| Ан Макафри | Белият дракон _Бележка от преводача:_ _Настоящият превод е направен само и единствено за свободно разпространение из мрежата._ > ПРОЛОГ Рукбат беше малка жълта звезда от G-тип, намираща се в сектора на Стрелеца. Около нея обикаляха пет планети, два астероидни пояса и една блуждаеща планета привлечена от гравитационното й поле, преди малко повече от хилядолетие. Когато хората кацнаха на третия свят на Рукбат и го нарекоха Перн, те не обърнаха голямо внимание на странната планета кръжаща в силно елиптична орбита. Две поколения колонисти не забелязваха малката Червена Звезда — докато орбитата й не достигна перихелия си, най-близката точка до Перн. Тогава, формата на живот, която съществуваше там, се опитваше да прекоси космическото пространство и да достигне до най-подходящата за живот планета. Това бяха сребърните нишки, които се спуснаха от небето, унищожавайки всичко, до което се докоснеха. Колонистите оцеляха с цената на огромни загуби, а контактът с родната планета беше прекъснат. Оцелелите разглобиха вече негодните си космически кораби и започнаха разработката на дългосрочен план за борба срещу смъртоносните нишки. Първата фаза включваше генното модифициране на една местна форма на живот. Хора с големи емпатични и телепатични способности бяха тренирани да контролират необикновените животни. Тези дракони — бяха наречени на митичните животни от старата земя имаха уникални възможности: можеха да се придвижват от едно място на друго мигновено и второ — след поглъщането на фосфорен камък можеха да издишват пламтящ газ. И понеже драконите можеха да летят, те щяха да посрещат Нишките още във въздуха и да ги изгарят преди да стигнат до повърхността. Но трябваше да изминат няколко поколения за да се развие пълният потенциал на драконите. Втората фаза, която включваше пълна наземна защита от смъртоносните нишки, изискваше повече време. Мистериозните смъртоносни космически пътешественици, алчно поглъщаха цялата органична материя и веднъж попаднали на земята се заравяха и размножаваха с ужасяваща скорост. В резултат на дълги експерименти, бяха получени личинки-симбионати, които бяха разпръснати из целия Южен континент. Оригиналният план даваше на драконите ролята на видима защита, като изгаряха нишките, докато те влизаха в атмосферата, предпазвайки така добитъка и жилищата на колонистите. Личинките-симбионати трябваше да предпазват растителността от измъкналите се от драконовия огън и паднали върху повърхността Нишки. В създаването на двустепенната защита трябваше да се вземат под внимание и геологическите особености. Южният континент беше по-плодороден, но липсата на естествена защита принуди заселниците да се прехвърлят на северния, където имаше в изобилие огромни скални образувания и пещери. Първият Форт, построен на източната страна на Голямата Западна Планинска Верига скоро стана прекалено малък за колонистите. Наложи се да бъдат създадени нови поселища на север, покрай брега на Голямото Езеро разстилащо водите си близо до скалните ридове на планината. Докато Червената Звезда се издигаше все по-високо от изток, заселниците решиха да установят нови холдове в източните планини. Това решение беше продиктувано единствено от факта, че пещерите в солидните скални масиви, бяха естествена защита срещу нишките. Крилатите огнедишащи Дракони бяха генетично модифицирани да достигнат големина, която не беше много подходяща за обитаване на скалните холдове. Но древните скални образувания около първия Холд, наречен от колонистите Руат, а и тези край другите холдове можеха да бъдат лесно пригодени за да приемат крилатите същества. След близо 40 години непрекъсната борба срещу космическите нашественици, последва период на затишие — Червената Звезда отмина своята най-близка точка до Перн и Нишките вече не можеха до достигат до планетата. За последвалите 200 години, колонистите почти забравиха, колко близо бяха до пълно унищожение. Южният континент, както и генната технология на личинките-симбионати бяха загубени за хората във внезапното преселение на север. Така и произходът на самите заселници и връзката им със Земята избледняваха с времето, докато накрая се превърнаха в легенда и бяха забравени… Драконите също увеличиха популацията си и се наложи да се направят още четири разселвания следвайки главния план за временна защита. Създадена бе нова социално-икономическа система, която гарантираше стабилно и спокойно развитие, дори и под постоянната заплаха на Нишките. Всеки от шестте Уейра — това бяха местата, обикновено в недостъпни планински райони, където живееха драконите и техните ездачи — имаше географски сектор от Северния континент, който да пази при евентуална атака на Нишки. Селищата на останалите колонисти — наречени Холдове, бяха навсякъде, където имаше естествени скални образувания. Някои от тях бяха на стратегически места от които можеше да се контролират и координират атаките срещу Нишките. Ръководството им беше твърде умело и това намали загубите. Хората със специални умения в металургията, животновъдството, отглеждането на житни култури, риболова и т.н. се формираха в Гилдии във всеки по-голям Холд. Всяка Гилдия си избра Водач — най-уважавания и най-способен човек, който да се грижи за запазването на занаята и за разпределянето на продукцията. Естествено, съществуването на толкова Гилдии не можеше да мине без разногласия. За съжаление това си пролича след спирането на атаките на Нишките. Червената Звезда вече беше преминала на по-далечна орбита и спорите и не можеха да достигнат Перн. Това беше период на мир и на заселване на планетата. Хората започнаха да строят поселища и извън защитените от скали места, без да се замислят, какво ще стане, когато Нишките се завърнат. И никой не обръщаше внимание че драконите ставаха все по-малко и един единствен Уейр остана да пази Перн. За пет поколения, драконовите ездачи изпаднаха в немилост. Дори легендите за техните героични подвизи за борбата им срещу Нишките, изпаднаха в забвение. > Глава 1 > Холд Руат — Предполагам, че вече е достатъчно чист! — Джаксъм за последно прокара намазания с масло парцал по врата и гърба на Рут. — Как мислиш, Н’тон? Н’тон се ухили и махна с ръка към затревения насип до езерото. Рут блещукаше мокър на утринното слънце и стоеше точно по средата на калната локва, образувала се след къпането му с пясъчен сапун. — Никога не съм го виждал толкова чист! — отбеляза Предводителят на Уейр Форт — Но ако не го махнеш от там, цялото това сапунисване ще е било напразно. — Чу какво каза Н’тон, Рут! — Джаксъм побърза да изпълни съвета. — Излез от тази локва и си не си влачи опашката, поне докато не стъпиш на тревата. С ъгълчето на очите си, Джаксъм мярна Дорс и приятелчетата му, които се измъкваха тихичко настрани — да не би на Н’тон да му хрумне, да им възложи още някаква работа. Дорс и останалите не можеха да откажат на драконовия ездач, когато ги помолеше за услуга. Джаксъм изпита удовлетворение докато ги гледаше, как се потяха около „големия гущер“ без да могат да му се подиграват. Но, ако днес Предводителите на Уейр Бенден, сметнат Рут за достатъчно силен за полети — Джаксъм можеше завинаги да се отърве от подигравките на „млечния“ си брат и неговите приятели. — Забелязал ли си, че Рут не е съвсем бял. — Н’тон се усмихна и подръпна краищата на кожената си куртка. — А?… — Джаксъм недоверчиво погледна дракона си. — Вгледай се внимателно, — посъветва го Н’тон. — Кожата му прелива от леко кафяво до златно, а ето на хълбоците в зелено и синьо. — Прав си! — Джаксъм премигна с учудване, изведнъж разбрал за своя приятел нещо съвсем ново. — Цветовете започнаха да се забелязват, защото за пръв път от толкова време е абсолютно чист, а и слънцето е доста ярко! — И съвсем не е безцветен, — продължи Н’тон. — По скоро обратното: Съчетава в себе си всички драконови отенъци… — Ездачът потупа с длан гърба на Рут, и го огледа изпитателно. — И има прекрасно телосложение! Джаксъм усети как в него се надига вълна от задоволство и гордо разкърши рамене. — Нито дебел, нито слаб? — Н’тон добродушно побутна Джаксъм с лакът. Момчето смяташе, че обилното ядене ще помогне на малкия дракон да порасне, но времето показа, че тази му надежда няма да се сбъдне. — Как мислиш, Н’тон, — попита Джаксъм, — Дали Рут е достатъчно силен, за да се издигне заедно с мен във въздуха? — Ами чакай да видим, — замисли се ездачът. — Ти го впечата пролетта на миналия Оборот, а сега вече наближава есен. Повечето дракони престават да растат към края на своя първи Оборот. За последните шест месеца Рут, както ми се струва, не е пораснал даже и с половин педя. По всичко изглежда, че това ще е окончателният му ръст… Е! — добави Н’тон, чувайки печалната въздишка на Джаксъм, — твоят дракон е с половин глава по-висок от най-големите ездитни животни. А те са способни да носят човек с часове без да се изморят. Пък и ти не си дебел, като Дорс например… — Но полетът не е съвсем същото… — Правилно. Но крилата на Рут са напълно пропорционални. Те ще удържат във въздуха и него, и теб. — Значи, Рут… е истински дракон? Н’тон внимателно погледна Джаксъм и постави ръце върху раменете му: — Да, Джаксъм. Рут е съвсем истински дракон. Независимо, че е наполовина по-малък от другите. И днес, когато полетите, всички ще могат да се убедят в това. А, сега — да поемаме към холда! — Хайде, Рут, — повика го Джаксъм. „Бих искал да си поседя още малко на слънце“, — изнедоволства драконът, но послушно застана отляво на Джаксъм и грациозно премествайки лапите си, тръгна с приятеля си и с Предводителя на Уейра. — На двора ще има достатъчно слънце, — увери го Джаксъм, и нежно прокара ръката си по главата му. Фасетъчните, подобни на скъпоценни камъни, очи на Рут заблестяха в радостен син тон. Джаксъм мълчаливо крачеше напред обгърнал с поглед внушителния скален масив, вътре в който се намираше Холд Руат — второто по древност човешко селище на Перн; Този холд ще му принадлежи, когато достигне зрелост. Или когато неговият настойник Литол, бивш тъкач, бивш ездач, реши, че той, Джаксъм, е достатъчно мъдър. И трябваше, най-накрая другите владетели да спрат да му припомнят за неговото Впечатване така неочаквано свързало го с малкия Рут. Джаксъм въздъхна, знаейки, че никога няма да забрави този ден. Естествено, той и не искаше да го забравя, но Впечатването на Рут постави прекалено много проблеми пред Ф’лар и Леса — Предводителите на Уейр Бенден, — пред владетелите на холдовете, а и пред него самия, доколкото така и не му разрешиха да стане ездач и да заживее в Уейр. Той трябваше да остане владетел на Руат, а ако не, то младшите синове на останалите владетели щяха да се хванат за гушите, оспорвайки си титлата… Но най-зле неговото Впечатване повлия на човека, когото Джаксъм никога не би искал да нарани, — на Литол, неговият настойник. Ако тогава, преди да скочи върху горещият пясък на бенденската люпилна площадка за да помогне на бялото мъниче, което не можеше да счупи прекалено твърдата черупка, — ако тогава се беше спрял и помислил, щеше да разбере каква мъка ще причини на Литол: Рут непрекъснато напомняше на бившия ездач за гибелта на собствения му дракон — кафявия Ларт. Дори факта, че Ларт беше загинал много обороти преди в холд Руат да се роди Джаксъм, не можеше да затвори раната в душата на Литол. „Но, защо Литол не възрази — учудваше се не за пръв път той, — когато Предводителите на Уейра и владетелите ми разрешиха да отгледам дракона в Руат?…“ Хвърляйки един поглед към гребена на скалата, Джаксъм забеляза, че Лиот, бронзовия на Н’тон, стоеше нос в нос Уилтъм, старият кафяв стражеви дракон. Как му се искаше да разбере за какво разговарят! Дали за неговия Рут? За изпитанието, което му предстоеше днес?… Над главите на драконите мързеливо кръжаха огнени гущери — малките роднини на големите дракони. Далеч, отвъд скалите, пастирите извеждаха на пасбищата, разпрострени на север от холда, табуни ездитни животни и стада уерови птици. Над покривите на къщите, разположени нагъсто по източния склон се издигаше дим. По левия край на склона се строяха нови сгради: смяташе се че по-нататъшното разработване на вътрешните тунели на холд Руат можеше да доведе до срутване… — Колко са хранениците на Литол в Руат от други холдове, Джаксъм? — внезапно запита Н’тон. — Храненици? Нито един Предводителю, — отвърна Джаксъм и и се намръщи — това като че ли беше известно на Н’тон. — Хмм! — почеса се замислено се ездачът. — Би трябвало по-често да се срещаш с други момчета, равни по звание. — Заедно с Литол често посещаваме другите холдове… — Нямам предвид ходенето на гости, а просто компания на твои връстници, която никак не би ти навредила. — Е, тук е и млечният ми брат Дорс и неговите приятели… — Да, разбира се. — Джаксъм озадачено погледна Предводителя, но лицето на ездача не издаваше чувства — А често ли се виждаш с Ф’лесан? Доколкото си спомням, направихте доста поразии в Уейр Бенден… Джаксъм почувства, как почервенява до корените на косата си, но нищо не можеше да направи. Дали Н’тон не беше разбрал, как с двамата с Ф’лесан се бяха промъкнали на бенденската люпилна площадка, за да разгледат яйцата на Рамот?… Не, Ф’лесан не би разказал на никого! Джаксъм често се замисляше дали съдбата не ги беше предопределила още там двамата с Рут — нали тогава докосна малкото яйце, лежащо самотно настрани от другите… — Много рядко — отвърна със смутено той — Сега трябва да се грижа за Рут… и изобщо… — Вярно, — кимна Н’тон. — времето никога не стига за всичко. — Предводителят на Уейра искаше да каже още нещо, но размисли. Крачейки мълчаливо напред, Джаксъм се опита да си спомни, дали случайно самият той не се е изпуснал с нещо. Но не му се наложи дълго да си блъска главата: изведнъж се появи Трис — кафявият огнен гущер на на Н’тон, кацна върху рамото на Предводителя и възбудено записука. — Случило ли се е нещо? — попита Джаксъм. — Просто е прекалено развълнуван, — разсмя се Н’тон и, нежно подсвирквайки, започна да гали Трис по шията. Най-накрая кафявият изписка нещо към Рут и вече успокоен, прибра крилете си на гърба. „Той ме харесва“ — съобщи Рут. — Всички огнени гущери те харесват — отвърна Джаксъм. — И аз забелязах, — каза Н’тон. — Обърна ли внимание, как му помагаха да се къпе в езерото? — Интересно ми е защо?… — Джаксъм отдавна се канеше да попита Н’тон за това, но му се струваше, че не трябва да отнема от времето на Предводителя на Уейра с глупави въпроси. Но днес беше по-особен ден Н’тон се обърна към гущера си… Трис просъска нещо и започна да чисти предната си лапа. — Казва че, обича Рут, — усмихвайки се обясни ездачът. — Повече от него не може да се измъкне. Мога да предположа — всичко се свежда до това, че Рут е по-малък от другите дракони: могат да го разгледат целия, без да се отдалечават от него на няколко дължини… — Може би, — на Джаксъм това обяснение някак си не му хареса особено. — Във всеки случай, огнените гущери от цялата област идват при него на гости. Малко са шумни, но в крайна сметка с тях не скучае. Все пак ми се налага да го оставям сам от време на време… Те излязоха на пътя и продължиха по прохода, който водеше в главния двор. — Хайде, Джаксъм! Обличай се по-бързо. Ф’лар и Леса всеки момент ще са тук, — каза Н’тон, запътвайки се през разтворените порти към масивната метална врата на холда. — Да знаеш, дали вашият менестрел Финдер е тук? — Трябва да е тук. Момчето и дракона се разделиха с Предводителя и завиха към кухнята и старите хамбари. Внезапно Джаксъм отново беше овладян от съмнения относно днешното изпитание. Утешаваше го единствено мисълта, че Н’тон надали би го обнадеждил да лети с Рут без да е уверен, че Предводителите на Бенден ще дадат своето съгласие. Да лети с Рут!… Щеше да бъде прекрасно!… Да не говорим, че всички щяха да разберат веднъж завинаги, че Рут е истински дракон! А не някакъв си прекалено пораснал гущер, както непрекъснато повтаряше Дорс. И вече спокойно можеше да отлита далеч от него. Днес, докато къпеха Рут, млечният му брат не смееше да му се подиграва — за пръв път от няколко Оборота. До появата на Рут, Джаксъм неведнъж се криеше от Дорс във вътрешните тунели на Руат — брат му не обичаше тъмните коридори. Обаче, да се отърве от вниманието на Дорс, заедно с дракона стана доста по-трудно. Понякога Джаксъм съжаляваше, че с Дорс го свързва толкова много. Но нямаше какво да се направи — младият владетел на Руат дължеше на своя млечен брат живота си. Ако два дни преди преждевременното появяване на Джаксъм, Дилана не бе родила Дорс, той не би преживял и няколко часа. Затова сега непрекъснато слушаше от Литол и от руатския менестрел, колко много е задължен на Дорс. Според техните думи, той трябваше да дели всичко с момчето, което някога му беше отстъпило половината от майчиното си мляко. Честно казано, Джаксъм не намираше, че Дорс много е пострадал от това — той беше с цяла педя по-висок и поне два пъти по дебел. И без угризения на съвестта се ползваше от привилегиите си. Джаксъм махна с ръка на готвачите, приготвящи празничния обяд. С този обяд, надяваше се Джаксъм, щеше да бъде отбелязан неговият пръв полет с Рут. Недалече от кухнята имаше стар хамбар, преустроен като уейр за белия дракон и като жилище за неговия приятел. Колкото и малък да беше Рут, преди половин Оборот стана ясно, че обикновените жилищни помещения на владетеля в самия холд ще му бъдат тесни. Тогава Литол реши, че от каменния хамбар ще стане чудесен уейр за дракончето, а още и спалня с работна стая за Джаксъм. Фандарел, Водачът на Гилдията на ковачите, сам направи новите врати такива, че да ги отваря и току що излюпил се дракон. Рут пъхна главата си през вратата „Не са почистили. — съобщи той на приятеля си. — По-добре да постоя вън на слънце…“ — Всички с прекалено заети, — каза Джаксъм. — все пак днес пристига Лесса! — И се засмя, като си спомни ужаса върху лицето на Дилана, когато Литол и съобщи, че на гости в холда ще пристигне самата Стопанка на Уейр Бенден. За дойката на Джаксъм, Лесса си оставаше единствената с чиста руатска кръв, оцеляла след вероломното нападение на Факс срещу холда, преди повече от двадесет Оборота. Джаксъм влезе в стаята си и веднага смъкна влажната риза от гърба си. На масата до вратата имаше леген с чиста вода и купчинка пясъчен сапун. Водата в легена беше студена и той се намръщи. Нямаше време да изтича до горещите бани на холда, а пък и не можеше да се появи в не особено угледен вид до току що измития Рут. Така че, с леко неудоволствие разтвори пясъчния сапун в студената вода и започна да се мие. „Вече са тук“, — внезапно получи съобщение от Рут. А след няколко мига, Лиот и старият Уилт протръбиха от скалите, приветствайки гостите. Джаксъм захвърли кърпите и се показа през прозореца. Над главата му припляскаха огромни крила и след минута, новодошлите се приземиха в главния двор. След това Бенденските дракони се издигнаха плавно и кацнаха на Стражевите възвишения, съпроводени от рояци развълнувани огнени гущери, но това Джаксъм вече не го видя. Той се доизбърса с ръкава на ризата, свали измокрените в езерото панталони и навлече приготвения летателен костюм. Изскочи навън и сложи на Рут кожената летателна юзда. Малкият дракон с готовност подаде шията си: ненапразно бяха тренирали толкова през последните дни. Внезапно Джаксъм отново беше обладан от лоши предчувствия. Ами ако Н’тон беше сгрешил? Ами ако Леса и Ф’лар решат да изчакат още няколко месеца, за да се убедят дали наистина Рут повече няма да расте? А ако Рут няма сили за да излети с ездач на гърба си? А ако нещо му стане и този полет му навреди?… Рут го погледна някак си учудено с големите си фасетни очи. „Ти не можеш да ми навредиш. Ти си ми приятел!“ — И нежно го побутна с главата си. Стомахът на момчето се беше свил на топка от вълнение. Опита се да се успокои, като пое дълбоко въздух и изведнъж забеляза тълпата, събрала се на стъпалата пред холда. Откъде ли се беше взел толкова народ?… „Е, не са чак толкова много, — отново се опита да го поободри Рут, но сам любопитно протегна врат, за да разгледа събралите се. — А да видиш само колко огнени гущери дойдоха да ме видят! Не се безпокой. Познавам всички, които днес са тук. Впрочем и ти ги познаваш“. Действително, нямаше непознати лица, и това, че дракона никак не го смущаваха толкова зрители, повдигна самочувствието на Джаксъм. Той разкърши рамене и решително тръгна напред. Главни гости бяха, естествено, Ф’лар и Леса — Първите Ездачи на Бенден. С тях беше и Ф’нор, спътникът на тъжната Брекке, ездачът на кафявия Кант. Той беше добър приятел на Джаксъм. Присъстваше, разбира се и Н’тон, все пак той беше водач на Форт Уейр, и холд Руат беше под негова защита. Джаксъм искрено се зарадва на Робинтън, Водача на Гилдията на Менестрелите на Перн, и на Менолли, младата менестрелка, с която се беше срещал няколко пъти. От владетелите на холдовете бяха дошли Лорд Санджел от Южен Бол и Лорд Грока от Форт. Джаксъм не беше много въодушевен от тяхното присъствие, но те, разбира се, имаха пълното право да са тук. Той потърси с поглед сред тълпата Литол, и го откри — застанал зад Менолли и менестрела на холда Финдер. Джаксъм сложи ръка върху мускулестия извит врат на Рут и погледна съдиите в очите. Леса първа протегна ръка, приветства дракона, а после слезе от стъпалата за да поздрави и момчето. — Както виждам, Рут доста е пораснал от пролетта, — каза тя с одобрение. Нищо не можеше да убегне от погледа й. — Но и на теб нямаше да ти навреди, ако беше хапвал повечко. Литол! Кажи на Дилана от време на време да храни момчето! Само кожа и кости е! Джаксъм изведнъж осъзна, че е прехвърлил на ръст Леса: на нея и се налагаше да повдига главата си, за да го гледа в лицето! А винаги му се беше струвало че е висока! Ужасно се смути от този факт — да гледа „отгоре“ такава важна личност, като Стопанката на Уейр Бенден. — Бих казала че си станал дори по-висок от Флесан! — добави усмихната тя. — А той сякаш расте пред очите ми. — Това е нормално за младите! — Ф’лар се приближи към тях. Впрочем, вниманието му беше изцяло върху дракона и Рут повдигна глава. — Когато ти се излюпи, Рут, не смеех и да си помисля, че ще израснеш толкова голям. Изглежда, нашият приятел, лорд Джаксъм се грижи добре за теб! — Ф’лар леко натърти на думата „лорд“ и Джаксъм се смути още повече. Това напомняне за неговото деликатно двойнствено положение не беше приятно. — Но, — продължи Предводителят на Бенден, — надали, Джаксъм, някога ще може да се сравнява с нашия добър Майстор-ковач, така че се съмнявам, тегло му да е прекалено голямо за Рут при полета. — Ф’лар се обърна към зрителите, запълнили стъпалата. — А Рут е по висок и от най-големите ездитни животни! — Какъв му е размахът на крилете? — замислено каза Леса. — Джаксъм, помоли го да ги разпери! Тя можеше и сама да го направи, все пак можеше да разговаря с всички дракони. Джаксъм достойно оцени този жест и предаде желанието й на Рут. Очите на белия дракон заблестяха от вълнение. Той повдигна предните си лапи и широко разтвори криле. — Удивително е пропорционален за своя ръст! — похвали го Ф’лар и прокара ръка по преливащата в различни отенъци кожа. — Благодаря, Рут! — добави, когато белия дракон обърна крилото си за да го разгледа по-добре. — Струва ми се Джаксъм, че желанието му да лети е толкова голямо, колкото и твоето! — Така е Предводителю, все пак той е дракон а всички дракони летят! За това имат криле! Ф’лар му хвърли такъв поглед, че Джаксъм за миг изтръпна и затаи дъх, да не би случайно да е казал нещо, не каквото трябва. Но Леса се засмя и Ф’лар също се усмихна. На момчето му се стори, че в този момент за Бенденските Ездачи не съществуваше никой друг. — Драконите трябва да летят, нали Леса? — тихо каза той, сякаш си спомни нещо. После вдигна поглед към Стражевите височини, откъдето внимателно ги наблюдаваха драконите — великолепната златна Рамот, бронзовият великан Мнемент и двата кафяви, Кант и Уилт. — Какво казва Рамот? Леса се подсмихна: — Знаеш, какво — каквото винаги я твърдяла — че с Рут всичко ще е наред. Ф’лар погледна усмихващия се Н’тон, после и Ф’нор. Кафявият ездач кимна с глава. — Единодушни сме, Джаксъм, — каза Предводителят на Бенден. — Мнемент, въобще не може да разбере, защо са необходими толкова приказки. Така че, момче, качвай се и политай! — И Ф’лар направи крачка напред, сякаш възнамеряваше собственоръчно да го качи на гърба на белия дракон. В един миг Джаксъм се разкъсваше между усещането че ще се пръсне от гордост — сам Първият Ездач на Перн искаше да му помогне! — и от искрено възмущение — нима Ф’лар си мислеше, че не може да се качи на собствения си дракон, без чужда помощ. Рут обаче разреши проблема — прибра крилете си и прегъна лявото си коляно. Джаксъм скочи на лапата му и ловко се прехвърли между последните две издатини на шийния гребен. При възрастните дракони тези издатини достигаха достатъчна големина, за да може човек да се задържи при нормален полет, но Литол настоя Джаксъм да използва предпазни ремъци. Докато ги затягаше около кръста си, момчето поглеждаше скришом към тълпата, очаквайки да види насмешка, но по лицата на хората нямаше и следа от учудване или презрение. Най-накрая всичко беше готово, но Джаксъм отново почуства свиването в стомаха си от вълнението: А ако все пак Рут не може… Той успя да забележи уверената усмивка на Н’тон и това как Майстор Робинтън и Менолли приветствено вдигнаха ръце. После Ф’лар вдигна свития си юмрук — традиционният сигнал за излитане. Джаксъм вдиша с пълни гърди и изкомандва: — Да го направим, Рут! Да излитаме! Под него като вълна се раздвижиха твърдите мускули. — Рут приседна на задни лапи. Ето, гърбът му се напрегна. Широките криле се вдигнаха за първия, толкова важен мах. Рут се приведе още по ниско… и отскочи нагоре, оттласквайки се със задните си лапи от земята толкова силно, че главата на Джаксъм рязко се отметна назад. Момчето инстинктивно сграбчи ремъците, докато мощните махове на крилата издигаха малкия дракон все по-нагоре, покрай прозорците, откъдето с изумление надничаха обитателите на холда — и това ставаше толкова бързо, че всичко се сля в едно размазано петно. Грамадните дракони на стражевите височини също разпериха криле, и затръбиха с всичка сила. Огнените гущери се виеха наоколо, и звънките им сребристи гласове се раздаваха от всички посоки. Джаксъм можеше само да се надява че те няма да изплашат Рут или да се сблъскат с него при полета. „Радват се да ни видят заедно в полет, — каза Рут. — А Рамот и Мнемент са щастливи, че ти най-накрая се оказа върху гърба ми. И аз също съм доволен. А ти? Сега олекна ли ти?“ От този въпрос зададен с почти жален тон, сякаш буца заседна в гърлото на Джаксъм. Той се опита да отговори, но вятърът, който биеше в лицето му, отнесе думите. — Разбира се, че съм щастлив! Винаги ми е добре, когато съм с теб! — извика той, и гласът му изведнъж се изгуби. — Колко съм си мечтал за този полет! Сега всички ще видят, че ти си съвсем истински дракон!… „Защо викаш?“ — Защото съм щастлив!… „Но тук само аз мога да те чуя! А аз винаги те чувам добре“. — Е, разбира се…Но все пак Рут, най-вече се радвам заради теб! Рут направи вираж, и Джаксъм се приведе, затаил дъх, борейки се с центробежната сила. Безкрайно много пъти беше летял на дракони, но винаги като пътник и винаги между двама възрастни ездачи. Сегашният полет му даде удивителни усещания. Възторг, леко примесен със страх… „Рамот те съветва по-здраво да се държиш с краката“. — предаде Рут. — „Все едно си на ездитно животно“. — Страх ме беше да не ти притискам прекалено много гърлото, — отвърна Джаксъм. Притисна по-плътно краката си към топлата шия на приятеля си и веднага се почуства по-уверен. „Така е по добре! Не се притеснявай, не можеш да ми навредиш. Ти си моят ездач! А Рамот казва, че вече трябва да кацаме…“ — добави Рут недоволно. — Да кацаме? — учуди се Джаксъм. — Но ние току-що излетяхме! „Рамот казва, че не иска да се преуморявам. Но всеки ден ще можем да летим все по-надалече. А това ми харесва!“ Рут отново направи заход и започна да се спуска. Хората долу по пътя се спираха да ги погледат и приветствено махаха с ръце. На Джаксъм даже му се струваше, че чува виковете им, но насрещният вятър шумеше в ушите му и не можеше да разбере дали наистина е така. Хората на двора проследиха с поглед планиращия дракон. От всички прозорци на холда стърчаха любопитни наблюдатели. — Нека сега някой каже, че Рут не е истински дракон! — Джаксъм съжаляваше единствено за това, че първият им полет се оказа прекалено кратък. Всеки ден все по далече? Е, в такъв случай, нито мъгла, нито пожар, нито падането на Нишки ще го накарат да спре с ежедневните полети — все по далече от Руат! Внезапно Рут размаха криле, гасейки скоростта и той си удари гърдите в гребена на шията му. „Прости ми, — каза Рут виновно след като се приземи на същото място от където бяха излетели. — Струва ми се, че трябва да се науча още на някои неща…“ Все още ошашавен от преживяното, Джаксъм остана още малко върху гърба на дракона, разтривайки ударените си гърди и утешавайки Рут. Ф’лар, Ф’нор и Н’тон се приближиха с доволни физиономии. Но защо ли Майстор Робинтън имаше такава замислена физиономия? И защо така се беше намусил лорд Сенджел?… „Ездачите се убедиха, че можем да летим, — каза Рут. — Останалото няма значение!“ Джаксъм внимателно се вгледа в лицето на настойника си: както винаги то беше уморено-безпристрастно и радостта напираща в момчето секна. Как се надяваше поне днес да заслужи одобрителен поглед от Литол, една единствена добра дума. — „Той никога няма да забрави Ларт“, — много тихо и меко напомни Рут. — Е, Джаксъм? Нали ти казах! — потупа го по рамото Н’тон. — Казах ти, че всичко ще мине както трябва! — Наистина беше превъзходен полет, — каза Ф’лар, внимателно оглеждайки Рут за признаци на преумора. — Той те издигна леко, както и предполагахме. — Малкият е способен да се завърти във въздуха около края на крилото си! — добави Ф’нор. — Но не забравяй за ремъците, докато не свикнете един с друг, както трябва! — И стисна ръката на Джаксъм, обхващайки с пръсти предлакътя: ръкостискане, с което ездачите удостояваха само равни на себе си. Сърцето на момчето замря от възторг — Ето, че сбърка владетелю Санджел, — разнесе се над двора гласът на Лесса. — Ние никога не сме се съмнявали, че белият дракон ще полети. Просто отлагахме неговият пръв полет, докато порасне. Ф’нор намигна на Джаксъм, Н’тон сбърчи вежди, а Ф’лар вдигна очи към небето, приканвайки всички към търпение. Това окончателно убеди Джаксъм, че тримата на велики ездачи на Перн го смятат за един от тях. — Е, момче, сега вече си ездач, — каза Н’тон. — Точно така, — кимна Ф’лар и веднага строго се намръщи. — Само не си мисли, че още от утре ще можеш да пътешестваш по целия Перн. И не се опитвай да влезеш Помежду! Времето за това още не е дошло. Надявам се, че го разбираш? Отлично! Всеки ден ще тренираш Рут…Имаш ли в себе си разписанието на занятията, Н’тон? Той подаде табличката, и Ф’лар я предаде на Джаксъм. — Мускулите на крилете трябва да се развиват бавно и внимателно. Това е най-важното. Може да ти се случи някой път да ти потрябва бързина и повратливост, а лошо тренираните мускули ще откажат. Чул ли си за трагедията на Платото? — Да, Предводителю, — отвърна Джаксъм. — Финдер ми е разказвал. — Той предпочете да замълчи за това как Дорс и приятелите му, откакто чух за това нещастие, не му даваха и крачка да направи без да му напомнят за неопитния ездач, разбил се на планинския склон: беше поискал прекалено много от своя дракон, също толкова млад и неопитен… — И освен това, Джаксъм, ти имаш двойна отговорност — за Рут и за твоя холд. — Разбира се Предводителю, …знам, Предводителю… Н’тон се разсмя и удари Джаксъм по коляното. — Да, мой млади владетелю, страхувам се че отговорността е нещо което не тече от ушите! Ф’лар погледна към Предводителя на Форт Уейр, удивен от неговия лекомислен тон… Джаксъм замря. Нима и на Предводителите може да се случи да изръсят някоя глупост без да се замислят? Литол непрекъснато му внушаваше да мисли винаги преди да си отвори устата… — Аз сам ще наблюдавам за обучението му, — продължи Н’тон. — А колкото до чувството на отговорност, можем да не се безпокоим. То е здраво вкоренено в него…Така че с твое позволение, ще го науча да лети в Помежду, когато стане готов. И смятам — той кимна към владетелите на холдовете, които спореха за нещо с Лесса, — колкото по-малко говорим за тези полети, толкова ще е по-добре… Н’тон и Ф’лар се спогледаха и Джаксъм усети някакво напрежение във въздуха. Но изведнъж от скалите протръби, първо Мнемент, а после и Рамот. — Те са съгласни с мен, — тихо каза Н’тон. Ф’лар поклати глава и отметна перчема си от челото. — Ф’лар, все пак Джаксъм напълно си заслужи да бъде наричан ездач, — присъедини се към Н’тон, Ф’нор. — А щом е така, то решението трябва да вземе Уейрът, а не владетелите. А и Рут е бенденски дракон! — Именно, цялата работа е в отговорността, — каза Ф’лар гледайки намръщено двамата ездачи. След това вдигна поглед към Джаксъм. Момчето не разбираше нищо от това, за което говореха, ясно беше само, че сега се решаваше съдбата му — на него и на Рут. — Добре де, — предаде се най-накрая Бенденският Предводител. — Добре, нека се учи да лети Помежду. Ако му забраним, тогава със сигурност ще пробва сам… Нали, Джаксъм? Или в теб не тече Руатска кръв? — Д-да, Предводителю?. — Джаксъм не смееше да повярва на късмета си. — Не мисля, че ще се опита сам, — подсмихна се Н’тон. — Според мен, Литол малко се е попрестарал с някои неща… — Обясни, — кратко каза Ф’лар, но Ф’нор предупредително вдигна ръка. — Тихо… Литол идва насам. Лордът Настойник вежливо се поклони на всички и се обърна към Джаксъм: — Ще ви бъде ли удобно, лорд Джаксъм, да отведете своя приятел в Уейра и да се присъедините към нас в залата? Скулата му потръпна в тик. Бързо се обърна, и закрачи обратно. „Ако искаше да ми каже нещо, той щеше да го каже сега“, — помисли си тъжно Джаксъм. Н’тон отново го шляпна по коляното и му намигна: — Ти си славно момче, Джаксъм. И ездач! После забърза след Ф’лар и Ф’нор. — Слушай, Литол, няма ли начин по случай днешното знаменателно събитие на масата да се появи бенденско вино? — долетя през двора гласът на Главния менестрел. А Лесса, смеейки се го попита: — Кой ще посмее да ти предложи нещо друго, Робинтън? Един след друг гостите се изкачваха по стълбите и изчезваха зад вратата. Огнените гущери, пронизително пищяха пикираха и се стрелкаха навътре и навън от холда, като едва не закачаха с крилата си Робинтън. Тази гледка развесели Джаксъм, който вече беше тръгнал с Рут към тяхното общо жилище. Вдигна поглед нагоре и забеляза, че зяпачите по прозорците също са напуснали местата си. Той от все сърце се надяваше, че Дорс и компанията му са наблюдавали полета и това, че говореше като с равни с тримата най-велики ездачи на Перн. Да, сега Дорс ще си прехапе езика, съвсем скоро Джаксъм и Рут щяха да се учат да летят Помежду. Нещо, което на млечния му брат не би се и присънило!… А честно казано доскоро и на самия него не би могло. Не, наистина, ако не беше Н’тон…Сега Дорс не само ще си прехапе езика, а направо ще си го погълне!… Рут самодоволно заръмжа в отговор на мислите му. В дворчето пред стария хамбар, драконът спря и наведе рамото си към земята, помагайки на момчето да слезе. — Сега можем да летим, — каза Джаксъм. — Сега винаги можем да отлетим далече от тук. А след като се научим да минаваме в Помежду, ще пътешестваме из целия Перн. Където си поискаме. Ти се справи чудесно Рут! Чудесно! Моля те, не се сърди че толкова несръчно се ударих в гребена ти. Зная, че още не съм добър ездач. Но ще се науча! Ще видиш! Рут го последва в Уейра: очите му преливаха в ярко синьо показвайки доволството му. Там Джаксъм измете праха и парчетата кожа останали по камъните от нощта. — Ти летя страхотно, Рут, — повтаряше без да спре той. — Те казаха, че ти може да се завъртиш около края на крилото си!… Драконът протегна глава и Джаксъм започна да го чеше по чувствителните места над очите. Защо ли трябваше да ходи в залата когато истинският виновник за тържеството не можеше да присъства?… * * * Когато огнените гущери полетяха към вратата, Робинтън се притисна към металната рамка и заслони лицето си с ръце. Не беше излишно да е предпазлив. Впрочем у дома му, в Гилдията на Менестрелите всички огнени гущери бяха обучени отлично — благодарение на старанието на Менолли. Робинтън се усмихна на учудено-изплашеното възклицание, което издаде Леса. Гущерите прелетяха край всички като вятър, но менестрелът не бързаше да се махне от вратата. Той знаеше какво ще последва — секунда по-късно ятото се втурна назад. Робинтън дочу, как Лорд Грока гълчеше малката си кралица Мерг. А после отнякъде се появи бронзовия Зейр и кацна на рамото на менестрела. Сърдито изсъска, сякаш се сърдеше на Майстора, че нарочно се е скрил от него и се намести по-удобно върху кожената подплънка пришита на рамото. — Е, малкия, — Робинтън погали развълнувания бронзов. В отговор малкият огнен гущер нежно отърка главата си в бузата му. — Трябва отдавна да си разбрал, че никога няма да те изоставя. А ти, предполагам си летял заедно с Джаксъм и Рут? Зейр спря да се върти и весело писна. След това протегна врат гледайки двора. Робинтън също се наклони напред, опитвайки се да разбере, какво е привлякло вниманието на Зейр и видя Рут, който отиваше към стария хамбар. Робинтън въздъхна. Почти му се искаше да не бяха разрешавали на Джаксъм да лети. Както предполагаше, лорд Санджел все още яростно протестираше против това, момчето да се ползва с привилегиите на ездач. И разбира се беше намерил немалко съмишленици от по-старото поколение владетели, на които това също не се нравеше. Добре, че Робинтън успя да привлече лорд Грока на страната на Джаксъм. Разбира се, Грока беше къде къде по-умен от Санджел и имаше огнен гущер, което донякъде му даваше друг поглед върху младия лорд и дракона му. Колкото до Санджел, той или не бе поискал да впечата огнен гущер или не бе могъл. Може би Менолли щеше да знае. Впрочем нейната кралица на име Красавица, скоро щеше да има люпило. Това беше чудесно стечение на обстоятелствата, така винаги можеха да използват яйцата за общото благо… Менестрелът изпрати с поглед момчето и дракона. Двамата му се струваха толкова млади, невинни, беззащитни! Така зависеха един от друг и бяха готови винаги да се притекат един на друг на помощ… Да, този свят посрещна Джаксъм негостоприемно: беше се наложило да бъде изваден от корема на майка си, умряла по време на раждането. А половин час преди това, неговият баща, лорд Факс беше ранен смъртоносно в двубой. Робинтън си спомни, какво му бяха казали преди самия полет Н’тон и Финдер и се разсърди на себе си — трябваше от самото начало внимателно да наблюдава момчето. Значи сега ще се наложи да наваксва. Литол едва ли ще откаже, това ще е само от полза на Джаксъм. Уви, Робинтън буквално се разкъсваше на парчета, толкова много неща имаше да се правят. За всичко трябваше време, дори и с такива верни помощници като Менолли и Сибелл… Зейр пак запищя и започна да трие главата си в брадичката на менестрела. Той виновно се усмихна и погали бронзовия по гърба. Огнените гущери бяха само една ръка големи и не толкова умни, колкото драконите. Но това не пречеше да са чудесна компания, а от време на време бяха почти незаменими… — Робинтън! — повика го Ф’лар. Той стоеше пред вратата на малката приемна на холда. — Ела насам! Става въпрос за твоята репутация! — За моята …какво? Идвам, идвам! — Дългите крака вече носеха менестрела напред. Усмихвайки се, гостите разглеждаха оплетените бутилки с вино, и Робинтън веднага разбра за какво е целият шум. — Аха! Решили сте да ме хванете натясно! — И с драматичен жест протегна ръка към виното. — Ами тогава не ми остава нищо друго освен да се опитам да не загубя репутацията си пред толкова благородно общество… Ако разбира се, Литол е маркирал правилно бутилките! Лесса се разсмя, избра една и я вдигна високо за да я видят всички. После наля в чашата от тъмночервеното вино и я подаде на Робинтън. Чувствайки прикованите в него погледи, Главният Менестрел се приближи към масата с бавна, важна походка. Менолли незабележимо му намигна и той си помисли: „Най-после престана да се бои от важни събирания. Точно като Рут е готова да си пробва крилете. А сякаш вчера беше неуверено, незабележимо момиче от далечния морски холд. Може би ще трябва да и дава вече самостоятелни задачи…“ Робинтън дегустира виното без да бърза, по всички правила. Той знаеше какво се очаква от него. В стаята беше достатъчно светло и той дълго изучаваше виното въртейки чашата в един от слънчевите лъчи. Вдъхна аромата му, леко отпи и леко примлясна преди да заяви с оттенък на високомерие: — М-м-м… да, разбира се. Това не може да се сбърка с с нищо друго. — Е?. — попита лорд Грока. Той се поклащаше от пети на пръсти с видимо нетърпение. Дебелите му пръсти размятаха крайчеца на колана му. — С виното, добри ми мой владетелю, никога не трябва да се бърза… Санджел недоверчиво се поусмихна: — Ако не знаеш, просто си кажи. — Не, защо. Това единадесет годишно Бенденско вино. Нали, Литол? Лордът Управител замълча. Робинтън беше учуден от изражението на лицето му. Нима Литол беше толкова разстроен от това, че малкият дракон успя да издигне Джаксъм във въздуха?… Не, в този случай скулата му щеше да потрепва… — Зная, че съм прав, — бавно, разтегляйки думите каза Робинтън и посочи Литол с пръст. — Единадесет Оборота, при това втора реколта — виното прекрасно е запазило аромата на гроздето. Ще добавя още, че ти навярно си го измъкнал от Лорд Рейд под предлог руатския произход на Лесса… — И промени гласа си, имитирайки ниския баритон на Литол: — „Когато Стопанката на целият Перн посети своят предишен холд, аз съм длъжен да и поднеса бенденско!“ Е, Литол, какво ще кажеш — не съм ли прав? — Всичко стана точно така, — съгласи се Литол, и на Главният Менестрел му се стори че в гласа му има лека насмешка. — Относно вината ти никога бъркаш. — Чувствам се безкрайно облекчен! — каза Ф’лар и сложи ръка върху рамото на менестрела. — Ако, си беше развалил репутацията, не бих го преживял… — Бенденското вино е точно това което ни трябва за днешните тостове. И така, аз пия за Джаксъм, младия владетел на Руат и смелия ездач на Рут! — Робинтън знаеше, че думите му щяха да направят същото, което би направил гладен дракон сред стадо уеррове. Но независимо от това, дали лордовете искаха или не, Джаксъм си оставаше наследствен владетел на Руат и заедно с това — ездач. Санджел се покашля, но все пак вдигна бокала си. Лесса гледаше сърдито, според нея, тостът съвсем не беше на място. Санджел отново се прокашля и се впусна в атака — точно на което разчиташе Робинтън. — Все пак, — каза владетелят на Южен Бол. — Трябва да се обсъди доколко той е ездач. Когато се излюпи този — Санджел махна с ръка в посока към хамбара, — ми беше дадено да разбера, че дракончето, няма да живее дълго. И точно поради тази причина аз не възразявах! — Не сме имали за цел да те въвеждаме в заблуждение владетелю Санджел, — започна Леса запалено, но Ф’лар пое инициативата. — Няма никакви трудности, Санджел, — каза дипломатично той. — Уейровете имат достатъчно големи бойни дракони. Не е задължително Рут да се бие с Нишките. — А ние, — войнствено издаде челюстта си Лордът — имаме предостатъчно способни и от добри родове младежи, които достойно могат да поемат управлението на този холд! „Браво на Санджел, — помисли си Робинтън. — Гледа в корените…“ — Може да са от добри родове, но не са с Руатска кръв! — каза Лесса. Сивите и очи мятаха мълнии. Когато станах Стопанка на Уейра, аз се отказах от правата си в полза на единственото дете от мъжки пол в чиито вени тече Руатска кръв, а това беше Джаксъм. И докато съм жива, няма да допусна съдбата на Руат да се решава в кървави двубои между младшите синове на лордовете от целия континент. Джаксъм ще остане владетел на Руат! Той никога няма да е боен ездач! — Аз… исках само окончателно да поставим всичко по местата си. — промърмори Санджел, избягвайки ледения поглед на Лесса. — Но все, пак полетите с драконите, дори и ограничени са доста опасни. Всички знаят за гибелта на младия ездач от Високите Хълмове… — Джаксъм ще бъде наблюдаван непрекъснато, — твърдо обеща Ф’лар, и хвърли предупредителен поглед към Н’тон. — Той никога няма да се бие с Нишките. — Джаксъм си е предпазлив, — намеси се в разговора Литол. — И много добре осъзнава какви са му отговорностите. Робинтън забеляза, как Н’тон се намръщи. Ф’лар също забеляза това и попита: — Според теб Н’тон, той е прекалено предпазлив? — Така ми се струва, — тактично отговори той, и смутено кимна към Литол — Или по-точно, прекалено затворен и сдържан. Извинявай Литол, не искам да те упреквам, но днес забелязах, че момчето се чувства прекалено самотно. И струва ми се, че това е заради дракона. Другите момчета от холда никога не са имали възможността да извършат впечатване дори и на огнен гущер. Те просто не го разбират… — Да не би Дорс пак да се е заяждал с него? — Литол замислено хвана с пръсти долната си устна. — Като че ли не знаеш за какво говоря. — В гласа на Н’тон прозвуча облекчение. — Знам! Затова и настоях пред Ф’лар да му бъде разрешено да лети. Сега ще може да посещава другите холдове и да се среща с връстниците си. — Нима тук нямаш подопечни синове на други владетели? — възкликна Леса и отново огледа залата, надявайки се да забележи поне един двама младежи. — Тъкмо се канех да изпратя Джаксъм при съседите за половин Оборот. — каза Литол. — Но точно тогава стана Впечатването… — и той махна с ръка, окончателно отхвърляйки провалилия се план. — Никога няма да одобря изпращането на Джаксъм като подопечен в друг холд. — отново се намръщи Лесса. — Той е последен от Руатския род… — На мен също не ми се нрави. — каза Литол — но е прието да се разменят възпитаници… — Това не е задължително. — Лорд Грока потупа Литол по рамото. — Аз например никога не съм пращал най-малкия си син, който между другото е връстник на Джаксъм. Не, Литол наистина, като виждам колко си направил за Руат, като си спомня какъв беше, когато стана Лорд Настойник и в какво го превърна… — Ето какво ще ти кажа — Джаксъм и при теб ще се научи на всичко, от което се нуждае един владетел. Друг е въпросът, дали ще остане нещо от тези владения, когато дойде времето да приеме управлението им… — Ето за това бих искал да поговорим, — каза Санджел, търсейки с поглед поддръжка от Лорд Грока. — Какво според вас трябва да правим ние лордовете? — Да правите?… — попита Ф’лар с недоумение. — … с младшите синове, за които няма място в Южен Бол, Форт, Иста и Иген, — подхвана Робинтън. — Семействата на тези владетели са многобройни, а синовете им хранят големи надежди. — Южният континент, Ф’лар, — каза Грока. — Кога ще се заемем с него? Може би на Торик, заселил се край Южният Уейр, няма да му бъдат излишни двама-трима здрави трудолюбиви и честолюбиви младежи? — На Южният континент живеят Древните, — каза Лесса. — Ако си спомняш, те се изселиха там, защото земята на Южния се защитава от личинките и немарливостта на ездачите не е фатална. — Не съм забравил за Древните, Стопанке — повдигна вежди лорд Грока. — Даже според мен там им е мястото. Правят каквото си искат и не закачат честните хора… Робинтън забеляза отсъствието на язвителност в гласа на лорда, макар холд Форт се беше напатил от безотговорността на Т’тон, водач на Уейр Форт. — Имам предвид, — продължи Грока, — че Южният континент е много голям и е плътно заселен с личинки. Нишките не могат да навредят на никого. — А ти бил ли си извън холда по време на Нишковалеж? — попита Ф’лар. — Аз ли? Не! Все още не съм се смахнал! Но да ги видиш само тези хлапета, които се бият при всеки повод…Разбира се, бият се само с юмруци. Лично аз следя да не бъде използвано оръжие. Но шумът който вдигат може да изгони всеки Помежду, макар че на открито място по време на Валеж…тоест разбирам накъде клониш. — навъсено добави Грока и пръстите му заиграха по широкия колан. — Ще има немалко трудности. А без холд… какво да говорим. Но нима Торик няма намерение да разшири владенията си. Даа, младежите са проблем върху който сериозно трябва да се помисли! И това не е само в моя холд, нали Санджел?… Ф’лар се забави с отговора, и Робинтън веднага се намеси: — Ще се осмеля да предложа… — Съдейки по това колко облекчено му кимна Ф’лар, намесата му само го зарадва. — Преди половин Оборот, на Бенелек, петият син на Лорд Грока, му дойде идеята за това, как да усъвършенства едно устройство за събиране на реколтата. Майсторът ковач във Форт, съобщи на Фандарел, и той се заинтересува. Младият Бенелек отиде в Телгар да се учи, като взе със себе си още един младеж от холда Високите Хълмове. Накратко казано, в Главната Работилница на ковачите вече има осем сина на Владетели, които проявяват интерес към ковашката работа… — И какво предлагаш, Водачо на Менестрелите? — Като правило безобразничат и шумят, тези, които няма какво да правят — каза Робинтън. — Защо да не съберем от холдовете всички деца, и да ги накараме да започнат да си разменят идеи, а не обиди и предизвикателства? — На тях им трябва земя, а не идеи — промърмори Грока. — Така че, какво ще решим за Южния?… — Това също е изход, който трябва да се обмисли — каза Робинтън с цялата небрежност, която можеше да позволи мрачната настойчивост на Лорда. — Още повече, че Древните не са безсмъртни. — Не си мисли, владетелю Грока, че сме против разширението на владенията в Южния, — започна Ф’лар. — Само че… — Само че трябва да се избере подходящо време, — допълни Лесса. Но скритите пламъчета в очите й подсказаха на менестрела, че има и други причини, които тя предпочиташе да премълчи. — Надявам се, че няма да ни се наложи да чакаме до края на сегашното Преминаване — отбеляза Санджел свадливо. — Не, — каза Ф’лар. — Само до тогава, докато никой не може да ни упрекне, че сме нарушили думата си. Ако си спомняте, Уейровете бяха взели решение за разузнаване на Южният Континент… — Уейровете някога искаха да ни избавят и от Нишките и от самата Червена Звезда, — изръмжа Санджел раздразнено. — Ф’нор и Кант все още носят върху себе си белезите получени на Червената Звезда! — прекъсна го Леса. — Никой няма основание да критикува Уейровете. — Не исках да ви обидя… Стопанке, Ф’лар, Ф’нор… — промърмори Санджел, впрочем, без да се старае много да прикрие досадата си. — Ето още една причина, за обучаването на младежите — побърза да отвлече вниманието му Робинтън. — Може би на младите ще им се отдаде, това което ние не можем да направим. Казано честно, той беше извънредно доволен от държанието на Санджел До неотдавна беше убеждавал Ф’лар и Леса, че по-възрастните владетели все така упорито вярват, че ездачите стига да поискат, ще могат да изгорят нишките на самата Червена Звезда и така да премахнат заплахата, заради която хората бяха така привързани към холдовете. Краткото напомняне беше повече от достатъчно и той побърза да смени темата. — Майстор Арнор, моят архивист, вече е полусляп от обработката на полуизтрити пергаменти от старинните Записи. Усърдието, което полага е над всякакви похвали, но дори и той понякога не успява да разчете някои неща и в ръкописите се появяват случайни грешки. Фандарел е съгласен с мен и даже предполага, че многото тайни на Древните Записи не са нищо повече от грешки на преписвачите. Ако само имахме добре обучени калиграфи… — Бих искал и Джаксъм да се научи на това, — каза Литол. — Надявах се, че ще го предложиш, — кимна Робинтън. — Литол, предполагам, че няма да се откажеш от предложението си относно моя син. — попита Грока. — Разбира се че не, ако Джаксъм… — А защо да не се възползваме и от двете възможности? — каза Робинтън. — Нека момчетата от другите холдове идват тук, а Джаксъм да се обучава заедно с тях. Нищо, че повечето ще са от различен произход и потекло… — След глада пир? — подсмихна се Н’тон тихичко, че го чуха само Робинтън и Менолли. После извиси глас. — А колкото до пира — ето го и виновникът за днешното тържество! Джаксъм нерешително престъпи прага. Но навреме си спомни добрите маниери и се поклони на всички. — Погрижи ли се за Рут? — подкани го да се приближи Лесса. — Да, Лесса! Стопанката на Бенден усети пълния с тревога и безпокойство поглед на Джаксъм, и с усмивка добави: — А ние тук се погрижихме за още някои неща. — Познаваш ли моят син Хорон? — Попита лорд Грока. — Доколкото знам с него сте връстници. Джаксъм изплашено кимна — Той скоро ще дойде тук под опеката на Литол. — И, може би не само той, — каза Леса. — Какво мислиш за това? Робинтън видя как изумения поглед на Джаксъм премина от Лорд Грока към Лесса и обратно, докато накрая не се спря върху Литол, който кимна окуражаващо. — А когато Рут стане способен да лети на по-дълги разстояния, какво ще кажеш да ме посетиш? — попита Робинтън. — Току виж, си научил някоя история, която не знае дори и Литол! Джаксъм, все още не можейки да повярва на късмета си отново погледна настойника си. — Нима ще ми разрешат? — Гласът на момчето затрепера от неподправен възторг и облекчение. > Глава 2 > Уейр Бенден. > Тринадесети Оборот от сегашното Преминаване Вечерният сумрак се сгъстяваше над Уейр Бенден. Робинтън се изкачваше по стъпалата към уейра на кралицата. За миналите тринадесет Оборота му се беше налагало да ги преминава безброй много пъти… Задъхан, менестрелът, спря да си поеме дъх и се обърна към следващия го човек: — Май улучихме подходящото време, Торик! Струва ми се, че не са забелязали нашето пристигане. А и надали някой ще започне да разпитва Н’тон! — той кимна към едва виждащия се в полутъмата силует на Предводителя на Форт Уейр, който пресичаше дъното на бенденската Чаша, в посока към ярко осветените Долни пещери. Но Торик не гледаше него, а високия корниз, където на задните си лапи седеше бронзовият Мнемент. Фасетъчните му очи проблясваха в тъмнината и ги следяха. Зейр здраво хвана с нокти ухото на менестрела и плътно обви опашката си около врата му. — Не се бой, няма да ти направи нищо, — каза Робинтън, отчасти за да успокои и владетеля на Южния холд, който напрегнато разглеждаше надвисналото над тях чудовище. — Той е поне два пъти по-голям от най-големите дракони на Древните, — отвърна Торик шепнешком. — А аз си мислех, че Н’тоновия Лиот за грамаден! — Предполагам, че Мнемент е най-големият от бронзовите на Перн, — Робинтън премина последните стъпала. Той си мислеше за противната пронизваща болка, появила се неведомо откъде в гърдите му. Беше се надявал, че неочакваната почивка през последните дни ще я облекчи, но това не стана. Може би ще трябва да се посъветва с Майстор Олдайв от Гилдията на лекарите… — Добър вечер, Мнемент! — каза той, стъпвайки на корниза и се поклони на бронзовия гигант. — Винаги ми се е струвало, че не вежливо да мина покрай него без го поздравя, — подхвърли към Торик и отново се обърна към дракона: — Това е моят приятел Торик. Леса и Ф’лар го очакват. „Зная, вече им казах, че сте тук“. Робинтън се закашля. Мнемент много рядко благоволяваше да отговори и всеки път Робинтън се чувстваше много поласкан. Но не предаде казаното от дракона на Торик. Южнякът и без това не беше на себе си. Торик бързо се придвижи към коридора, като се стараеше Робинтън да бъде между него и Мнемент — Трябва да те предупредя, че Рамот е по-голяма! — стараейки се да скрие усмивката си, каза менестрелът. Торик измърмори нещо, и в следващият момент приглушено ахна — коридорът ги изведе право в спалните покои на бенденската кралица. Уейрът, изкопан в дебелата скала беше огромен. Рамот спеше разпростряла се върху каменното си ложе, обърнала клиновидната си глава към входа. Кожата на Кралицата искреше като живо злато в сиянието на няколко светилника… — Радвам се, че те виждам, Робинтън! Най-после се върна! — възкликна Леса и се хвърли насреща му. — А както виждам и тен си хванал!… И за голямо изумление и възторг на менестрела ръцете й се обвиха около врата му в кратка неочаквана прегръдка. — Значи, ще е добре, ако по-често ме отнасят бурите в морето… — Само да си посмял!… — В погледа на Леса се смесваха облекчение и яд. После тя се обърна към втория гост и на лицето й се появи усмивка, съвсем характерна за Стопанката на Уейра. — Радваме се да те приветстваме Торик, спасителю на нашият добър Майстор Менестрел! — Аз не съм направил нищо особено — отвърна Торик учудено. — Бих казал, че невероятно му е провървяло. Истинско чудо е, че не са потънали в тази буря… — Все пак Менолли е отраснала в Морския холд. — възрази Робинтън. Спомените за преживяното изпитание го накараха да потръпне. — Не потънахме единствено заради нея. Макар, че имаше моменти, в които се бях простил с живота… — Май не си добър моряк, Майсторе? — подсмихна се Ф’лар. Той здраво стисна ръката на менестрела. И Робинтън неочаквано осъзна, колко са се тревожили за него жителите на Бенден. Обхвана го благодарност пропита с чувство на вина. Честно казано, по време на щурма, той си мислеше само, как да преживее поредната вълна, заливаща малката лодка и как да попречи на стомаха си да изскочи през гърлото. Това, как Менолли се справяше разбунтувалото се море му попречи да осъзнае напълно опасността и чак много по-късно той се запита, дали пък момичето не беше крило своя страх, за да не се изложи в неговите очи… Та тя трябваше да стои на руля, да придържа изпокъсаното от ветровете платно и да прави още хиляди неща, докато той беше безсилен да и помогне в каквото и да е. Менолли даже го беше привързала към главната мачта, за да не падне от борда в поредния пристъп на морска болест… — Което си е истина, си е истина — каза Робинтън. — В океана трябва плуват моряци, а не сухопътни бездарници, като мен. — Точно така! — подхвърли Торик и се обърна към Предводителите. — На всичко отгоре, у този човек няма никакво усещане за времето. А Менолли, разбира се нямаше откъде да знае колко е силно по това време Западното Течение… И Торик разпери ръце, показвайки безпомощността си при такава липса на разум. — Значи, затова бяхте отнесени толкова далеч от Южния холд? — Ф’лар, покани гостите към кръглата маса в ъгъла на голямата стая. — Така ми беше обяснено по-късно — въздъхна Робинтън, припомняйки си безкрайните лекции за теченията, приливите, дрейфа и ветровете, които трябваше безропотно да изслуша. И вече нямаш никакво желание още веднъж да изпитва съдбата и да пробва на практика познанията си. Лесса се засмя на самоироничният му тон и наля вино на всички. — Само си представете — Робинтън, завъртя чашата между пръстите си. — На борда на лодката нямаше вино! Нито капка! — Това е ужасно!… — извика Леса, а Ф’лар добави, смеейки се: — Какви лишения… — Между другото, този тъжен случай се оказа много благотворен, — каза Робинтън, преминавайки към непосредствената цел на своето посещение. — Южният Континент, скъпи мои Предводители, се оказа съществено по-голям отколкото си представяхме. Торик без покана измъкна карта, набързо прекопирана от другата, голямата, която беше останала в холда му. Гъвкавият пергамент упорито се свиваше и Леса и Ф’лар притиснаха ъглите му. Северният континент беше изобразен с подробности, както и изучената част на Южния. Робинтън посочи издадения полуостров, където беше разположен Южния уейр и холдът на Торик. После премина с пръст по топографски означената област от двете страни на полуострова — брегът и голяма част от материка прорязан от две реки. — Както виждате, Торик не е стоял без работа. Според мен, доста добре е продължил работата започната още от Ф’нор, когато той живееше на Южния. — Отидох при Т’тон за разрешение за изследване. — лицето на Торик показваше неприязън примесена с презрение. — Даже не ме изчака да довърша и заяви, че мога да правя каквото си поискам, стига Уейрът да бъде снабдяван с месо и плодове. — Да бъде снабдяван?… — Ф’лар не можа да повярва на ушите си. — Трябва само да изминеш няколко драконови дължини и може да намериш всичко, което ти трябва! — Понякога го правят, — отвърна Торик. — Но стигнах до извода, че е по-добре ние да им носим. Така поне не ни закачат… — Какво значи — не ни закачат?… — Леса направо кипеше от възмущение. — Казах, каквото казах, Стопанке. — И Торик отново се обърна към картата. — Моите хора, които обикаляха навътре в континента, достигнаха до тук. Пътят е много труден. Пробивали са си път през джунгли, толкова гъсти, че и най-острия нож е трябвало да се точи отново след час. Никога не съм виждал подобна растителност. Знаем, че тук има хълм, а по-нататък, планински хребет. — Той показа на картата. — Беше много трудно да се доберем до там, затова първо разузнахме крайбрежието, открихме тези две реки, а после тръгнахме срещу течението им докъдето можахме. Западната започва от голямо кръгло езеро, а на източната ни спря водопад висок поне шест седем драконови дължини… — Торик се изправи намръщено и огледа нищожно малкия изследван участък. — По мои изчисления, дори ако сушата се простира само до тези хребети, то ние сме разузнали територия, два пъти по-голяма от Южен Бол и Тилек! — Нима Древните изобщо не се интересуват от земите си? — попита Ф’лар и Робинтън разбра, че Бенденският Предводител е в недоумение. — Изобщо! И бих казал, — Торик удари с пръст по картата, — че ако скоро не се намери по-подходящ способ за предвижване, то няма да ми останат нито свободни хора, които да се занимават с това, нито желание. А и за какво? Досега имам толкова земя, колкото мога да поддържам, без да се страхувам за хората си. Все пак Нишките падат… Той направи пауза и макар Робинтън прекрасно да разбираше причината за нерешителността му, менестрелът не се намеси — нека Предводителите чуят мнението на южняка от собствената му уста. Торик продължи: — Голяма част от нашите ездачи предпочитат да не закачат Нишките. — Какво?! — избухна Леса, но Ф’лар сложи ръка на рамото й: — Точно за това си мислех, Торик… — Как смеят!? — Гласът на Лесса звучеше толкова ядосано, че Рамот се размърда на своето ложе. — Ами смеят, — Торик нервно погледна към кралицата. Робинтън забеляза, че възмущението на Леса предизвикано от отстъпничеството на Древните доста го обнадежди. — Но… Но… — Лесса буквално не намираше думи. — Как успяваш да се справиш? — попита Ф’лар, успокоявайки приятелката си. — Вече свикнахме, — отвърна Торик. — Имаме достатъчно огнехвъргачки, благодарение на Ф’нор. Изгорихме всичката трева в холда и вкарваме добитъка в каменните обори, когато се очаква Валеж. — Той скромно повдигна рамене и изненадващо се усмихна на Леса. — Те малко ни помагат Стопанке, но поне не ни пречат. Не се безпокойте Научихме се да се оправяме и без тях… — Работата е в това, — каза Леса сърдито. — Че те са ездачи и са се заклели да ви защитават… — Точно заради това, струва ми се вие ги изпратихте на юг, — напомни й Торик. — За да не пречат и да не тормозят хората. — Но това не им дава право… — Казах ти Леса — те не ни пречат. И без тях се справяме добре. — Може ли Северът да ви помогне с нещо? — попита Ф’лар стараейки се да изчисти по някакъв начин позора от безочието на Древните, навлечен върху цялото племе на Драконите. — Надявах се, че ще попиташ за това, — усмихна се южнякът. — Разбира се, знам че сте дали дума и няма да се намесвате техните работи…не разбира се, не за това говоря, — добави бързо той, тъй като Леса отново щеше да избухне. — Просто ни свършват запасите. Нашият ковач се оплаква от недостига на желязо. Добре ще ни дойдат и някои части за огнехвъргачките, който според неговите думи, само Фандарел… — Лично ще се погрижа да получиш всичко необходимо! — И още, бих искал да дам най-малката си сестра Шара за ученичка на Майстор Олдайв, Водача на Гилдията на лекарите. При нас има някои болести, като огнена треска… — Това не е проблем, — веднага отвърна Леса — Ако желае, може да прекара известно време в Бенден, нашата Манора е най-добрата билкарка… — И още нещо… — Торик отново се смути и погледна за подкрепа към Робинтън — менестрелът побърза да го окуражи с усмивка — бих искал да ни помогнете, да намерите смели мъже и жени, които биха искали да си опитат щастието в моя холд. Смятам, че бих могъл да ги приема и без одобрението на Древните. Нека само, ако се намерят такива, да пристигат на малки групи — вярно е че има много земя, но повечето хора направо се побъркват, когато от небето падат Нишки, а над главите им няма нито един дракон… — Разбира се! — каза Ф’лар с такова престорено безразличие, че Робинтън го напуши смях. — Мисля, че ще можем да намерим няколко безразсъдни младежи и девойки, които да се присъединят към теб. — Чудесно. — Торик изпита облекчение. — Ако се намерят достатъчно хора, следващият прохладен сезон ще можем да разгледаме земята зад реките. — Но ти сам току що каза, — започна Ф’лар, — че е невъзможно… — Нищо не е невъзможно. Само е много трудно, — отвърна Торик и добави с усмивка — Имам хора, които са готови да продължат, независимо от трудностите. А и на мен самият ми е интересно, какво има по-нататък. — И на нас, — каза Леса. — Все пак Древните не са безсмъртни. — Този факт, — отвърна Торик, — често ме утешава. Само че… — Той замислено изгледа двамата Предводители. Робинтън тихичко се възхищаваше от дързостта на Торик. И, разбира се, беше безкрайно доволен от себе си, за това, че успя да накара южняка да се обърне към Бенден, точно с тази молба, на която със сигурност щяха отвърнат — да изпратят на Южния континент независими и работливи хора, които нямаха никакъв шанс да си създадат холд тук. А и маниерите на Торик се харесаха на Предводителите. От една страна, той не се унижаваше и не се подмазваше, а от друга — не заплашваше и не беше нагъл. На Южния не беше имал възможността да разчита на ездачите и беше придобил независимост и увереност в собствените си сили. Знаеше какво иска и как да го постигне. И заради това говореше с Лесса и Ф’лар като с равни. — Исках само, — каза той, — да изясня едно нещо. — Да? — наклони глава Ф’лар. — Какво ще стане с Южния, с моите хора, с мен когато Уейрът на Древните опустее напълно? — Бих казал, че ти повече от всички заслужаваш правото да владееш, — Ф’лар натърти на последната дума, — този холд, който си отвоювал от джунглата със собствения си труд. — Чудесно! — Торик решително кимна, гледайки Ф’лар в очите. Загорялото му лице се разчупи в усмивка. — Бях забравил колко здраво може да действате вие Северняците. Значи, ще чакам подкрепления. — А новопристигналите ще получат ли земя, която да обработват? — попита Робинтън. — Толкова, с колкото могат да се справят. — обеща Торик напълно сериозно. — Само не изпращайте много! Ще приемам хората постепенно, така че Древните да не разберат… — Колко може да приемеш наведнъж? — попита Ф’лар. — За начало седем — осем човека. А когато те се настанят, още толкова. — той се усмихна. — Само ако знаете колко свободна земя има… — И това не е зле, доколкото самия аз имам някакви представи за Южния. Между другото, Робинтън, колко далеч на изток стигнахте с Менолли? — И аз бих искал да знам! Но мога да покажа само мястото, където ни захвърли бурята. Никога в живота си не съм виждал по-красиво място. Представи си — лазурно чисти вълни, идеален полумесец белоснежен пясъчен плаж, а в далечината, направо от центъра на заливчето — огромен, учудващо правилен конус на планина… — Но нали сте се връщали назад по брега, — нетърпеливо го прекъсна Ф’лар. Можеш поне да опишеш крайбрежието? — Мога само да кажа, че имаше такова, — каза Робинтън и ядно метна поглед към Торик, който се присмиваше над объркването му. — Работата е там, че бяхме принудени да се движим или по самия бряг или далече навътре в морето, за да избегнем Западното течение, което щеше да ни върне отново в заливчето. Мястото наистина беше очарователно, но в този момент с радост бих го напуснал… за известно време. Така че, не можах да разгледам нищо подробно. — Жалко. — Ф’лар беше разочарован. — Не е голяма загуба, — утеши го Робинтън. — Пътувахме покрай този бряг цели девет дни. Това е толкова земя, която само чака Торик да я изследва! — Няма да е никакъв проблем, само да получа всичко необходимо и достатъчно хора. — повдигна рамене южнякът — Как да ти ги изпратим? — попита Ф’лар. — Най-лесно и бързо е с дракони, но сам разбираш… Робинтън тихо се засмя и заговорнически намигна на останалите: — А защо още един кораб да не сбърка курса във водите на юг от от Иста?… Говорих с Идаролан, Водача на Моряците, и той все се оплакваше, колко силни били тамошните бури… — Ето значи как си попаднал на на Южния! — каза Леса. — А как иначе? — най-невинно отвърна Робинтън. — Менолли тихо и мирно се опитваше да ме научи как да управлявам лодка с платна, когато съвсем неочаквано ни налетя ужасен щурм и ни запрати право при Торик. Нали така? — Разбира се Майсторе. Всичко е било точно както казваш! > Глава 3 > Утро в холд Руат > Главната работилница в Гилдията на ковачите в холд Телгар. > Сегашното Преминаване 15.5.9 Джаксъм стовари двата си юмрука върху тежката дървена маса с такава сила, че чиниите и чашите подскочиха. Седящите притихнаха и го изгледаха изумено. — Стига! — Джаксъм се изправи. Ръцете му бяха изпълнени с тъпа болка от удара. — Казах, стига! — повтори той. По-късно си спомняше със странно удовлетворение, че тогава гласът му не премина в крясък. Още повече, че това беше избухване породено от натрупваните през годините обиди и гняв. Гласът на Джаксъм се разнесе по цялата просторна зала и накара току-що влезлия прислужник да замре изплашено. — Аз съм владетел на този холд, — продължи той, гледайки право в лицето на Дорс, млечния си брат. — Освен това съм ездач на Рут, който извън всякакво съмнение е истински дракон! — Джаксъм обърна погледа си към Бранд, главният иконом, чиято челюст беше увиснала от учудване. — Рут е в чудесно здраве откакто е излезнал от черупката! — момчето погледна към озадачения Литол, после към четиримата приемни — те се бяха появили в холда съвсем наскоро и не бяха усвоили навика да му се присмиват. После се обърна към Дилана, дойката му, която разтреперана се взираше в своя възпитаник. — Днес ще отида в Главната Работилница на Ковачите, където, както на всички ви е известно, ще ми бъде оказан прием съответстващ на моето положение. И въобще — той отново огледа присъстващите. — няма никаква нужда в мое присъствие да се започват разговори подобни на тези, които се водеха тази сутрин! Достатъчно ясно ли се изразих? Без да дочака отговор, Джаксъм решително излезе от залата. Ликуваше вътрешно, че най-накрая им даде отпор, но към възторга имаше малко чувство на вина — може би трябваше да се владее по-добре. Литол го повика, но Джаксъм за пръв път не послуша Настойника си. Вече, не! Този път нека някой друг да се извинява! Той е Владетел на Руат, нищо че е много млад. При колко подобни сблъсъци преглъщаше обидата! Край! Стига! Сега искаше единствено да е далече от Руат. Не понасяше вече двусмисленото си положение тук. Искаше да бъде колкото се може по-далече от своя прекалено разсъдлив и съвестен настойник и особено от тази тълпа непоносими хора, приела ежедневната близост за всепозволеност… Рут отдалеч усети бурята, бушуваща в душата на неговия ездач и изскочи от стария хамбар, готов да му помогне. Почти разплакан, Джаксъм скочи на гърба му и му нареди да се издигне. В този момент от вратите на холда се появи Литол и Джаксъм бързо се извърна, за да не му се налага да лъже после, когато го попитат не е ли видял да му махат. Рут стремително излетя нагоре. Малкият бял дракон беше по-лек от своите грамадни събратя и по-бързо набираше височина. — Ти си най-драконовския дракон! Превъзхождаш ги във всичко! — каза Джаксъм, но във мислите му цареше такъв хаос, че Рут за всеки случай протръби. Кафявият стражеви дракон, изненадан му отговори от скалите. Миг по-късно около Рут се материализираха всички огнени гущери на холда. Те закръжиха около него врещейки възбудено. Издигнал се над върховете, Рут изчезна Помежду и безпогрешно се появи на брега на езерото, намиращо се високо в планините над Руат — тяхното любимо убежище. Джаксъм беше изскочил от дома си само по риза без ръкави и сега от нетърпимия студ Помежду, зъбите му тракаха. Рут бавно се придвижваше към брега на езерото. — Това не е честно! Изобщо не е честно! — каза Джаксъм и се удари по крака така, че Рут изръмжа от изненада. „Какво ти става днес?“ — попита драконът. — Ох,… нищо… „И все пак?“ — Драконът обърна глава и го погледна в очите. Джаксъм се приплъзна по мекия му бял гръб, обхвана с ръце топлата му шия и притегли към себе си клиновидната глава на приятеля си. „Защо позволяваш да те разстройват?“ — попита Рут. Неговите очи проблясваха угрижено. Джаксъм помисли и се усмихна. — Отличен въпрос. Виждаш ли, те прекалено добре знаят всички мои слаби места… — И тъжно се засмя. — Ето къде трябва да заработи същат