Майкъл Крайтън
Ген (10) — Моята библиотека

9.

Кевин Маккормик, главен администратор на болница „Лонг Бийч Мемориъл“, вдигна поглед към ниския набит човек, който тъкмо влизаше в кабинета му, и каза:

— Как се е стигнало до това, по дяволите? — И побутна към новодошлия купчината листа на бюрото си.

Марти Робъртс, шефът на патологията, прегледа набързо документацията.

— Нямам представа.

— Съпругата на починалия Джон Дж. Уелър ни съди за незаконно предоставяне на тъкани, които сме дали на дъщерята.

— Какво казва законът по въпроса? — попита Марти Робъртс.

— Не е много ясно. Като член на семейството, по закон дъщерята има пълното право да поиска и получи тъкани от починалия, за да бъдат изследвани за заболявания, които могат да засегнат самата нея. Проблемът е, че тя е направила тест за бащинство и резултатът е излязъл отрицателен. Тоест, тя не е негова дъщеря. Което в известен смисъл означа-ва, че сме й предоставили тъкани от починалия незаконно.

— Не сме могли да знаем, че…

— За това спор няма. Но тук говорим за законовата гледна точка. Единственият важен въпрос е дали семейството може да заведе дело срещу нас. И отговорът е: да, имат основание за завеждане на съдебно производство и вече са направили постьпки за това.

— Къде е тялото? — попита Марти.

— Погребано, разбира се. Преди осем дни.

— Разбирам. — Марти разлисти отново страниците. — И те искат…

— Освен претенциите си към болницата искат и кръвни и тъканни проби за допълнително тестване — каза Маккормик. — Имаме ли кръвни и тъканни проби на на починалия?

— Трябва да проверя — отговори Марти. — Но предполагам, че имаме.

— Така ли?

— Ами да. Напоследък пазим доста тъканни проби, Кевин. Така де, събираме колкото се може повече, от всеки пациент, който дойде в болницата…

— Това е грешният отговор — сърдито каза Маккормик.

— Какъв е правилният?

— Че нямаме никакви тъкани от този човек.

— Но те ще знаят, че имаме. Най-малкото защото направихме тестове за алкохол и наркотични вещества, които са задължителни при катастрофа, така че със сигурност имаме от кръвта му…

— Имали сме, но пробата се е изгубила.

— Добре. Изгубила се е. Но каква полза от това? Винаги могат да изровят тялото и да вземат колкото проби искат.

— И?

— И нека го направят. Така ни съветват от юридическия отдел. Ексхумацията изисква време, разрешителни и пари. Предполагаме, че няма да имат времето или парите и в крайна сметка ще се откажат.

— Добре — каза Марти. — А аз съм тук, защото…?

— Защото искам да се върнеш в патологията и да потвърдиш, че за жалост не са останали никакви проби от починалия и че всичко, което не е било дадено на дъщерята, е било изгубено или забутано.

— Разбрано.

— До час да ми се обадиш — каза Маккормик и се обърна към монитора на бюрото си.

 

Марти Робъртс влезе в лабораторията на патологията в подземието. Патосанитарят Раза Рашад, красив тъмноок мъж на двайсет и седем години, търкаше масите от неръждаема стомана преди края на смяната си. В интерес на истината, именно Раза въртеше патолабораторията. Марти беше толкова натоварен с административна работа като отговорник на старшите патолози, специализантите, графика на студентите и всичко останало, че беше принуден да разчита на Раза, който беше и интелигентен, и амбициозен.

— Здрасти, Раза. Помниш ли онзи четирийсет и шест годишен бял мъж с множеството травми, отпреди седмица? Онзи от надлеза?

— Да. Сещам се. Хелър или Уелър, нещо такова.

— Дъщерята е поискала кръвна проба?

— Да. Дадохме й.

— Та значи тя е направила тест за бащинство, който се оказал отрицателен. Онзи мъж не й е бил баща.

Раза го изгледа с празен поглед.

— Сериозно?

— Да. И сега майката е пощуряла. Иска още проби. С какво разполагаме?

— Трябва да проверя. Обичайното, предполагам. Всички основни органи.

— Някакъв шанс този материал да е забутан някъде? — каза Марти. — Така че да не можем да го намерим? Раза бавно кимна, гледаше го втренчено.

— Може би. Винаги е възможно да е станала грешка в завеждането, разменени етикети или нещо друго. Тогава ще е трудно да се намерят.

— Би могло да отнеме месеци, нали?

— Или години. Може би никога.

— Колко жалко — каза Марти. — Така, а кръвта от теста за токсични вещества?

Раза смръщи чело.

— Тия работи се пазят в лабораторията. Нямаме достъп до архива им.

— Значи кръвните проби още са у тях?

— Да. У тях са.

— И ние нямаме достъп? Раза се усмихна.

— Може да ми отнеме ден-два.

— Хубаво. Заеми се.

Марти Робъртс отиде до телефона, набра кабинета на главния администратор и когато Маккормик вдигна, каза:

— Много неприятно, Кевин. За жалост всички тъкани са били изгубени или заведени под грешно име.

— Наистина много неприятно — каза Маккормик и затвори.

— Марти — попита Раза. — Някакъв проблем ли има с този… Уелър ли беше?

— Не — отвърна Марти. — Вече не. Колко пъти да ти казвам — не ми викай Марти. За теб съм „доктор Робъртс“.