Жан-Мишел Шарлие, Жан Марсили
Синдикатът на престъпниците — Моята библиотека

Тази книга е посветена на всички, чието сътрудничество все още не може да бъде оповестено.

Тяхното доверие е по-силно от страха, за което им благодарим.

Ако императорски тронове, чинове, постове, не се получаваха по пътя на корупцията, ако честните хора се оценяваха само според заслугите, колко ли голи хора щяха да бъдат облечени, колко ли хора, които командуват, щяха да бъдат командувани.

Луи Арагон

Престъпленията във висшите цивилизации са определено по-жестоки от тези във висшето варварство, защото са по-изтънчени, защото предполагат корупция и заради по-високия интелект, използван в тях.

Барби Д’Орвили

Сега разбирам, че всяко престъпление създава около себе си нещо подобно на вихрушка, която увлича неудържимо към центъра си невинни или виновни и чиято сила и продължителност никой не е в състояние да определи предварително.

Жорж Бернанос

Предговор

Предлаганата на българските читатели книга „Синдикатът на престъпниците“ от френските журналисти Ж. М. Шарлие и Ж. Марсили е посветена на организираната и най-опасната престъпност в САЩ между двете световни войни. Авторите са положили завидни усилия (въз основа на официални документи, писма, бележки, интервюта на политически и съдебни дейци, спомени на оцелели участници и очевидци) да изследват и да опишат многобройни и действителни факти, събития и личности от живота и дейността на уникалната престъпна организация в САЩ, наречена основателно ненаситен и чудовищен обществен октопод. По силата на установените обективни закономерности, традиции и приемственост разклоненията и пипалата на това чудовище и сега обхващат цялата страна.

Централно място в книгата заемат събитията във връзка с т.нар. сух закон, забраняващ продажбата, производството и транспортирането на спиртни напитки. Мероприятието има изключително важно значение в историята на САЩ. Когато президентът Уилсън обявява пред Конгреса на 16 април 1917 г., че САЩ се намират в състояние на война с Германия, в управляващите среди все по-властно се налагат разбиранията, че алкохолът разрушава патриотичните чувства и застрашителните размери на употребата на алкохол пренебрегват дълга към родината. Но това е само една и далеч не е решаващата причина. Дълбоки вътрешни икономически, политически и социалнопсихологически фактори налагат да се приеме „сухият закон“. И въпреки усилията да бъде отложено влизането му в сила (дори президентът използва правото си на вето) на 26 януари 1919 г. в полунощ той започва да действува на цялата територия на САЩ.

Наистина действието на „сухия закон“ в продължение на 14 години убедително доказва, че проблемите на борбата с алкохолизма не могат да бъдат решени единствено с правни средства. Нещо повече, въпреки очакванията употребата на спиртни напитки в САЩ, а същевременно и на наркотици нараства непрекъснато и в необикновено високи размери. Не случайно социолозите отчитат, че по времето на „сухия режим“ американците употребяват все повече и повече алкохол. По контрабанден път в САЩ се доставят от други страни огромни количества спиртни напитки. Същевременно вътре в страната се произвеждат несметни количества алкохол или негови сурогати по най-изобретателен или примитивен начин.

При тези именно условия разцъфтява и се утвърждава организираната престъпност като присъща и неизменна черта на „американския начин на живот“. В САЩ се развиват многостранни и все по-сложни процеси на незаконна доставка и търговия със спиртни напитки. Тази дейност носи чудовищни печалби. Многобройните гангстерски банди не се спират пред строгите забрани и ограничения на закона, когато завладяват територии и сфери на надмощие в този неограничен и хищнически пазар. Цялата страна е залята от вълна на убийства, грабежи, обири, жестоки разправи, и въоръжени стълкновения. Широко мащабният престъпен бизнес поражда нови структури от нелегални съюзи.

При тази именно обстановка възниква и Синдикатът на престъпниците, създаден на специално свикан „конгрес“ в Атлантик сити от 16 до 19 май 1929 година. Синдикатът обхваща цялата страна с многобройни и мощни филиали, разклонения и невидими пипала. Той подчинява другите гангстерски банди, включително и Ал Капоне — най-могъщия, най-жестокия и най-циничния главатар, наричан „черния яростен бик“ на Чикаго.

Синдикатът обаче не се задоволява само с престъпния монопол върху бизнеса със спиртни напитки. Незаконната търговия с наркотици е не по-малко доходна форма и още по-опасна по своите вредни последици дейност, с която организацията се занимава широко и вън от пределите на САЩ. Синдикатът на престъпниците разкрива и нови полета и сфери на престъпна дейност. Една от най-доходните е „букмейкерството“ — организация на нелегалните тотализатори и други всевъзможни хазартни игри. В страната е създадена гигантска индустрия от всякакъв род игрални заведения, които са финансирани, контролирани, и направлявани преди всичко от Синдиката на престъпниците. Друга особено доходна форма на престъпния бизнес е нелегалното лихварство, наричано „акулен занаят“.

Книгата е ценна не само с разкриването на структурата, формите и методите на организираната престъпност в САЩ, но и с последователните и ясни разграничения от мафията — тайна терористична организация, възникнала в Сицилия преди няколко века, съществуваща и в наши дни. От оръдие в ръцете на феодалите за борба против селяните по-късно мафията е тясно свързана с най-реакционните елементи от управляващите буржоазни кръгове в Италия. Известно е че, фашисткият диктатор Мусолини рекламираше успехите си в борбата със сицилианската мафия, а в действителност използваше същите и дори по-отвратителни методи и средства.

Мафията е своеобразен „модел на семейство“, в което всички „братя“ са равни помежду си и са длъжни безпрекословно да се подчиняват на своя „баща“ или „капо“. (Вж. Геевский, И. А. Мафия, ЦРУ, Уотергейт, М., 1980.) По силата на „петте кръвни заповеди“ всеки мафиоз е длъжен: да помага на своя „брат“ и да го избави от беда, дори с цената на собствения си живот; да защити своя „брат“, когато е оскърбен, унижен или поруган от „чужд“; да не възразява и незабавно да изпълнява всяка заповед на „капо“; да не се обръща никога към полицията или органите на правосъдието; да отрича съществуването на мафията, дори и когато това е очевидно; да не говори и да не признава на когото и да е за принадлежността си към нея. За най-малкото отстъпление от основните заповеди, както и за други не толкова важни задължения се налага само едно наказание — смърт.

Книгата съдържа множество своеобразни и оригинални описания на престъпници. Безспорно, обаче челно място заемат идеолозите, стратезите и ръководителите на „престъпната империя“: Салваторе Луканиа, известен под името Чарли Лъки Лучиано, Франк Костело, Меир Лански и Бъкси Сийгъл. Четиримата представляват, по израза на авторите, „петте пръста на ръката на дявола“. Несъмнено Чарли Лучиано е „първата глава“ на създадената от тях най-голяма и най-мощна престъпна организация в света. Притежавайки дяволско въображение, ясен ум, аналитични способности и мълниеносна реакция, тъкмо в неговата глава възниква уникалната идея за създаването на „многонационален“ престъпен синдикат. Тази организация пренебрегва различията в произхода и религията и безжалостно наказва всеки опит за установяване на превъзходство и изключителна еднолична власт. Естествено Лучиано признава и уважава мафията, която е била и си остава негово родно семейство. Той възприема някои от законите, правилата, ритуалите и дивите нрави на този престъпен свят. Същевременно в това семейство той съзира затвореност и закостенялост, а у „бащите“ — „истински сектанти“. Мафията не е в състояние да реши съвременните проблеми на престъпния свят и особено на американска почва. Тя пренебрегва „чуждите“ и изтребва неугодните. „Ще бъдем силни — заявява Лучиано, — като се обединим — сицилианци, евреи, ирландци, немци, италианци от всички провинции, вместо да се унищожаваме взаимно.“ Както днешният ден се отличава от вчерашния и не ще подхожда на утрешния, така и мафията по организация, структура и методи на дейност не съответствува, на задачите и нуждите на престъпниците в САЩ. За разлика от мафията, която има един върховен глава, а най-добрите й синове се нахвърлят от време на време едни срещу други, за да завладеят върховната власт („капо дей тутти капи“), в престъпния синдикат никой не стои над другите, а сам синдикатът е пълновластен стопанин и господар. Най-важните решения на синдиката се приемат от всички делегати и единодушно. „В нашата работа всеки трябва да покаже своите способности независимо от неговия произход. У нас има една раса, една религия — заявява с цинична откровеност Лучиано, — религията на парите. Тя е най-добрата в сравнение с всички останали. С нея на земята има рай.“ По този начин той разкрива действителното съдържание на девиза на официалното общество — американското слънце е именно доларът.

Всъщност мафията напомня, по израза на Шарлие и Марсили, самотно дърво със стари, дълбоки корени, в короната на което все повече се разрастват клоните на престъпния синдикат. Този именно съюз на престъпници формира 52-рия „независим щат“ на САЩ — „държава в държавата, с неопределени граници, признат негласно, но таен“. Престъпната организация притежава „феноменална тайна власт със свои представители със свои ръководители, финансисти, съюзи, правосъдие, палачи, привеждащи в изпълнение присъди, които не подлежат на обжалване“. В известна степен става невъзможно да се противопоставят на нейната активност, тъй като в света, където цари властта на парите, податливи на подкуп неизбежно са всички, включително, разбира се, и по-малко подкупните. През 1978 г. оборотът на престъпната организация е съставлявал около шестдесет и два милиарда долара. През цялото време той непрекъснато расте.

Значителна част от книгата на Шарлие и Марсили, макар и да не следва строго определена хронология и връзка на събитията, е посветена на правосъдната система и дейността на компетентните органи в САЩ за реализиране на наказателната отговорност по отношение на членовете на Синдиката на престъпниците. Разбира се, невъзможно е тук да характеризираме дори и в общи линии наказателното правосъдие на САЩ. (Вж. Например Решетников, Ф. М. Современная американская криминология, М., 1965; Буржуазное уголовное право — орудие защиты частной собствености М., 1982; Предисловие в „Преступный синдикат“ от Ж. М. Шарлие, Ж. Марсили, М., с. 5-20; Никифоров, Б. С. Организованная преступность в США на службе монополий, М., 1954; США: преступность и политика, М., 1972; Кларк, Р. Преступность в США, М., 1975; Щур, З. М. Наше преступное общество, М., 1979; Карлен Д. Американские суды: система и персонал, М., 1972; Гуценко, К. Ф. Уголовная юстиция США, М., 1979; Николайчик, В. М. Уголовный процесс США, М., 1981; Власихин, В. Служба обвинения в США, М., 1981.) Ще отбележим само някои характерни моменти, които биха улеснили читателя да си изясни съдържанието на използвани в книгата специфични понятия, институти и категории за наказателноправната система на САЩ.

Преди всичко в отделните щати действуват самостоятелни наказателни и наказателнопроцесуални кодекси, които се различават съществено помежду си. По същия начин и правозащитните органи в САЩ се характеризират с разнородни или успоредни по функции и несвързани помежду си звена в отделните щати и дори на общофедерално равнище. Например полицията не е единна и централизирана. Функциите по разследване на престъпленията изпълняват около 50 независими един от друг органи. В книгата често се споменава за държавното обвинение, което възглавява борбата с престъпността в рамките на американското правосъдие. Министърът на правосъдието на САЩ изпълнява функцията на генерален прокурор или „аторней“. В 94 окръга на федералната съдебна система го представляват федерални прокурори, които имат и определена самостоятелност. Наред с тях и независимо от тях във всеки щат действува генерален прокурор, а също и местни окръжни прокурори, които са независими и не са подчинени на генералния прокурор на щата.

Съдиите в САЩ са изборни или назначавани. И в двата случая обаче те са напълно зависими от буржоазната партия, която осигурява избора или назначаването им.

В книгата се споменава за Голямото жури. Този орган съществува само в някои щати и се състои от 6 до 23 граждани, назначавани за няколко месеца. То разглежда заключението за причините на смъртта в „подозрителни“ случаи и се произнася окончателно по този въпрос. Същевременно то е компетентно и по въпроса, дали има достатъчно доказателства за предаване обвиняемия на съд.

Съществен интерес по-нататък представлява и специфичният за американската съдебна система институт — „сделка за признаване на вината“, по силата на който обвиняемият има право на избор: или да поиска съдебно разглеждане на предявеното му обвинение, или да се признае за виновен в по-малко тежко престъпление.

Друга особеност в наказателнопроцесуалната система на САЩ се изразява в това, че може да се постанови задържане под стража не само на обвиняем, но и на свидетел относно извършено престъпление. Този институт съществува отдавна в САЩ и е предизвикан също от организираната престъпност, която има реални възможности да ликвидира, да укрие или да сплаши лицата, които биха дали против нея или нейни членове свидетелски показания.

В законодателството на САЩ е предвидена широка възможност за освобождаване на обвиняемия под парична гаранция до съдебното разглеждане на делото, включително и за тежки престъпления и на опасни престъпници. Сумата може да варира от най-ниската до един милион долара. Наистина не подлежи на съмнение предназначението и класовата същност на този институт. В случая обаче той се явява изключително благоприятен и е често практикуван за особено опасни престъпници — членове на Синдиката.

Ще отбележим също, че в наказателното законодателство на САЩ са предвидени т.нар. неопределени присъди, при които се посочва само минималният срок на лишаването от свобода за осъдения, а въпросът за неговото окончателно освобождаване се решава вече не от съда, а от административен орган, т.е. специална комисия за условно предсрочно освобождаване.

Читателят ще узнае не само интересни казуси, но и куриозни съдебни решения, които на практика още повече насърчават организираната престъпност в САЩ. Заслужава внимание случаят с Дъч Шулц, една от крупните „акули“ на Синдиката, който за периода от 1929 до 1931 г. получил дохода (само по безспорно установени данни) в размер на 481 637 долара и 35 цента от нелегална търговия с алкохол. Той е бил длъжен да плати данък в полза на държавната хазна в размер на 92 103 долара и 34 цента, но не изпълнил задълженията си и бил подведен под отговорност. Адвокатите му обаче за три часа доказали пред съда, че те единствено са виновни за случилото се, защото в течение на няколко години го съветвали като постоянен клиент да не обявява за дължимите данъци, понеже доходите са резултат на незаконна дейност и не подлежат на облагане. Следователно клиентът сам е станал жертва и при това два пъти: в началото е пострадал от глупавите съвети, а след това — от несправедливия закон.

Съдът уважил доводите на адвокатите и Шулц бил оправдан.

Подкупът е един от най-ефикасните методи за въздействие по отношение на правосъдните и другите държавни органи на САЩ. Според Фр. Костело тези, на които е възложено изпълнението на законите, „умеят да подлагат ръка и да закриват очи… Трябва само да не се дава много, за да не ги разглезим“. Някои от многобройните случаи на подкуп наистина изумяват. Например губернаторът Хю Лонг за по-малко от три години получил по сметка на тайното счетоводство на Синдиката сумата 3 750 000 долара. Друг ефикасен и често практикуван метод от Синдиката е използването на жени — от уличните проститутки до холивудските звезди. Любопитен е случаят с Евелин Митълман, известна с прозвището „Смъртоносната целувка“ — и четиримата й официални любовници последователно умират — всеки предшествуващ от ръката на следващия.

Основен и най-важен метод на Синдиката са многобройните и по най-зверски начин извършвани убийства. За целта е бил създаден специален филиал на Синдиката — „Корпорацията за убийства“ („Мърдър инкорпорейтид“). Това е най-безчовечното и най-чудовищното предприятие в историята на съвременния свят. Жертвите на „Корпорацията за убийства“ просто изчезват, без да се оставят и най-малки следи. По този начин съдбата на изчезналия остава неизвестна, а извършените от него престъпления дават основание да се предполага, че той се укрива от полицията. Отсъствието на трупа лишава следствието от основни улики. Според англосаксонското право никой не може да бъде осъден за убийство, ако трупът на жертвата не е намерен и не е предявен за разпознаване по установения от закона ред. Това именно положение позволява на убийците да отклоняват предявяването на обвинение.

Книгата на Шарлие и Марсили се чете с интерес и увлечение независимо от описанието на многобройни престъпни личности, от масовото изброяване на имена, редица подробности и повторения, известни загадки и непълноти. Преди всичко тя съдържа обилен фактически материал, изобличаващ хищническата и безнравствена природа на империалистическото общество в САЩ. Описаните събития, личности и престъпления разкриват неразривната връзка между монополите и престъпността. Те потвърждават Лениновия извод: „Монополът си пробива път навсякъде и с всички средства, като се почне от «скромното» заплащане за преотстъпване на правата и се свърши с американското «прилагане» на динамит против конкурента.“ (Ленин, В. И. Събр. съч. Т. 27, с. 310.)

Същевременно книгата посочва обективно и достоверно колко дълбоки и трайни са корените на престъпния свят в социалното управление на страната. Синдикатът на престъпниците контролира не само гангстерските банди, но и безброй подкупени съдии, прокурори, адвокати, партийни лидери, кметове, офицери от полицията и обикновени полицаи. Пипалата на Висшия съвет на Синдиката са проникнали във всички американски затвори. „Корпорацията за убийства“ притежава фантастична мрежа от информатори и доносници. Превъзнасяният от идеолозите на империализма „американски начин на живот“ в действителност е изпълнен с алкохол, наркотици, проституция, разврат, корупция и насилие. Честта и достойнството на човека са унизени и поругани. Обществото е застрашено от интелектуална отрова и безсрамие. В Америка на долара и бизнеса най-богатият пазар е пазарът на човешките пороци. САЩ се оказват подчинени на диктата на организираната престъпност. Гангстерите не само успяват да избягнат справедливо възмездие, но продължават да осъществяват безнаказано престъпната си власт с предизвикателно високомерие и оскърбителен цинизъм. В този смисъл книгата на Шарлие и Марсили е своеобразно обвинение против господствуващата класа и управляващите среди на САЩ.

Наистина в книгата не са изяснени действителните причини на престъпността, които се коренят в самата „социална система, която увеличава богатствата си, но не намалява бедността и при която престъпността расте по-бързо, отколкото броят на населението“. (Маркс, К., Фр. Енгелс. Съч. Т. 13, с. 516.) Не би могло да се очаква, че ще се намери отговор и на основния въпрос — пътищата за преодоляване на чудовищната престъпност в САЩ. Авторите не са си поставяли и такива задачи. Разбира се и тук с пълна сила важи марксистко-ленинското положение, че с премахването на буржоазноексплоататорската система престъпленията неизбежно ще почнат да „отмират“.

„Синдикатът на престъпниците“ е оригинално литературно произведение, посветено на морално-политическите и социално-правните аспекти на престъпността в САЩ. Подобни книги у нас не се срещат често или са рядко изключение. Журналистическият поглед и перото на двамата автори (изразно, точно, остро и вълнуващо) хвърлят ярка светлина върху една скрита и малко позната страна от американската действителност. Вярваме, че българските читатели и преди всичко по-младите ще прочетат книгата с интерес, вълнение и изумление и ще извлекат същите негативни изводи и поуки за прословутия „американски начин на живот“.

ПРОФ. ДИМИТЪР МИХАЙЛОВ

 

(А пък ние, професор Михайлов, понеже, благодарение на такива като вас, най-добре познавахме именно отвратителната страна на боржуазното общество, и много от нас биваха заблуждавани, ето, сега ние нищо няма да скрием, нищо няма да цензурираме — нито лошото, нито хубавото. (Виктор от http://bezmonitor.com))

 

 

Предупреждение към читателите

Всички учебници с някакво странно и досадно упорство все още се стараят да заблуждават децата, учейки ги, че през 1492 г. Христофор Колумб е открил Америка (или в най-добрия случай Карибските острови); докато всъщност Ерик Червения, а след него и синът му Лейф Ериксон са достигнали бреговете на Новия свят към края на X и началото на XI век. Не е невъзможно много преди тях смели викинги да са извършили този подвиг. Това дори е твърде вероятно.

В действителност Съединените щати все още трябва да бъдат откривани. Те са известни най-вече с войната за независимост, войната между Севера и Юга, покоряването на Дивия запад, кланетата на индианци, златната треска, сухия режим, краха на Уолстрийт, Холивуд, атомната бомба над Хирошима, няколко други войни, убийствата на братя Кенеди, аферата Уотъргейт.

Небостъргачът, видимата част на едно общество в главозамайващ възход, беше един от модерните символи на Съединените щати, но същата тази видима част на големите американски градове скрива с огромната си сянка подземния и преди всичко престъпния свят.

Американското слънце се нарича „долар“. То е зелено, което вероятно ще се хареса на защитниците на природната среда, и все още огрява света със съмнителната добродетел на петродолара.

Американците успяха да покорят Луната благодарение на гениалния труд на един емигрант по неволя: Вернер фон Браун. Те все още се нуждаят от чужденци, за да бъдат напълно американци.

Макар стъпили вече на Луната, те открай време преследват една свобода, която, според тях, могат да достигнат само ако златният диск, наречен долар, принадлежи единствено на тях. Един от аспектите на американската драма е фактът, че те са принудени да използват чужда работна ръка и чужди „работни мозъци“, за да изграждат гигантското си начинание, което надминава непрекъснато само себе си, надминава и тях, и непрекъснато тласка света напред, може би към гибел. При това положение кой на кого е повлиял? Може да се каже, че след кървав годеж е бил сключен между другото и брак по сметка с някои емигранти, дошли от Европа в края на XIX и началото на XX век. Прекалено много от тях са хипнотизирани от привидната Америка от масивно злато. Притежавали само песъчинки, всеки от тях е поискал за себе си кюлчета блестящ метал. Те съумяват бързо да открият слабостите и противоречията, крехкостта на властта, на нейните институции, на законите й.

Жителите на еврейските, сицилианските, неаполитанските, ирландските гета, потънали в мрак, мръсотия и мизерия, са били заслепени от Форт Нокс (Форт Нокс — хранилище на златните запаси на САЩ. — Бел. прев.), но огромните размери на храма на златото и американската мощ правят впечатление само на едно или две поколения.

Те решиха да го превземат.

И успяха. Създавайки успоредна реална власт, с която официалната е принудена непрекъснато да се съобразява, освен когато тя самата не попада под нейното влияние.

Както е известно, Порто Рико е свободен щат, асоцииран към Съединените щати. Петдесет и първият. Но съществува един 52-ри независим щат, държава в държавата, с неопределени граници, признат негласно, но таен — Синдикатът на престъпниците.

Никой не желае официалното му признаване.

Ето защо до ден днешен в книги, в печата, във филми тази неприятна тема е била засягана по особен начин, натрапващ показване на престъпления, с цел да бъдат заслепявани наивниците. Организацията, това е нещо съвсем различно. Това е една феноменална тъмна сила със свое правителство, ръководители, профсъюзи, правосъдие и палачи, натоварени да привеждат в изпълнение върховните й присъди. В известен смисъл противопоставянето на нейната дейност става невъзможно, тъй като в царството на парите се стига неизбежно до корумпиране дори на по-неподкупните. Оборотът й за 1978 г. е от порядъка на 62 милиарда долара. Той непрекъснато нараства. Дългогодишни проучвания, анкети, „предпазливи разговори“ ни позволиха да хванем краищата на голям брой невидими или нарочно объркани нишки. След като няма нишки, нашата ръководна нишка, чиято съществена роля винаги е била старателно прикривана, стана Салваторе Лукания, име, неговорещо нищо на широката публика, зад което се крие печално известният Чарли Лъки Лучиано.

Той има изключителната тежест на държавен глава на първата в света престъпна синдикална държава. Държава твърде специална, привидяла се първо нему, която той създава и ръководи, дърпайки конците — дори от затвора — от Куба, а по-късно от Италия. Лъки Лучиано е бил лидер със светкавични реакции, с дяволско въображение, чийто остър ум, подплатен с изключителни възможности за синтезиране, би го отвел до най-високите върхове, ако бе избрал по-добро поле за действие на своята амбиция. Той заслужава по ред причини да бъде изваден от мрака, най-малкото за да се подчертае уязвимостта на хората, чието призвание, по техните думи, било да служат на морала, справедливостта и обществото. И още защото този сицилианец, свързан от най-ранна възраст с мафията, съумя да разчупи тесните рамки на това консервативно расистко сдружение, което обрича само себе си, убивайки най-напред другите, а след това и своите. Реалистичното виждане на Лучиано изведе на върха и придаде непозната мощ на армиите на мрака и кръвта.

За да осветлим напълно, в цялата й последователност историята на Синдиката на престъпниците, ние се видяхме принудени да се придържаме към хронологията.

Често разкритията ни ще бъдат в разрез с много от общоприетите представи. По-специално когато става дума за мафията, В това понятие с неясен произход обикновено се включват най-значителните от големите престъпления, кражби, контрабандни афери, останали неразкрити. В действителност мафията не е отговорна дори за четвърт от престъпните деяния, които редовно й се приписват за удобство в класификацията, но за които я упрекват малко прибързано.

Не трябва никога да се забравя, че това сдружение (наричано от членовете му „Коза ностра“) обединява само грижливо подбрани сицилианци, издържали в сериозните изпитания на пролятата по установения ритуал кръв.

Под мафия следователно трябва задължително да се разбира сицилианци, тъй като нито един чужденец, бил той ломбардец, неаполитанец, калабриец или сардинец, никога не е претендирал да бъде, нито пък някога ще бъде неин член. За тях това е също толкова невъзможно, колкото за един негър да членува в Ку Клукс клан.

За да бъде по-добре разбран настоящият труд, трябва да се запомни добре, че мафията е само тайно сдружение със свои собствени правила във вътрешната организация, предназначени единствено за членовете й. Заедно с други банди — еврейски, ирландски, италиански — тя е съставна част от Синдиката на престъпниците, след като е приела да спазва безпрекословно новите правила, наложени от Управителния комитет. Синдикатът обединява и контролира всички големи сдружения на злосторници, правейки дългосрочни инвестиции и управлявайки феноменалните доходи на тези акционери на злото.

Ние предлагаме една книга по история. Историята на организираната престъпност в САЩ, разкрита за първи път в цялата й последователност, с най-грижливо скриваните й тайни и най-вече без пропуски. И преди са правени опити да бъдат представени, при това в анекдотичен план, някои гангстери: Ал Капоне, Лъки Лучиано, Франк Костело, Бъкси Сийгъл… На някои други бяха посветени биографии, непълни по силата на обстоятелствата или от съображение за предпазливост. От това Черно досие ще се види, че те не само никога не са били самотници, а напротив, още от общинското училище, поне най-значителните от тях, образуват дружество на „Умните глави“.

Те са родени заедно, съдбите им са свързани. Взета отделно, кариерата на всеки един от тях би била кратка и с трагичен край. Гениалното прозрение на Лъки Лучиано се състои именно в премахването на бариерата на произхода и на вероизповеданията, в безмилостното осъждане на всеки опит за превъзходство, за единовластие. Това вля сила на неуловимия интернационал, в какъвто се превърна благодарение на неговите грижи Синдикатът на престъпниците. Осъдени да живеят и умират заедно, те образуваха този ненаситен, чудовищен, обществен октопод, който продължава да царува — чрез подставени продължители на делото в САЩ в съгласие с единствената по рода си престъпна конституция, изработена от самите тях.

Вероятно на неосведомения читател на първо време няма да бъде лесно да се ориентира в този потаен, необичаен свят на насилие, корупция на най-високо равнище, на смърт, превръщана в пари. На авторите това също беше трудно. Но когато човек се запознае с кода, с правилата, ритуалите, прякорите, езика, нравите на една безподобна дива фауна, той ще открие в сърцето на тази джунгла лица, замесени съвсем отблизо в новата история на Съединените щати (Ние сме съхранили езика благодарение на разкритията, често правени за първи път от свидетели, неволно участвували, и от грижливо записаните изявления на главните участници. — Бел. авт.), за да не кажем, отклонявали я от нормалния й ход.

За никого вече не е тайна, че голям брой социални явления, зародили се в САЩ, се пренасят с по-голямо или по-малко закъснение в останалата част на света, особено в Европа. Тук става дума за нещо, подобно на бумерангов ефект, тъй като най-енергичните емигранти са европейци.

Така че четейки тази книга, нека никой не вижда в Синдиката на престъпниците един типично американски недъг. Това е сериозно предупреждение за Франция. И ние вече имаме силно инфектирани рани: война между банди (стотина убити от 1972 до 1978 г.), лаборатории и търговци на наркотици (Френска връзка), организиране на фалшифицирани конни надбягвания и залагания, печатане на фалшиви пари, война между казината и игралните домове, повече или по-малко нашумели отвличания. Останалото неизвестно защо ненаказано убийство в бара „Телефон“ в Марсилия (10 убити) успешно съперничи на това на „Свети Валентин“ в Чикаго (7 убити). Трябва да признаем, че първото поколение многобройни емигранти в нашата страна все още е слабо замесено, но при тях с всеки изминал ден все повече се засилва проституцията, следователно и сутеньорството, област, в която Чарли Лъки Лучиано се наложи в началото на кариерата си.

Приемайки тези емигранти, не ги ли посрещаме така, както американците от преди няколко десетилетия посрещаха своите? Защото според традиционното манихейство повиканото днес Зло утре би могло да ни погуби. В крайна сметка на него също му липсва само шеф. Друг поучителен паралел: не е ли странно, че авторитетните средства за масова информация осигуриха екстравагантна известност на такива станали „исторически“ лица като Мей Бейкър, Клайд Бероу и Бони Паркър (Бони и Клайд), Прити Бой Флойд, Бейби Фейс Нелсън, Елвин Карпис, след като именно те никога не са имали нито близка, нито далечна връзка със Синдиката на престъпниците? И след като техните спонтанни престъпни действия не отговаряха на никаква нужда от организираност и следователно не представляваха сериозна заплаха за обществото.

Знае ли се наистина, че прословутият обществен враг номер едно в САЩ Джон Дилинджър, от когото средствата за масова информация направиха чудовище и срещу когото започна едно фантастично гонение, е убил ЕДИН-ЕДИНСТВЕН човек?

Същото беше и с прочутия Жак Месрин, който толкова дълго време беше тема номер едно във френските вестници и телевизионни програми. Не хвърляше ли той прекалено много прах в очите? Той избяга от затвора пред погледа на полицейската охрана… Но шегите и играта на гоненица на този чудесен обществен враг номер нула, чиито подвизи впрочем очароваха публиката, имаха това предимство, че спираха вниманието на обществеността ЕДИНСТВЕНО върху него. В същото време истинските убийци непрекъснато действуваха в Лион, Марсилия, Ница, Гренобъл… Убийци с доказани престъпления.

Дългият опит ни позволи да установим, че съществува странно сътрудничество между официални и неофициални тайни служби, някои политически партии и мошеници с размах.

В действителност престъпните организации съществуват и могат да съществуват само когато дългата верига от компромиси по върховете на обществото се превърне в тъмна защитна сила, която е нещо повече от търпимост.

Ние сме в правото си да се страхуваме, че успехите и властта на престъпността в САЩ ще изкушат някой ден съответните среди във Франция.

Нека това цялостно в рамките на възможното представяне на Синдиката на престъпниците послужи като предупреждение.

Следва!

Тъй като ще има продължение…

Жан Марсили

 

 

Глава първа
ПЕТТЕ ПРЪСТА НА РЪКАТА НА ДЯВОЛА

Всичко, което се върши в Америка, отговаря на мащабите на континента, крайностите също, защото в началото страната е била нищо — просто част от огромен континент.

Първите заселници са били водени от завоевателен дух, който някои могат да оспорват, но през XIX век те са играли главна роля във формирането на една млада нация, търсеща своята национална идентичност. По известния вече път от стара Европа приижда вълна емигранти, които търсят по-скоро бърз начин за забогатяване, отколкото спокойно място за заселване.

Тези европейци бяха деца на насилието на различните революции, разтърсили строгите институции на Стария континент. Някои от тях са били участници — пламенни подбудители, а други — жертви. Свързва ги това, че всички са енергични представители на бялата раса. Най-силните се впуснаха в бясна борба за забогатяване. Имаше и други — безхитростни наивни души, които бяха повярвали, че Америка ще стане жертвеникът, в който ще се смеси кръвта на дошлите от Запад, за да се роди за един нов живот идеалният човек на Новия свят. Те платиха много скъпо и бяха жестоко разочаровани. Установен бе коварен режим, който покровителствува силния. Много скоро превратностите на всекидневния живот поставиха нещата по местата им. Ударите в лицето бързо станаха много по-красноречиви, а когато те станаха недостатъчни, влезе в действие колтът.

Конституцията на САЩ страда от един основен недостатък: в желанието си да закриля прекалено добре поданиците тя ги защитава зле. Нека не забравяме, че тези закони са били измислени и гласувани от емигранти. Съвсем естествено в тях е била жива дълбоката ненавист към европейските закони, чийто „вратички“ дават възможност за продажно съдопроизводство, което праща човека на ешафода или на каторга понякога след явни изтезания.

В стремежа си да бъдат безпристрастни съдебните власти стигнаха до парадокса да закрилят престъпниците по-добре, отколкото когато и да било. Многобройните текстове на законите, всеки от които противоречи на останалите, позволиха на най-ловките от тях да стигнат до ужасни крайности. На по-малко надарените, стига да не са извън закона, пък остана възможността да поверят защитата си на умели адвокати.

Това е едно от най-големите противоречия на мъжествена, безмилостна, брутална Америка, която надава силен вой, че се потъпкват правата на човека, когато правосъдието се намеси да попречи на някой лош поданик да вреди. Казаното дотук, разбира се, е твърде схематично и сбито, но е необходимо, за да може незапознатият с американското правосъдие европейски читател да разбере как империята на престъпността в тази страна е успяла толкова да разшири границите на търпимостта, без справедливо наказание да спре първите й завоевания. Всички факти до най-малките подробности, които ще опишем, са напълно достоверни.

Изложеното по-долу ще позволи да се схване по-добре как вярвайки, че опазва по демократичен път основните си свободи, в крайна сметка Америка се е оставила да попадне изцяло под диктатурата на организираната престъпност. И как е станало възможно гангстерите с възмутителен цинизъм не само да избягват истинското възмездие, но и да царуват безнаказано с предизвикателна арогантност.

При все това, за да се опитаме да останем обективни, трябва да признаем, че зараждането и преуспяването на индустриите на престъпността е логично следствие от същността на едно сурово и безмилостно общество, което цени успеха на всяка цена. Във всеки случай САЩ не са наивната детска страна на Уолт Дисни.

Всички големи шефове на банди са познали мизерията, отвратителния живот в помийната яма, несправедливостта, бруталността. Те всички са тръгнали от нищо. Смелост никога не им е липсвала, имали са я дори в излишък, както са имали в излишък всичко. Когато става дума за преориентиране на бизнеса при западането на някоя търговия, тяхната изобретателност е смайваща. Първите големи постъпления в касите на бандите идват от забранената продажба на алкохол в благословеното и измамно време на сухия режим. Контрабандистите на алкохол още недоволствуват, загдето тогава са ги наричали престъпници: „Хората искат да пият и ние им даваме пиене. Обясненията между нас са си наша работа, семейни истории. Ние можем да се справяме сами, без други да стават жертви.“

Краят на сухия режим не ги изненадва. Премествайки томпсъните на другото рамо, те продължават да действуват съгласно същия здрав либерален принцип: „Хората желаят жени, наркотици, искат да залагат на надбягвания, на числа, да играят в казина. Ние ще отговорим на закона на търсенето, единственият достоен за уважение закон на свободата.“

И те го правят, научили вече, че човек може да се измъкне безнаказано или с минимално наказание от погледа на „другия закон“, каквото и да е направил, дори да е убил, докато едно обикновено данъчно нарушение е в състояние да го погуби завинаги. Неволно започваме да мислим, че същите хора, тръгнали по пътя на нормалната кариера, биха постигнали внушителни успехи. Каква ли кариера биха направили Лъки Лучиано, Франк Костело, Меир Лански и някои други, на които трябва да признаем размаха, динамиката, смелостта, достойни за по-благородно поприще и по-добра съдба. Безупречното познаване на хората, психологията на техните съвременници, организационният им гений, желязната воля, решителността, умението да се противопоставят, упоритостта, способността да не забравят никога единствената си цел да печелят и натрупват с всички възможни средства долари, и най-сетне дяволската им хитрина, с която „измиваха“ мръсните пари, за да ги върнат отново в нормално обръщение, ни кара да им се възхищаваме. Стига се дотам, че в наши дни неколцина от тях — все още активни — са придобили известна привидна почтеност. До такава степен и така добре, че е дошло време, когато е трудно да се направи разликата между честен и нечестен богаташ, между добър и лош богаташ. В много случаи има ли наистина разлика?

Произходът на състоянията често е също толкова загадъчен, колкото и произходът на човека. Произходът на Синдиката на престъпниците не е чак толкова неясен и за щастие е възможно да се определи и проследи точно чрез първите личности в едно уникално по рода си досие.

В началото бе мафията, нейното слово беше законът на мълчанието и смъртта — единствената присъда за нарушителите на омертата. (Омерта — сицилианският закон на мълчанието. — Бел. прев.) Мафията, първата организация на злото, беше и ще остане едно типично и единствено сицилианско явление. Мастилото, изписано за нея, е повече от пролятата кръв, а това са стотици литри.

В крайна сметка мафията е нещо като семейство-модел, което всеки трябва да уважава и от което трябва да взема пример; Членовете на семейството са мафиози. Те всички са братя, сляпо подчиняващи се на бащата на семейството — капо. (Capo — на италиански език главатар. — Бел. прев.) Той бди да бъдат спазвани „петте заповеди на кръвта“:

1. Мафиозът е длъжен да оказва помощ на изпаднал в опасност брат, дори с риск на живота си.

2. Мафиозът е длъжен да вземе страната на своя унижен, осмян, обиден от външен човек брат. Той трябва да приема нанесената обида или шега като оскърбление за цялата мафия и да отмъсти за нея в най-кратки срокове.

3. Мафиозът не оспорва никога и изпълнява незабавно заповедта на капо. Той трябва да приема всяка задача като оказване на особена чест, като отличие, което го поставя в привилегировано положение.

4. Мафиозът не трябва никога да се обръща към полицията или правосъдието при преодоляване на разногласия и при уреждане на лични сметки.

5. Мафиозът е длъжен да отрича при всякакви обстоятелства съществуването на мафията, да не разговаря с когото и да било за своята дейност в нея, да не признава за никого от братята си, че членува в организацията.

За най-малкото неподчинение на една от тези върховни заповеди, както и за някои други с по-малко значение, има само едно наказание — смърт.

Мафиозите имат голям брой ритуали, кодове, позволяващи им да се разпознават, да се предупреждават за надвиснала опасност, да искат помощ. Кодът на шапките дълго време е играл важна роля. Според начина, по който е била сложена шапката — напред, назад, наклонена наляво или надясно — знакът е бил лесно разбираем за посветените. Във всеки случай не търсете другаде жаргонно значение на израза „да носиш шапка“, преминал в разговорния език. Понастоящем се употребяват кодът на часовниците и кодът на вратовръзките.

Едва ли някой си мисли, че създаването на мафията е било лесно. Тъкмо обратното. В действителност във всички сектори тя е срещала трудности, претърпяла е много неуспехи, изживяла е много драми именно защото е сметнал, че изостава много от първия бесен устрем, Лъки Лучиано е успял да осъществи един забележителен синтез на всичко онова, което е необходимо за създаването на Синдиката на престъпниците.

След като натрупа своя престъпен начален капитал мафията вече имаше привилегии. Не могат ли много хора да се купят с пари? Заемането на политическата власт улеснява още повече грабежите и контрола в най-изгодните браншове на бизнеса. Мафията опита силата си и там.

Подобни събития ставаха в повечето от големите градове и е показателно, че вместо да предизвикат естествен отговор на силите на полицията, възстановяването на реда и сигурността, престъпните организации разлагаха постепенно чрез парите, безочието и дързостта си полицаи извън всяко подозрение.

Първият много красноречив случай заля с вълна от възмущение цяла Америка и потопи средния американец в недоумение. Това бе случаят с лейтенант Чарли Бекер. Началникът на нюйоркската полиция Уолдо Райнлендър, осведомен, че неговият подчинен постига отлични резултати, прониквайки в престъпните среди, реши, че този метод, след като е сполучлив, си струва да бъде доразработен. За него нямаше никакво значение, че виждат Бекер на масата за покер, в нощните локали или в компанията на главатарите на бандите. Нямаше значение и това, че лейтенантът харчеше суми надвишаващи десет пъти заплатата му. Беше му известно също така, че Чарли Бекер се компрометира смело с гнили политици от Тамани Хол (Нюйоркската организация на Демократическата партия, колкото мощна, толкова и със съмнителна репутация.), за да получи при нужда по-голяма възможност за действие, увеличавайки при това доходите си. Но не се ли налага винаги да се компрометираш, за да ти имат доверие?

Веднъж възприел този странен принцип, Райнлендър не се поколеба да назначи начело на Спешъл Крайм Скуот — криминална бригада със специални пълномощия — любимеца си Чарли Бекер. По този начин, без да знае, той предаваше всички пълномощия за борба с престъпността на един перверзен тип от първа величина.

Преследван от необуздана мегаломания, Бекер почерпи вдъхновение от методите на мафията, за да изнудва всички незаконни предприятия в Ню Йорк: публични домове, луксозно сутеньорство, незаконни залагания… Имайки предвид неговите пълномощия в сърцето на полицията, никой не се осмеляваше да оказва съпротива на този потисник от нов тип, който разубеждаваше разбунтувалите се, затваряйки заведенията им и изпращайки ги в затвора за няколко години. В тези случаи Чарли Бекер убиваше малко по малко кокошката, която му снасяше златни яйца. Алчността му достигна такива размери, че той вече не задържаше упоритите престъпници, а предпочиташе да наема услугите на подбрани рецидивисти, за да сплашва, да нанася удари, да унищожава.

Веднъж тръгнал по този път, той не можеше да се спре. Едно лице на име Хермън Розентал, спечелил много пари от залагания, си позволи да отвори игрален дом. Чарли му предложи да станат съдружници, или по-скоро заедно да вършат насилия… Въпреки ударите Розентал не отстъпи. На следващия ден сградите му горяха. Отказвайки да се остави да го сплашат, той отиде при окръжния прокурор на Манхатън Чарлз Уайтман. Смаян, последният поиска от тъжителя да събере убедителни доказателства, за да се сложи край на подвизите на това скандално ченге… Несръчността на прокурора или наличието на информатор алармира Бекер. Тъй като плащаше добре и имаше свои хора във всички сектори на управлението на града, Чарли взе бързо решение. Борбата не го плашеше. Той нито за момент не се смути, потърси един професионален престъпник, към когото хранеше нещо като възхищение — Джек Зелинг. Но нямаше късмет, тъй като той беше в затвора. Бекер успя да убеди началника, че освобождаването на Зелинг ще улесни работата на бригадата, защото той държи престъпника „в ръцете си“ и ще успее да се добере, според прословутите си концепции, до много криминални престъпници. Уолдо Райнлендър отстъпи. След една малко необичайна административна шашма Зелинг напусна затвора в Домбс, за да попадне в ръцете на Чарли Бекер. Полицаят му връчва две хиляди долара капаро и му поръчва да наеме четирима убийци. Зелинг не може да откаже нищо на своя освободител, още повече че е без цент. Договорът е прост: да се пречука Розентал, който много говори…

Когато на 15 януари 1912 г. Херман Розентал излиза от хотел „Метропол“, на 43-та западна улица го очакват „спусъци“. Гърмежите следват в красноречив ритъм. Истински професионалисти ако не се вземе предвид това, че те се качват в колата си, чийто номер записват няколко свидетели.

Херман Розентал е мъртъв, с тяло, надупчено от куршуми, без надежда да бъде отмъстен: Чарли Бекер е натоварен да разследва неговото убийство. Това не е съвпадение. Съдбата бди. Един новоназначен в бригадата полицай, горд от това, започва да се старае. За нула време той открива колата и нейния собственик — един от убийците е толкова бъбрив, че в следващите 48 часа тримата му съучастници са задържани и запяват в хор:

— Джек Зелинг ни накара да направим това.

Зелинг няма време да избяга: арестуван в една билярдна зала, той въпреки всичко не загубва самообладание:

— Искам да се срещна с окръжния прокурор Уайтман.

А Уайтман, който след декларациите на Розентал започва да добива представа що за човек е лейтенант Бекер, не отказва срещата. Тя всъщност представлява много къс монолог:

— Лейтенант Бекер накара да ме освободят и със заплахи ме принуди да наема хората, които вие задържахте, да свършат тази „работа“. Вие нямате улики срещу мен, но ако ме вземете за свидетел на обвинението, ще разкажа всичко на заседанието… Това ще е краят му.

Чарлз Уайтман потрива ръце, за да избегне ръкостискането със Зелинг, приема пазарлъка и го оставя да си отиде.

На 5 октомври, в навечерието на процеса, Джек Зелинг чака трамвая на ъгъла на Второ авеню и на 13-та улица, тъй като няма пари за такси. Трамвайната мотриса пристига с такъв шум, че когато Зелинг получава два куршума 45 калибър в главата, пътниците остават с впечатлението, че му е прилошало. Но от това прилошаване той няма да се съвземе.

Макар лишен от основния си свидетел, Чарлз Уайтман успява да убеди съдийския състав, че офицерът от полицията Чарли Бекер и четиримата убийци са виновни. Присъдата: смъртно наказание за всички. На 13 април 1914 г. последните изплащат дълга си.

Чарли Бекер успява да получи анулиране на присъдата си. След втори процес наказанието му е потвърдено.

На 30 юли 1915 г. в затвора Синг-Синг той сяда на електрическия стол.

Макар че Джек Зелинг не можа да свидетелствува, неговото предсказание се сбъдна: „Той ще бъде опечен.“ (Става дума за израз, който на литературен език означава това ще бъде краят му, а на жаргон: той ще бъде опечен. — Бел. прев.)

Историята на офицера от полицията Чарли Бекер е показателна в три отношения. Първо, именно защото той не беше образцов и защото неговият пример беше последван от прекалено много негови колеги, от уличното ченге до най-високопоставените началници в полицията. Второ, защото в неговия случай най-тежкото наказание бе приложено с цялата строгост на закона, наказващ един изменник. И накрая, уви, трябва да го кажем, нито един от последователите на Чарли Бекер не се срещна с палачи. Това също е въпрос на организация.

 

* * *

 

Както всеки голям град, Ню Йорк съвсем естествено е разделен на богати и бедни квартали, в които с времето настъпват съществени промени. Бедното население, често цветнокожо, лека-полека обсебва някои луксозни кътчета. За да избегнат общуването с него, заможните предпочитат по-скоро да се преселят оттам, отколкото да търпят това непоносимо за тях съжителство.

В началото на XX век преселниците окончателно се установяват в кварталите, избрани, от дошлите първи техни сънародници. Така Уест Сайд в Ню Йорк става владение на ирландците, а Ист Сайд — на евреите и италианците. Ист Харлем приютява сицилианците и по тази причина се превръща в главна квартира на мафията, която другите националности наричат сицилианско обединение. Един от първите й шефове е Игнацио Сайета, по-известен под прозвището Лупо — вълкът. Методите са същите: шантаж, заплахи, побоища…, а за тези, които не искат да плащат — смърт. Но грабежите се прилагат само спрямо сънародници, интересите на кореняците американци не се засягат никога. Мафията атакува само най-слабите, най-невежите, най-обърканите, собствените си кръвни братя — сицилианците.

За да опишем упражняваното насилие, ще трябва да кажем, че на 107-а източна улица царува един от лейтенантите на Лупо, който изнудва продавачите и контролира всички пазари и търговия с плодове и зеленчуци в района. (Лейтенантите са заместници на големите босове на мафията, но те изпълняват и функция на преграда между тях и конкретните изпълнители на техните заповеди. Съображенията за сигурност при тази структура са очевидни. — Бел. прев.) Така Чиро Теранова си спечелва прякора Кинг Арти (крал на артишока). (Особен вид зеленчук, непознат у нас, който се използва като гарнитура на ястия и при приготвяне на супи. — Бел. прев.) Бърлогата му така плаши минувачите, че те предпочитат да я заобикалят, вместо да минават край нея. Полицаите не си правят никакви илюзии и наричат това място „кланицата“. И с основание! Когато през 1920 г. сградата е разрушена, работниците откриват под подовете, в стените, в основите скелетите на 23 души с натрошени кости.

По-голямата част от италианските преселници са от южната част на полуострова. За да могат да окажат съпротива на мафията и да се противопоставят на нейния расизъм, неаполитанците възстановяват едно от старите си тайни сдружения — камората. По време на царуването на Лупо шеф на камората в Ист Сайд и Ист Харлем е Енрико Алфано, наричан по-често Ерпколе. Тъй като мафията и камората използват абсолютно едни и същи методи, то непосветените много често ги бъркат. Излишно е да казваме кое от двете сдружения взема много бързо надмощие.

Така лека-полека общностите на ирландските, еврейските, сицилианските, неаполитанските преселници образуват свои островчета, истински гета, доста живописни с тесните си улици, задръстените си тротоари, амбулантните си търговци, пъстрото пране по прозорците. На бояджийниците, дрогериите, бакалниците, пералните се носи славата, че са непрекъснато отворени и всеки ден в някои от тях влизат лица, които си присвояват правото да събират определена такса срещу задължението да ги закрилят при евентуално насилие от страна на противниковите банди.

Покорни, търговците нямат друг изход, освен да броят парите. Магазините им позволяват да живеят охолно, но след обира на мафията не им остава почти нищо от печалбата. Мафията е изчислила всичко точно и оставя средства, осигуряващи единствено жалко съществувание.

На всичко отгоре преселниците имат и една и съща постоянна, тежка грижа — децата.

В кварталите, образуващи това, което много скоро ще бъде наречено Малката Италия, улицата принадлежи на децата. В мръсните и бедни жилища има малко или въобще няма място за тях, и те получават възпитанието си навън. Лесно е да се досетим, че това неизбежно води до поквара. Е, съществува и задължително училище. Родителите много държат децата им да станат добри поданици, да бъдат образовани, за да могат да си осигурят добро положение в това суперпотребителско общество, предоставящо възможности за успех на всеки. Защото самите бащи и майки, тъй като не са имали възможност да се изучат, не прогресират, вършат черната работа, от която всички бягат. В началото и децата искат да учат, да бъдат като другите. Другите!

Но ето, че другите са твърде различни. Първо, американци по произход, те говорят един общ език — английски, нагоден към техния акцент, тяхната самобитност. Малките преселници, свикнали да разговарят с родителите си на идиш, ирландски, сицилиански, калабрийски, на неаполитански диалект — единствената връзка със загубената родина, която пазят ревниво, говорят новия език лошо и го осакатяват допълнително.

Американчетата им се подиграват жестоко на прекалено дългите панталони, на закърпените ризи, на босите крака в разкривени обувки и на отблъскващия дъх на тези лапачи на комати, намазани с чесън, полети със зехтин, на спагети с подправки, на пълнен шаран и на господ знае още какви гадости.

По-слабите навеждат глави, потънали в срам заради несправедливите подигравки, другите реагират бясно. Това е повод за епични побоища в междучасията. Чувствувайки правотата си, синовете на преселниците често ги печелят. Но макар и победители в тези първи схватки, те съзнават ясно, че трябва да се реваншират по друг начин, чрез игрите, за чието значение техните родители не си дават сметка. Те, парите, спестяват най-ужасни унижения, дават онази мощ, позволяваща да излезеш победител от всички битки, да победиш всички противници, с една дума, да властвуваш на свой ред със средствата на другите, станали по-слаби.

Учебните заведения само в извънредно редки случаи успяват да изпълнят предназначението си, да разберат тези по-различни деца, дошли, отдругаде. А се превръщат неочаквано в школа за организирана престъпност. Улицата е достъпно за всички поле за действие, позволяващо на тези деца да си осигуряват не без емоции средства и да достигнат до убеждението, че силните не ги съдят.

Затова не бива да се изненадваме, когато откриваме на едни и същи улици, в едни и същи училища, свързани с взаимна, симпатия и общ манталитет момченца с къси панталонки, които по-късно ще станат асовете в организираната престъпност, и започнали от нищо, ще контролират най-богатия пазар на търгуващата с всичко Америка — пазара на човешките пороци.

Време е да се запознаем с тях.

Първо, Франческо Кастилия, най-възрастният, първородният в известен смисъл, е роден през януари 1891 г. в Калабрия, в Лаурополи. Четири години по-късно баща му дон Луиджи се изселва, а през 1897 г. благодарение на нечовешки икономии успява да прибере жената и децата си.

Семейство Кастилия се настанява в един отвратителен четиристаен апартамент в сърцето на италианското гето в Източен Харлем, на 108-а източна улица, N236, или с други думи на остров Манхатън. Промяната на обстановката не се отразява особено на г-жа Кастилия. Мастити клюкарки, застанали на улицата пред вратите, хвалят рецептите си за тестени изделия, купуват пресни домати и подправки от амбулантните търговци. Освен това тя умее да акушира и дава първа помощ в квартал, където броят на ражданията много бързо и непрекъснато се увеличава, жените свикват да се обръщат към нея, още повече че тя не взема пари, както е прието при бедните, когато се ражда нов живот.

Макар че дон Луиджи Кастилия отваря малка бакалничка, храната в неговия дом не винаги достига. И за да се оправя с това положение, по-големият, Едуардо, научава по-малкия си брат да краде сръчно от сергиите. Франческо тръгва за пръв път на училище на 7-годишна възраст. По-късно, през октомври 1909 г. той се записва в подготвителния клас на Източната улица N109. Тогава за пръв път той използва американското си име Франк. Франк не успява да научи правилен английски, изостава все повече и повече и решава да печели бързо пари. Първото нещо, което открива, е, че евреите смятат за голям грях да работят в събота. И той им продава услугите си. По-късно ще сподели, че това „го е накарало окончателно да се посвети на култа към парите“.

Докато семейство Кастилия се качва на кораба през 1897 г., за да се присъедини към главата на семейството, на 24 ноември с. г. в Ларгера-Фриди (Сицилия) се ражда малкият Салваторе Лукания, третото дете и втори син на Антонио Лукания и жена му Розалия, по баща Капорели. Всички единодушно смятат, че той се различава от останалите, както от по-големите Джузепе и Франческа, така и от по-малкия Бартоло. Майка му го боготвори.

През април 1906 г., Антонио Лукания, без да разполага с каквито и да било средства, натоварва семейството си на един стар товарен кораб, пътуващ за страната, за която всички сицилианци мечтаят или ще мечтаят някой ден — Съединените американски щати. Семейството се настанява в Лоуър Ист Сайд, квартал, за който Раймънд Чандлър казва, че там се говорят всички езици в света, включително и английски понякога. Неговото жилище е още по-тясно от апартамента на семейство Кастилия. Но това, което притеснява Лукания повече от новата мизерия, е съседството на евреите. За тези фанатични католици необходимостта от всекидневно контактуване с богоубийците (те са убили Христос) е проклятие, живот в чистилището. За сметка на това старият Лукания, много добър човек, е очарован от нещо друго — в Ню Йорк безплатните училища ще направят неговите наследници хора. Той следи много строго петте му деца да посещават общинското училище N10 и е възхитен, когато те поамериканчват имената си; Джузепе става Джоузеф, франческа — Фани, Бартоло — Бърт, Кончета — Кони. Едно-единствено от децата му отказва да се преименува — Салваторе. Той обяснява причината:

„Ще трябва да се казвам Сал… Дума да не става, звучи много женски.“ И той си остава Салваторе в очакване шансът да му даде име по достойнство.

На 9 години Салваторе е най-висок в класа. Той не знае никога нищо и затова го карат да застава прав до стената в дъното на класната стая, притиснат до стъкления шкаф със сбирките от бръмбари. Стои прикован там, докато благоволи да отговори на английски. Салваторе разбира добре езика, макар и да говори лошо. Учителките непрекъснато повтарят „съединението прави силата“. Естествено с патриотична цел. За него не е никак трудно да схване здравия смисъл на това твърдение. Преподавателите говорят много и за профсъюзите, които позволявали на трудовите маси да работят по-малко при по-голяма сигурност и да печелят повече. Той не остава глух и за това. Завършва общинското училище N40. В продължение на пет години той изтърпява всичко, на което го подлагат в училище, и образованието му разкрива едно важно нещо. Важното откритие е, че евреите съвсем не са това, за което са му ги представяли от самото му раждане. Вярно е, че човек ги разпознава от пръв поглед, вярно е и това, че са мръсни, макар и да не миришат на сяра, а влечението им към парите ги подтиква към не чак толкова хубави неща. Но когато човек е беден, а тези с многото пари му се подиграват и го унижават, не е ли извинен?

Салваторе наблюдава внимателно как живеят еврейските деца. При това той забелязва колко бързо щрака мозъкът им, до каква степен техните действия са винаги плод на размисъл и никога на спонтанност — а тя е лош съветник. Накрая стига и до извода, че църквата погажда на вярващите лош номер, като им втълпява гротескни представи и предразсъдъци. Зарязва църквата и се сближава с малките евреи, с които се отнасят като с прокажени. След като чифутите умеят да си служат със сивото си вещество, той ще си служи с тях и всички ще спечелят от това.

Като начало Салваторе става техен закрилник, тъй като другите ги блъскат, тормозят и бият. Но тази закрила не е безкористна. Срещу няколко цента той става телохранител на онези, които имат пари и попадат в клопките на ирландците и италианците. Целта е не да ги бият, а по-скоро да ги оберат. Евреите се страхуват от физически сблъсъци и приемайки философски нещата, правят жертви, за да ги избегнат. Наричани страхливци, те не могат да се спасят от всекидневните хули, но при първия удобен случай се реваншират по още по-безпощаден начин.

Салваторе Лукания харесва един от тях — дребничкия черничък Меир Лански, който се движи винаги заедно с един друг евреин със странни сини очи, Бенджамин Сийгъл.

Този Меир Лански буквално очарова Салваторе с бързината, с която смята наум, с гениалните си математически способности, с невъзмутимото си хладнокръвие, необичайно за такъв нещастен дребосък. И той решава да се запознае с него. По-късно разказва за това запознанство:

„За пръв път срещнах Лански и Сийгъл, много преди да напусна дома си. Това беше по времето, когато измъквах от еврейските деца стотинки срещу закрила, която им осигурявах. Спомням си, че направих обичайното предложение на Лански. Аз бях по-висок с цяла глава от това момче, но той ме погледна, без да мигне, без да покаже признаци на страх и ми каза: «Върви по дяволите». И тогава започнах да се забавлявам. Ударих го леко по рамото и му казах: «Добре, ще те защитавам гратис…» Но той се отдръпна и каза: «Върви на майната си с твоята защита! Нямам нужда от нея.» И това беше вярно, повярвайте ми. След Бени Сийгъл Меир Лански е най-упоритият човек, когото съм срещал в живота си, като не забравям нито Албърт Анастасия, нито когото и да било от престъпниците в Бруклин.“

За разлика от сънародниците си от Сицилия Салваторе Лукания не отказва никога да се запознае с евреи, само защото са евреи. В думите му никога не се е промъквала и нотка на антисемитизъм. За него човекът си е човек, но е наистина такъв, когато успее да се наложи. И му се струва, че евреите са много силни в тази игра. Това допада на този ученик на живота. По-късно, когато отхвърля традиционната расистка и късогледа политика на мафията, той ще има и това предвид. Макар че според него бог е отредил ум предимно на евреите, той попада на един много съобразителен калабриец, който му харесва.

По време на един набег Салваторе се сблъсква с бандата от 104-та улица. Всичко се урежда след обяснение с шефа, някой си Франческо Кастилия. Това е тяхната първа среща. За малко да не се разберат, тъй като Франк говори много тихо с пресипнал глас на настинал човек.

В действителност майките в Малка Италия, завиждайки на американците, които оперират децата си за щяло и нещяло, стават жертва на разпространявания от ухо на ухо слух: „… американците успяват по-добре в живота, защото са им извадили сливиците и полипите навреме…“ И при първото кихане, така желано, детето бива предавано в ръцете на практикуващ шарлатанин със съмнителни дипломи, но с поносими тарифи, той извършва операцията — с всичките й рискове. По тази причина много италианци от това поколение ще говорят тихо, пазейки несполучливо оперираните си гърла.

И Франк е от тях. Но това не му пречи да направи впечатление на Салваторе, обяснявайки му как вижда бъдещето на момчетата от тяхната черга. Изложеното с много умни доводи напълно отговаря на представите на сицилианеца. Кастилия му доверява: „Аз съм от Козенца в Калабрия…“

При това той разсъждава добре. Като евреин.

Светогледът на Салваторе Лукания се разширява и той се чувствува все по-зле в кожата си на сицилианец. Човек не се разделя лесно със собствената си кожа, но нищо не му пречи да опита да влезе в кожата на другите. Да се постарае да ги разбере. Франк му допада и той му стисва ръката като залог за приятелство. Те вече не се разделят докрая.

Франк, по-възрастен с шест години, мъкне навсякъде със себе си затъкнат в панталона 38-калибров револвер. До него неизменно са брат му Еди и едно хлапе от квартала — Уили Морети, с нежно ангелско лице, любител на шегите, който си щипе ухото всеки път, когато замисля някоя смехория. Той е душата на бандата, което не му пречи да бъде и жесток побойник. Той сръчно увлича ченгетата след себе си, когато нещата вземат лош обрат, за да могат другарите му да избягат. Един от тези другари, с английски произход — Онди Медън, поема значителни рискове, поради което всички го смятат за малко отнесена, луда глава, но уважават невероятната му дързост.

Повечето от тези момчета имат една и съща особеност: дребни, с абсолютно неатлетично телосложение, вероятно недохранвани по рождение, те проявяват непоколебима смелост, постоянна агресивност. Нещо подсъзнателно ги кара да се измъкват успешно от положения, в които други биха били пребити. Именно по това време Франк Кастилия решава да промени фамилното си име и се нарича Костело.

Франк Костело разполага с всички нужни оръжия, за да завоюва това, което му се струва необходимо. Той е готов. Салваторе Лукания все още не се е проявил. Най-трудното за него е да лъже родителите си. Един полицай редовно предупреждава баща му, че той бяга от училище. Антонио спокойно сваля колана си и бие с него до кръв непрокопсания �