Георги Марков
Задочни репортажи за България (88) — Моята библиотека
Непременно прегледайте правилата за използване на Моята библиотека!
Съдържание
- ДУМИ ЗА ГЕОРГИ МАРКОВ
- УВОД
- ЕХО ОТ СТУДЕНТСКИТЕ ГОДИНИ
- КУЛТЪТ
- ПОРАЖЕНИЯТА НА КУЛТА
- РЕПУБЛИКАТА НА РАБОТНИЦИТЕ
- КИРО И ДРУГИТЕ
- ПАРТИЯ И РАБОТА
- ДА СЕ ПРЕЖИВЕЕ НЯКАК
- НАШИТЕ ДЕЛНИЦИ
- СТАЛИН УМРЯ
- СПАСИТЕЛНИЯТ СМЯХ
- БИОГРАФИЯ НА ВЛАСТТА
- ЦАРЯ НА ВИЛИТЕ
- СЪВЕТСКИЯТ ФЕОДАЛИЗЪМ
- В СЯНКАТА НА ВИТОША
- МОЯТ ЧОВЕК
- СОФИЙСКОТО МОРЕ
- ИГРА НА ДЪРЖАВА
- СТАРШИ ЛЕЙТЕНАНТЪТ И НОЩТА
- СИНИТЕ АНГЕЛИ С ЧЕРНИТЕ ДУШИ
- КАРИЕРАТА НА ЕДИН ПОЛКОВНИК
- ВСЕКИ ПОДОЗИРА ВСЕКИГО
- „ЗНАМ ЛИ ТЕ КОЙ СИ!“
- ОХТИЧАВИ ГОДИНИ
- ВЛАДО ВЪЛКОВ И КРУМ КУЧКАТА
- АПРИЛСКИ МЕТАМОРФОЗИ
- УНГАРСКАТА ЕСЕН
- ИЗБОР НА ПОЗИЦИЯ
- ОПРАВДАНИЕТО
- СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ
- ВЕЛИКИЯТ ПОКРИВ
- ЧЛЕНУВАНЕ В СЪЮЗА НА ПИСАТЕЛИТЕ
- НИЕ ТЕ НАПРАВИХМЕ ПИСАТЕЛ
- РАЗДЕЛЯЙ И ВЛАДЕЙ
- ЛИТЕРАТУРНОТО БЛАТО
- КРАЙ МАЛЬОВИЦА
- 900 МЕТРА ЖИВОТ
- КОМПРОМИСЪТ
- ЕТИКЕТИТЕ
- ЖИЛОТО И МЕДЪТ НА ТУРИЗМА
- БЕЛИЯТ МЕРЦЕДЕС
- ПОКЛОН ПРЕД ЦАР ДОЛАР
- ЛЕГЕНДАТА ЗАПАД: ВЕЩИТЕ
- ЛЕГЕНДАТА ЗАПАД: ХОРАТА И ЖИВОТЪТ
- ЛЕГЕНДАТА ЗАПАД: КУЛТУРАТА
- ПОДПОЛКОВНИК КОЛЕВ
- ПЪТУВАНЕ ЗА ЧУЖБИНА
- ПАСПОРТНАТА ОДИСЕЯ
- ПАСПОРТНИЯТ ТЕРОР
- ПРОСТИТУЦИЯТА
- ВИСШИЯТ СОДОМ
- ЗАД ФАСАДАТА НА 8-И МАРТ
- НАЙ-ГОЛЯМАТА ТРАГЕДИЯ
- НА УЧИЛИЩЕ — УЧИТЕЛИТЕ
- НА УЧИЛИЩЕ — УЧЕНИЦИТЕ
- ПОНЕДЕЛНИК ВЕЧЕР
- ВЕЛИКДЕН КРАЙ „АЛЕКСАНДЪР НЕВСКИ“
- БЕЗКРАЙНИЯТ ПАРАД
- ЖЕНИТЕ НА ВАРШАВА
- ЗАД ГРУБИТЕ ДУМИ
- КРАЖБИТЕ
- ЗАЩО ХОРАТА КРАДАТ ОТ „СВОЯТА“ ДЪРЖАВА?
- БЪЛГАРИН ЛИ Е ШЕКСПИР?
- ЛЮБОВТА КЪМ „ГОЛЕМИЯ БРАТ“
- ОТПАДЪЧНИ ВОДИ
- ОПИТИ ЗА УЕДИНЕНИЕ
- БУРГАСКО НОКТЮРНО
- „ШУМИ МАРИЦА“ ЗА ВЪЛКО ЧЕРВЕНКОВ
- КЪДЕ СИ, СКЪПИ ЦЕНЗОРЕ?
- ЧЕРВЕНОТО АУТОДАФЕ
- СЛЕД КУЛТУРНАТА РЕВОЛЮЦИЯ
- ЦЕНЗУРНА ДИАЛЕКТИКА
- ЦЕНЗУРАТА — ОРЪЖИЕ НА БЕЗДАРНИЦИТЕ
- МОМЕНТИ НА ОТРЕЗВЯВАНЕ
- МИЛА РОДИНО, ТИ СИ ЗЕМЕН РАЙ
- ИЗКУСТВОТО НА ПАРТИЙНАТА КАРИЕРА
- НАЗНАЧАВАНИЯТА
- СРЕЩИ С ТОДОР ЖИВКОВ
- ЗАПИСАНО МИМОХОДОМ
- ДА НЕ ТИ ПАДНЕ БАЛКОН ВЪРХУ ГЛАВАТА
- АЗ БЯХ ТЕ
- ЧЕТВЪРТИЯТ ЪГЪЛ
- УМЕСТНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ
- ОСНОВНОТО СРЕДСТВО
- МОТИКАТА
- ШАПКИТЕ
- ПРОКЪЛНАТАТА ВИЛА
- СУЛЬО И ПУЛЬО
- ДА СТЕ ВИДЕЛИ ОТТУК ДА МИНЕ ЕДИН ЧОВЕК?
- ЧАЙКАТА
- ТАЗИ КОЛА НЕ СЕ ПРОВЕРЯВА
- БУЛДУРА
- ИМА И С ЛОКУМ
- АМИ КАКВО ЩЕ КАЖЕ БАНКАТА?
- ЧОРБАТА НА ДРУГАРЯ ЖИВКОВ
- КАСИЕРЪТ
- АРМИЯ СРЕЩУ АРМИЯ
- — ДАНЧО, МАРКУЧА!
- ОЛГА
- ОБИЧАМ ДА ЧЕТА ЗА КРАСИВИ И БОГАТИ ХОРА
- ЛУДНИЦАТА ИДВА НА ПОСЕЩЕНИЕ
- НЕ СЕ ЖИВЕЕ С КВАДРАТНИ ХОРА
- КОМАРДЖИЙСКО ИНТЕРМЕЦО
- ВЕЛИКДЕНСКА НОСТАЛГИЯ
- БЪЛГАРИ ОТ НОВО ВРЕМЕ
- ЧУВСТВО ЗА НЕПОНОСИМОСТ
СУЛЬО И ПУЛЬО
Беше време, когато съветските гости в България бяха нежелани дори от такава казионна организация като Съюза на писателите. Особено нежелани бяха съветски граждани, свързани със сталинското минало или със сегашните сталинистки кръгове, какъвто беше кръгът на известния архисталинист Кочетов. Но по силата на някаква конвенция в България пристигна на официално гостуване един от тия партийни функционери в СССР, които се занимават с литература и които, кой знае защо, се самонаричат писатели. Човек на въпросния Кочетов. По правило Съюзът на българските писатели трябваше да предостави свой член за придружвач и компаньон на госта. Но чувайки името му (което не вярвам някой да помни) и това, че бил близък на сталинистите, буквално нито един от поканените български писатели не прие задължението да го придружава. Дори такива традиционни посрещачи на гости и банкетаджии като бай Ангел Тодоров сметнаха за унизително да придружават съветския гост. Положението на съюзното ръководство стана доста деликатно, когато и последната им надежда, Серафим Северняк, отклони поканата, която преди бе приемал с охота. В безизходицата външният отдел на съюза се обърна към Мишо Маринов, млад човек, който пишеше поезия, работеше по това време в радиото и беше известен с привързаността си към алкохола.
И така съветският гост и Мишката се намериха в Клуба на журналистите на специално запазена маса в средата. Въпреки че всички околни маси бяха заети, никой новодошъл не се присъедини към тях. Чувствувайки особеното положение, Мишката потъна в мълчание, като все по често пълнеше чашата си. Ала съветският гост, изглежда, не разбираше нищо от цялата атмосфера и се опитваше с някакъв партиен ентусиазъм да поведе разговор със своя придружвач. Двамата бяха рядка картинка.
По едно време гостът каза:
„Тавариш Маринов, я думаю, что тавариш Стоян Даскалов как писатель был замечательно явление…“
При такъв възторг от Сте-Це-то Мишката само пресегна към чашата си.
Не получил отговор, гостът учудено млъкна. Но след малко той отново се опита да подхване разговор за българските литературни постижения…
„Тавариш Маринов, я считаю конечно, тавариш Лиляна Стефанова за наша, талантливая поетеса… Стихи у нея звучные и красивые…“
Този път Мишката изгледа продължително госта, сякаш смяташе, че онзи се подиграва с него. Но пак нищо не каза.
Ала словоохотливият съветски гражданин продължи да излива възторга си точно от същия вид пишещи българи, които може би наистина допадаха на партийния му вкус, но които едва ли някой на българска територия взимаше на сериозно…
„Тавариш Маринов… — за трети път гостът се опита да сподели литературните си предпочитания, — я думаю, что тавариш Андрей Гуляшки…“
Но тук търпението на Мишката Маринов свърши. Той погледна строго съветския гост и с доста груб глас му каза на специален българо-руски език:
„Дарагой Иван Петрович… пийте, пажалусти, своего вино и не занимайте меня със сулями-пулями!“
Към следващата част →

