Майкъл Крайтън
Ген (15) — Моята библиотека

14.

Робъртс беше плувнал в пот. Като нищо можеше да си изгуби разрешителното заради това, което беше направил. Стигаше само някой от гробарите да вдигне телефона и да се обади в общината. Там щяха да се зачудят защо Марти е нарушил протокола, особено когато се касае за оспорвани резултати и евентуален съдебен процес. Винаги има риск от контаминация, от замърсяване, когато пробите се вземат на терен. Това всички го знаеха. И в общината щяха да се удивят, че Марти Робъртс е поел такъв риск. А скоро щяха да се запитат и защо…

„Мамка му. Мамка му, мамка му, мамка му!“ Спря на паркинга пред спешното, до линейките, и забърза по коридора в сутерена към патологията. Беше обедно време и почти никой не се мяркаше. Масите от неръждаема стомана бяха празни. Раза се миеше.

— Идиот шибан! — извика Марти. — Какво искаш? Да ни вкараш и двамата в затвора ли?

Раза бавно се обърна и попита:

— Какво става?

— Какво ли? Сто пъти ти казах да вземаш костите само на кремациите. Не на погребенията. На кремациите. Толкова ли е трудно да го запомниш?

— Правя точно както си ми казал — отвърна Раза.

— Не е вярно. Защото току-що се връщам от ексхумация и знаеш ли какво видях, когато изровихме човека? Адски слаби крака, Раза. И адски слаби ръце. На труп, който е погребан.

— Нямам нищо общо с това — каза Раза.

— Някой обаче е взел костите.

Раза тръгна към офиса.

— Как се казва човекът?

— Уелър.

— Пак ли той? Същият, дето му загубихме тъканите?

— Същият. Семейството го ексхумира. Защото е бил погребан.

Раза се наведе над бюрото и вкара името на пациента в компютъра. Впери поглед в екрана.

— Така. Прав си. Наистина е било погребение. Само че не съм го обработил аз.

— Не си го обработил ти? А кой, по дяволите? Раза сви рамене.

— Брат ми ме замести тогава. Имах работа онази вечер.

— Брат ти? Какъв брат бе? Никой друг няма право да…

— Не откачай, Марти — каза Раза. — Брат ми ме замества от време на време. Знае какво да прави. Работи в погребално бюро.

Марти изтри потта от челото си.

— Господи! От колко време продължава това?

— Ами… от година някъде.

— Година!?

— Само нощем, Марти. Само късно нощем. Облича лабораторната ми престилка, прилича на мен… Като близнаци сме.

— Я чакай — каза Марти. — Кой е дал кръвната проба на онова момиче? На онази Лиза Уелър.

— Добре де — каза Раза. — Случва се брат ми да допусне грешка, признавам.

— И понякога работи и следобед?

— Само в неделите, Марти. И само когато имам да свърша нещо важно.

Марти се олюля. Приведе се и задиша дълбоко.

— Значи някакъв тип, който дори не работи в болницата, е дал кръвна проба на някаква жена просто защото тя го е помолила? Това ли се опитваш да ми кажеш, по дяволите?

— Не някакъв тип. Брат ми.

— Господи!

— Каза, че момичето било симпатично.

— И това обяснява всичко?

— Стига, Марти — подхвана успокоително Раза. — Съжалявам за тоя Уелър, наистина съжалявам, но всеки е можел да го направи. Даже в гробището може да са го изровили и да са взели дългите кости. Гробарите често приемат подобни поръчки. Знаеш, че това е редовна практика. Нали спипаха онези момчета във Финикс. И другите в Минесота. И наскоро в Бруклин.

— И те всичките са в затвора, Раза.

— Добре де. Така е. Работата е там, че аз казах на брат си да го направи.

— Ти си му…

— Да. Онази нощ, когато пристигна трупът, ми се обадиха за кост и Уелър се оказа от подходящия вид. Какво трябваше да направя според теб? Знаеш, че типовете с костите могат лесно да ни духнат под опашките и да се обърнат към друг да им свърши работата. Като кажат „сега“, значи „сега“. Доставяш или умираш.

Марти въздъхна.

— Да, за това спор няма.

— Няма я.

Марти седна на стола и започна на свой ред да трака по клавиатурата.

— Само че — каза, — щом си извадил костите преди осем дни, защо още няма превод по моята сметка?

— Нямай грижа. На път е.

— Чекът пътува по пощата, така ли?

— Добре де, забравих. Ще си получиш своето.

— Гледай да си го получа — каза Марти и стана. — И брат ти повече да не е стъпил в болницата, разбра ли?

— Добре, Марти. Споко.

 

Марти Робъртс излезе да премести колата си от паркинга пред спешното отделение в запазената за лекари част на подземния гараж. Паркира я и дълго седя в нея. Седеше и мислеше за Раза.

„Ще си получиш своето“.

Раза, изглежда, започваше да си въобразява, че програмата е лично негова и че Марти Робъртс работи за него. Раза разпределяше плащанията. Раза решаваше кой ще го замества. Раза не се държеше като наета работна ръка; започваше да се държи, сякаш той командва парада, и това криеше опасности от най-различен характер.

Трябваше да се направи нещо по въпроса.

И то скоро.

В противен случай загубата на разрешителното за практикуване на лекарската професия щеше да е най-малкият му проблем.