Майкъл Крайтън
Ген (30) — Моята библиотека

29.

На телевизора в ъгъла на кабинета се виждаше как Шелдън Хармън, преподавател по антропология и самопровъзгласил се откривател на „неандерталския ген“, е залят с кофа вода по време на своя лекция.

Инцидентът вървеше на забавен кадър, вече за трети път, и се виждаше как водата залива кльощавия плешив мъж, който обаче изглеждаше развеселен, а не разгневен или сащисан от случващото се.

— Виждаш ли? — каза Рик Диел. — Усмихва се. Всичко това е рекламен трик, който да засили шумотевицата около гена.

— Сигурно — каза Джош Уинклър. — Имало е камери, които да го документират.

— Именно — каза Диел. — Дори да оставим настрана публичността, която този тип осигурява за проклетия си неандерталски ген, той говори за начин на действие, който е тясно свързан с нашия ген на зрелостта. Активиране на цингулатната гънка и така нататък. Току-виж ни откраднал златната мина.

— Съмнявам се — каза Джош. — Десетки гени работят в цингулатната гънка.

— Дори и така да е — каза Диел. — Мисля, че трябва да обявим откритието си. Скоро. Искам гена на зрелостта да излезе под прожекторите.

— С цялото ми уважение, Рик, според мен би било прибързано.

— Нали тествахте гена при плъхове. С добри резългати.

— Да, но не става за новина. Едва ли ще влезем във вечерната емисия с невръстни плъхове, които търкалят акито си в клетка.

Диел бавно кимна.

— Да. Така е. Трябва ни нещо по-добро.

— Защо си се разбързал толкова? — попита Джош.

— Заради борда. Откакто арестуваха Брад, вуйчо му е откачил. Изглежда, смята, че ние сме виновни за проблема на Бард. Притиска ни да привлечем общественото внимание към компанията, като излезем с важно съобщение. — Да, но още не сме готови.

— Знам. Но не можем ли просто… просто да кажем, че сме готови да започнем тестове при хора?

Джош потръпна.

— Аз не бих го направил. Така де, дори не сме кандидатствали пред Агенцията по храните и лекарствата още.

— Знам. Първа фаза. Ами да кандидатстваме тогава.

— Рик, знаеш какво се изисква при кандидатстване за първа фаза. Цял тон документация — обработени резултати от изследвания и куп формуляри. И това е само началото. Ще трябва да съставим и план за…

Рик махна нетърпеливо с ръка.

— Знам. Казвам само да го обявим.

— Тоест да обявим нещо, което не правим?

— Не, да обявим, че ще го направим.

— Нали и аз това казвам. Ще ни трябват месеци подготовка само за да подадем документите за кандидатстване.

— Репортерите това не ги интересува. Ще им кажем, че „Биоджен Рисърч“ от Уествю Вилидж има готовност да започне тестване от първа фаза и е на път да подаде молба за одобрение пред Агенцията по храните и лекарствата.

— За гена на зрелостта…

— Да. Който се вкарва в организма с помощта на ретровирусен вектор.

— И какво ще обявим, че прави генът на зрелостта? — попита Джош.

— Не знам. Например… че премахва наркотичната завимост.

Джош изстина.

— Това пък защо?

— Ами, звучи логично, не мислиш ли? — каза Рик Диел. — Генът на зрелостта обуславя балансирано и зряло поведение, което по дефиниция е несъвместимо с наркотичната зависимост.

— Предполагам, че…

— Предполагаш? — Диел изсумтя. — Покажи малко ентусиазъм, Джош. Идеята е страхотна, казвам ти. Какво е нивото на рецидив при съвременните програми за лечение на зависимостта? Осемдесет процента? Деветдесет процента? Сто процента? Повечето програми нямат дълготраен ефект при огромна част от пациентите си. Това е факт. Колко зависими има в тази страна? За Бога, само в затворите има повече от един милион. А колко са на улицата? Двайсет милиона? Трийсет милиона?

Джош започваше да се поти.

— Това прави, колко, осем или десет процента от населението.

— Сигурно е толкова. Бас държа, че десет процента от американското население са пристрастени към наркотиците, като включвам и алкохола. Като нищо са десет процента. Което изстрелва гена на зрелостта към върха на продуктова-та класация!

Джош мълчеше.

— Какво ще кажеш, Джош?

— Ами, предполагам, че идеята е добра…

— Не би ми подложил крак, нали, Джош?

— Не. Разбира се, че не.

— Не би крил информация от мен. Не би действал зад гърба ми?

— Не — каза той. — Откъде ти хрумна?

— Майка ти се обади днес — каза Диел. „По дяволите“!

— Много се гордее с онова, което си направил, и не разбира защо не съм те повишил.

Джош се отпусна в стола си. Кожата му лепнеше от студена пот.

— И какво смяташ да правиш?

Рик Диел се усмихна.

— Ще те повиша, разбира се. Водиш ли си бележки за приложените дози?