Майкъл Конъли
Законът на Бош — Моята библиотека

Нещата в сърцето са неизброими. Каза ми го една жена. Ред от стихотворение, в което вярвала. Разбирала го така — ако някой вземе нещо присърце, тогава то винаги остава там. И каквото и да се случи, ще чака. Тя каза, че това можело да е човек, място или мечта. Нещо, на което си се посветил. Всяко свято нещо. Всичко било свързано в онези червени, меки като кадифе гънки. Било част от едно и също нещо и винаги щяло да бъде там, носейки ритъма на сърцето ти.

Аз съм на петдесет и две и вярвам в това. Чувствам го нощем, когато се опитвам да заспя, но не мога. Когато всички пътища сякаш се пресичат и виждам хората, които съм обичал и мразил, на които съм помагал и които съм наранявал. Виждам ръце, протягащи се към мен. Чувам ритъма и виждам и разбирам какво трябва да направя. Знам каква е мисията ми и че няма отказване, нито връщане назад. И в такива мигове наистина знам, че нещата в сърцето са неизброими.

 

 

1

Последното, което очаквах, беше, че Александър Тейлър ще ми отвори лично. Това противоречеше на всичко, което знаех за Холивуд. Смятах, че човек с неговия рекорд в касовите приходи, равняващи се на един милиард долара, не отваря лично вратата си на никого, а има униформен пазач на пълно работно време. И че този портиер ще ме пусне едва след като внимателно провери документите ми за самоличност и определения ми за среща час. После ще ме предаде на иконома, който безшумно ще ме придружи по останалия път до вътрешността на къщата.

Но в жилището на Бел Еър Крест Роуд нямаше такова нещо. Портата към алеята за коли беше отворена и след като паркирах пред къщата и потропах, самият шампион по касови приходи ми отвори и ме покани да вляза в дом с размери, копирани от международния терминал на летището на Лос Анджелис.

Тейлър беше едър мъж — над метър и осемдесет — и тежеше сто и трийсет килограма. Косата му беше кестенява и къдрава, а очите — сини. Козята брадичка му придаваше вид на художник, макар че изкуството нямаше почти нищо общо с областта, в която той така усилено се трудеше.

Беше със светлосин анцуг, който вероятно струваше повече от всичко по мен. На врата му бе увита бяла хавлия. Лицето му беше зачервено, а дишането — учестено. Бях прекъснал нещо и Тейлър изглеждаше малко ядосан.

Бях се издокарал в най-хубавия си костюм — пепелявосив, еднореден. Бях платил за него хиляда и двеста долара преди три години. Не го бях обличал повече от девет месеца и сутринта, след като го извадих от дрешника, се наложи да му изчеткам раменете. Бях гладко избръснат и имах цел — първата, откакто костюмът бе сложен на закачалката.

— Влезте — рече Тейлър. — Днес всички са в почивка, а аз правя гимнастика. Добре, че салонът е под коридора, инак нямаше да ви чуя. Къщата е голяма.

— Значи имам късмет.

Той тръгна навътре. Не се ръкува с мен и си спомних, че бе направил същото първия път, когато го видях — преди, четири години. Сега закрачи напред и ме остави да затворя входната врата.

— Имате ли нещо против, ако се упражнявам на велоергометъра, докато разговаряме?

— Не.

Тръгнахме по мраморен коридор. Тейлър вървеше три крачки пред мен, сякаш бях придружаващо лице. Вероятно така му беше най-удобно и това ме устройваше, защото имах време да огледам обстановката.

През редицата прозорци вляво се виждаше зелена морава с размерите на футболно игрище, а зад нея нещо като къща за гости или къщичка край езерце, или и двете. Пред нея се различаваше количка за голф, а по скосената трева имаше следи, водещи към главната сграда. Виждал съм много неща в Лос Анджелис, от най-бедните гета до вили на планински върхове. Но за пръв път в очертанията на града виждах толкова голям участък, че да е необходимо да се използва количка за голф, за да стигнеш от единия до другия край.

На стената вдясно бяха окачени в рамки плакати на много от филмите, продуцирани от Александър Тейлър. Гледал съм някои от тях, когато стигнат до телевизията, и съм виждал реклами на останалите. Повечето са екшъни, които идеално се вместват в рамките на трийсетсекундна реклама, без да изпитващ належаща потребност да гледаш целия филм. Нито един не може да бъде смятан за изкуство в никой смисъл на думата. В Холивуд обаче са много по-важни от изкуството. Доходни са. И това е от първостепенно значение.

Тейлър зави надясно и влезе в гимнастическия салон. Помещението внесе нов смисъл в представите ми за личен фитнес. Покрай стените бяха наредени всякакви тренажори и комбинирани уреди. В средата имаше боксов ринг. Тейлър пъргаво се качи на велоергометъра, натисна няколко копчета на дигиталното контролно табло пред себе си и започна да върти педалите.

Високо на отсрещната стена бяха монтирани три телевизионни екрана, настроени на конкурентни денонощни новинарски канали и бизнес репортажи. Тейлър взе дистанционно управление и намали звука. Още една проява на учтивост, която не очаквах. Когато се обадих на секретарката му, за да си определя среща с него, тя говореше, сякаш щях да съм голям късметлия, ако успея да задам няколко въпроса, докато великият мъж бъбри по клетъчния си телефон.

— Нямате ли партньор? — попита той. — Мислех, че работите по двойки.

— Обичам да работя сам.

Не добавих нищо повече. Стоях мълчаливо, докато той ритмично увеличаваше скоростта на велоергометъра. Тейлър наближаваше петдесетте, но изглеждаше много по-млад. Може би обграждането със спортни пособия и уреди за здраве и подмладяване правеше този фокус. А може би се дължеше на пластични операции и липосукция.

— Ще ви дам пет километра — каза той, свали хавлията от врата си и я уви около дръжките на велоергометъра. — Двайсетина минути.

— Чудесно.

Понечих да извадя тетрадката от вътрешния джоб на сакото си и телената спирала се закачи за подплатата. Почувствах се като пълен глупак, докато се опитвах да я измъкна, но най-после успях. Чух, че подплатата се скъса, и се усмихнах, за да прикрия неудобството си. Тейлър се престори, че не забеляза това, и отмести поглед встрани и сетне нагоре, към един от телевизионните екрани.

Мисля, че най-много ми липсват дребните неща от предишния ми живот. Повече от двайсет години във вътрешния си джоб носех малко тефтерче с подвързия. Тетрадките с телена спирала не бяха позволени. Някой досетлив адвокат можеше да претендира, че от тях са откъснати страници, чието съдържание би оправдало престъпника. Подвързаните тефтерчета не създаваха този проблем и бяха по-удобни за носене.

— Радвам се, че ми се обадихте — каза Тейлър. — Още се притеснявам за случилото се с Анджела. Тя беше добро момиче. Всъщност си мислех, че вече сте се отказали.

Кимнах. Внимателно подбирах думите си, когато разговарях със секретарката му по телефона. Не я излъгах, но я подведох и я накарах да предполага разни неща. Налагаше се. Ако й бях казал, че съм бивше ченге и работя на свободна практика по стар случай, нямаше и да припаря до шампиона по касови приходи.

— Мисля, че може да има някакво недоразумение. Не знам какво ви е казала секретарката ви, но вече не съм ченге.

Той забави за миг темпото, но после бързо го възстанови. Лицето му беше тъмночервено и се потеше обилно. Тейлър протегна ръка към подставката за чаша от едната страна на дигиталното контролно табло и извади малки очила с формата на полумесец и тънка карта с емблемата на продуцентската си компания отгоре и няколко написани на ръка бележки отдолу. После си сложи очилата, присви очи и прочете написаното.

— Тук пише друго — каза той. — Детектив Хари Бош от полицията на Лос Анджелис. Десет нула-нула. Одри го е написала. Тя е при мен от осемнайсет години, откакто започнах с видеобоклуци във Вали. Много е съвестна. И обикновено изключително точна.

— Ами, така беше, но отдавна. От близо година напуснах. Може да не съм бил много ясен по телефона. На ваше място не бих обвинил Одри.

— Няма да го направя.

Той ме погледна, като наведе брадичка, за да вижда над очилата.

— Е, какво мога да направя за вас, детектив, или по-скоро господин Бош? Остават ми три километра и приключваме.

Вдясно от Тейлър имаше уред за коремни преси. Седнах на седалката, извадих писалката от джоба на ризата си и се приготвих да записвам.

— Не знам дали ме помните, но ние сме разговаряли, господин Тейлър. Преди четири години, когато трупът на Анджела Бентън бе намерен във вестибюла на жилищната сграда, където е живеела. Случаят ми бе възложен. С вас разговаряхме в кабинета ви в „Айдолон“. В киностудия „Арчуей“. Бях с партньорката си Кизмин Райдър.

— Спомням си. Чернокожата. Каза, че познавала Анджела от фитнес центъра. Тогава ми вдъхнахте увереност. Но после изчезнахте. И повече не се…

— Отстраниха ни от случая. Работехме в холивудското районно управление. След обира и престрелката няколко дни по-късно разследването ни бе взето. Пое го отдел „Обири и убийства“.

От велоергометъра се чу приглушен камбанен звън. Вероятно това означаваше, че Тейлър е навъртял километър и половина.

— Спомням си ги онези типове — подигравателно каза той. — Куку и Пипе. Не предизвикаха никакви симпатии у мен. Единият се интересуваше повече от длъжността на технически консултант във филмите ми, отколкото от възложения му случай. Какво стана с тях?

— Единият е мъртъв, а другият напусна полицията.

Дорси и Крос. Познавах ги. Като оставим настрана описанието на Тейлър, те бяха способни детективи. Не отиваш в отдел „Обири и убийства“, без да си положил усилия. Не казах на Тейлър, че Джак Дорси и Лотън Крос бяха станали известни в детективските среди като партньори, които имат изключително лош късмет. Докато работеха по едно разследване, възложено им няколко месеца след случая Анджела Бентън, те се бяха отбили в някакъв бар в Холивуд, за да обядват. Седели си в сепарето, хапвали сандвичи с шунка и пиели бира, когато в заведението нахлул въоръжен крадец. Предполагаше се, че Дорси, който седял с лице към вратата, се опитал да излезе от сепарето, но се забавил. Стрелецът го покосил, преди да успее да дръпне предпазителя на пистолета си, и Дорси се строполил на пода. Единият куршум, изстрелян по Крос, охлузил черепа му, а вторият го улучил във врата и заседнал в гръбначния му стълб. Барманът бил екзекутиран последен от упор.

— И какво стана с разследването? — риторично попита Тейлър. В гласа му не прозвуча състрадание към простреляните ченгета. — Нищо. Обзалагам се, че събира прах като този евтин костюм, който сте извадили от дрешника, преди да дойдете при мен.

Приех обидата, защото се налагаше. Само кимнах, сякаш бях съгласен с него. Не знаех дали гневът му е насочен срещу неразкритото убийство на Анджела Бентън, или към случилото се по-късно — обира, следващото убийство и спирането на снимките на филма му.

— Момчетата работиха непрекъснато през следващата половин година — казах аз. — После им възложиха и други случаи. Постоянно се появяват нови случаи, господин Тейлър. Не е като във филмите ви. Макар да ми се иска да е така.

— Да, винаги има други случаи. Това е най-лесният изход, нали? Виновна е прекалената заетост. А през това време момичето си остава убито и парите ги няма. Жалко. Обаче хоп — следващият случай. Давай напред.

Изчаках, за да видя дали е приключил с кратката си реч, но той продължи.

— Сега обаче, четири години по-късно, вие се появявате отново. Каква е историята ви, Бош? Прилъгали сте семейството й да ви наеме?

— Не. Семейството й е в Охайо. Не съм им се обаждал.

— Тогава какво?

— Убийството е неразкрито, господин Тейлър. А аз държа на този случай. Мисля, че разследването не е било извършено с необходимата… всеотдайност.

— Това ли е всичко?

Кимнах. Тейлър направи същото, сетне каза:

— Петдесет хиляди.

— Моля?

— Ще ви платя петдесет хиляди долара, ако разкриете случая. Няма да има филм, ако не го разнищите.

— Господин Тейлър, останали сте с погрешно убеждение.

Не искам парите ви и това не е филм. В момента ми е необходима само помощта ви.

— Изслушайте ме. Имам нюх към хубавите истории. Детектив, обсебен от неразкрито убийство. Темата е универсална, изпитана и достоверна. Петдесет хиляди като начало и може да говорим за още накрая.

Взех тетрадката и писалката си и станах. Разговорът не водеше доникъде или поне не в посоката, в която исках.

— Благодаря, че ми отделихте време, господин Тейлър. Ако не мога да намеря изхода, ще свиркам.

Тръгнах към вратата и от велоергометъра отново се чу камбанен звън.

— На финалната права сме, Бош. Върнете се и ми задайте въпросите си. Ще си задържа петдесетте хиляди, щом не ги искате.

Обърнах се към него, но не седнах. Пак отворих тетрадката.

— Да започнем с парите — казах. — Кой от компанията ви, знаеше за тях? Имам предвид кой знаеше подробностите? Кога ще пристигнат на снимачната площадка и как ще бъдат доставени? Всеки и всичко, което си спомняте. Започвам почти от нулата.

 

 

2

Анджела Бентън умря на двайсет и четвъртия си рожден ден. Тялото й бе намерено върху испанските плочки във вестибюла на сградата, в която живееше — на Фаунтин, близо до Ла Бреа. Ключът й беше в пощенската кутия. Вътре имаше и две картички за рождения й ден, изпратени поотделно от Кълъмбъс, Охайо, от майка й и от баща й. Оказа се, че не са разведени, а всеки е искал да напише пожеланията си за рождения ден на дъщеря си.

Бентън бе удушена. Преди или след смъртта й — по всяка вероятност след — блузата и сутиенът бяха разкъсани и гърдите й бяха разголени. Убиецът бе мастурбирал върху трупа и бе оставил малко количество семенна течност, която бе взета от съдебномедицинските експерти за анализ на ДНК. Чантата й бе открадната и така и не се намери.

Смъртта бе настъпила между двайсет и три часа и полунощ. Трупът бе открит от друг обитател на жилищната сграда — излязъл от апартамента си в дванайсет и трийсет, за да разходи кучето си.

И тогава на сцената се появих аз. Навремето бях детектив в холивудското районно управление на полицията в Лос Анджелис. Имах двама партньори. Работехме по трима вместо по двама като част от експериментална конфигурация с цел по-бързо разкриване на престъпленията. Кизмин Райдър, Джери Едгар и аз бяхме повикани по пейджърите в един след полунощ. Срещнахме се в холивудския участък, качихме се на две служебни коли „Краун Виктория“ и отидохме на местопрестъплението. Видяхме трупа на Анджела Бентън около два-три часа, след като беше убита.

Лежеше на една страна върху кафявите плочки с цвета на засъхнала кръв. Очите й бяха отворени и изцъклени и загрозяваха красивото лице. Роговиците имаха кръвоизливи, разголената й гръд беше почти плоска. Приличаше на момчешка и си помислих, че това вероятно е било лично неудобство за този град, където физическите атрибути често надделяват над душевната същност. Убиецът бе разкъсал блузата и сутиена й, за да покаже интимната й уязвимост, сякаш не беше достатъчно да отнеме живота й.

Но най-ясно си спомням ръцете й. Когато безжизненото й тяло се бе свлякло на плочките, ръцете й се бяха доближили една до друга от лявата й страна и бяха останали протегнати над главата, сякаш умоляваха някого за нещо. Приличаха на ръце от ренесансова картина. Работил съм върху почти хиляди убийства, но никога положението на труп не ме е поразявало толкова силно.

Може би виждах твърде много в позата, в която бе паднала. Но всеки случай е безкрайна битка. Повярвайте, трябва да носите нещо със себе си всеки път, когато отивате на тази битка. Нещо, на което да се опирате. Предимство, което да ви мотивира или тегли. И за мен това бяха ръцете й. Не мога да ги забравя. Мисля, че те се протягаха към мен.

Разследването потръгна веднага, защото Кизмин Райдър познаваше жертвата. Знаеше само малкото й име. Познавали се от фитнес залата на Ел Сентро, където поддържали формата си. Поради неопределеното си работно време в отдела Райдър не можеше да ходи там по график и правеше гимнастика в различни дни и по различно време, в зависимост от свободните си часове и случая, по който работеше. Често срещала Бентън във фитнес центъра и били разговаряли няколко пъти.

Райдър бе научила, че Бентън се опитва да направи кариера във филмовия бизнес. Работела като асистент-продуцент в „Айдолон Продъкшънс“, компанията, оглавявана от Александър Тейлър. Графикът на продукциите изисквал денонощна заетост в зависимост от това кога са свободни местата на снимките и персоналът, което пък означавало, че Бентън също посещава фитнес центъра в различни часове и дни и има малко време за сериозна връзка. Споделила с Райдър, че през последната година излиза само на две срещи и че в живота й нямало мъж.

Но познанството им било бегло и Райдър не бе виждала Анджела извън фитнес центъра. И двете бяха млади черно-кожи жени, опитващи се да предпазят телата си да не им изневерят, докато са заети с професионалните си задължения — да се катерят по стръмните стълби към други, различни светове.

Въпреки всичко започнахме добре. Веднага разбрахме с кого имаме работа — отговорна и самоуверена млада жена, грижеща се за здравето и кариерата си. Това елиминира посоката на разнообразие от стилове на живот, по която можеше погрешно да се насочим. Единствената засечка беше, че Райдър за пръв път виждаше човек, когото познава, като жертва на убийство, което й е възложено да разследва. Още на сцената на престъплението забелязах, че се стъписа. Райдър обикновено говореше много, когато правехме оглед, и развиваше теория на разследването. Но този път мълчеше и отговаряше само когато я питаха нещо.

Нямаше свидетели на убийството. Вестибюлът не се виждаше от улицата и предлагаше на убиеца идеално прикритие — той сигурно се бе движил свободно, без да се страхува, че може да го забележат отвън. И все пак имаше риск. Всеки момент би могъл да влезе или излезе някой обитател на сградата и да види Бентън и убиеца й. Ако мъжът с кучето бе извел домашния си любимец час по-рано, вероятно щеше да стане свидетел на убийството. И можеше да спаси Анджела или и той да свърши като жертва.

Аномалии. Голяма част от работата на детектива е да търси аномалии. Престъплението приличаше на нападение при удобна възможност. Убиецът бе проследил Бентън и бе изчакал момента, когато тя е влязла във вестибюла. Но някои аспекти на сцената предполагаха, че е знаел за вестибюла и може да е чакал там, досущ ловец, наблюдаващ капан и дебнещ плячката си.

Аномалии. Анджела Бентън беше метър шейсет и три, но силна и млада. Райдър бе свидетелка на режима й на гимнастика и познаваше силата и издръжливостта й. Въпреки това нямаше следи от борба. Под ноктите й нямаше кожа или кръв. Познавала ли бе убиеца си? Защо не се бе съпротивлявала? Мастурбирането и разкъсването на блузата й предполагаха престъпление по психо-сексуални мотиви, което се извършва от сам човек. Но липсата на борба за живот показваше, че Бентън е била напълно и бързо обезвредена. Дали бе имало повече от един убиец?

През първите двайсет и четири часа целта ни беше да събираме веществени доказателства, да извикаме експертите и да започнем да разпитваме хората, непосредствено свързани със сцената на престъплението. Пресяването започна през следващите двайсет и четири часа и тогава вече се заловихме да работим върху аномалиите, опитвайки се да ги разгадаем. И в края на втория ден стигнахме до извода, че сцената е манипулирана, аранжирана от извършителя, за да внуши фалшиви елементи на престъплението. Убиецът явно се мислеше за по-умен от нас и ни изпращаше да гоним психо-сексуален хищник, когато реалността на престъплението беше съвсем различна.

Онова, което ни наведе на тази мисъл, беше семенната течност върху трупа. Докато разглеждах снимките от сцената на престъплението, забелязах, че капките сперма са разпръснати върху гърдите на жертвата в линия, предполагаща траектория. Но пък отделните капки бяха кръгли. Всички разследващи убийства знаят, че кръгли капки се образуват, когато кръвта падне директно върху повърхността. Елипсовидни капки се образуват, когато кръвта се изпръска в траектория или под ъгъл към повърхността. Консултирахме се с експерт в тази област, за да разберем дали нормите на доказателствата от кръв са валидни и за други телесни течности. Отговорът беше положителен и разкри друга аномалия. Започнахме да теоретизираме, че има голяма вероятност убиецът или убийците да са опръскали трупа с предварително донесена сперма с цел заблуда.

И променихме посоката на разследването. Вече не разглеждахме убийството като случай, в който жертвата е влязла в зоната на местопрестъплението, а в смисъл, че самата Анджела Бентън е била зоната на убийството. Нещо в живота й и обстоятелствата около нея бяха привлекли убиеца към нея.

Започнахме да разнищваме живота и работата й — търсехме някаква тайна, която би задействала план да я убият. Някой я бе искал мъртва и се бе мислил за достатъчно умен, за да замаскира престъплението като дело на психопат. Докато публично раздувахме мнението за убийство на сексуална основа пред медийната машина, тайно започнахме да търсим другаде.

На третия ден от разследването Едгар се залови с данните от аутопсията и нарастващата купчина доклади, а ние с Райдър хукнахме да разпитваме познатите на жертвата. Прекарахме дванайсет часа в офисите на „Айдолон Продъкшънс“, които се намираха в „Арчуей Пикчърс“ на Мелроуз. Филмопроизводителната машина на Александър Тейлър бе заела почти една трета от офисите на „Арчуей“. Имаше над петдесет служители. Поради работата си като асистент-продуцент, Анджела Бентън бе имала контакти с всичките. Асистент-продуцентът стои в дъното на холивудската йерархия. Бентън беше постоянно в движение. Тя нямаше кабинет, а само бюро в пощенската стая, където нямаше прозорци. Но това нямаше значение, защото Анджела непрекъснато сновеше между офисите на „Арчуей“ и снимачните площадки. В момента „Айдолон“ снимаха два филма и едно телевизионно шоу на различни места в Лос Анджелис и околностите. Всяка от продукциите представляваше малък град от палатки, които непрекъснато се опъваха и прибираха, и местеха от едно място на друго. Всеки от стотината жители на всяко от тези градчета можеше да е общувал с Анджела Бентън и значи всички трябваше да бъдат разпитани.

Задачата ни беше дръзка. Поискахме помощ — още хора да ни помагат в разпитите. Лейтенантът не разполагаше със свободен персонал. Райдър и аз цял ден разпитвахме служителите в централата на киностудия „Арчуей“. И тогава за пръв и единствен път разговарях с Александър Тейлър. Двамата с Райдър прекарахме половин час с него и разговорът не даде резултати. Той, разбира се, познавал Бентън, но не добре. Тя била в основата на йерархията, а Тейлър — на върха. Контактите им били редки и формални. Освен това Бентън работела в компанията само около половин година и я бил назначил друг.

През първия ден не научихме нищо. Нито един разпит не доведе до нова насока или фокус в разследването. Стигнахме до задънена улица. Никой от онези, с които разговаряхме, нямаше представа защо някой би искал да убие Анджела Бентън.

Решихме на другия ден екипът да се раздели на две и всеки детектив да посети по една снимачна площадка, за да проведе разпити. Едгар пое телевизионното шоу във Валенсия — комедия за семейство с едно дете, което върти номера, за да попречи на родителите си да имат още деца. Райдър се зае с филмовата продукция най-близо до дома й в Санта Моника. Филмът разказваше за човек, който си приписва заслугата за анонимна картичка за Свети Валентин, изпратена на красива колежка, и как последвалата им романтична връзка се гради върху лъжа, разрастваща се досущ злокачествен тумор. Аз отидох на снимачната площадка на втория филм в Холивуд — шеметен екшън за крадла, която отмъква куфар с два милиона долара, без да знае, че парите са на мафията.

Аз бях водачът на екипа и взех решението да не информирам Тейлър или някой друг от администраторите на компанията, че колегите ми ще посетят снимачните площадки. Не исках да ги предупреждавам. Разпределихме си снимачните площадки и сутринта всеки пристигна без предизвестие — използвахме полицейските си значки, за да ни пуснат.

Онова, което се случи малко след като отидох на снимачната площадка, е добре документирано. Понякога си припомням ходовете на разследването и ми се иска да бях отишъл там ден по-рано. Мисля, че все щях да чуя някой да спомене за парите и да сглобя парчетата на ребуса. Но истината е, че провеждахме разследването по всички правила. Предприехме правилните ходове в подходящия момент. Не съжалявам за това.

Но след четвъртата сутрин разследването вече не беше мое. Намеси се отдел „Обири и убийства“ и ни го отне. Поеха го Джак Дорси и Лотън Крос. В случая имаше всичко, което този отдел харесва в престъпленията — филми, пари и убийство. Но те не стигнаха доникъде, заловиха се с други престъпления и после влезли в „Нат“ да хапнат сандвичи с шунка и да пийнат бира — и им сервирали нещо съвсем различно. Разследването сякаш умря заедно с Дорси. Крос оживя, но така и не се възстанови: излезе от шестседмичната кома, без да си спомня нищо за стрелбата и без да усеща нищо от врата надолу. Беше свързан с апарат за изкуствено дишане и много хора от отдела решиха, че е извадил по-лош късмет от Дорси, защото е оцелял, но всъщност вече не живее.

През това време случаят на Анджела Бентън събираше прах. Всичко, до което се бяха докоснали Дорси и Крос, се заразяваше с лошия им късмет. Вече никой не работеше по това убийство. На всеки шест месеца някой от отдела изваждаше папката, издухваше праха, написваше датата и „Няма ново развитие“ и после я връщаше на мястото й до следващия път. В полицията на Лос Анджелис това се нарича надлежно старание.

Изминаха четири години. Бях напуснал от осем месеца и слушах джаз, стоях до късно, гледах стените и пиех твърде много червено вино. И после ми се обадиха по телефона. Лотън Крос. Най-после бе научил, че съм напуснал полицията. Беше накарал жена си да набере номера ми и да държи слушалката до ухото му.

— Хари, понякога мислиш ли за Анджела Бентън?

— Непрекъснато.

— И аз, Хари. Паметта ми се възвърна и често мисля за нея.

Това беше всичко, от което се нуждаех. Когато излязох за последен път от холивудското районно управление, смятах, че съм се наситил на тази работа, видял съм последния труп и съм провел последния разпит с човек, който ме лъже. Но въпреки това приех предизвикателството и тръгнах. Носех кашон, пълен с папки — копия на неразкритите престъпления през дванайсетте ми години служба в холивудския отдел „Убийства“.

Папката на Анджела Бентън също беше там. Не беше необходимо да я отварям, за да си припомня подробностите и начина, по който изглеждаше трупът — незащитен и осквернен. Още ме побиваха тръпки. Смайваше ме това, че животът й не бе струвал нищо, докато не бяха откраднати два милиона долара.

За мен случаят не беше приключен. Важните клечки ми го бяха взели, преди да успея да го реша. Такъв е животът в полицията на Лос Анджелис. Но обаждането на Лотън Крос промени всичко. И сложи край на дългата ми почивка. Даде ми работа.

 

 

3

Вече не носех полицейска значка, но бях запазил хилядите навици и инстинкти, които я съпътстват. Досущ отказал цигарите пушач, чиято ръка постоянно бърка в джоба на ризата, само за да установи, че пакетът вече не е там, аз непрекъснато търсех утехата на значката. Почти трийсет години от живота си бях част от организация, насърчаваща изолацията от външния свят и поощряваща девиза „ние срещу тях“. Бях част от култа на полицейската религия, но сега бях отлъчен и представлявах част от външния свят. Нямах значка. Вече не бях един от „нас“, а един от „тях“.

Месеците минаваха и нямаше ден, в който да не съжалявам за решението си да напусна полицията и после да се радвам, че съм го направил. През онзи период главната ми работа беше да отделя значката и онова, което символизираше, от личната си цел. Дълго бях мислил, че двете са неразривно свързани и не мога да имам едното без другото. Но през тези седмици и месеци осъзнах, че едното е по-важно и надделява. Целта в живота ми си оставяше непокътната. С полицейската значка или без нея, работата ми на този свят беше да търся справедливост за убитите.

Когато след разговора с Лотън Крос затворих телефона, знаех, че съм готов и е време отново да се заема със задълженията си. Отидох до дрешника в коридора и извадих кашона с прашните папки и гласовете на мъртвите. Говореха ми в спомени. Във видения от сцените на престъпленията. От всички тях най-ясно си спомнях Анджела Бентън. Не бях забравил простряното й на испанските плочки тяло и ръцете, протегнати към мен.

Вече имах ясна цел.

 

 

4

Сутринта след разговора ми с Александър Тейлър седях в трапезарията в къщата ми на Удроу Уилсън Драйв. В кухнята имаше горещо кафе. Бях заредил пет компактдиска на Арт Пепър и бях сложил пред себе си документите и снимките от папката на Анджела Бентън.

Това не бяха всичките материали, защото случаят бе поет от отдел „Обири и убийства“ точно когато разследването започваше да се фокусира и преди да бъдат написани много от докладите. Съдържанието на папката беше само началото. Бях я взел от мястото на престъплението преди четири години и разполагах само с нея. И с имената, които Александър Тейлър ми бе казал предишния ден.

Докато се приготвях за ден на издирване на хора и извършване на разпити, погледът ми бе привлечен от купчинка изрезки от вестници с пожълтели краища. Взех ги и започнах да ги преглеждам.

Отначало за убийството на Анджела Бентън имаше само кратък репортаж в „Лос Анджелис Таймс“. Спомням си колко много ме възмути това. Нужни ни бяха свидетели, които вероятно бяха видели убийството и евентуално колата и маршрута за бягство на убиеца. Трябваше да знаем какви са били действията на жертвата преди да я нападнат. Тя бе убита на рождения си ден. Къде и с кого бе прекарала вечерта преди да се върне вкъщи? Един от най-добрите начини беше да помолим гражданите да се обадят чрез новинарските емисии. И тъй като „Таймс“ реши да публикува само кратък репортаж във втората си част, не получихме почти никаква помощ от хората. Обадих се на репортерката, за да изразя негодуванието си. Тя ми отговори, че допитванията до общественото мнение показват, че на читателите са им омръзнали вестници, пълни с разкази за смърт и трагедии. Каза ми, че новинарската ниша за криминални истории се стеснява и че не може да се направи нищо. За утеха написа статия за броя за следващия ден, където в един ред се споменаваше, че полицията търси помощ от гражданите. Но репортажът беше още по-кратък от първия и забутан още по-на-вътре във вестника. Никой не ни се обади.

Нещата се промениха три дни по-късно, когато историята се появи на първата страница и стана водеща новина за всяка телевизионна станция в града. Взех първата изрезка от купчинката и я прочетох може би за стотен път.

РЕАЛНА ПРЕСТРЕЛКА НА СНИМАЧНА ПЛОЩАДКА

Един мъртъв и един ранен. Ченгета и бандити се смесват с целулоидните си двойници

От Кийша Ръсел

Репортер на „Лос Анджелис Таймс“

 

Смъртоносна реалност се смеси с холивудска фантазия в петък сутринта, когато полицаи и охрана размениха изстрели с въоръжени бандити по време на обир на два милиона долара в брой, използвани за филм за обир на два милиона долара в брой. Простреляни са двама банкови служители, единият фатално.

Въоръжените бандити са избягали с парите, след като са открили огън по охраната и истински полицейски детектив, който случайно е бил на снимачната площадка. Според полицията кръвта, намерена по-късно в изоставеното превозно средство, използвано за бягството, показва, че поне един от бандитите също е бил прострелян.

По време на престрелката кинозвездата Бренда Барстоу е била в паркиран наблизо фургон. Тя не е ранена и не е видяла стрелбата.

Според говорител на полицията инцидентът е станал пред едноетажна къща на Селма Авеню малко преди десет часа. На снимачната площадка е пристигнала бронирана кола с два милиона долара, които е трябвало да бъдат използвани в сцени, заснети в къщата. Снимачната площадка е била под засилена охрана, макар че точният брой на въоръжените пазачи и на полицаите не се съобщава.

Фатално простреляната жертва е Реймънд Вон, четирийсет и три годишен, шеф на охраната на „Банка ЛА“, доставила парите. Прострелян е и Лайнъс Саймънсън, двайсет и седем годишен, служител на „Банка ЛА“. Куршум е пронизал долната част на торса му. Късно в петък лекарите от медицинския център „Сидърс Синай“ съобщиха, че състоянието му е стабилно.

Детективът от полицията на Лос Анджелис Джак Дорси каза, че докато двама пазачи носели парите от бронираната кола към къщата, трима тежко въоръжени мъже изскочили от паркиран наблизо микробус, а четвърти чакал зад волана. Мъжете нападнали пазачите и взели парите. Докато заподозрените се оттегляли към микробуса с четирите чанти с двата милиона, единият от тях открил огън.

„И тогава настъпи ад — каза Дорси. — Ожесточена канонада.“

Не е ясно защо е започнала престрелката. Свидетели са казали на полицията, че бандитите не са срещнали съпротива от страна на охраната.

„Доколкото разбрахме, те са започнали да стрелят ей така, без определена причина“ — каза детектив Лотън Крос.

Полицаите и неколцина пазачи са отвърнали на огъня, както и две патрулни ченгета, които не са били дежурни и са работили като охрана на снимачната площадка, и детектив от полицията, намиращ се във фургон и извършващ друго разследване.

Вчера полицията пресметна, че по време на ожесточената престрелка са изстреляни над сто куршума.

Въпреки това свидетели твърдят, че кръстосаният огън е продължил не повече от минута. Бандитите са успели да се качат в микробуса и да избягат. Надупченото от куршуми превозно средство по-късно е намерено близо до изхода на Сънсет Булевард към магистрала Холивуд. Установено е, че микробусът е откраднат предишната нощ от киностудия. След изследване на кръвта, намерена вътре, следователите смятат, че един от бандитите е улучен по време на стрелбата.

„Засега не знаем самоличността на извършителите — каза Дорси. — Работим по различни версии, които смятаме, че ще се окажат полезни за разследването.“

Престрелката внесе отрезвяваща доза реалност в лагера на кинопроизводителите.

„Отначало помислих, че са хората от реквизита и стрелят с халосни патрони — каза Шон О’Мали, асистент-продуцент на филмовия проект. — Реших, че е някаква шега. После чух викове всички да залегнат и къщата бе обсипана с дъжд от истински куршуми. Тогава разбрах, че е реалност. Хвърлих се на земята и започнах да се моля на Бога. Беше страшно.“

Спомних си сюрреалистичната сцена в онзи ден. Писъците, облака дим от стрелбата и хората на земята. Не знаех дали са ранени, или просто залегнали. Дълго никой не се надигна, дори след като бръмченето на микробуса отдавна бе заглъхнало.

Продължих да чета репортажа.

Филмът още няма заглавие… В него се разказва за крадла, която отмъква куфар с два милиона долара от гангстерите в Лас Вегас и избягва в Лос Анджелис. Според експерти изключително необичайно е във филмови продукции да бъдат използвани истински пари. Но режисьорът Волфганг Хаус е настоял за това, защото сцените в къщата на Селма Авеню включвали близки кадри на крадлата, чиято роля изпълнява Барстоу, и на банкнотите.

Сценарият изисквал крадлата да изсипе парите на леглото и да се търкаля в тях, да ги хвърля и да ликува. В друга сцена крадлата влиза във вана, пълна с банкноти. Според Хаус фалшивите пари лесно щели да се забележат.

„Би било невъзможно да го направим по друг начин — заяви немският режисьор. — Филмите ни разчитат на точност и достоверност. Ако използваме фалшиви пари, филмът ще бъде лъжа и всеки, който го гледа, ще разбере това.“

Детективи от полицията казаха на репортерите, че „Айдолон Продъкшънс“, продуцентите на филма, се уредили заем за един ден и охрана. Бронирана кола е трябвало да остане на снимачната площадка по време на снимките и парите да бъдат върнати незабавно след завършването им. Пратката се е състояла от стодоларови банкноти, увити в пачки от двайсет и пет хиляди.

Александър Тейлър, собственикът на продуцентската компания, отказа да коментира обира и решението да се използват истински пари във филма. Не е ясно и дали двата милиона са били застраховани срещу кражба.

Полицията отказа да разкрие защо детектив Бош е бил в къщата, когато е станала престрелката. Но „Таймс“ научи, че Бош е разследвал смъртта на Анджела Бентън, която преди четири дни беше намерена удушена в сградата, където е живеела. Двайсет и четири годишната Бентън е била служителка на „Айдолон Продъкшънс“ и полицията разследва вероятна връзка между убийството й и въоръжения обир.

В изявление, разпространено от импресариото й, Бренда Барстоу каза: „Шокирана съм от случилото се и изразявам съчувствията си на семейството на убития“.

Говорител на „Банка ЛА“ каза, че Реймънд Бон е бил нает от банката преди седем години. Вон е бивш полицай, работил в Ню Йорк и Пенсилвания. Саймънсънс, раненият служител, е помощник на вицепрезидента на банката Гордън Скагс и е отговарял за охраната на паричния заем на снимачната площадка. Не можахме да го открием за коментар.

Снимането на филма временно е преустановено. Не е ясно кога камерите ще заработят отново и дали ще бъдат използвани фалшиви пари, ако снимките продължат.

Прегледах допълващата статия на тема колко е необичайно да се използват истински банкноти, при това толкова много, на снимачна площадка, каквито и предпазни мерки да се вземат. Там се уточняваше, че парите са били в две чанти, и правилно се подчертаваше, че едва ли всичките два милиона долара могат да бъдат обхванати в един кадър. Въпреки това продуцентите на филма са бяха съгласили с искането на режисьора да се използват истински пари и двата милиона да бъдат набавени за достоверност. Но неназовани вътрешни източници и холивудските наблюдатели, цитирани в статията, предполагаха, че не става дума за пари, нито за достоверност или дори за изкуство, а просто за игра на надмощие. Волфганг Хаус го бе направил, защото е можел. В миналото той се бе занимавал с евтини филми с малък бюджет, но само на четири години се бе издигнал до голям холивудски играч. Настоявайки за двата милиона истински долари в брой за снимането на рутинни сцени, Хаус бе използвал новопридобитата си сила. Имаше достатъчно власт, за да ги поиска на снимачната площадка. Това беше поредната история за холивудската фукня. Само че този път бе станало убийство.

Прегледах репортажа, публикуван два дни след обира. Там се преразказваха първите два репортажа и имаше малко нова информация за разследването. Нямаше арести, нито заподозрени. Най-важната нова информация беше, че „Уорнър Брос“ е оттеглила финансовата си подкрепа за филма седем дни след като кинозвездата Бренда Барстоу се бе отказала от ролята, позовавайки се на загриженост за безопасността си. Бяха цитирани неназовани източници от продукцията, които предполагаха, че актрисата е напуснала поради други причини, но е използвала клаузата от договора си, гарантираща лична-; та й безопасност.

Накрая се споменаваше за разследването на обира и престрелката — то се било разраснало и вече обхващало и убийството на Анджела Бентън и отдел „Обири и убийства“ го бил взел от холивудското районно управление. Забелязах, че най-отдолу е ограден параграф. По всяка вероятност го бях направил аз преди четири години.

 

Източници потвърдиха, че откраднатите пари са били белязани. Следователи признаха, че проследяването на банкнотите може да се окаже най-добрият шанс за идентифицирането и залавянето на заподозрените.

 

Не си спомнях да съм ограждал параграфа преди четири години и се запитах защо бих го направил. Когато бе публикувана статията, вече не работех по случая. Предположих, че съм продължил да се интересувам от произшествието и съм проявил любопитство да проверя дали източникът е дал точна информация на репортерката или пък съм се надявал крадците да прочетат статията и да се паникьосат от вероятността да бъдат проследени. Което щеше да им попречи да харчат парите и да увеличи шанса за намирането на цялата сума.

Пожелателно мислене. Но вече нямаше значение. Сгънах изрезките, оставих ги настрана и се замислих за онзи ден в къщата на Селма Авеню. Новинарските репортажи бяха бледо описание, досущ снимка от самолет. Все едно да се опитваш да разбереш какво е било във Виетнам през 1967 година, като гледаш репортажите на Уолтър Кронкайт. Разказите не могат да пресъздадат суматохата, мириса на кръв и страх и прилива на адреналин, докато парашутистите скачат от транспортния самолет „С-130“ на вражеска територия.

Аз бях във фургон, паркиран на Селма Авеню, и разговарях с режисьора Хаус за Анджела Бентън. Търсех да се хвана за нещо. Бях обсебен от ръцете й и изведнъж ми хрумна, че може би те са част от инсценировката на сцената на престъплението. Аранжирана от режисьор. Притисках Хаус и Упорствах — опитвах се да разбера къде е бил през въпросната нощ. И тогава се чу потропване, вратата се отвори и всичко се промени.

— Волфганг — каза някакъв мъж с бейзболна шапка. — Бронираната кола с парите пристигна.

Погледнах Хаус.

— Какви пари?

И в същия миг разбрах.

Върнах се към спомена и видях всичко като на забавен каданс. Видях всички движения и детайли. Излязох от фургона на режисьора и видях червена бронирана кола в средата на улицата две къщи по-нататък. Задната врата беше отворена и униформеният вътре подаваше чантите с парите на двама мъже навън. Двамата бяха с костюми. Единият беше много по-възрастен от другия.

После те тръгнаха към къщата. Страничната врата на един спрял на улицата микробус се отвори и оттам изскочиха трима въоръжени мъже със скиорски маски на лицата. Четвъртият остана зад волана. Бръкнах в сакото си, но не извадих пистолета. Положението беше непредсказуемо. Наоколо имаше твърде много хора, при това в зоната на кръстосания огън. Затова оставих нещата да следват естествения си ход.

Бандитите се приближиха в гръб към носачите на парите, изненадаха ги и взеха чантите, без да изстрелят нито един куршум. После, докато се оттегляха към микробуса, се случи необяснимото. Онзи, който ги прикриваше и не носеше чанта, зае позиция за стрелба и вдигна оръжието си с две ръце. Не разбирах нищо. Какво бе видял? Къде беше заплахата? Кой бе помръднал? Той откри огън и възрастният мъж с костюма падна на улицата.

Престрелката започна след по-малко от секунда. Пазачът в бронираната кола, охраната и ченгетата също откриха огън. Извадих пистолета си и тръгнах по моравата към бронираната кола.

— Залегнете! Всички да залегнат!

Членовете на снимачния екип се хвърлиха на земята. Приближих се още и чух, че някой крещи. Двигателят на микробуса забръмча. Усетих мирис на барут. Когато ми се удаде възможност за точен изстрел, бандитите вече бяха стигнали до микробуса. Единият хвърли чантите през отворената врата, обърна се и извади от колана си два пистолета.

Но така и не успя да стреля. Открих огън и го видях как полита в микробуса. Другите се хвърлиха вътре след него, гумите изсвириха и микробусът потегли. Страничната врата още беше отворена и краката на ранения стърчаха навън. Микробусът зави към Сънсет Булевард и магистралата. Нямах възможност да ги преследвам. Колата ми беше паркирана на пресечка и половина по-нататък.

Извадих клетъчния си телефон и се обадих да изпратят две линейки и много хора. Казах им накъде се е насочил микробусът и им наредих да отидат на магистралата.

През цялото това време писъците не спряха. Прибрах телефона и се приближих до викащия мъж. Беше по-младият от двамата с костюмите. Лежеше на една страна и притискаше левия си крак. Кръвта течеше между пръстите му. Денят и костюмът му бяха съсипани, но виждах, че няма да умре.

— Раниха ме! — крещеше той и се гърчеше. — Раниха ме, да им го начукам!

Отърсих се от спомена и се върнах в трапезарията си. Арт Пепър изпълняваше „Бъди добра и се върни у дома“, акомпанираше Джак Шелдън на тромпет. Имах поне две-три версии на тази песен. Във всяка той атакуваше агресивно мелодията. Това беше начинът му на свирене и аз харесвах точно тази безмилостност в него. И се надявах да се науча да свиря така.

Когато отворих тетрадката си на празна страница и се приготвих да запиша нещо, което бях видял в спомена си за престрелката, някой потропа на вратата.

 

 

5

Станах, отидох в коридора и погледнах през шпионката. После бързо се върнах в трапезарията и извадих от шкафа покривка за маса. Не беше използвана. Съпругата ми я бе купила и оставила там, в случай че ни дойдат гости. Но това така и не стана. Вече нямах съпруга, но покривката щеше да ми послужи. На вратата отново се потропа. Този път по-силно. Бързо покрих снимките и документите и отидох да отворя.

Кизмин Райдър се бе обърнала с гръб към мен и гледаше към улицата.

— Извинявай, Кизмин. Бях в задната част на къщата и не чух първото потропване. Влез.

Тя мина покрай мен и тръгна към всекидневната.

— Тогава откъде знаеш, че е имало първо потропване?

— Ами, тропането, което чух, беше толкова силно, че помислих…

— Добре, добре, Хари, разбрах.

Не я бях виждал почти осем месеца — от празненството по случай напускането ми. Тя го бе организирала. Нае целия бар „Мусо“ и покани всички от холивудското районно управление.

Кизмин влезе в трапезарията и погледът й се плъзна по измачканата покривка. Беше ясно, че крия нещо, и мигновено съжалих, че съм го направил.

Бившата ми партньорка беше облечена в тъмносив делови костюм с пола под коленете и това ме учуди. Петдесет процента от времето, през което работехме заедно, Кизмин носеше джинси, бяла блуза и сако. Тези дрехи й позволяваха свобода на движенията, за да тича и скача, ако се наложи. Издокарана в костюм, тя приличаше по-скоро на вицепрезидент на някоя компания, отколкото на детектив от отдел „Убийства“.

— Винаги поднасяш вкусни неща, Хари. Какво има за обяд? — попита Кизмин, без да откъсва очи от покривката.

— Съжалявам. Не знаех кой е на вратата и хвърлих каквото ми попадна върху някои неща.

Тя се обърна към мен.

— Какви неща, Хари?

— Ами… материали от стар случай. Е, как вървят нещата в отдел „Обири и убийства“? По-добре от последния път, когато разговаряхме?

Година преди да напусна полицията тя беше повишена и преместена в центъра на града. Имаше неприятности с новия си партньор и с други ченгета от отдел „Обири и убийства“ и ми бе доверила това. Навремето й бях нещо като наставник. Но взаимоотношенията ни приключиха, когато предпочетох да напусна, вместо да приема ново назначение и отново да бъдем партньори в отдел „Обири и убийства“. Знаех, че това я обиди. Организирането на празненството беше мил жест, но и сбогуване.

— Нищо не стана.

— Какво? Какви ги говориш?

Бях искрено изненадан. Райдър беше най-способният и инициативен партньор, с когото бях работил. Беше родена за тази работа. Полицията се нуждаеше от повече хора като нея. Бях сигурен, че Кизмин ще съумее да се приспособи към този отдел и да върши добра работа.

— Преместих се в началото на лятото. Сега съм в канцеларията на шефа в главното управление на полицията в Паркър Сентър.

— Шегуваш се!

Бях стъписан. Тя очевидно бе предпочела да прави кариера в полицията. Ако не работеше за шефа като адютант или върху специални проекти, значи се гласеше за командната администрация. Разбира се, в това нямаше нищо лошо. Кизмин беше много амбициозна. Но разкриването на убийства не е кариера, а призвание. Винаги бях мислил, че тя знае и приема това. Обаче явно се бе поддала на изкушението.

— Не знам какво да кажа, Кизмин. Бих искал…

— Какво? Да говоря с теб за това ли? Ти напусна, Хари. Не си ли спомняш? Какво щеше да ми кажеш? Да продължавам да се бъхтя в отдел „Обири и убийства“, когато ти се измъкна?

— С мен беше различно, Кизмин. Бях предизвикал твърде голяма съпротива. Носех твърде много отговорности. А ти беше звездата.

— Е, звездите изгарят. В низините нещата са твърде дребнави и има политика. Смених посоката. Неотдавна взех изпита за лейтенант. Пък и шефът е световен човек. Държи да прави хубави неща и аз искам да съм до него. Странно, но по върховете няма толкова много политика. Човек би помислил, че е обратното.

Говореше така, сякаш опитваше да убеди себе си, а не мен. Обзе ме чувство за вина и само кимнах. Ако бях останал и бях приел назначението в отдел „Обири и убийства“, и Райдър нямаше да напусне. Отидох във всекидневната и се отпуснах на канапето. Тя ме последва, но не седна.

Протегнах ръка да намаля музиката, но малко. Харесвах песента. Вторачих се през плъзгащите се врати в планините отвъд Вали. Беше по-мъгливо, отколкото през повечето дни. Но мрачното време изглеждаше подходящо, особено когато Пепър засвири с кларинета си „Сянката на усмивката ти“. Изпълненият с тъга копнеж привлече вниманието дори на Райдър. Тя стоеше, без да говори, и слушаше.

Бях взел дисковете от един приятел, Куентин Маккинзи, стар джазмен, който познаваше Пепър и преди много десетилетия бе свирил с него в „Шели Ман“, „Донте“ и в някои други отдавна изчезнали холивудски джаз клубове, възникнали под влияние на звуците на Западното крайбрежие. Маккинзи ми бе казал да слушам и да разуча дисковете — някои от последните записи на Пепър. След години, прекарани в затвори заради пристрастяванията си, музикантът бе наваксал за пропуснатото и отново беше безмилостен. Не спря, докато сърцето му не спря да бие. В това също като в музиката, на която приятелят ми се възхищаваше, имаше някаква почтеност. Той ми даде дисковете и ми каза никога да не спирам да наваксвам изгубеното време.

Песента свърши и Кизмин се обърна към мен.

— Кой беше този?

— Арт Пепър и Лий Кониц.

— Бели ли са?

Кимнах.

— По дяволите. Много са добри.

Пак кимнах.

— Е, какво има под покривката, Хари?

Свих рамене.

— След като идваш за пръв път от осем месеца, сигурно знаеш.

Тя кимна.

— Да, знам.

— Нека да отгатна. Александър Тейлър е гъст с шефа или с кмета, или и с двамата, и иска да се откажа.

Райдър отново кимна. Бях отгатнал правилно.

— Шефът знае, че някога сме били близки, затова… — Тя заекна, докато произнасяше „някога“. — Все едно. Изпрати ме да ти кажа, че си се насочил в погрешна посока.

Седна на стола срещу канапето и се вторачи навън, макар да бях убеден, че не я интересува какво има там. Просто не искаше да ме погледне.

— Затова ли се отказа от разследванията? Да изпълняваш поръчки на шефа?

— Тя ме погледна изпитателно и видях обидата в очите й. Но не съжалих за думите си. И аз бях ядосан като нея.

— Лесно ти е да го кажеш, Хари. Вече си закален в битките.

— Битките никога не свършват, Кизмин.

Едва не се усмихнах на съвпадението с песента, която звучеше в момента — „Високо напрежение“. Пепър пак акомпанираше на Кониц и щеше да умре половин година след записването на тази песен. Съвпадението беше в това, че когато бях новак в полицията, старите детективи описваха като „високо напрежение“ случаите, които предизвикваха необичайния интерес на шефовете или криеха други, невидими политически или бюрократични опасности. Когато случаят беше „високо напрежение“, трябваше да внимаваш, защото си нагазил в мътни води. Трябваше да се пазиш, тъй като нямаше кой друг да ти помогне.

Станах и отидох до прозореца. Слънцето се отразяваше в милиардите микроскопични прашинки във въздуха. Беше оцветено в оранжево и розово — и красиво. Съвсем не изглеждаше опасно.

— Е, това ли каза шефът? Да се откажа от случая, така ли? Вече съм цивилен. Да го оставя на професионалистите.

— Горе-долу.

— Случаят събира прах, Кизмин. Какво му пука на шефа ти, че си пъхам носа там, където никой от отдела му не иска? Нима се страхува, че ще го поставя в неудобно положение, ако го приключа?

— Кой каза, че събира прах?

Обърнах се и я погледнах.

— Я стига. Не ми говори за така нареченото надлежно старание. Знам как става. Подпис на всеки шест месеца. „Аха, тук няма нищо ново.“ Не те ли е грижа за това разследване, Кизмин? Ти познаваше Анджела Бентън. Не искаш ли да видиш убийството й разкрито?

— Разбира се, че искам. Дори не си помисляй нещо друго. Но нещата не се случват от само себе си, Хари. Изпратиха ме тук от учтивост към теб. Не се забърквай. Може да попаднеш на нещо, което няма да ти хареса, и да пострадаш вместо да помогнеш.

Станах и се вторачих в нея. Опитвах се да разбера подтек-ста на думите й. Не бях сигурен какъв е.

— Ако по случая се работи активно, кой го е поел?

Тя поклати глава.

— Не мога да ти кажа. Но не се занимавай с него.

— Виж какво, Кизмин. Колкото и да си ми сърдита, че напуснах, това не трябва да ти пречи да…

— Какво? Да направя онова, което трябва? Да не изпълня заповедите? Ти вече нямаш значка, Хари. Хората със значки работят по случая. Активно. Разбираш ли? Зарежи го.

И преди да успея да кажа нещо, ме заля с друга тирада:

— И не се тревожи за мен. Вече не ти се сърдя, Хари. Ти ме остави на сухо, но това беше отдавна. Да, сърдех ти се, но ми мина. Дори не исках да идвам тук, но той ме накара. Смяташе, че ще те убедя.

Предположих, че „той“ е шефът, и замълчах в очакване да чуя дали Кизмин ще добави още нещо. Но това беше всичко, което каза. После заговорих тихо, почти сякаш се изповядвах на свещеник.

— Ами ако не го зарежа? Ако имам причини, които нямат нищо общо със случая? Лични. Тогава какво ще стане?

Тя обезпокоено поклати глава.

— Тогава ще пострадаш. Онези хора не се шегуват. Намери друг случай или начин да прогониш демоните си.

— Кои са „онези хора“?

Райдър стана.

— Какви хора, Кизмин?

— Казах ти достатъчно, Хари. Съобщението е предадено. Желая ти успех.

После тръгна към външната врата. Последвах я. В главата ми се въртяха объркани мисли.

— Кой работи по случая, Кизмин? Кажи ми.

Тя ме погледна през рамо, без да спира.

— Кажи ми, Кизмин. Кой?

Тя изведнъж спря и ме погледна. В очите й блестеше гняв и предизвикателност.

— Заради едно време? Това ли искаш да кажеш, Хари?

Отстъпих една крачка. Гневът й беше като силово поле, което ме отблъскваше от нея. Разперих ръце в знак, че се предавам, и не отговорих. Райдър изчака малко, после отново тръгна към вратата.

— Довиждане, Хари.

Отвори, излезе и затвори.

— Довиждане, Кизмин.

Но тя вече бе заминала. Дълго стоях до вратата. Мислех за думите й и за онова, което не бе казала. В посланието й имаше подтекст, но още не го разбирах. Водите бяха твърде мътни.

— Високо напрежение, скъпа — казах и заключих вратата.

 

 

6

Пътуването до Удланд Хилс продължи почти час. Независимо от времето и мястото всички магистрали са кошмарни и винаги натоварени, а и след като през последните няколко месеца не бях шофирал много, заниманието беше неприятно и досадно. Най-после излязох от магистрала 101 при изхода за каньона Топанга и до края на пътя карах по равни улици. Внимавах да не наваксвам изгубеното време, като превишавам скоростта в жилищните квартали. Във вътрешния джоб на сакото си имах плоско шише и ако ме спряха, това можеше да се окаже проблем.

За петнайсет минути стигнах до Мелба Авеню. Паркирах колата до микробуса, слязох и се качих по дървените стъпала пред къщата.

Посрещна ме Даниела Крос и мълчаливо ми направи знак да вляза.

— Как е той днес, Дани?

— Както обикновено.

— Разбирам.

Не знаех какво друго да кажа. Не можех да си представя как животът й се бе променил за един ден и надеждите и очакванията й се бяха превърнали в нещо съвсем различно. Тя сигурно беше доста по-възрастна от съпруга си. На четирийсет и няколко. Но не можех да преценя точно годините й. Очите й бяха като на старица, а устните — постоянно стиснати и увиснали в краищата.

Знаех пътя и Дани ме остави. Минах през всекидневната, продължих по коридора, влязох в последната стая вляво и видях Лотън Крос в инвалидната му количка — купена заедно с микробуса, след като полицейският профсъюз събра пари. Гледаше Си Ен Ен на телевизор, монтиран на подставка в ъгъла на тавана. Отново предаваха репортаж за положението в Близкия изток.

Очите му се стрелнаха към мен, но лицето му не се раздвижи. На челото му имаше ремък, който държеше главата му на възглавницата отзад. Дясната му ръка бе свързана с тръбички, включени към пликче с прозрачна течност, окачено на система за интравенозно поддържане на живота, прикрепена за инвалидната му количка. Кожата му беше жълтеникава. Крос не тежеше повече от шейсет килограма и ключиците му стърчаха като остри парчета от счупени грънци. Устните му бяха сухи и напукани, а косата — разрешена. Стъписах се от вида му, но се опитах да не го покажа.

— Здрасти, Лотън, как си? — Гадно ми беше да задавам този въпрос, но се чувствах задължен да попитам.

— Горе-долу както предполагаш, Хари.

— Разбирам.

Гласът му беше дрезгав шепот като на треньор по футбол в колеж, който години наред е крещял от страничната линия.

— Съжалявам, че идвам пак, но има и други неща — казах аз.

— Срещна ли се с продуцента?

— Да, вчера започнах с него. Даде ми двайсет минути.

В стаята се чуваше някакво съскане. Бях го забелязал, когато идвах по-рано през седмицата. Мисля, че беше вентилаторът, който впръскваше въздух в тръбичките, скрити под ризата на Крос — излизаха от яката от двете страни на лицето му и влизаха в носа му.

— Каза ли ти нещо?

— Няколко имена. На всички от „Айдолон Продъкшънс“, за които се предполага, че са знаели за парите. Но още не съм имал възможност да ги намеря.

— Попита ли го какво означава Айдолон?

— Не. Какво е? Фамилно име?

— Не. Означава фантом. Това е едно от нещата, които си спомних. Появи се в главата ми, докато мислех за случая. Веднъж го попитах. Каза, че било от стихотворение. Нещо за фантом, който седи на трон в мрака. Вероятно се мисли за него.

— Странно.

— Да. Хари, защо не угасиш монитора? За да не безпокоим Дани.

Беше ме помолил да направя същото и по време на първата ни среща. Преместих количката му до бюрото. Отгоре; имаше малко пластмасово устройство със зелена лампа — аудиомонитор, произведен за родители, които да слушат бебетата си. Устройството помагаше на Крос да вика жена си, когато иска да смени телевизионния канал или нещо друго. Изключих го, за да не ни слуша никой, и застанах пред инвалидната му количка.

— Добре — каза Крос. — А сега, защо не затвориш вратата?

Изпълних желанието му. Знаех накъде води това.

— Този път донесе ли ми нещо? — попита той. — Каквото поисках?

— Да.

— Хубаво. Да започнем с него. Отиди в банята и виж дали Дани е оставила бутилката ми там.

Лавицата над мивката в банята беше отрупана с лекарства. На подставката за сапуна имаше пластмасово шише без запушалка. Приличаше на манерка на колоездач, но беше малко по-различно. Гърлото беше по-широко и леко изкривено, вероятно за да е по-удобно за употреба. Бързо извадих плоската от джоба си, излях няколко глътки уиски в шишето и го занесох в спалнята. Очите на Крос се разшириха от ужас.

— Не! Това е бутилката, в която пикая!

— По дяволите. Съжалявам.

Отново влязох в банята и излях алкохола в мивката.

— Не, недей! — извика Крос.

Погледнах го.

— Щях да го изпия.

— Не се тревожи. Имам още.

Измих бутилката на Крос, сложих я на подставката за сапуна и се върнах в стаята.

— Там няма шише за пиене, Лотън. Какво да направя?

— По дяволите, сигурно го е взела. Сетила се е какво съм: намислил. Дай ми плоската.

Извадих я от спортното си сако.

— Дай я. Искам да опитам.

Отворих шишето, поднесох го към устата му и му дадох да отпие една глътка. Крос се закашля и част от уискито се разля по врата му и на възглавницата на количката.

— Ах, Господи! — възкликна той.

— Какво?

— Господи…

— Какво? Добре ли си, Лотън? Ще извикам Дани.

Тръгнах към вратата, но той ме спря.

— Не, не, нищо ми няма. Само… мина много време, откакто не съм пил. Дай ми още.

— Трябва да поговорим, Лотън.

— Знам. Само ми дай да опитам пак.

Отново доближих плоското шише до устата му и излях голяма глътка. Крос я преглътна и затвори очи.

— Уиски… Господи, прекрасно е!

Усмихнах се и кимнах.

— Да им го начукам на лекарите. Дай ми уиски по всяко време.

Той не можеше да се движи, но алкохолът оживи очите му и омекоти погледа му.

— Тя не ми дава нищо. Лекарски предписания. Пия само когато някой от вас ми дойде на гости. А това не е често. Кой иска да дойде да види такава жалка гледка… Трябва да продължаваш да идваш, Хари. Не ме интересува дали ще решиш случая, или не, само идвай.

Очите му се стрелнаха към плоската.

— И взимай и тази приятелка. Винаги я носи.

И тогава прозрението ме осени. Крос бе премълчал нещо предишния път. Бях го посетил преди да отида при Тейлър. Трябваше да започна от Крос. Но той не ми бе казал всичко, за да дойда отново — с плоската. Може би обаждането му да подновя разследването на случая беше само заради уискито.

Вдигнах го и му го показах.

— Предишния път премълча нещо, за да ти донеса това, нали, Лотън?

— Не. Щях да кажа на Дани да ти се обади. Забравих нещо.

— Да, досетих се. Отидох да говоря с Тейлър и после имах посещение от името на шефовете на шестия етаж. Казаха ми да зарежа случая. Работели върху него. Хора, които не се шегували.

Очите на Крос се стрелкаха насам-натам, но лицето му остана неподвижно.

— Не — каза той.

— Кой дойде да те види преди мен, Лотън?

— Никой. Никой не е идвал да говорим за случая.

— На кого се обади, преди да потърсиш мен?

— На никого, Хари. Кълна се.

Сигурно бях повишил тон, защото вратата на стаята внезапно се отвори и на прага застана жената на Крос.

— Всичко наред ли е?

— Да, Дани — отговори Лотън. — Остави ни сами.

Видях, че погледът й се плъзна към плоското шише в ръката ми. Хрумна ми да отпия, за да помисли, че уискито е за мен. Но в очите й прочетох, че знае какво става. Тя дълго стоя неподвижно, после ме погледна в очите, отстъпи назад и затвори вратата. Погледнах Крос.

— И да не е знаела, вече знае.

— Не ми пука. Колко е часът, Хари? Не виждам добре екрана.

Погледнах към ъгъла на телевизионния екран, където показваха часа.

— Единайсет и осемнайсет минути. Кой идва при теб, Лотън? Искам да знам кой работи по случая.

— Казвам ти, Хари, никой не е идвал. Доколкото знам, случаят не се помръдва повече от проклетите ми крака.

— Тогава какво не ми каза предишния път?

Погледът му се насочи към плоското шише. Не беше необходимо да питам. Доближих го до напуканите му изранени устни и той отпи голяма глътка, после отново затвори очи.

— Господи…

Изведнъж очите му се отвориха и се вторачиха в мен.

— Тя ме поддържа жив нарочно — отчаяно прошепна Крос. — Мислиш ли, че искам да живея? Да седя в лайната си през повечето време? Докато съм жив, Дани ще получава пълната ми заплата и здравно осигуряване. Ако умра, ще взима пенсия на вдовица. А аз не съм работил дълго, Хари. Само четиринайсет години. Ще получава наполовина по-малко от парите, които взима сега, когато съм жив.

Вгледах се в него. Питах се дали Дани не стои пред вратата и не подслушва.

— Какво искаш от мен, Лотън? Да изключа системата? Не мога да го направя. Мога да ти намеря добър адвокат, ако искаш, но няма да…

— Пък и не се държи добре с мен.

Сърцето ми се сви. Ако Крос казваше истината, тогава животът му беше по-голям ад, отколкото си представях.

— Какво ти прави, Лотън? — попитах шепнешком.

— Вбесява ме. Прави разни неща. Не искам да говоря за това. Тя не е виновна.

— Да доведа ли адвокат? Мога да извикам и следовател от социалната служба.

— Не, никакви адвокати. Това би продължило цяла вечност. Не искам и следователи. И не желая да си навличам неприятности. Но какво да направя, Хари? Ако можех да изключа системата, щях… Това не е живот, Хари.

Кимнах. Само можех да си представям ужасяващото му чувство за безнадеждност. Но не бяхме повдигнали тези въпроси по време на първото ми посещение. Тогава ра�