Георги Марков
Задочни репортажи за България (85) — Моята библиотека

МОТИКАТА

Селската бакалница на площада в Драгалевци. Въпреки че е доста рано, вътре заварвам опашка от пет-шест души. Те мълчаливо чакат реда си край дългия тезгях. Продавачката е тъмнокоса, симпатична драгалевска булка, чието име не помня дали е Гена или Дена. Тя е много сръчна и обикновено бързо се справя с всякакви опашки. Рядкост в социалистическата търговия. Но още по-забележително е отношението й към купувачите. Тя посреща всекиго със сърдечна усмивка и човек чувствува отдавна изчезналата топлота на старото село.

Зад мен застават още неколцина новопристигнали. Всички на опашката мълчат и по това откривам, че всички принадлежим към пришълците. „Виладжиите“ или още по-зле „навляците“, както от време на време ни наричат в кръчмата местните жители. Макар и попаднали в твърде общителната атмосфера на бакалницата, ние си разменяме по някакво сухо „здрасти“ и се затваряме в мълчанието на собствените си важности. Вероятно нямаме какво да си кажем. Единствено гласът на продавачката звънти меко, почти гальовно.

Внезапно чувам силни отсечени удари на тояжка по стълбите. След това се появява малка, леко прегърбена бабичка, която, струва ми ек живее от долната страна на площада. Както повечето селски бабички, тя е облечена в тъмен, старомоден сукман, със старо кожухче без ръкави и черна забрадка. За контраст е обута в съвсем нови кафеникави сандали. Тя влиза в бакалницата така напористо, като че отива да си разчиства сметките с някого. Тропайки силно с тояжката по пода, бабичката преминава покрай цялата опашка, без да ни обърне каквото и да е внимание, и най-безцеремонно застава отпред, срещу продавачката. После прекъсва обслужването на поредния клиент и дори го избутва малко назад.

— Дено, моме! — обръща се тя със заповеден глас. — Дай ми за два лева алва!

Продавачката се усмихва широко и ни поглежда, за да разберем, че бабичката има право на предимство. Явно тя добре я познава.

— Че за какво ти е халва толкова рано, бабо Маро? — пита Дена.

— Така! — отсича бабичката по своя категоричен, императивен начин. — Олекна ми… и сега ми се яде нещо благо!

— Че какво толкова ти е тежало, та да ти олекне? — пак пита Дена и отваря голяма петкилограмова кутия с тахан-халва.

Бабичката престава да тропа с тояжката, поставя лакти на тезгяха и едва сега виждам лицето й: възкръгло, почти без бръчки, с енергични черти и малки, сини очи. Струва ми се, че зад външната суровост, зад заповедния глас и грубите маниери стои всъщност добър и сърдечен човек. Трябва да има седемдесет години, но не бих се изненадал, ако е на осемдесет и пет. Местните жители, и особено жените, имаха дълъг живот.

— Да ти кажем, сестро, що съм работила, нема да ми поверваш! — за почва баба Мара, като втренчва поглед ту в лицето на Дена, ту в ръцете й, които режат халвата. Тя някак демонстративно не зачита нашето присъствие. Все едно в бакалницата са само двете. — Като се дигнах от кревата тая сутрин, нещо ми криво, нещо ми тежко… и на кавга ме кара… ама така ме кара, та ме тресе… Повъртех се дома нагоре-надоле, няма жива душа… Сино — на работа у градо, снаата — у текезесето, децата — на училище… нема ни куче, ни мачка, нема с кого дума да обелиш… А на мене ми иде отвътре, та че се пукнем… И знаеш ли що направих? — бабичката спира за миг, поглежда многозначително Дена, внезапно се разсмива с тънък, остър глас и продължава: — Грабнах мотиката, па я запъдих у двора на комшийката… е, тия новите, навляците… после се прекачих през плето, отидох пред вратите, па като викнах: „Момеее, оти сте ми откраднали мотиката!“ Оная жена излезна и се сбърка! А на мене като ми тръгна… виках, клех, виках, клех… да не сте ми пипнали мотиката, че ви копам с нея, айдуци и обирджии, не ви е срам, не ви е грех да крадете чужди мотики… виках, виках, докато гърлото ми пресъна… и да ти кажа, сестро, олекна ми на душата… прибрах си мотиката… и сега дай ми за два лева алва!