Мариан Реняк
Опасните пътеки — Моята библиотека

На другарите, които отдадоха живота си по опасните пътеки, както и на тези, които ги извървяха докрай, с призива и техните спомени да станат свидетелство за истината на онези дни.

Авторът

1

Опитвах се да заспя, напразно. И се отказах от тази мъчителна борба за сън. Часовете се изнизваха безмилостно бавно. Погледнах стрелките на часовника в светлинката на цигарата. Наближаваше два часът. Значи оставаха още седем часа. От опит знаех, че най-тежко се понасят последните часове преди всяка сериозна акция. Напрежението нараства, нараства и изведнъж — облекчение. Настъпил е мигът да се действува.

В стаята не беше тъмно. Лесно различавах очертанията на гардероба, масата и няколкото стола. През отворения прозорец надничаше месечината.

Пак посегнах към цигарите. Пакетчето беше празно. Извадих от чантата последните запаси. До сутринта щяха да стигнат. Засега бях наел квартирата за две седмици. Беше мебелирана доста скромно, но аз не държах на луксозната обстановка. Най-важното беше да се установя някъде и да минавам за обикновен летовник. Тази „легенда“ беше абсолютно необходима при моето положение — както по отношение на своите, така и на противника. Вчера следобед слязох от колата на Стария пред Нови Тарг. От този миг трябваше да действувам сам. Всякакъв контакт с моето ръководство беше най-малкото нежелан.

Играех ролята на човек в нелегалност, надянал неговата „вълча кожа“. Тя изискваше от мен да се владея без почивка. Една погрешна стъпка можеше да провали подготвената с толкова труд акция. И резултатът би бил не само провал…

Пристигнах от Нови Тарг в Рабка рано следобед. Изпълних целия ритуал на човек, дошъл тук на почивка. Сам избрах тази невзрачна вила. След кратък пазарлък с бъбривата и много любопитна хазайка станах пълноправен квартирант. За колко време? Всичко зависеше от утрешната среща. Тя щеше да бъде началото на опасната игра. Отсега беше трудно да се предвиди всичко. Имаше прекалено много неизвестни.

Мислите ми упорито се връщаха към възложената задача. Събитията от последните дни преминаваха в съзнанието ми като на филмова лента. Развитието на акцията се прекъсваше с наемането на стая от „летовника“, а мисълта за предстоящото се връщаше като досадна муха. Нали аз бях един от главните участници в смело замислената операция на Държавна сигурност. Майорът я нарече важна партия в играта, подета от оперативната група. Запомних това определение. Бях дълбоко убеден, че той е прав.

В единайсет трябваше да се срещна със свръзката. После ме чакаше решаващият разговор с атамана. Повторих наум паролата. Не биваше да пропусна нищо. Трябваше да помня всички подробности. Бях ги заучавал близо две седмици. Име, фамилия, произход, дейност по време на окупацията, пребиваване в чужбина…

Трябва да изиграя тази роля безпогрешно. Трябва да я играя навсякъде, където се намирам от сега нататък. По тези места „те“ вероятно имат добро разузнаване. Не се знае с кого ще разговарям, кой е агент на врага. Може би дори моята хазайка? Кой би могъл да знае?

Опитвам се мислено да проведа утрешния разговор с главатаря на бандата. Напразни усилия. Сам не ще запълня продължението на филма. Заместник-началникът на Воеводското управление разговаря с мен часове наред. Разработвахме няколко варианта. Бихме могли да обмислим много повече, ала това би било напразна работа, трудно е предварително да намериш рецепта за бъдещото си поведение.

Почти машинално вадя цигара. Пак се връщам към последните дни. Повтарям ролята си като актьор преди премиерата. Обаче актьорът може да разчита на су-фльора. Офицерът от Държавна сигурност, който при известни обстоятелства тръгва на среща с врага, е като сапьора в акция — греши само веднъж.

Преди две години изпаднах в подобно положение. Тогава бях получил първата си сериозна задача. Нашата група се стараеше да обезвреди една опасна банда, укриваща се в Неполомицката гора. Бандата се прехвърляше от едно място на друго. Нападаше близките околии. Бандитите бяха извършили и редица убийства. Украсяваха се с перцата на борци за миколайчиковска Полша. Под това прикритие тероризираха населението. В действителност грабеха за собствено обогатяване. Бандата пречеше на нормалния живот в този край.

Заловихме един от бандитите. Нашите момчета го измъкнаха като гнила круша от сламата. Беше заспал пиян у своята любовница. Пристигнал в Краков за няколко дни. Веднага попадна в ръцете ни. Познавахме го вече под псевдонима Мшчиви^[1]. Беше член на същата банда и доверен човек на главатаря. След три дни, прекарани в ареста, омекна, обхванат от панически страх. Срещу собственото си освобождаване предложи да ни заведе при бандата. Знаеше къде са явките й.

Решено бе да се рискува. Мшчиви бе освободен. Цената на евентуалните жертви от бандата беше несъизмерима с взетото решение да се освободи един главорез. Можеше да се предположи, че вестта за задържането му още не е достигнала до Неполомице. Той е смятал да прекара в Краков няколко дни, но беше заловен първата нощ след пристигането си. Значи неговото отсъствие не би трябвало да събуди подозренията на главатаря. В противен случай той би бил провален и следователно — безполезен за нас.

Но на Мшчиви не можехме да гласуваме такова доверие, че да го пуснем сам в бандата. Наистина, той беше разкрил имената на няколко души, чието арестуване обаче би било равнозначно с разкриването на ролята на Мшчиви в бандата. А тогава би загинал от нейните ръце.

На адреса на една от явките на главатаря Мшчиви изпрати свръзка. Предаде му нашето поръчение — писмо, с което уведомяваше, че е установил контакт с „група“ сигурни хора. Те предлагат съвместно нападение на автомобила, с който ще бъдат превозвани пари за Бохня. „Групата“ е добре осведомена.

Предложението беше съблазнително. Те глътнаха примамката. Главатарят изпрати отговор. Искал да обсъди въпроса. Постави обаче условието от „онази група“ с Мшчиви да дойде само един човек. Определи среща през нощта.

На мен се падна ролята на човека от „онази група’“. Никога няма да забравя това. За първи път се сблъсквах с врага така отблизо. Предстоеше вълнуващо преживяване независимо от изхода на акцията. Знаех, че главатарят на бандата е престъпник без всякакви скрупули, готов на всичко.

В Неполомице пристигнахме следобед. Мшчиви и аз — офицер от Държавна сигурност. Мшчиви проявяваше нервност. Дали беше честен спрямо нас?

И аз едва сдържах нервите си. Ще изиграя ли добре ролята на бандит? Ще успея ли да ги склоня да проведем „съвместно“ нападението върху колата с парите? Именно то беше претекстът за организиране на капана. Ще изпълня ли задачата си както трябва?

Стигнахме до мястото на срещата. Лунна есенна нощ. Междуселски път. От дясната му страна стърнище. По-нататък потънали в сън сгради. От време на време долита кучешки лай. Вляво гъст ракитак. После едва различимите контури на гората. Неизбродната Неполомицка гора.

— Тук — прошепна моят водач. Сигурен бях, че няма оръжие. Аз бях облечен в лятно пардесю, от онези, дето се носеха при акции по време на окупацията. Двойни джобове. Пъхайки ръка уж в джоба, а всъщност под пардесюто, можеш незабелязано да грабнеш пистолета и да изстреляш целия пълнител. Можеш да стреляш и от джоба. Обаче тогава след първия изстрел пистолетът често заяжда. Не повтаря. Джобът пречи.

Стиснах студената дръжка на пистолета. Освободих предпазителя. Куршумът беше в дулото. Трябваше да бъда готов за всякаква изненада.

— Мшчиви, сигурен ли си, че е тук? — попитах.

— Да, сигурно всеки момент ще дойде. Седнахме в ракитака. Очакването беше мъчително. „Дали ще дойде? — мислех си. — А може би знае, че съучастникът му е бил арестуван? Тогава бандата ще ни направи на решето.“

— Идва — прошепна Мшчиви, който пръв дочу стъпките на приближаващия се. — Ще излезем, след като се убедя, че е той.

Наистина сега и аз чувах стъпките — все по-близо, все по-ясно. Някой се приближи до дивата круша. Висок, плещест, в гумирана пелерина. Спря се.

Мшчиви излезе пръв. Аз след него. Главатарят се ръкува с приятелчето си. После с мен.

— Мислех си, че ще дойдеш с ДС-то — рече, — а вие сте само двамата.

— Ами нали така искаше — отвърна Мшчиви. „Значи бандитът подозира нещо — мислех си. — А ако знае, че Мшчиви е бил арестуван? Все едно, път за отстъпление няма.“

— Имаме половин час път до явката — отсече главатарят. — Там ще поговорим. — Последните думи изрече подчертано твърдо.

Тръгнахме един след друг по тясната пътечка сред ракитака. Водеше главатарят на бандата, след него вървях аз, после Мшчиви. Имах лоши предчувствия.

„Ще дойдеш с ДС-то“ — думите на бандита не ми излизаха от ума. Знае ли, или само искаше да ме изпита? Държах ръка в джоба на пардесюто. Стисках силно дръжката на петнайсетпатронния пистолет ФН, който нито веднъж не ме беше подвел досега.

Изведнъж пътечката свърши. Тук ракитата растеше нарядко. Видях поточе. Бандитът го прескочи.

Зърнах в ръката му пистолет. Дулото беше насочено към мен. Зад гърба ми беше Мшчиви. Въпрос на рефлекс, части от секундата, стрелях пръв. Нощната тишина се разкъса от грохота на три бързи изстрела. Един, два, три… Бандитът рухна на брега на потока. Мшчиви отскочи назад. Тутакси се обърнах към него.

— Горе ръцете!

Вдигна ги. Наистина нямаше оръжие.

Падналият бандит още хъркаше. Тялото му конвулсивно се сви няколко пъти и после замря неподвижно. Два от изстрелите ми бяха точни. Под сърцето и в корема. На няколко сантиметра от местата, където бяха го улучили куршумите, забелязах пъхнати под колана му две защитни английски гранати. Ако бях уцелил някоя от гранатите, и тримата щяхме да загинем.

— Той май е знаел, че сте ме заловили — проговори Мшчиви. — Със сигурност е знаел. От толкова години го познавам. Днес беше по-различен. Другите може би са наблизо… — в гласа му имаше страх.

Мшчиви се боеше. Знаеше, че ако сега попадне в ръцете на своите довчерашни съучастници, те не биха проявили милосърдие. Присъдата им би била жестока.

Давах си сметка, че мен ме чака още по-лоша съдба. Откачих от колана на убития главатар двете гранати. „Имаме късмет, че са защитни — помислих си. — В случай на нещо ще свършат работа.“ Взех и пистолета на бандита.

Нашите не можеха да се приближат много близко. Но вероятно са чули изстрелите. Съучастниците на убития атаман биха могли да се намират още по-наблизо.

Нямахме нито минута за губене. Мшчиви познаваше великолепно околността. Водеше ме, мушкаше се сред храсталаците като преследван звяр, воден от инстинкта си. Аз тичах подир него. Ако в този момент ни нападнеше бандата, щях да му дам оръжие. Щеше да стреля против тях. Нямаше друг избор, вече нямаше.

По-късно неведнъж ме обземаше съмнение дали като стрелях онази нощ, само изпреварих подобното намерение на бандита. „Както и да е, той във всеки случай би получил смъртно наказание“ — мислех си.

Когато веднъж за кой ли път споделих с началника си своите съмнения, той ми отговори кратко:

— За нас войната още не е свършила. Ако тогава, край потока, се беше замислил за това, виждайки насоченото към теб дуло на пистолета, сега нямаше да можеш да ме попиташ какво мисля. Щеше да загинеш. Знам го със сигурност. Тогава предводителят на бандата е дошъл при вас сам, за да не събуди преждевременно подозренията ви, а останалите са чакали на явката. Само няколкостотин метра са ви делели от смъртта. Точно в Бохня заловихме няколко души от тази банда. Разполагам с показанията им. Бандата е научила за арестуването на Мшчиви. Макар и укрити наблизо, бандитите са се уплашили от изстрелите. Страх ги било да няма засада. Който съумее да стреля пръв, живее по-дълго. Такъв е законът на борбата.

— Господин Сковронски, седем часът е. Ама че дълбок сън имате!

Разтрих очи. До леглото стоеше хазайката. Дори не я бях чул да влиза в стаята. Предната вечер я бях помолил да ме събуди сутринта. В единайсет трябваше да бъда в Нови Тарг.

Казах й, че отивам при познати в Закопане, нещо съвсем естествено. Държах сегашните ми хазаи да вярват, че съм обикновен курортист.

Преди сезона пансионите бяха празни, някои още не работеха. Така че аз бях един от малобройните почитатели на почивката през пролетта. Като чужд човек лесно можех да бъда забелязан. Интересът на някой милиционер към моята особа би бил твърде неприятен. Нещо повече, дори да прозвучи парадоксално, той даже би могъл да ми попречи за изпълнението на задачата.

Хазайката ме изпроводи с поглед чак до ъгъла на улицата. Дразнеше ме нейното любопитство. Отминах парка с лечебния извор и след миг бях в центъра на курорта. Напразно се оглеждах за някакво превозно средство. През мъртвия сезон печалбата беше мизерна. Местните файтонджии предпочитаха да посветят времето си на земеделските работи, вместо да чакат с часове някой случаен пътник.

От отдалечената на няколко километра Хабувка имаше влак за Нови Тарг. Ща не ща, трябваше да се поразходя. Денят беше изключително приятен. Курортът беше потънал в сочна зеленина. Планинският въздух беше свеж. По пътя случайно открих автобусна спирка. Как не се бях сетил по-рано!

Автобусът за Нови Тарг тъкмо потегляше. Скочих в последния момент. Автобусът беше всъщност стар камион, приспособен за превозване на пътници, бракма, експлоатирана от градската транспортна кооперация. Чак да се чудиш, че тази раздрънкана бричка беше в състояние да се движи по изровените планински пътища.

След половин час бях на стария пазар в Нови Тарг, наричан Площад на мира. С влака бих пристигнал значително по-късно, така че имах доста време. Можех още веднъж да огледам мястото, където трябваше да се срещна със свръзката. Пътя помнех безпогрешно, вчера бях там, веднага след пристигането от Краков.

Майорът няколко пъти ми обърна внимание да не сбъркам Чарни Дунаец с Бяли Дунаец. Беше предвидено „контактът“ да бъде установен на моста. Нови Тарг е разположен там, където се сливат Бяли и Чарни Дунаец, давайки началото на Дунаец.

В града беше необичайно оживено, беше пазарен ден. Всеки четвъртък обикновено спокойният и тих Нови Тарг се оживяваше и ставаше многолюден. Пристигаха на тълпи хора от цялото Подхале, както и селяни от Спиш и Орава. За нетукашните хора това даваше възможност да видят изключително колоритната картина на планинския фолклор, беше буквално като преглед на народните носии от Подхале.

Цялото движение се насочваше от площада към пазара на площад „Словацки“. Минах край пощата, лесно открих улица „Крашицки“, след нея „Ваксмундзка“. Помнех, че трябва да стигна до гимназията. Вървях по една от най-старите улички на града, виеща се сред ниски, предимно дървени къщички. После идваше разклонението на пътя за Чорщин и Бялка Татшанска.

В Краков преседях няколко часа над щабната карта на тази област. Можех да възстановя по памет топографската скица на цялата околност. Помнех безпогрешно имената на селищата в новотаргска област: Ваксмунд, Кованец, Островско, Лопушна, Харклова, Охотница… Засега ги знаех само от картата и от досието за дейността на бандата. Все пак ми се струваше, че лесно бих могъл да стигна до местата, където вилнееше страшната банда „Вяруси“^[2]. За кой ли път се питах къде ще ме заведе свръзката. Погледът ми се плъзгаше по планинските вериги, които опасваха Нови Тарг. Близките часове щяха да донесат отговора на този въпрос.

Закусих в гостилницата на Площада на мира. Дъвчех насила. Мислите ми блуждаеха далече. За всеки случай натъпках в раницата си хляб и солидно парче салам. Миришеше апетитно на чесън.

На мястото на срещата се върнах точно в уречения час. В никакъв случай не биваше представителят на щаба да чака някаква си свръзка. Чак сега се почувствувах наистина „Хенрик“. Само преди една седмица той ми се струваше далечна, почти нереална личност.

Минаваше единайсет. Гледах от моста стремителното течение на Дунаец. Ако ме бяха попитали преди месец за него, нищо конкретно не бих могъл да кажа. Сега, вслушвайки се в ромона на реката, бях в състояние да изброя всички населени места, през които минава тя — Поронин, Бяли Дунаец, Банска Нижна, Шафлари…

До мен се спря някакъв минувач. Личеше си, че не е оттук. Позагледа се във водата.

— Интересно дали тук има пъстърви — обърна се към мен. Очевидно му се искаше да си побъбри. Имаше вид на рибар. Такъв като се разприказва, може да те умори. Подобна перспектива съвсем не ме радваше.

„Трябва да изглеждам темерут — помислих си — или като нищо неразбиращ от риба…“

— По-скоро шарани — изломотих.

Оня занемя. Погледна ме презрително — ама че профан. Направи жест, като че ли се готвеше да ми изнесе цял доклад. Само това липсваше! Явно нямаше да ме пусне така лесно, приготвяше се да сипе доказателства дори цял час. Обърнах се кръгом и си тръгнах. Моят рибар беше видимо разочарован. Махна с ръка пре-небрежително.

„Какво става с тази свръзка, по дяволите? — помислих си. Вече чаках петнайсет минути. — Може би няма часовник? Не е възможно, бандата сигурно я е снабдила с някой откраднат «Тисо» или «Омега».“

Въртях се около моста ту от тази, ту от другата страна. Търсех с поглед момиче със зелена кърпа на главата и борово клонче в ръка — по това щях да го позная. Повтарях си наум паролата. Времето минаваше неумолимо, а никакво момиче не идваше.

Жалко че отпратих оня рибар. Сега можехме да си говорим с него за пъстърви, че ако ще, дори за китове… Само да не стърча сам-самичък на моста. В края на краищата някой може да се заинтересува какво правя тук. Остава още да ме задържи някой милиционер!

„Колко още да чакам? — говорех сам на себе си. — Повече от един час не върви, това противоречи на законите на конспирацията дори при извънредни обстоятелства като сега. Друго е при среща с бандата извън населени места, там може да се наложи да чакаш и няколко часа, а най-важното е безопасността, не времето.“ Хванах се, че вече размишлявам като човек, който трябва да се страхува от ДС. Толкова по-добре… А свръзката вероятно е момиче, което иначе си живее нормално в Островско или Харклова… Какво може да я заплашва, какво й е попречило да дойде на уговорената среща?

Бих чакал и десет часа, ако знаех, че тя ще дойде. Ако не установя връзка, толкова труд ще отиде на вятъра.

И Стария сигурно в този момент мисли за същото. Нетърпеливо очаква резултата от моята мисия. Добре че утре по същото време и на същото място имаме резервна среща. А може би нещо е попречило на бандата да стигне до свръзката или просто тя не е могла да осъществи точно днес срещата?

Размислите ми прекъсна сигналът за точно време и музикалната фраза от Мариацката кула. Звуците на радиото долитаха до мен през отворения прозорец на малката къща край пътя. И така, до утре, Дунаец…

Върнах се в града разочарован. Пред мен беше още един ден на очакване и несигурността, че всичко може да завърши с фиаско. Мотаех се безцелно из града. Както се полагаше на съвестен турист, купих си от будката пътеводител на Подхале. Несъзнателно стигнах до площад „Словацки“. Пазарът беше към края си. Беше се сменила и посоката на движение — сега хората излизаха от града. Привършваше най-голямата атракция на околността — до следващия четвъртък. Влязох в гостилницата до хотела. Не можеше и да се мечтае за свободно място. Край масите селяните поливаха щедро изгодните си сделки. Дори за хапване на крак трябваше да се чака най-малко половин час. С мъка се натиках в автобуса, претъпкан до границите на възможното. След мен смогна да се качи някакъв мъж с кафяв каскет. До Рабка се влачихме два пъти по-дълго от нормалното. Автобусът спираше на всяка спирка, че и по-често. Връщащите се от пазара пътници „намазваха“ ръката на шофьора, пъхайки му в джоба таксата за непредвидените спирки.

— Абе това да не е такси, да му се не види! — протестираха другите, които бързаха да се приберат вкъщи.

— Като не ви харесва, слизайте — отсичаше шофьорът. Тук той беше господарят и най-висша инстанция.

Най-после — отдъхнах си с облекчение, когато слязох в Рабка. Гладът ми досаждаше все повече. Направо от автогарата през неголяма градинка стигнах до ресторант „Под звездата“.

 

2

Разполагах с един свободен следобед. Утре сутринта пак ме чакаше път до Нови Тарг. Безпокоеше ме въпросът, дали ще успея да установя връзка с момичето на моста. Тръгнах към парка. В състоянието, в което бях, трудно бих могъл да се затворя в стаята си, заплашваха ме раздумки с хазайката. Мъжът й беше неразговорлив човек, още на пръв поглед личеше, че думата му много-много не тежи вкъщи. Преди войната бил железничар, изкарвал добри пари. Сега семейството се издържало главно от даването на стаи под наем. Но старата вила не привличала клиентите. Още предната вечер се бях наслушал на нейните оплаквания. Така между другото разбрах, че едната дъщеря работи на гарата в Хабувка, а другата живее в Краков.

Вървях без цел и посока. Небето беше безоблачно, въздухът чист. Спрях се пред гроба на загиналите съветски воини. Минах през няколко алеи на парка при минералния извор и се оказах пред сградата на пощата. Ужасно ми се искаше да поръчам разговор със Стария. Само че какво можех да му кажа засега? Той сигурно вече знаше, че не съм се свързал с бандата в Нови Тарг, не може да не е изпратил някой, който незабелязано да наблюдава мястото на срещата. Впрочем майорът ме беше предупредил да търся ръководството само в краен случай.

Продължавах да се мотая из курортния град. Пред мен се простираше красивата панорама на планината, опасваща Рабчанската котловина от север. В далечината се извисяваше царствено достойният, внушителен, гъсто обрасъл с гори Любон. Преди го бях виждал само на пощенска картичка, но за него ми беше разправяла Дануша, моя колежка от института. Тя беше запалена туристка. Всяка неделя изчезваше от Краков. Седнах на една пейка край старото гробище. Отворих купения в Нови Тарг пътеводител.

„Рабка — град, курорт и климатична станция, разположена между Бескид Високи и Бескид Виспови, в подножието на Горци и Любон Велки. Селището, построено първоначално в долината на Раба и нейните притоци Слонка и Поничанка, се разраснало край техните долини, а по-късно се изкачило и по залесените и слънчеви склонове на Баня и Гжебен. На югоизтток от Рабка се издигат красивите хребети на Горци с връх Турбач…“

Погледнах към планинските хребети, сякаш исках да ги сравня с описанието в пътеводителя. Над Любон се появи сиво облаче, веднага след него на небето изпълзя грозен, голям облак. Опитвах се да различа кое е Гжебен и кое Баня. Слънцето клонеше към заник, но все още хребетите бяха окъпани в светлина. Паркът беше почти пуст. Ако беше по-оживено, вероятно не бих обърнал внимание на човека с кафявия каскет. Същият, който се напъха в претъпкания автобус непосредствено след мен. След това го забелязах, когато излизах от ресторант „Под звездата“. И сега пак — седеше на пейката на двайсетина метра по-нататък. Погледнах го внимателно за миг. Като че забеляза това, та разгъна вестник. Стори ми се, че иска да се скрие зад него. Дали пък просто не ми се привижда?

Преструвах се, че не го забелязвам, и продължавах да научавам пътеводителя.

„Старата църква от лиственичева дървесина от 1606 година в Рабка, изградена на мястото на предишната църква от 1565 година, принадлежи към най-забележителните паметници на дървеното строителство в южна Полша…“

Незабележимо хвърлих поглед встрани. Мъжът с кафявия каскет продължаваше да седи в същата поза. Върнах се към моето четиво…

„В църковната кула се помещава регионалният музей «Владислав Оркан», основан от Полското татренско дружество през 1931 година, с красиви експонати…“

„Май търся под вола теле“ — помислих си. Обаче нещо ме човъркаше да разбера дали моите срещи с този тип са наистина случайни. Все ми се струваше, че ми обръща специално внимание. Станах и с бавни крачки се приближих до стената на гробището, стигнах до доста стръмна улица, минах край няколко магазина, някаква частна кръчмичка и стигнах до железопътната гара. Нямаше жива душа, влаковете обикновено тръгваха от Хабувка.

Заговорих сънливия железничар, заразпитвах го какви връзки има с влаковете за Нови Тарг и Закопане, забавяйки се съзнателно по-дълго, след което внезапно излязох на площадчето пред гарата. Не забелязах мъжа с кафявия каскет. Отидох до един минувач и го помолих да ми покаже пътя до черквичката, която познавах засега само от пътеводителя. През железопътните коловози преминах в старата част на селището, което като село Рабка край река Раба е съществувало няколкостотин години преди тук да възникне известният курорт.

Най-после стигнах до старата черквичка. Когато наближавах стената, обикаляща историческия паметник, ми се стори, че зад ъгъла ми се мярна фигурата на онзи мъж. Край черквата растяха стари клонести липи, дъбове и ясени. Потънах в сянката на вековните дървета. От другата страна на стената почти не се виждах. Той почти претича край черковната ограда, спря се, опита се да ме открие с поглед. Сега държеше кафявия си каскет в ръка. Приближих се до входа. За съжаление черквата и музеят бяха вече затворени. Върнах се на пътя. Моят „ангел хранител“ стоеше под едно дърво на петнайсетина метра от мен. Без да му обръщам внимание, се насочих към центъра на курорта. Близо до гробищата влязох в малката кръчмичка, като край входа пак забелязах мъжа с кафявия каскет. Сега вече можех да бъда съвсем сигурен, че той ме следи. Защо?

Върнах се в квартирата си чак по здрач. Прегледах заглавията на статиите в последното издание на „Дженник полски“, легнах си и потънах в размисли. Тайнственият мъж с кафявия каскет ме заинтригува. Интересно дали утре пак „ще се срещнем“ в автобуса. Мислите ми се носеха ту към утрешния ден, ту към миналото. Можех ли само преди две седмици да допусна, че днес ще се намирам в Рабка, че ще се наричам Мариан Сковронски, че…

 

Всичко започна точно преди две седмици.

Тогава седях над дебелите записки по „История на икономическите теории“. Наближаваше изпитът при професор Фирих. В института беше известен като свестен човек, но на изпитите късаше яко и при него нямаше начин да се промъкнеш неподготвен. Затова реших да посветя на икономическите теории две седмици от миналогодишния отпуск.

Звънецът прекъсна моите икономически размишления. „Сигурно някой идва при Анджей“ — помислих си. Аз бях предупредил познатите си, че заминавам извън града. Анджей живееше отвъд стената, в другата стая. След малко при мен влезе Юзек, моят пряк началник. Ръководеше една от секциите, занимаваща се с борбата против въоръженото нелегално движение.

— Чудесно е, че те заварих — възкликна той с искрена радост. — Казаха ми, че си заминал. Защо не вдигаш телефона?

— Защото съм в отпуск и съм заминал.

Юзек ме погледна така, сякаш се съмняваше дали съм напълно трезвен.

— Какви ги дрънкаш?

Бутнах му под носа раздела за теорията за парите на Давид Рикардо.

— Ето, виждаш ли, сега съм в Англия през деветнайсети век, а утре възнамерявам да се пренеса на щастливия остров на Сен-Симон.

После му обясних, вече доста по-сериозно, както подобава пред началник, че наближава краят на семестъра, имам изпит и искам по време на отпуската си да се изолирам от хората.

— А аз имам за теб вести из областта на антагонистичните противоречия през преходния период — пошегува се Юзек, след което заяви съвсем сериозно: — Ще трябва да се готвиш за друг изпит. Стария иска да говори с теб за една операция.

Знаех си, че няма смисъл предварително да разпитвам Юзек за какво става дума. Той беше добър колега и добър другар, обаче по служебните въпроси не можеше да му измъкнеш с ченгел и дума от устата.

Бързо се озовахме при заместник-началника на управлението. Майорът, наричан от нас Стария, в сериозните въпроси винаги беше делови. Извикваше сътрудника при себе си, започваше разговора на „другарю“ и лаконично формулираше задачата. При по-дребни въпроси не викаше офицерите. Отиваше сам в стаята на съответния служител. Задаваше няколко въпроса по интересуващите го задачи, понякога споделяше своето мнение, понякога „пускаше фитили“…

— Пък ние тук обсъждахме задачата без изпълнителя — обърна се към мен майорът, когато влязох в кабинета му. — След един час заминавам за Варшава. Не разполагам с много време. Затова сега само ще ви информирам най-общо за основните положения на оперативната комбинация, а после вие ще се подготвите за предвидената за вас роля. Подробностите ще научите от вашия началник и ръковдителя на секцията.

Добре познавах шефа. Не беше трудно да се отгатне, че операцията е сериозна.

— Задачата е свързана с бандата „Вяруси“ — продължи Стария. — Открива се възможност да стигнем пряко до главатаря, псевдоним Харнаш. Той е бивш член на щаба на Оген^[3], негов личен адютант. Според нашите данни бандата има над сто верни ятаци. Цяла организирана мрежа. Тероризира значителна част от Подхале. Напоследък започна да действува много агресивно. Всички досегашни усилия за ликвидиране на бандата с помощта на военните от Корпуса за вътрешна сигурност не дадоха резултат. „Вярусите“ познават великолепно терена. При това имат добро разузнаване благодарение на мрежата от местни помагачи. Успяват да избягнат почти всяка засада. Преди по-малко от седмица съблекли гол, изтезавали и застреляли един от честните хора, който ни беше уведомил къде се намира бандата. На гърдите му прикрепили смъртна присъда, подписана от Харнаш. На челото на жертвата изгорили буквите ПРП^[4].

Измъчвали жена му и децата му. Запалили стопанството му. Неотдавна получихме информация, че бандата полага усилия да се свърже с чужбина. В ръцете на вражеската агентура Харнаш и неговите бандити могат да станат още по-опасни. Знаем по кой път са предали в Западна Германия съобщението, че очакват установяването на връзка. За съжаление не успяхме да заловим оригинала на писмото. То ще стигне до адресата. Но знаем паролата и начина за контактуване със свръзката. Според моите изчисления отговор от другата страна може да пристигне горе-долу след трийсет дни. Трябва да изпреварим чуждия диверсионен център. Да установим първом контакт със свръзката, а после и с главатаря на бандата. Ето първия етап от голямата партия, която искаме да разиграем. Ако успеем да вкараме наш човек в леговището на врага, ще разработим и по-нататъшните операции… Срещата със свръзката ще стане след две седмици. Представител на чуждия диверсионен център с псевдоним Хенрик трябва в определен ден да установи непосредствен контакт. Свръзката на бандата ще чака веднъж в седмицата в единайсет часа на моста в Нови Тарг. Това са основните данни — обобщи майорът. — Засега трябва да намерим изпълнител на ролята на Хенрик, за останалите ще помислим по-късно, според нуждите. Смятам, че мога да разчитам на вас.

В първия миг не знаех какво да кажа. Бях изненадан, напълно неподготвен за предложението на заместник-началника на Воеводското управление.

— Не знам дали ще се справя, задачата е много сериозна, не бих искал да ви подведа… — взех да усуквам един неясен отговор. При това се изчервих като хлапак.

Тогава се намеси моят началник, който до този момент мълчаливо слушаше думите на Стария.

— Ние взехме под внимание няколко елемента — каза той. — Вие сте били партизанин по време на окупацията. Оттогава разполагате с известен опит, който е необходим при сблъсък с бандата. Вече сте участвували в няколко подобни операции. Да вземем например операцията с условно название „Предател“, оная история в Неполомицката гора или пък обезвреждането на опасните банди в Бохненска и Новосондецка околия. Сигурно бих могъл да изброя и още… Освен това знаете чужд език. Това е много важно, като се вземе предвид, че ще действуваме като чужд Център. В Подхале никой не ви познава. Никога не сте действували там като офицер от Държавна сигурност. Значи отпада вероятността да бъдете деконспириран случайно в ролята на Хенрик. Тези факти говорят в полза на нашия избор на кандидата. А за това, че ние ви смятаме за предан на делото и смел служител на Държавна сигурност, няма нужда да говоря.

Стария извади от бюрото си цигара. Почерпи Юзек, после мен. Рядко правеше такъв жест, самият той не пушеше. С удоволствие запалих. „Мога ли да не приема такава задача?“ — помислих си. Направих жест, че искам думата. Обаче Стария ме изпревари.

— Задачата е опасна — заяви. — Няма защо да се лъжем. Не приемайте нашето предложение като служебно нареждане. Нямаме намерение да ви налагаме мнението си. Впрочем все още можете да помислите, макар че не разполагаме с много време…

Развълнува ме това, което чух. Та нали то беше отличие, и то не какво да е! Колко пъти съм мечтал да взема участие в някоя „голяма операция“. Приех предложението на шефа без колебание.

— Моля за по-нататъшните разяснения — обърнах се към Стария, може би прекалено уставно.

— Легендата, която ще използуваш — отвърна с видимо облекчение той. — е разработена в общи черти. Подробностите ще обсъдите с майора и поручика — Стария посочи моя началник и Юзек, ръководителя на секцията. — Трябва да научиш безпогрешно ролята си наизуст. Ще получиш подробно разработената биография на Хенрик. Ще играеш ролята на бивш войник от Националните въоръжени сили, който заедно с Швентокшиската бригада под командуването на Бохун е преминал с хитлеристката армия на запад, в американската окупационна зона в Германия. След това си бил прехвърлен обратно в Полша заедно с разузнавателно-диверсионна група. Работиш за диверсионно-разузнавателния център, който е трябвало да установи връзка с главатаря на бандата. Сега се представяш под фалшиво име. На Запад са ти дали фалшиви документи. В противен случай ДС би те издирвала като бивш член на НВС. Не си се възползувал от амнистията, не си се разкрил. Продължаваш да се „бориш“. Така в телеграфен стил изглежда легендата. Ще получиш документи на името на Мариан Сковронски.

Стария млъкна. Погледна часовника си. — За мен е време, другари. Трябва да се подготвят документите за Хенрик — обърна се той към началника ми, — да се направят няколко документиращи снимки, особено от неговия живот „на Запад“. Още утре трябва да пристъпите към интензивна работа. Остават ви само десет дни. Другите няколко дни оставете за мен, за да обсъдим с Хенрик задачата. Аха… още нещо. Акцията трябва да се пази в строга тайна. Хенрик не бива изобщо да се показва в нашата сграда. Засега всички знаят, че той е в отпуска, после ще измислим нещо. За въпросната операция могат да знаят само заинтересованите.

Стария завърши. Погледна през прозореца. Пред сградата на Воеводското управление за обществена сигурност го чакаше колата му, черният ситроен.

Срещахме се извън сградата на Воеводското управление. Действително работехме много интензивно. Вживяването в кожата на Хенрик изискваше да се обмислят нови и нови детайли, които възникваха непрекъснато, докато се подготвях за новата си роля.

„Ще успеем ли да предвидим какво ще бъде най-същественото в дадена ситуация?“ — с такъв въпрос завършвахме най-често с Юзек нашите обсъждания.

„Кой, впрочем, успява да предвиди какви ситуации ще възникнат?“ — питах вече само аз мислено.

Ролята ми не се свършваше с една среща. Предвиждаше се да се води дълго време подетата игра. Затова се налагаше да се обмислят различни варианти, спокойно, с желязна логика и точност.

Не познавахме особено добре противника, а той беше извънредно хитър. Благодарение на това бандата беше се измъквала от много засади. Значи трябваше да я разложим отвътре.

Майорът неведнъж подчертаваше важното значение на първата среща с главатаря на бандата. Нямаше начин да предвидим как ще реагира той тогава. Без съмнение ще анализира особено бдително първия разговор с мен, няма да повярва на голите думи, ще се опитва да ме проверява и да се убеждава дали наистина аз съм представителят на онези от чужбина.

Затова толкова често се връщахме към легендата, с която трябваше да се представя. Не очаквахме много от първата среща. Първоначално имах за задача да спечеля доверието на бандита, да убедя нейните членове, че са се свързали с този, с когото трябва. Едва след това можеше да се пристъпи към неутрализиране на дейността на бандата.

Обаче финалът на акцията беше далече, а очертанията му бяха неясни. Над този въпрос работеха няколко опитни офицери. Раждаха се концепции за смели, понякога дори щури акции, после пък — за прекалено предпазливи. Въвеждането на свой човек в щаба на бандата откриваше възможности за съвършена оперативна комбинация. Затова се прие условието да се стигне до финала без нови жертви, без проливане на кръв. При този вариант се изключваше напълно прекият сблъсък с бандата. Обратният вариант би довел до нови жертви сред местното население и загуби сред нашите.

Арестуването на самия щаб на бандата също не би сложило край на терористичната дейност в Подхале. Не много отдавна беше разбит щабът на Оген. Макар че най-опасният атаман загина, останалите продължиха дейността си, променяйки само името си на „Вяруси“. Използуваха широката мрежа на своите предишни местни помагачи, свързвайки ги в организация, оставаща на разположение на бандата. Едни от хората принуждаваха към послушание чрез шантаж, чрез заплахата със смъртна присъда, на други налагаха дисциплината на вече несъществуващата организация, докато пред трети рисуваха перспективите за материални изгоди или разбирането си за нестабилността на строя…

И така, целта на акцията беше конкретизирана. Трябваше да направим така, че да заловим всички членове на бандата, след което престъпниците да бъдат изправени пред съда. Но това все още не беше достатъчно. Трябваше също да обезвредим остатъците от въоръженото нелегално движение, да разкрием още многобройната мрежа от помагачи на бандата, да демаскираме цялата местна организация, кодкото и добре да е законспирирана. Именно тя осигуряваше толкова дълго почти безнаказаната дейност на „Вярусите“.

Пред очите ми се раждаше концепцията за обезвреждането на последната, толкова опасна банда в Подхале. Над плана на операцията, която организираше Държавна сигурност на Краковското воеводство, работеха Стария, моят началник и цял щаб хора. А аз бях горд, че мога да взема участие в тази операция.

Беше краят на периода, който по-късно историците нарекоха период на борба за укрепване на народната власт в Полша. В скалистото Подхале предстоеше да се извърши заключителният акт на тази борба.

При колко по-трудни условия водеха борбата сътрудниците на Държавна сигурност и Гражданската милиция през предишните години, онези най-тежки години непосредствено след освобождението. Бореха се в най-примитивни условия, при крайна беднотия, недостатъчно въоръжени, без опита, който ние днес имаме. Загиваха от куршумите на разните там Мшчичел, Понури, Оген или Жбик^[5]… В глухите околии на Жешувска, Люблинска, Бялистоцка област денем и нощем бяха изложени на вражески куршуми, твърде често отправяни иззад някой ъгъл. Бореха се, изпълнени със самоотверженост, убедени, че целта е по-важна от техния собствен живот.

Както Стария, така и моят началник бяха опитни офицери от Държавна сигурност, които бяха прекарали този първи период на най-трудните участъци на нашата борба. И тук се криеше изворът на признанието и авторитета, на които се радваха сред най-близките си сътрудници.

Атмосферата на жестока борба с врага, който се опитваше да сломи народна Полша, доверието към ръководството, както и ентусиазмът на целия наш колектив беше за нас фактор с огромно значение.

Подготовката за ролята на Хенрик беше за мен истинска оперативна школа.

Всеки ден ни приближаваше до началото на акцията.

Запознах се с дейността на бандата в подробности. Прегледах десетки протоколи, показанията на свидетели на потресаващи престъпления, нападения, грабежи. Налагаше се да опозная добре противника. Четях ужасен материалите за бандата „Вяруси“, протоколите от огледа на местата на извършените убийства…

Може ли да се изразят с думи привидно сухите разкази на жените, чиито мъже са били убити? Възможно ли е да се придаде по-дълбоко звучене на думите на майките, чиито синове са били отмъкнати от домовете им?

Колко трагизъм блика от всяка страница на тези материали!

 

В Шчавница бандата нападнала къщата на местната учителка. Четях откъслеци от нейния разказ:

„Не отварях вратата… Избиха прозореца, през който влязоха три непознати лица с оръжие в ръка, облечени във военни униформи… Аз през това време избягах на улицата. Къщата беше обкръжена. Един от тях опря оръжие в гърба ми. Въведоха ме в жилището. Разпитваха ме къде е легитимацията ми от ПРП. Започнаха да ме бият с дебели тояги по цялото тяло и по главата. Паднах на земята. Продължиха да ме бият, говорейки, че ще ми избият от главата демокрацията. После научих, че същата нощ са пребили тежко и председателя на Кооперацията за селска взаимопомощ…“

 

Смрачава се. Все по-трудно се различава серпентината на пътя, който се вие между гората и храсталака. Край пътя ромоли планински поток. Наблизо се виждат очертанията на къщичките от неголямо гуралско селце. По пътя към селото върви стопанин, завръщащ се от полето. Момче събира кравите от пасището. Селцето се вижда като на длан. Все повече светлинки проблясват в прозорците на къщите…

Лентата на пътя разсича селото на две и невидима се издига покрай гората до господствуващото над околността възвишение, след което изчезва зад хълма, закриващ хоризонта. Сред силуетите на внушителните ели фигурите на укриващите се хора са трудно забележими. Седят, притаени между дърветата, трима във военни униформи, а останалите в мушами. Всички са въоръжени с автомати и късо оръжие. Главатарят на бандата разпределя задачите. Един от бандитите с лека картечница заема позиция на възвишението край пътя, друг се мотае по пътя, пъхнал е автомата си под мушамата, останалите са се скрили в храсталака.

Отдалече долита шум на автомобилен двигател. Глас от храсталака нарежда:

— Пусни го, колата е частна.

Колата преминава през селцето, излиза от гората и отминава притаилите се хора. Мъж в мушама наблюдава нервно пътя. Най-накрая сяда под едно дърво. Трополенето на приближаващата се каруца не предизвиква реакция у мъжете. Някакъв стопанин се връща от пазар в близкото градче. След това край наблюдателния пост минава момче на велосипед, после младеж и девойка, засмени, нищо невиждащи освен самите себе си. Горското ехо връща думите на техния безгрижен разговор.

Пак се чува шум от автомобил. Все по-близо е, все по-отчетливо накъсва вечерната тишина. Отвъд селцето вече се виждат светлите ленти от фаровете, те се плъзгат по оградите. След миг се показва камион, изчезва зад завоя и с тежко ръмжене на двигателя покорява възвишението.

— Внимание! — чува се глас от храсталака. Главатарят дава сигнал за „скок“.

Камионът вече се вижда ясно. От мястото на засадата го делят двайсет-трийсет метра. Човекът в мушамата излиза на пътя. Вдига ръка. Шофьорът намалява скоростта, но не спира камиона. Тогава двама мъже в униформи и с автомати в ръка изскачат пред него. Дулата им принуждават шофьора да спре. Той е объркан, мисли, че са военни.

Почти едновременно изпод брезента се подават няколко милиционери. Две картечни серии заглушават нечий вик. Открил е огън онзи отзад. После стрелят всички, без предупреждение. Телата на двамата милиционери се строполяват в каросерията. Третият пада на пътя, четвъртият успява да изскочи, но до крайпътния ров го застига серия от автомат. До направения на решето камион стоят с вдигнати ръце шофьорът и мъжът, който е пътувал в кабината. Превозвал е пари за Селската взаимопомощ в Нови Сонч.

Нападателите се суетят край мястото на нападението. Командирът им претърсва кабината, заграбва превозваните пари. Останалите издевателствуват над ранените милиционери, ритат ги, а после ги доубиват. Смъкват ботушите и коланите на убитите, вземат им документите.

През това време отдалече пак се дочува шум на двигател. Иззад завоя се подава камион. Бандитите отскачат встрани. Заемат бойна позиция. И този път насочените към шофьора дула на автоматите го принуждават да спре колата, а ударът с дръжка на пистолет е достатъчен аргумент за случайно попадналия тук шофьор да приеме непредвиден курс. Двама мъже с готови за стрелба автомати се качват на калниците. Другите се наместват на платформата.

— До Язовско — нарежда главатарят. Камионът изчезва зад завоя.

В досието на бандата „Вяруси“ имаше такова донесение за извършеното нападение:

„… Дошли в дома на Войчех Сапата, живеещ в Нови Сонч, където останали до сутрешните часове на следващия ден. Не пускали никого от домашните да излиза. Поставили пост пред вратата. Наблюдавали пътя, по който трябвало да мине кола на Кооперацията за селска взаимопомощ за Нови Сонч. Когато камионът наближил, нападателите открили от леки картечници и автомати огън по четиримата милиционери: Чеслав Вилк, Юзеф Кмичик, Антони Дрожд и Леон Януш. Според показанията на свидетели те ритали и доубили издъхващите милиционери… Заграбили 90 хиляди злоти… Спрели друг случайно минаващ автомобил и принудили насила шофьорите Юзеф Мруз и Станислав Домалик да ги закарат в Язовско, където нападнали един магазин.“

Милиционерите се връщали от отпуска. Само един от тях имал пистолет…

 

Каменица се вие сред огромна горска площ, събирайки водите на планинските потоци, докато сама като буен поток не се влее край Лонцк в Дунаец. Бандитите се спуснали по една пътечка, извиваща се покрай брега на Каменица, до селцето Шчава. Привечер се доближили до лесничейството. Светкавично извадили скритите под палтата автомати. Лесничеят Ян Навроцки вече спял. Обкръжили къщата. Измъкнали навън стопанина. Принудили го да извика от дома му живеещия наблизо Юзеф Швистак. По това време в Лимановска околия били организирани доброволни отряди за съдействие на милицията. А Швистак бил обещал да създаде тяхно звено в Шчава.

Приближили се до неговата къща. Наредили на изплашения водач — лесничея — да извика съседа си. Жената на Швистак вече била чула викове и била забелязала подозрително раздвижване около дома на Навроцки. Отговорила, че мъжът й не е вкъщи. Когато планът на бандата се провалил, от тъмнината изплували фигурите на трима облечени във военни униформи мъже. Приближили се до прозореца. Представили се за служители на Околийското управление за обществена сигурност в Лиманова. Накарали жената да отвори вратата. Нахлули в жилището. Останалите обкръжили къщата. Вътре заварили само жената и двете й деца. Юзеф Швистак бил заминал в околията. Не повярвали. Претърсили тавана и стопанските постройки. Направили обиск. Намерили партийни документи. Задигнали парите, предназначени за изплащане на работниците, и три стари карабини.

Към един от бандитите се приближила по-малката дъщеря на Швистакови.

— Не вземайте тези неща. Татко ще се кара на мама — молела го.

Бандитът блъснал силно момиченцето. Посочил портрета на стената:

— Кой е този?

— Президентът Бйерут — отвърнало детето.

Той бутнал с дулото на автомата портрета на пода. Натрошил с ботушите си рамката.

— Вдигни това и го накъсай на дребни парченца — викнал на момиченцето.

Малката с плач изтичала при майка си. Бандитът отишъл до детето. Блъснал го с дръжката на автомата. Накарал го да вдигне портрета.

— Късай!

— Ще го скъсам, ако не убиете татко…

— Ако Швистак не напусне партията и доброволните отряди, скоро пак ще дойдем и пред очите ви ще се разправим с него!

Отишли си през нощта, изчезнали в гората, преминали по тясното мостче над бързата Каменица. Забранили на хората да съобщават за нощните им посещения.

Заплашили, че ще подпалят цялото стопанство на Юзеф Швистак.

 

Нахлули в дъскорезницата в Раба Вижна късно вечерта. Заплашили пазача, отмъкнали трансмисионния ремък.

Същата вечер в дома на енорията имало любителско представление, а след него забава. Те нахълтали в залата. Оркестърът замлъкнал на половин тон.

— Горе ръцете! Всички до стената!

Издърпали в средата на залата един милиционер.

— Залегни!

Един от бандитите изстрелял цяла серия в човека на пода.

— Оркестърът да свири! — изревал друг и също изстрелял една серия във вече мъртвия милиционер.

Принудили участници в забавата под звуците на музиката да издърпат за краката убития на пътя. На останалите двама служители от Гражданската милиция свалили ботушите и ги подгонили боси по снега към местния участък. Взели оръжие, боеприпаси, ракети, униформи. Нахълтали в жилището на още един милиционер от същия участък. Убили го в леглото му в присъствието на жена му.

През студените февруарски нощи бандата убила пак в Раба Вижна Тадеуш Бартошик и Владислав Каня.

Владислав Мровец от Гронково край Нови Тарг отказал да помага на бандата. Нахълтали през нощта. Към гърдите на убития прикрепили смъртна присъда…

В Крушченек нападнали една къща на улица „Здройова“. Извели от дома му през нощта Ян Хуркала. Подозирали, че е съобщил къде се укрива бандата. Бил убит…

Във Вадовице открили огън на железопътната гара, убивайки служителя от Гражданската милиция Мариан Скоч и пътниците Юзеф Таргош и Теофил Шиник. Ранили тежко пазача Ян Листек и пътниците Пьотър Капитански и Ян Бобак…

В Сромовице Вижни край Чорщин убили Франчишек Ковалчик. Бил отказал да помага на бандата…

В Обида край Нови Тарг бандата задържала връщащия се от черква Станислав Захвея. Бил заведен в пастирска колиба в гората, съблечен гол в студа, изтезаван и убит с изстрел в тила…

В Раба Нижна пребили с бухалки Себастиан, Станислава и Владислава Кошчелнякови…

В Шчавница нападнали седалището на Полския червен кръст…

В Лопушна въоръжената с автоматично оръжие банда обкръжила милиционера Чеслав Дикас, на когото отнели пистолета. Бандитите нападнали магазина на Кооперацията за селска взаимопомощ. В същото време капрал Янишек от местния участък алармирал Нови Тарг: „Бандата граби. Аз съм сам в участъка…“

И пак Шчавница. Бандата обкръжила дома на Ян Верчоха. Били го предупредили да приготви голяма сума пари. Бандитите му наложили контрибуция. Заплашвали го със смърт. По пътя бандитите срещнали милиционерски патрул. Открили огън от картечници и автомати. В престрелката загинал Франчишек Млостек. Тежко ранения Емил Гучик бандитите пребили с дръжките на автоматите си…

В Скавино край Мишленице бандата нападнала къщата, в която живеел бирникът. Нахълтали през нощта. Представили се за войници от Полската войска…

В Тилманова бандата организирала засада на коменданта на местния участък на Гражданската милиция и училищния инспектор Станислав Йежерски. В ръцете на бандитите попаднал милиционерът Тадеуш Михалик. Намерен е обезобразен със смъртна присъда, прикрепена към гърдите…

Говореха същия език, носеха полски униформи, появяваха се през нощта, нападаха от засада, грабеха, налагаха контрибуции, безмилостно изтезаваха своите жертви, заплашваха със смъртни присъди, убиваха…

Такъв беше врагът, с който трябваше да премеря сили. Кървавите деяния на бандата се врязаха дълбоко в паметта ми, непрекъснато се връщаха като кошмарен сън…

Бандата имаше на разположение много пътища за бягство, ние имахме само един път за преследване, а и той от време на време се прекъсваше. Къде да ги търсим? Как да ги обезвредим? Проучването на планинските пътечки още от самото начало беше осъдено на неуспех. Сега се откриваше нов път към бандата — нахлуването в нея отвътре.

 

 

3

Своя вчерашен „ангел хранител“ забелязах чак на автогарата в Рабка. Явно чакаше мен. За себе си го наричах „мъжа с кафявия каскет“. Каскетът беше първото, което ми се наби в очи у този тип. Днес беше другояче облечен, обаче го познах по походката и острия профил. Качи се в същия автобус. Щом видях това, нещо взе да ме човърка да сменя превозното средство. Бих могъл след няколко минути да сляза в Хабувка, да му се измъкна и да стигна до Нови Тарг с влака.

Но не знаех какво е разписанието на влаковете, боях се да не закъснея за срещата. А нещо ми подсказваше, че това беше последната възможност за установяване на контакт. Пък и достатъчно ми дотегнаха двата дни чакане, мъчителните часове на несигурност и тревога. Само да стигна в Нови Тарг, после някак си ще се оправя с него.

Сигурен бях, че той не е наш човек. Значи ме следи по поръчение на „онези“. В противен случай нямаше откъде да знае, че днес ще пътувам от Рабка за Нови Тарг. Вероятно ме е идентифицирал вчера на моста. Нали стоях там цял час, лесно ме е разпознал и след това е тръгнал по петите ми чак до Рабка.

Може би това е добър знак. Стария неведнъж ме предупреждаваше, че бандата несъмнено ще ме проверява. Разполагаха с безброй възможности. Какви точно, беше трудно да се предвиди.

Може би свръзката умишлено не е дошла в първия ден на контакта. Присъствието ми на моста им е позволило да ме разпознаят и да ме наблюдават до следващата уговорена среща.

Опитвах се да се поставя на мястото на „онези“. Питах се дали на тяхно място и аз бих постъпил по същия начин. В моето положение трябваше да оценявам нещата от тяхната гледна точка, да анализирам фактите от тяхната позиция.

Спомних си как се поколебах пред пощата в Рабка, когато нещо ме глождеше да поговоря със Стария. Щях да вляза в пощата и да поръчам междуградски разговор. Моят опекун щеше да влезе там след мен, бях повече от сигурен. Тогава още не си давах сметка, че ме следят. Лесно щеше да разбере с кого съм разговарял.

„Да, действително добре са били замислили тази клопка — продължавах размишленията си, — но в същото време тя ще ми бъде обица на ухото за в бъдеще. Най-вероятно е шефът на бандата сам да е наредил на своята свръзка да дойде едва на резервната среща през втория ден. Нали през тези двайсет и четири часа аз щях неминуемо да правя нещо и именно това, което бях правил, ги интересуваше. Значи бях преминал през първия дискретен опит да се провери моята личност. Противникът действува много предпазливо. Може би е очаквал да отида в Околийското управление за обществена сигурност, да се кача в чакаща ме край града кола, а може би просто са искали да проверят къде ще отседна, с кого ще се срещна, кого познавам тук.“

Какво пък, естествено беше противникът да се застрахова. Това беше игра, в конспиративната дейност много неща са неизвестни, печели този, който успее по-добре да опознае противника. Бандитите наистина бяха хитри. Толкова години се бяха измъквали от всички капани благодарение на това, че не вярваха дори на своите. При всяка сянка на съмнение тутакси прекъсваха контактите. А онези, на които нямаха доверие, умираха.

Така бях потънал в мислите си, че не забелязах как автобусът описа широк кръг и спря на пазара в Нови Тарг. Пристигнахме. Слязох от предната врата и застанах нерешително до напрашения автобус. Сред десетината пътници, които слязоха след мен и които имаха вид на местни хора, не видях следящия ме мъж. Той беше седнал най-отзад, би могъл бързо да слезе от задната врата. Бяхме на последната спирка.

Огледах пазара. Беше с форма на голям четириъгълник със сградата на кметството по средата. Докато вчера тук се тълпяха жителите на съседните села, сега градът сякаш си почиваше след оживлението и шума на пазарния ден. Ежедневният живот на града се съсредоточаваше почти изцяло на покрития с калдъръм стар пазар: тук се помещаваха всички важни градски институции — пощата, автогарата, банката, околийският съд, ресторантите и по-големите магазини.

Бавно минах покрай кметството, поспрях се пред паметника на Владислав Оркан, син на планинец от Поремба Велка, поет и общественик на Подхале, който беше посветил цялото си творчество на този регион.

Все повече ме заинтригуваше изчезването на моя опекун. Дали наистина ме е оставил на мира? Имах още доста свободно време. Разхождах се бавно по пазара, спирах се пред витрините на магазините, пооглеждах се скришом. Стараех се да не показвам, че той ме интересува. Ако ме следи по поръчение на „онези“ — а тъкмо това предполагах, — можех да направя оптимистичния извод, че те днес ще се свържат с мен. Иначе защо щяха да се интересуват от мен?

Обиколих за втори път пазара и свих по улица „Шафларска“, водеща към Закопане. Ускорих крачка, тук имаше малко минувачи, оставих зад гърба си няколко ниски кооперации и няколко вили, после пак свих в някаква забутана, неподдържана пресечка. Ако онзи вървеше след мен, непременно щях да го видя. Уличката беше застроена нагъсто с дървени или измазани тухлени къщи. Много от тях стояха ребром към тротоара, сякаш бяха залепени към стопанските постройки, разделяха ги тесни дворчета, което създаваше впечатление за смесване на селски привички с градския живот. Къщите бяха изградени без ред и правило — едни по-близо до улицата, други назад в дворовете. По-късно научих, че някои от тях представляват ценни образци на старото строителство по тези места. Обаче тогава това разположение на постройките просто ми предоставяше идеални условия да проверя дали съм следен, както и лесно да се отърва от опашката си… Петнайсетина минути обърквах следите си, насочвайки се извън града. Сега вече бях сигурен, че онзи тип не ми тъпче по петите.

Наближих мястото на срещата. Още на двайсетина метра от моста забелязах на него момиче. Стоеше до парапета и буташе с крак камъчета в реката. Обърна се няколко пъти към улицата, по която вървях аз. Край мен мина някакъв камион, премина моста и изчезна в града. Облакът прах, който се вдигна по пътя, закри за миг хоризонта. Спрях се край пътя, гъстият прах се навираше в носа и очите ми. Докато стигна до моста, момичето се отдалечи от парапета и покрай пътя стигна до дърветата от другата страна на реката.

„Може да не е тя“ — помислих си. На моста застанах до парапета, от студеното течение на Дунаец повяваше приятна хладина. Момичето стоеше в сянката на дърветата и сякаш се колебаеше дали да се върне, или да продължи нататък. Направи движение, сякаш ще тръгне към мен, но не го направи. През моста премина хлапак на велосипед, а непосредствено след него двама работници, единият от които погледна към момичето, бавно стигнаха моста, спряха се на него, запалиха цигари и продължиха към Нови Тарг.

Момичето се позабави още малко и с лека крачка се върна на моста. Спря се близо до мен. Беше по-ниско от мен с една глава, облечено в ленена блузка и поизбеляла синя пола на пъстри цветя. В ръка държеше вехта голяма чанта. Виждах само профила й. Направи ми впечатление гърбавият, безформен нос. Тъмната й коса беше прибрана в плитка около главата, а на раменете си носеше зелен шал, красиво вързан отпред. Изглеждаше на около двайсет и пет години. Имаше вид на местна жителка.

Тя ме погледна любопитно. Едва сега видях ясно лицето й с доста простовати черти. Постояхме един миг в мълчание. Колебаех се дали да пристъпя към нея, още повече че забелязах друго момиче да върви към моста. А ако е то?

„Тя наистина носи зелен шал — помислих си, — но липсва вторият елемент за разпознаване. По уговорка трябваше да държи в ръка борово клонче.“

Не се колебах дълго. Тя се наведе и извади от чантата клонче, като ме погледна очаквателно. Сега бях сигурен. Приближих се и рекох с усмивка:

— Искам да наема стая в Кованец.

— За кого? — отвърна с нисък глас, усмихвайки се кокетно. Очите й бяха големи, сякаш замъглени.

— За леля Катажина.

— Ще ви заведа на номер трийсет и седем.

Обхвана ме смесено чувство на радост и опасение. След изричане на паролата всички съмнения се изпариха — бях установил контакт с бандата, нейната свръзка стоеше пред мен. Какво ще стане след час, след няколко часа? Започваха истинските действия. Припомних си старата фраза: „Заровете са хвърлени.“ Тези думи според легендата изрекъл Юлий Цезар, преминавайки река Рубикон. Засмях се в себе си на това сравнение.

— Да тръгваме — обърнах се към момичето, което ме гледаше любопитно.

— Чакат ни два часа път — поясни. — Ще повървим най-напред край реката, а после нагоре…

Тръгна пред мен с лека, пружинираща стъпка. От широката пола изглеждаше по-ниска, отколкото беше в действителност. Слязохме по ската край моста. На другия бряг на Дунаец забелязах мъж, който по фигура ми заприлича на онзи с кафявия каскет. Но от това разстояние не можех да бъда сигурен. Когато слизахме от ската, той седеше в сянката на шубраците, откъдето можеше да наблюдава какво става на моста. Сега стана и се затича по ската от другата страна на моста. Обърнах се още веднъж, но нищо не видях, вече се беше скрил зад насипа на пътя. Момичето водеше, вървях след него по тясната пътечка, която се виеше над каменистия бряг на реката. Водата беше чиста и толкова прозрачна, че се виждаха камъните по дъното.

Минахме край група момчета: те не ни обърнаха внимание, погълнати от играта си на войници. Няколко събираха изгладени от стремителното течение на Дунаец камъчета, метнали през рамо прашки, а други строяха крепости. Свихме наляво, пътеката се сля с междуселски път. Тук и там минавахме край постройки, които ставаха все по-редки, колкото по-нагоре се изкачвахме. Оттук се разкриваше красив изглед към новотаргската долина, сред която се извиваха двете сини ленти на Бяли и Чарни Дунаец.

Вървях до момичето. Искаше ми се да я заговоря. Тя знаеше много неща, които биха могли да ми бъдат полезни: щом знаеше къде ме води, значи беше посветена в делата на бандата и нейните контакти. Как да започна, та да не забележи, че искам „да измъкна“ нещо от нея? Не беше толкова просто, сигурно после ще каже на главатаря за какво сме говорили, пък може и нещо да преиначи или да прибави от себе си и тогава незабавно ще бъда заподозрян. По-добре да не рискувам.

— Защо вчера никой не дойде на срещата? — попитах. — Можех да си помисля, че е станало нещо.

— Дойдох, както ми казаха — отсече тя, премести чантата в другата си ръка и погледна надолу. В далечината се виждаше някакво селище, разпръснато по дължината на едва видим път.

— Кое е това село? — попитах.

— Ваксмунд. А там е пътят за Чорщин.

— Къде ще ни чакат?

— В планината — тя посочи с ръка към гъсто обраслите с гори склонове. — В Горци няма улици — прибави. — А вие тук за първи път ли идвате?

— Може би не за последен, водачо мой — пошегувах се и протегнах ръка към претъпканата чанта, която явно й тежеше. Но тя отблъсна ръката ми.

— Свикнала съм — обясни с усмивка, — нося салам за момчетата.

— Кой ще дойде на срещата?

— Тяхна си работа, не ми се изповядват.

Продължихме по-нататък, без да говорим. Разбрах, че от нея няма да науча кой знае колко; ако не умееше да мълчи, не би била свръзка на бандата. Под нас останаха кръпките на нивите, пресякохме косо някаква планинска поляна, на която пасеше стадо овце. Оттук Нови Тарг почти не се виждаше, градът изглеждаше като малко селце. Над хоризонта господствуваше величествената панорама на ясно очертаната верига на Татрите, по върховете още белееше сняг, който контрастираше със зеленината на окъпаните в слънце долни части на планината.

Навлязохме в гората, сега пътеката се виеше над малък планински поток. Свръзката вървеше първа, пъргаво скачаше от камък на камък, заобикаляше стърчащите корени, явно познаваше тук всяка дупка. Гледах краката й, обути в сандали с гумена подметка. Откакто се отклонихме от поляната, не срещнахме никого, този маршрут не беше от оживените.

„Наистина идеално място — мислех си, — те сигурно не са далече.“ Легендата, под която трябваше да им се представя, бях овладял до съвършенство. Пипнах джоба на винтягата, в него бяха моите фалшиви документи. Поизтрита лична карта на името на Мариан Сковронски, син на Витолд, роден на 26 април 1922 година в Краков, няколко снимки и бележник. Служех си с псевдонима Хенрик, бях офицер за свръзка на ръководния Център в Западна Германия. По време на войната съм бил в батальона на капитан Степ, който след концентрирането на подразделенията на Националните въоръжени сили е бил включен в състава на 202-ри полк на НВС, принадлежащ към Швентокшиската бригада. Концентрирането се е провело през лятото на 1944 година в имението Ласочин. Командир на 202-ри полк е бил Якса, а на Швентокшиската бригада — полковник Бохун. Бях накълвал наизуст псевдонимите на по-важните офицери от щаба на бригадата, помнех местата и времето на провежданите от тях акции. Освен случайното сблъскване с немците при Цацув всички акции бяха насочени против отрядите на Армия людова, действуващи в околността на град Келце.

Следователно трябваше да се представя като човек, който още по време на окупацията се е борил против комунистите. После Швентокшиската бригада се е изтеглила в Чехословакия. От Прага няколко диверсионни групи на НВС са били прехвърлени в тила на Съветската армия на борда на хитлеристки самолети. Аз съм останал до края, заедно с други военни от НВС съм бил прехвърлен в американската окупационна зона в Германия, присъединен съм към американска караулна рота и оттам — насочен към диверсионната школа в Центъра в Регенсбург. След това съм бил прехвърлен в Полша, снабден с фалшиви документи, въз основа на които съм се легализирал в страната. Останалото е организационна тайна. Единственото, което можех да разкрия, беше фактът, че ръководството ми е наредило да установя контакт с групата, действуваща в Подхале. Центрът на Запад е получил съобщението, изпратено от командира на групата. Идвам да проведа предварителния разговор с ко�