Майкъл Крайтън
Ген (26) — Моята библиотека

25.

Хенри Кендал паркира пред болница „Лонг Бийч Мемориъл“, взе тъканния контейнер и влезе през страничния вход. Слезе в сутерена, където се помещаваше патолабораторията, и попита за Марти Робъртс. Двамата бяха приятели от гимназията. Марти дойде веднага.

— Божичко — възкликна той. — Чух името ти и помислих, че те карат като мъртвец!

— Още не съм умрял — засмя се Хенри и му стисна ръката, — Изглеждаш добре.

— Изглеждам дебел. Ти обаче наистина изглеждаш добре. Как е Лин?

— Добре е. И децата са добре. Как е Джанис?

— Офейка с един кардиохирург преди две години.

— Съжалявам, не знаех.

— Преодолях го вече — каза Марти Робъртс. — Животът е хубав. Имахме малко неприятности тук, но всичко е наред. — Усмихна се. — Бая си се отклонил от Ла Хола. Нали там си сега?

— Там съм. „Радиал Дженомикс“ — Марти кимна.

— Хубаво. Та… как я караш?

— Искам да погледнеш нещо — каза Хенри Кендал. — Една кръвна проба.

— Добре, няма проблем. Мога ли да попитам чия е? — За питане — може — каза Хенри. — Само че и аз не знам. Поне не съм сигурен. — И подаде на Марти тъканния контейнер: представляваше малка кутийка от стиропор с изолазия. В гнездото вътре имаше епруветка с кръв. Марти я извади.

— На етикетчето пише, че е от лабораторията на Робърт А. Белармино. Те са голяма работа. — Марти отлепи етикетчето и се взря в по-стария етикет отдолу. — А това какво е? Някакъв номер ли? F-102 сякаш. Не се вижда добре.

— Мисля, че точно това пише. Марти погледна стария си приятел.

— Добре, кажи за какво всъщност става въпрос.

— Точно това искам да ми кажеш — отговори Хенри.

— Едно мога да ти кажа веднага. Няма да направя нищо незаконно. Тук просто не правим така.

— Не е незаконно…

— Хм. Просто не искаш да го анализираш в твоята лаборатория.

— Точно така.

— И си карал два часа дотук.

— Марти — каза той, — просто го направи. Моля те.

Марти Робъртс се взираше през микроскопа, после обърна монитора така, че и двамата да виждат изображението.

— Добре — каза той. — Морфологията на червените кръвни телца, хемоглобинът, протеиновите фракции, всичко си е съвсем нормално. Обикновена кръв. Чия е?

— Човешка кръв ли е?

— Ами да — каза Марти. — Да не мислиш, че е животинска?

— Просто питам.

— Е, ако е кръв от някои видове маймуни, няма как да я различим от човешката — каза Марти. — Няма как да се установи разлика между хора и шимпанзета. Кръвта им е идентична. Ченгетата веднъж арестуваха някакъв човек, който работел в зоологическата градина на Сан Диего и целият бил в кръв. Решили, че е убиец. Оказа се менструална кръв от женско шимпанзе. Работих по този случай, когато още специализирах тук.

— Не могат да се различат? А сиаловата киселина?

— Сиаловата киселина е маркер за кръвта на шимпанзе… Значи наистина мислиш, че може да е от шимпанзе?

— Не знам, Марти.

— Не можем да направим тест за сиалова киселина в нашата лаборатория. Няма как да го мина документално. Но „Радиал Дженомикс“ в Сан Диего би трябвало да могат.

— Много смешно.

— Ще ми кажеш ли каква е цялата тази история, Хенри?

— Не — каза той — Но искам да направиш ДНК тест на вробата. И на мен.

Марти Робъртс се отпусна в стола си.

— Това вече звучи откачено — каза той. — Да не си се забъркал в нещо?

— Не, не, нищо такова. Кръвта е от един изследователски проект. Отпреди няколко години.

— Значи смяташ, че това може да е кръв от шимпанзе. Или твоя кръв?

— Да.

— Или и двете?

— Ще направиш ли ДНК теста?

— Ами да, защо не. Ще ти взема проба от бузата и до няколко седмици ще ти се обадя.

— Благодаря ти. Може ли това да си остане между нас?

— Господи, направо ме плашиш. Разбира се, че ще си остане между нас. — Марти Робъртс се усмихна. — Ще ти се обадя, когато излязат резултатите.