Майкъл Конъли
Законът на Бош (3) — Моята библиотека

3

Вече не носех полицейска значка, но бях запазил хилядите навици и инстинкти, които я съпътстват. Досущ отказал цигарите пушач, чиято ръка постоянно бърка в джоба на ризата, само за да установи, че пакетът вече не е там, аз непрекъснато търсех утехата на значката. Почти трийсет години от живота си бях част от организация, насърчаваща изолацията от външния свят и поощряваща девиза „ние срещу тях“. Бях част от култа на полицейската религия, но сега бях отлъчен и представлявах част от външния свят. Нямах значка. Вече не бях един от „нас“, а един от „тях“.

Месеците минаваха и нямаше ден, в който да не съжалявам за решението си да напусна полицията и после да се радвам, че съм го направил. През онзи период главната ми работа беше да отделя значката и онова, което символизираше, от личната си цел. Дълго бях мислил, че двете са неразривно свързани и не мога да имам едното без другото. Но през тези седмици и месеци осъзнах, че едното е по-важно и надделява. Целта в живота ми си оставяше непокътната. С полицейската значка или без нея, работата ми на този свят беше да търся справедливост за убитите.

Когато след разговора с Лотън Крос затворих телефона, знаех, че съм готов и е време отново да се заема със задълженията си. Отидох до дрешника в коридора и извадих кашона с прашните папки и гласовете на мъртвите. Говореха ми в спомени. Във видения от сцените на престъпленията. От всички тях най-ясно си спомнях Анджела Бентън. Не бях забравил простряното й на испанските плочки тяло и ръцете, протегнати към мен.

Вече имах ясна цел.