Тери Пратчет
Нощна стража (1) — Моята библиотека

Сам Ваймс въздъхна, когато чу писъка, но си довърши бръсненето, преди да предприеме нещо по въпроса.

Облече куртката си и спокойно излезе навън. Беше прекрасно утро на късната пролет; пееха птици, жужаха пчели. Небето обаче беше сиво, буреносните облаци на хоризонта носеха дъжд. Въздухът вече беше нажежен и тежък. В старата помийна яма зад бараката на градинаря един младеж размваше ръце, за да се задържи над повърхността на водата.

Е… над повърхността на това, което имаше в ямата.

Ваймс спря на известно разстояние и запали пура. Вероятно нямаше да е благоразумно, ако бе доближил пламъчето към ямата. Падането на тялото от покрива на бараката бе пробило твърдата кора на повърхността.

— Добро утро! — поздрави той бодро.

— Добро утро, ваша светлост — отвърна усърдният плувец.

Гласът се оказа по-звънък, отколкото очакваше, и той осъзна, че за разлика от друг път младежът в ямата всъщност е девойка. Това не беше съвсем неочаквано (в Гилдията на убийците знаеха добре, че жените най-малкото не отстъпват на другия пол в изобретателните убийства) и все пак полението се промени донякъде.

— Струва ми се, че не се познаваме — отбеляза Ваймс. — Макар да се досещам, че вие знаете койсъм. А вие сте?…

— Уигс, сър — осведоми го плуващата. — Джокаста Уигс. За мен е чест да се запозная с ваша светлост.

— Уигс, значи? — промълви той. — Прочута фамилия в Гилдията. Впрочем достатъчно е да се обръщате към мен със „сър“. Веднъж май счупих крак на баща ви, ако не греша?

— Вярно, сър. Той ме помоли да ви предам поздравите му — сподели Джокаста.

— Не сте ли малко младичка, за да ви поверят такъв договор? — усъмни се Ваймс.

— Няма договор, сър — увери го тя, без да прекратява движенията си и за миг.

— Стига де, госпожице Уигс. Цената за глава та ми е най-малко…

— Сър, Гилдията временно я отмени — прекъсна го упоритата плувкиня. — Засега сте изваден от списъка. В момента не приемат договори за вас.

— Олеле, защо така?

— Не бих могла да знам, сър — призна госпожица Уигс.

С търпеливото си упорство бе стигнала до края на ямата, но сега откриваше, че тухлената стена е в чудесно състояние, твърде хлъзгава и без удобни местенца за хващане. Ваймс също знаеше това, защото няколко часа от един следобед се беше трудил положението да е точно такова.

— Тогава защо ви изпратиха?

— Госпожица Банд ме прати да се упражнявам, сър — заяви Джокаста. — Впрочем тези тухли са доста хитро подредени, а?

— Да, така е — потвърди той. — Да не сте се държали грубо с госпожица Банд напоследък? Да не сте я ядосали?

— О, не, ваша светлост. Тя обаче ми заяви, че ставам прекалено самоуверена и ще имам полза от малко практически занимания за напреднали.

— Аха, схванах.

Ваймс се опитваше да си припомни госпожица Алис Банд, една от по-строгите преподавателки и Гилдията на убийците. Както чуваше, много наблягала на практическите упражнения.

— Значи… тя ви изпрати да ме убиете? — уточни той.

— Не, сър! Това е упражнение! Дори не си нося стрели за арбалета! Само трябваше да намеря позиция, откъдето да се прицеля във вас и да се върна да докладвам.

— И тя щеше ли да ви повярва?

— Разбира се, сър — обиди се Джокаста. — Честта на Гилдията ме задължава, сър.

Ваймс си пое дъх с пълни гърди.

— Вижте какво, госпожице Уигс, през последните години немалко от вашите приятелчета се опитваха да ме убият в дома ми. Както сигурно се досещате, това не ми допада особено.

— Много добре ви разбирам, сър — отвърна Джокаста.

Тонът й подсказваше колко е наясно, че единствената надежда да се измъкне от сегашните затруднения е в доброто желание на човек, който няма никаква сериозна причина да се настрои доброжелателно.

— Затова бихте се изненадали, ако знаехте какви капани са заложени навсякъде — продължи Ваймс. — И някои от тях са много добри, макар да звучи като самохвалство.

— Сър, изобщо не очаквах керемидите на бараката да се разместят така.

— Плъзгат се по добре смазани релси — просвети я той.

— Чудесно измислено, сър!

— Немалка част от капаните водят към сигурна гибел — допълни Ваймс.

— Значи ми провървя, сър, че паднах точно тук, а?

— О, това място също е гибелно — възрази той.

Въздъхна. Наистина искаше да ги обезсърчи, за да не опитват, но… чак да го махнат от списъка? Не че му харесваше по него да стрелят закачулени фигури, наети временно от многобройните му всевъзможни врагове, но открай време го смяташе за някакъв източник на увереност. Показваше му, дразни богатите и нагли типове, които трябва да бъдат дразнени.

Пък и не беше трудно да надхитри Гилдията на убийците. Те си имаха строги правила, които спазваха съвсем почтено, а това много допадаше на Ваймс, защото в някои практически области на живота той не се придържаше към абсолютно никакви правила.

Извадили го от списъка, тъй ли? Според мълвата само още една личност липсваше в този списък — лорд Ветинари, Патрицият. Убийците вникваха в политическите игрички на града по-умело от всички останали. Премахнат ли ти името от списъка, значи се досещат, че твоята кончина не само ще прали играта, но и ще потроши на парчета игралната дъска…

— Сър, ще съм ви благодарна, ако ме извадите оттук — обади се Джокаста.

— Какво? А, да. Извинявайте, но съм с чисти дрехи — отвърна Ваймс. — Щом обаче се върна в къщата, ще заръчам на иконома да дойде тук с подвижна стълба. Какво ще кажете?

— Най-сърдечно ви благодаря, сър. Приятно ми е, че се запознахме, сър.

Той се отправи обратно към къщата. Извън списъка ли? Те допускаха ли човек да обжалва подобно нещо? Вероятно си мислеха, че…

Уханието го обгърна.

Той погледна нагоре.

Над него цъфтеше люляк.

Ваймс се ококори.

По дяволите! По дяволите! По дяволите! Всяка година забравяше. Е, не беше така. Никога не забравяше. Просто прибираше спомените подобно на стари сребърни прибори, които не искаше да потъмнеят. И всяка година те се появяваха остри и искрящи, за да го пронижат право в сърцето. Точно дн ли трябваше…

Посегна нагоре и ръката му затрепери, когато хвана цвета и внимателно отчупи клончето. Помириса го. Постоя така с празен поглед. После грижливо понесе люляковото клонче към гардеробната.

За този ден Уиликинс му бе подготвил официалната униформа. Сам Ваймс я загледа с недоумение, после си спомни. Комитетът на Стражата. Вярно. Старият очукан нагръдник не подхождаше, нали… Не и за негова светлост, херцога на Анкх, командира на градската стража сър Самюъл Ваймс. Лорд Ветинари се бе изказал съвсем недвусмислено по въпроса, вдън земя да пропадне, дано!

И втори път вдън земя да пропадне, защото за жалост Сам Ваймс виждаше в това някакъв смисъл. Мразеше официалната униформа, но напоследък не представляваше само самия себе си. Сам Ваймс можеше да се явява на срещи със старата си броня, дори сър Самюъл Ваймс обикновено опитваше да оане по всяко време с всекидневната униформа, но един херцог… ами един херцог имаше нужда да е поизлъскан. Не беше редно задникът му да се показва от гащите, ако се среща с чуждестранни дипломати. Всъщност дори обикновеният стар Сам Ваймс не допускаше задникът му да се показв от гащите, но дори да го правеше, никой не би започнал война заради това.

Все пак обикновеният стар Сам Ваймс не се предаде без борба. Отърва се от повечето пера и от идиотския впит клин, накрая постигна парадна униформа, в която поне личеше, че принадлежи към мъжкия пол. Но на шлема имаше златна украса и оръжейниците, изпълнили поръчката, бяха изработи в нагръдник с безполезни златни орнаменти по него. Щом облечеше униформата, Сам Ваймс се чувстваше класов предател. Мразеше да го смятат за един от хората, които носят глупаво украсена броня. От самата позлата започваше да го гризе съвестта.

Въртеше люляковото клонче в ръцете си и отново вдъхна замайващото ухание. Да… не винаги беше така…

Някой каза нещо. Той вдигна глава.

— Какво?! — излая Ваймс.

— Ваша светлост, осведомих се дали нейна светлост е добре? — промълви икономът стреснатият. — А вие добре ли се чувствате, ваша светлост?

— Какво? О, да. Не. Нищо ми няма. Както и на нейна светлост, да, благодаря. Надникнах там, преди да изляза на двора. Госпожа Доволсън е при нея. Казва, че нямало да е съвсем скоро.

— Въпреки това, ваша светлост, вече наредих в кухнята да са готови с големи количества гореща вода — сподели Уиликинс, докато му помагаше да нагласи позлатения нагръдник.

— Да… Според теб защо ли им трябва толкова много топла вода?

— Не знам, ваша светлост — отвърна икономът. — И вероятно е по-добре да не разпитваме.

Ваймс кимна. Макар и тактично, Сибил вече съвсем ясно даде да се разбере, че точно в този случай неговото присъствие не е необходимо. И той си признаваше, че малко му олекна.

Подаде люляковото клонче на Уиликинс. Икономът го взе, пъхна го в сребърна тръбичка с вода, която щеше да поддържа цветчетата свежи много часове, и го закрепи на един от ремъците на бронирания нагръдник.

— Времето си минава, ваша светлост, нали? — Подхвърли той, заел се да изтупа господаря с малка четка.

Ваймс си извади часовника.

— Няма спор. Слушай, ще намина през Участъка на път към двореца, ще подпиша каквото се е събрало и ще се прибера колкото се може по-скоро, бива ли?

Уиликинс го изгледа с почти неподобаваща на иконом загриженост.

— Ваша светлост, убеден съм, че с нейна светлост всичко ще е наред. Разбира се, тя не е… не е…

— …млада — довърши Ваймс.

— Предпочитам да кажа, че е малко по-богата на години от повечето жени, които раждат за пръв път — невъзмутимо изрече Уиликинс. — Но тя е дама с прекрасно телосложение, ако нямате нищо против да го спомена, а в нейния род по традиция почти не е имало затруднения при раждане… Несъмнено нейна светлост би предпочела да знае, че тичате подир злосторници, вместо да протърквате дупка в килима на библиотеката.

— Май си прав. Ъ-ъ… о, да. Уиликинс, една девойка усъвършенства кучешкия стил на плуване в старата помийна яма.

— Щом казвате, ваша светлост. Незабавно ще изпратя там момчето от кухнята с подвижна стълба. Да има ли съобщение до Гилдията на убийците?

— Добра идея. Тя ще се нуждае от чисти дрехи и баня.

— Ваша светлост, дали все пак маркучът в старата миялна няма да е по-подходящ? Поне като начало?

— Навреме се сещаш. Погрижи се. А сега трябва да тръгвам.

В претъпканата главна канцелария на участъка на стражата, разположен в двора на Псевдополис, сержант Колън разсеяно нагласи люляковото клонче, което бе забучил на шлема си вместо перо.

— Големи чудаци стават, Ноби — промълви той, докато прелистваше вяло книжата, събрали се за тази сутрин. — Тъй си е с ченгетата. И на мене ми се случи, като се пръкнаха моите хлапета. Човек става корав.

— Как тъй корав? — учуди се ефрейтор Нобс, може би най-добрият жив пример, че е възможен плавен еволюционен преход между хората и животинския свят.

— Ами-и… — проточи Колън и се облегна на стола. — Един вид… а, бе, като стигнеш нашата възраст…

Взря се в Ноби и се подвоуми. Ефрейторът от години определяше възрастта си „горе-долу на тридесет и четири“. В семейство Нобс не си падаха много по точното броене.

— Исках да кажа, че когато мъж стигне… до определена възраст — опита отново, — знае, че светът никога няма да бъде съвършен. Вече е свикнал, че снегът си е малко… малко…

— Дефектен ли? — подсказа Ноби. Зад ухото му, на мястото, което обикновено беше запазено за папироската, също имаше вехнещ люляк.

— Именно — потвърди Колън. — Един вид никога няма да е съвършен, ама правиш каквото ти е по силите, ясно? Но като се чака дете, ами… мъжът почва да вижда нещата другояче. Мисли си: „Мойто хлапе ще трябва да расте в тая каша. Време е да я поразчистим. Време е да съградим По-добрия свят.“ Става малко… разпален. Кипи отвътре. И като чуе за Силен в ръката, тука доста ще се сгорещи поне за… добрутро, господин Ваймс!

— За мен ли говорите, а? — подхвърли Ваймс докато минаваше покрай стражниците, изопнали се в стойка мирно.

Всъщност не бе дочул нищо от разговора, но по лицето на сержант Колън можеше да се чете като от книга, която Ваймс научи наизуст още преди години.

— Само се чудехме дали щастливото събитие… подхвана Колън, повлякъл се след командира на стражата, който взимаше по две стъпала наведнъж.

— Още не — кратко го осведоми Ваймс и отвори вратата на кабинета си.

— Добрутро, Керът!

Капитан Керът бързо се изправи и отдаде чест.

— Добрутро, сър! Дали лейди…

— Не, Керът. Още не. Какво се случи през нощта?

Погледът на капитана се стрелна към люляковото клонче и пак се върна на лицето на Ваймс.

— Нищо добро, сър. Още един наш служител бе убит.

Ваймс застина.

— Кой? — попита рязко.

— Сержант Силен в ръката, сър. Убит е на Шосето на петмезената мина. Пак е бил Карсър.

Ваймс си погледна часовника. Имаха десет минути да стигнат до двореца. Но изведнъж времето загуби всякакво значение. Седна зад бюрото си.

— Има ли свидетели?

— Този път са трима, сър.

— Толкова много?

— Всички са джуджета. Силен в ръката дори не беше на работа, сър. Свърши му дежурството, отишъл да си купи пай с месо от плъх и картофки от един магазин и на излизане се натъкнал право на Карсър. Онзи дявол го намушкал в шията и си плюл на петите. Вероятно е помислил, че сме го открили.

— Търсим този тип седмици наред! И той е на летял на горкия стар Силен в ръката, когато джуджето само си е мислело за закуската?! Ангуа тръгна ли по следата?

— До определено място, сър — отвърна смутено Керът.

— Защо само до определено място?

— Той… е, предполагаме, че го е сторил Карсър… е хвърлил анасонова бомба на площад „Сатор“. От почти чисто масло.

Ваймс въздъхна. Изумително е как се приспособяват хората. В стражата си имаха върколак.

Мълвата се разнесе из подземния свят. И престъпниците се промениха, за да оцелеят в общество, кьдето законът имаше твърде остър нюх. Намериха решението в ароматичните бомби. Нямаше нужда да стигат до крайности. Счупваш стъкленица с чист извлек от мента или анасон на улица, където ина ще стъпят в локвичката, и изведнъж сержант Ангуа се озовава пред сто, не — при хиляда кръстосващи със следи и си ляга вечерта със страхотно главоболие.

Слушаше намръщен как Керът описваше, че хората им били върнати от отпуск или поемали двойни дежурства, изкопчвали сведения от доносниците, насърчавали провокаторите, ровели тук-там, душели и се ослушвали. Знаеше колко малка ще е ползата от всичко това. Служителите на стражата в о не наброяваха и стотина, и то ако се брои госпожата, обслужваща бюфета. В града пък имаше милион жители и милиард скривалища. Анкх-Морпорк направо се състоеше от леговища. А и Карсър беше същински кошмар.

Ваймс бе свикнал с останалите видове смахнати, които се държат съвсем нормално до мига, когато сграбчват някого и му размазват главата с ръжена, защото си е издухал носа твърде шумно. Но Карсър беше различен. Двете половинки от раздвоеното му съзнание не се караха, а се състезавах. Имаше по един демон на всяко рамо, които взаимно се насъскваха.

И въпреки това… той се усмихваше през цялото време като весело чуруликаща птичка, държеше се подобно на мошеник, изкарващ си прехраната с продажба на златни часовници, които след седмица позеленяват. И, изглежда, беше убеден, че никога не върши нищо лошо. Стоеше насред касапницат с окървавени ръце и откраднати скъпоценности в джобовете и питаше с тон на оскърбена невинност: „Аз ли?! Че какво пък съм направил аз?“

Изглеждаше съвсем искрен, ако човек не се взреше в тези палави засмени очи и не види как демоните отвръщат на погледа му.

…обаче не бива да се взираш прекалено в очите на Карсър, защото така следиш ръцете му, в едната от които вече се е появил нож.

За типичното ченге не беше лесно да се справи с такива хора. Ченгето очаква хората, изправени пред многократно превъзхождащи ги сили, да се предадат, да се пазарят или поне да не се движат. И не допуска хората да убиват заради часовник, който струва пет долара. (Да беше от стодоларите, щеше да е друга работа. В края на краищата живееха в Анкх-Морпорк.)

— Женен ли беше Силен в ръката?

— Не, сър. Живееше на „Нова обущарска“ с родителите си.

„Родители — рече си Ваймс. — Така е още по-зле.“

— Някой отиде ли да им съобщи? — попита той.

— Само не ми казвай, че се е отбил Ноби. Не искам да се повтарят дивотиите от рода на „хващам се на бас, че вие сте вдовицата Джонсън“.

— Аз отидох, сър. Веднага щом научихме новината.

— Благодаря ти. Зле ли го приеха?

— Приеха го… сериозно, сър.

Ваймс изпъшка. Представи си израженията им.

— Аз ще им напиша официалното писмо — заяви той и дръпна чекмеджето. — Ще пратиш някого да го занесе, нали? И да предаде, че ще намина по-късно при тях. Може би сега не е моментът да… — задръж, те са джуджета, не се притесняват да говорят за пари. — Забрави какво казах… да предаде, че ще дим всички подробности около пенсията и така нататък. Освен това е умрял при изпьлнение на служебния си дълг. Е, почти. Значи ще има надбавки. — Порови в шкафчетата на бюрото. — Къде е личното му дело?

— Ето го, сър — веднага му връчи папката Керът. Сър, трябва да отидем в двореца в десет часа. Ще се проведе заседание на Комитета по въпросите на стражата. Убеден съм обаче, че те ще проявят разбиране — добави, щом видя лицето на Ваймс. — Ще отида да разчистя шкафчето на Силен и ръката, сър. Предполагам, че момчетата ще пуснат шапката да съберат пари за цветята и останалото…

След излизането на капитана, Ваймс започна да умува над листа със служебно заглавие. Лично дело… трябваше да сверява думите си с проклето лично дело. Но напоследък имаше толкова ченгета…

„Пускаме шапката да платим за цветята. И за ковчега. Грижим се за своите докрай. Каза го сержант Дикинс толкова отдавна…“

Не си служеше добре с думите, особено пък с написаните, но с няколко надничания в делото съчини най-доброто, на което беше способен.

И думите бяха хубави, освен това горе-долу верни. В действителност обаче Силен в ръката беше обикновено почтено джудже, което получаваше заплата, за да бъде ченге. Записа се при тях, защото напоследък работата в стражата беше доста примамлив избор на занятие. Заплатата не беше за изхвърляне, пенсията си струваше бъхтането, имаше и чудесно медицинско обслужване, ако ти стигне смелостта да се оставиш в ръцете на Игор в подземието, а след около година едно обучено в Анкх-Морпорк ченге можеше да замине и да си намери работа в която и да е стража из градовете по равнините, и то с незабавно повишение. Случваше се непрекъснато. Наричаха ги „самчовци“ дори там, където не бяха чували за Сам Ваймс. „Самчовци“ означаваше стражници, които умеят да мислят, без да си мърдат устните беззвучно, не взимат подкупи (или поне не прекаляват, ограничавайки с бира и фъстъци, а дори Ваймс признаваше, че това е смазката, за да се въртят добре колелата) и, общо взето, можеш да им имаш доверие. Ако не влагаш твърде много в думата „доверие“.

Тропотът на тичащи крака подсказа, че сержант Детритус връща някои от най-пресните новобранци от сутрешния им крос. Чуваше строевата песничка, на която Детритус ги бе научил. Незнайно защо веднага проличаваше, че е съчинена от трол:

„Пеем ний сега таз тъпа песен!

Пеем я и тичаме кат бесни!

Хич не знаем що я пеем!

Даже да римуваме ний не умеем!“

— Отброявай!

— Раз! Два!

— Отброявай!

— Много! Купища!

— Отброявай!

— Ъ-ъ… какво?

Ваймс още се ядосваше, че малката школа в стария цех за, лимонада бълва такива тълпи ченгета, които напускат града още с края на изпитателния им срок. Но и това си имаше предимства.

Досега „самчовците“ се бяха пръснали почти до Юбервалд и бързичко се катереха по местните стъл6ици на чиновете и ранговете. Имаше полза да разполага с познати къде ли не, и то хора, свикнали да му отдават чест. Приливите и отливите на политиката често водеха дотам, че местните владетели не си говореха, затова пък „самчовците“ непрекъснато разменяха по някоя приказка с Помощта на семафорните кули.

Усети се, че си тананика тихичко. От години не си бе припомнял мелодията на тази песен. Вървеше си заедно с люляковото клонче. Млъкна гузно.

Довършваше писмото, когато някой почука на вратата.

— Ей-сега приключвам! — извика той.

— Аз шъм, шър — съобщи полицай Игор и добави: — Игор, шър.

— Кажи, Игор — подкани го Ваймс и за кой ли мм се зачуди защо е нужно човек с толкова шевове на тавата да подсказва на околните кой е той.^[1]

— Шамо ишках да кажа, сър, че можех отново да изправя на крака младия Шилен в ръката — с лек укор изрече Игор.

Ваймс въздъхна. Лицето на Игор излъчваше загриженост и мъничко разочарование. Не му бяха позволили да приложи своите… умения. Естествено беше да се разочарова.

— Игор, това вече сме го обсъждали. Не е същото като да пришиеш крак на мястото му. А джуджетата са абсолютно против подобни истории.

— Шър, няма нищо швръхештештвено. Аз шъм привърженик на натурфилошофията! И той още беше топъл, когато го донешоха в…

— Такива са правилата. Все пак ти благодаря. Знаем, че имаш добро сърце…

— Сърца, сър — натърти Игор и в гласа му пак имаше укор.

— Точно това исках да кажа — увери го Ваймс, без да се запъне като някой Игор.

— Е, добре, сър — примири се Игор, помълча и попита: — А как е нейна светлост, сър?

Той очакваше този въпрос. Колкото и да беше ужасно от страна на съзнанието му, то вече му бе поднесло идеята за събирането на Игор и Сибил в едно и също изречение. Не че изпитваше неприязън към Игор. Напротив. И в момента по улиците ходеха стражници, които нямаше да имат по два крака, ако не беше Игор. Но…

— Тя е много добре — отсече Ваймс.

— Само дето чух, че госпожа Доволсън била малко разтревож…

— Игор, има области, в които… Слушай, ти знаеш ли изобщо нещо за… жени и бебета?

— Не би могло да се каже, сър, но съм установил, че щом просна нещо на работната маса и хубавичко… сещате се, поровя в него, ушпявам да разбера повечето му…

В този миг въображението на Ваймс отказа да си върши работата.

— Благодаря ти, Игор — смънка някак, без гласът му да трепери, — но госпожа Доволсън е опитна акушерка.

Както кажете, сър — примирено отвърна Игор. А сега трябва да тръгвам — заяви Ваймс. — Доста дълъг ще ми се стори този ден.

Хукна надолу по стълбата, подхвърли писмото на сержант Колън, кимна на Керът и двамата закрачиха припряно към двореца.

След като вратата се затвори, един стражник вдигна глава зад бюрото, на което се бореше с доклада си. Полагаше големи усилия (както се случва с полицайте) да напише онова, което би трябвало да се е случило.

— Сержант?

— Да, ефрейтор Пинг?

Сержант, защо някои от вас носят люляков цвят?

Наоколо настъпи едва доловима промяна — Всички наостриха уши. Стражниците в стаята престанаха да пишат.

— Питам, щото видях вас, Рег и Ноби да ги носите по същото време миналата година и се зачудих дали и от нас се иска да…

Пинг се запъна. Обикновено дружелюбните очи на сержант Колън сега се присвиха и послание го в тях гласеше: „Стъпваш на тънък лед, момко, започва да пращи…“

— Тоест моята хазяйка има градина, лесно ще отида да отрежа… — продължаваше Пинг в неприсъщ за него опит за самоубийство.

— Готов си да носиш люляк днес, а? — тихо подхвърли Колън.

— Само питах дали искате да отида и да…

— А ти беше ли там? — процеди сержантът и се изправи толкова бързо, че столът му се катурна.

— Кротко, Фред — промърмори Ноби.

— Не съм искал… — подхвана Пинг. — Тоест… къде да съм бил, сержант?

Колън се облегна на бюрото и кръглото му червендалесто лице доближи до това на Пинг.

— Ако не знаеш къде е „там“, значи не си бил — натърти със същия тих глас и се изправи. — Сега двамата с Ноби имаме малко работа. Свободно, Пинг. Ние излизаме.

— Ъ-ъ…

Денят не се очертаваше да е добър за ефрейтор Пинг.

— Да? — подкани го Колън.

— Ъ-ъ… съгласно действащия правилник, сержант… вие сте най-старшият присъстващ, а аз съм дежурен днес, иначе нямаше да ви питам, но… щом ще излизате, трябва да ми съобщите къде отивате. Просто в случай че някой иска да се свърже с вас, нали разбирате? И аз трябва да го отбележа в дневника. С перо, мастило и прочее — добави той.

— Пинг, знаеш ли коя дата е днес? — попита Колън.

— Ъ-ъ… двайсет и пети май, сержант.

— Пинг, известно ли ти е какво означава тя?

— Ъ-ъ…

— Означава — вметна Ноби, — че ако някой е толкова важен да пита къде сме…

— …той ще знае къде сме — завърши Фред Колън.

Вратата се затръшна зад тях.

Гробището на Малките богове беше за онези хора, които не знаеха какво се случва после. Нямаха представа в какво вярват, има ли живот след смъртта, често не знаеха и какво ги е сполетяло. Минаваха през живота с дружелюбна несигурност, докато накрая ги споходи окончателната уверент. Сред градините на тленните останки в града това гробище беше съответствието на чекмеджето, на което има етикет „Разни“ — хората бяха полагани там в земята, без да очакват кой знае какво.

Повечето стражници попадаха тук. След няколко години на служба полицаите не успяваха да запазят и вярата си в хората, камо ли в някого, когото не могат и да зърнат.

За разнообразие този път не валеше. От лекия ветрец покритите със сажди тополи край стената се поклащаха и шумоляха.

— Да бяхме донесли малко цветя — сети се Колън, когато закрачиха във високата трева.

— Сержант, що не отмъкна малко от наскоро затрупаните гробове — предложи Ноби.

— Ноби, хич не искам да чувам такива неща от тебе в такъв момент — сурово изрече той.

— Извинявай, сержант.

— В такъв момент човек трябва да мисли за безсмъртната си душа и да я съпоставя с безкрайната река, дето й викаме История. На твое място тъй бих постъпил, Ноби.

Прав си, сержант. Ще го направя. Като гледам, някой друг вече го прави.

До едната стена растяха люляци. По-точно незнайно кога в миналото е бил засаден люляк и както е присъщо на това растение, дал началото на стотици израстъци. Сега вместо едно стъбло имаше гъсталак. Всяко клонче беше отрупано с бледоморави съцветия.

Гробовете едва се виждаха от зеленината. Пред тях стоеше Диблър сам си прерязвам гърлото, най-лишеният от сполука бизнесмен в Анкх-Морпорк, който имаше люляково клонче на шапката си.

Зърна стражниците и им кимна. Те му отвърнаха. Тримата постояха, загледани в седемте гроба. Само един изглеждаше поддържан. Мраморната плоча лъщеше, почиствана от мъха, тревата окосена, ограждащите камъни искряха.

Дървените табели на другите шест гроба бяха обрасли с мъх, но на централния бе почистена и името се четеше:

ДЖОН КИЙЛ

Отдолу някой старателно бе гравирал: „Така те се въздигат.“

Огромен венец от цъфнал люляк с лилава панделка бе поставен на гроба. Върху него имаше яйце, което също беше вързано с лилава панделка.

— Госпожа Палм, госпожа Бати и някои от момичетата дойдоха малко по-рано — обясни Диблър.!

— Разбира се, мадам се грижи винаги да има едно яйце.

— Много мило, че винаги си спомнят — промълви Колън.

Тримата замълчаха. Общо взето в подобни моменти трудно намираха думи. След време обаче Ноби почувства желание да говори.

— Веднъж той ми даде лъжица — сподели сякаш с околния въздух.

— Ъхъ, знам — потвърди Колън.

— Татко ми я отмъкна, като излезе от затвора, но лъжицата си беше моя — продължи Ноби. — А за едно хлапе е голяма работа да си има своя лъжица.

— Като се заприказвахме за това, той беше първият, който ме направи сержант — рече Колън. — После ме понижиха, разбира се, но вече знаех, че мога отново да го постигна. Той беше свястно ченге.

— Той купи от мен пай още в първата седмица, когато започнах бизнеса — похвали се Диблър. — И го изяде целия. Не изплю нищичко. Отново настъпи мълчание. По някое време сержант Колън се прокашля — знак за всички, че могат да се поотпуснат.

— Трябва да дойдем един ден тука с градинарски сечива и да разчистим малко парцела — обади се сержантът.

— Сержант, казваш го всяка година — напомни Ноби|, докато се отдалечаваха. — И нито веднъж не го направихме.

Ако ми даваха долар за всяко погребение на ченге, на което съм идвал тук — отвърна Колън, — щях да събера… деветнайсет долара и петдесет пенса.

— И петдесет пенса ли? — сепна се Ноби.

За оня път, дето ефрейтор Хилдибидъл се събуди точно навреме и затропа по капака. Случи се преди ти да постъпиш. Всички разправяха, че било изумително спасение.

— Господин сержант?

Тримата се обърнаха. Към тях пъргаво се промъкваше облечената в черно, кльощава фигура на Законен пръв, постоянния гробар тук.

Колън въздъхна:

— Казвай, Закончо.

— Добра ви утрин, мили… — подхвана гробарят, но сержантът размаха пръст насреща му.

— Престани веднага. Колко пъти сме те предупреждавали? Никакви щуротии от роличката на комичния гробар. Нито е смешно, нито е умно. Просто кажи каквото имаш да казваш. Без глупости.

Закончо се омърлуши.

— Ами, добри ми господа…

— Закончо, от години се познаваме — с досада натякна Колън. — Поне опитай, бива ли?

— Фред, дяконът иска да изровим гробовете — подхвана начумерено Закончо. — Минаха над трийсет години. Отдавна им е време да ги преместим в криптите…

— Не — отсече Фред Колън.

— Фред, ама аз съм им отделил чудно рафтче долу — примоли се гробарят. — Почти най-отпред.

Имаме нужда от мястото, Фред! Тука стана много пренаселено, сериозно ти говоря! Дори червеите се редят на опашка! Най-отпред ще бъдат, Фред, където мога да си бъбря с тях, когато пийвам чай.

Какво ще речеш?

Стражниците и Диблър се спогледаха. Повечето жители на града бяха влизали в криптите на Закончо, ако ще и само да покажат, че не се страхуват. И почти всички оставаха потресени, осъзнавайки, че тържественото погребение не е за вечни времена, а за броени години, за да може, както повърляше Закончо, „неговите пълзящи помощничета“ да си свършат работата. След това последното място на вечен покой се оказваха криптите и вписването в огромните регистрационни книги.

Гробарят живееше долу в криптите. Често отбелязваше, че е единственият жив там, но че компанията му допада.

Всички го смятаха за смахнат.

— Не ти е хрумнало на теб, нали? — попита Фред Колън.

Закончо заби поглед в краката си.

— Новият дякон е, а, бе, нов. Сещате се… настървен. Иска да прави промени.

— Ти не му ли каза защо не са изровени досега? — обади се и Ноби.

— Той разправя, че това била прастара история — сподели гробарят. — Време било да оставим миналото зад гърба си.

— А ти каза ли му, че трябва да си поговори за това с Ветинари? — продължи Ноби.

— Да, но той не се съмнявал, че негова светлост е човек, чийто поглед е насочен в бъдещето, и нямало да държи на някакви си реликви от миналото.

— Май наистина е новак — съгласи се Диблър.

— Ъхъ — потвърди Ноби. — И като гледам, няма да се задържи. Всичко ще е наред, Закончо, предай му, че си ни питал.

На гробаря явно му олекна.

— Благодаря, Ноби. Искам да знаете, господа, че като ви дойде времето, ще бъдете на хубав рафт с приятен изглед. Вписах имената ви в книгите, за да знаят и онези, които ще ме заместят.

— Ами… много си добър с нас, Закончо — смънка Колън, въпреки че се съмняваше в думите си.

Заради вечния недостиг на място костите в криптата се съхраняваха по размери, а не според бившия им собственик. Имаше стаи с ребра. Имаше булеварди на бедрените кости. И рафт след рафт с черепи около входа, разбира се, защото крипта без изобилие от черепи не е никаква крипта. „Ако кои религии казват истината и някой ден настъпи възкресение в плът и кръв — умуваше Фред, — ще настане страхотна бъркотия и суетене.“

— Тъкмо подбрах местенцето… — започна Закончо и се запъна. Посочи ядосано към входа. — Знаете какво ви казах за неговото идване тук!

Обърнаха се. Ефрейтор Рег Шу, вързал цял люляков букет на шлема си, крачеше тържествено по настланата с чакъл алея. Бе метнал на рамо лопата с дълга дръжка.

— Ама това е Рег — помирително изрече Фред. — Закончо, той има пълното право да е тук, известно ти е.

— Той е мъртвец! Не ща мъртъвци да се разхождат из моето гробище!

— Закончо, гробището е пълно с мъртъвци — опита се да го успокои Диблър.

— Да, ама останалите не се мотаят насам-натам!

— Стига де, Закончо, всяка година се сърдиш — намеси се Фред Колън. — Той не е виновен, че са го убили по такъв начин. Като е зомби, не е задължително да е и лош човек. Рег е полезно момче.

Пък и тук щеше да е доста по-подредено, ако всеки си наглеждаше парцела като него. Добрутро, Рег.

С посивяло, но усмихнато лице Рег Шу кимна на четиримата и продължи нататък по алеята.

— И си носи своя лопата — мърмореше Закончо. — Гадост!

— Аз пък открай време си мисля, че е много хубаво, дето той върши тези неща — сподели Фред. — Закончо, остави го на мира. Почнеш ли да мяташ камъни по него като по-миналата година, командир Ваймс непременно ще чуе за това и ще си имаш неприятности. Не го забравяй. Добре се оправяш с… с…

— …с покойниците — помогна Ноби.

— …но… слушай, Закончо, ти не беше там — довърши Колън. — И в това е същината. А Рег беше там. Няма какво да говорим повече. Щом не си бил там, не разбираш. Я бягай пак да преброиш черепите, знам колко ти харесва. Чао, Закончо.

Законен Пръв ги изпроводи с поглед. У сержант Колън остана усещането, че му е взета мярката.

— Отдавна се чудя за името му — спомена Ноби, който се обърна да помаха с ръка на гробаря. — Все пак… защо Законен?

— Ноби, не можеш да виниш една майка за гордостта й — промълви Колън.

— Какво още трябва да науча днес? — попита Ваймс, докато двамата с Керът си пробиваха път по улиците.

— Получихме писмо от „Черните лентички“^[2], сър — твърдят, че би било голяма крачка напред към хармонията между разумните видове в града, ако прозрете необходимостта от…

— Искат вампир в стражата, така ли?

— Да, сър. Според мен мнозина членове на Комитета за стражата са на мнение, че въпреки изложените от вас възражения ще бъде добре да…

— Имам ли вид на мъртвец?

— Не, сър.

— Тогава и отговорът е „не“. Нещо друго?

Като подтичваше, за да не изостане, Керът прелисти множеството хартийки, притиснати към подложката.

— Във „Вестника“ съобщават, че Борогравия е нахлула в Мулдавия — сподели той.

— Това добре ли е? Не я помня къде се намира.

— И двете са принадлежали към Мрачната империя, сър. Съвсем близо са до Юбервалд.

— Ние на чия страна сме?

— Сър, във „Вестника“ се казва, че трябва да подкрепим малка Мулдавия срещу агресора.

— Значи вече харесвам Борогравия — отсече Ваймс.

Предишната седмица „Вестникът“ бе поместил една особено неласкава (по собствената преценка на Ваймс) карикатура на командира на стражата, а сякаш за да го вкисне още повече, Сибил поиска оригинала и си го сложи в рамка.

— И какво означава всичко това за нас? — продължи той.

— Вероятно нови бежанци, сър.

— О, богове, не остана място! Защо продължават да прииждат насам?

— Търсят по-добър живот, струва ми се.

— По-добър живот ли? — промълви Ваймс. — Тук?

— Мисля, че там, откъдето идват, сър, е още по-зле — отсъди Керът.

— И за какви бежанци става дума?

— Предимно хора, сър.

— Имаш предвид, че повечето ще бъдат хора или че всеки поотделно ще е предимно човек? — уточни Ваймс.

Поживееш ли в Анкх-Морпорк, научаваш се да задаваш и такива въпроси.

— Ъ-ъ… там единствената по-многобройна раса освен хората, за която съм чувал, са квечите. Те живеят в горските дебри и целите са покрити с козина.

— Сериозно? Е, вероятно ще научим повече за тях, когато поискат да наемем някой от тях в стражата — заядливо отбеляза Ваймс. — Друго има ли?

— Доста обнадеждаващи вести, сър — увери го Керът. — Нали знаете за Хумите? Онази улична банда?

— И какво за тях?

— Приели са първия трол.

— Какво?! Нали уж се размотаваха и пребиваха тролове! Нали уж заради това са банда!

— Ами май и на младия Калцит му харесва да пребива тролове.

— Че така да не е по-добре?

— В известен смисъл, сър. Може да се каже, че е крачка напред.

— Аха, единни в омразата ли?

— Както се оказва, сър… — смънка Керът. Прехвърляше листовете на подложката. — Още какво имаше? А, да, лодката на речния патрул пак потъна…

„Къде ли сбърках? — умуваше Ваймс, докато капитанът нареждаше. — Някога бях ченге. Истинско ченге. Преследвах разни хора. Бях ловец. В това ме биваше най-много. Щом стъпех някъде, ботушите ми познаваха в коя част на града съм. А я ме погледни сега! Херцог! Командир на стражата! Политичео животно! Трябва да знам кой с кого се сражава на хиляди километра от града, защото заради това тук може да има безредици!

Кога излязох да патрулирам за последен път? Миналата седмица? Или миналия месец? Пък и никога не е истинско патрулиране, щото сержантите се престарават всеки да знае, че съм излязъл от сградата, и всеки проклет редови полицай направо смърди на лустро за броня и се е обръснал, докат се добера до него, ако ще и да се промъкна по задните улички. (Поне в тази мисъл имаше мъничко гордост, защото показваше, че при него все пак не работят тъпи сержанти.) Никога не прекарвам по цяла нощ под дъжда, нито пък се боря за живота си, борейки се в канавката с някой главорез, а и покойно ходя, без да бързам. Отнеха ми тези неща. И заради какво?

Уют, власт, пари и прекрасна жена…

…Ъ-Ъ…

…чудесно е, разбира се, но… въпреки това… По дяволите! Аз обаче вече не съм ченге, ами съм… управител. Принуден съм да говоря с проклетия комитет, все едно е съставен от дечица. Ходя на приеми и нося адски тъпа броня, която става само за играчка. Само политика и книжа. Всичко много се разрасна.

Къде се дянаха дните, когато беше толкова просто?

Увяхнаха като люляка.“

Влязоха в двореца и се качиха по централната стълба до Правоъгълния кабинет.

Завариха патриция на Анкх-Морпорк да гледа през прозореца. Нямаше никой друг в стаята.

— А, Ваймс — промълви той, без да се обръща. — Допуснах, че ще закъснееш. И при тези обстоятелства отмених заседанието на комитета. И те се наскърбиха като мен, щом научиха новината за Силен в ръката. Не се съмнявам, че си бил зает с официалното писмо до близките му.

Ваймс изгледа въпросително Керът, който изви очи нагоре и вдигна рамене. Ветинари твърде бързо научаваше какво става.

— Да, това правех — потвърди Ваймс.

— И то в такъв хубав ден — промърмори Ветинари. — Макар че виждам и да се задава буря. — Обърна се към тях. На робата му бе забодено люляково клонче. — Всичко наред ли е с лейди Сибил? — попита, щом седна.

— Не знам повече от вас — призна Ваймс.

— Без съмнение, че за някои неща не бива да се бърза — невъзмутимо отбеляза Ветинари и порови в книжата си. — Да видим сега… да видим — имаше няколко въпроса, които изискват решението ми… а, да, обичайното писмо от нашите приятели в Храма на Малките богове. — Патрицият внимателно отдели листа от купчината и го остави настрана. — Мисля да поканя новия дякон на чай и да му обясня положението. Докъде бях стигнал… да, политическата ситуация в… Какво има?

Вратата се отвори и влезе Дръмнот, старшият чиновник.

— Съобщение за негова светлост — обяви той, но го връчи на Патриция, който учтиво го подаде над бюрото.

Ваймс разгъна листчето.

— Предадено е по семафорите! — кресна той. — Приклещили сме Карсър в Новата зала! Трябва да отида там веднага!

— Колко вълнуващо — отбеляза Ветинари и изведнъж се изправи. — Тръпката на преследването. Но дали е необходимо да присъствате лично, ваша светлост?

Ваймс го изгледа:

— Вижте какво, ако не отида, някой окаяник, обучен от мен да върши всичко правилно, ще се опита да арестува мръсника. — Обърна се към Керът: — Капитане, веднага се заеми с това! Семафори, гълъби, вестоносци — каквото е нужно. Искам всички да се отзоват, ясно? Но никой, повтарям — никой да е се опитва да го спипа без голямо подкрепление! Разбрано? И Суайърс да се вдига във въздуха! Ох, проклятие…

— Какво не е наред, сър? — попита Керът.

— Това съобщение е от Дребнодупе. Пратила го е направо тук. Какво прави там? Нали е от отдела по криминалистика? Не обикаля по улиците! Ще свърши всичко по правилата!

— А не бива ли? — обади се Ветинари.

— Не. Карсър има нужда от стрела в крака само за да му привлечем вниманието. Първо стреляш…

— …после питаш — довърши Патрицият.

Ваймс се позабави на вратата, колкото да под хвърли:

— Нищо не искам да го питам.

Наложи му се да поспре на площад „Сатор“, за да си поеме дъх, и това беше отвратително. Преди няколко години щеше тепърва да набира скорост! Но напиращата над равнината буря тласкаше жегата пред себе си, а не подобаваше на един командир да пристигне на мястото с хъркащи гърди. В момеа, въпреки притаяването зад една сергия за няколко големи глътки въздух, Ваймс се съмняваше дали ще успее да изрече някое по-дълго изречение.

За негово огромно облекчение до стената на университета го чакаше невредимата ефрейтор Дребнодупе. Тя отдаде чест:

— Разрешете да докладвам, сър.

— Мм… — отвърна Ваймс.

— Зърнах двама тролове от регулиращите уличното движение, сър, затова ги пратих при Водния мост. След това се появи сержант Детритус и му казах… тоест предложих му да влезе в университета през главната порта и да се качи някъде нависоко. Дойдоха сержант Колън и Ноби, пратих ги къ Възголемия мост…

— Защо? — прекъсна я той.

— Защото много се съмнявам той да тръгне на там — отвърна Веселка, старателно придала си невинно изражение. Ваймс едва се сдържа да не кимне. — С пристигането на още от нашите хора ги разпределям по периметъра. Но си мисля, че се е качил някъде и си стои горе.

— Защо?

— Защото, сър, как ще си пробие насила път през купища магьосници? Най-голям шанс има, ако се промъкне по покривите и се спусне в някое тихо кътче. Има какви ли не скривалища и може да стигне чак до Улицата на прасковения сладкиш, без да стъпва на земята.

„Тя била от криминалистите — укори се Ваймс. — Ха… А ако имаме късмет, той няма да научи за Бъги.“

— Добре си го обмислила — похвали я.

— Благодаря, сър. Имате ли нещо против да застанете по-наблизо до тази стена?

— Това пък защо?

Нещо изтрещя на калдъръма. Ваймс изведнъж се озова притиснат до стената.

— Има арбалет, сър — осведоми го Веселка. — Смятаме, че го е откраднал от Силен в ръката. Но не борави много умело с него.

— Браво на теб, ефрейтор — промърмори Ваймс. — Справяш се.

Насочи поглед към площада. Вятърът подхващаше навесите на сергиите. Търговците покриваха стоките си, поглеждайки от време на време към небето.

— Но не можем да го оставим да се размотава горе — продължи Ваймс. — Ще почне да стреля и все някого ще прониже.

— За какво му е да го прави, сър?

— Карсър не се нуждае от причини. Сам ще си намери повод.

Някакво движение високо горе привлече погледа му и той се ухили.

Голяма птица се издигаше над града.

Чаплата издаваше звуци на недоволство, но се опитваше да набере височина по широка спирала. Градът се въртеше под ефрейтор Бъги Суайърс, той стисна още по-силно с коленете си, после насочи птицата надолу и тя кацна върху Кулата на занаята, най-високата постройка в Анкх-Морпорк. С пчно движение гномът сряза връвта, крепяща преносимия семафор, и скочи след него върху покрилия горната площадка на кулата плътен слой бръшлянови листа и стари гнезда на гарвани.

Чаплата кокореше тъпо кръглите си очи. Бъги я бе опитомил по обичайния за гномите начин. Боядисваш се в жабешко зелено, свираш се из мочурищата и крякаш, а когато някоя чапла се опита да те изяде, притичваш по клюна й и я цапардосваш. Докато се опомни, вече си издухал в човката й спиалното масло (цял ден загуби да го приготви и миризмата набързо опразни участъка на стражата), тя те поглежда и решава, че си нейното мамче.

Чаплата беше много полезна. Можеше да пренася оборудване. Но Бъги предпочиташе ястреб-врабчар за контрол на уличното движение, защото се рееше по-добре.

Натика преносимите рамене на семафора в стълбчето, което бе сложил тайно преди седмици. След това извади миниатюрния телескоп от дисагите на чаплата и го върза на ръба на каменната ограда, насочвайки го почти право надолу. Бъги харесваше такива моменти — единствените, когато вски останали изглеждаха по-дребни от него.

— Сега… да видим какво има за виждане — промърмори той.

Различаваше сградите на университета. Виждаше часовниковата кула на Стария Том и веднага разпозна туловището на сержант Детритус, който се катереше между близките комини. Жълтеникавата светлина на наближаващата буря се отразяваше в шлемовете на стражници, които щъкаха припро улиците. А ето там зад парапета припълзяваше…

— Пипнах те — тихо процеди Бъги и посегна към ръчките на семафора.

— Д… Т… Р… Т… С… интервал… С… Е… интервал… К… Р… И… Е… интервал… С… Т… Р… интервал… Т… О… М… — четеше Веселка.

Ваймс кимна. Детритус беше на покривите до кулата на Стария Том. Тролът носеше обсаден арбалет, толкова тежък, че трима мъже не биха могли да вдигнат. Беше го приспособил да изстрелва наведнъж дебел сноп стрели. Те се разцепваха във въздуха от напрежението и до мишената достигаш рширяващ се облак от пламнали трески. Ваймс му бе забранил да го използва срещу хора, но си оставаше дяволски добър начин за проникване в здания. Можеше да отвори едновременно и предния, и задния вход.

— Кажи му да даде предупредителен изстрел — нареди той. — Улучи ли Карсър с онова нещо, няма да намерим дори труп.

„Макар че бих предпочел да намерим именно труп“ — добави безмълвно.

— Слушам, сър.

Веселка измъкна от колана си две боядисани в бяло палки с кръгчета накрая, обърна се към върха на кулата и изпрати кратък сигнал. Далечният Бъги й отговори.

— Д… Т… Р… Т… С… интервал… П… Р… Д… П… Р… Д… Т… Л… Н… интервал… 3… С… Т… Р… Л… — мърмореше си Веселка, докато предаваше заповедта.

Пак получи потвърждение отгоре. След миг над кулата се издигна червена ракета и избухна — чудесен начин да привлечеш вниманието на всички. После Ваймс видя, че съобщението е предадено.

Около университета стражниците, разчели заповедта, побързаха да се изпокрият по входовете на сградите. Знаеха добре що за арбалет е този.

Минаха няколко секунди, докато тролът подреди буквите в главата си. Чу се далечен тежък удар, последван от жужене като от сърдити пчели, накрая изтрещяха керемиди и зидария. Парчетата затропаха по площада. Цял комин, от които още се виеше струйка дим, се стовари на няколко крачки о Ваймс.

После полетяха прахоляк и късчета дърво, полека се спусна облак от гълъбови пера.

Ваймс изтръска малко мазилка от шлема си.

— Да, струва ми се, че това е достатъчно предупреждение.

Половинка от ветропоказател падна до комина. Веселка издуха перата, полепнали по телескопа й, и пак го насочи към върха на кулата.

— Сър, Бъги съобщава, че той е престанал да се движи.

— Нима? Каква изненада. — Ваймс си намести колана. — А сега ще ми дадеш арбалета си. Аз се качвам.

— Сър, нали казахте никой да не се опитва да го арестува! Затова изпратих съобщението до вас!

— Правилно. Аз ще го арестувам. И то веднага. Докато брои всички части на тялото си, за да се увери, че още ги има. И предай на Детритус какво ще правя, защото не искам да се превърна в седемдесет килограма кайма. И стига са отваряла уста така. Преди да сме организирали подкреплението, да сме проверили бронята на всекиго и да сме се подредили, той ще се е сврял другаде.

Последните думи изрече на бегом.

Стигна до една врата и се шмугна вътре. В Новата зала бяха настанени студенти, но в десет и половина сутринта повечето от тях сигурно още бяха в леглата си. Няколко лица надникнаха от вратите, когато Ваймс мина в тръс по коридора и стигна до стълбата в отсрещния му край. Така стигна (вече ходом и далеч не толкова уверен в близкото си бъдеще) до най-горния етаж. Така, вече бе идвал тук… да, имаше отворена врата, парцалите и кофите вътре подсказваха, че това е килерче на чистач. В дъното се виждаше отвесна стълба към покрива.

Ваймс внимателно запъна спусъка на арбалета.

Карсър също имаше арбалет на стражник. Добър класически модел с еднократен изстрел, за чието презареждане се губеше време. Ако стреля по Ваймс и не го улучи, няма да успее да пусне втора стрела. След това… не можеш да го намислиш предварително.

Ваймс се закатери по стълбата и отново зазвуча в главата му песента:

— „Те се въздигат с краката нагоре, с краката нагоре, с краката нагоре…“

Спря точно под ръба на отвора, през който се излизаше на покрития с олово покрив. Карсър нямаше да се хване на стария номер „шлем на пръчка“, особено щом може да стреля само веднъж. Налагаше се да рискува.

Ваймс рязко подаде глава, завъртя се припряно, шмугна се надолу за миг и изскочи нагоре. Претърколи се тромаво по оловото и се надигна приклекнал. Тук нямаше никого. Още беше жив. Изпусна въздуха от гърдите си.

До него стръмно се издигаше покрив с било. Ваймс пропълзя, притисна се до комин, осеян с парченца дърво, и вдигна глава да погледне кулата.

Небето над нея тъмнееше в синьо-черно. Бурите набираха голяма ярост, докато прекосят равнината, а тази май се канеше да счупи всички рекорди. Но ярка слънчева светлина открояваше Кулата на занаята и най-горе проблесваха трескавите точици от сигналите на Бъги…

С… С… С…

„Стражник в беда.“ Някой техен побратим е загазил.

Ваймс се извъртя мигновено. Никой не го дебнеше в гръб. Заобиколи полека комините и там, наместил се между други два комина и достъпен за погледите само на Ваймс и издигналия се под небесата Бъги, беше Карсър.

Той се прицелваше.

Ваймс изви глава да открие коя е целта.

На петдесетина разкрача от тях Керът се промъкваше върху Крилото за високоенергиина магия на университета.

Проклетият глупак изобщо не умееше да се прикрива. О, да, снишаваше се, пълзеше, но противно на всякаква логика още повече се набиваше на очи. Така и не овладя изкуството да си представя, че е невидим. Ето го там, крадешком се мъкне подобно на шлеп през боклуците по покрива и изпъкв ко голям паток в малка вана. И бе дошъл без подкрепление.

Ама че глупак…

Карсър внимателно се прицелваше. Покривът на КВМ беше лабиринт от изоставени апарати и Керът се придвижваше покрай платформата с грамадните бронзови кълба, известни в целия град като Топките на магьосниците — те разсейваха прекомерната магия, ако (или по-скоро когато) експеримтите в залата отдолу се оплескваха. Зад такова прикритие Керът не беше чак толкова лесна мишена.

Ваймс вдигна своя арбалет.

Изтрещя гръмотевица, сякаш огромна желязна сфера се търкулна по стълбата на боговете — тътнещ, пращящ грохот, който сякаш разцепи небето на две и разтресе сградата.

Карсър вдигна поглед и забеляза Ваймс.

— К’во праиш, гуж’дине?

Бъги не се отлепяше от телескопа. В този момент и лост не би могъл да го помръдне.

— Млък, бе, празноглави врескала! — процеди той.

И двамата долу стреляха, и двамата пропуснаха целта, защото се опитаха хем да отскочат, хем да пуснат стрелите.

Нещо твърдо мушна рамото на Бъги.

— К’во става, гуж’дине?

Обърна се. Зад него се бяха струпали десетина опърпани гарвана, приличаха на старци в твърде широки черни наметала. Птиците обитаваха Кулата на занаята. Стотиците поколения живот в магическа среда с висок заряд усъвършенстваха интелекта на тварите, които поначало си бяха схватли. Но колкото и способни да бяха гарваните, тези не се отличаваха с особен ум. Само им беше присъща по-упорита тъпота, както подобаваше на птици, за които вълнуващата панорама на града, ширнал се под тях, беше нещо като дневна телевизионна програма.

— Разкарайте се! — изрева Бъги и пак се долепи до телескопа.

Сега Карсър бягаше, Ваймс тичаше след него и се изсипа градушката…

От нея всичко побеля. Ледените топчета заудряха силно наоколо, шлемът му зазвъня. Парчета колкото главата му отскачаха от камъните и халосваха Бъги отдолу. Той се разпсува, закри лицето си с ръце, пързаляше се по леда, а през цялото време го налагаха пръскащи се кристални топки, як от които му вещаеше бъдеще, изпълнено с болка. Добра се до обрасъл с бръшлян свод между две по-малки кули, където вече се бе подслонила чаплата, и се вмъкна вътре. Замразеният шрапнел долиташе и тук, жилеше го, но поне можеше да вижда и да диша.

Една човка го мушна силно в гърба.

— Сега к’во става, гуж’дине?

Карсър тупна тежко върху арката между общежитието и главните сгради и едва не загуби равновесие върху керемидите. Стрела, пусната от някой стражник долу, одра крака му.

Ваймс скочи долу след него тъкмо когато се изсипа градушката.

С ругатни и пързаляне мъжете се гонеха по арката. Карсър стигна до сплетения бръшлян, покрил стената на Библиотеката чак до покрива, и се закатери, пръскайки ледени късчета.

Ваймс докопа бръшляна в мига, когато Карсър се скри от погледа му на плоския покрив. Озърна се към трясъка отзад — Керът се опитваше да мине покрай стената откъм Крилото за високоенергийна магия. Ледените парченца на градушката оформяха ореол около главата му.

— Остани там! — изрева Ваймс.

Отговорът на Керът се изгуби в шума.

Ваймс размаха ръце и веднага се вкопчи в бръшляна, защото единият му крак се подхлъзна.

— Остани там, дяволите те взели! — провикна се гой. — Това е заповед! Да не искаш да паднеш долу!

Пак се обърна напред и запълзя по студения мокър бръшлян.

Вятърът стихна, последните ледени топчета отскачаха от покрива.

Ваймс спря няколко стъпки под горния край на бръшляна, стъпи здраво между древните разкривени стъбла и посегна нагоре да се хване добре.

След това се изхвърли, стисна полетелия към него ботуш и продължи нагоре, събаряйки Карсър. Другият мъж се просна по гръб сред хлъзгавите парчета, понечи да се надигне и пак се плъзна. Ваймс се издърпа върху покрива, прекрачи напред и установи, че не може да се задържи на крака. Двата с Карсър се изправиха, опитаха се да помръднат и пак тупнаха.

Както бе легнал, Карсър се опита да ритне рамото на Ваймс, двамата се плъзнаха в противоположни посоки, после той се извъртя и изпълзя на ръце и колене към големия купол от стъкло и метал на Библиотеката. Сграбчи ръждивата рамка, успя да се изправи и извади нож.

— Хайде де, ела да ме хванеш — подкани той.

Отново се чу тътен на гръмотевица.

— Няма нужда — отвърна Ваймс. — Ще почакам. „Поне докато си поема дъх.“

— Защо ме тормозите? Какво съм направил според вас?

— Като кажа „две-три убийства“, подсещам ли те за нещо?

Ако оскърбената невинност можеше да носи пари, лицето на Карсър беше цяло богатство.

— Нищо не знам за…

— Карсър, не съм дошъл да си играя с теб. Зарежи тези приказки.

— Жив ли ще ме заловите, ваша светлост?

— Не ми се иска, да знаеш. Но хората си мислят, че така е по-правилно.

Отляво изтропаха керемиди, огромен обсаден арбалет се стовари с грохот върху билото на близкия покрив. Зад него се появи главата на Детритус.

— Извинете, господин Ваймс, трудничко се изкачих заради тая градушка. Вие само се дръпнете по-назад.

— Ще оставиш тази твар да ме застреля? — обади се Карсър и захвърли ножа. — Невъоръжен човек?

— При опит за бягство — уточни Ваймс.

Само че тази история потръгваше зле, вече надушваше това.

— Аз ли? Просто си стоя тук, ха-ха!

Най-после прозвуча гадният смях, придружен от противната усмивчица. Не се налагаше да го чакат дълго. „Ха-ха“ дори приблизително не предава цялата му гнусотия. Беше по-скоро трептене на гласа, вбесяващо снизходително кискане, което намекваше, че всичко това е много смешно, но ти не ираш шегата.

За жалост не можеш да простреляш някого само заради дразнещия му кикот. А той спокойно си стърчеше там. Побегнеше ли, можеше да бъде застрелян. Вярно, щеше да го стори Детритус и макар че с неговия арбалет на теория беше възможно само да рани някого, ранените вероятно щяха да се намат в съседното здание.

А Карсър си стоеше и обиждаше света с присъствието си.

Всъщност вече не само стоеше. С едно движение се метна по стръмния купол на Библиотеката. Стъклата (поне онези, които не се потрошиха от ненадейната градушка) заскърцаха в железните си рамки.

— Не мърдай! — провикна се Ваймс. — И слез веднага!

— Че къде ли мога да отида? — ухили му се Карсър. — Просто чакам да ме арестуваш, нали така? Ей, виждам дома ти оттук!

„Какво има под купола? — размишляваше Ваймс. — До каква височина стигат шкафовете с книгите? Има и горни етажи в Библиотеката. Нещо като странични галерии. Но от пода куполът се вижда. Ако внимаваш, не може ли да се залюлееш и да скочиш в галерията от ръба на купола? Рисковано е, но ако човек знае, че скоро ще се залюлее за последен път…“

Стъпваше предпазливо и се добра до купола. Карсър се покатери още малко.

— Предупреждавам те…

— Само показвам доброто си настроение, господин Светлост, ха-ха! Няма да ме виниш, че искам да се порадвам на последните си минути като свободен човек, а?

„Виждам дома ти оттук…“ Ваймс се придвижи нагоре по купола. Карсър го насърчи:

— Браво на теб, ваша Ваймскост!

Той също пропълзя към върха.

— Не ме разигравай, Карсър, иначе лошо ти се пише!

— По-лошо, от това, което ме очаква? — Карсър надникна през едно счупено стъкло. — До долу се пада дълго, господин Ваймс. Като си помисля, човек ще умре на мига, като се стовари, нали?

Ваймс погледна надолу и Карсър скочи.

Но не стана каквото бе намислил. Ваймс напрегнато очакваше нещо подобно. След малко Карсър лежеше върху желязната решетка, едната му ръка беше подвита под тялото, другата — изпъната и удряна безмилостно от Ваймс в метала. Ножът, който тя стискаше доскоро, се плъзна надолу по купо.

— Богове, ти май ме смяташ за тъпанар — изръмжа Ваймс. — Не би захвърлил ножа, Карсър, ако нямаше още един!

Доближи лице достатъчно, за да надникне над палавата усмивчица и да види как демоните му махат от очите.

— Причиняваш ми болка, а това не е позволено!

— О, не искам нищо да ти се случи, Карсър — увери го той. — Искам да те видя изправен пред Патриция. Искам поне веднъж да те чуя как признаваш нещо за разнообразие и да видя тази скапана лукава усмивчица изтрита от лицето ти. Сержант Детритус!

— Сърр! — кресна тролът от своя далечен покрив.

— Дай сигнал. Искам още хора тук. А ние с Карсър ще си кротуваме ей-така, за да не опита и други номера.

— Слушам, сър.

Пак изтропаха обречени керемиди и тролът се скри от погледите им.

— Не биваше да отпращаш капитан Керът — обади се Карсър. — Той не обича стражниците да се държат грубо с невинни граждани…

— Вярно е, че той още не е схванал някои тънкости в практиката на поддържането на реда — призна Ваймс, без да отслабва хватката си. — Всъщност аз не ти причинявам болка, а те пазя. Не искам да паднеш толкова от високо.

Отново се чу гръмотевица. Небето не само тъмнееше буреносно. В облаците се мяркаха розови и лилави петна, сякаш бяха натъртени. Ваймс виждаше как облаците се гърчат подобно на змии в чувал с несекващ недоволен грохот. Питаше се дали магьосниците не са си играли отново с времето.

Нещо ставаше с въздуха. Миришеше на обгорен метал и кремък. Ветропоказателят върху купола започна да се върти неспирно.

— Не те смятам за тъпанар, господин Ваймс…

— Какво? — сепна се той и сведе поглед към веселата усмивка на Карсър.

— Казах, господин Ваймс, че не те смятам за тъпанар. Хитро ченге като теб непременно ще се сети, че имам два ножа.

— Ъхъ, то си е ясно — промърмори Ваймс.

Усещаше как косата му се изправя. Сини гъсенички от светлина припукваха по желязната рамка на купола, дори по бронята му.

— Господин Ваймс…

— Какво? — озъби се Ваймс.

Лагерът на ветропоказателя вече димеше.

— Имам три ножа, господин Ваймс — сподели Карсър и замахна.

Светкавицата се заби.

Прозорците се пръскаха, железните олуци се стапяха. Покривите подскачаха във въздуха и пак се наместваха. Сградите се разлюляваха.

Тази буря налиташе отдалеч по равнината и тласкаше пред себе си разсеяното естествено магическо поле. И сега го стовари наведнъж.

После разказваха, че мълнията се забила в часовникарски магазин на Улицата на хитроумните занаятчии, като в същия миг спряла всички часовници. Но това не беше нищо. На Улицата на пекарите възникна такова електрическо привличане между двама души, които никога не се бяха срещали, ч два дни по-късно те се ожениха по неволя, за да не оскърбяват чувството за приличие на обществеността. В Гилдията на убийците старшият оръжейник придоби огромно и — тъй като в момента се намираше в оръжейната — трагично влечение към метала. Яйца се изпържваха в кошниците, ябълки се печаха по рафтовете на зарзаватчийниците. Свещите се палеха сами. Каруци се разхвърчаха на късове. А тенекиената вана с натруфена укр, в която се намираше архиканцлерът на Невидимия университет, бе повдигната спретнато от пода, прелетя с пращене през кабинета му, политна от балкона и се озова на моравата в осмоъгълника няколко етажа по-долу, без да разлее повече от чаша-две сапунени мехурчета.

Архиканцлерът Муструм Ридкъли застина с ръка, плъзнала по гърба му чесалото с дълга дръжка, и се заозърта.

Парчета керемиди падаха на земята. Водата в декоративното фонтанче наблизо кипеше.

Ридкъли се сгуши във ваната, когато един препариран борсук (така и не стана ясно откъде се е взел) прелетя през моравата и се заби в прозорец отсреща.

После се присви от краткия и необясним порой зъбни колелца, тупкащи навсякъде около него.

Опули се — половин дузина стражници нахлуха в осмоъгълника и изтичаха по стъпалата в Библиотеката.

Тогава архиканцлерът се хвана за ръбовете на ваната и се надигна. Пенлива вода се стичаше на струи от него като от древно чудовище, изскочило от морските бездни.

— Господин Стибънс! — изрева той и гласът му заподскача между внушителните стени. — Къде по… е моята… шапка?!

Пак седна и зачака.

Последваха няколко минути в тишина, после Пондър Стибънс, завеждащ Катедрата по нежелателно приложна магия и старши лектор в Невидимия университет, изтича от главния вход, понесъл островърхата шапка на Ридкъли.

Архиканцлерът сграбчи шапката и я нахлупи на главата си.

— Тъй, значи — рече той и се изправи за втори път. — А сега… ще ми каже л… акво става п… олите? И защо Старият Том^[3]… епрекъснато?

— … на магия, сър! Ще… някого да… механизма! — Пондър се опита да надвика тишината, заличаваща звуците.

Откъм голямата часовникова кула се разнесе затихващо чегъртане на метал. Пондър и Ридкъли изчакаха още малко, но градът си остана наситен с нормален шум като срутване на зидове и далечни писъци.

— Ха така — промълви архиканцлерът, сякаш неохотно пишеше на света отличен за старанието.

— Каква беше тая щуротия, Стибънс? И защо има полицаи в Библиотеката?

— Мощна магическа буря, сър. Няколко хиляди гигатавми. И доколкото знам, стражата преследва престъпник.

— Да, ама не може просто да нахлуват тук, без да питат — заяви Ридкъли, излезе от ваната и закрачи напред. — В края на краищата за какво плащаме данъци?

— Ъ-ъ… всъщност не плащаме данъци, сър — напомни му Пондър, докато подтичваше след него.

— Така е нагласено, че сме обещали да платим.

— Е, поне имаме уговорка, Стибънс.

— Да, сър. Позволявате ли да изтъкна, че вие сте…

— И това означава, че трябва да искат разрешение. Основните правила на приличието трябва да се зачитат — отсече Ридкъли. — А аз съм главата на това учебно заведение!

— По въпроса за… ъ-ъ, приличието, сър, всъщност вие не носите…

Архиканцлерът влезе през зейналата врата на Библиотеката.

— Какво става тук? — попита властно.

Стражниците се обърнаха към него и се опулиха. Голяма буца пяна, която до този миг безупречно служеше на основните норми на приличието, се плъзна бавно към пода.

— Какво има? — сопна се Ридкъли. — Досега не сте ли виждали магьосник?

Един стражник застана мирно и отдаде чест.

— Аз съм капитан Керът, сър. Ние никога не бяхме… виждали толкова много от един магьосник.

Архиканцлерът го изгледа неразбиращо.

— Стибънс, какви ги дрънка тоя? — подхвърли, без да извива глава.

— Сър, вие сте облечен… ъ-ъ, твърде оскъдно.

— Моля?! Сложил съм си шапката, нали?

— Да, сър…

— Шапка = магьосник, магьосник = шапка. Всичко друго е превземки. Впрочем аз съм убеден, че всички тук сме светски мъже — добави Ридкъли и се огледа. За пръв път откри още подробности у стражниците. — И светски джуджета… аха… светски тролове също, както виждам… и… светски жени също, елязвам… ъ-ъ… — Архиканцлерът помълча и изрече: — Господин Стибънс…

— Да, сър?

— Ще бъдеш ли така добър да изтичаш до моите покои и да донесеш робата ми?

— Разбира се, сър.

— Междувременно бъди така добър, моля те, да ми услужиш с твоята шапка…

— Но вие, сър, всъщност наистина сте с шапка — напомни му Пондър.

— Вярно, съвсем вярно — съгласи се Ридкъли бавно и натъртено със скована усмивчица. — А сега, господин Стибънс, освен това желая незабавно ти, именно ти да ми услужиш с твоята шапка, моля те.

— О — сепна се Пондър. — Ъ-ъ… да…

Няколко минути по-късно много чистият и благоприлично облечен архиканцлер стоеше в самия център на Библиотеката и гледаше нагоре към повредения купол, а до него Пондър Стибънс (който по неясна причина реши да остане без шапка на главата, макар и тя да му бе върната) се взираше намн в някакви магически уреди.

— Нищичко ли няма? — попита Ридкъли.

— Уук — потвърди библиотекарят.^[4]

— Навсякъде ли претърси?

— Сър, той не може да претърси навсякъде в тази библиотека — възрази Пондър. — Това би отнело повече време, отколкото изобщо е възможно да съществува. Но ако говорим з�