Майкъл Крайтън
Въздушна клопка (12) — Моята библиотека

БОЛНИЦАТА СЕНТИНЕЛА
12.06 ч.

— Искате да знаете какво е станало? — ядосано попита брадатият мъж. Казваше се Бенет, беше на четиридесет години, работеше като дистрибутор на джинсите „Гес“. Посещавал фабриката за тяхното производство в Хонконг четири пъти годишно, неизменно летял с „Транс Пасифик“. Сега седеше изправен в болничното легло, главата и дясната му ръка бяха превързани. — Самолетът Замалко не падна, ето какво стана!

— Разбирам — кимна Кейси. — Но се питах дали…

— Всъщност, кои сте вие, по дяволите?

Тя му подаде служебната си карта и отново се представи.

— „Нортън Еъркрафт“? Какво общо има тук „Нортън Еъркрафт“?

— Ние сме производител на тези самолети, господин Бенет.

— На тези боклуци, искате да кажете? Майната ви, уважаема госпожо! — Бенет захвърли картата в лицето ѝ и изрева: — Махайте се по дяволите! И двамата!

— Господин Бенет…

— Изчезвайте, казах! Вън!

 

Озоваха се отвъд завесата, отделяща леглото от останалите в голямата стая, Кейси иронично поклати глава:

— Много ме бива в тези контакти, нали?

Насочи се към съседния бокс и спря пред завесата. Долови забързани китайски думи. Говореше жена, отговаряше ѝ мъж.

Реши да се прехвърли на следващото легло. Повдигна крайчеца на завесата. В леглото спеше китайка с пластмасова шина на шията. До нея седеше медицинска сестра. Тя вдигна глава към Кейси и опря пръст до устните си.

Кейси продължи нататък.

 

Стюардесата беше на двадесет и осем години, казваше се Кей Лианг. Огромна червена подутина покриваше лицето и част от шията й. Седеше на стола до леглото и прелистваше стар брой на „Вог“. Обясни, че е останала в болницата заради колежката си Ша Ян Хао, която лежеше в съседния бокс.

— Братовчедка ми е — добави момичето. — Страхувам се за нея, но докторите не ме пускат в стаята й… — Говореше отличен английски, с лек британски акцент.

Кейси се представи, Кей Лианг объркано я погледна:

— Идвате от страна на производителя? Но тук преди малко беше един мъж…

— Какъв мъж?

— Китаец. Тръгна си преди няколко минути.

— Не зная нищо за такъв колега — намръщи се Кейси. — Бихме искали да ви зададем няколко въпроса…

— Моля — отвърна стюардесата, остави списанието и скръсти ръце в скута си.

— Откога работите в „Транс Пасифик“?

От три години, отвърна Кей Лианг. Предишните три изкарала в „Катей Пасифик“. Летяла само по външни линии, защото знаела английски и френски…

— Къде бяхте по време на инцидента?

— В средната служебна кабина, точно зад салона на бизнес-класата. Там бяхме няколко стюардеси, заети с приготвянето на закуската. Беше някъде около пет сутринта.

— Какво се случи?

— Самолетът започна да се издига — отвърна момичето.

— Сигурна съм в това, защото се занимавах с напитките. Чашите се плъзнаха по количката… В следващата секунда носът се заби надолу и започнахме рязко снижение…

— Какво направихте?

Нищо, обясни стюардесата. Единствената ѝ мисъл била да се хване за нещо. Храната и напитките се разпилели. Снижението продължило около десетина секунди, но тя не била сигурна в това. После започнали ново издигане, изключително рязко. При последвалото снижение си ударила главата в преградата.

— Изгубихте ли съзнание?

— Не. Но се сдобих с ето това… — Пръстите ѝ докоснаха зачервената подутина.

— Какво става после?

Не била много сигурна. Втората стюардеса в кабината — госпожица Джао, се стоварила върху нея и двете се озовали на пода.

— Чувахме писъците на пътниците, видяхме няколко от тях да лежат на пода на салона…

После самолетът се стабилизирал отново, тя успяла да стане и да започне да помага на пътниците. Тяхното състояние било много тежко, особено в задния салон.

— Много ранени, много кръв. Всички стюардеси бяхме объркани. Госпожица Хао, моята братовчедка, имаше лошия шанс да бъде в задния салон и беше изпаднала в безсъзнание. Трима от пътниците лежаха мъртви. Положението беше ужасно, колежките изпаднаха в паника.

— А вие какво направихте?

— Използвах аптечките за спешни случаи и се заех да превързвам ранените. После отидох в пилотската кабина — исках да проверя живи и здрави ли са пилотите. Освен това исках да им съобщя, че първият пилот е ранен в задния салон…

— Първият пилот се е намирал на опашката по време на инцидента, така ли? — попита Кейси.

— От резервния екипаж — примигна Кей Лианг.

— На борда е имало два екипажа? — Да.

— Кога се смениха те?

— През нощта, може би три часа преди инцидента.

— Как се казва раненият пилот? — попита Кейси.

— Ами… — колебанието на момичето беше видимо. — Всъщност, не знам. Не съм летяла с никого от тях.

— Разбирам. Какво стана когато се добрахте до пилотската кабина?

— Капитан Чанг беше овладял машината. Останалите пилоти бяха разтърсени, но ранени нямаше. Капитан Чанг ми каза, че е поискал аварийно кацане в Лос Анджелис.

— Летяла сте с него и преди, така ли?

— О, да. Той е много добър командир, отличен пилот. Аз много го харесвам.

Отначало беше спокойна, отбеляза Кейси. А сега се вълнува и очевидно иска да защити командира си. Лианг я стрелна с очи и отмести поглед.

— Забелязахте ли някакви повреди в пилотската кабина? — попита Кейси.

Стюардесата замислено сбърчи чело, после поклати глава:

— Не. Всичко изглеждаше наред.

— Каза ли нещо друго капитан Чанг?

— Да. Каза, че причина за инцидента е непредизвикано спускане на елероните. Но екипажът успял да овладее ситуацията.

Охо, рече си Кейси. Инженерите няма да са много щастливи като чуят това. Направи ѝ впечатление техническата терминология, до която прибягна момичето. Една стюардеса едва ли знае какво означава „непредизвикано спускане на елероните“… Може би просто е запомнила думите на командира си…

— Капитан Чанг каза ли защо е станало така?

— Не. Каза само това — непредизвикано спускане на елероните…

— Ясно — кимна Кейси. — А вие знаете ли откъде се командват елероните?

— От един лост, който се намира между креслата на пилотите — кимна Кей Лианг. Правилно, рече си Кейси.

— Обърнахте ли внимание на този лост докато бяхте в кабината? — попита тя.

— Да. Беше вдигнат нагоре и застопорен.

Още един чисто технически термин. Подходящ по-скоро за пилот, но не и за стюардеса.

— Каза ли още нещо командирът?

— Да. Беше загрижен за автопилота. Каза, че автопилотът непрекъснато правел опити да поеме управлението. Каза: „Трябва да се боря с него“…

— Ясно. А в какво състояние беше самият капитан Чанг?

— Спокоен, както винаги. Той е много добър пилот. Очите на момичето неспокойно проблеснаха, ръцете ѝ в скута се раздвижиха. Кейси реши да направи пауза. Стар трик при разпит. Оставяш мълчанието да се проточи, чакаш обекта сам да го прекъсне…

— Капитан Чанг е от семейство на известни пилоти — преглътна Кей Лианг. — Баща му е летял по време на войната, синът му също лети…

— Разбирам.

Стюардесата замълча, свела поглед към ръцете си. След известно време вдигна глава и попита:

— С какво друго бих могла да ви помогна?

 

Напуснаха бокса. Ричмън се отдалечи на няколко крачки и едва тогава попита:

— Не ми ли каза преди малко, че при тези машини непредизвиканото спускане на елероните е изключено?

— Не съм казала, че е напълно изключено. Казах, че не вярвам да се случи на този модел самолети. Но ако инцидентът действително се дължи на такова нещо, въпросите ще бъдат далеч повече от отговорите…

— А автопилотът?

— Рано е да правим каквито и да било заключения — въздъхна тя и повдигна завесата на следващата болнична кабина.

 

— Трябва да е било някъде около шест сутринта — поклати глава Емили Дженсън. Беше жена на около тридесет години, през бузата ѝ минаваше кървавочервен белег. В скута ѝ спеше бебе. Съпругът ѝ лежеше в болничното легло, брадичката му беше стегната в метална шина, която опираше в рамото. Челюстта му беше счупена.

— Току-що бях нахранила бебето и разговарях с мъжа си. Тогава чух някакъв звук…

— Какъв звук?

— Някакво стържене, придружено с бучене… Стори ми се, че идва от крилото.

Лошо, рече си Кейси.

— Погледнах през илюминатора…

— Забелязахте ли нещо необичайно?

— Не. Всичко изглеждаше нормално. Помислих, че звукът идва от двигателя, но той си беше съвсем наред…

— Откъде грееше слънцето?

— Откъм моята страна.

— Значи е огрявало и крилото, така ли? — Да.

— Заслепяваше ли ви?

Емили Дженсън се замисли, после поклати глава:

— Не помня.

— Забелязахте ли да се включва знакът за затягане на коланите?

— Не. Изобщо не светна.

— Командирът направи ли някакво съобщение? — Не.

— Да се върнем на звука, който сте чула. Казахте, че бил стържещ…

— Нещо такова. Не съм сигурна дали го чух, или го усетих. По-скоро беше нещо като вибрация…

Вибрация!

— Колко дълго продължи тази вибрация?

— Няколко секунди.

— Пет?

— Повече. Може би десетина — дванадесет… Класическо описание на непредизвикано спускане на елероните по време на полет, помисли си Кейси.

— Ясно — кимна тя. — Какво стана после?

— Самолетът започна да пада — отвърна Емили Дженсън и наклони длан: — Ей така…

Кейси продължи да си води записки, но на практика престана да слуша. Умът ѝ механично се опитваше да подреди събитията в тяхната последователност, представяше си как ще процедират инженерите от екипа. Показанията на двете свидетелки съвпадаха — беше абсолютно ясно, че става въпрос за спускане на елероните. Вибрации и стържене в продължение на десетина — дванадесет секунди — точно това е времето, необходимо за спускането на елероните. Следва леко повдигане на носа, после рязко гмуркане. Разтърсването на корпуса е резултат от усилията на екипажа да стабилизира машината…

Каква бъркотия, Господи!

Емили Дженсън продължаваше да говори:

— Вратата на пилотската кабина беше отворена и аз чух алармените звънци… Смесваха се с някакви предупреждения на английски, които ми звучаха като запис…

— Спомняте ли си съдържанието на тези предупреждения?

— Мъжки глас повтаряше една единствена дума… „Падане, падане…“, или нещо подобно…

Автоматичната предупредителна система за полетно равновесие, рече си Кейси. Гласът е повтарял „претоварване, претоварване“, а не падане^[1]…

Проклятие!

Кейси се забави още няколко минути при Емили Дженсън, после изскочи навън.

 

В коридора Ричмън се обърна да я изчака и тихо попита:

— Този стържещ звук доказва спускането на елероните, така ли?

— Много е възможно — отвърна тя. Беше възбудена и напрегната, искаше ѝ се незабавно да съобщи новината на инженерите.

В дъното на коридора се появи едрата фигура на Майк Ли, сивата му коса проблесна. Какво по дяволите прави тук? Представителят на компанията няма право да разпитва пътниците!

В главата ѝ изплуваха думите на Кей Лианг: току-що тук беше един китаец…

Ли вървеше към тях и поклащаше глава.

— Майк, изненадана съм от присъствието ти тук! — остро рече Кейси.

— Аз пък мисля, че заслужавам медал — отвърна Ли. — Току — що убедих двама от пътниците да не ви дават под съд…

— Нямаш право да разговаряш преди нас с членовете на екипажа, Майк — хладно го изгледа Кейси.

— Ти какво? — изгледа я бившият пилот. — Да не би да си мислиш, че съм ги подучвал какво да говорят? Точно обратното: от техните показания вече съм наясно какво се е случило! — Помълча малко, после с твърд глас добави: — Съжалявам, Кейси, но Полет 545 е претърпял непредизвикано спускане на елероните! А това означава, че все още имате сериозни проблеми с Н-22!

 

— Какво искаше да каже Ли с това „все още“? — попита Ричмън докато вървяха към минивана.

Кейси въздъхна. Вече нямаше смисъл да премълчава истината.

— Означава, че и преди сме имали проблеми с елероните на Н-22 — отвърна тя.

— Чакай, чакай! — спря се Ричмън. — Това не е първи инцидент от подобен характер, така ли?

— Точно така. И друг път сме имали проблеми с проклетите елерони, но не с такива тежки последици…