Дейвид Лодж
Малък свят
Академичен романс — Моята библиотека

ПРЕДГОВОР

Дейвид Лодж е роден през 1935 г. в Лондон. Средното си образование получава в католическо училище. През 1960 г. защитава магистърска степен по английска литература в Университетски колеж, Лондон (UCL). Непосредствено след това започва работа като университетски преподавател в Бърмингамския университет. Професор по английска литература от 1976 г. Години наред съчетава преподаване, научна работа в областта на литературната критика и писане на романи. Пенсионира се през 1987 г., за да се отдаде изцяло на литературна дейност. Публикувал е няколко научни труда и единадесет романа, последния, засега, през 2001 г. В момента е един от най-известните съвременни писатели на Великобритания, популярен не само в интелектуалните среди, но и сред широката читателска аудитория. Стилът му е смесица от реализъм и пародия на разнообразни литературни стилове. Дейвид Лодж е носител на една от най-престижните награди, давана за професионални постижения в различни области (но не за политика) — „Рицар на Британската империя“.

„Малък свят“ е втората книга от трилогия, носеща същото име. На пръв поглед представлява забавна комедия за нравите в академичните среди, но всъщност е много повече от това. Този роман — иначе напълно съвременен (публикуван 1984 г.) — е написан в класическата традиция на средновековния рицарски роман. Богатата ерудиция на автора му позволява да вплете в произведението си множество алюзии към други литературни произведения и жанрове, не винаги лесно разбираеми за българския читател, като например класически английски поеми („Кентърбърийски разкази“ от Джефри Чосър, „Кралицата на феите“ от Спенсър, „Безплодна земя“ от Т. С. Елиът), елементи от готическия роман (в образа на „злодея“ Зигфрид фон Турпиц), безброй съвпадения и недоразумения като в т. нар. комедия на нравите (популярен театрален жанр в Англия през 17-ти век), образи от света на западно-европейските приказки („вещицата“ Фулвия Моргана) и др. За пълното му възприемане наистина е необходимо известно познаване на британската културна история и литературно наследство. Но романът разглежда и множество общочовешки проблеми — любов и изневяра, успех и провал, приятелство и предателство, политика и религия, конфликт на поколенията и т. н.

 

Из интервю с Дейвид Лодж, взето от Реймънд Томпсън на 15 май 1989 г.:

Р. Т.: За конкретна академична аудитория ли написахте „Малък свят“? Такава, която би могла да разпознае алюзиите в романите ви?

Д. Л.: Аз пиша, за да предам определено послание, но не излагам цялата си стока на сергията. Не искам книгите ми да бъдат неразбираеми за хора, които са извън литературните кръгове. Не искам да отблъсна обикновения читател, който не е добре запознат с литературните източници. Затова например още в началото на „Малък свят“ посочвам аналогията между съвременните професори и средновековните рицари. Но по-нататък следва едно почти езотерично ниво на литературни алюзии, които не очаквам да бъдат разбрани от повече от няколко процента читатели. Въпреки че жизнено-важните за структурата елементи не са скрити, все пак ми е приятно да си мисля, че този роман не отдава пълния си смисъл още при първия прочит. Хубаво е да има камъни по пътя на читателя. Едни ще ги заобиколят, други ще се спънат и раздразнят, трети ще се вгледат внимателно и ще открият, че под тях са заровени съкровища.

Рени Стоянова

 

 

На Мери с цялата ми любов

Както и „Размяната“, на която е нещо като продължение, „Малък свят“ наподобява това, което понякога се нарича „истински свят“, без изцяло да му съответства, и е населен с образи, които са игра на въображението. Рамидж не е Бърмингам, макар да носи нещо от популярните предразсъдъци за този град. В Цюрих наистина има бар „Джейм Джойс“, а на летището Хийтроу — подземен параклис, но (когато романът беше написан) в Лимерик и Дарлингтън нямаше университети; нито, доколкото ми е известно, в Генуа изобщо някога е живял представител на Британския съвет. Конгресът на Асоциацията за съвременни езици през 1979 г. не се е състоял в Ню Йорк, макар че съм ползвал материали от програмата на този през 1978, който бе там. И така нататък.

Специални благодарности за получената информация (без да споменавам много други услуги) дължа на Доналд и Марго Фангер и Сусуми Такаги. Повечето книги, от които съм извличал идеи, намеци и вдъхновение, са споменати в текста, но трябва да призная дълга си към две, които не са:

„Неизбежен романс: изследване поетиката на един жанр“ от Патриша Анджелика Паркър (Университетско издателство, Принстън, 1979 г.) и „Международно летище“ от Брайън Мойнън („Пан Букс“, 1978).

 

„Caelum non animum mutant, qui trans mare currunt.“

Хораций

„Когато един писател нарече работата си романс^[1], едва ли е необходимо да се отбележи, че той претендира за определена свобода на действие — както по отношение на метода, така и на материала, нещо, което не би могъл да си позволи, ако заяви, че пише роман.“

Натаниел Хоторн

Шт! Внимателно! Ехоландия!

Джеймс Джойс

ПРОЛОГ

Когато сладостни априлски дъждове пронижат мартенската сухота до корен и облеят всяка земна жилка с онази влага, от чиято сила поникват цветята; когато зефирът с мекия си полъх вдъхне живот в крехките филизи на горичките и шубрака и младото слънце преполови пътя си през знака на Овена, а птичките, заспали с отворени очи, запеят (подтикнати в сърцата си от майката Природа), тогава, както е отбелязъл поетът Джефри Чосър още преди доста години, много хора закопняват да тръгнат на поклонение. Само дето в наши дни то се нарича — на професионален език — конференция.

Модерната конференция напомня поклонението на средновековното християнство по това, че дава възможност на участниците да си позволят всички удоволствия и развлечения на пътуването, като същевременно си дават вид на аскетично отдадени на самоусъвършенстване. Наистина, налага се да извършат известни упражнения по разкаяние — изнасяне на доклад може би, и със сигурност — изслушване на нечии доклади. Но с това оправдание човек пътува към нови и интересни места, среща се с нови и интересни хора и завързва нови и интересни познанства с тях; обменя клюки и поверителни тайни (тъй като вашите изтъркани истории са нови за тях и обратното); яде, пие и се весели в компанията им всяка вечер; и все пак, в края на всичко това, се завръща у дома с повишена репутация на сериозен ум. Днешните участници в конференции имат допълнително предимство пред поклонниците на миналото, защото разходите им обикновено се плащат или поне субсидират от институцията, към която принадлежат, било то министерство, търговска фирма или, най-често, университет.

Днес има конференции за почти всичко, включително творбите на Джефри Чосър. Ако, както героя му Тройлъс в края на „Тройлъс и Кресида“, той гледа надолу от осмата небесна сфера към

„туй земно петънце, обгърнато с море“

и наблюдава цялото това бясно движение около земното кълбо, което той и други велики автори са задвижили — следите от реактивни самолети като кръстосани над океаните маркировки на пътищата, по които се движат учените от един континент до друг, техните приближаващи и отдалечаващи се пътеки, когато, забързани към някой хотел, минават покрай селска къща или древно огнище на образованието — там да се съберат и пируват, за да бъдат поддържани английският език и други академични дисциплини, какво ли си мисли Джефри Чосър?

Може би, като духа на Тройлъс, този галантен рицар и любовник без илюзии, се смее от сърце на спектакъла и смята доволно, че няма нищо общо с това. Защото не всички конференции са щастливи, хедонистични събития, не всички места за провеждането им са луксозни и живописни и не всеки април носи сладостни дъждове и мек бриз.

 

 

ПЪРВА ЧАСТ

1

„Най-жестокият месец — април“ — рецитираше си тихо Пърс Макгаригъл, като се взираше през мръсните прозоречни стъкла към снега по никое време, покрил с корица тревата и цветните лехи в университетския град Рамидж. Наскоро бе защитил магистърска дисертация върху поезията на Т. С. Елиът, но началните думи от „Безплодна земя“ биха могли, със същата вероятност, да минат през главата на всеки един от петдесет и няколкото мъже и жени на различна възраст, които седяха изправени или отпуснати в редици удобни столове с наклонени назад облегалки в същата аудитория. Защото всички те, в качеството си на университетски преподаватели по английски език и литература, бяха запознати с тази поема и събрани заедно тук, в Средна Англия, за годишната си конференция, обаче твърде малко от тях изпитваха удоволствие.

Разочарованието бе ясно изписано по много лица още от предишната вечер, когато се събраха за традиционното откриване с поднасяне на шери. Участниците вече се бяха запознали със стаите, дадени им в едно от университетските общежития, сграда, издигната набързо през 1969 г. точно по времето на разцвета във висшето образование, която сега, десет години по-късно, изглеждаше от зле по-зле. Навъсени бяха разопаковали багажа си в студентските спални, чиито напукани и надупчени стени пазеха, под формата на избелели правоъгълници, следи от постери, набързо смъкнати от младите обитатели в началото на великденската ваканция (понякога с част от мазилката, залепнала по тях). Оценяващо бяха огледали петньосаната изпочупена мебелировка, напразно бяха изследвали прашния интериор на гардеробите за закачалки и бяха пробвали тесните легла с обезсърчително провиснали в средата пружини, лишени от всякаква еластичност след едно десетилетие блъскане, игри на дий-конче и съвкупления. Всяка стая имаше мивка, ако и не всяка мивка да имаше запушалка, и не всяка запушалка — верига. Едни кранове не можеха да се пуснат, други — да се спрат. За по-старателно измиване, или при физиологичен позив, трябваше да проявят смелост и да излязат в лабиринта от коридори, на течението, където да потърсят някоя от общите бани с тоалетни, вани и душове — но без почти никакво уединение, а и подаването на гореща вода бе ненадеждно.

За ветерани от конференции, провеждани в провинциалните британски университети, това бяха познати неудобства и, до известна степен, стоически приемани; както не много качественото шери, поднесено на откриването (малко позната марка, която явно прекаляваше в деклариране на испанския си произход с яркото изображение на борба с бикове и танцьор на фламенко върху етикета); както и вечерята, която ги очакваше след това — доматена супа, ростбиф с два зеленчука, мармаладен сладкиш и крем-карамел — от всяко ястие старателно бе отстранена и най-малката следа от аромат чрез продължително готвене при високи температури. Нещо повече от обичайно отегчение породи откритието, че конфериращите ще спят в една сграда, ще се хранят в друга, а ще се срещат за лекции и дискусии в главния корпус, като така се осигури на всички участници предостатъчно досадно разхождане насам-натам по пътеки и паважи, станали неприятни и опасни от снега. Обаче истинският източник на депресия, когато участниците се събраха за шерито и хвърлиха по едно око на белите картонени табелки по реверите си с прилежно напечатани имена и университети, от които идват, беше тяхната малобройност и, нека да си го кажем, пълната неразличимост на поставените им номера. За съвсем кратко време те установиха, че нито една от звездите на професията не присъства — нито един, за когото си струва да пропътуваш и десет мили, камо ли стотиците, които много от тях бяха изминали. Но те не можеха да се отърват един от друг през тези три дни: три хранения на ден, три заседания на ден, излет с автобус и посещение на театър — дълги часове на задължително общуване; без да споменаваме седемте доклада, които ще се прочетат, следвани от въпроси и дискусии. Много преди всичко да е свършило, те щяха да си омръзнат, да изчерпат всички теми на разговор, да използват всички подходящи комбинации за сядане на маса и да станат жертва на познатия по конференциите синдром на лош дъх, обложен език и упорито главоболие, резултат от пушене, пиене и говорене пет пъти повече от нормално. Предусещането на скуката и лошото настроение, на които се бяха обрекли, лежеше като студена, потискаща тежест върху червата им (които скоро също нямаше да са изправни), колкото и да се опитваха да прикрият това с остроумни разговори и пресилена сърдечност, с потупване по гърбовете и здрависване и с гълтане на шерито като лекарство. Тук-там се виждаха хора, които тайничко сумираха имената по списъка. Петдесет и седем, включително домакините, това беше много разочароваща цифра за посещаемост на конференция.

Така говореше на Пърс Макгаригъл, по време на откриването, един меланхолично изглеждащ възрастен мъж, който отпиваше портокалов сок от чашата си, в която очилата му заплашваха да се плъзнат всеки момент. Името на ревера му бе „Д-р Рупърт Сътклиф“, а цветът на табелката му — жълт, което означаваше, че е от страната на домакините.

— Така ли? — каза Пърс. — Аз не знаех какво да очаквам. Това е първата конференция, в която участвам.

— Конференциите на УПА (Университетски Преподаватели по Английски език) са много различни. Много зависи къде се провеждат. В Оксфорд и Кембридж можете да очаквате най-малко сто и петдесет. Казах на Суолоу, че никой няма да дойде в Рамидж, но той не щеше и да чуе.

— Суолоу?

— Шефът на нашата катедра — д-р Сътклиф сякаш с известна трудност се насили да изкара тези думи между зъбите си. — Той твърдеше, че ако предложим домакинството си за тази конференция, Рамидж ще се прочуе. Грандомански илюзии, за съжаление.

— Който раздаваше табелките, той ли беше професор Суолоу?

— Не, това беше Боб Бъсби, но и той не е по-добър. По-лош даже. Не беше на себе си от радост седмици наред, организираше излети и тем подобни. Аз мисля, че само ще изгубим от тази история — заключи д-р Сътклиф, с очевидно задоволство, като гледаше над очилата си към полу-празната зала.

— Хей, Рупърт, стари приятелю! Май нещо редеят редиците, а?

Мъж на около четиридесет години, облечен в яркосин костюм, удари енергично Сътклиф между плешките, докато произнасяше тези думи, от което очилата на последния отхвръкнаха от носа му. Пърс сръчно ги хвана и ги върна на собственика им.

— О-о, ти ли си, Демпси! — каза Сътклиф, като обръщаше лице към нападателя си.

— Само петдесет и седем по списък, а и много от тях не са се явили, като гледам — каза новодошлият, чиято табелка сочеше, че това е професор Робин Демпси от един нов университет в Северна Англия.

Беше широкоплещест, набит мъж, с яка челюст, която се издаваше агресивно, но очите му, малки и разположени твърде близо едно до друго, сякаш принадлежаха на друг човек, някак тревожни и раними, в плен на властната физика. Рупърт Сътклиф не изглеждаше особено зарадван да види професор Демпси, нито пък склонен да споделя с него собствения си песимизъм относно конференцията.

— Предполагам, че много хора са задържани от снега — каза студено той. — Шокиращо време за април. Извинете, но виждам Бъсби да ми маха нетърпеливо. Вероятно картофеният чипс е свършил или нещо подобно — и той се отдалечи с тромава походка.

— Господи! — каза Демпси, като се оглеждаше из стаята. — Какъв студен душ! Защо ли дойдох? — Въпросът звучеше риторично, но Демпси се зае да му отговори донякъде и, очевидно, без да си поеме дъх. — Ще ви кажа защо. Дойдох, защото имам семейство тук, беше оправдание да се видя с тях. С децата, всъщност. Аз работех тук, в тази катедра, може да не ви се вярва. Господи, какви умствено изостанали бяха, и още са, като ги гледам. Същите стари лица. Никой никога не се размърдва. Старият Сътклиф, например, тук е от четиридесет години, цял живот. Естествено, аз се измъкнах при първата възможност. Това не е място за амбициозен човек. Последната капка преля, като направиха Суолоу главен асистент вместо мен, макар че аз имах вече три публикации, а той изобщо не беше публикувал нищо. Сега — няма да повярвате — те взеха, че му дадоха деканското място тук, а той още не е публикувал практически нищо. Очаква се книга за Хазлит — Хазлит, моля ви се — беше обявено миналата година, но изобщо не съм виждал и един-единствен отзив за нея. Едва ли е ще е много добра. И тъй, значи, щом Суолоу стана главен асистент, аз казах на Джанет, хубаво, добре, заминаваме, продаваме къщата и отиваме в Дарлингтън — те отдавна ме искаха. Дадоха ми доцентура веднага, и пълна свобода да развивам специалните си интереси — лингвистика и стилистика — тук винаги са мразели неща от този сорт, пречеха ми, говореха пред студентите зад гърба ми, убеждаваха ги да бягат от моите курсове, бях доволен да очистя калта на Рамидж от краката си. Това беше преди десет години, тогава Дарлингтън беше малък, и още е, мисля, но това беше истински шанс, а и студентите там са доста добри наистина. И така, бях значи доста щастлив, но за съжаление на Джанет не й хареса, настрои се против, още щом го видя. Добре де, мястото е малко голо през зимата, извън града е всъщност, на границата с полето, и сградите — повечето готови сглобяеми, сега вече е по-добре, разкарахме овцете, а пък металургичният ни корпус спечели награда, но по онова време, ами… не можахме да продадем къщата тук, имаше забрана на ипотеките, така че Джанет реши да остане още малко в Рамидж, така и така щеше да е по-добре за децата, мислехме, Дезмънд беше последна година в прогимназията, и затова аз пътувах, идвах си всяка седмица, хм, почти всяка седмица, на Джанет й беше малко тежко, на мене също, разбира се, и тогава аз срещнах едно момиче, моя студентка, последен курс, е, ами можете да си представите, бях доста самотен там, беше неизбежно, като си помисля, казах и на Джанет, че е било неизбежно — тя научи за момичето, нали разбирате… — Той внезапно прекъсна, намръщен над чашата си с шери. — Не знам защо ви казвам всичко това — каза, отправяйки леко засегнат поглед към Пърс, който беше озадачен по същата причина от няколко минути насам. — Аз даже не знам вие кой сте. — Приведе се да прочете табелката на Пърс. — Университетски колеж, Лимерик, а? — каза той присмехулно. „Живял бил нявга в Лимерик млад асистент велик“ — сигурно всеки ви го казва?

— Почти всеки — съгласи се Пърс. — Но, да ви кажа, рядко отиват по-далече от това. За „Лимерик“ няма много подходящи рими.

— Как ви се струва „топна си фитила“^[2]? — попита Демпси след минутка обмисляне. — Това трябва да става.

— Какво означава това?

Демпси изглеждаше изненадан: — Ами, значи, нали… изтаковал, изчукал.

Пърс се изчерви: — Метриката е изцяло погрешна — каза той. — „Лимерик“ е дактил.

— Охо? Какво е моето тогава?

— Бих казал, че е каталектичен хорей.

— Наистина ли? Интересувате се от стихосложение, така ли?

— Да, бих казал, че е така.

— Сигурно пишете и поезия?

— Вижте какво, е, да, пиша.

— Така си и мислех. Нещо във вида ви подсказва. Не носи пари, да знаете.

— И аз това открих — каза Пърс. — Ами вие оженихте ли се с онова момиче?

— Кое?

— Студентката. Оженихте ли се за нея?

— О-о, не. Не, тя си замина по нейния път. Както всички го правят накрая. — Демпси изгълта остатъка от шерито на дъното на чашата си.

— И жена ви сега не ви дава да се върнете?

— Не е точно това, тя не може. Има си друг.

— Извинявайте — каза Пърс.

— О, това не ме притеснява — каза Демпси неубедително. — Не съжалявам, че се преместих. Дарлингтън е хубаво място. Тъкмо купиха нов компютър, специално за мен.

— И сте професор вече — с уважение каза Пърс.

— Да, вече съм професор — съгласи се Демпси. Лицето му потъмня, като добави: — И Суолоу е професор, разбира се.

— Кой е професор Суолоу? — попита Пърс, като оглеждаше залата.

— Тук някъде е — Демпси някак с нежелание обходи с поглед пиещите шери в търсене на Филип Суолоу.

В този момент възлите от групирани бъбрещи участници се разхлабиха и разделиха като по някакъв магически знак и отвориха път между Пърс и вратата. Там, застанала в колебание на прага, бе най-красивата млада жена, която той бе виждал досега. Висока и грациозна, с невероятно женствена фигура и нежен тен на лицето в цвят мляко с кафе. Черна коса падаше на искрящи вълни по раменете й, черен бе и цветът на семплата й вълнена рокля, изрязана дълбоко на деколтето. Тя направи няколко крачки през залата и прие чаша шери от поднос, предложен й от минаваща сервитьорка. Не пи веднага, а вдигна чашата до лицето си, сякаш бе цвете. Дясната й ръка държеше дръжката между показалеца и палеца. Лявата й, минаваше хоризонтално през талията и поддържаше десния лакът. Над ръба на чашата погледна тя с очи тъмни като планински езера право в очите на Пърс и се усмихна едва-едва за поздрав. После вдигна чашата до устните си, които бяха алени и влажни, долната — леко подута, сякаш ужилена от пчела. Отпи, а той гледаше как мускулите на гърлото й се движат и приплъзват под кожата. „Свети Боже!“ — издиша Пърс с нов цитат, този път от „Портрет на художника като млад“.

Но веднага, за негово крайно огорчение, един висок, елегантен, забележителен мъж на средна възраст с впечатляваща сребристо-сива брада и немалко количество вълниста коса в същия нюанс отзад и отстрани на главата му, но не и отгоре, се втурна да я поздрави, запречвайки гледката му.

— Ето го Суолоу — каза Демпси.

— Какво? — каза Пърс, излизайки бавно от транс.

— Суолоу е мъжът, който говори с онова апетитно момиче, дето току-що влезе, онова, с черната рокля, или дали да не кажа, наполовина извън нея? Суолоу, както го виждам, си е напълнил очите, а?

Пърс пламна и тялото му се напрегна в кавалерски устрем да защити момичето от обида. Професор Суолоу, наведен напред да разучи табелката й, наистина изглеждаше сякаш грубо наднича в деколтето й.

— Готини бомбички, а, какво ще кажеш?

Пърс се обърна към него свирепо:

— Бомбички? Бомбички? Защо за Бога ги наричаш така?

Демпси отстъпи леко назад:

— Кротко де. Как да ги нарека тогава?

— Аз бих ги назовал… аз бих ги назовал… два купола от храма на нейното тяло — каза Пърс.

— Боже, ти наистина си поет! Виж сега, извини ме, но мисля да грабна още едно шери, докато има време — и Демпси си запробива път с рамене към най-близката сервитьорка, като остави Пърс сам.

Но не и самотен. Като по чудо, момичето се бе материализирало досами лакътя му.

— Здравейте, как се казвате? — попита тя, взирайки се в табелката му. — Не мога да разчитам тези мънички табелки без очила. — Гласът й беше силен, но мелодичен, с лек американски акцент и следа от нещо, което той не можеше да определи.

— Пърс (Persse) Макгаригъл — от Лимерик — каза той с готовност.

— Пърс (Perce)? Това галено от Пърсивал (Percival) ли е?

— Би могло да бъде — каза Пърс, — ако така ви харесва.

Момичето се засмя, откривайки съвършено равни и съвършено бели зъби.

— Какво искате да кажете ако ми харесва?

— Това е графичен вариант — Той го изговори буква по буква.

— О, като във „Финегън Уейк“! Баладата за Пърс О’Рейли.

— Точно така. Persse, Pearce, Pierce — няма да се изненадам, ако те всичките са производни от Percival. Пърсивал, per se^[3], както би казал Джойс — добави той и бе възнаграден с още една заслепяваща усмивка.

— А какво е Макгаригъл?

— Това е старо ирландско име и означава „син на най-храбрия“.

— Сигурно не е лесно да носите толкова задължаващо име.

— Старая се с всички сили — каза Пърс. — а вашето собствено име…? — Той наклони глава към великолепната й пазва, напълно разбирайки защо професор Суолоу едва не бе забил нос в нея, докато се опитваше да прочете табелката, забодена там; защото името не бе изпринтено с надебелени букви като на другите, а изписано с миниатюрен полуръкописен шрифт. „А. Л. Пабст“, скромно гласеше то. Липсваше означение от кой университет е.

— Анджелика — обади се тя.

— Анджелика! — Пърс като че ли издиша, а не просто произнесе сричките. — Това е прекрасно име!

— Пабст обаче леко разочарова, не мислите ли? Не е от същата класа като „сина на най-храбрия“.

— Това не е е ли немско име?

— Може би първоначално е било, но татко е холандец.

— Вие не приличате нито на германка, нито на холандка.

— Така ли? — тя се засмя. — На какво приличам тогава?

— На ирландка. Напомняте ми жените от Северозападна Ирландия, техните прабаби се изпоженили за моряци от Испанската армада, която се разбила на брега на Мунстер в голямата буря през 1588. Те имат точно такава външност.

— Каква романтична идея! Може и да е вярно. Нямам си понятие откъде идвам поначало.

— Как така?

— Аз съм осиновена.

— Какво стои зад „Л“?

— Много глупаво име. Не ме карайте да го казвам.

— Тогава защо го използвате като инициал?

— Ако използваш инициали в академичните среди, смятат те за мъж и те вземат на сериозно.

— Никой не може да ви сбърка с мъж, Анджелика — искрено каза Пърс.

— Имам предвид кореспонденцията. Или публикациите.

— Имате ли много публикации?

— Не, не много. Е, всъщност, нищо още, засега. Работя над докторската си степен. Вие не казахте ли, че преподавате в Лимерик? Голяма ли е катедрата ви?

— Не е много голяма — каза Пърс. — Всъщност, само трима сме. Това по принцип е земеделски колеж. Съвсем отскоро предлагаме хуманитарни дисциплини. Да не искате да кажете, че не знаете кои са истинските ви родители?

— Не, въобще не знам. Била съм намерена.

— И къде са ви намерили, ако въпросът ми не звучи неуместно?

— Наистина, малко интимен е, като се има предвид, че току-що сме се запознали — каза Анджелика. — Но нищо. Намерили са ме в тоалетната на самолет Стратокрузер KLM, летящ между Ню Йорк и Амстердам. Била съм на шест седмици. Никой не знае как съм се озовала там.

— Г-н Пабст ли ви е намерил?

— Не, татко бил служител в KLM по това време. Те с мама ме осиновили, защото си нямали собствени деца. Наистина ли имате само трима души преподаватели във вашата катедра?

— Да. Професор Макгриди — по староанглийски. Д-р Куинлън — средноанглийски. Аз съм по съвременен английски език.

— Какво? Всичко това? От Шекспир до…?

— Т. С. Елиът. Защитих магистърска степен върху влиянието на Шекспир върху Т. С. Елиът.

— Сигурно се преуморявате до смърт.

— Вижте, истината е, че нямаме много студенти. Малко хора знаят, че въобще съществуваме. Професор Макгриди е привърженик на малкия брой студенти… А вие, Анджелика, къде преподавате?

— Аз нямам подходяща работа в момента — Ангелика изгуби усмивката си и се заоглежда наоколо леко отнесено като че в търсене на назначение, така че Пърс изпусна най-важната дума в следващото й изречение.

— Преподавах на непълно работно време в… — каза тя. — Но сега се опитвам да довърша докторската си дисертация.

— Върху какво е тя? — попита Пърс.

Анджелика обърна тъмните си очи към него:

— Върху романса — каза тя.

В този момент се чу гонг, който обявяваше вечерята, и мнозинството се устреми към изхода, при което Пърс бе разделен от Анджелика. За негово разочарование, той се намери задължен да седне между двама медиависти, един от Оксфорд и един от Аберистуит, които, наклонени под опасни ъгли на столовете си, проведоха оживена дискусия за метриката на Чосър зад гърба му, докато той се привеждаше над печената си кожа от обувка и хвърляше погледи, пълни с копнеж, към другия край на масата, където Филип Суолоу и Робин Демпси се съревноваваха да забавляват Анджелика Пабст.

— Ако търсите соса, млади човече, той е точно под носа ви.

Тази забележка дойде от една немлада дама, която седеше срещу Пърс. Макар тонът й да бе остър, лицето бе приветливо и тя си позволи усмивка на съучастничество, когато Пърс изрази мнение, че на говеждото никакъв сос не би му помогнал. Тя бе облечена в черна копринена рокля със старомодна кройка, а бялата й коса бе гладко прибрана в мрежичка, украсена с мънички мъниста от чер кехлибар. Табелката й я идентифицираше като мис Сибил Мейдън от колежа Гъртън в Кембридж.

— Пенсионирах се преди много години — обясни тя. — Но все още посещавам тези конференции, когато мога. Това ме поддържа млада.

Пърс я попита за научните й интереси.

— Предполагам, бихте ме нарекли фолклорист — каза тя. — Бях ученичка на Джеси Уестън. Какво е полето на вашите изследвания?

— Магистърската ми дисертация беше върху Шекспир и Т. С. Елиът.

— Тогава без съмнение сте запознат с книгата на мис Уестън „От ритуала до романса“, от която мистър Елиът извлече повечето от художествените си образи и алюзии в „Безплодна земя“?

— Да, наистина, запознат съм — каза Пърс.

— Тя отстоява тезата — продължи мис Мейдън, ни най-малко не възпряна от отговора му, — че търсенето на Светия граал, свързван с рицарите на Артур, е повърхностно считано за християнска легенда, а истинският смисъл трябва да се търси в езическите ритуали за плодовитост. Ако мистър Елиът бе взел откритието й присърце, щеше да ни спести сантименталната религиозност на късната си поезия.

— Е — помирително каза Пърс, — предполагам, че всеки търси своя граал. За Елиът това е било религиозната вяра, но за друг може да е славата или любовта на добра жена.

— Бихте ли ми подали соса? — каза Оксфордския медиавист. Пърс му услужи.

— Всичко опира до секса в крайна сметка — декларира мис Мейдън твърдо. — Жизнената сила, безкрайно подновяваща себе си.

Тя постави съда със соса в ръката на Оксфордския медиавист със светнали очи.

— Грааловата купа, например, е символ на жената от дълбока древност и е с универсално разпространение. (Оксфордският медиавист изглежда бе премислил за соса.) — А Грааловото копие, с което се предполага, че е пронизан Христос, очевидно е фалически символ. „Безплодна земя“ всъщност цялата е за страховете на Елиът от импотентност и стерилност.

— Чувал съм тази теория — каза Пърс, — но ми се струва прекалено елементарна.

— Напълно съм съгласен — каза Оксфордският медиавист. — Има много гнило в тази работа с фалическия символизъм. — Той набоде въздуха с ножа си, за да подчертае въпроса.

Погълнат от тази дискусия, Пърс не забеляза кога Анджелика е напуснала трапезарията. Потърси я в бара, но я нямаше нито там, нито някъде другаде. Тази вечер Пърс си легна рано и се замята неспокойно на тесния си, буцест дюшек, заслушан в бученето на тръбите в стената, стъпките в коридора пред стаята му и звука на затръшващи се врати и потеглящи коли на паркинга под прозореца. Веднъж му се стори, че чу гласа на Анджелика да казва „Лека нощ“, но докато стигне до прозореца, нямаше нищо за гледане, освен избледняващи въгленчета на задните светлини от потеглящи коли. Преди да се върне в леглото, той светна лампата над мивката и се втренчи критично в отражението си в огледалото. Видя бяло, кръгло, луничаво лице, чип нос и туфа червена къдрава коса. „Не бих казал, че си хубавец, м-да — измърмори той, — но съм виждал и по-грозни муцуни.“

 

* * *

 

Анджелика не присъства на първото официално заседание, което бе причина Пърс да си мрънка под носа „Най-жестокият месец — април“, докато сядаше в залата. Другите причини включваха: продължаващото студено, влажно време, което не бе предвидено от параджиите в Рамидж, неядливостта на бекона и доматите, сервирани на закуска тази сутрин и скуката от доклада, който слушаше. Изнасяше го Оксфордския медиавист и бе на тема метриката на Чосър. Предния ден, по време на вечерята, той вече бе чул най-важното и повторното запознанство съвсем не подобряваше нещата.

Пърс се прозина и премести тежестта си от единия хълбок към другия на седалката отзад в аудиторията. Не виждаше лицата на много от колегите си, но доколкото можеше да съди от позите им, повечето се бяха отказали да следят дискурса, както и той самият. Някои се бяха опънали назад, доколкото им позволяваха седалките, втренчили отсъстващ поглед в тавана, други се бяха облегнали върху банките, които разделяха редиците, подпрели брадички на сгънатите си ръце, а трети се бяха отпуснали настрани върху две или три седалки, преметнали крак връз крак, с безсилно висящи към пода ръце. В третата редица един мъж тайничко решаваше кръстословицата от вестник „Таймс“ и поне трима видимо бяха заспали. Някой, студент може би, бе издълбал на повърхността на банката, където седеше Пърс думата: „СКУКА“ — дълбоко изрязана със силата на човек, докаран до границите на издръжливостта. Друг бе надраскал бележка: „Суолоу е онанист“. Пърс не виждаше причина да не се съгласи с тези оценки.

Внезапно обаче сред аудиторията се появиха белези на оживление. Говорителят начеваше заключителната си част, и бе споменал нещо, наречено „структурализъм“.

— Разбира се, на нашите приятели отвъд Канала — казваше той с лека извивка на устните си, — всичко, което казвам, изглежда суета и илюзия. За структуралистите метриката, както и самият език, е просто система от различия. Идеята, че може да има нещо вътрешно експресивно или миметично в моделите на ударение би било анатема…

Някои, вероятно болшинството от аудиторията, се усмихнаха, кимнаха и смушкаха един друг. Други се намръщиха, прехапаха устни и започнаха бързо да си водят бележки. Задаването на въпроси, председателствано от медиависта от Аберистуит, бе оживено.

Последва почивка за кафе, което бе сервирано недалеч, в една малка стая на преподавателския персонал. Пърс бе възхитен да намери Анджелика вече настанена тук, прелестно облечена в пуловер с поло-яка, пола от туид и високи кожени ботуши. Бузите й излъчваха здраве. Тя бе се разходила.

— Проспах закуската — обясни тя — и закъснях за доклада.

— Не си изпуснала много — каза Пърс. — И закуската, и доклада бяха несмилаеми. Какво стана с теб снощи? Търсих те навсякъде.

— О, професор Суолоу покани няколко души в дома си на пийване.

— Вие сте приятели с него, така ли?

— Не, е, не съвсем. Никога не го бях срещала преди, ако това имаш предвид. Но той е много мил.

— Хмм-ф — каза Пърс.

— За какво беше докладът тази сутрин? — попита Анджелика.

— Трябваше да бъде за метриката на Чосър, но дискусията беше основно върху структурализма.

Анджелика изглеждаше обезпокоена.

— О, колко неприятно, че го изпуснах. Много се интересувам от структурализъм.

— Какво е това всъщност?

Анджелика се засмя.

— Не, сериозно — каза Пърс. — Какво е това структурализъм? Нещо добро или нещо лошо?

Анджелика изглеждаше смутена и нащрек да не би да се шегуват с нея.

— Но ти трябва да си чувал за него, дори в… Къде си правеше дисертацията?

— Университетски колеж, Дъблин. Но повечето време не стоях там. Преболедувах туберкулоза. Бяха много разбрани, оставиха ме да работя върху дисертацията в санаториума. Ръководителят ми идваше понякога, но предимно работех сам. Преди това получих бакалавърска степен в Галуей. Там изобщо не бяхме чували за структурализма. Като взех магистърската степен, се върнах у дома да поработя във фермата две години. Моите родители са фермери, от графство Майо.

— Имаше намерение да станеш фермер?

— Не, това беше за възвръщане на здравето, след туберкулозата. Докторът каза, че ми трябва живот на открито.

— И — възстанови ли здравето си?

— О, да, здрав съм като бик — той енергично се удари по гърдите. — После намерих работа в Лимерик.

— Имал си късмет. Трудно се намира работа в днешно време.

— Да, имах късмет — съгласи се Пърс. — Наистина имах. По-късно открих, че съм бил повикан на интервю по погрешка. Те всъщност възнамерявали да интервюират друг човек на име Макгаригъл — някакъв амбициозен кариерист от Тринити. Но писмото бе адресирано до мен — объркали нещо в канцеларията — а те бяха твърде сконфузени да оттеглят поканата.

— Е, все пак си постигнал повечето от успеха сам — каза Анджелика. — могли са да назначат някой от другите кандидати.

— Хм, и в това имах късмет — каза Пърс. — Други кандидати нямаше — просто не бяха канили никой друг. Били са прекалено сигурни, че искат да назначат онзи колега Макгаригъл и гледали да си спестят билети за влак. Както и да е, това, което се опитвам да кажа, е, че никога не съм бил в крак със събитията или както и да се нарича това по-интелектуално. Затова и дойдох на тази конференция. Да се усъвършенствам. Да видя какво става в големия свят на идеите. Кой излиза на сцената и кой слиза от нея. Е, ще ми кажеш ли нещо за структурализма?

Анджелика пое дълбоко дъх, после рязко издиша.

— Не знам откъде да започна — каза тя.

Зазвуча звънец за връщане в залата.

— Спасена от звънеца! — засмя се тя.

— По-късно тогава — упорстваше Пърс.

Като се вмъкваха обратно в залата за втория доклад, участниците завистливо поглеждаха през рамо фигурата на Оксфордския медиавист, който се здрависваше с Филип Суолоу. Беше с връхната си дреха и куфарче в ръка.

— Това е проблемът на тези конференции — чу Пърс някой да казва. — Главният лектор по правило се измъква, веднага щом си свърши работата. Кара те да се чувстваш като обсадена армия, когато генералът отлита с хеликоптер.

— Идваш ли, Пърс? — попита Анджелика.

Пърс погледна програмата. „Животните като художествени изразни средства в героичните трагедии на Драйден“ — прочете той на глас.

— Може да е интересно — сериозно каза Анджелика.

— Мисля да не влизам на това — каза Пърс. — По-добре да напиша едно стихотворение.

— О, ти се занимаваш с поезия? Каква?

— Кратки стихове — каза Пърс. — Много кратки.

— Като хайку?

— По-кратки понякога.

— Господи! За какво ще пишеш?

— Ще го прочетеш, като стане.

— Добре. Очаквам с нетърпение момента. Сега да вървя.

Едва-едва усмихнат, Филип Суолоу се въртеше наоколо като овчарско куче, подбиращо заблудени овце.

— Ще се видим в бара преди обяд, значи — каза Пърс. Той разигра, че бърза към мъжката тоалетна, с намерение да се размотава там, докато лекцията за Драйден започне. За негов ужас, обаче, Филип Суолоу, следван от Боб Бъсби, влезе след него. Пърс се заключи в кабината и седна на тоалетната чиния. Двамата изглежда говореха за непристигнал лектор, застанали до писоарите.

— Кога се обади? — каза Филип Суолоу, а Боб Бъсби отговори:

— Преди около два часа. Каза, че ще направи всичко възможно да се добере дотук следобеда, днес. Казах му да не пести разходи.

— Така ли му рече? — каза Филип Суолоу. — Не мисля, че е било особено умно, Боб.

Пърс чу шуртенето на водата от крановете на мивките, изтракването на ролката с хартиени кърпи и блъсването на вратата, когато те двамата излязоха. След минута-две, той излезе от укритието си и тихо се доближи до залата за лекции. Надникна през прозорчето на вратата. Анджелика се виждаше в профил, седнала сама в най-предната редица, грациозно изправена, с химикалка от неръждаема стомана в едната ръка, готова да записва. Беше с очила с тежки черни рамки, които я правеха да изглежда страхотно експедитивна, като опитна и предприемчива секретарка. Останалите от аудиторията представляваха старата картинка от вкаменено отегчение. Пърс се отдалечи на пръсти и излезе навън. Прекоси двора и пое по пътя към общежитията.

Топящият се сняг капеше от дърветата и се стичаше по врата му докато вървеше, но той не усещаше неудобства. Опитваше се да съчини стихотворение за Анджелика Пабст, но за съжаление, някакви стихове от У. Б. Ийтс заставаха упорито между него и музата му, и най-доброто, което можеше да направи, бе да ги приспособи за собствения си случай.

„Не мога мислите си да насоча,

Когато видя те пред мен,

Нито към Драйдън, нито към Чосър,

Към структурализма пък — съвсем!“

Както си рецитираше, на Пърс Макгаригъл му хрумна, че може би е влюбен. „Влюбен съм“ — каза той на глас към капещите дървета, към накачулената в сняг пощенска кутия, към подгизналия пес, вдигнал крак на портала на общежитията. „Влюбен съм!“ — възкликна той към дългата линия депресирани врабчета, накацали по оградата край кишавия път. „ВЛЮБЕН СЪМ!“ — извика той, като стресна ято гъски зад изкуственото езеро и се затича нагоре, надолу и в кръг в девствения сняг, оставяйки дълбоки следи от стъпки зад себе си.

Задъхан от това упражнение, той стигна до входа на Лукас Хол, високия блок, в който бяха настанени участниците. (Мартино Хол, в който се хранеха и пиеха, обратно, бе ниско, цилиндрично здание, което потвърждаваше мнението на мис Мейдън за универсалността на сексуалния символизъм.) Едно такси бе спряло пред Лукас Хол, двигателят му бръмчеше, а някакъв набит мъж с дебела пура в уста и шапка със спуснати наушници, модел ловджийска, тъкмо слизаше. Като видя Пърс, той извика „Здравейте“ и му махна приканващо.

— Тук ли се провежда конференцията? — попита той с американски акцент. — Конференцията на университетските преподаватели по английски език? Това е точното име, но то не ми се струва точно.

— Тук сме настанени — каза Пърс. — Научните срещи се провеждат в главния корпус нагоре по пътя.

— А, ясно — каза мъжът. — Окей, стигнахме. Колко ви дължа?

— Четирийсе и шест лири и осемдесе, майсторе — отговори шофьорът, като гледаше в брояча.

— Окей, заповядай — каза новодошлият, като отдели десет чисто нови банкноти по пет лири от дебела пачка и ги мушна през прозорчето на таксито.

Шофьорът, като хвърли поглед на Пърс, измъкна глава и се обърна към него:

— Да искате случайно такси до Лондон?

— Не, благодаря — каза Пърс.

— Тръгвам тогава. Мерси, майсторе.

Впечатлен от тази демонстрация на състояние, Пърс вдигна куфара на новопристигналия, хубав, кожен, носещ следи от много етикети по него и го внесе във фоайето на Лукас Хол.

— Наистина ли дойдохте чак от Лондон с такси? — каза той.

— Нямах избор. Когато кацнах на Хийтроу тази сутрин, ми казаха, че другият ми полет е отменен, летището в Рамидж било затънало в сняг. Дадоха ми билет за влак като компенсация. Вземам такси до гарата в Лондон, а там ми казват, че влаковете към Рамидж са спрени. Страшна драма, страната парализирана, Рамидж отрязан от столицата, всички доволни, хамалите едва сдържат радостта си. Като казах, че искам такси за целия път, казаха, че съм луд, опитаха се да ме разубедят. „Никога няма да стигнеш — казват, — магистралите са скрити в преспи, има хора, останали цяла нощ в колите си.“ Аз обаче отивам на пиацата и намирам шофьор готов да пробва и какво, мислите, намираме, като потегляме? Два инча разтопен сняг. Ама че страна!

Той свали шапката си и му я показа. Беше изработена от мъхест туид с едро червено каре на жълто-кафяв фон.

— Купих тази шапка на Хийтроу сутринта — каза той. — Първата ми грижа, като пристигна в Англия, май винаги е да си купя шапка.

— Хубава шапка — каза Пърс.

— Харесва ли ви? Напомнете ми да ви я дам, като тръгвам. Продължавам към по-топли области.

— Много мило от ваша страна.

— Моля. Сега, къде да се настаня?

— Ето там има списък на стаите — каза Пърс. — Как се казвате?

— Морис Зап.

— Сигурен съм, че съм чувал това име.

— Приятно ми е да е така. А вашето име?

— Пърс Макгаригъл, от Лимерик. Вие не сте ли следобедният лектор днес? — каза той. — Името, което предстои да се обяви?

— Точно така, Пърс. Ето защо се напънах да стигна дотук. Погледнете в списъка. Фамилиите със „З“винаги са малко.

Пърс погледна.

— Пише, че не сте настанен в общежитие.

— А, да, Филип Суолоу спомена нещо за отсядане в дома му. Как върви конференцията?

— Не мога да кажа. Досега не съм ходил по конференции, така че нямам с какво да я сравня.

— Наистина ли? — Морис Зап го погледна с любопитство. — Девствен в конференциите, а? Къде, впрочем, са останалите?

— Слушат доклад в залата.

— Който ти отряза? Добре, научил си първото правило на конференцията, хлапе. Никога не ходи на лекции. Освен ако не изнасяш сам, разбира се. Аз ще изнасям — добави той замислено. — Не целя да те откажа от изслушването на моя доклад днес следобед. Снощи в самолета го прегледах, докато прожектираха филма, и останах много доволен от него. И филмът не беше лош. Каква слушателска аудитория да очаквам?

— Ами, на конференцията има всичко на всичко петдесет и седем души — каза Пърс.

Професор Зап едва не си глътна пурата.

— Петдесет и седем? Сигурно се шегуваш? Не? Не се шегуваш? Искаш да кажеш, че съм пропътувал шест хиляди мили да говоря пред петдесет и седем души?

— При това, разбира се, не всички ходят на лекции — каза Пърс. — Както сам виждате.

— Слушай, знаеш ли в Америка колко хора посещават еквивалентна на тази конференция? Миналия декември на конференцията на УПА в Ню Йорк имаше десет хиляди човека.

— Струва ми се, че ние тук нямаме толкова много лектори — извиняващо каза Пърс.

— Трябва да има повече от петдесет и седем — изръмжа Морис Зап. — Къде са? Да ти кажа ли къде? Повечето са се сврели по дупките си у дома, сменят си тапетите на дневните, плевят си градинките, а единиците измежду тях с по една-две оригинални идеи, колкото да не е без хич, са заминали някъде на конференция в по-топли, по-привлекателни места от това. — Той неодобрително огледа фоайето на Лукас Хол, неговите напукани и прашни подови плочи и стени от гол бетон. — Има ли къде да се пийне нещо тук?

— Барът в Мартино Хол скоро ще отвори — каза Пърс.

— Заведи ме там.

— Наистина ли сте прелетели чак от Америка за тази конференция, професор Зап? — попита Пърс, докато вървяха внимателно през кишата.

— Не съвсем. Имах път към Европа тъй и тъй. Този семестър съм в отпуск. Филип Суолоу чу, че ще идвам и ме помоли да участвам в конференцията му. Така, за да услужа на стар приятел, казах, че ще дойда.

Барът в Мартино Хол беше празен, с изключение на бармана, който наблюдаваше приближаването им през нещо като хромирана решетка на крепостна врата, която се простираше от плота на бара до тавана.

— Това да пази вас вътре ли е или да държи нас отвън? — подхвърли Морис Зап, почуквайки по метала. — За теб какво, Пърс? Бира? Халба бира и голямо шотландско с лед, моля.

— Още не сме отворили — каза барманът. — След дванайсет и половина.

— Аз черпя, и теб включително!

— Да, сър, благодаря, сър — каза мъжът, вдигайки сръчно решетката. — Не бих отказал халба битер.

Докато наливаше бирата, останалите участници в конференцията, излизащи от втората сутрешна лекция, заприиждаха един по един, а Филип Суолоу слезе от микробус. Той направи крачка към Морис Зап и стисна ръката му.

— Морис! Чудесно е да видя след… колко години бяха?

— Десет, Филип, десет години, макар че мразя да си го признавам. Но ти изглеждаш добре. Брадата ти е страхотна. Косата ти винаги ли е била такава на цвят?

Филип Суолоу се изчерви.

— Мисля, че бе почнала да посивява още през 69-та. Как успя да стигнеш дотук?

— С такси — каза Морис Зап. — Което ми напомня, че ми дължиш петдесет паунда за таксито. Хей, какво има, Филип? Нещо прибледня.

— Конференцията току-що излезе на червено — с печално задоволство каза Рупърт Сътклиф. — Здравей, Зап, не вярвам да ме помниш.

— Рупърт! Как бих могъл да забравя това щастливо лице? А ето го и Боб Бъсби, като по поръчка — каза Морис Зап, когато един мъж с не толкова впечатляваща брада влезе с бодра стъпка в бара, с папка в ръка и дрънчащи ключове и монети в джоба. Филип Суолоу го дръпна настрани и те си размениха припрени думи шепнешком.

— Боя се, че са определили мен за ваш председателстващ днес следобед, Зап — каза Рупърт Сътклиф.

— За мен това е чест, Рупърт.

— Избрали ли сте заглавието?

— Да. Казва се „Текстуалността като стриптийз“.

— О — каза Рупърт Сътклиф.

— Познават ли всички този млад човек, който се погрижи любезно за мен при пристигането ми? — каза Морис Зап. — Пърс Макгаригъл от Лимерик.

Филип Суолоу кимна формално към Пърс и насочи вниманието си пак към американеца.

— Морис, трябва да ти поставим табелка, така че всички да знаят кой си.

— Не се безпокой, ако още не са научили, ще им кажа.

— Когато казах „Вземи такси“ — каза Боб Бъсби с лек укор към Морис Зап — имах предвид от Хийтроу до Юстън, а не от Лондон до Рамидж.

— Това вече няма значение — припряно каза Филип Суолоу. — Станалото, станало. Морис, къде ти е багажът? Мисля, че ще ти е по-удобно у нас, отколкото на общежитие.

— И аз мисля така, особено като видях общежитието — каза Морис Зап.

— Хилари няма търпение да те види — каза Суолоу, отвеждайки го.

— Хм, това ще да е много интересна среща — измърмори Рупърт Сътклиф с поглед над очила в посока към отминаващата двойка.

— Моля? — отсъстващо реагира Пърс. Той гледаше навън за Анджелика.

— Преди десет години, разбираш ли, тези двамата бяха избрани по програма за научен обмен с Юфория в Америка. Зап дойде тук за шест месеца, а Суолоу отиде в щата Юфория. Казват, че Зап имал нещо с Хилари Суолоу, а Суолоу с г-жа Зап.

— Не може да бъде! — Пърс беше заинтригуван от тази история, въпреки разяждащото чувство, че вижда Анджелика да влиза в бара с Робин Демпси. Той й говореше с огромно оживление, докато тя бе застинала в лека усмивка като певица от музикална комедия когато й пеят.

— Може! „Каква компания само!“, както е казал Матю Арнолд за приятелите на Шели… А пък по това време, Фордън Мастърс, нашият шеф на катедра, се пенсионира преждевременно поради нервно разстройство, беше 1969, годината на студентските вълнения, време на изпитание за всеки — и Зап беше предложен за негов наследник. Един ден, обаче, точно когато работите му се нареждаха, той и Хилари внезапно отлетяха за Америка заедно, а ние направо не знаехме коя двойка да очакваме: Зап и Хилари, Филип и Хилари, Филип и г-жа Зап, или двамата Зап.

— Какво беше първото име на г-жа Зап? — каза Пърс.

— Забравил съм — каза Рупърт Сътклиф. — Има ли значение?

— Предпочитам да знам имената — каза Пърс. — Не мога да следя разказа без тях.

— И без това въобще не я видяхме. Суолоу се върна с жена си. Заключихме, че ще дадат още един шанс на брака си.

— Изглежда така е станало.

— Ммм. Според мен — Сътклиф каза мрачно, — целият този епизод имаше неблагоприятен ефект върху характера на Суолоу.

— Я-а?

Сътклиф кимна, но не изглеждаше склонен да навлиза в подробности.

— И кога дадоха деканското място на Суолоу? — каза Пърс.

— Не тогава, о-о, не. Не, после беше Далтън, той дойде от Оксфорд, допреди три години. Загина при катастрофа. Тогава назначиха Суолоу. Някои хора биха предпочели мен, струва ми се, но вече остарявам за такива неща.

— О, съвсем не — каза Пърс, защото Рупърт Сътклиф се надяваше да го чуе.

— Едно нещо ще кажа — продължи Сътклиф. — Ако бяха назначили мен, щяха да имат декан, който не се занимава с работи, които не разбира, и не пътува насам-натам, къде ли не през цялото време.

— Много ли пътува професор Суолоу?

— Напоследък май по-често отсъства, отколкото стои тук.

Пърс се извини и си запробива път през навалицата на бара към Анджелика, която чакаше Демпси да й донесе нещо за пиене.

— Здравей, как беше лекцията? — поздрави я той.

— Скучна. Но след това имаше интересна дискусия за структурализма.

— Пак ли? Ти наистина трябва да ми разкажеш за структурализма. Въпросът не търпи отлагане.

— Структурализъм? — каза Демпси, приближавайки с шери за Анджелика точно когато Пърс отправяше искането си. Той гореше от нетърпение да се покаже експерт. — Всичко тръгва от лингвистиката на Сосюр. Произволността на знака. Езикът като система от различия без позитивни термини.

— Дайте ми един пример — каза Пърс. — Не мога да вникна в аргументи без примери.

— Добре, да вземем думите куче и котка. Няма абсолютно никаква причина комбинацията от фонемите к-у-ч-е да различава четирикрако, което прави „бау-бау“ от друго такова, което прави „мяу“. Това е чисто произволно свързване, и няма причина говорещите езика да не решат от утре к-у-ч-е да означава „котка“, а пък к-о-т-к-а — „куче“.

— Това няма ли да обърка животните? — каза Пърс.

— Животните ще се приспособят с времето, както и всеки друг — каза Демпси. — Това се знае, защото едно и също животно е означено с различни акустични комбинации в различните естествени езици. Например, куче е chien на френски, Hund на немски, cane на италиански и т.н. Котка е chat, Katze, gatto, според това, в коя част на Общия пазар си попаднал. И ако ние трябва да вярваме на езика повече, отколкото на ушите си, английското куче прави „ууф-ууф“, френското — „вуа-вуа“, немското — „вау-вау“, а италианското — „баау-баау“.

— Привет, чувам звуци като от играта „Кучешка бисквитка“. Някой може ли да я играе? — каза Филип Суолоу. Беше се върнал на бара с Морис Зап, сега вече с табелка. — Демпси, ти нали помниш Морис?

— Тъкмо обяснявах структурализма на този млад човек — каза Демпси, след като размениха поздрави. — Но ти никога не си имал време за лингвистика, нали, Суолоу?

— Не мога да кажа, че съм имал. Така и не разбрах кое беше първо — морфемите или фонемите. А като погледна дървовидна диаграма, усещам ума си празен.

— По-празен — каза Демпси ехидно.

Последва неудобно мълчание. Анджелика го наруши:

— Всъщност — каза тя меко, — Якобсон цитира градацията на положителните, сравнителните и превъзходни форми на прилагателното като доказателство, че езикът не е абсолютно произволна система. Например: празен, по-празен, най-празен. Повече фонеми, по-голяма емфаза. Това е вярно и за другите европейски езици, например латинския: vacuus, vacuior, vacuissimus. Изглежда наистина има някаква иконична корелация между звук и чувство, преминаваща през границите на естествените езици.

Четиримата мъже я зяпнаха.

— Кое е това дете-чудо? — каза Морис Зап. — Няма ли да ни запознаете?

— О, извинявам се — каза Филип Суолоу. — Мис Пабст — Професор Зап.

— Морис — каза американският професор, като протягаше ръка и се взираше в табелката на Анджелика. — Радвам се да се запознаем, Ал.

— Това беше фантастично — каза Пърс на Анджелика по-късно, на обяд. — Как само постави на място този Демпси.

— Надявам се, че не бях груба — каза Анджелика. По принцип, той е прав, разбира се. Различните езици разделят света на различни части. Например, овчето месо, което ядем. Във френския, има само една дума за овца и месото от нея. Така че на френски не можеш да кажеш с една дума като на английски „мъртъв като овче месо“, ще прозвучи абсурдно.

— Не знам, но вкусът на това е повече като на мъртва овца с две думи — каза Пърс, избутвайки чинията си настрани. Една служителка с престилка и яркоруси къдрици, която буташе количка, накамарена с чинии и остатъци от храна, я прибра от масата.

— Свършихте ли? — каза тя. — Не е ваша вината. Не е много хубаво, нали?

— Написа ли стиха? — каза Анджелика.

— Ще ти дам да го прочетеш довечера. Ще трябва обаче да дойдеш на най-горния етаж на Лукас Хол.

— Където е твоята стая ли?

— Не.

— Тогава защо?

— Ще видиш.

— Загадка? — Анджелика се засмя, бърчейки носле. — Обичам загадките.

— Десет часа, на последния етаж. Луната ще е изгряла дотогава.

— Сигурен ли си, че това не е просто опит за романтична среща?

— Е, добре, но нали ти каза, че научната ти работа е върху романса.

— И мислиш да ми дадеш още малко материал? Уви, вече имам предостатъчно. Изчела съм стотици романси. Класически и средновековни, ренесансови и модерни. Хелиодор и Апулей, Кретиен дьо Троа и Малори, Ариосто и Спенсър, Кийтс и Барбара Картланд. Не се нуждая от повече данни. Трябва ми теория да ги обясня.

— Теория? — ушите на Филип Суолоу помръднаха под сребристите кичури коса, през няколко стола нататък през масата. — Тази дума ми напомня за Гьоринг. Щом я чуя, се хващам за револвера.

— Значи едва ли ще харесаш лекцията ми, Филип — каза Морис Зап.

 

В крайна сметка, малко хора харесаха лекцията на Морис Зап, а няколко души от аудиторията дори напуснаха, преди да е свършил. Рупърт Сътклиф, задължен като председателстващ да седи с лице към публиката, си придаде изражение на невъзмутима безстрастност, но почти неуловимо за погледа краищата на устата му се извиваха надолу под все по-остър ъгъл, а очилата му се свличаха все по-надолу по носа в течение на дискурса. Морис Зап говореше, като крачеше нагоре-надолу по подиума със записки в едната ръка и дебела пура в другата.

— Пред себе си виждате — започна той, — човек, който някога вярваше във възможностите на интерпретацията. Това означава, че аз мислех, че целта на четенето е да установим смисъла на текста. Бях отдаден на занимания с Джейн Остин. Мисля, че имам правото при цялата си скромност да заявя, че бях постигнал повече от всеки друг. Написах пет книги за Джейн Остин, всяка от които се опитваше да установи какво означават нейните романи и, естествено, да докажат, че досега никой не е разбрал правилно какво означават те. После се заех с с разбори върху творбите на Джейн Остин, като целта на всеки бе да бъде напълно изчерпателен, да изследва романите от всевъзможни гледни точки — историческа, биографична, риторична, митологична, структурална, фройдистка, юнгеанска, марксистка, екзистенциалистка, християнска, алегорична, етична, феноменологична, архитипна, и каква ли още не. Така че, когато всички разбори бъдат написани, да няма нищичко повече за казване по даден роман.

Разбира се, аз така и не извърших това. Проектът бе не толкова утопичен, колкото в противоречие със собствените ми интереси. С това не казвам, че, при успех, всички ние бихме останали без работа. Мисълта ми е, че той не можеше да успее, защото не е възможен, а не е възможен, поради самата природа на езика, на който смисълът непрестанно се пренася от едно означаващо към друго и не може никога да бъде притежаван.

За да разберем едно съобщение, трябва да го разкодираме. Но всяко декодиране е ново закодиране. Ако вие ми кажете нещо, аз проверявам, дали съм ви разбрал добре, като го повтарям със собствени думи, тоест, различни думи от тези, които вие сте използвали, тъй като, ако аз повторя вашите собствени думи съвсем точно, вие ще се усъмните дали аз наистина съм ви разбрал. Но ако аз използвам свои думи, то значи съм променил вашия смисъл, колкото и незабележимо да е това; и дори ако аз по необичаен начин покажа разбирането си, като повторя непроменени вашите думи, няма гаранция, че не съм раздвоил смисъла им в своята глава, защото аз внасям различен опит в езика, литературата и невербалната реалност на тези думи, следователно за мен те значат нещо различно от това, което значат за вас. И ако вие мислите, че не съм разбрал смисъла на съобщението ви, вие не просто го повтаряте със същите думи, а се опитвате да го обясните с различни думи, различни от тези, които сте използвали първоначално; но тогава това вече не е това, с което сте започнали. И всъщност, вие не сте вие, които сте били, когато сте започнали. Времето се е придвижило, откакто сте отворили уста да говорите, молекулите на вашето тяло са се променили, това, което сте възнамерявали да кажете, е било изместено от това, което вече сте казали, и което вече е станало част от вашата лична история, несъвършено запомняна. Разговорът е като игра на тенис с топка, направена от материя, която всеки път преминава над мрежата в различна форма.

Четенето, разбира се, е различно от разговора. То е по-пасивно в смисъл, че ние не можем да взаимодействаме с текста, не можем да повлияем на развитието на текста със собствените си думи, тъй като в текста думите вече са дадени. Това е може би, което насърчава търсенето на интерпретация. Ако думите са фиксирани веднъж завинаги на страницата, дали не може смисълът им също да бъде фиксиран? Не, защото същата аксиома — всяко декодиране е ново закодиране — е приложима към литературната критика дори още по-неоспоримо, отколкото към обикновения разговорен дискурс. В един обикновен разговорен дискурс, безкрайният процес на кодиране-декодиране-кодиране може да бъде прекратен от някакво действие, както ако аз например кажа: „Вратата е отворена“, а вие кажете; „Искаш да кажеш да я затворя ли?“, а аз кажа: „Ако обичаш“, и вие затворите вратата — ние можем да бъдем удовлетворени, че на дадено ниво моят смисъл е бил разбран. Но ако литературният текст каже: „Вратата беше отворена“, аз не мога да попитам текста какво иска да каже с това, че вратата е отворена, мога само да правя догадки за значимостта на тази врата — отворена от кого, водеща към какво откритие, мистерия, цел? Аналогията с тениса не става за дейност като четенето — то не е процес на подаване и отблъскване, а безкрайно, мъчително водене все по-нататък, флирт без консумация, или, ако има консумация, тя е самотна, тя е мастурбация. (Тук аудиторията се размърда неспокойно) Читателят играе сам със себе си, докато текстът му подава играта, играе с неговото любопитство и желание, както стриптизьорката играе с любопитството и желанието на публиката си.

Сега, както някои от вас знаят, аз идвам от град, прочут с баровете и нощните си клубове, в които играят полу- и съвсем голи танцьорки. Казвали са ми — аз лично не съм посещавал тези места, но ми е казвано от авторитетен източник, не от кой да е, а от самия домакин на тази конференция, старият ми приятел Филип Суолоу, който ги е посещавал — тук няколко души от аудиторията се завъртяха на седалките си да видят по-добре и пуснат широка усмивка към Филип Суолоу, който пламна до корените на сребристо-бялата си коса, — че момичетата свалят дрехите си преди да започнат да танцуват пред клиентите. Това не е стриптийз, това е само стрип^[4] и никакъв тийз^[5], това е терпсихореен еквивалент на херменевтичните заблуждения за възстановимостта на смисъла, твърденията, че ако отстраним реторичната обвивка от литературния текст, ще открием голите факти, които той се опитва да предаде. Класическата традиция на стриптийза, обаче, която датира от танца на Саломе със седемте воала и преди него, и който е оцелял в унизителна форма из вертепите на Сохо, предлага валидна формула за заниманията с четене. Танцьорката възбужда публиката, както текстът възбужда читателите, с обещания за едно последно разкритие, което безкрайно се отлага. Воал след воал, дреха след дреха се свалят, но не друго, а бавенето в събличането възбужда, не събличане само по себе си, защото точно в момента, когато тайната се разкрие пред нас, ние губим интереса си към нея и копнеем за друга. Когато видим бельото на момичето, искаме да видим тялото й, когато видим гърдите й, искаме да видим заоблеността на дупето й, когато видим нейното дупе, искаме да видим най-интимната част от тялото й, нейния пубис, и когато видим пубиса й, танцът свършва, но задоволени ли са нашето любопитство и желание? Не, разбира се. Вагината остава скрита в тялото на момичето, засенчена от космена покривка, и дори ако тя разтвори крака пред нас (в този момент няколко дами от аудиторията шумно напуснаха), и това няма да задоволи нашето любопитство и нашето желание, задвижени от стриптийза. Заковали поглед в цепнатината, ние откриваме, че някак сме подминали целта на диренето си, отишли сме отвъд удоволствието от съзерцаваната красота; взрени в утробата, ние се връщаме към тайнството на собствения си произход. Точно това е четенето. Опитът да прозрем самата сърцевина на текста, да притежаваме веднъж завинаги смисъла му, е напразен — там намираме единствено себе си, не творбата сама по себе си. Фройд е казал, че пристрастеното четене (а аз предполагам, че повечето от нас в тази зала трябва да бъдат отнесени към категорията болни, които натрапчиво четат) — това пристрастено четене е сюблимирал израз на желанието да се видят майчините гениталии (тук един млад мъж от аудиторията припадна и бе изнесен), но същността на всичко това, която може да не е била изцяло разбрана и от самия Фройд, лежи точно в концепцията за сюблимацията. Да четеш, това означава да отдаваш любопитството и желанието си на безкрайно сюблимиране — от едно изречение към друго, от едно действие към друго, от едно ниво на текста към друго. Текстът разгръща воалите си пред нас, но никога не позволява да бъде притежаван; и вместо да се стремим да го притежаваме, би трябвало да изпитваме удоволствие от възбудата, която ни доставя.

Като илюстрация на тезата си, Морис Зап цитира голям брой пасажи от класическата английска и американска литература. Когато седна, последваха разпръснати и несигурни аплодисменти.

— Откривам дискусиите — каза Рупърт Сътклиф, оглеждайки неспокойно аудиторията над рамките на очилата си. — Има ли въпроси или коментари?

Настъпи продължителна тишина. Тогава Филип Суолоу се изправи.

— Изслушах лекцията ти с голям интерес, Морис — каза той. — Огромен интерес. Умът ти не е загубил нищо от остротата си от момента на първата ни среща. Но съжалявам като виждам, че през изминалите години си се поддал на вируса на структурализма.

— Не бих се нарекъл структуралист — прекъсна го Морис. — Пост-структуралист, може би.

Филип Суолоу направи жест, говорещ за нетърпимост към подобни незначителни уточнения.

— Думата ми е за този фундаментален скептицизъм относно възможността да се постигне сигурност в каквото и да е, който аз свързвам с пакостното влияние на едно континентално теоретизиране. Беше време, когато четенето представляваше елементарен въпрос, нещо, което се научаваше още в началното училище. Сега то изглежда като някаква тайнствена мистерия, в която само един малоброен елит е посветен. Цял живот съм чел книги заради техния смисъл или поне това е, което винаги съм си мислел, че правя. Очевидно съм се заблуждавал.

— Не си се заблуждавал, че си се опитвал да го направиш — каза Морис Зап, запалвайки пура, — но си се заблуждавал при всеки опит.

— Имам само един въпрос — каза Филип Суолоу. — Той е следният: какъв, при цялото ми уважение, е смисълът от дискусии по лекцията ти, ако, съгласно твоята собствена теория, ние изобщо не сме в състояние да дискутираме думите, които ти току-що каза, а само някакви несъвършени спомени или субективни интерпретации на казаното?

— Няма смисъл — каза безгрижно Морис Зап. — Ако под смисъл разбираш постигането на някаква сигурна истина. Но дали наистина си я откривал някога на конференция във времето за въпроси и дискусии? Бъди искрен, бил ли си някога на лекция или семинар, в края на които да си намерил поне двама души на едно мнение дори върху най-краткото резюме на казаното?

— Тогава какъв, за Бога, е смисълът на всичко това? — извика Филип Суолоу, с ръце във въздуха.

— Смисълът, разбира се, е да се крепи институцията на академичните литературни изследвания. Ние поддържаме своята позиция в обществото чрез публично изпълнение на определени ритуали, подо�