|	Томас Харис
|	Червения дракон


A>
	Томас Харис е вече познат на българската публика с романа си „Мълчанието на агнетата“, послужил за основа на пожъналия пет „Оскара“ филм на Джонатан Деми. „Червения дракон“ хронологически предхожда „Мълчанието на агнетата“ и в него за пръв път се появяват образите на специалния агент Джак Крофорд и психиатъра — канибал доктор Лектър. Стивън Кинг определя този трилър като най-добрия роман за широка публика, излязъл от печат в Америка след „Кръстникът“. Той също е екранизиран успешно през 1986 г. от режисьора Майкъл Ман под заглавието „Ловец на хора“. С тези две произведения Томас Харис се превърна в култовия автор на 90-те години. В момента пише своя четвърти роман.

	На свобода се вихри сериен убиец. Той избива по ужасяващ начин цели семейства, оставя по труповете характерните следи от своите зъби. Полицията не разполага с никакви улики и се страхува, че няма да успее да сложи край на престъпленията. Това е причината Джак Крофорд да помоли Уил Греъм, бивш федерален агент, да се върне отново на работа. Греъм има неповторим талант за залавяне на серийни убийци. Последният, когото е заловил, е доктор Ханибал Лектър, което за малко не е струвало живота му. Дори в затвора докторът е опасен като гърмяща змия и Греъм е наясно с това. Ала въпреки всичко ще се обърне за помощ към него. И това може да се окаже най-ужасяващата грешка в живота му.
A$

E>
	Човек вижда само онова, което гледа, а гледа само онова, което е вече в съзнанието му.
@	Алфонс Бертийон*
	[* Алфонс Бертийон (1853–1914) — френски криминолог, автор на система (бертийонаж) за разпознаване на престъпници въз основа на антропологични мерки, възприета от френската полиция през 1888 година и използвана до въвеждането на пръстовите отпечатъци като метод за разпознаване. — Б. пр.]
E$
E>
	…Милостта — сърце човешко,
	Жалостта — лице човешко,
	Любовта — божествено човешко тяло,
	и Мирът — одежда на човека.
@	Уилям Блейк
@	„Песни на невинността“ (Божественият образ)
E$
E>
	Жестокостта — Сърце Човешко,
	Ревността — Лице Човешко,
	Ужасът — Божествено Човешко Тяло,
	и Потайността — Одежда на Човека.

	Одеждата Човешка — Желязото калено,
	Тялото Човешко — ковашкото Огнище,
	Лицето Човешко — ковашка Пещ пламтяща,
	Сърцето Човешко — неговата ненаситна Паст.

@	Уилям Блейк
@	„Песни на опитността“ (Божествен образ)*
	[* След смъртта на Блейк това стихотворение е било открито при отпечатъци от плаки на „Песни на опитността“. Може да се намери само в посмъртните издания на произведенията му. — Б. а.]
E$

>	ПЪРВА ГЛАВА

	Уил Греъм покани Крофорд да седне на масата за пикник между къщата и океана и му предложи чай с лед. Джак Крофорд се загледа в приятната стара къща, чиито дървени части, посребрени от солта, блестяха под лъчите на слънцето.
	— Трябваше да те хвана в Маратън на излизане от работа — рече той. — Тук едва ли ще имаш желание да говорим.
	— Желание няма да имам никъде, Джак. Но ти явно си на обратното мнение, затова почвай. Само не вади снимки! Нека си стоят в куфарчето ти, ако си донесъл. Моли и Уили всеки момент ще се върнат.
	— Запознат ли си със случая?
	— Само каквото писаха в „Маями Хералд“ и „Таймс“ — отвърна Греъм. — Две семейства избити в домовете си при сходни обстоятелства. С един месец разлика във времето. Бърмингам и Атланта.
	— Не сходни, а идентични.
	— Колко самопризнания получи?
	— Осемдесет и шест до днес следобед — отвърна Крофорд. — Глупости, естествено. Никой от тях не знаеше подробностите… Онзи е изпочупил огледалата и е използвал парчетата. На никой от „доброволците“ този факт не е известен.
	— Какво още си скрил от вестниците?
	— Той е рус, десняк, много силен, носи обувки четирийсет и трети номер. Може да връзва моряшки възли. Всички отпечатъци са от ръкавици с гладка повърхност.
	— Това го има във вестниците.
	— Не го бива с ключалките — продължи Крофорд. — Последния път е проникнал в къщата с помощта на елмаз и вакуумна гума… А, и още нещо — кръвната му група е АБ-позитивна.
	— Да не се е наранил?
	— Не. Установихме я по спермата и слюнката. Той е от тези, дето изпускат секрети… — Крофорд се загледа в спокойното море. — Искам нещо да те питам… Чел си вестниците, телевизията излъчи куп подробности за второто убийство. Не ти ли се прииска да ми позвъниш?
	— Не.
	— Защо?
	— За касапницата в Бърмингам липсваха подробности. Би могла да бъде предизвикана от какво ли не — отмъщение, роднинска свада…
	— Но след втория случай несъмнено си разбрал с кого имаме работа.
	— Да, с психопат. А не ти се обадих, защото не исках. Знам, че работиш с най-добрите специалисти, разполагаш с отлична лаборатория. Помагат ти Хаймлих от Харвард и Блум от Чикагския университет. — Имам и теб тук, заровен в скапаните мотори на стари корита!
	— Не съм сигурен, че ще ти бъда от полза, Джак. Вече не съм на тази вълна…
	— Нима? Не друг, а ти залови двама масови убийци. И това бяха последните ни разкрити случаи.
	— Но как? Не съм свършил нищо повече от това, което вършехте и вие.
	— Не е точно така, Уил. Успяхме благодарение на твои умозаключения.
	— Стига с тия глупости за моя начин на мислене.
	— Ти направи някои на пръв поглед необясними, но удивително удачни ходове.
	— Разполагах със съответните улики.
	— Е, да. Само че ги получи, след като намери верните отговори, а не преди. В началото изобщо нямаше за какво да се заловим.
	— Разполагаш с всички необходими хора, Джак. Моето присъствие нищо няма да промени. Тук съм именно защото искам да избягам от всичко това.
	— Знам. Доста пострада тогава, но сега ми се виждаш, съвсем наред.
	— Да. Не ти отказвам, защото бях ранен. И ти не веднъж си изпати.
	— Вярно е — въздъхна Крофорд. — Но не по същия начин.
	— Просто реших, че ми стига. Не мога да ти обясня.
	— Бог ми е свидетел, бих те разбрал, ако кажеш, че вече не понасяш гледката…
	— Не е това. Наистина не е лесно да ги гледаш…, но човек знае, че са мъртви и все някак си върши работата. По-страшно е в болницата, с всичките досадни подробности. Ако човек иска да мисли, той трябва да се отърсва от подобни неща. Не съм убеден, че вече съм в състояние да го правя. Гледките ще понеса, но мисловният ми процес положително ще засече.
	— Всички те са мъртви, Уил — промълви тихо Крофорд, опитвайки се да предаде мекота на гласа си. Миг по-късно осъзна, че Греъм неволно имитира ритъма на собствения му словоред. Беше го правил и преди, но не с него. В оживен разговор Греъм възприемаше говорния маниер на събеседниците си и Крофорд беше решил, че го прави нарочно, просто, за да поддържа темпото. По късно разбра, че го върши неволно, и прави немалко усилия да го преодолее. Бръкна с два пръста в джоба на сакото си и плъзна снимките по гладката повърхност на масата. — Всички са мъртви — повтори.
	Греъм му отправи продължителен поглед през масата и едва тогава посегна към снимките. Бяха правени с моментална камера. Жена и три деца, следвани по петите от патица, понесли кошници с провизии за пикник към брега на някакво езеро. Семейството, наредено зад празнична торта.
	Остави ги обратно след половин минута и погледна към плажа. Момчето беше клекнало и изследваше нещо в пясъка. Жената стоеше с лице към него, поставила една ръка на хълбока, а уморените вълни се плискаха около глезените и. Миг по-късно се наведе и отметна влажната коса от раменете си.
	Забравил за госта, Греъм продължи да гледа Моли и момчето. Гледа ги толкова дълго, колкото и снимките. Трийсет секунди.
	Крофорд полагаше сериозни усилия да не издаде обзелото го победоносно чувство. Правеше го със същото старание, с което подбра и мястото за този разговор. Беше сигурен, че Греъм ще отстъпи, просто му трябваше време.
	Три забележително грозни псета се изкатериха по брега и доволно се изтегнаха край масата.
	— Господи! — стреснато ги изгледа Крофорд.
	— Нищо им няма, истински са — успокои го Греъм. — Тук постоянно изхвърлят новородените. Хубавите ги раздавам, а останалите неусетно порастват…
	— Тези ми се виждат доста охранени.
	— Моли постоянно ги тъпче.
	— Прекрасно си живееш тук, Уил. С Моли и момчето… На колко години стана то?
	— Единайсет.
	— Хубаво дете. Ще стане по-високо от теб.
	— Прилича на баща си — кимна Греъм, после добави: — С това място наистина извадих късмет.
	— Флорида, господи! Колко ми се искаше да дойда тук заедно с Филис! Да си намеря тихо местенце, да се пенсионирам и да престана да живея като рак-отшелник. За съжаление всичките и приятели са в Арлингтън…
	— Така и не успях да и благодаря за книгите, които ми носеше в болницата. Направи го вместо мен, моля те…
	— Добре.
	Две шарени птичета кацнаха на масата и заподскачаха по гладката повърхност. Крофорд не отмести поглед от тях, докато не отлетяха. После рече:
	— Този мръсник май се влияе от лунните цикли, Уил. Семейство Джейкъби от Бърмингам е избито на двайсет и осми юни, в събота, при пълнолуние, а Лийдс в Атланта е убито онази вечер, на двайсет и шести юли, само ден преди края на лунния месец… От това следва, че от следващия му удар ни делят около три седмици, ако имаме късмет, разбира се… Сигурен съм, че не искаш да си кротуваш тук във Флорида и да прочетеш за поредното убийство в „Маями Хералд“… Дявол да го вземе, Уил, не съм папата, за да ти казвам какво трябва да правиш и какво не! Все пак ще те попитам: вярваш ли на преценките ми?
	— Да.
	— Прекрасно! Преценката ми е, че включиш ли се и ти, шансовете ни да го спипаме рязко нарастват! Хайде, Уил, скачай на седлото! Иди в Атланта и Бърмингам да хвърлиш по едно око, а после ела във Вашингтон. Ще даваш съвети, и толкоз!
	Греъм не каза нищо. Крофорд изчака пет последователни вълни да разбият в брега белите си гребени, после стана и наметна сакото си.
	— Ще поговорим пак следобед-рече. — Остани да хапнеш с нас.
	— Не — поклати глава Крофорд. — Ще се върна пак. Чакам няколко съобщения в хотела, а и искам да се обадя по телефона. Предай благодарностите ми на Моли.
	Наетата му кола вдигна облаче прах, което бавно се разстла по крайпътните храсти.
	Греъм се върна при масата с неприятното усещане, че това, което вижда, ще е последният му спомен от залива Шугарлоуф — топящ се в чашите лед, потрепващи от ветреца книжни салфетки върху червеникавия плот на масата, силуетите на Моли и Уили, очертани релефно на фона на спокойното море.

	В Шугарлоуф слънцето залязваше. Лъчите му, вече почервенели, но все още горещи, огряваха накацалите по брега гларуси. Уил Греъм и Моли Фостър Греъм седяха върху гладък дънер, изхвърлен от прибоя. Лицата им бяха оранжеви от залеза, а сенките зад гърба им придобиваха виолетови оттенъци. Тя взе ръката му в своята.
	— Преди да дойде тук, Крофорд се отби при мен в магазина — рече. — Пита ме за пътя към къщата, а аз направих безуспешен опит да ти позвъня. Понякога все пак вдигай слушалката. Видяхме, че колата му е тук, и отидохме на плажа.
	— Какво друго те пита?
	— Пита как си.
	— Какво му каза?
	— Че си добре и е желателно да те остави на мира. Какво иска пак?
	— Да погледна едни улики. Виждала си дипломата ми, Моли. В нея пише, че съм експерт по съдебна медицина.
	— Видях също, че с дипломата си запушил една дупка в стената — отвърна тя и възседна дървото като кон, за да се обърне с лице към него. — Ако ти липсва предишният живот, просто трябва да ми кажеш. Никога досега не си бил толкова спокоен и отпуснат. Харесва ми да те виждам такъв.
	— Добре си живеем, нали?
	Мрачният и поглед му даде разбере, че би могъл да каже и нещо по-уместно. Не му остана време да се поправи, тъй като тя продължи:
	— Съвместната работа с Крофорд ти се отрази зле. Не мога да разбера защо не ни остави на спокойствие! Нали за него работят куп специалисти и цялото шибано правителство!
	— Не ти ли е разказвал? Работихме заедно и двата пъти, когато напуснах преподавателската дейност в академията на ФБР, за да се върна към оперативното разследване. Не беше се сблъсквал с нещо подобно, макар да е ченге от сума години. Сега отново се появява такъв случай. Психопати като този се срещат изключително рядко, а той знае, че аз имам известен опит.
	— Как да нямаш — кимна Моли и хвърли красноречив поглед към яркия белег под разкопчаната му риза. Широк цял пръст и грозно подут, той пресичаше корема му и опираше в долния край на гръдния кош. Кожата около него отказваше да почернее от лъчите на слънцето.
	Беше дело на доктор Ханибал Лектър, използвал нож за разкрояване на линолеум. Случи се почти година, преди Греъм да се запознае с Моли, и за малко да го изпрати на оня свят. Доктор Лектър, наречен от булевардните вестници „Ханибал Канибала“, беше вторият заловен от Греъм психопат.
	След като напусна болницата, Греъм подаде оставка от ФБР, изсели се от Вашингтон и си намери работа като монтьор на дизелови двигатели за лодки в град Маратън, щата Флорида. С моторите се оправяше още от малък. Преди да открие Моли и чудесната и стара къща в залива Шугарлоуф, живееше в една каравана на пристанището.
	Възседна като нея изхвърления от вълните дънер и улови ръцете и. Краката и се пъхнаха под неговите.
	— Слушай, Моли. Никой не може да разубеди Крофорд, че имам нюх към подобни чудовища.
	— А ти вярваш ли го?
	Очите на Греъм проследиха трите пеликана, литнали в индийска нишка над приливните вълни.
	— Моли, интелигентният психопат може да бъде заловен изключително трудно, особено, ако е и садист. По няколко причини, най-важната, от които е, че липсват логични мотиви за престъпленията му. В повечето случаи не може да се разчита и на помощта на полицейските информатори. Обикновено арестите се предхождат от ослушване и изчакване, а не от задъхано тичане по горещи следи. При психопатите никой нищо не знае, често дори самият извършител. По тази причина човек трябва да се съсредоточи върху уликите и да използва главата си. Да се опита да пресъздаде начина на мислене на такъв тип, да открие характерните му особености.
	— А след това да го проследи и да го залови — довърши мисълта му Моли. — Страхувам се, че тръгнеш ли да преследваш този маниак, той ще те подреди не по зле от онзи, последния… Това ме плаши.
	— Нито ще ме види, нито ще чуе името ми, Моли. Ще го арестува полицията, стига да го открие. Крофорд иска от мен допълнителна гледна точка и нищо повече.
	Тя гледаше как червените лъчи на залязващото слънце проблясват по морския безкрай. Високо в небето се носеха перести облаци. Греъм обичаше начина, по който тя извръща глава и безхитростно излага на показ далеч не съвършения си профил. Наблюдавайки как кожата на шията и Меко пулсира, той изведнъж усети соления и вкус върху устните си. Преглътна и тихо попита:
	— Какво да правя, по дяволите?
	— Каквото вече си решил. Останеш ли тук, а убийствата продължат, всичко ще ти опротивее — и „Хай нун“, и останалите таратайки… Разсъждаваш ли така, въпросите са излишни.
	— Но ако все пак поискам мнението ти?
	— Ще кажа, че трябва да останеш тук, при мен. При мен, при мен! И при Уили, разбира се… Без колебание бих го използвала като аргумент, стига да има смисъл. Но от мен се очаква да проявя твърдост и да размахам кърпичка за сбогом. Случи ли се нещо, ще ми остане утехата, че си изпълнил своя дълг. За известно време това ще ми върши работа, а после мога да се прибера у дома и да си хапя ноктите на воля…
	— Ще действам задкулисно.
	— Никога не си го правил. Егоистично ли разсъждавам?
	— Това е без значение.
	— Точно така. Тук е приятно и спокойно. Предполагам, че го усещаш ясно, особено на фона на всичко, което си преживял. Мисля, че можеш да го оцениш. — Той мълчаливо кимна, а тя добави: — Не искам да изгубя всичко.
	— Няма да го изгубим. Мракът се спусна неочаквано. На югоизток, съвсем ниско над хоризонта, изгря Юпитер. Станаха и бавно тръгнах към къщата. Зад гърба им изплува разкошната луна. Навътре в морето, оттатък вълнолома, рибки-примамки скачаха над вълните с надеждата да отърват живота си.
	Крофорд пристигна след вечеря. Явно се опитваше да изглежда обикновен и делничен, затова бе свалил сакото и връзката, а ръкавите на ризата му бяха навити до лактите. Бледите му пълни ръце предизвикаха отвращение у Моли. Заприлича и на мъдра, но прокълната маймуна. Настани го под навеса и му поднесе кафе. Седна са му прави компания, докато Греъм и Уили хранеха кучетата. Не пророни нито дума. Нощни пеперуди тихо пърпореха по предпазните мрежи на прозорците.
	— Той изглежда много добре, Моли — обади се Крофорд. — Ти също. И двамата сте почернели и отслабнали.
	— Ще го вземеш каквото и да кажа, нали?
	— Налага се. Трябва да го направя. Но се заклевам в бога, че ще направя всичко, за да не го излагам на опасности. Много се е променил. Радвам се, че се оженихте…
	— Състоянието му постепенно се стабилизира. Вече почти не го мъчат кошмари. Известно време се притесняваше от кучетата, но вече свикна и започна да се грижи за тях. Ти си му приятел, Джак. Защо не го оставиш на мира?
	— Защото е най-добрият, за съжаление. Защото мисли различно от повечето хора. Защото притежава рядката дарба да избягва утъпканите пътеки.
	— Разбрах, че ти трябва във връзка с някакви улики…
	— Така е. Никой не умее да вниква в уликите като него. Но той притежава и още нещо — въображение, перспективно виждане, наречи го както щеш. И именно то е кръстът, който му тежи.
	— Вероятно и ти би реагирал като него, ако притежаваше подобни качества. Искам да ми обещаеш нещо, Джак. Никога да не го допускаш да нагази прекалено надълбоко! Стигне ли се до битка, той е мъртъв!
	— Няма да се стигне дотам, Моли. Това мога да ти обещая!
	Когато Греъм свърши с кучетата, Моли му помогна да си събере багажа.


>	ВТОРА ГЛАВА

	Уил Греъм намали скоростта и колата бавно мина край къщата, в която бе живяло и загинало семейството на Чарлс Лийдс. Прозорците бяха тъмни, светеше само малка крушка на двора. Паркира две преки по-нататък и пое пешком в топлата нощ. Картонената папка под мишницата му съдържаше рапортите на местната полиция. Беше настоял да бъде сам. На Крофорд обясни, че всяко чуждо присъствие в къщата би му попречило да се съсредоточи. Другата причина запази за себе си — просто още не беше наясно как ще действа. Не искаше да бъде обект на наблюдение от когото и да било.
	В моргата се бе справил съвсем прилично.
	Тухлената къща на два етажа беше построена в дъното на парцела, далеч от улицата, върху облицована с дърво бетонна площадка. Скрит в сянката на дърветата, Греъм дълго я гледа. Стремеше се да постигне пълно душевно спокойствие. Дълбоко в мрака на съзнанието му се полюшваше сребърно махало. Чакаше го да спре.
	По улицата минаха няколко коли, очевидно на хора от квартала. Хвърляха бегъл поглед на къщата и бързаха да отминат. Дом, в който е извършено убийство, е винаги грозен и неприятен. Като лицето на предател. По-продължително се зазяпваха само пришълците и децата. Щорите не бяха вдигнати и Греъм въздъхна с облекчение. Това означаваше, че вътре няма роднини. Те винаги ги спускат.
	Тръгна покрай къщата, като стъпваше внимателно, без да използва фенерчето. На два пъти спира да се ослуша. За разлика от местната полиция, съседите не бяха уведомени за посещението му. Неспокойни и нервни, те с лекота биха посегнали към оръжието.
	През задния прозорец се виждаше цялата вътрешност на къщата, чак до осветената от крушката предна фасада. Силуетите на мебелите едва се загатваха в мрака. Въздухът тежеше от аромата на цъфнал жасмин. Отзад имаше широка веранда с решетки. Вратата бе запечатана от полицията на град Атланта. Греъм махна лепенката и влезе.
	Междинната врата между верандата и кухнята бе закърпена с тъмен шперплат на местата, където полицията бе извадила натрошеното стъкло. Греъм включи фенерчето си и отвори с ключа, който му бяха дали в участъка. Изведнъж му се прииска да светне всички лампи, да окачи на ревера си новата лъскава значка и да вдигне онзи официален шум, който би оправдал присъствието му в този дом, превърнал се в лобно място за пет човешки същества. Не направи нищо подобно, разбира се, а просто се върна обратно и седна зад кухненската маса.
	Две сини лампички на печката блещукаха в мрака. Миришеше на ябълки и лак за мебели.
	Щракна термостат и климатичната инсталация заработи. Греъм подскочи, обзет от внезапен страх. Лесно се справи с пристъпа му — със страха бяха стари познайници. Просто беше уплашен, но уверен, че ще може да продължи.
	Уплашен виждаше и чуваше по-добре, но за сметка на това имаше затруднения с говора и понякога ставаше груб. Но тук нямаше с кого да разговаря, нямаше и кого да нагруби.
	В този дом лудостта бе влязла през кухненската врата, стъпвайки безшумно с обувки четирийсет и трети номер. Седнал в мрака, Греъм надуши лудостта така, както служебното куче надушва следата.
	През целия ден и част от вечерта се беше запознавал с доклада на детективите от отдел „Убийства“ на местното полицейско управление. Спомни си, че при пристигането им тук лампичката на отдушника е била включена. Стана и щракна копчето.
	На стената над печката висяха два бродирани върху парчета плат надписа в рамки. „Целувката е нетрайна, за разлика от готвенето“ — гласеше единият, докато вторият беше малко по-излиятелен: „Нашите приятели обичат тази кухня, защото в нея най-ясно се долавя пулсът на дома, а тихото му присъствие ги успокоява.“ Греъм погледна часовника си. Беше единайсет и половина. Според заключението на патолога смъртта е настъпила между единайсет и един през нощта.
	Първата му задача е била да проникне безшумно в къщата. Греъм се опита да си представи как го е направил…

	Лудият откача кукичката на градинската порта. Застава в сянката на Верандата и вади от джоба си вакуумната гума, най-вероятно долната част от онези големи острилки за моливи, предназначени за залепяне върху бюро.
	Клекнал до долната дървена половина на кухненската врата, той вдига глава и предпазливо наднича през стъклото. Езикът му облизва вакуумната чаша, след което ръбата му я притиска до стъклото и натиска надолу прикрепващото лостче. Към гумата е вързан малък елмаз, с помощта, на който ще изреже кръгче в прозореца.
	Елмазът тихо проскърцва, рязко чукане, и стъклото е счупено. С едната ръка чука, а с другата придържа гумата. Стъклото не бива да пада. Изрязаното кръгче има всъщност яйцевидна форма, тъй като част от Канапа се е увил около долната част на гумата едновременно с въртеливото движение на елмаза. Леко пропукване — и кръгчето стъкло е навън. На лудия изобщо не му пука, че върху него остават следи от слюнката му, АБ-позитивна…
	Ръката в плътно прилепнала ръкавица се промушва през дупката и напипва ключалката. Вратата безшумно се отваря. Вече е вътре. Светлината от отдушника му е напълно достатъчна, за да се ориентира в малко необичайната кухня. Въздухът е приятно прохладен.

	Уил Греъм извади две хапчета за храносмилане и ги глътна. Целофанът на опаковката рязко пропука и го раздразни. Обходи всекидневната, като по навик държеше лъча на фенерчето встрани от тялото си. Макар че бе проучил плана на къщата до последната подробност, все пак сбърка местоположението на стълбата за втория етаж. Оправи се и стъпи на първото стъпало. То не изскърца.
	Стигна до вратата на съпружеската спалня. Виждаше и без помощта на фенерчето. Над стенния гардероб до вратата на банята мъждукаше нощна лампа с оранжева светлина. Съвсем ясно се долавяше металният мирис на кръв.
	Светлината беше съвсем достатъчна, особено ако човек изчака очите му да се нагодят към нея. За лудия не е било трудно да различи господин Лийдс от съпругата му. Лесно е прекосил спалнята, сграбчил е Лийдс за косата и му е прерязал гърлото. А после? Дали се е върнал до вратата да запали осветлението? Дали е поздравил госпожа Лийдс, преди да стреля в нея?
	Греъм запали осветлението. Насреща му безмълвно закрещяха кървавите петна — от стените, от дюшеците, от пода… Пропит с кръв, въздухът сякаш също крещеше. Неволно потръпна от писъка на тази потънала в тишина стая, изцапана с бавно съхнещи тъмни петна. Отпусна се на пода и зачака главата му да се успокои. Кротко, кротко!
	Разнообразието на кървавите петна бе озадачило местните детективи, опитали се да възстановят сцената на убийството. Жертвите бяха ликвидирани в леглата им, но това не се връзваше с разположението на кървавите петна. В началото помислили, че Чарлс Лийдс е бил убит в стаята на дъщеря си, а после тялото му е било завлечено в съпружеската спалня. Но внимателното изследване на кървавите пръски отхвърлило това предположение. Движението на убиеца из къщата все още не бе реконструирано с абсолютна точност.
	Въоръжен с лабораторните анализи и резултатите от аутопсията, Уил Греъм се зае да възстанови картината.
	Убиецът е прерязал гърлото на Чарлс Лийдс в леглото, както е спял до жена си. После се е върнал до вратата да запали осветлението (по ключа били открити косми и мазнина от главата на господин Лийдс). Застрелял е госпожа Лийдс, която се надигнала в просъница, и се насочил към детските стаи.
	Макар и с прерязано гърло, Лийдс успял да стане и да тръгне подире му, в последен опит да защити децата си. От срязаната му артерия бликала кръв и пръскала стените. Успял да стигне до стаята на дъщеря си и там умрял заедно с нея, вероятно небрежно блъснат встрани.
	И двете момчета били застреляни в леглата си, но в косата на по-малкото са открити валма прах, което според полицията означавало, че то се е мушнало под леглото, но убиецът го е измъкнал оттам.
	След като всички били мъртви, с изключение вероятно само на госпожа Лийдс, започнало трошенето на огледала, подбирането на парчета от тях и специалното внимание към жената.
	В папката на Греъм лежаха подробните заключения на аутопсията. Той я отвори и извади протокола за госпожа Лийдс. Куршумът е проникнал в тялото вдясно от пъпа и заседнал в долната част на гръбначния стълб. Смъртта обаче е настъпила не от него, а от задушаване.
	Увеличеното количество серотонин и свободните хистамини в огнестрелната рана доказаха, че жената е била жива поне пет минути след изстрела. Нивото на хистамините е било далеч по-високо от това на серотонина, което пък означаваше, че е била жива не повече от петнайсет минути. Голяма част от другите рани по тялото вероятно са били нанесени след настъпването на смъртта.
	Но какво тогава е правил убиецът, докато госпожа Лийдс е била все още жива? Добре, борил се е с Лийдс и е убил децата. Но с тази работа е приключил за не повече от минута. Трошил е огледала. Друго?
	Полицаите на Атланта си бяха свършили съвестно работата. Всичко бе прилежно измерено и фотографирано, не бяха забравени дори канализационните отвори, подсушени и подложени на внимателно изследване. Въпреки това Греъм се залови да проверява всичко отначало.
	От полицейските снимки и писмените описания на матраците можа да определи съвсем точно местоположението на телата. Барутните следи по чаршафите доказваха, че нито едно от тях не е премествано след смъртта. Необясними оставаха кървавите пръски и следите от влачене върху мокета в коридора. Един от детективите изказал предположението, че някоя от жертвите вероятно е направила опит да изпълзи далеч от убиеца. Греъм го отхвърли категорично — беше съвсем ясно, че труповете са били влачени след настъпването на смъртта, а после, по необясними причини, убиецът отново ги е нагласил в позите, в които ги е застрелял.
	Какво бе направил с госпожа Лийдс беше очевидно. Но с останалите… Не бяха обезобразени като нея. Децата имаха по една-единствена огнестрелна рана в главата, докато Чарлс Лийдс беше умрял от загуба на кръв и задавяне. Единственият допълнителен белег по тялото му беше странната прорезна рана на гърдите, вероятно нанесена след настъпването на смъртта. Какво бе правил убиецът с жертвите си?
	Греъм бръкна в папката и извади полицейските снимки, лабораторните анализи на кървавите петна и останалите органични съединения, както и стандартните сравнителни таблици за траекториите на капките кръв.
	После прегледа педантично всички стаи на втория етаж, опитвайки се да работи отзад напред и да сравнява кървавите петна със съответстващите им рани. Всяко от тези петна в съпружеската спалня нанесе върху специална разграфена хартия, а след това се зае да го сравнява със стандартните таблици. По този начин се надяваше да определи още веднъж посоката и интензивността на бликналите фонтани кръв, а оттам и положението на телата при различните фази на трагедията.
	Ето три капки кръв, кацнали една под друга в ъгъла на спалнята. Други три, съвсем бледи, върху килима под тях. Стената над мястото, където се е намирала главата на Чарлс Лийдс, също беше изпръскана, следи от кръв имаше и върху таблата на леглото. Временната скица на Греъм постепенно заприлича на кръстословица без обозначени номера на квадратчетата. Той се взираше в нея, след това отново оглеждаше помещението. Накрая го заболя главата.
	Отиде в банята, подложи шепа под крана на умивалника и глътна последните си два аспирина. След това си наплиска лицето, а вместо кърпа използва края на ризата си. По пода потече вода. Беше забравил, че сифонът е свален. Банята изглеждаше непокътната, ако не се брои счупеното огледало и остатъците от червена прах за снемане на отпечатъци, известна под името „драконова кръв“. Четки за зъби, крем за лице, самобръсначка — всичко си беше на мястото.
	Банята изглеждаше така, сякаш все още се използва от семейството. На металната поставка за кърпи съхнеха чорапогащници. Той забеляза, че единият чорап на копринен чифт бе срязан — явно е имал бримка и жената е оставила здравия, за да го чифтоса с някой здрав. И Моли правеше същото за икономия. Болка прониза сърцето му от тази дребна, типично домашна подробност.
	Греъм изпълзя от таванското прозорче над верандата и се отпусна върху грапавите цигли. Обви ръце около коленете си и мократа риза залепна за гърба му. Издуха от носа си вонята на кървавото убийство и усети как му става хладно. Небето над Атланта беше поръждавяло от сиянието на града, звезди почти не се виждаха. А във Флорида нощта положително бе кристално ясна. Би могъл сега да е там, да гледа звездите с Моли и Уили, със затаен дъх да се вслушват в онова странно и едва доловимо съскане, което по единодушното им мнение издаваха падащите метеорити. Точно сега източното крайбрежие беше обект на интензивен метеоритен дъжд, известен като „Делта Акварид“. Уили много държеше да го наблюдава.
	Подсмъркна и леко потръпна. Не му се искаше точно сега да си спомня за Моли. Беше не само проява на лош вкус, но го и разсейваше.
	Греъм имаше сериозни проблеми с вкуса. Често се улавяше, че мислите му са напълно безвкусни, че в съзнанието му липсват ясните разграничителни линии. Видяното и наученото в пряката работа се смесваше с всичко останало, а получените комбинации понякога бяха наистина непоносими. Не можа да се научи да ги предвижда, нито пък да ги потиска или блокира. Притежаваше твърде силно развито чувство за достойнство и справедливост, което постоянно се сблъскваше с фантазиите му и смущаваше съня му. Изпитваше искрено съжаление, че вътре в главата му няма прегради, които да съхраняват онова, което обича и уважава. Виденията го връхлитаха със скоростта на мълния, докато преценките му пълзяха бавно, като прочит на непознат текст. Именно затова никога не успяваха първи да насочат мисленето му.
	Самият той приемаше начина си за мислене си като нещо необичайно, но все пак полезно — например като стол, направен от еленови рога. В това отношение беше безсилен и нищо не можеше да направи.
	Изгаси осветлението в къщата и излезе през кухненската врата. Лъчът на фенерчето му освети велосипед и нещо като кучешка колиба в отдалечения ъгъл на двора. Истинската кучешка къщичка откри по-нататък, а до стълбата се търкаляше празна паничка.
	Всички улики сочеха, че семейство Лийдс е било изненадано в съня си.
	Греъм притисна фенерчето с брада към гърдите си и надраска в бележника си въпроса до Крофорд, който го смущаваше: „Къде се е дянало кучето, Джак?“
	После се качи в колата и се прибра в хотела. Шофираше с усилие на волята, въпреки че в ранното утро улиците на града бяха почти пусти. Главата продължаваше да го боли и това го накара да се оглежда за денонощна аптека.
	Откри я на Пийчтрий. До вратата дремеше мърляв пазач. Аптекарят в лекьосано сако и пърхут по яката му продаде опаковка аспирин. Греъм питаеше инстинктивна неприязън към млади аптекари. Бяха самодоволни и мазни типове, които у дома си положително изглеждат още по-зле.
	— Друго? — попита онзи, а пръстите му очаквателно щръкнаха над клавишите на касовия апарат. — Ще искате ли друго?
	Бюрото на ФБР в Атланта му беше резервирало стая в един нелеп на вид хотел, близо до Пийчтрий — модерния градски център. Изцяло остъклените асансьорни шахти, плъзнали по стената на сградата като отровни бурени, би трябвало да убедят посетителя, че действително е попаднал в съвременен град.
	Греъм влезе в асансьора заедно с двама веселяци, участници в някакъв конгрес, които имаха на реверите табелки с отпечатани имена и по един жизнерадостен поздрав „здрасти“. Бяха се уловили за перилата и зяпаха надолу към бавно отдалечаващото се фоайе.
	— Глей, глей — обади де по-едрият. — Там до рецепцията. Уилма и другите таман пристигат… Страшно парче е, да я вземат мътните!
	— Ще я шибам, докато и шурне кръв от носа! — изложи становището си другият.
	В ушите му заглъхна. Асансьорът спря и вратата се отвори.
	— Май сме дотук — рече по-едрият, олюля се и тръгна да излиза.
	— Едноокият води слепците — каза вторият и го последва.
	Греъм пъхна картонената папка в гардероба, после я извади и реши да я сложи в някое чекмедже, за да не я вижда. Повръщаше му се от оцъклените мъртъвци. Прииска му се да позвъни на Моли, но съзнаваше, че още е рано.
	В осем трябваше да е в полицейското управление на Атланта. Едва ли ще им каже нещо ново. По-добре да си легна, реши той. Главата му кънтеше като пренаселена къща, в която се водеха разгорещени спорове, а в дъното на коридора сякаш се биеха. Чувстваше се празен и изтощен. Взе чашата от поставката в банята, сипа си два пръста уиски и отиде да си легне. Тъмнината се стовари отгоре му с цялата си тежест. Стана, запали лампата в банята и пак легна. Представи се, че там е Моли и реши косите си.
	В ушите му кънтяха редове от протоколите за аутопсия, четени от собствения му глас: „… изпражненията носят следи от… Остатъци от талк в долната част на десния крак… Фрактура на среднолицевата кост вследствие удар с остро парче от огледало…“ До този момент не беше чел на глас нито един от протоколите.
	Опита се да си представи плажа на Шугарлоуф, долови шепота на вълните. Пред очите му изплува работната маса, на която двамата с Уили майсторяха котва за водния часовник. Изтананика под нос „Уиски Ривър“, после направи опит да си припомни целия текст на „Черен планински камък“. Любимите песни на Моли. Китарата на Док Уотсън звучеше добре, макар че както винаги се губеше сред акомпанимента на цигулката. После пред очите му отново изплува Моли, заела се да го учи да танцува с дървени обувки отзад в дворчето. Тялото и ритмично се поклащаше… Най-сетне задряма.
	Събуди се след час, потен и настръхнал. Струваше му се, че на възглавницата до него, неясно очертана от светлината в банята, лежи госпожа Лийдс. Тялото и е изпонасечено и разкъсано, избодените и очи са изцъклени, а кръвта по скулите и ушите и е засъхнала във формата на счупени очила. Нямаше сили да извърне глава към нея. Бавно протегна ръка и пръстите му предпазливо докоснаха чаршафа. Беше сух. В главата му сякаш беше включена алармена инсталация.
	Изпита силно чувство на облекчение. Стана и си облече чиста фланелка, а сърцето му продължаваше да блъска. Овлажняла от пот тениска захвърли във ваната. Нямаше кураж да се прехвърли на сухата страна на леглото. Вместо това постла една хавлия върху влажния чаршаф и се изтегна върху нея. Опря глава на дървената табла с чаша неразредено уиски в ръка. На една глътка изпи почти половината от съдържанието и.
	Направи опит да насочи вниманието си върху нещо друго, какво да е. Например върху аптеката, от която беше купил аспирина. Тя май бе единственото нещо от изтеклия ден, което не му напомняше смъртта. Още помнеше старите аптеки от детството си с автомати за продажба на газирани напитки. Като момче беше убеден, че старите аптеки са обгърнати в тайнственост. Влезе ли човек в тях, няма начин да не си купи презервативи, независимо дали му трябват, или не. А лавиците им тежаха от вещи, които се гледаха само крадешком.
	В аптеката с аспирина презервативите бяха поставени в стъклена кутия над касовия апарат, оградена от рамка, сякаш е картина. Върху пъстрите им опаковки бяха изрисувани инструкциите за ползване.
	Греъм предпочиташе едновремешните аптеки, в които се продаваше какво ли не. Наближаваше четирийсетте и вече започваше да се връща в спомените си. Те все по-често го дърпаха назад, към себе си, подобно на котва в бурно море.
	Спомни си за стария Смут — продавача на газирани напитки в смесения магазин на местния фармацевт. Вечно пиян, той забравяше да затваря капаците на витрината и изложените в нея гуменки се размекваха от жегата и започваха да изпускат непоносима воня. Забравяше включена кафеварката и съседите викаха пожарната. Редовно раздаваше на вересия сладолед във фунийки на кварталните хлапета.
	Чашата преля, когато Смут взе, че поръча петдесет порцеланови кукли, докато собственикът бе на почивка. Първата работа на завърналия се собственик беше да уволни стария Смут, а после да обяви разпродажба на куклите. Петдесетте фигурки бяха наредени в полукръг на витрината и гледаха ококорено всеки, решил да надникне в нея.
	Очичките им бяха яркосини, като метличини. Неотразимо привлечен от тях, Греъм редовно спираше да ги позяпа. Знаеше, че това са само кукли, но въпреки това не можеше да отдели поглед от втренчените в него очи. Безброй очи. И други се спираха да ги гледат. Бяха най-обикновени фигурки с еднакво глупави къдрички по главите, но в погледа на сините очи имаше нещо напрегнато, което караше лицето на Греъм да потръпва възбудено.
	Изтегнат в леглото, той бавно започна да се отпуска. Наредените в полукръг кукли продължаваха да го гледат с втренчени сини очи. Отпи една глътка, задави се и питието се разля по гърдите му. Трескаво затърси копчето на нощната лампа, но вместо него напипа картонената папка, подаваща се от чекмеджето. Извади протоколите от аутопсията на трите деца, прибави към тях скиците, които бе нахвърлял в съпружеската спалня, после светна лампата и ги разстла на леглото.
	Ето ги трите капки кръв от стената в ъгъла, ето ги петната на пода под тях. С тези схеми тук са очертани телата на децата. Момченцето, момиченцето, голямото им братче. Сравнявай, сравнявай! Ето, така!
	Наредил ги е едно до друго, облегнати на стената, с лице към леглото. Публика. Зрители на екзекуцията. Това тук е Лийдс, вързан през гърдите с гръб към таблата на кревата. Сякаш е седнал в него. Тялото му носи следи от връзването, стената над леглото е сплескана с кръв.
	Какво са гледали? Нищо, защото всички са били мъртви. Но с отворени очи, за да бъдат свидетели на представлението, което им предлага психопатът. Започнал е да се забавлява с госпожа Лийдс в леглото, до мъжа и. Публика. Лудият е усещал присъствието на обърнатите към него лица.
	Дали е запалил свещ, запита се Греъм. Трепкащата светлина има способността да симулира някакъв израз върху мъртвите лица. Свещ не бе открита. Май ще трябва да се върне и да я потърси…
	Първата нишка към убиеца, макар и незначителна, пареше съзнанието му като удар на камшик. Захапа ръба на чаршафа и продължи да разсъждава:
	Защо си ги преместил? Защо не си ги оставил така, както си ги убил? Има нещо около теб, което никак не искаш да науча. Нещо, от което се срамуваш. Или просто нещо, което не трябва да ми издадеш? Ти ли отвори очите им?
	Госпожа Лийдс беше хубавица, нали? Преряза гърлото на мъжа и, а после запали лампата да видиш нейната реакция, нали? Било е влудяващо да докосваш тялото и, дори и с ръкавици… — На крака и има следа от талк. — В банята не е открит талк.
	Сякаш някой друг, с равен и спокоен глас, съобщи тези факти.
	Ти си свали ръкавиците, нали? Талкът е от тях, когато си решил да я докоснеш на голо… НАЛИ, МРЪСНИК ТАКЪВ?! Докоснал си я с голи ръце, а после пак си надянал ръкавиците и внимателно си избърсал тялото и.
	НО ДАЛИ НЕ СИ ОТВОРИЛ ОЧИТЕ НА ДЕЦАТА, докато ръцете ти са били незащитени?
	На петото позвъняване Джак Крофорд вдигна слушалката. Телефонът го будеше по всяко време на денонощието вече години наред и просто беше свикнал.
	— Джак, на телефона е Уил.
	— Кажи, Уил.
	— Прайс още ли работи в отдела за стари отпечатъци?
	— Да. Напоследък е само там… Съставя каталог на частични или единствени отпечатъци, открити на местопрестъплението.
	— Ще се наложи да го изпратиш в Атланта.
	— Защо? Нали сам каза, че там имат добър специалист?
	— Добър е, но не може да се сравнява с Прайс.
	— За какво ти е? Какво ще търси?
	— Искам да прегледа ноктите на госпожа Лийдс, включително и тези на краката. Имат маникюр, което означава гладка повърхност. Искам също да провери и роговицата на очите им. Мисля, че за малко е свалил ръкавиците, Джак…
	— Господи! — въздъхна Крофорд. — Ще трябва да много да бърза… Погребението е днес следобед.


>	ТРЕТА ГЛАВА

	— Според мен непременно е докоснал тялото и — рече вместо поздрав Греъм.
	Крофорд му подаде една консерва кока-кола от автомата в полицейското управление на Атланта. Беше осем без десет сутринта.
	— Сигурно. Нали я е местил насам-натам — рече той. — По китките и личат следи от стискане, зад коленете — също. Но всички отпечатъци в къщата са от гумени ръкавици. Не се безпокой, Прайс вече е тук… Начумерен стар негодник! В момента пътува към Дома на покойниците. Снощи са прехвърлили труповете от моргата, но обработката им не е започнала. Ти успя ли да поспиш?
	— Около час. Мисля, че няма начин да не я е пипнал с голи ръце!
	— Дано да си прав. Но тукашната-лаборатория е готова да се закълне, че нито за миг не е свалял хирургическите си ръкавици. Върху парчетата огледало има няколко съвсем гладки отпечатъка. От показалец върху задната част, а отпред — леко размазани следи от палци. След употребата ги е излъскал, а сигурно е разгледал и гадната си мутра — отбеляза Греъм.
	— Парчето огледало в устата и е цялото в кръв. Същото се отнася и за очите. Не е свалял ръкавиците.
	— Госпожа Лийдс е била хубава жена — рече Греъм. — Видял си семейните снимки, нали? В миг на интимност всеки мъж би поискал да докосне кожата и…
	— Интимност? — в гласа на Крофорд се прокрадна отвращение, което не можа да сподави. Може би затова реши да се направи, че търси монети из джобовете си.
	— Точно така, интимност. Били са насаме, всички останали вече са били мъртви… Би могъл да прави с очите им каквото си поиска — да ги затваря, да ги отваря…
	— Каквото си поиска — повтори като ехо Крофорд. — Кожата и е изследвана за отпечатъци. Но без резултат. Само на шията има следи от стискане, и толкоз.
	— В заключението не пише, че ноктите и са изследвани за отпечатъци.
	— Допускам, че са ги размазали, докато се вземали материал за изследване изпод ноктите и. Но ги впила само в собствените си длани. Изобщо не е издраскала убиеца си…
	— Имала е хубави крака — подметна Греъм.
	— Аха, прав си… — кимна Крофорд. — Хайде да се качваме, че войската отдавна е вдигната под тревога.

	Джими Прайс мъкнеше обемист багаж — два тежки сака с апаратура, плюс голям куфар за камерата и триножника. Вмъкна всичко това с доста шум в погребалното бюро „Ломбард“ в Атланта. Кльощав и сприхав старец, Прайс бе в особено лошо настроение след продължителното пътуване с такси през тежкия сутрешен трафик.
	Посрещна го младеж с официален костюм и безупречна прическа, който побърза да го вкара в празна канцелария, чиито стени и мебелировка бяха издържани в мек кайсиев цвят. Единствената вещ върху полирания плот на писалището беше скулптурна фигурка, наречена „Ръце, сключени за молитва“. Когато се появи Ломбард, Прайс се беше заел да изследва отпечатъците на ръцете в молитвена поза. Ломбард провери старателно служебната му карта.
	— Разбира се, тукашният ви филиал, или както там го наричате, не пропусна да ме уведоми за посещението ви, мистър Прайс. Но снощи ни се наложи да гоним с полиция един нахалник, който непременно държеше за направи няколко снимки за „Националния сплетник“. Ето защо съм длъжен да проявявам бдителност и се надявам да ме разберете. Телата получихме в един часа след полунощ, а погребението е насрочено за пет следобед. Сам виждате, че нямаме време за губене…
	— Няма да ви бавя — рече Прайс. — Трябва ми помощник със средна интелигентност, стига да разполагате с такива хора… Да сте пипали телата, господин Ломбард?
	— Не.
	— Разберете кой ги е докосвал. Ще ми трябват отпечатъците им.
	Сутрешното съвещание в полицията по случая Лийдс се ограничи върху една тема — зъбите.
	Шефът на детективите Бъди Спрингфийлд, едър мъжага с навити ръкави, се бе облегнал до вратата в компанията на доктор Доминик Принчи, а двайсет и тримата му подчинени бавно заемаха местата си в залата.
	— Искам най-широките ви усмивки, момчета — рече Спрингфийлд. — Покажете зъбки на доктор Принчи. Точно така, трябва да ги видим добре. Спаркс, за бога, това в устата ти език ли е, или си глътнал котка? Хайде, по живо!
	На дъската за обяви до вратата беше окачена голяма снимка на комплект горни и долни зъби, заснети фронтално. Двамата с Крофорд се настаниха в дъното, а детективите насядаха по банките.
	Комисарят за обществена сигурност на Атланта Гилбърт Луис и отговорникът му за контакти с обществеността седнаха по-встрани, върху сгъваеми столове. След час Луис трябваше да даде пресконференция. Съвещанието откри старши детективът Спрингфийлд.
	— Добре, момчета, да оставим шегите. Който е чел тазсутрешния бюлетин, знае, че напредък в разследването няма. Разпитите от врата на врата ще продължат, радиусът им ще се разшири с още четири преки. От центъра по информатика ни отпуснаха двама души, с тяхна помощ ще засечем резервациите за полети и наемането на коли както в Бърмингам, така и в Атланта. Днес ще работим главно за събиране на информация от летища и хотели. Да, отново! Трябва да бъдат разпитани всички камериерки и портиери, всички администратори. Убиецът несъмнено е трябвало да се почисти и приведе в ред, следи от това не може да няма. Ако откриете някой, който е почиствал подобна стая, незабавно изхвърлете сегашните и обитатели, слагайте пломбите и тичайте в най-близкото ателие за химическо чистене! Този път ще има какво да показвате на хората… Моля, доктор Принчи.
	Доктор Доминик Принчи, главен съдебен лекар на щата, пристъпи напред и застана под снимката на зъбите. В ръката си държеше истинска зъбна протеза.
	— Господа, ето така изглеждат зъбите на обекта — вдигна ръката си той. — Този модел е изготвен от Смитсоновия институт във Вашингтон в точно съответствие със следите от ухапвания по тялото на госпожа Лийдс и от особено ясния отпечатък върху парче кашкавал в хладилника на жертвите. Ясно се виждат пломбите на страничните резци. — Принчи посочи зъбите върху модела, после повтори същото и на уголемената снимка. — Всички зъби са под характерен общ наклон, а от този резец в средата липсва малко парченце. Съседният е прояден, ето тук… Типична „шивашка дупка“, получава се, когато човек дълго време къса конци със зъбите си.
	— Зъбат мръсник! — промърмори някой.
	— Откъде знаете, че именно престъпникът е отхапал от сиренето, докторе? — попита висок детектив от първия ред.
	— Слюнката върху сиренето и раните от ухапванията е от една и съща кръвна група — отвърна той. — Жертвите имат други групи, захапките им също са различни.
	— Добре, докторе — намеси се Спрингфийлд. — Ще размножим снимките и нашите хора ще ги показват при разпитите.
	— А защо не ги предадем на печата? — попита Симкинс, човекът за контакти с обществеността. — Там ще ги отпечатат заедно с въпроса: „Виждали ли сте някъде подобни зъби?“
	— Не виждам пречки — кимна Спрингфийлд. — Господин комисар?
	Луис също кимна, но се оказа, че Симкинс още не е свършил.
	— Доктор Принчи — продължи той, — журналистите ще ме попитат защо за изготвянето на този модел са били необходими цели четири дни… А сигурно и защо работата е трябвало да се върши чак във Вашингтон.
	Специалният агент Крофорд задълбочено изследваше върха на писалката си. Принчи почервеня, но гласът му остана спокоен.
	— Следите от ухапвания променят формата си, когато тялото се премести, господин Симсън… — започна той.
	— Симкинс.
	— Добре, Симкинс. Не бихме могли да изготвим този модел само по следите от ухапвания върху телата на жертвите. Ето защо особено важен е кашкавалът. Въпреки че е сравнително твърд, от него отпечатъци се снемат доста трудно. Трябва да се намаже предварително с мазнина, за да се премахне влагата от мястото за снемане на отпечатъци. Този процес е изключително деликатен и може да се извърши само веднъж. Смитсоновият институт вече е изпълнявал подобни поръчки от федералната лаборатория по криминалистика, притежава необходимата апаратура за реконструкция на лицево-челюстен портрет, разполага и с анатомичен артикулатор. Имат и постоянен консултант-одентолог. Всичко това ние го нямаме. Други въпроси?
	— Ще бъде ли честно да кажем, че забавянето е по вина на централната лаборатория на ФБР? — продължи да настоява Симкинс.
	Принчи се извърна към него.
	— А ще бъде ли честно да признаем, че специалният агент Крофорд, официално натоварен с разследването, е открил сиренето в хладилника едва онзи ден, доста след като вашите екипи бяха приключили с претърсването? Той го изпрати в лабораторията по мое лично настояване. Надявам се да получа честен отговор и на още един въпрос — дали някой от вас не си е ръфнал от проклетото сирене?
	Намеси се комисарят Луис и плътният му глас загърмя в залата:
	— Никой не поставя под съмнение вашите заключения, доктор Принчи. А на вас, Симкинс, ще кажа, че не сега е времето за разни пикливи съперничества с ФБР! Дайте да вървим нататък!
	— Всички преследваме една цел — обади се Спрингфийлд. — Ще добавиш ли нещо, Джак?
	Крофорд се изправи. Извърнатите към него лица едва ли можеха да се нарекат приятелски. Нещо трябва да се направи, помисли си той.
	— Искам само да разсея облаците, инспекторе. Доста години водихме битка да докажем кой е по-добър. Между щатските полиции и федералните власти зееше дълбока пукнатина и именно през нея се промъкваха престъпниците. Днес тази политика е напълно чужда на ФБР, също и лично на мен. Пет пари не давам кой ще обере лаврите, така мисли и натовареният с разследването господин Греъм. Седнал е отзад — в случай, че някой от вас се пита кой е този човек. Лично аз ще бъда напълно доволен, ако се окаже, че търсеният от нас престъпник е бил прегазен… да речем, от някоя боклукчийска кола. Стига да съм сигурен, че не е на свобода. Предполагам, че повечето от вас са на същото мнение.
	Крофорд вдигна очи към детективите с надеждата, че е успял да поуспокои страстите. Особено много се надяваше никой от тях да не укрива улики, за които само той си знае. В следващия миг усети върху себе си погледа на Луис.
	— Мистър Греъм е работил и върху други подобни случаи, нали? — попита той.
	— Да, сър.
	— Искате ли да добавите нещо, господин Греъм?
	Крофорд вдигна-вежди по посока на Греъм, а Спрингфийлд подхвърли:
	— Застанете отпред, моля.
	Греъм би предпочел да разговаря със Спрингфийлд насаме и никак не му се щеше да излиза отпред. Но въпреки това се изправи.
	Съсухрен и изгорял от слънцето, той съвсем не приличаше на федерален следовател. Спрингфийлд си помисли, че далеч повече прилича на бояджия, облякъл официален костюм, защото са го повикали в съда.
	Детективите се размърдаха, стреснати от ледено сините му очи, рязко контрастиращи със загорялото лице.
	— Ще кажа две неща — започна той. — Изключваме вероятността престъпникът да е бил пациент на психиатрична болница или да има досие за сексуални престъпления. Далеч по-вероятно е изобщо да не е регистриран при нас. Ако е регистриран, то ще е за някоя дребна кражба, а не сексуално престъпление. Може би някъде из делата за дребни престъпления е отбелязано, че обича да хапе при кръчмарски сбивания и други подобни. В тази насока голяма помощ могат да ни окажат пунктовете за спешна медицинска помощ и детските педагогически стаи, защото не изключвам да е хапал деца, а в такъв случай това може да фигурира в досието му. Струва си проверката на всяко по-сериозно ухапване, за което си спомнят, независимо кой е бил ухапан и по какъв начин е станало това. Друго нямам.
	Високият детектив от първия ред вдигна ръка и попита:
	— Досега е хапал само жени, нали?
	— Други случаи не са известни. В замяна на това хапе здравата — шест дълбоки рани върху тялото на госпожа Лийдс, осем върху госпожа Джейкъби. Това е далеч над средното равнище.
	— А то какво е?
	— Не повече от три при сексуалните убийства. Нашият човек просто си пада по хапането.
	— Жени…
	— В повечето случаи мястото на захапването е очертано от отчетлив хематом, предизвикан от смукане. Но сега такъв липсва. Доктор Принчи е отбелязал този факт в протокола от аутопсията, а и аз самият разгледах трупа в моргата. Следи от смукане няма. При нашия човек хапането е може би израз на раздразнителност, а не на сексуална възбуда.
	— Предположенията ви са доста абстрактни — отбеляза детективът.
	— Но си струва да бъдат проверени. Всяко ухапване! Хората обикновено крият подобни неща. Родителите на ухапаните деца често хвърлят вината върху домашните животни; ще умрат, но няма да признаят, че сред тях живее склонен към хапане тип. Всички сте се натъквали на подобни случаи. Затова има смисъл да се проверят и ваксинациите против бяс, правени в болниците. Това е всичко — повтори Греъм и седна, като усети мускулна болка в седалищните части. Чувстваше се като пребит.
	— Има смисъл и ще го направим — съгласи се старши детективът Спрингфийлд. — Сега… Отделът за взломни кражби, заедно с отдела за измами, ще се заеме с околността. Обръщайте внимание на всичко, свързано с кучета. Информация и снимки има в досието. Да се търси непознат с куче, направил впечатление на местните хора. Отделът за нравствени престъпления и наркотици, заемете се след редовните си обиколки в баровете, където се подвизават садомазохисти. Маркъс и Еитман да си отварят очите на четири по време на погребението. Помолете роднини и приятели на жертвите също да следят за непознати и да помагат в разследването. Фотографът уреден ли е? Списъка на поканените за погребението предайте в изследователския отдел. Там вече разполагат с онзи от Бърмингам. Задачите на останалите са записани в наряда. Да тръгваме!
	— Още нещо — обади се Луис и детективите се отпуснаха обратно в столовете. — Някои от присъстващите тук полицаи наричат убиеца „Зъбльото“. Зная, че все някак трябва да го наричате помежду си, и нямам нищо против това. Но да не съм чул за никакви „зъбльовци“ на обществено място. Звучи ми непочтително и фриволно. Забранявам използването на прякора и в служебните документи. Това е всичко.
	Крофорд и Греъм последваха Спрингфийлд в кабинета му. Крофорд набра централата да провери за новополучени съобщения, а шефът на детективите предложи кафе.
	— Вчера не успях да си поговоря с теб — обърна се той към Греъм. — Тук беше страхотна лудница, а и днес е същото. Получи ли всичко необходимо от колегите?
	— Да, бяха много услужливи.
	— Знаем, че не разполагаме с нищо — продължи Спрингфийлд. — С изключение на реконструкцията на походката му по оставените в лехите следи. Но той просто е заобиколил храстите, тъй че не можем да определим кой знае какво, освен номера на обувките и приблизителния му ръст. Левият отпечатък е малко по-дълбок и това ни навежда на мисълта, че е носел нещо. Работил е делово. Преди около две години имахме късмета да заловим един крадец по реконструкцията на походката му, но от нея явно личеше, че страда от болестта на Паркинсон. Принчи го установи. Този път едва ли ще имаме подобен късмет…
	— Екипът ви е добър — рече Греъм.
	— Да, но този вид престъпления са извън обсега на обичайните ни разследвания. И слава богу! Я кажи: винаги ли работите заедно с Джак и доктор Блум, или се събирате само при разследването на подобни случаи?
	— Второто — отвърна Греъм.
	— Значи сте временен екип. Комисарят каза, че именно ти си спипал онзи доктор Лектър преди три години…
	— Всичко стана в тясно сътрудничество с щатската полиция на Мериленд — отвърна Греъм. — Тя извърши ареста.
	Макар и безцеремонен, Спрингфийлд съвсем не беше глупав. Разбрал, че Греъм се притеснява от разговора, той се извъртя заедно със стола си и започна да рови в някакви документи.
	— Питахте за кучето — подхвърли той. — Ето информацията, която успяхме да съберем — снощи от тукашна ветеринарна лечебница са търсили брата на Лийдс. Предали са му кучето на семейството. Лийдс и големият, му син го завели при ветеринаря следобеда преди убийството. Било с прободна рана в корема, ветеринарят го оперирал и всичко било наред. Отначало помислили, че някой е стрелял по него, но в раната нямало куршум. Хирургът е на мнение, че е било наръгано с нещо като шило. Разпитваме съседите дали не са видели някой да закача кучето, въртим телефоните на всички ветеринарни лечебници в града и ги питаме дали имат подобни случаи.
	— Кучето било ли е с нашийник с името на господаря?
	— Не.
	— Семейство Джейкъби в Бърмингам имаха ли куче?
	— Това трябва да се провери — рече Спрингфийлд и вдигна слушалката. — Чакайте малко. — Набра един вътрешен номер и добави: — Връзката с Бърмингам поддържа лейтенант Флат… Какво стана с кучето на Джейкъби? Аха… Момент… — Ръката му покри мембраната на слушалката. — Няма куче. В кухнята на долния етаж са открили кутия с пясък и котешки изпражнения, но няма и следа от котката. Съседите следят дали ще се появи.
	— Помолете в Бърмингам да огледат внимателно задния двор и стопанските постройки, ако има такива — рече Греъм. — Може би котката е била ранена, децата са я открили твърде късно и са я погребали. Знаете как постъпват болните котки… търсят някое скришно място, за да умрат. Кучетата се връщат у дома… Моля да ги попитате и за нашийник.
	— Ще им изпратим и метанова проба, ако трябва — намеси се Крофорд. — Ще си спестят излишното копаене.
	Спрингфийлд предаде исканията и остави слушалката. Телефонът веднага иззвъня. Търсеха Джак Крофорд от погребалното бюро „Ломбард“. Беше Джими Прайс.
	— Джак, открих нещо… Вероятно е палец и част от дланта.
	— Джими, ти си светлината в моя живот!
	— Знам, знам. Отпечатъкът е сводест и доста неясен. Като се върна у дома, ще видя какво да го правя… Открих го в лявото око на най-голямото дете. Никога не бях правил подобно нещо… Едва ли бих го забелязал, ако не беше точно срещу обилния кръвоизлив от огнестрелната рана.
	— Ще го направиш ли годен за идентифициране?
	— Не е много сигурно. Може би, ако го имаме в каталога на единичните отпечатъци. Но шансовете ни са колкото за шестица от тотото, Джак. Дланта открих върху госпожа Лийдс, по-точно върху големия пръст на левия и крак. Беше върху нокътя и ще стане за сравнение. Успеем ли да извадим шестте опорни точки, значи сме късметлии. Свидетели са ми помощникът на шерифа и Ломбард, който се оказа и нотариус. Направих подробни снимки. Това достатъчно ли е?
	— А елиминационните отпечатъци от служителите на погребалното бюро?
	— Намацах ги с мастило всичките, начело с Ломбард. Независимо дали са я докосвали, или не. В момента си мият ръцете и псуват. Пусни ме да си вървя у дома, Джак. Искам да проявя снимките в моята лаборатория. Един бог знае каква е тукашната вода… какво плува в нея. След час мога да хвана самолета за Вашингтон и да ти пратя оттам готовите отпечатъци. Ще ги получиш рано следобед.
	Крофорд помисли за момент.
	— Добре, Джими, но трябва да бързаш. Изпрати копия до полицейските управления на Атланта и Бърмингам, също и до бюрата на ФБР.
	— Дадено.
	Греъм гледаше през прозореца, докато Крофорд им съобщаваше за откритието на Джими.
	— Забележително. — рече Спрингфийлд и също млъкна.
	Лицето на Греъм беше лишено от израз. Като на затворник с доживотна присъда, помисли си Спрингфийлд и го проследи с поглед, когато Греъм тръгна към вратата.

	Пресконференцията на комисаря по обществената сигурност тъкмо завършваше, когато Крофорд и Греъм излязоха от кабинета на Спрингфийлд. Вестникарите бързаха към телефоните, а телевизионните им колеги, изправени пред камерите, задаваха въпросите, които им се струваха най-сполучливи, а след това поднасяха микрофоните си някъде встрани. Отговорите щяха да бъдат монтирани по-късно от вече заснетия филм.
	Крофорд и Греъм се спускаха по стълбите към улицата, когато едно дребно човече изтича пред тях, извъртя се и фотоапаратът му щракна. В следващия миг зад него надникна и лицето му.
	— Уил Греъм! — викна той. — Аз съм Фреди Лаундс, помниш ли ме? Репортажът за Лектър в „Сплетника“ беше мой, снимката на корицата — също.
	— Спомням си — отвърна Греъм, без да забавя крачка.
	Лаундс вървеше встрани на една крачка пред него.
	— Кога те повикаха, Уил? Откри ли нещо?
	— Не искам да разговарям с теб, Лаундс.
	— Можем ли да сравняваме този тип с Лектър? И той ли ги…
	— Лаундс! Гласът на Греъм съдържаше толкова недвусмислена заплаха, че Крофорд побърза да застане пред него.
	— Ти пишеш лъжи и глупости, Лаундс, а твоят „Национален сплетник“ е мръсна клоака! Стой по-далеч от мен!
	Крофорд стисна ръката на Греъм, извърна глава и промърмори:
	— Изчезвай, Лаундс, и то веднага! — После се обърна към Греъм и добави: — Да отидем някъде да закусим, Уил.
	Двамата с бързи крачки поеха към ъгъла.
	— Извинявай, Джак, но не мога да понасям това копеле! — процеди Греъм.
	— Дойде, докато бях в болницата, и…
	— Знам, знам — прекъсна го Крофорд. — Слава богу, че го открих навреме и го изхвърлих!
	Спомни си снимката в „Националния сплетник“, появила се непосредствено след приключването на делото Лектър. Този тип беше успял да се промъкне в болницата и да направи снимка на заспалия Греъм, опериран съвсем наскоро. Вестникът я публикува ретуширана, с черна лента през корема. Надписът под нея гласеше: „Ченгето с кураж на психопат“.
	Закусвалнята беше чиста и ярко осветена. Ръцете на Греъм трепереха и кафето се разплиска в чинийката му. Цигарата на Крофорд очевидно пречеше на двойката в съседното сепаре. Хранеха се в пълно мълчание, но омразата им просто се усещаше в дима.
	На една маса близо до вратата се караха две жени, вероятно майка и дъщеря. Говореха тихо, но лицата им бяха гневни. Греъм усещаше с лицето и шията си безшумния им гняв.
	Крофорд се оплака, че на другата сутрин трябва да дава свидетелски показания по някакво дело във Вашингтон. Страхуваше се, че то ще го върже там следващите няколко дни. Запали нова цигара и хвърли поглед към ръцете на Греъм над пламъчето.
	— Атланта и Бърмингам могат да сравнят отпечатъка от палец с картотеките на регистрираните сексуални престъпници — рече той. — Същото можем да направим и ние. Прайс вече е успял да открие единичен отпечатък, ще го вложи във файндъра… Доста понапреднахме, откакто не си при нас.
	Файндър се наричаше машината за автоматично разчитане и сравняване на отпечатъци, въведена неотдавна във ФБР. Тя бе в състояние да разпознае новия отпечатък от палец и евентуално да свърже сегашното разследване с друго дело.
	— Заловим ли го, този отпечатък и зъбната снимка ще бъдат напълно достатъчни като доказателства — продължи Крофорд. — Трябва да преценим какъв човек е, а това означава да вземем под внимание куп характеристики. Хайде сега, уйдисай ми на акъла. Представи си, че сме арестували съвсем подходящ заподозрян. Влизаш и го виждаш. Какво у него няма да те изненада?
	— Не знам, Джак. Все още не мога да си представя лицето му, да го вземат мътните! Можем да изгубим страшно много време в търсене на измислен от самите нас тип. Ти разговаря ли с Блум?
	— Снощи. Съмнява се, че нашият човек е склонен към самоубийство, на същото мнение е и Хаймлих. Блум беше тук за час-два веднага след убийството, но двамата с Хаймлих разполагат с цялото досие по случая. Тази седмица е зает — ще изпитва кандидати за докторска степен. Праща ти поздрави. Нали му имаш телефона в Чикаго?
	— Да.
	Греъм харесваше доктор Алан Блум, нисък закръглен мъж с тъжни очи, може би най-добрият съдебен психиатър в страната. Освен това високо ценеше факта, че доктор Блум нито веднъж не прояви към него професионален интерес. Нещо рядко за психиатър.
	— Блум каза, че не би се изненадал, ако скоро отново чуем за „Зъбльото“ — рече Крофорд. — Може да ни изпрати и послание. — На стената на поредната спалня. — Блум допуска, че е обезобразен или поне се мисли за такъв. Предупреди ме обаче да не придавам особена тежест на подобно предположение. „Не искам да преследваме чучело, Джак, това ще разсее усилията ни…“ Научили са го да се изразява така още в гимназията.
	— Той е прав — рече Греъм.
	— Ти положително имаш за какво да се заловиш — подхвърли Крофорд. — Иначе едва ли би открил проклетия отпечатък.
	— Направо крещеше от стената, Джак — отвърна Греъм. — Но мисля, че ме надценяваш… Не очаквай от мен прекалено много… Става ли?
	— О, ще го спипаме! Знаеш, че ще го спипаме, нали?
	— Да. По един или друг начин.
	— Кой е единият начин?
	— Ще открием улики, които сме пропуснали.
	— А другият?
	— Ще продължава да го върши, докато някоя нощ ще вдигне повечко шум и съответният съпруг ще има достатъчно време да грабне оръжието…
	— И никакви други възможности, така ли?
	— А ти да не си въобразяваш, че ще го посоча с пръст в тълпата? Не съм екстрасенс. А Зъбльото ще продължи, докато не поумнеем или не извадим късмет… Няма да спре дотук.
	— Защо?
	— Защото вече му е харесало.
	— Ето, знаеш нещо за него — заключи Крофорд.
	Греъм замълча и проговори едва когато излязоха на тротоара.
	— Чакай следващото пълнолуние — рече той. — И после ела да ми кажеш колко зная…
	Върна се в хотела и спа два часа и половина. Събуди се по обяд, взе душ и си поръча кана кафе и сандвичи. Време беше да се заеме сериозно с материалите по убийството на Джейкъби в Бърмингам. Изми очилата си с хотелския сапун и се настани до прозореца с папката в ръка. Първите няколко минути се стряскаше от всеки шум или стъпки по коридора, от захлопването на асансьорните врати. После потъна в четене и забрави всичко.
	Келнерът почука и зачака пред вратата с поднос в ръце. Почука още веднъж и след като не получи отговор, остави закуската на пода пред вратата и сам си разписа сметката.


>	ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

	Хойт Луис, инкасатор в електроснабдяването на щата Джорджия, паркира камионетката си под голямото дърво и извади кутията с обяда си. Не изпита никакво любопитство при отварянето и по простата причина, че си я беше приготвил сам. Вече ги нямаше бележниците на Туинки, нямаше ги и изненадите и.
	Беше преполовил сандвича си, когато висок мъжки глас, прозвучал на сантиметри зад ухото му, го накара да подскочи.
	— Този месец сигурно съм изгорил електричество за хилядарка, а?
	Луис рязко се обърна и видя до прозореца на камионетката зачервеното лице на господин Парсънс. Беше по бермуди, а ръцете му стискаха дръжката на градинска метла.
	— Не чух какво казахте…
	— Очаквам този месец да съм изразходвал електричество за хиляда долара. Сега чухте ли ме?
	— Не знам колко сте изразходвали, защото още не съм ви проверил електромера, господин Парсънс. Когато го сторя, показанията му ще бъдат записани на ей този кочан.
	Парсънс отдавна се оплакваше от сметките си за ток и беше подал жалба до компанията.
	— Засичам точно колко ток използвам — продължи той. — И възнамерявам да предоставя данните на Комисията за обществени услуги!
	— Искате ли заедно да проверим електромера? Отиваме веднага и…
	— И сам мога да го направя. Надявам се, че и вие знаете да четете данните, ако не ви мързи!
	— Ще млъкнете ли за малко, Парсънс? — Луис отвори вратата на камионетката и слезе. — Поне за една минутка, да ви вземат дяволите! Миналата година сложихте магнит на електромера си. Жена ви каза, че сте в болница и затова го махнах, без да вдигам шум. Но през зимата го заляхте с меласа и вече бях принуден да докладвам. След което забелязах, че сте платили глобата без никакви възражения. Сметките скочиха веднага, след като сам сменихте цялата система за електрозахранване в къщата. Повтарям ви до посиняване, че нещо в тази къща смуче ток като змей, ама кой да ме чуе! Наехте ли техник да открие какво е то? Не, вие просто се обадихте в компанията и ги засипахте с оплаквания срещу мен!
	Лицето на Луис беше пребледняло от гняв.
	— Ще я разнищя аз тая история! — закани се Парсънс и отстъпи към двора си. — Знайте, че вече ви проверяват, господин Луис! С очите си видях един тип, който обикаляше по вашия маршрут. Скоро ще се наложи да ходите на работа като всички останали!
	Последната реплика беше изстреляна вече иззад оградата. Луис скочи в камионетката и подкара по уличката. Реши да довърши обяда си другаде. Жалко за голямото сенчесто дърво, под което бе обядвал години наред. То се намираше точно зад къщата на Чарлс Лийдс.

	В пет и половина следобед Хойт Луис се качи в собствената си кола и потегли към кръчмата „Деветия облак“, в която редовно отпускаше душата си в компанията на няколко колеги. Когато се обади на жена си, напуснала го съвсем наскоро, не успя да измисли нищо свястно и смутено промърмори:
	— Иска ми се пак да ми приготвяш сандвичите за обяд…
	— Трябваше да помислиш по-рано за това, умнико! — сряза го тя и затвори.
	Изигра една скучна партия дама с няколко колеги, между които един диспечер от електроснабдяването, после вдигна глава и се огледа. Проклетите чиновници от офиса на близката авиокомпания се бяха научили да ходят в „Деветия облак“ с противните си тънки мустачки и розови бузки. Скоро май ще окачат на стената и дъска за мятане на стрелички. Човек вече не може да разчита на нищо сигурно, дявол да го вземе…
	— Хей, Хойт, ела да изпием по една бира!
	Беше Били Мийкс, прекият му началник в службата.
	— Готово, Били, тъкмо исках да си поговорим.
	— За какво?
	— Помниш ли онзи дърт негодник Парсънс, дето постоянно звъни в компанията?
	— Миналата седмица пак ми се обади — кимна Мийкс. — И какво?
	— Твърди, че някой обикаля из моя район, както ако има съмнения, че не си върша работата. Нали не мислиш, че си седя у дома и си измислям показанията на електромерите?
	— Не.
	— Предпочитам да ми се каже в очите, ако съм попаднал в черния списък.
	— Смяташ ли, че нямаше да ти го заявя в лицето?
	— Не.
	— Тогава? Щях да знам, ако някой проверява района ти. Началниците винаги са в течение на подобни операции. Никой не те проверява, Хойт. Не обръщай внимание на Парсънс, той е дърта драка и нищо повече. Миналата седмица ми позвъни и рече: „Поздравявам ви за мерките, които сте взели срещу Хойт Луис“. Не му обърнах внимание.
	— За тоя негов електромер ще го накисна пред ченгетата — закани се Луис. — Днес се нахвърли отгоре ми тъкмо когато започнах да обядвам под голямото дърво. Има нужда от хубав ритник в задника.
	— И аз обядвах там, като бях инкасатор — рече Мийкс. — Веднъж видях мисис Лийдс… е, може би не трябва да я споменавам в такъв момент, но… един-два пъти я видях да се пече в задния двор по бански… Страхотно дупе! Жалко за хората… жалко за хубавата жена…
	— Хванаха ли убиеца?
	— Не.
	— Защо е видял сметката на семейство Лийдс, като Парсънови са само няколко крачки по-нататък? — изрази съжаление Луис.
	— Аз на моята и забраних да се мотае из двора по бански. „Глупчо, вика, кой ще ме види?“ Рекох и, че не се знае кога някой побъркан ще прескочи оградата, размахал оная си работа… Тебе ченгетата разпитваха ли те? Не те ли питаха дали си видял някого?
	— Питаха ме. Разпитаха всички, които работят в квартала. Пощаджии, всички… Но през оная седмица бях оттатък, в Лаурълуд. Едва днес приключих…
	— Луис надигна бирата си и подхвърли:
	— Значи Парсънс ти се обади миналата седмица?
	— Аха.
	— Видял, че някой записва показанията на електромера му, така ли? Не би се обадил предварително, ако едва днес му е хрумнало да се заяжда с мен… Ти казваш, че не си пращал човек, аз също не съм ходил…
	— Може би от телефонната компания са проверявали нещо…
	— Възможно е. — Но там нямаме общи стълбове с тях.
	— Мисля да се обадя на ченгетата.
	— Няма да навреди — сви рамене Мийкс. — Дори ще е полезно за онзи Парсънс. Ще си глътне езика, като види, колата на ченгетата пред къщата си!


>	ПЕТА ГЛАВА

	Привечер Греъм се върна в къщата на Лийдс. Влезе през главния вход, като се опитваше да не гледа следите, оставени от убиеца. До този момент беше проучил документите, местопрестъплението и труповете. Бе научил достатъчно за това как семейството е било застигнато от смъртта. Сега искаше да разбере как е живяло.
	Значи оглед. В гаража имаше хубава лодка за водни ски, използвана, но в отлично състояние. Имаше едно комби, стикове за голф и туристически велосипед. Инструментите бяха почти нови. Играчки за възрастни мъже.
	Греъм извади един стик от торбата за голф, замахна рязко като за удар. Лъхна го миризма на кожа и той се облегна на стената. Личните вещи на Чарлс Лийдс.
	Тръгна из къщата и ги откриваше една по една. По стените висяха литографии с ловни сюжети, върху рафтовете бяха наредени издания от поредицата „Велики книги“. До тях — годишните справочници на университета „Сюани“ в Тенеси, книги от Алън Смит, Перелман и Макс Шулман. По-нататък — Вонегът и Ивлин Уо. Върху масата лежеше раз�