Майкъл Крайтън
Въздушна клопка (63) — Моята библиотека

ЛАИ
15.05 ч.

— Сядай, Сингълтън… — промърмори Циглър и разсеяно махна с ръка към стола. Беше я допуснал в светая светих едва след петминутно яко блъскане по звукоизолираната врата. — Мисля, че открихме това, което търсим…

На монитора беше замръзнал кадър с усмихнатото бебе, седнало в скута на майка си.

— Трябваше ти периода непосредствено преди инцидента, нали? — рече Циглър. — Тук сме на около осемнадесет секунди преди него. Ще започна с пълно аудио, после ще включа филтрите. Готова ли си?

— Да — кимна Кейси.

Лентата тръгна. Усилено докрай, гукането на бебето наподобяваше тътен на далечен водопад. Жуженето в пътническия салон се превърна в силен грохот.

„Вкусно ли е?“, попита с гръмотевичен глас мъжът.

— Включвам високочестотен байпас — обади се Циглър. Звукът стана по-глух.

— Отстранявам фона в кабината.

Грохотът изчезна, остана единствено гукането на детето, неочаквано ясно в тишината.

— Високочестонен байпас „Делта-V“.

Бебешкото гласче се стопи, вместо него изпъкнаха фоновите шумове: подрънкване на сребърни прибори, шумолене на дрехи.

„…ова-а ли-и за-акуска-ата-а ти-и а-ара-а“, измуча мъжкият глас, потрепващ и разтеглен до неузнаваемост.

— „Делта-V“ е неподходящ за човешката реч — поясни Циглър. — Надявам се, че това не те смущава…

— Не — поклати глава Кейси.

„… ня-яма-а да-а а-акаш ю-а-арде-еса-а-а а-а-ли?“, продължи гласът.

Настъпи пауза, тишината се нарушаваше от едва доловими далечни шумове.

— Старт — предупредително вдигна ръка Циглър.

На екрана се появи брояч с червени цифри, който започна да отмерва десетите и стотните на секундите. Съпругата рязко вдигна глава: „… а-акво-о е-еше-е о-ова-а?“

— По дяволите! — не се сдържа Кейси. Долови го абсолютно ясно: ниско и басово трептене.

— Звукът е изтънен от байпаса — обади се Циглър. — На практика това е един дълбок тътен, в границите между два и пет херца. Почти вибрация…

Никакво съмнение, въздъхна Кейси. Филтрите позволяваха да бъде чут абсолютно ясно.

Смехът на мъжа отекна като гръмотевица: „… о-око-о-йн-о-о, Е-ем, я-яма ни-ищо-о…“ Бебето изгука, звукът прозвуча така, сякаш някой цепеше дърва. Мъжът добави:

„… о-очти-и м-е-е и-и у-у о-ома-а…“ Грохотът изчезна.

— Стоп! — вдигна ръка Кейси.

Червените цифри замръзнаха, ярки и нетрепващи. Означението беше 11:59:32…

Почти дванадесет секунди, рече си тя. Времето, което беше необходимо за пълното спускане на елероните.

По време на Полет 545 наистина е имало непредизвикано спускане на елероните!

 

Кадрите на видеомонитора продължаваха да текат. Бебето се плъзна от скута на майка си, тя го сграбчи, на лицето ѝ се изписа паника. Пътниците в кадър разтревожено се спогледаха. Преминали през филтрите, писъците им прозвучаха като странно пропукване, наподобяващо статично електричество…

Циглър спря лентата.

— Това е, Сингълтън — каза той. — Мисля, че нещата са ясни.

— Елероните са се спуснали.

— По всичко личи, че е така — кимна бившият агент. — Доста необичайно, нали?

— Но защо?

Самолетът лети с нормална скорост, на нормална височина. Дали става въпрос за непредизвикано спускане на елероните, или за пилотска грешка? На този въпрос можеше да отговори единствено записът на полетните параметри, но разчитането му все още се бавеше…

— Прослуша ли останалата част от записа? — попита тя.

— Да — кимна Циглър. — Интерес за нас представляват алармите, включили се в пилотската кабина. Мога да прослушам сегмента след като камерата се е заклещила под вратата и сигурно ще разчета предупрежденията, които самолетът отправя към пилотите. Но за това ще ми трябва още едно денонощие…

— Направи го — примоли се Кейси. — Имам нужда от всичко, което може да се извади от този запис!

Пейджърът на колана ѝ зажужа, тя го измъкна.

∗∗∗ ДМ СП ВК БТИГЗ

Джон Мардър искаше да я види. В кабинета си. Веднага.