Лорънс Дейвид Куше
Загадката на Бермудския триъгълник — Моята библиотека

ПРЕДГОВОР

Странни събития, изглежда, стават в Атлантическия океан край бреговете на Съединените американски щати. Във и около района, образуван от мислената линия, която съединява Бермудските острови, Флорида и Пуерто Рико, значителен брой кораби и самолети са изчезнали при тайнствени обстоятелства. Известен под популярните имена „Бермудският триъгълник“, „Дяволският триъгълник“ и „Морето на изчезналите“, районът се нарича още „Омагьосаното море“, „Зоната на полумрака“ и „Пристанището на изчезналите кораби“. Продължава получаването на съобщения за загадъчни случки, станали там, а поредицата от събития се превърна в съвременна морска загадка.

През последните десет години на Бермудския триъгълник бе отделено много внимание. Той стана тема на книги, статии и списания, предавания по радиото и телевизията. На него бе посветено специално телевизионно предаване в САЩ и той бе включен всред тайните на неидентифицираните летящи обекти и древните извънземни астронавти. Според всички описания там става нещо много странно.

Моят интерес към Триъгълника се породи през 1972 г., когато в качеството ми на библиотекар в Щатския университет на Аризона често ме молеха да помагам за издирването на информация по въпроса. Сякаш нищо не съществуваше. Една нова библиотекарка в университета, Дебора Блуин, и преди бе изпитвала чувството на безсилие, защото не й се удавало да издири нищо; затова обединихме силите си и в течение на няколко месеца давахме обяви във вестниците и писахме писма до различни правителствени органи, изследователски организации и библиотеки по източното крайбрежие, за да ви-дим дали няма да ни подскажат вероятни източници. Някои от запитаните отговориха с по едно-две заглавия и на края съставихме доста дълга библиография която предоставяхме на всеки, който се нуждаеше от нея. Търсенето беше огромно. Изглежда, никой не бе успял да открие нещо значително за Бермудския триъгълник. Проблемът беше, че макар да съществуваха няколко десетки статии и глави от книги, те бяха от такъв вид, че не можеха да се намерят при нужда, като се търсят в каталозите или индексите.

След като прочетох всички глави и статии, разбрах че загадката на Бермудския триъгълник е нещо значително повече от изброяването на странните изчезвания на голям брой кораби и самолети. Изявленията на представители на Военноморските сили, Бреговата охрана Военновъздушните сили и застрахователното дружество „Лойд“(Лондон) се повтаряха, тълкуваха и вмъкваха в разказа. Много автори, които по-рано се бяха опитвали да разрешат загадката, по-късно откриваха че те самите и техните теории са вече неотменима част от нея. В разказа постоянно се включваха нови случки.

Тези литературни произведения, взети заедно съставят нещо, което може да се нарече история на случая или легенда за Бермудския триъгълник, както обикновено се разправя. Реших да разследвам загадката по-нататък; да събера цялата информация, която може да се намери за всеки инцидент, да видя дали тук или там не се крие някакъв отговор.

Възприех малко необичайна форма, с която да представя резултатите от моите изследвания. Първо преразказвам легендата за Бермудския триъгълник, за да предам фактите и аромата на цялата история, така както се е развивала в течение на годините. След това разглеждам отделните случаи в хронологичен ред. За всеки от тях давам подробно описание на епизода, както е разказван обикновено. Следват отнасящите се към него извлечения от различните източници, които открих по време на изследването. Собствените ми бележки, предположения, мнения и заключения или следват, или са пръснати из цитирания материал. Целта на това подреждане е да се даде възможност на читателя да узнае източника на информацията, която получава, и така да му се позволи да направи собствено заключение по въпроса, дали даден инцидент е загадъчен, или, изглежда, има логично решение. В няколко случая информацията е недостатъчна и не може да се стигне до решение.

Думата „Легенда“, с главна буква, се използва навсякъде като съкращение на: „обикновено за инцидента се разказва по този начин като част от историята на Бермудския триъгълник“. Почти винаги можеше да се използва този начин, защото повечето версии за дадения инцидент бяха подобни. Има обаче няколко случая, за които не е възможно да се каже „така се разказва обикновено“, защото съществува значително различие между версиите. За тези инциденти съм дал онова описание, което изглежда най-разпространено.

Тъй като Легендата е съставена по голям брой източници, никой не е цитиран за приноса си с изключение на онези части, които несъмнено „принадлежат“ на определен автор. Би било необходима съвсем различна по вид книга, за да се направи опит да се покаже кой е автор на всяка част от историята. Тук аз имам за цел да пиша за самите случки, а не за ония, които са ги популяризирали.

Повтарящите се данни и несъществените подробности са пропуснати от цитираните текстове, за да се спестят на читателя уморителното дублиране на факти в съобщенията и подробностите в докладите, като дебелината на корпуса и номерата на самолетите и военнослужещите. В няколко служебни доклада времето е превърнато от военната система в цивилното източно стандартно време, а местоположенията и координатите са опростени и обяснени.

В много случаи фактите, които се излагат в цитирания материал, се различават от онези, съдържащи се в Легендата. Оставил съм на читателя да реши за себе си коя версия е по-вероятно да бъде истинска.

 

Май 1974 г.

Темпи, щата Аризона

Л. Д. К.

 

 

 

„Факт е, че всички бяхме много озадачени, тъй като работата беше толкова проста, а ни объркваше напълно.

— Може би самата простота на нещата ви кара да бъркате — каза приятелят ми.

— Какви глупости говорите — отвърна префектът и се изсмя от сърце.

— Може би загадката е прекалено обикновена — рече Дюпин.

— О, господи! Кой е чувал подобна мисъл?

— Малко прекалено очевидно.

— Ха, ха, ха! Хо, хо, хо! — разсмя се нашият посетител, като явно се забавляваше. — Ей, Дюпин, ще ме уморите!“

„Отвлеченото писмо“ Едгар Алън По

 

Легендата за Бермудския триъгълник, както се разправя обикновено

Нощта блестеше от звезди, когато самолетът „DC-3“, подтикван от благоприятен вятър откъм опашката, започна бавно да се спуска към Майами. Лекото свеждане на носа повиши скоростта на полета с няколко възла и висотомерът започна бавно да спада. В кабината пътниците, на път за домовете си след коледната ваканция в родния им остров Пуерто Рико, пееха „Ние, тримата крале“, а стюардесата им поднасяше сладкиши и пунш. В пилотската кабина командирът на екипажа взе микрофона:

— Кулата в Майами, тук пътнически самолет № 16002, приемам.

— Пътнически самолет № 16002, тук кулата в Майами, приемам.

— № 16002 наближава Майами, идвам от Сан Хуан, Пуерто Рико. В момента съм на петдесет мили южно, всичко е наред, виждам града. Моля, дайте указания за приземяването. Приемам.

— Нула нула две, продължавайте захождането, съобщете, когато видите летището.

— Нула нула две, тук е кулата в Майами. Моля, отговорете. Приемам.

— Нула нула две, чувате ли ме? Приемам.

— Пътнически самолет № 16002, тук е кулата в Майами. Чувате ли ме? Чувате ли ме? Моля, отговорете. Приемам.

Но № 16002 въобще не отговори на повикването от кулата в Майами през тази ранна утрин на 30 декември 1948 г., както не отговори и на повтарящите се повиквания от радиостанциите в Нови Орлеан, Сан Хуан и на Бреговата охрана. Почти веднага започна масово издирване. Стотици кораби претърсваха морето, докато самолети оглеждаха района от въздуха. Атмосферните условия бяха идеални, водата — прозрачна и спокойна, и толкова плитка в района, че лесно се виждаха по-едри предмети по дъното. Но морето пази добре своите тайни; никога не бяха намерени каквито и да са следи от самолета „DC-3“. Според предпазливите изрази в доклада за произшествието на Управлението за гражданска авиация, публикуван шест месеца по-късно, „в този случай липсва достатъчно информация, за да се определи вероятната причина“.

Но по доковете, летищата, плажовете и кръчмите, навсякъде, където се събираха опитните моряци, за да обсъждат загадките на морето и небето, се виждаше характерният рисунък на изчезването. Опасността, витаеща в Бермудския триъгълник, отново бе нанесла удар, беше взела още една жертва. Хората, които познаваха морето, знаеха за ужасния район в средата на Атлантическия океан, където кораби (а сега и самолети) са изчезвали в продължение на повече от един век, изчезвали без никаква причина, при добри атмосферни условия, без да изпратят зов за помощ и без да оставят следи.

Дългогодишните наблюдатели на района знаеха за пътническия самолет на „Бритиш Саут Америкън Еъруейс“, „Стар Тайгър“, който бе изчезнал през януари същата година, когато се приближавал към Бермудските острови, идвайки от Азорските острови. Както било предопределено и на самолета „DC-3“ да направи няколко месеца по-късно, „Стар Тайгър“ изпратил съобщение, че „всичко е наред“, когато наближавал края на дълъг обичаен полет, а след това замлъкнал. След завършване на разследването на случая със „Стар Тайгър“ от Министерството на гражданската авиация бе заявено, че то никога не се е сблъсквало с по-озадачаващ проблем. Поради липса на доказателства в подкрепа на някоя друга теория министерството съобщи, че нещастието се е случило поради „някаква външна причина“.

Няколко седмици след гибелта на самолета „DC-3“ близнакът на „Стар Тайгър“ — „Стар Ариел“ — изчезна между Бермудските острови и Ямайка при полет в спокойно, ясно време. Новината се разнесе бързо. Бе настъпило времето да се развали злата магия, да се разбере каква е причината за всичките изчезвания. Започна търсене, каквото никога дотогава не било виждано, поради случайното присъствие в района на голямо съединение от Военноморските сили на САЩ и голям брой английски кораби; в опитите да се открие самолетът не бяха пожалени никакви усилия. Но отново всичко бе напразно, защото „Стар Ариел“ също бе отлетял за небитието в Бермудския триъгълник.

Линията, прекарана от Бермудските острови до Пуерто Рикд, оттам до Флорида и обратно до Бермудските острови, очертава центъра на този район и му дава името. Някои от изчезванията са станали извън централния триъгълник и когато всички те се нанесат върху картата, триъгълникът се разширява и разкривява във формата почти на квадрат. Това е зловещата „ничия земя“, за която се твърди, че вдъхва такъв страх у моряците и пилотите, че те отказват да говорят за нея с обикновените хора. Заобиколен от курортите на Бермудските острови, Бахамските острови и Флорида, пазен от патрулите на САЩ и с усилен трафик през нощта и деня, районът съвсем не е изолиран. Макар голям брой съдове, военни и граждански, да го прекосяват всекидневно, без нищо да им се случи, броят на изчезванията надхвърля законите на случайността за такъв ограничен район.

Следобед на 5 декември 1945 г. започва най-странната драма в цялата история на авиацията. Тогава пет торпедни бомбардировача „Авенджър“ излитат от военноморската въздушна база Форт Лодърдейл с краткотрайна патрулна мисия, която ще завърши с объркване, трагедия, загадка и вероятната смърт на двадесет и седем души. Макар да нямало признаци за лоши атмосферни условия, командирът на патрула съобщил по радиото, че и петте самолета са се загубили и не знаят в каква посока летят. Малко по-късно връзката се влошила и не могла да бъде подновена. Спасителен самолет незабавно се отправил към предполагаемия район на загубения патрул, но и той също изчезнал. Най-голямата операция за издирване в историята на авиацията продължила пет дни, но така и не били открити следи от шестте самолета. След продължително разследване Военноморските сили признали, че са по-объркани, отколкото преди да започне разследването. Властите могли само да се почесват по главите и да се чудят кой или какво нанася удар след удар в Бермудския триъгълник. Офицер от Военноморските сили заявил: „Те изчезнаха така, сякаш са отлетели на Марс.“

През четиридесетте години на нашия век станаха голям брой други произшествия. „Сити Бел“ бе намерен изоставен край Бахамските острови, а „Рубикон“, кораб-призрак, доближи брега край Флорида през октомври 1944 г. в превъзходно състояние, но само с едно куче на борда. Ал Снидър, жокей с международни известност, изчезна през март 1948 г. по време на риболов недалеч от южния край на Флорида. През 1940 г. „Глория Кълита“ бе намерен изоставен, но в отлично състояние, близо до западния бряг на Флорида в Мексиканския залив.

Ако се върнем по-назад, „Ла Дахама“ бе видян в Бермудския триъгълник в 1935 г., няколко дни след като друг кораб бе съобщил, че е наблюдавал потъването му. В 1931 г. норвежкият кораб „Ставенгер“ изчезна край Бахамските острови с четиридесет и трима души на борда, а „Райфуку мару“ се изпари в спокоен ден на 1925 г., след като изпрати съобщението: „Елате бързо, то е като кинжал! Не можем да избягаме!“

„Каръл А. Диъринг“ бе намерен здраво заседнал в плитчините Дайъмънд през януари 1921 г. с вдигнати ветрила. Две котки бяха единствените живи същества на борда. Най-странното в това произшествие е, че на печката целият обяд очаквал екипажа, който никога нямало да се върне. Същата година дванадесет други кораба изчезнали в района. Те отплавали от пристанищата в нормални, обичайни рейсове и всичките минали по същата призрачна пътека. Макар местоназначенията им официално да били вписани като Бермудски острови, Ямайка, Майами и други такива места, те всички пристигали в пристанището на „изчезналите кораби“. През 1918 г. Военноморските сили, една от предпочитаните жертви на злата магия, претърпели голяма загуба. „Сайклопс“, дълъг 160 метра въглевоз, отплавал от Барбейдоус за Балтимор с 309 души на борда и вече никой не чул за него, нито го видял въпреки големите усилия, положени за издирването му. Това е първият кораб, снабден с радиостанция, който изчезнал, но той не изпратил призива SOS. След половин век Военноморските сили признават, че макар да са били предложени много теории, никоя от тях не обяснява задоволително гибелта на „Сайклопс“. Усложнявайки загадката, два подобни на него кораба, „Протеъс“ и „Нереъс“, изчезват през 1941 г. почти по същия маршрут.

Жертвите не винаги са били безименни и безлични. През 1909 г. Джошуа Слоукъм, най-известният моряк по онова време, изчезва когато прекосява Триъгълника. Единадесет години преди това той си спечелва трайна слава като първия човек, плавал сам около света. Той и „Спрей“ отплават един ден на юг от Масачусетс и никога не се завръщат от Бермудския триъгълник. Хората, които са познавали него и „Спрей“, смятат за невероятно той и яхтата да са станали жертва на нормалните опасности в морето.

Злокобната история на Бермудския триъгълник се простира назад и в миналия век, във века преди него и още по-далеч в миналото, до първия известен пътешественик в този район — Христофор Колумб. Колумб плавал през Саргасово море, друга легендарна зона на мрака, и Бермудския триъгълник при първото си пътуване до Новия свят през 1492 г. Неговите моряци се разтревожили от странното Саргасово море и събитията по време на прекосяването на Триъгълника — светкавицата, паднала в морето, необичайното поведение на компасите и странната светлина, появила се една нощ в далечината.

Макар данните да са разпръснати и непълни, документирано е, че четири американски военноморски съда са изчезнали необяснимо между 1781 и 1812 г. Црез 1840 г. „Розали“, голям френски кораб, бил намерен напуснат близо до Насо. Ветрилата му били вдигнати, ценният товар — непокътнат и всичко било в ред. „Бела“, загадъчна останка, бил открит през 1854 г. Шведският барк „Лота“ изчезнал близо до Хаити през 1866 г., а две години по-късно го последвал испанският товарен кораб „Виего“.

Една от най-големите загадки на морето е странното изчезване на „Аталанта“ през 1880 г. Корабът напуснал Бермудските острови на път за Англия през януари, с екипаж от триста кадети и офицери, и вече никой не го видял. Въпреки масовото претърсване, извършвано от голяма група кораби, които плавали в разгънат строй на видимо разстояние един от друг, никакво парче, мачта или спасителна лодка от „Аталанта“ не били намерени.

Веригата продължава, без да се прекъсва през 1884 г.; тогава италианската шхуна „Мирамон“ на път за Нови Орлеан спокойно отплавала в преддверието на ада. Когато германският барк „Фрея“ бил намерен изоставен през 1902 г., съществували предположения, че причината може да е някое земетресение.

Би трябвало дебнещата смърт да се задоволи с многото жертви, които вече е взела, особено след изчезването на трите пътнически самолета и ескадрата самолети през четиридесетте години, но самолети и кораби продължават да изчезват и до наши дни. Винаги се повтаря същата история: добри атмосферни условия, никакви технически проблеми, обичайните обаждания по радиото и след това — мълчание. При последващите големи спасителни операции толкова рядко се откриват останки, че е изненадващо, ако се намери нещо или се получи някакво съобщение.

Едно от тези изключения се осъществява през февруари 1953 г., когато британски транспортен кораб на път за Ямайка изпраща сигнала SOS, намирайки се на север от Триъгълника. След като съобщението се прекъсва внезапно, без никакво обяснение, започва търсене, но не е открито нищо. По-късно един съд в Лондон обявява, че „причините не са установени“.

През март 1950 г. американският самолет „Глоубмастър“ изчезва северно от Триъгълника, последван няколко месеца по-късно от товарния кораб „Сандра“. Той изчезва през една спокойна тропична нощ с товар от инсектициди.

Произшествията продължават, без да намалява честота им: самолетът „Сюпърконстелейшън“ на Военноморските сили през 1954 г.; натовареният със сяра кораб „Садърн Дистриктс“ във Флоридския проток през същата година; яхтата „Конемара lV“, намерена силно повредена в самия център на Триъгълника през 1955 г. През 1956 г., сякаш за да навакса за по-слабата предишна „реколта“, проклятието постига по-голям брой жертви, включително самолета „Скай Рейдър“ и един патрулен бомбардировач на Военноморските сили с екипаж от десет души.

Изключително висок брой изчезвалия са станали около Коледа и специалистите все още не са установили защо Триъгълникът е по-зловещ през това време на годината. През декември 1957 г. издателят Харви Коновър, един от най-известните американски яхтсмени, и няколко негови роднини отплават от Кий Уест към отдалечения на 150 мили Майами със състезателната му яхта „Ръвонок“. Макар предначертаният маршрут да бил в близост до брега през цялото време, те изчезнали завинаги.

Междувременно самолетите не са забравени. През 1962 г. самолет „KB-50“ на Военновъздушните сили излита от пистата в базата Лангли, щат Вирджиния, и се отправя към Азорските острови с екипаж от 9 души. Скоро след излитането контролната кула получава кратко, слабо чуващо се съобщение по радиото, че самолетът е изпаднал в някаква беда. Отново масовото търсене не открива никаква следа.

Военноморските сили на САЩ загубват две ядрени подводници — „Трешър“ през 1963 г. и „Скорпиън“ през 1968 г. И двете завършват последното си пътуване близо до Триъгълника.

Годината 1963 е високосна за злата орис. Започва с „Марин Сълфър Куийн“, транспортен кораб, специално преоборудван да превозва течна сяра. Hα път за Вирджиния от Тексас, корабът изчезва край най-издадената част на Флорида, след като изпраща обичайното съобщение по радиото. С изключение на няколко спасителни пояса от кораба не е намерено нищо. Загубата получава голяма гласност, също както и разследването на случая от Бреговата охрана. Макар да са предложени няколко възможни решения, никой жив човек не знае какво се е случило в действителност.

Една от най-загадъчните страни на изчезванията е, че спасителите никога не са успявали да открият трупове. Обикновено се очаква след катастрофа с кораб на брега да бъдат изхвърлени поне няколко тела, но това никога не се е случвало в Бермудския триъгълник. Тъй като повечето произшествия са ставали на видимо раз-стояние от бреговете, липсата на трупове е особено озадачаваща.

През юли 1963 г. Военноморските сили и Бреговата охрана търсят в продължение на десет дни, но не намират нищо от „Сно бой“, дълга около 20 метра рибарска лодка, изчезнала по 80-милното разстояние от Ямайка.

Месец по-късно два самолета „КС-135“ били хванати в небесен капан с единадесет души на борда. По пладне те съобщили по радиото координатите си и повече никой не ги чул. Когато близо до Бермудските острови открили останки, предположили, че е станало сблъскване във въздуха. Но други останки, открити на 160 мили оттам, породили нова загадка. Ако е станало сблъскване във въздуха, защо има следи в два района? Ако самолетите не са се сблъскали, защо са паднали едновременно? Няма задоволителен отговор, а представителите на Военновъздушните сили все още се почесват, където не ги сърби, когато стане дума за произшествието.

Озадачаващите изчезвания продължават. През 1965 г. самолет „С-119“ на Военновъздушните сили изчезва при полет в добри атмосферни условия от базата си до остров Гранд Търк. Точно по времето, когато самолетът би трябвало да се приземи, операторът в контролната кула на острова получил странно, неразбираемо съобщение. Каква отчаяна информация се опитвал да предаде пилотът в последната минута, преди да изчезне в забрава? Съществуват предположения, че един от неидентифицираните летящи обекти, видени от „Джемини-4“, може да е изиграл някаква роля в изчезването.

През 1967 г. известен брой кораби се отправят на еднопосочно пътешествие към Бермудския триъгълник. Годината започва с изчезването на транспортния самолет „Чейс YC-122“, който се изпарява във въздуха при полет на 60 мили от Форд Лодърдейл до Бимини. Самолетът пренасял снимачни съоръжения за филм на Лойд Бриджис, озаглавен по ирония на съдбата „Незагиващите“. Годината завършва с гибелта на двама мъже, които тръгнали с лодка, за да видят коледните светлини на Майами бийч откъм морето. Бреговата охрана получила съобщение, че не можели да използват двигатели, защото било изкривено витлото, но че нямало никаква опасност; просто искали някой да ги извлече до пристанището. Деветнадесет минути след това Бреговата охрана пристигнала на мястото, посочено от двамата мъже, но не била открита нито следа от лодката, която заслужила името си — „Магия“.

През юли 1969 г. около района на Триъгълника били намерени при спокойно време пет изоставени кораба. Представител на застрахователното дружество „Лойд“ възкликнал, че „това е крайно необичайно“, още повече като се вземе пред вид отличното време. Следващия месец в Триъгълника изчезва Бил Верити, опитен моряк.

Необясними произшествия все още стават: товарните кораби „Елизъбет“ и „Карибе“ изчезват през 1971 г.; а през март 1973 г. „Анита“, най-големият товарен кораб, който е изчезнал безследно, отплавал от Норфък и вече нищо не се чуло за него.

Военноморските сили, Бреговата охрана и Военновъздушните сили официално отричат в района да съществуват някакви странни сили. Но неофициално историята е съвсем различна. Те признават, че са объркани и че малкото улики, с които разполагат, само задълбочават загадката. Представител на Военноморските сили заяви: „Изглежда сякаш те (изчезналите кораби) са били покрити с гигантска електронна камуфлажна мрежа. Знаем, че там става нещо странно, винаги сме го знаели, но по всичко изглежда, че няма определена причина за това. Ние тук съвсем не го взимаме на шега. За онези, които продължават да гледат скептично на загадъчните събития, списъкът на изчезналите е на разположение, всеки, който иска, може да го провери. Става въпрос само за няколко минути.“

Пилотите избягват да обсъждат изчезването на самолетите с хора, които не са от занаята, и с нежелание говорят за това дори помежду си. Разбиванията, макар и да са чувствителна тема, поне са нещо, което може да се анализира, нещо, за което обикновено се открива причина. Изчезванията са различна работа. Възможно е, макар и рядко, някой самолет да падне или кораб да потъне, без да остави следи. Възможно е, но не е много вероятно. Почти винаги остава нещо, парчета или маслено петно, което да отбележи мястото. Пилотите нямат власт над събитията — те могат само да продължат да летят, като се надяват, че техният самолет няма да бъде следващата жертва. Въпреки дълбокия си скептицизъм по отношение на всякакви неизвестни сили, пилотите са се сблъсквали с множество странни явления. Компаси, които започват да се въртят като луди, силни завихряния в отлични атмосферни условия, изкривени радиосигнали, побъркани жироскопи, светещи предни стъкла и скали на бордните уреди и много други, дори още по-странни аномалии са били наблюдавани от заслужаващи доверие хора.

През последните 150 години над четиридесет кораба и двадесет самолета са превозили почти хиляда души^[1] в това мъгливо преддверие на загубените. Докъм края на четиридесетте години всяко произшествие беше само объркващ частен случай. Но после картината се изясни — твърде много кораби изчезваха при подобни обстоятелства в такъв малък район от океана. Хората, които разследваха произшествията, не можеха да се убедят лесно — измина доста време, преди те да признаят, че може би нещо не е в ред със самия район. Специалисти от флотата и авиацията сега подозират, че някакво явление в района, а не поредица от „съвпадащи“ нещастия, както обясняват Военноморските сили, може би е причина за това.

Разследващите произшествията изключват обичайните опасности като внезапни тропически бури; но те хранят значителни подозрения, че причината може да се крие в атмосферни аномалии и в електромагнитни гравитационни нарушения. Подобни сили биха могли да объркат компасите и да накарат да замлъкнат радиопредавателите на петте самолета „Авенджър“, а след това и на спасителния самолет „Маринър“, когато той навлязъл в същия район. Това произшествие, особено описанието на пилота за някакво странно море и невъзможността да се види слънцето, навеждат на мисълта за някаква атмосферна аномалия, „дупка в небето“ — неизвестна засега зона, в която самолетите могат да влязат, но не и да излязат. Голям брой опитни пилоти и моряци мислят, че теорията за атмосферни аномалии е единствената, която би могла да обясни подобни събития, настъпващи само понякога, винаги без предупреждение, достатъчно често, за да предизвикат тревога, но нередовно, така че не могат да се предвидят. Засега все още не се знае точно какви са тези аномалии и защо, както изглежда, са ограничени само в тропически води — в района на Бермудския триъгълник например.

Някои мислят, че аномалиите може би са изкривяване на пространството или че изчезналите кораби са попаднали в капана на четвъртото измерение. Един пророк предсказва, че някой ден изкривеното пространство ще освободи всички съдове и те ще се завърнат в родните си пристанища със скелетите на екипажите. Друг смята, че екипажите ще бъдат живи, на същата възраст, както когато са изчезнали, и ще разкрият тайната, която се крие зад мрачните граници на Бермудския триъгълник.

Може би времето тече с променлива скорост, а не с постоянна, както винаги се е мислило. Ако е така, ще бъдат обяснени много случаи, при които кораби и самолети внезапно установяват, че се намират на стотици мили от мястото, където се предполага, че са, без да има логична причина за това. Ако времето тече с достатъчно различна от нормалната скорост, даден кораб, попаднал в такъв капан, може просто да престане да съществува за този свят. Друга възможност е времето не винаги да се движи по права линия, а понякога части от него да се „откъсват“ и да се отправят встрани от главния поток, като отнасят със себе си всичко, което по това време се е намирало в съответния район. Тези кораби и нещастните им обитатели вероятно се пренасят в бъдещето или миналото, или пък попадат в някакъв успореден на нашия свят.

Някои учени са на мнение, че земетресенията в океана — внезапни размествания на дъното, които могат да предизвикат вълни с височина до 60 метра — вероятно са най-логичният отговор. Такива вълни с лекота биха погълнали цял кораб и с това би се обяснило отсъствието на призиви за помощ и на останки.

Специалисти от Военноморските сили и някои други отхвърлят възможността подводната вулканична дейност и земетресенията в океана да са причина за загубите, но известен брой учени мислят, че може би някои странни явления в океански води играят главната роля.

Установено е, че се образуват вълни с височина над 30 метра, а такава гигантска стена е способна лесно да преобърне дори кораб от средна големина, преди той да успее да изпрати SOS. Макар все още да не се знае много по въпроса, кое предизвиква такива вълни, предполага се, че причини могат да бъдат мощни океански течения или водни вихри. Недостатък на тази теория е, че за да има бурно море, е необходима някаква буря, а при никое от изчезванията в Триъгълника не можа да се каже, че атмосферните условия са били лоши. Още повече че бурните води не бива да се винят за изчезването на самолети. За да се обяснят загубите на самолети, бе предположено, че съществуват гигантски, невидими атмосферни вълни, подобни на океанските.

Самолетите понякога попадат в завихряния не само когато са близо до или в купесто-дъждовни облаци, но и в чисто небе. Крайно силни завихряния действително могат да разбият самолета и е вероятно те да са причина за някои от изчезванията. При по-внимателно изследване обаче и тази теория не издържа. Първо, атмосферните условия са били добри при повечето случаи на изчезвания и, второ, самолет, който се разпада, оставя останки в обширен район.

Макар повечето теории да обясняват само по няколко от произшествията, има една, която сякаш съдържа в себе си повече смисъл — теорията за магнитните аномалии. Промените в показанията на компасите са явление, познато дори на начеващите пилоти и моряци. Компасът рядко сочи действителния север — Северния полюс; той сочи към магнитния полюс, който е встрани. В много места отклонението е значим фактор, който трябва да се взима пред вид; в противен случай даден съд може да се окаже на стотици мили от мястото, където се предполага, че се намира.

Има два района върху повърхността на Земята, където компасът сочи истинския север — Бермудският триъгълник и една зона, недалеч от бреговете на Япония, известна под името „Морето на дявола“, където също ичезват доста съдове. Между 1950 и 1954 г. поне девет кораба са изчезнали в Морето на дявола. Те били големи товарни кораби с мощни двигатели и радиопредаватели, а не малки рибарски лодки. Само един от тях успял да предаде призива SOS. Продължителните търсения открили няколко малки останки, но нито един оцелял човек, трупове или спасителни лодки. Разтревожено, японското правителство наредило районът да се изслед-ва, но бил открит само един нов вулкан. Изригването му потопило един от изследователските кораби! Тогава японското правителство обяви района за опасен.

С държана в тайна операция Военноморските сили на САЩ провели големи геомагнитни изследвания, като при тях били осъвременени много данни преди повече от тридесет години. Смята се, че проектът е изпълнявал и други функции, включително подслушване на съобщения от космическото пространство и обследване на теорията за „отслабване на свръзките“.

Специалистът по електроника Уйлбър Б. Смит, натоварен от канадското правителство да оглави през 1950 г. изследване на магнетизма и гравитацията, открил в атмосферата зони, в които съществува явлението, наречено от него „отслабване на свръзките“. Тези зони, съобщава той, са с диаметър около 300 метра и се простират до неизвестна височина; те се преместват и изчезват, за да се появят в друго място. Смит установил, че полета с „отслабване на свръзките“ често имало там, където са ставали необяснени катастрофи. Той изказва предположението, че докато върху повечето самолети тези зони вероятно не оказват влияние, някои самолети със специфична конструкция и размери могат да бъдат подложени на достатъчно силно въздействие от тези сили, за да бъдат разрушени. Възможно е тези сили да въздействуват не само върху самолетите, техните компаси и радиопредаватели, но и да се отразяват върху човешките сетива, като предизвикват виене на свят и загуба на чувството за ориентиране в пространството.

Били са представени доказателства, че Бермудският триъгълник е само част от по-голям район, в който съществува този проблем. Районът, известен като „Адското преддверие на изчезналите“, включва континенталния шелф на север до Ню Джърси, Мексиканския залив и Атлантическия океан, на изток до Азорските острови.

Други изследователи са открили, че Бермудският триъгълник и Морето на дявола са само два от няколкото аномални района, пръснати по земното кълбо. Математици и инженери са открили дванадесет такива района, наречени „Подли водовъртежи“, понеже липсва по-добро наименование. Твърди се, че такива завихряния стават на Северния и на Южния полюс и на десет мес-ста в двете полукълба. Установено било, че те са на еднакво разстояние едно от друго и линиите, прекарани по глобуса от всяко завихряне до съседните му, образуват поредица от равностранни триъгълници. Учените псе още не са разбрали какво е значението на този модел.

Наскоро бе осъзнато, че същите географски характеристики на малкия сектор от океана, известен като Бермудския триъгълник, които правят от него идеален район за изстрелване на ракети, вероятно го правят идеален канал за приземяване на тела от космическото пространство. Може би мощен източник на енергия или сигнализиращо устройство, оставено в района преди много векове от разузнавателен патрул на друга планета, продължава да изпраща сигнали в космическото пространство, като показва на потомците на ранните изследователи най-добрия път за приземяване на нашата планета. Устройството може да се задействува само от време на време, което ще обясни защо повечето кораби и самолети, преминаващи през района, не търпят бедствие. Но когато устройството заработи, мощните лъчи вероятно са достатъчно силни, за да въздействуват върху навигационните уреди и човешкия мозък и дори е възможно напълно да разрушат всеки съд, попаднал за нещастие на пътя им. Такава сила може да обясни голям брой от произшествията, станали поради явни проблеми на пилотите с ориентирането; и по-специално случая с петте бомбардировача „Авенджър“.

Все повечето данни, че някои цивилизации в миналото са притежавали познания и са имали постижения, надхвърлящи всичко, което учените смятат за възможно, подкрепят теорията, че в древни времена Земята е била посещавана от извънземни същества. Смята се, че много от тези постижения не биха били възможни без помощ от изключително напреднал интелект.

Бреговата охрана твърди, че многото произшествия в Бермудския триъгълник са само съвпадения и че „… няма нищо загадъчно в изчезванията в този специален район на океана. Атмосферните условия, повреди в техниката и човешки грешки, а не нещо свръхестествено, са причинили тези трагедии“. Повечето от бедите според Бреговата охрана стават поради големия брой хора, които се осмеляват да прекосяват океана с малки лодки до Бахамските острови.

Това изявление се отнася до ония неопитни моряци, които отплават със съдове, непредназначени да се използват в открито море. Но какво да се каже за Джошуа Слоукъм, Харви Коновър и многото други опитни моряци, които са изчезнали там? А загубените пътнически самолети, реактивните самолети на Военновъздушните сили и петте бомбардировача „Авенджър“? Те са били пилотирани от опитни хора, които са знаели как да се справят и в най-тежки условия, но въпреки това са изчезнали. Изявленията на Бреговата охрана не могат да обяснят подавляващото мнозинство от случаите.

Бермудският триъгълник продължава да обърква официалните лица. Нови теории се създават и отхвър-лят почти със същата бързина, с които изчезват кораби. Единствената връзка, която сякаш съществува между изчезналите съдове, е, че те са били натъпкани в същите тесни географски граници. Никакви разяснения не могат да обяснят защо никога не са били открити останки и тела и защо изчезванията винаги стават при добри атмосферни условия. Много вероятно е хората още да не са достигнали такова ниво на развитие, че да могат да разберат силите, които действуват в Бермудския триъгълник.

 

1492
Христофор Колумб, Саргасово море и Бермудският триъгълник

Христофор Колумб, първият известен пътешественик, преминал през Саргасово море и района, известен сега като Бермудския триъгълник, им придал загадъчна слава, която с течение на годините се разраснала. В неговите корабни дневници има описание на запълнено с водорасли море, бележки за неизправна работа на компаса, за голям пламък и поява на странна светлина в морето. Всеки инцидент плашел и без това изнервените членове на екипажа и бил за тях предупреждение да се върнат. Слуховете за необичайните явления плъзнали навсякъде сред моряците и районът скоро придобил сланата на загадъчен, слава, която притежава и днес.

Когато космонавтите започнаха своето пътешествие от четвърт милион мили до Луната през 1969 г., те разполагаха с много повече информация за предстоящия им маршрут, отколкото е имал Колумб за плаването си от три хиляди мили през 1492 г. Космонавтите имаха подкрепата на хиляди технически лица по целия свят, които из ползваха най-съвършените компютри и най-съвършената комуникационна техника, създадени от човека. Те знаеха точно колко време ще отнеме пътуването, знаеха и бяха подготвени за многото опасности, с които биха могли да се сблъскат. Когато Колумб отплавал от Канарските острови с деветдесет души на три малки кораба, той не знаел почти нищо за това, което го очаква. Нямал никакви карти, които да следи, никакъв човек, с когото да поддържа връзка, никакво място, от което да поиска помощ, и никакви данни за това, колко ще продължи пътуването или какви опасности биха могли да го дебнат.

Саргасово море, район с по-малко вятър, дъжд и облаци от останалата част на океана, е в централната част на Северния Атлантически океан, разстила се от 30° до 70° западна дължина и от 20° до 35° северна ширина (Северният Атлантически океан се простира на юг до Екватора). То е почти толкова голямо, колкото е територията на САЩ, над 2000 мили дълго и 1000 мили широко, от всички страни е обградено с течения, които го карат да се върти бавно по посока на часовниковата стрелка. Името му произлиза от португалската дума sargaco — „водорасло“.

Първите моряци, които прекосили морето, се опасявали да не заседнат, защото наличието на големи маси водорасли обикновено означава, че сушата е близо. Но в целия този район океанът има дълбочина от няколко мили. Голям брой необичайни същества обитават Саргасово море — или скорошни „контрабандни пътници“ доплавали тук върху отломки, или потомци на такива пътници, приспособили се към живота сред водораслите.

Безветрените зони — симетрични пояси от спокойно време между 30° и 35° северна и южна ширина — дават своя принос за загадъчността на района. Често въздухът в този район е толкова неподвижен, че са известни случаи, когато моряците са чели цяла нощ на палубата на светлина от свещ, а ветроходи са оставали пленени там в продължение на месеци.

Макар Колумб да описал неизопачено водораслите, последвалите го мореплаватели разпространили истории, които вдъхвали ужас у всички моряци. Моряците по онова време се тревожели, когато плавали далеч от бреговете; те не били свикнали продължително време да не виждат брега. Просналите се, докъдето виждат очите, жълти, кафяви и зелени водорасли, всред които пълзели странни същества, ужасявали плаващите през тях моряци. Легендите бързо „набъбвали“, особено след като някои кораби престоявали продължително време неподвижни в безветрени зони. Според легендите, вече не липсата на вятър ги спирала, а дебелите рогозки от водорасли, които плъзвали по корпуса на кораба, нагоре по въжетата и веригите, задържали го неподвижен под тропическото слънце, докато всички на борда измрели от жажда или глад и корабът се превърнел в изгнило корито с екипаж само от скелети и дори не потъвал, защото го крепели пипалата от водорасли. Дървоядите, които благоденствуват в тропичните води, понякога наистина превръщали корпусите на неподвижните кораби в прогнила дървесина. Дребните гадинки, пълзящи по сплъстените водорасли, в легендите се превръщали в чудовища и гигантски калмари, които можели да повлекат кораба в океанските дълбини. Все повече се пръскали слухове, че много екипажи умирали от мъчителна смърт, защото нямало въздух за дишане.

Веднъж попаднали в сравнително спокойния център на Саргасово море, всякакъв вид отпадъци обикновено остават там, докато потънат, като се движат в огромни кръгове, пленени от въртящия се басейн. Растения, донесени от заобикалящите морето течения, попадат в центъра, където много от тях продължават да се развиват. Предполага се, че голяма част от растенията идват от Мексиканския залив, носени от Гълфстрийм и от Карибско море. Дървета, завлечени по реките от тропическите наводнения в Централна Америка и Уест Ин-дия, стигат дотук. Отпадъците от всяка река могат на края да достигнат до Саргасово море. През 1968 г. бе съобщено, че поради разливанията на нефт в района има повече петрол и катран, отколкото водорасли.

В Саргасово море са намерени голям брой напуснати кораби и така то си е спечелило известността на корабна гробница. Няколко автори говорят за цивилизация в центъра на морето. Според легендите там са се струпали едни до други безброй останки, някои от тях — на по стотици години и пълни със съкровища. Жителите на плаващото кралство, всички — безпомощни удавници от разни времена — гледат с презрение на съкровищата, защото нямат полза от тях. Саргасово море както в действителност, така и в легендите, е странно място.

Безветрените ширини се наричат още „конски ширини“ и са получили прозвището си във време, когато в тези райони попадали в безветрие кораби, превозващи коне. Често, след известно време без дъжд, запасите от питейна вода на ветроходите намалявали опасно. Понякога полудели от жажда коне се откъсвали и се хвърляли в морето, или пък хората сами изхвърляли през борда по-слабите животни, за да има вода за по-добрите. Суеверните моряци вярват, че духовете на умрелите коне витаят в този район.

Вечерта на 13 септември Колумб забелязал, че стрелката на компаса му вече сочи не право към Полярната звезда, а около шест градуса на северозапад. Това бил първият случай, когато такова отклонение въобще е установявано. Колумб наблюдавал как през следващите няколко дни отклонението се увеличавало и знаел, че екипажът ще изпадне в паника, ако научи за това явле-ние. Другите щурмани също го забелязали и загрижеността им бързо се разпространила сред екипажа, който бил ужасен. На моряците им се струвало, че навлизат в район, където дори природните закони са различни. Те чувствували, че някаква неизвестна сила кара компасът да им изневерява, и се опасявали, че вероятно ги очакват и други неизвестности, докато плават през необикновеното море.

На това място онези, които пишат във връзка с Бермудския триъгълник за това произшествие, обикновено преминават на друга тема, като оставят впечатлението, че наистина в района действува някаква странна сила. Но случката не приключва тук. Колумб измислил, че стрелката по начало не сочи към Полярната звезда, както дотогава се смятало, а към нещо друго. Пилотите и моряците, които уважавали научните познания на своя водач, му повярвали и паниката им се уталожила. След повече от три века Уошингтън Ървинг пише в биографията на Колумб: „…Поради това обяснението на Колумб било твърде правдоподобно и показва пъргавината на ума му, готов винаги да посрещне критичните мигове. Отначало теорията може да е била предложена, за да успокои умовете на другите, но след това, изглежда, и самият Колумб изпитал задоволство от нея.“ Макар Ървинг да се съмнявал в правилността на Колумбовата теория, Колумб действително намерил правилния отговор на загадката.

Стрелката на компаса не показва към Северния полюс или Полярната звезда, а към северния магнитен полюс, който сега се намира близо до остров Принс ъф Уейлс, някъде по средата на разстоянието между залива Хъдсън и Северния полюс. В действителност върху земната повърхност съществуват твърде малко места, където стрелката на компаса сочи истинския север; почти навсякъде има известно отклонение — от няколко градуса до 180°. Пилотите, моряците и пътешествениците сега познават това нормално свойство на компаса и, естествено, прибавят или вадят необходимите градуси, за да компенсират отклонението в дадения район.

„Големият огнен пламък“, който Колумб забелязал да пада в морето, вероятно бил метеор. Той не удивил много моряците и бил отбелязан просто заради размерите му.

През втората седмица на октомври моряците, настояващи да се върнат назад, открито се противопоставили на Колумб и положението му било отчаяно. В продължение на седмици те виждали земни птици и растения и надеждите им, че скоро ще достигнат суша, се засилвали. Но всяка сутрин те не зървали пред себе си нищо друго освен открито море и отново птици и растения. Облаците на хоризонта били взимани за суша и моряците често викали, че съглеждат земя, само колкото да възбудят надеждите и след това да обезсърчат екипажа; затова Колумб заявил, че ако някой направи такова съобщение и в продължение на три дни не бъде открита земя, той ще загуби правото си на наградата, обещана на първия, който види сушата.

Към 11 октомври те вече видели толкова непогрешими признаци за близост на сушата, че сам Колумб непрекъснато наблюдавал от палубата. Около десет часа вечерта му се сторило, че вижда светлина в далечината и опасявайки се, че и на него му се привиждат несъществуващи неща, извикал един от моряците. Той също видял светлината. Повикали още някого, но през това време светлината изчезнала. Понеже не били уверени, те не възбудили надеждите на екипажа със съобщение за новината. Четири часа по-късно Родриго Де Триана от борда на „Пинта“ съобщил, че се вижда суша. Този път нямало съмнение.

Историците продължават да са на различни мнения по отношение на тази светлина. Някои от предполаганите причини са: факла, в лодката на рибар или носена от някого по брега, или пък група светещи риби. Най-масово приеманата теория е, че светлината била илюзия, причинена от крайното напрежение и от подсъзнателни желания.

По този начин районът, който сега включва Бермудския триъгълник, получава загадъчната си слава от своя пръв навигатор и неговия суеверен екипаж преди почти петстотин години. Колумб в същност нанася реалистична информация в корабния си дневник, но по-късно събитията били преувеличени и моряците започнали да се боят от онова, което не могли да разберат.

 

Август 1840
„Розали“

През август 1840 г. големият френски кораб „Розали“ бил намерен изоставен, но в пълен порядък близо до Насо. Детрилата на кораба били вдигнати и из-глеждало да е напуснат само няколко часа, преди да го открият. Корпусът нямал течове, на борда имало ценен товар без никакви повреди и само едно живо същество — полумъртво от глад канарче в клетка. За екипажа никога нищо не се узнало.

 

Съвременните версии за произшествието с „Розали“ се основават върху описанието в книгата „Ло!“, написана от Чарлз Форт, който прекарал значителна част от живота си, ровейки се из стари вестници, за да открива информации, които използвал в „книги, задаващи въпроси, на които общоприетата наука не се осмелява да отговори“. Форт пише, че взел информацията си за „Розали“ от една-единствена статия в лондонския „Таймс“.

„Таймс“, 6 ноември 1840 г., с. 6:

ИЗОСТАВЕН КОРАБ — „В писмо от Насо, Бахамските острови, с дата 27 август, се разказва следното: «Странно събитие се случи през последните няколко дни. Голям френски кораб на път от Хамбург за Хавана бил срещнат от един от нашите малки каботажни кораби и се установило, че е напълни изоставен. По-голямата част от ветрилата му били вдигнати и на вид не бил претърпял никакви повреди. Товарът му, състоящ се от вина, плодове, копринени платове и други, бил на значителна стойност и в превъзходно състояние. Документите на капитана били в пълна изправност и на полагащото им се място. При проверка се оказало, че в трюма има около метър вода, но нямало никакви течове. Единствените живи същества на борда били една котка, известен брой кокошки и няколко канарчета, полумъртви от глад. Кабините на офицерите и пътниците били обзаведени много елегантно и по всичко личало, че са изоставени наскоро. В една от тях били намерени предмети от дамски тоалет заедно с известно количество дамски дрехи, хвърлени набързо, но на борда не бил открит никакъв човек. Корабът, който, изглежда, бил изоставен само няколко часа преди това, носел на борда си бали със стока, адресирани до различни търговци в Хавана. Корабът е голям, построен неотдавна и се нарича „Розали“. Никакви сведения не са получени за екипажа му.»

По-нататъшните изследвания на случая се оказаха трудни. Лондонският «Таймс» не е публикувал повече статии за кораба, а «Ню Йорк Таймс» и «Насо Гардиън» тогава още не са съществували. Според Британска библиотека и Библиотеката на конгреса сега няма библиотеки, които да пазят броеве на вестници от 1840 г., издавани в Насо или Хавана. Морският музей в Париж няма данни за кораба, за който се съобщава, че е френски, но «Лойд» откри две съобщения, които вдъхват примамлива надежда.

Дж. Ф. Лейн, заместник-главен редактор в «Лойд»: 15 август 1973 г.

«…съжалявам, че при търсенето в архивите на „Лойд“ не бе открита никаква бележка за инцидент с кораб на име „Розали“ край Бахамските острови през 1840 г.

Но прилагам извадки от архивите на „Лойд“, в които се съдържат сведения за кораб на име „Росини“, който, изглежда, е интересуващият ви съд.

„Известия на Лойд“, 25 септември 1840 г.: „Хавана, 18 август. «Росини» от Хамбург на път за тукашното пристанище е заседнал на Муарес (протока Бахама Чанъл) на 3-и т.м. Екипажът и пътниците са спасени.“

„Известия на Лойд“, 17 октомври 1840 г.: „Хавана, 5 септември. «Росини», който на път от Хамбург за тукашното пристанище заседна при Муарес (протока Бахама Чанъл) на 3-и миналия месец, бе намерен изоставен на 17-и миналия месец и бе докаран в пристанището като напуснат кораб.“

Съществуват достатъчно прилики между „Росини“ и „Розали“, за да се предположи, че са един и същ кораб. Имената са толкова близки, че едното лесно би могло да се сбърка с другото, особено ако са били изписвани на ръка, както в повечето съобщения през 1840 година. Кореспондентът на Насо може да е написал „Росини“, а редакторът в „Таймс“ погрешно да е помислил, че е „Розали“. Маршрутът на кораба и в двата случая е от Хамбург до Хавана, а и двата кораба са били намерени близо до Насо.

Датите също са много близки. На 27 август било съобщено, че „Розали“ бил докаран в Насо „през последните няколко дни“, а „Росини“ бил намерен на 17 август и откаран в Насо.

С надеждата да открия данни, които да потвърдят или не, че двете имена са на един и същ кораб, се обърнах към Министерството на културата и образованието в Насо. Те не успяха да намерят нищо за „Розали“, но откриха протоколите на Адмиралтейския съд, свързани с „Росини“. Диренето, което се проточило няколко месеца, представлявало поредица от заседания, на които се обсъждали предимно стойността и складирането на товара, застрахователните искове и други въпроси, но в протоколите се съдържа кратка бележка за намирането на кораба и се споменава, че бил докаран в Насо.

„Протоколи на Адмиралтейския съд“, 25 август 1840 г.:

„Защитникът и юрисконсултът на държавната хазна се явиха с Бенджамин Къри и Джон Баптист, капитани на британските спасителни съдове «Резълют» и «Сийфлауър» и представиха писмена клетвена декларация, описваща странните обстоятелства, свързани с намирането на гореспоменатия кораб Росини“, която беше съответно приета и вписана.»

От израза «странните обстоятелства» личи, че властите в Насо не са знаели, че корабът е заседнал две седмици по-рано и че намиращите се на борда му са били спасени.

За съжаление при претърсването на пазените в Министерството писмени декларации не била намерена онази, която дава подробностите по намирането на «Росини»; ако са били еднакви с обстоятелствата при откриването на «Роза-ли», такива, каквито са описани в «Таймс», те щяха да докажат, че двата кораба са в същност един и същ плавателен съд.

При сегашното положение съществува съмнение, че произшествието с «Розали» е някаква мистерия, но няма категорични доказателства нито за това, нито за обратното.

 

Април 1854
«Бела»

Един от първите тайнствени кораби в Бер-мудския триъгълник е «Бела», който изчезнал през 1854 г.

 

Няма много данни, които могат да се намерят за «Бела». Макар да е бил британски, лондонският «Таймс» не споменава за изчезването му и корабът не е вписан в никой от многото стандартни справочници за корабокрушения.

В «Регистъра на Лойд» на британски и чуждестранни кораби за 1854 г. е вписан кораб «Бела», построен в Ливърпул през 1852 г. и предназначен за Бразилия, но там не се казва, че е претърпял някаква злополука.

Корабът се споменава също в произведението на Харолд Т. Уйлкинс «Странни загадки на времето и пространството», в главата за англичанина Роджър Тичборн. Произшествието е в книга с такова заглавие заради тайната, свързана с наследството на Тичборн, и изчезването на «Бела» е само бегло свързано с главната тема. За съжаление Уйлкинс не съобщава откъде е намерил информацията, с която разполага.

Според Уйлкинс, шест дни след като «Бела» напуснала Рио де Жанейро през април 1854 г. на път за Ямайка, друг кораб, прекосяващ курса, по който се предполагало, че плава «Бела», забелязал останки във водата. Голяма корабна лодка плавала с дъното нагоре и на кърмата й можело да се прочете «Бела, Ливърпул». Самият кораб не бил открит. Останките били върнати в Рио де Жанейро и няколко британски и бразилски парахода отплавали да търсят оцелели хора, но без никакъв успех. На времето предположили, че «Бела» се е преобърнал, тъй като бил дотолкова претоварен, че мебелите от кабините били извадени по палубата, за да се освободи повече място за товара. Знаело се, че в района възникват внезапно шквалове, а през нощта, преди да бъде намерена лодката, времето било доста ветровито. В описанието на Уйлкинс произшествието не се свързва с никаква загадка; «Бела» бил просто още един кораб, неуспял да завърши плаването.

Уйлкинс не пише къде били намерени останките, но съобщава, че били открити шест дни, след като «Бела» отплавал от Рио де Жанейро. В епохата на ветроходите при подходящи условия добър товарен кораб можел да изминава сто и петдесет, а ако всички обстоятелства били благоприятни — дори 200 мили на денонощие. Ако «Бела» е плавал пълни шест денонощия при оптимални условия, той би могъл да бъде на 1200 мили от Рио де Жанейро, когато станало произшествието. Ако условията не са били толкова благоприятни или ако корабът не е плавал и през шестте дни, той щеше да бъде намерен по на юг.

Разстоянието от Рио де Жанейро до нос Сан Роке е приблизително 1200 мили или почти точно толкова, колкото корабът би могъл да преплава, ако всичко върви нормално. Носът е на 2000 мили от Барбейдоус и това е най-близкото до Бермудския триъгълник разстояние, на което «Бела» би могъл да се намира.

Така че на Бермудския триъгълник не може да се припише «заслугата» за «Бела», тъй като корабът се сблъскал със съдбовния си край, какъвто и да е бил той, в друга част на света.

 

Декември 1872
«Мери Селест»

Никакво изброяване на морските загадки няма да бъде пълно, ако в него не е включен «Мери Селест». Макар корабът да бил намерен да дрейфува без екипаж между Азорските острови и Португалия, той често се споменава във връзка с Бермудския триъгълник^[2]. Всички останки на кораба, независимо къде са намерени, се сравняват с него и най-голямата загадка от какъвто и да е вид, в коя да е област, обикновено се нарича «Мери Селест». «Полет 19» на петте самолета на Военноморските сили, изчезнали край бреговете на Флорида през 1945 г., често се нарича «Мери Селест» на авиацията“.

Откакто бил намерен, толкова много легенди са били разпространявани през изтеклия век за прочутия изоставен кораб, че е почти невъзможно да се определи кое е факт и кое — плод на въображението. Предлагани са десетки решения на загадката, от най-прости до найчудновати, но никой не знае и никой никога няма да узнае, какво точно се е случило.

„Мери Селест“, дълга 31,40 метра двумачтова бригантина, с водоизместимост 282 тона, била намерена изоставена в морето от „Дей Грация“ на 4 декември 1972 г. Двата кораба били натоварени в Ню Йорк в началото на предишния месец; капитан Бригс с „Мери Селест“ отплавал за Генуа на 7 ноември, а капитан Мурхаус отплавал с „Дей Грация“ за Гибралтар на 15 ноември.^[3]

Когато след един месец капитан Мурхаус видял отдалеч другия кораб в морето, ветрилата му били вдигнати, той плавал по вятъра, но толкова нестабилно, че изпратили група моряци да видят какво става. Моряците открили, че корабът, на който плавали капитан Бригс, жена му, дъщеря му и екипаж от осем души, бил напълно безлюден. Единствената спасителна лодка липсвала и изглеждало да е била спусната, а не отмъкната от вълните.^[4]

Описанията за състоянието на кораба се различават значително, но в общи линии той бил в изправност и не бил повреден много от стихиите, макар няколко ветрила да били леко разкъсани. В някои версии на Легендата се разправя, че яденето било готово за поднасяне, в други, че още цвърчало върху печката, а в трети, че всички чинии били измити и прибрани. Някои разкази съдържат толкова подробности, че в тях се описва дори как масата била сложена и на нея имало полупразни чаши с кафе (още топло), имало чай, яйца, бекон, хляб и масло.

Говори се, че шишенце масло стояло изправено върху шевната машина — доказателство, че морето било спокойно; на стената работел часовник.

Личните вещи на капитана били на борда, а по леглото му имало играчки, сякаш някакво дете си е играло там. Товарът, състоящ се от хиляда и седемстотин варела алкохол, бил непокътнат, макар в трюма да имало около метър вода. Но документите на кораба с изключение на корабния дневник липсвали, също както и навигационните уреди.

Намерили висяща на стената (или под койката на капитана) една сабя с петна от кръв (или ръжда). В някои версии на Легендата се твърди, че имало петна от кръв (или вино) по дървените части и по ветрилата, докато в други въобще не се споменава за кръв, дори по сабята.

На борда имало запаси от храна и вода за шест месеца.

Последният запис в корабния дневник бил на 24 ноември; тогава корабът се намирал на 100 мили западно от Азорските острови. Когато единадесет дни по-къс-но го намерили, той плавал на 500 мили по на изток.

Екипажът на капитан Мурхаус откарал бригантината в Гибралтар, където след продължително и спорно разследване получил малка награда за спасяването. Съдът не могъл да установи какво се е случило с екипажа. Разправят се, преразказват се и се разкрасяват много версии за онова, което би могло да се е случило. Капитан Мурхаус и моряците му били обвинени, че са пирати, че са завзели кораба, за да получат обезщетение за спасяването му, и че са ликвидирали екипажа. Известно време се носели слухове, че в Ню Йорк Мурхаус наредил на някои от моряците си да плават на „Мери Селест“че те превзели кораба, убили екипажа му, изхвърлили труповете през борда и след това дочакали Мурхаус с „Дей Грация“ да ги настигне.

Друга версия гласи, че екипажът бил намерен да пие от натоварения алкохол. Уйлям А. Ричърд, по онова време министър на финансите на САЩ, написал открито писмо, публикувано на първа страница в броя от 25 март 1873 г. на в. „Ню Йорк Таймс“:

„Обстоятелствата по случая пораждат тежки подозрения, че капитанът на кораба, съпругата и детето му, а вероятно и първият помощник са били убити от екипажа в причинена от пиянство ярост. Екипажът явно е успял да се добере до алкохола, с които корабът отчасти бил натоварен.

Смята се, че корабът бил напуснат от екипажа между 25-ия ден на ноември и петия ден на декември и че моряците или са загинали в морето, или са избягали с някой кораб на път за пристанище в Северна или Южна Америка, или в Уест Индия.“

Има и по-проста теория: че корабът попаднал в буря и когато изглеждало, че всеки миг ще потъне, екипажът го напуснал, а след това моряците изчезнали със спасителната лодка.

Голямо значение се отдавало на предния люк, който бил намерен отворен и една от теориите е, че алкохолните пари са го разбили. От трюма заизлизали пари, приличащи на дим, и капитан Бригс сметнал, че корабът гори или всеки миг ще избухне. Моряците се качили в спасителната лодка, като я завързали за кораба, но въжето някак си се отвързало и позволило на „Мери Селест“ да се отдалечи от спасителната лодка и нещастните й пътници.

Авторите на романи са използвали добре произшествието, като се започне с един млад неизвестен автор на име Артър Конан Дойл, който написал на времето анонимна статия в януарския брой за 1884 г. на „Корнхил Магъзийн“, озаглавена „Показанията на Дж. Хабакук Джефсън“. На разказа на Дойл, появил се единадесет години след произшествието, лесно повярвали, защото голяма част от него била много близо до истината или била извлечена от действителни показания. Той нарекъл своя измислен кораб „Мари Селест“^[5] и голям брой по-късни автори назовават истинския кораб с това име. Много от онова, което сега се разправя за „Мери Селест“, в същност е взето от „Мари Селест“ на Конан Дойл.

От времето на Дойл насам предлаганите решения стават още по-изобретателни. Поднася се версията, че отравяне с храна предизвикало халюцинации у екипажа и моряците наскачали в морето, за да избягат от някакви ужасяващи видения; също — че готвачът отровил всички, хвърлил телата през борда и после сам скочил след тях.

Като решение се предлага и мошеничество, чиято цел била да се отнеме корабът от собствениците му. „Дей Грация“ бил свалил екипажа на „Мери Селест“ в някое затънтено място и след това пристигнал в пристанището с историята за изоставения кораб. Ако получел парите за спасяване, наградата би могла да се раздели меж-ду членовете и на двата екипажа.

Говорело се, че собственикът на кораба уредил с екипажа да убият Бригс и семейството му и да потопят кораба, за да вземе той осигуровката, но моряците по ня-какъв начин объркали работата и загинали. В плана може да се е предвиждало моряците да напуснат кораба, когато се насочи към скалите край Азорските острови.

Неочакван вятър може да го е отклонил в безопасна посока и да му е позволил да продължи да плава, докато моряците са се издавили или си били премазани о скалите.

Подхвърля се и предположението, че воден смерч, морският братовчед