Робърт Луис Стивънсън
Островът на съкровищата (1) — Моята библиотека

КЪМ КОЛЕБАЕЩИЯ СЕ ЧИТАТЕЛ

Ако с предания моряшки,

гемии, кораби, пирати,

вихрушки, подвизи юнашки

и крадено червено злато

романтиката, тъй позната

от моите момчешки дни,

отново вдигнала платната,

сегашните деца плени:

за прочит тая книга става!

Но може палавците вече

да не обичат стара слава,

ни битки сред вълните млечни,

ни хубавици отдалече:

с пиратските платна тогаз

и с припевите си сърдечни

да ида вдън земята аз!

Първа част
СТАРИЯТ ПИРАТ

Първа глава
СТАРИЯТ МОРСКИ ВЪЛК В СТРАННОПРИЕМНИЦАТА „АДМИРАЛ БЕНБОУ“

Скуайър (Земевладелец. Б. пр.) Трилони, доктор Ливзи и други джентълмени ме помолиха да опиша подробно всичко, каквото зная за Острова на съкровищата, от начало до край, без да скривам нищо освен местонахождението му, и то само поради това, че там и до днес се намира заровено съкровище. Затова вземам перото в 17-а година и се връщам към онова време, когато баща ми държеше странноприемницата „Адмирал Бенбоу“ и когато старият, обгорял от слънцето моряк, с белег от сабя на лицето, се настани под нашия покрив.

Спомням си тъй ясно, като че бе вчера, как тежко пристъпи той към вратата на странноприемницата; след него караха на количка моряшкия му сандък. Беше висок, силен, грубоват човек с ореховокафяв цвят на кожата. Смолисточерната му плитка падаше върху замърсения син мундир. Ноктите на грубите му, покрити с белези ръце бяха черни и изпочупени, а върху едната му буза имаше сив, нечистобелезникав белег от сабя. Спомням си как той оглеждаше заливчето, като си подсвиркваше, и как изведнъж поде с писклив, несигурен глас, сякаш ехтял и угаснал край брашпила (Хоризонтален скрипец за вдигане на котвата. Б. пр.):

Петнайсет души във ковчега на мъртвеца, йо хо-хо, и бутилка ром! — старата моряшка песен, която и по-късно често пееше. После почука на вратата с някаква прилична на лост от корабен скрипец тояжка, която носеше, и когато баща ми излезе, поръча с груб глас чаша ром. Когато му я поднесоха, започна да пие бавно като стар познавач, който опитва вкуса на всяка глътка. Докато пиеше, той поглеждаше ту околните скали, ту фирмата на вратата ни.

— Удобно заливче — каза той най-сетне — и хубаво място за кръчма. Има ли много посетители, драги?

Баща ми отговори, че за съжаление много малко хора ни посещават.

— Така значи — каза той, — тъкмо каюта за мене. Хей, друже — викна той на човека, който караше количката, — карай насам и внеси сандъка. Ще поостана тук — продължи той, — аз съм прост човек: трябва ми само ром, бекон и яйца. И онази скала — да гледам от нея корабите в морето. Как да ме наричате ли? Наричайте ме „капитана“. А-а, виждам какво искате — ето! — и той подхвърли три-четири златни монети на прага. — Обадете се, като се свършат — каза той строго като капитан на кораб.

И наистина, макар че облеклото му беше лошо и езикът — груб, той не приличаше на обикновен моряк, а по-скоро на боцман (Старши сержант или старшина от флотата. Б. пр.) или шкипер (Капитан на търговски кораб. Б. пр.), свикнал да му се подчиняват или да си служи с юмруци. Човекът, който му докара багажа, ни разказа, че предишната сутрин пощенската кола го оставила пред странноприемницата „Ройал Джордж“. Там се осведомил за всички странноприемници по крайбрежието и навярно като чул, че нашата се ползува с добро име и е по-настрана, предпочел да се засели у нас. Това бе всичко, което можахме да научим за нашия нов гост.

Той беше много мълчалив човек. По цял ден бродеше край заливчето или по скалите с бронзов далекоглед в ръка, а вечер сядаше в ъгъла на кръчмата до огнището и изпиваше големи количества ром, разреден с малко вода. Когато му заговореха, той обикновено не отговаряше, само неочаквано хвърляше свиреп поглед и сумтеше с нос като корабна сирена. Както ние, тъй и хората, които ни посещаваха, скоро свикнаха да не го безпокоят. Всеки ден, като се връщаше от своята разходка, той ни запитваше дали не са минали по пътя някакви моряци. Отначало мислехме, че му липсват другари от неговата среда, та ни задава този въпрос, но по-късно разбрахме, че гледа да ги отбягва. Когато се случеше някой моряк на път по крайбрежието за Бристол да отседне в „Адмирал Бенбоу“, той го оглеждаше иззад завесата на вратата, преди да влезе в кръчмата, и винаги в присъствието на моряци се спотайваше като мишка. Поне на мен това не ми се виждаше странно, защото ми бе разкрил отчасти своите страхове. Веднъж ме бе извикал настрана и бе обещал да ми дава по една сребърна монета от четири пенса всяко първо число на месеца, ако само „си отварям очите на четири за някакъв моряк с един крак“ и в случай, че се появи, веднага да му съобщя. Но много често, когато дойдеше първото число на месеца и аз го запитвах за заплатата си, той само сумтеше, свистеше с нос и ме пронизваше с поглед. Преди да изтече седмицата обаче, той сякаш поразмисляше и ми донасяше сам четирите пенса, като ми напомняше „да си отварям очите на четири за моряка с един крак“.

Не мога да ви опиша в какъв кошмар този моряк обръщаше съня ми. През бурните нощи, когато вятърът блъскаше къщата ни от четири страни, а прибоят ревеше в заливчето и отекваше в скалите, виждах моряка в хиляди образи, в хиляди демонични форми. Кракът му биваше отрязан ту до коляното, ту до бедрото или пък той целият се превръщаше в някакво еднокрако чудовище с крак по средата на тялото. Когато ме преследваше и гонеше през плетища и трапове, подскачайки на единия си крак, преживявах най-страшния кошмар. Изобщо с тези ужасни съновидения аз заплащах скъпо монетата от четири пенса, която получавах всеки месец.

Но макар да се боях страшно много от еднокракия моряк, аз се страхувах от капитана много по-малко, отколкото другите, които го познаваха. Имаше вечери, когато той изпиваше много повече ром с вода, отколкото можеше да носи, и тогава започваше да пее своите мръсни, стари, диви моряшки песни, без да обръща внимание на някого от присъствуващите, но друг път поръчваше пиене за всички и принуждаваше цялата разтреперана компания да слуша разказите му или да припява в хор на песните му. Често цялата къща се тресеше от неговото „Йо-хо-хо, и бутилка ром“; посетителите от страх за живота си запяваха с него, като всеки надвикваше другите, за да не предизвика гнева му, защото в пристъп на такова настроение капитанът ставаше най-големият деспот и ту удряше с юмрук по масата, за да млъкнат всички, ту избухваше в яростен гняв при някой въпрос или пък за това, че никой не му задава въпроси, и той смяташе, че не следят разказа му. Той не позволяваше никой да напуска кръчмата, докато сънен от пиянство, не се дотътреше до леглото си.

Това, което най-много плашеше хората, бяха неговите разкази — страхотни истории за бесилки, за разходки по дъската (Пиратите хвърляли жертвите си в морето, като ги карали да ходят с вързани очи по дъска, закрепена над водата, докато паднат. Б. пр.), за морски бури и злодеяния по океанските острови и по бреговете на Карибско море. Според приказките му, той бе прекарал живота си сред най-злите морски престъпници, а езикът му не по-малко от описваните престъпления стисваше нашите простодушни селяни. Баща ми все казваше, че този човек ще ни разори, защото хората ще престанат да идват в странноприемницата, където ги тормозят, заплашват и откъдето се разотиват по домовете си разтреперани от страх. Аз обаче мислех, че неговото присъствие е от полза за нас. На първо време хората наистина се плашеха, но постепенно той започна някак да им се харесва, защото ги възбуждаше и нарушаваше всекидневието на провинциалния живот. Имаше дори група младежи, които явно се възхищаваха от него и го наричаха „истински морски вълк“, „изпечен стар моряк“ и с други подобни имена и казваха, че хора като него са направили Англия страшна по море.

По един начин той сякаш наистина се беше заел да ни разори, защото се заседя седмици и месеци у нас, така че парите, които ни бе дал, бяха отдавна изхарчени, а баща ми не можеше да събере достатъчно смелост да настоява за още. Само да споменеше за това, капитанът започваше така силно да свисти с нос, сякаш ревеше като звяр, и така пронизваше с поглед баща ми, че той веднага напущаше стаята. Виждал съм го да кърши ръце след такива несполуки и съм убеден, че тревогите и ужасът, в които живееше, до голяма степен ускориха неговата мъчителна смърт.

През цялото време, докато беше у нас, капитанът не смени облеклото си, само от един амбулантен търговец си купи няколко чифта чорапи. Единият край на шапката му увисна и той го остави така, макар че при силен вятър му пречеше. Спомням си вида на мундира му, който той сам кърпеше горе в стаята си и който от дълго носене беше целият в кръпки. Писма нито пишеше, нито получаваше и с никого не говореше освен с посетителите, и то обикновено когато се напиеше с ром. Никой от нас не бе виждал отворен големия му моряшки сандък.

Само един-единствен път видях някой да му противоречи и това се случи, когато нещастният ми баща бе вече пред прага на смъртта. Една вечер доктор Ливзи дойде да посети болния и след като хапна малко от вечерята, която майка ми му поднесе, влезе в кръчмата да изпуши една лула, докато доведат коня му от селцето, защото в стария „Бенбоу“ нямахме яхър. Аз влязох след него и добре си спомням какво впечатление ми направи разликата между спретнатия чист доктор с белоснежната перука, ясни черни очи и приятни маниери и нашите простички селяни и най-вече с мръсното, тромаво, мрачно плашило — пирата, който се бе напил здравата и седеше подпрян с лакти на масата. Внезапно капитанът зарева вечната си песен:

Петнайсет души във ковчега на мъртвеца, йо-хо-хо, и бутилка ром! А дявола и спирта другите довърши! Йо-хо-хо, и бутилка ром!

Отначало мислех, че „ковчега на мъртвеца“ е сандъкът горе в стаята на капитана и често в кошмарите си го свързвах с еднокракия моряк. Но по това време ние вече не обръщахме внимание на песента. Тази вечер тя бе нова единствено за доктор Ливзи и забелязах, че не му хареса, защото, преди да заговори със стария градинар Тейлър за някакво ново лечение на ревматизма, той хвърли за миг сърдит поглед встрани. В това време капитанът, разгорещен от собственото си пеене, удари по масата с юмрук по начин, който, както всички знаехме, означаваше мълчание! Всички гласове моментално стихнаха, само доктор Ливзи продължи да говори ясно и добродушно, като смукваше от лулата си на всеки две-три думи. Капитанът втренчи поглед в него, после отново удари с юмрук по масата и го изгледа още по-свирепо. Накрая той не можа да се стърпи и избухна, като придружи думите си с вулгарна ругатня.

— Я млъкнете там на палубата! — изрева той.

— Към мен ли се обърнахте, сър? — запита докторът.

Грубиянинът потвърди думите си с нова ругатня, а докторът отговори:

— Само едно нещо ще ви кажа, сър, че ако все така пиете ром, светът скоро ще се отърве от един много мръсен негодник!

Капитанът побесня. Той скочи, извади и разтвори моряшкия си сгъваем нож, сложи го на разперената си длан и заплаши доктора, че ще го прикове към стената. Докторът дори не мръдна. Той продължи да му говори през рамо с предишния си висок, но напълно спокоен и твърд тон, така че да го чуят всички в кръчмата:

— Ако още този миг не приберете ножа в джоба си, кълна се в честта си, че ще увиснете на бесилото след първата сесия на нашия углавен съд.

Последва двубой с погледи, но капитанът скоро отстъпи, прибра ножа и зае мястото си, ръмжейки като бит пес.

— А сега, сър — продължи докторът, — след като знам, че в моя район се намира подобен тип, бъдете уверен, че ден и нощ ще ви държа под око. Аз не съм само лекар, а и съдия и чуя ли най-малкото оплакване срещу вас, дори че сте нагрубили някого като тази вечер, казвам ви, ще взема най-строги мерки и ще ви пратя, където ви е мястото, добре помнете.

Малко след това доведоха коня на доктор Ливзи пред вратата и той си отиде, но капитанът си остана тих и кротък през цялата вечер, както и през следващите вечери.