Франк Хърбърт
Месията на Дюна — Моята библиотека

Пролог

СЪДБАТА НА ДЮНА

Дюна е другото име на планетата Аракис, безплоден свят на безкрайни пустини, където животът се бори за оцеляване при ужасяващо тежки условия. Получергарските племена на свободните¤^[1] от Дюна са основали всичките си обичаи върху недостига на вода и бродят из пустините, облечени във влагосъхраняващи костюми¤, които възстановяват всяка капчица. Животът им непрестанно е заплашен от гигантски пясъчни червеи и свирепи бури. Единственото богатство на Дюна е меланжът¤ — наркотик, произвеждан от червеите. Тази „подправка“ дарява на пристрастените към нея дълголетие и известна способност да предсказват бъдещето.

Пол Атреидес е син на владетеля на Дюна. Когато баща му загива във война със съперниците си от династията Харконен, Пол избягва в пустинята заедно с бременната си майка, лейди Джесика. Тя е посветена и обучена в тайните изкуства на Бене Гесерит¤ — женска секта, усъвършенстваща духовните дарби и контрола над генетичните линии. Според представителките на тази секта, Пол е от потекло, което трябва да доведе до раждането на квизац хадерах¤, месията на бъдните времена.

За да ги спаси, Дънкан Айдахо жертва живота си. След упорита борба Пол спечелва доверието на свободните и дори се научава да контролира и язди пясъчните червеи. По време на един от племенните ритуали той поема прекомерна доза наркотици, която предизвиква у него постоянна промяна и му разкрива бъдещето във всички възможни варианти. Майка му също взима наркотик, като се опитва да овладее влиянието му чрез бене-гесеритските методи. В резултат сестрата на Пол Алая усвоява всички знания на майка си още преди да е напуснала утробата й и се ражда с напълно оформен разум.

След време Пол става всепризнат водач на свободните. Той възприема почти изцяло племенните обичаи и обвързва живота си с девойката Чани. Но атреидският му разсъдък е обучен на непознати за свободните умения и Пол донася на пустинните народи организираност и цели, каквито те не са имали дотогава. Освен това той възнамерява да промени климата на Дюна и да достави вода на планетата.

Преди окончателното оформяне на плановете му, харконите наново атакуват Дюна и столицата Аракийн. Въпреки участието на смятаните за непобедими бойци-сардаукари¤, армията на свободните под командването на Пол побеждава в грандиозното сражение.

С мирния договор, който налага, Пол печели здрава основа за своята власт и възможност да започне изграждането на звездна империя. Той взима за официална съпруга имперската наследница принцеса Ирулан, ала остава верен на Чани, като отказва да консумира брака.

През следващите дванадесет години той създава своята империя. Но ето че всички могъщи групировки от миналото започват да се обединяват за заговор срещу него и срещу легендата за Муад’диб¤, както го нарича народът.

 

1.

Императорът-ментат¤ Пол Муад’диб и сестра му Алая са обгърнати в такова изобилие от митове, че става трудно да съзрем истинските личности зад словесните воали. Но, в края на краищата, имало е някога мъж, роден под името Пол Атреидес, и жена на име Алая. Плътта им е била подвластна на пространството и времето. И макар че пророческата им дарба ги е издигала над обичайните предели на времето и пространството, те са част от човешкия род. Преживели са реални събития, оставящи реални следи върху реалната вселена. За да ги разберем, трябва да осъзнаем, че катастрофата им е била катастрофа за цялото човечество. Ето защо този труд се посвещава не на Муад’диб или сестра му, а на наследниците им — на всички нас.

Из „Посвещение в хармонията на Муад’диб“, цитирано според „Табла мемориум“ на Култа към духа на Махди¤.

Имперското владичество на Муад’диб е създало повече историци, отколкото която и да било друга ера в човешката история. В огромното си мнозинство те спадат към някоя секта, ревниво бранеща определени възгледи, ала изключителното влияние на този човек се доказва от самия факт, че е разбунил толкова жарки страсти на безброй различни светове.

Разбира се, той е събрал в себе си градивните съставки на историята — идеални и идеализирани. Този мъж, роден под името Пол Атреидес в една от древните велики династии, е бил обучен от майка си, бене-гесеритката лейди Джесика, в най-дълбоките тайни на изкуството прана-бинду¤ и чрез него е постигнал съвършен контрол над нервите и мускулите си. Нещо повече, той е бил ментат — човек, надарен с интелект, чиито възможности надвишават тия на забранените от религията механични компютри, използвани в древността. И, най-вече, Муад’диб бил онзи квизац хадерах, когото генетичната програма на Сестринството¤ е търсила в течение на хиляди поколения.

Прочее, тъкмо квизац хадерах, „онзи, който може да бъде на много места едновременно“, пророкът, мъжът, чрез когото Бене Гесерит се надявал да овладее съдбините на човечеството, се превърнал в император Муад’диб и сключил брак по сметка с дъщерята на победения от него падишах-император.

Помислете за парадокса на този миг и скритото в него поражение, защото навярно сте чели и други истории, тъй че в общи линии знаете фактите. Под ръководството на Муад’диб дивите племена на свободните наистина победили падишах Шадам IV. Те разбили сардаукарските легиони, съюзническите части на Великите династии, харконските армии и наемниците, закупени с парите, които бил отпуснал Ландсрадът. Муад’диб повалил на колене космическото Сдружение¤ и издигнал сестра си Алая на религиозния трон, който бене-гесеритките смятали за свой.

Той сторил всичко това и много повече.

Мисионерите от квизарата¤ на Муад’диб пренесли религиозната си война през космическите бездни и я разпалили до мащабите на джихад¤, чийто устрем траял само дванадесет стандартни години, ала за това време религиозният колониализъм подчинил на едно централно господство цялата цивилизована вселена, ако не се броят някои дребни изключения.

Той го сторил, защото завладяването на планетата Аракис, наричана по-често Дюна, му давало монопол над най-драгоценната валута — подмладяващата подправка меланж, отровата, даряваща живот.

Това е още една съставка от идеалната история — вещество, чието психохимическо въздействие разплита възлите на времето. Без меланж светите майки от Сестринството не можели да извършват своите чудодейни подвизи и експерименти за контрол над човешкия род. Без меланж щурманите на Сдружението не можели да водят кораби през космоса. Без меланж милиарди и милиарди имперски граждани щели да загинат от абстинентна криза.

Без меланж Пол Муад’диб не можел да бъде пророк.

Ние знаем, че в този миг на върховна власт се е криело поражението. Има само един отговор — абсолютно точното и всеобхватно ясновидство е гибелно.

Други истории казват, че Муад’диб бил низвергнат от неприкритите заговорници — Сдружението, Сестринството и научните антиморалисти от Бене Тлейлакс¤ с превъплъщенията на техните лицетанцьори¤. Други истории изтъкват ролята на шпионите в дома на Муад’диб. Много се говори за дюнския тарок^[2], който замъглил пророческата дарба на Муад’диб. Някои историци обясняват как Муад’диб бил заставен да приеме услугите на гола¤ — труп, изтръгнат от смъртта и обучен да убива. Но те несъмнено би трябвало да знаят, че този гола е бил Дънкан Айдахо, верният съветник на Атреидес, който загинал, бранейки живота на младия Пол.

Все пак, те обрисуват квизаратското съзаклятие, оглавено от Корба Възхвалителя. Стъпка по стъпка ни водят през плана на Корба да превърне Муад’диб в мъченик и да хвърли вината върху Чани, неговата наложница от племето на свободните.

Може ли някое от тия твърдения да обясни фактите, както ги е разкрила историческата наука? Не. Само чрез гибелната същност на пророческата дарба можем да разберем провала на едно тъй безгранично и далновидно могъщество.

Дано и други историци се поучат поне малко от това откровение.

 

„Муад’диб — исторически анализ“ от Бронсо Иксиански¤

 

2.

Няма граница между богове и хора. Леко и неусетно едното се съчетава с другото.

Из „Поговорките на Муад’диб“

Въпреки убийствената същност на заговора, който се надяваше да организира, мислите на тлейлаксианския лицетанцьор Сцитал отново и отново се връщаха към скръбното състрадание.

Ще съжалявам, че съм донесъл на Муад’диб болка и смърт, каза си той.

Беше се погрижил да скрие това благодушие от другите съзаклятници. Ала наличието на подобни чувства му подсказваше, че по-лесно се вживява в ролята на жертва, отколкото в тази на нападател — нещо характерно за тлейлаксианците.

Самовглъбен и мълчалив, Сцитал стоеше малко настрани от останалите. Разговорът относно психическата отрова траеше вече доста дълго. Спореха енергично и страстно, но учтиво, със задължителната церемониалност, в която експертите на Великите школи се вкопчваха като слепци, щом се засягаха теми, близки до техните догми.

— Тъкмо си мислиш, че си го намушкал, и изведнъж го гледаш цял-целеничък!

Това бе гласът на светата майка¤ от Бене Гесерит, Гайъс Хелън Мохайъм, която ги бе поканила тук, на Уалах IX. Обвита в черна роба, с корона на вещица върху главата, тя седеше на увиснал в пространството стол вляво от Сцитал. Качулката на абата й беше отметната, за да разкрие обветреното лице под сребристите кичури. Чертите й напомняха мъртвешка маска, от която надничаха дълбоко хлътнали очи.

Разговаряха на езика мирабхаса — снопчета от смекчени съгласни и преливащи се гласни звуци. Чрез него най-добре се изразяваха едва доловимите емоционални тънкости. След миг Едрик, щурманът на Сдружението, отвърна на светата майка със словесен реверанс под формата на саркастично сумтене — великолепен образец на високомерна учтивост.

Сцитал се вгледа в пратеника на Сдружението. Едрик беше само на няколко крачки от него, увиснал сред оранжевия газ в контейнера си. Контейнерът пък стоеше в центъра на прозрачния купол, който бене-гесеритките бяха изградили за срещата. Пратеникът имаше удължено, отчасти човешко тяло с плавници на нозете и грамадни ципести ветрила вместо ръце — същинска риба в някакво странно море. От клапаните на цистерната му излитаха бледи оранжеви облачета, наситени с дъха на подмладяващата подправка меланж.

— Поемем ли по този път, ще загинем от глупостта си!

Говореше четвъртата личност в залата, потенциален член на съзаклятието — принцеса Ирулан, съпруга (но не и жена, напомни си Сцитал) на техния общ враг. Тя стоеше край цистерната на Едрик — висока, руса красавица, облечена в пухкава роба от кожа на син кит и шапка от същата материя. На ушите й искряха златни клипсове. Държеше се с високомерието на аристократка, ала нещичко в гладката мекота на лицето издаваше самообладание, типично за възпитаница на Бене Гесерит.

Изоставяйки нюансите на езика и лицата, мисълта на Сцитал се насочи към особеностите на местоположението. Около купола се простираха хълмове, проядени от топящия се сняг, който отразяваше петнистата влажна синева на дребното бледосиньо слънце, увиснало в зенита.

Защо тъкмо това място? — запита се Сцитал. Бене Гесерит рядко се осланяше на случая. Например откритото разположение на купола: някое по-нормално и затворено помещение би предизвикало у представителя на Сдружението клаустрофобична нервност. Неговите психически задръжки бяха естествени за човек, роден и прекарал целия си живот в открития космос.

Но да се изгради куполът специално за Едрик… сякаш подчертано сочеха с пръст неговата слабост.

„А мен с какво ли са ме взели на прицел“, зачуди се той.

— Няма ли да добавиш нещо от свое име, Сцитал? — запита светата майка.

— Искате да ме въвлечете в тая глупава схватка? — осведоми се Сцитал. — Чудесно. Става дума за потенциален месия. Срещу такъв човек не се нанася челен удар. Иначе мъченичеството му ще ни погуби.

Всички се втренчиха в него.

— Това ли е единствената опасност според теб? — изхриптя светата майка.

Сцитал сви рамене. За тази среща си бе избрал мазно кръгло лице с веселяшки черти, глуповато провиснали пълни устни и топчесто тяло на шишко. Сега, докато оглеждаше съзаклятниците, му хрумна, че е направил идеален избор — може би инстинктивно. От всички присъстващи само той можеше да променя облика си в широка гама от лица и телосложения. Беше човек-хамелеон, лицетанцьор, и сегашният му вид подвеждаше останалите да го подценяват.

— Е? — подкани го светата майка.

— Наслаждавах се на тишината — каза Сцитал. — По-добре да отминем с мълчание взаимните вражди.

Светата майка неволно се отдръпна и Сцитал разбра, че тя преоценява първите си впечатления от него. Всички тук бяха преминали през най-задълбочено обучение в изкуството прана-бинду и умееха да упражняват над нервите и мускулите си контрол, какъвто малцина бяха постигали. Но лицетанцьорът Сцитал бе надарен с мускули и нервни връзки, които другите изобщо не притежаваха, плюс рядката дарба симпатико — имитаторско прозрение, чрез което можеше да се превъплъти не само по облик, но и духовно в образа на всеки срещнат.

Като я поизчака да довърши преоценката си, Сцитал добави:

— Отрова!

Изрече думата с подчертано глуха тоналност, подсказваща, че само той разбира тайния й смисъл.

Представителят на Сдружението се размърда и гласът му прокънтя от лъскавата сфера, кръжаща край цистерната над главата на Ирулан:

— За психическа отрова говорим, а не за телесна.

Сцитал се разсмя. В езика мирабхаса смехът можеше да попари жестоко противника и сега лицетанцьорът прилагаше с пълна сила тази възможност.

Ирулан се усмихна одобрително, ала светата майка криеше едва доловим гняв в ъгълчетата на очите си.

— Престани! — изграчи Мохайъм.

Сцитал престана, но сега вече бе привлякъл вниманието на всички — безмълвно вбесеният Едрик, бдително гневната света майка и развеселената, но озадачена Ирулан.

— Нашият приятел Едрик намеква — поясни Сцитал, — че въпреки цялото си обучение в рафинирано лукавство две бене-гесеритски вещици не са опознали истинската полза от измамата.

Мохайъм се завъртя и зарея поглед по хладните хълмове на своя роден свят, света на Бене Гесерит. Започва да осъзнава, че въпросът е жизнено важен, досети се Сцитал. Добре. С Ирулан обаче нещата не стояха така.

— С нас ли си или не, Сцитал? — запита Едрик. Очичките му бяха като на хищно зверче.

— Не става дума за моята вярност — каза Сцитал, без да изпуска Ирулан от поглед, — Вие се питате, принцесо, дали си е струвало да прекосите толкова парсека и да поемете огромния риск?

Тя кимна.

— Нима сте дошла, за да си разменяте баналности с някаква човекоподобна риба или да спорите с шишкав тлейлаксиански лицетанцьор? — продължи Сцитал.

Тя отстъпи от цистерната на Едрик, тръскайки с досада глава, за да прогони натрапчивия мирис на меланж.

Едрик използва момента, за да подхвърли в устата си меланжово хапче. Храни се с подправката, диша я, навярно и жаждата си утолява с нея, мислено отбеляза Сцитал. И това бе разбираемо, тъй като подправката повишаваше прозорливостта на щурманите, правеше ги способни да управляват корабите на Сдружението из космоса при свръхсветлинни скорости. С избистрено от подправката съзнание те откриваха онази линия от корабното бъдеще, която заобикаля заплахата. Сега Едрик надушваше по-друга заплаха, ала пророческата му патерица не можеше да я достигне.

— Мисля, че идването ми е било грешка — каза Ирулан.

Светата майка отвори очи и пак ги затвори със странно движение на клепачите, почти като влечуго.

Сцитал отклони погледа си от Ирулан към цистерната, подканвайки принцесата да сподели мнението му. Знаеше, че в нейните очи Едрик е отвратителна фигура — предизвикателен взор, леко потръпващи сред газа чудовищни ръце и нозе, вихрушки от оранжеви пушеци около тялото. Тя непременно щеше да си помисли за сексуалните му навици, да се зачуди колко ли странно би било съвкуплението с подобна твар. Сега ги делеше дори генераторът на силови полета, който пресъздаваше за Едрик космическата безтегловност.

— Принцесо — каза Сцитал, — поради присъствието на Едрик пророческият взор на вашия съпруг не може да се натъкне на някои събития, включително и сегашното… поне така се надявам.

— Така се надявате — повтори Ирулан.

Светата майка кимна, без да отваря очи.

— Дори посветените в ясновидството едва разбират неговата същност — каза тя.

— Аз съм навигатор от Сдружението и владея Силата — обади се Едрик.

Светата майка отново отвори очи. Този път погледът й се впиваше в лицетанцьора с присъщата за бене-гесеритките напрегнатост. Преценяваше всичко до най-дребната подробност.

— Не, света майко — прошепна Сцитал. — Не съм толкова наивен, колкото изглеждам.

— Ние не разбираме тази Сила на второто зрение — каза Ирулан. — Едно е важно. Едрик твърди, че моят съпруг не може да вижда, да узнава или да предсказва в сферата на влияние около някой навигатор. Но докъде се простира тази сфера?

— Във вселената има хора и явления, за които научавам само по резултатите от действията им — отвърна Едрик, без да открехва тънката черта на рибешките си устни. — Знам, че ги има тук… там… някъде… Както теченията се завихрят по дирята на подводните създания, тъй и ясновидецът завихря времето. Случвало се е да разбирам къде е бил съпругът ви; никога не съм го виждал пряко — нито него, нито хората, които искрено споделят целите и идеалите му. Това е булото, което посветеният хвърля над верните си спътници.

— Ирулан не е твоя вярна спътничка — каза Сцитал и изви очи към принцесата.

— Всички знаем защо заговорът трябва да протича само в мое присъствие — отсече Едрик.

Извисявайки гласа си в тоналност, с която се обозначаваше инструмент, Ирулан произнесе:

— Очевидно и от вас има полза.

Вижда го такъв, какъвто е в действителност, помисли Сцитал. Добре!

— Бъдещето е глина, която тепърва ще се вае — каза той. — Запомнете тази мисъл, принцесо.

Ирулан се вгледа в лицетанцьора.

— Хора, които споделят целите и идеалите на Пол — промълви тя. — Значи плащът му закриля някои от неговите свободни легионери. Виждала съм го да изрича пророчества пред тях, чувала съм как упоено крещят за своя Махди, за своя Муад’диб.

Досетила се е, че се намира пред съда, помисли Сцитал, че тепърва ще бъде изречена присъдата, която може да я пощади или погуби. Вижда какъв капан сме й заложили.

За миг погледът му потъна в очите на светата майка и той с почуда осъзна, че двамата споделят тази мисъл за Ирулан. Разбира се, бене-гесеритките бяха инструктирали своята принцеса, бяха я подготвили за изкусна лъжа. Но винаги наставаше момент, когато една бене-гесеритка трябва изцяло да се довери на собствените си умения и инстинкти.

— Принцесо, знам какво най-силно желаете от императора — подхвърли Едрик.

— Та кой не го знае? — отвърна Ирулан.

— Искате да бъдете родоначалница на кралската династия — продължи Едрик, сякаш не я бе чул. — Това няма да стане, ако не се присъедините към нас. Повярвайте на пророческата ми дума. Императорът се е оженил за вас по политически съображения, но никога не ще споделите ложето му.

— Значи ясновидецът си падал и по надничане в чужди постели — насмешливо подметна Ирулан.

— Императорът е по-здраво обвързан със своята наложница от свободните, отколкото с вас! — озъби се Едрик.

— А тя не го дарява с наследник — каза Ирулан.

— Разумът е първата жертва на силните чувства — промърмори Сцитал. Усети как бликналият гняв на принцесата тутакси бе обуздан от укора му.

— Не го дарява с наследник — изрече Ирулан с глас, издаващ наново овладяно спокойствие, — защото тайно я тъпча с противозачатъчни средства. Такова признание ли очаквахте?

— Императорът едва ли би се радвал да го узнае — усмихна се Едрик.

— Вече съм измислила как да го излъжа — каза Ирулан. — Той може и да има усет за истината, но понякога е по-лесно да повярваш на лъжата.

— Трябва да направите избора си, принцесо — каза Сцитал. — Разберете ли го, ще се спасите.

— Пол се държи почтено с мен. Аз заседавам в Съвета му.

— От дванадесет години сте височайша съпруга. Проявил ли е поне капчица топлота към вас през това време? — запита Едрик.

Ирулан поклати глава.

— Чрез гнусните орди на свободните той свали баща ви от трона, ожени се за вас, за да узакони претенциите си за върховна власт, ала така и не ви увенча с короната на императрица — добави Едрик.

— Едрик се мъчи да ви разколебае чрез чувствата, принцесо — подметна Сцитал. — Не е ли любопитно?

Тя се обърна към лицетанцьора, видя наглата му усмивка и отговори с леко повдигане на веждите. Сцитал усети, че вече е наясно — ако се поддадеше на влиянието на Едрик и си тръгнеше оттук като участница в съзаклятието, тия моменти можеха да останат скрити от пророческата дарба на Пол. Ала ако откажеше да се ангажира…

— Не ви ли се струва, принцесо, че Едрик въвежда в нашия заговор съвършено излишни силови методи? — запита Сцитал.

— Вече подчертах, че ще се съобразявам с най-справедливото решение — заяви Едрик.

— И кой ще го определи? — заинтересува се Сцитал.

— Той иска тя да се включи безрезервно — изръмжа светата майка. — Помежду ни не бива да има измама.

Сцитал видя, че Ирулан се е отпуснала в поза за размисъл, прикривайки длани в ръкавите на роклята. Навярно сега обмисляше подхвърлената от Едрик примамка — да основе кралска династия! Може би се питаше какъв план са подготвили съзаклятниците, за да се предпазят от нея. Трябваше да прецени много неща.

— Сцитал — обади се Ирулан след малко, — казват, че вие, тлейлаксианците, се придържате към странни понятия за чест — жертвите ви винаги да имат спасителен изход.

— Стига да го открият — потвърди Сцитал.

— А аз жертва ли съм? — запита Ирулан.

Сцитал избухна в смях. Светата майка изсумтя.

— Принцесо, няма от какво да се боите, вие вече сте наша — изрече Едрик с тих, настоятелен глас. — Нима не шпионирате императорските придворни по заръка на началството от Бене Гесерит?

— Пол знае, че докладвам на учителите си — каза тя.

— Но не им ли доставяте материал за мощна пропаганда срещу вашия император? — запита Едрик.

Не „нашият“ император, отбеляза Сцитал. „Вашият“ император. Бене-гесеритка като Ирулан не би пропуснала да схване тази изтървана думичка.

— Става въпрос за сили и начина, по който те могат да бъдат използвани — каза той, пристъпвайки към цистерната на посланика от Сдружението. — Ние, тлейлаксианците, вярваме, че в цялата вселена съществува само неутолимият апетит на материята, че енергията е единственото истинско вещество. А енергията умее да се учи. Чуйте ме добре, принцесо: енергията умее да се учи. Това наричаме сила.

— Не ме убедихте, че можем да победим императора — каза Ирулан.

— Самите ние не сме убедени — отвърна Сцитал.

— Накъдето и да погледнем, силата му се изпречва насреща ни — продължаваше Ирулан. — Той е квизац хадерах, онзи, който може да бъде на много места едновременно. Той е Махди, чиято най-дребна прищявка се превръща във върховна повеля за мисионерите от квизарата. Той е ментатът, чийто пресметлив разсъдък надвишава и най-мощните компютри на древността. Той е Муад’диб, по чиято заповед легиони от свободни изтребват цели планети. Надарен е с оракулска дарба да прозира бъдещето. В него е генетичното съчетание, за което копнее Бене Гесерит.

— Познаваме качествата му — прекъсна я светата майка. — Знаем още, че онова чудовище, сестра му Алая, притежава същото генетично съчетание. Но при все това, те и двамата са хора. Следователно имат слабости.

— И къде са тия човешки слабости? — запита лицетанцьорът. — Дали да не ги потърсим в религиозното крило на неговия джихад? Можем ли да обърнем квизарите¤ на императора срещу него? Ами гражданската власт на Великите династии? Може ли съвещанието на Ландсрада да свърши нещо повече от обичайната шумотевица?

— Предлагам да опитаме чрез Почтения Съюз на Инициативните Търговци — обади се Едрик и се завъртя в цистерната. — ПОСИТ означава бизнес, а бизнесът винаги преследва изгодата.

— Или може би майката на императора — каза Сцитал. — Доколкото знам, лейди Джесика не напуска Каладън¤, но поддържа постоянна връзка със сина си.

— Тая невярна кучка — изрече Мохайъм с безизразен глас. — Да ми изсъхнат ръцете, задето са я учили.

— Нашият заговор трябва да бъде на ниво — напомни Сцитал.

— Ние сме повече от заговорници — възрази светата майка.

— О, да — съгласи се Сцитал. — Енергични сме и бързо се учим. Това ни превръща в единствената истинска надежда, в неоспоримото спасение на човечеството.

Говореше в тоналност, символизираща абсолютна убеденост — а в устата на тлейлаксианец това можеше да означава и върховна насмешка.

Като че само светата майка разбра тънкия намек.

— Защо? — запита тя, отправяйки питането единствено към Сцитал.

Преди лицетанцьорът да отговори, Едрик се изкашля.

— Хайде да не си подмятаме философски глупости. Всеки въпрос може да се сведе до едно и също: „Защо е така?“ Всеки религиозен, делови или правителствен въпрос има едно-единствено производно: „Кой ще упражнява властта?“ Съюзи, комбинации, обединения, всички те търчат подир миражи, ако не гонят властта. Останалото е глупост, както рано или късно осъзнават повечето разумни същества.

Сцитал сви рамене с жест, предназначен само за светата майка. Едрик бе отговорил вместо него. Този върховен глупец беше основната им слабост. За да го разбере светата майка още по-ясно, Сцитал добави:

— Слушай внимателно учителя и ще проумееш.

Светата майка бавно кимна.

— Избирайте, принцесо — каза Сцитал. — Посочена сте за оръжие на съдбата, най-изящното…

— Запази си ласкателствата за ония, които биха се поддали — прекъсна го Ирулан. — Преди малко спомена за дух, за призрак, чрез който можем да оскверним императора. Обясни.

— Атреидес ще се погуби сам! — изграчи Едрик.

— Престанете да говорите със загадки! — отсече Ирулан. — Кой е този призрак?

— Твърде необичаен призрак — обясни Едрик. — Има си и тяло, и име. Тялото е плътта на един знаменит фехтовач, известен като Дънкан Айдахо. А името…

— Айдахо е мъртъв — каза Ирулан. — Пол неведнъж е оплаквал гибелта му в мое присъствие. Видял е как бащините ми сардаукари убиват Айдахо.

— Дори и в поражението бащините ви сардаукари не са отстъпвали от пътеката на мъдростта — каза Едрик. — Нека допуснем, че някой далновиден сардаукарски командир е разпознал фехтовача сред съсечените от бойците му трупове. А после? Плътта и умението могат да се използват… ако човек не си губи времето.

— Тлейлаксиански гола — прошепна Ирулан и скоси очи към Сцитал.

Забелязвайки погледа й, той демонстрира лицетанцьорското си майсторство — формите запреливаха в нови, плътта се раздвижи за пренастройка. След малко пред нея вече стоеше строен мъж. Лицето му оставаше леко кръгловато, ала по-мургаво и с някак сплеснати черти. Високите скули подпираха очи с характерен наклон. Косата беше черна и ситно къдрава.

— Гола с подобен облик — обяви Едрик, сочейки към Сцитал.

— Или просто някой друг лицетанцьор? — запита Ирулан.

— Никакъв лицетанцьор — възрази Едрик. — При по-продължително наблюдение има риск да бъде разобличен. Не, да допуснем, че нашият мъдър сардаукарски командир е заповядал да съхранят трупа на Айдахо в аксолотловите резервоари¤. Защо не? В този труп са били нервите и плътта на един от най-изтънчените фехтовачи в човешката история, съветник на атреидите и военен гений. Какво прахосничество би било да се хвърли на вятъра цялото му обучение и майсторство, когато е можело да го възкресят като инструктор на сардаукарите.

— Не съм чула нито думица за това, а бях сред доверениците на баща ми — усъмни се Ирулан.

— Ах, в онзи момент баща ви беше вече победен, а само няколко часа по-късно вие бяхте продадена на новия император — каза Едрик.

— Така ли е станало наистина? — запита тя.

С вбесяващо самодоволна физиономия Едрик продължи:

— Да предположим, че знаейки изключителното значение на бързината, нашият мъдър сардаукарски командир е отпратил незабавно съхранената плът на Айдахо при тлейлаксианците. Да допуснем още, че командирът и неговите бойци са загинали, преди да доставят тази информация на баща ви… който и без това не би имал полза от нея. В такъв случай остава голият факт — парчето плът, изпратено на Бене Тлейлакс. Естествено, имало е само един начин за превозването му — на борда на хайлайнер¤. А ние от Сдружението научаваме за всеки пренасян товар. Щом сме узнали за него, не би ли било извънредно мъдро от наша страна да закупим този гола като достоен за императора дар?

— Значи сте го сторили — промълви Ирулан.

— Сторихме го, както личи от думите на словоохотливия ни приятел — потвърди Сцитал, който си бе възвърнал предишния шишкав облик.

— Как е обработена психиката на Айдахо? — запита Ирулан.

— Айдахо ли? — Едрик се обърна към тлейлаксианеца. — Случайно да си чувал за някой си Айдахо, Сцитал?

— Продадохме ви същество на име Хейт — отвърна Сцитал.

— А, да… Хейт — потвърди Едрик. — И защо ни го продадохте?

— Защото някога си създадохме собствен квизац хадерах — поясни Сцитал.

Светата майка рязко вдигна старческата си глава и се втренчи в него.

— Не сте ни го казвали! — обвинително възкликна тя.

— Не сте ни питали — отговори Сцитал.

— Как обезвредихте вашия квизац хадерах? — запита Ирулан.

— Същество, което цял живот е изграждало една определена представа за своята същина, би предпочело да умре, отколкото да се превърне в противоположност на тази представа.

— Не разбирам — измънка Едрик.

— Самоубил се е — изръмжа светата майка.

— Вниквай в словата ми, света майко — предупреди я Сцитал с интонация, която казваше: ти не си сексуална играчка, никога не си била сексуална играчка и не можеш да бъдеш сексуална играчка.

Изчака я да осъзнае подчертаната простащина. Тя не биваше да се заблуждава относно намеренията му. Осъзнаването трябваше да си пробие път през гнева и да прерасне в ясно разбиране, че тлейлаксианецът в никакъв случай не би могъл да подхвърли подобно обвинение, тъй като отлично познаваше какви са изискванията на Сестринството спрямо продължаването на рода. В думите му обаче се криеше улична ругатня, съвършено недопустима за един тлейлаксианец.

Преминавайки набързо към успокоителното наклонение на езика мирабхаса, Едрик се опита да замаже положението.

— Сцитал, ти казваше, че ни продавате Хейт, защото споделяте нашето мнение за употребата му.

— Едрик, ще мълчиш, докато не ти дам разрешение да говориш — сряза го Сцитал.

И тъй като пратеникът на Сдружението се опита да възрази, светата майка кресна:

— Затваряй си устата, Едрик!

Ръкомахайки гневно, пратеникът се отдръпна към дъното на цистерната.

— Собствените ни мимолетни емоции нямат нищо общо с решението на задачата — каза Сцитал. — Те замъгляват разума, защото единственото съществено чувство е дълбокият страх, който ни събира за тази среща.

— Разбираме — отвърна Ирулан, хвърляйки бърз поглед към светата майка.

— Трябва да видите опасните ограничения на нашата защита — продължаваше Сцитал. — Дори и случаят не ще помогне на оракула да види онова, което не разбира.

— Коварен си, Сцитал — каза Ирулан.

Не бива да се досети докъде стига коварството, помисли Сцитал. Щом всичко свърши, ще притежаваме квизац хадерах, когото ще можем да управляваме. А тези тук ще останат с празни ръце.

— Какъв бе произходът на вашия квизац хадерах? — запита светата майка.

— Черпихме дълбоко от чисти същини — отговори Сцитал. — Чисто добро и чисто зло. Един съвършен злодей, който се наслаждава само когато сее болка и ужас, може да бъде твърде поучителна гледка.

— Да не би вие да сте сътворили стария барон Харконен, дядото на императора? — запита Ирулан.

— Не — каза Сцитал. — Но природата често ражда създания, които не отстъпват на нашите по кръвожадност. Ние просто ги произвеждаме там, където ще можем да ги изследваме.

— Няма да търпя подобни пренебрежителни обноски! — внезапно запротестира Едрик. — Кой крие тази среща от…

— Видя ли сега? — попита Сцитал. — Чие е най-справедливото решение? И що за решение е?

— Искам да обсъдим как ще предадем Хейт на императора — настоя Едрик. — По мое убеждение Хейт отразява старомодната почтеност, в която Атреидес е бил възпитан на родната си планета. Предполагам, че той ще подпомогне императора да разшири моралния си светоглед, да определи положителните и отрицателните съставки на живота и религията.

Сцитал се усмихна, плъзгайки благ поглед по лицата на събеседниците си. Всички бяха точно такива, каквито бе очаквал. Светата майка боравеше с чувствата си, сякаш въртеше коса. Ирулан беше отлично обучена за задача, в която се бе провалила, и си оставаше дефектно творение на Бене Гесерит. Едрик не беше нищо повече (но и нищо по-малко) от прост чирак-магьосник — той можеше да прикрива останалите и да разсейва врага. Виждайки, че продължават да не му обръщат внимание, пратеникът на Сдружението отново потъна в мълчание.

— Разбираш ли, че този Хейт ще трябва да отрови психиката на Пол? — запита Ирулан.

— Горе-долу — кимна Сцитал.

— Какво ще стане с квизарата?

— Най-леката промяна на ударението, най-малкото подхлъзване в чувствата стига, за да превърне завистта в ненавист.

— Ами ПОСИТ? — отново попита Ирулан.

— Печалбата сплотява търговците — каза Сцитал.

— Какво ще правим с останалите обществени сили?

— Ще ги замаем с авторитета на правителството. Ще привлечем по-влиятелните в името на морала и прогреса. Опозицията ще се задуши в собствените си примки.

— И Алая ли?

— Хейт е многоцелеви гола — отвърна Сцитал. — Сестрата на императора навлиза във възраст, когато може да хлътне при среща с чаровен мъжкар, създаден за тази цел. Неговата мъжественост и качествата му на ментат ще я привлекат неудържимо.

Мохайъм позволи на старческите си очи да се разширят от изненада.

— Значи този гола бил и ментат? Опасен ход.

— За точни действия ментатът се нуждае от точни данни — вметна Ирулан. — Ами ако Пол му нареди да разкрие тайната цел на нашия подарък?

— Хейт ще каже истината — отговори Сцитал. — Това не променя нищо.

— Значи оставяш на Пол спасителен изход — възкликна Ирулан.

— Ментат! — промърмори Мохайъм.

Сцитал хвърли бърз поглед към светата майка, долавяйки в реакцията й сенките на древна омраза. Компютрите внушаваха отвращение още от дните на Бътлъровия джихад, в който „мислещите машини“ бяха разрушени почти из цялата цивилизована вселена. Тия отколешни вражди засягаха и хората-компютри.

— Не ми се нрави усмивката ти — рязко изрече Мохайъм в мелодиката на пълна откровеност и стрелна Сцитал с поглед.

Лицетанцьорът отговори в същия тон:

— Не ме е грижа какво харесваш. Но трябва да работим заедно. Всички го разбираме. — Той се втренчи в пратеника на Сдружението. — Нали, Едрик?

— Болезнени уроци преподаваш — каза Едрик. — Предполагам, искаш да подчертаеш, че не трябва да отстоявам мнението си срещу обединената преценка на другите съзаклятници.

— Виждате ли, той се поддава на обучение — каза Сцитал.

— Аз пък виждам и друго — озъби се Едрик. — Монополът над подправката е в ръцете на Атреидес. Без нея не мога да предсказвам бъдещето. Бене-гесеритките губят усета си за истина. Имаме запаси, но те са ограничени. Меланжът е могъща разменна монета.

— Цивилизацията има и други разменни монети — отвърна Сцитал. — Тъй че законът за търсенето и предлагането отпада.

— Мислиш да откраднеш тайната на подправката — изхриптя Мохайъм. — А планетата се охранява от лудите му свободни!

— Свободните са учтиви, възпитани и невежи — поправи я Сцитал, — Не са луди. Учат ги да вярват, вместо да узнават. Вярата може да бъде заблудена. Опасно е само знанието.

— Ще остане ли от кого да зачена кралската династия? — запита Ирулан.

Всички доловиха решителния избор в гласа й, но само Едрик се усмихна.

— Ще остане — каза Сцитал. — Ще остане.

— Това ще е краят на Атреидес като управляваща сила — добави Едрик.

— Предполагам, че и не тъй надарени ясновидци са стигали до същото предсказание — рече Сцитал. — За тях, както казват свободните, мактуб ал меллах.

— „Писано е със сол“ — преведе Ирулан.

Докато тя говореше, Сцитал осъзна, че бене-гесеритката му е подготвила капан — прекрасна и умна жена, която никога не ще бъде негова. Добре де, помисли той, може би ще я изкопирам за някого.

 

3.

Всяка цивилизация трябва да се пребори с подсъзнателната сила, която може да препъне, да заблуди или да обезмисли почти Всяко съзнателно начинание на обществото.

Тлейлаксианска теорема (недоказана)

Пол седна на ръба на леглото и се зае да събува пустинните си ботуши. Разнесе се гранивият мирис на смазката от крачните помпи, които задвижваха механизма на влагосъхраняващия костюм. Ставаше късно. Беше удължил вечерната си разходка и с това бе причинил тревоги на хората, които го обичаха. Вярно, разходките криеха опасност, но той умееше мигом да разпознава и отблъсква подобни опасности. Анонимните му нощни разходки по улиците на Аракийн носеха дъха на непреодолима привлекателност.

Захвърли ботушите в ъгъла под единствената суспенсорна¤ лампа в стаята и се зае с ремъците на влагосъхраняващия костюм. Богове подземни, колко бе уморен! Умората обаче се утаяваше само в мускулите и не смиряваше кипежа на мислите. Гледката на простичкото светско ежедневие го изпълваше с дълбока завист. Един император не би могъл да сподели почти нищо от този безименен поток на живота извън стените на неговия заслон и все пак… да крачи по откритите улици, без да го разпознават — каква привилегия! Да върви през гълчавата на бродещи просяци, да слуша как някой свободен ругае лукав търговец: „Влажни са ти ръцете!“…

Усмихнат от спомена, Пол смъкна влагосъхраняващия костюм.

Стоеше гол и удивително съзвучен на своя свят. Сега Дюна бе планета на парадоксите — обсадена, но въпреки това център на властта. Обсадата е неизбежна участ на всяка власт, помисли той. Вгледа се в зеления килим, усещайки грубата му тъкан под ходилата си.

По улиците човек затъваше до глезените в пясък, навят над Защитната стена¤ от слоестите ветрове. Стъпките на пешеходците вдигаха облаци задушлив прах, който задръстваше филтрите на влагосъхраняващите костюми. Дори и сега усещаше мириса му, въпреки продухващата инсталация пред портала на Заслона¤. Мирис, натежал от пустинни спомени.

Други дни… други заплахи.

В сравнение с ония други дни заплахата на самотните му разходки изглеждаше дреболия. Но обличайки влагосъхраняващия костюм, той обличаше и самата пустиня. С всичките си приспособления за запазване на телесната влага костюмът неуловимо отклоняваше мислите му, вливаше в движенията пустинен ритъм. И той се превръщаше в див скиталец от племето на свободните. Костюмът бе нещо повече от маскировка, с него той ставаше чужденец сред собствения си град. С влагосъхраняващия костюм той изоставяше покоя и надяваше старите жестоки умения. Тогава странници и граждани го отминаваха със сведени очи. Предпазливостта ги съветваше никога да не закачат дивите пришълци. Ако за градските обитатели пустинята имаше лице, то бе лицето на свободен, прикрито от филтровите запушалки¤ на костюма.

Всъщност вече почти нямаше опасност някой спътник от старите времена на сийча¤ да го познае по походката, мириса или погледа. А дори и да се случеше, шансовете да срещне враг бяха незначителни.

Свистенето на отворена врата и сноп светлина го изтръгнаха от унеса. Влезе Чани с любимия му сервиз за кафе на платинен поднос. Подир нея два програмирани суспенсорни светилника се стрелнаха по местата си — единият край таблата на брачното ложе, другият над главата й, за да осветява чашките.

Чани се движеше с неподвластна на годините крехка сила — тъй самоуверена и тъй уязвима. Нещо в жеста, с който се наведе над сервиза, му напомни за първите дни. Чертите на лицето й си оставаха все така изпълнени с мрачна прелест и сякаш недокоснати от времето… ако човек не се вгледаше в ъгълчетата на очите, за да различи тънките бръчици — „пясъчни дири“, както ги наричаха свободните от пустинята.

Над кафеника се разнесе облаче пара, когато тя вдигна капачето за дръжката от хагарски изумруд. По жеста, с който го върна на мястото му, Пол разбра, че кафето още не е готово. Бе получил кафеника — сребърна фигура на бременна жена, свиреща на флейта — като ганима, боен трофей от дуел, в който бе убил предишния собственик. Джеймис, така се казваше човекът… Джеймис. Как странно смъртта бе донесла безсмъртието на Джеймис. Знаейки, че гибелта е неизбежна, дали някога бе мислил за точно такъв край?

Чани подреди чашките — сини керамични чашки, приклекнали като слуги край огромния кафеник. Бяха три — по една за двамата и още една за всички някогашни притежатели.

— След минутка ще е готово — каза тя.

После го погледна и Пол се запита какъв ли изглежда в нейните очи. Беше ли още онзи екзотичен космически пришълец, мършав и жилест, ала натежал от вода в сравнение със свободните? Бе ли останал същият младеж с тайното име Усул, който някога я въведе в племенното тау¤, докато и двамата бяха бегълци сред пустинята?

Пол сведе поглед към собственото си тяло — мускулесто и стройно… с някой и друг нов белег, но иначе все същото въпреки дванадесетте години императорска власт. Вдигна очи и съзря лицето си в огледалото на лавицата — сини, много сини очи на свободен, белег за пристрастяване към подправката; остър атреидски нос. Изглеждаше съвсем подходящ за внук на онзи Атреидес, който загинал на арената за корида, докато развличал народа си с опасното зрелище.

Ненадейно в ума му се прокраднаха думите на стареца: „Който управлява, поема безвъзвратна отговорност за управляваните. Ти си като орача. Това понякога изисква самоотвержена проява на обич, която може да породи само насмешка у твоите поданици.“

Хората и до днес го помнеха с обич.

А аз какво сторих за името Атреидес? — запита се Пол. — Пуснах вълка в кошарата.

За миг си представи колко смърт и насилие бушува в негово име.

— Сега в леглото! — рече Чани с рязък заповеден глас, който навярно би потресъл поданиците на империята.

Пол покорно легна по гръб с ръце зад тила и се отпусна в сладостна омая, съзерцавайки отколе познатите движения на Чани.

Внезапно му хрумна колко забавна е обкръжаващата ги обстановка. Съвсем не беше онова, което народът би очаквал да види в императорската спалня. Жълтата светлина на немирните суспенсорни светоглобуси¤ люлееше сенките сред пъстрите стъклени бурканчета, подредени на лавицата зад Чани. Пол безмълвно изброи съдържанието им — сухите съставки на пустинната фармакопея, мехлеми, благовония, спомени… щипка пясък от Сийч Табър, къдрица от първородния им син… мъртъв отдавна… от дванадесет години… невинна душа, загинала в битката, която го бе възкачила на трона.

Наситеният мирис на меланж-кафе изпълни стаята. Пол вдъхна дълбоко и погледът му спря върху жълтата паница до подноса, на която Чани приготвяше кафето. В паницата имаше фъстъци. Задължителният детектор на отрови¤, монтиран над масата, размахваше паешките си пипала около храната. Това го ядоса. Някога в пустинята не им трябваха детектори!

— Кафето е готово — каза Чани. — Гладен ли си?

Гневният му отказ потъна в свистящия вой на търговски лихтер, излитащ към космоса от равнината край Аракийн.

Ала Чани усети гнева му, наля кафе и сложи едната чашка до ръката му. После седна в края на леглото, отви краката му и се зае да разтрива мускулите, схванати от дългото ходене с влагосъхраняващия костюм. Тихо, с небрежност, която изобщо не го заблуди, тя предложи:

— Хайде да обсъдим желанието на Ирулан да има дете.

Пол рязко отвори очи. Внимателно огледа лицето на Чани.

— Няма и два дни, откак се е върнала от Уалах — каза той. — Пак ли се захвана с тебе?

— Не сме говорили за нейните разочарования — каза Чани.

Пол застави ума си да се напрегне като пружина и мигновено проучи Чани в ослепителния лъч на зоркото наблюдение до най-малки подробности — бене-гесеритско умение, на което майка му го бе научила, нарушавайки обета си. Не обичаше да го върши с Чани. Част от влиянието й върху него се дължеше на факта, че крайно рядко му се налагаше да прибягва до изнурителната си власт. Обикновено Чани отбягваше недискретните въпроси. Запазваше родовото си чувство за добри обноски. Най-често въпросите й бяха практични. Чани се интересуваше от фактите, свързани с положението на нейния мъж — влиянието му в Съвета, верността на легионите, способностите и талантите на съюзниците му. Паметта й бе сбрала цели каталози от имена и взаимосвързани подробности. Тя можеше да бъбре с часове за типичните слабости на всеки познат неприятел, за вероятното разположение на вражеските сили, бойните планове на техните военни ръководства, основните индустриални направления и възможностите им за преработка и производство.

Защо, запита се Пол, тя повдига въпроса за Ирулан?

— Наруших покоя на мислите ти — каза Чани. — Не исках това.

— А какво искаше?

Тя се усмихна свенливо, но без да свежда очи.

— Ако си разгневен, мили, моля те, не го крий.

Пол отново се отпусна назад.

— Да я прогоня ли? — попита той. — Вече нямаме кой знае каква полза от нея, а и не ми харесва онова, което усещам около гостуването й при Сестринството.

— Няма да я прогониш — каза сухо Чани и продължи да масажира краката му. — Ти сам си изтъквал неведнъж, че тя е твоята връзка с враговете ни, че чрез нейните постъпки разчиташ плановете им.

— Тогава защо питаш за желанието й да има дете?

— Мисля, че ако Ирулан зачене от тебе, това ще я направи уязвима и ще обърка противника.

От допира на дланите върху прасците му той безпогрешно долови колко много й струват тези думи. На гърлото му заседна буца. Тихо каза:

— Чани, любима, заклех се никога да не я допускам в постелята си. Едно дете би й донесло прекалено много власт. Нима искаш тя да отнеме мястото ти?

— Аз нямам място.

— Не е така, Сихая, моя пустинна пролет. Какви са тия внезапни грижи за Ирулан?

— Грижите са за теб, не за нея! Ако носи в утробата си атреидско дете, нейните приятели ще се усъмнят във верността й. Колкото по-малко й вярват враговете, толкова по-безполезна ще е за тях.

— Нейното дете може да означава гибел за теб — каза Пол. — Знаеш, че тук гъмжи от заговори.

С широк размах на ръката той сякаш обгърна целия Заслон.

— Трябва да имаш наследник! — пошушна тя.

— Ах — изпъшка Пол.

Значи това било: Чани не му бе родила дете. Следователно някоя друга трябваше да го стори. Защо не Ирулан? Така вървяха разсъжденията на Чани. Детето трябваше да се зачене в любовен акт, защото цялата империя споделяше категоричното табу спрямо изкуствените методи. Типично в духа на свободните, Чани бе стигнала до твърдо решение.

В светлината на този нов факт Пол огледа лицето й. Понякога му се струваше, че го познава по-добре от собственото си лице. Беше го виждал пламнало от страст, отпуснато в сладкия покой на съня, забулено от страх, гняв или скръб.

Затвори очи и Чани отново изплува в паметта му като девойка — сгряна от пролетни лъчи, запяла, разбудена от сън край него — тъй съвършена, че самото видение изгаряше сърцето му. В спомена му тя се усмихна… изпървом свенливо, сетне се напрегна, сякаш искаше да избяга от видението.

Устата на Пол пресъхна. За миг ноздрите му доловиха дъха на пушек от опустошеното бъдеще, а гласът на някакво друго видение повеляваше: Отстрани се… отстрани се… отстрани се. Колко отдавна подслушваше вечността с пророческата си дарба, колко отдавна дочуваше откъслечни слова на езици, долетели от камъните и чуждата плът. Още от деня на първата си среща със страшната орис той непрестанно надничаше в бъдещето си с надеждата да открие покой.

Разбира се, имаше изход. Знаеше го отлично, без да достига до същината му — все тая строга, повтаряна като от папагал заръка: отстрани се, отстрани се, отстрани се…

Пол отвори очи и видя решителността в лицето на Чани. Тя бе престанала да масажира краката му и седеше неподвижно — типична представителка на своето племе. Лицето й оставаше все тъй познато под синята лента незони¤, която често носеше около косата си, когато оставаха насаме в покоите. Но сега маската на решението покриваше това лице като древен и чужд за Пол начин на мислене. От хиляди години жените на свободните споделяха мъжете си с други жени — не винаги охотно, ала поне избягвайки унищожителната сила на случилото се. Сега този загадъчен племенен обичай бе променил и Чани.

— Ти ще ми подариш единствения наследник, когото желая — каза той.

— Това ли видя? — запита тя, подчертавайки с интонацията, че говори за ясновидството му.

Както много пъти досега. Пол се запита как би могъл да обясни крехкостта на пророческата дарба, безбройните линии на времето, които виденията размахваха пред него и преплитаха в тръпнеща тъкан. С въздишка си припомни как загребва шепа вода от реката, как влагата трепти, процежда се между пръстите му. Споменът накваси лицето му в нея. Но как да усети той самият капките на бъдните времена, ставащи все по-неясни под натиска на толкова много оракули?

— Значи не си го видял — каза Чани.

И Пол се запита — какво друго освен скръб можеше да им разкрие това бъдеще от видения, достъпно вече само с цената на изтощителни до смърт усилия? Усещаше, че е попаднал в негостоприемна междинна зона, в опустошена област, където чувствата му се полюшваха и отлитаха, понесени от вятъра на неудържимо безпокойство.

Чани зави краката му и твърдо изрече:

— Наследникът на рода Атреидес не е дреболия, та да го оставиш на случая или само на една жена.

Пол помисли, че майка му би го казала по същия начин. Запита се дали лейди Джесика не поддържа тайни отношения с Чани. Майка му мислеше за всяко нещо в зависимост от връзката му с рода Атреидес. Този светоглед, възпитан и затвърден у нея от Бене Гесерит, навярно запазваше силата си дори сега, когато тя обръщаше своята мощ против Сестринството.

— Подслушвала си, когато Ирулан ме посети днес — укори я той.

— Подслушвах — призна Чани, без да го поглежда.

Пол съсредоточи паметта си върху срещата с Ирулан. Влизайки в семейния салон, бе забелязал върху тъкачния стан на Чани недовършено наметало. Из помещенията се носеше острият мирис на червей, злокобен дъх, който почти напълно потискаше слабия канелен аромат на меланж. Някой бе разлял неразредена подправка и я бе оставил да въздейства с пъстрия килим. Комбинацията се бе оказала крайно неудачна. Концентрираната подправка беше разяла килима. На мястото му върху пластокаменния под бяха останали само засъхнали мазни петна. Пол бе помислил, че ще трябва да повика някого да почисти, но в това време бе влязла Хара, съпругата на Стилгар и най-добрата приятелка на Чани, за да съобщи за идването на Ирулан.

Наложило се бе да проведе разговора сред неприятната миризма, измъчван от натрапчивата мисъл за суеверието на свободните, че лошият мирис вещае беда.

Когато Ирулан влезе, Хара се оттегли.

— Добре дошла — каза Пол.

Ирулан беше облечена в роба от кожа на син кит. Загърна се по-плътно и вдигна ръка да докосне косата си. Явно бе смутена от мекия тон. Пол усети как гневните думи, които несъмнено бе подготвила за срещата, напускат мислите й под натиска на ново решение.

— Дошла си да съобщиш, че Сестринството е загубило последните си остатъци от морал — каза той.

— Не е ли опасно да бъдеш толкова смешен? — попита тя.

— Съюзът между смешното и опасното е твърде съмнителен — отвърна той.

Незаконно придобитото му бене-гесеритско умение долови как тя потиска желанието си да се оттегли. Това усилие разкри за миг дълбоко спотаяван страх и той разбра, че са я натоварили със задача, която не й се нрави.

— Прекалено много очакват от една принцеса с кралска кръв в жилите — каза той.

Ирулан застина съвършено неподвижно и Пол осъзна, че тя е затегнала самоконтрола си като менгеме. Да, наистина, тежък товар, помисли той. И се запита защо пророческите видения не му бяха разкрили поне частица от това възможно бъдеще.

Постепенно Ирулан се отпусна. Беше решила, че няма смисъл да се поддава на страха и да минава в отстъпление.

— Оставил си климата да се завърне към най-първобитни условия — каза тя, разтривайки ръце през робата. — Днес беше сухо и имаше пясъчна буря. Няма ли някой ден да пуснеш малко дъжд?

— Не си дошла да разговаряме за климата — каза Пол. Усещаше как го залива потокът от двусмислици. Дали Ирулан не се мъчеше да му каже нещо, което възпитанието й не разрешаваше да изрече открито? Така изглеждаше. Чувстваше, че внезапно го е понесло коварно течение и трябва да се пребори, за да излезе пак на твърда почва.

— Трябва да имам дете — каза тя.

Той поклати глава.

— Трябва да стане, както искам! — отсече троснато тя. — Ако се наложи, ще намеря друг баща за детето. Ще ти сложа рога, пък да видим дали ще посмееш да ме разобличиш.

— Слагай ми рога колкото си щеш — отвърна той, — но без дете.

— Как ще ме спреш?

С безкрайно нежна усмивка Пол изрече:

— Ако се наложи, ще наредя да те удушат.

За момент тя онемя от възмущение и Пол усети как Чани подслушва зад тежките драперии, закриващи входа към семейните покои.

— Аз съм ти съпруга — прошепна Ирулан.

— Да прекратим тия нелепи игри — каза той. — Имаш роля и толкоз. И двамата знаем коя е моята съпруга.

— А аз съм само за приличие и нищо повече — промълви тя с натежал от горчилка глас.

— Не искам да бъда жесток с тебе.

— Ти ме избра за това.

— Не аз — възрази той. — Съдбата те избра. Баща ти те избра. Бене Гесерит те избра. Сдружението те избра. И пак са те избрали. За какво те избраха, Ирулан?

— Защо не мога да ти родя дете?

— Защото не си избрана за тази роля.

— Имам правото да родя престолонаследника! Баща ми беше…

— Баща ти беше звяр. И двамата знаем, че той почти напълно бе загубил връзка с човечеството, което би трябвало да ръководи и защитава.

— Не го ли мразеха по-малко, отколкото тебе? — избухна тя.

— Добър въпрос — съгласи се той и в ъгълчетата на устните му потрепна подигравателна усмивка.

— Казваш, че не искаш да бъдеш жесток към мен, и все пак…

— Точно затова се съгласих да вземеш за любовник когото пожелаеш. Но не ме разбирай погрешно: имай си любовник, само не внасяй в дома ми незаконно дете. Ще се отрека от него… Няма да те упреквам за връзката с който и да било мъж, стига да бъдеш благоразумна… и бездетна. При дадените обстоятелства би било нелепо да постъпя другояче. Но не се главозамайвай от това разрешение, което ти давам най-охотно. Там, където става дума за престола, аз решавам чия кръв ще го наследи. Не ги решава нито Бене Гесерит, нито Сдружението. Това е една от привилегиите, които извоювах, когато смазах сред Аракийнската равнина сардаукарските легиони на баща ти.

— Нека тогава всичко падне на твоята глава — каза Ирулан, рязко се завъртя и изтича навън.

Пол откъсна мисълта си от спомена за срещата и я насочи към седналата срещу него Чан и. Разбираше двойнствените си чувства към Ирулан, разбираше и Чани с нейното решение на свободна. При други обстоятелства двете биха могли да се сприятелят.

— Какво реши? — запита Чани.

— Никакво дете — каза той.

С палеца и показалеца на дясната си ръка Чани направи племенния знак на кристалния нож¤.

— И дотам може да стигнем — кимна Пол.

— Не мислиш ли, че едно дете ще оправи донякъде нещата с Ирулан? — попита тя.

— Само глупак би вярвал в това.

— Аз не съм глупачка, любими.

Обзе го гняв.

— Никога не съм казвал, че си глупачка! Но сега не обсъждаме блудкав любовен роман. Онази там е истинска принцеса. Отгледана е сред най-гадните интриги на Имперския двор. Заговорите й се удават също тъй лесно, както и писането на разни глупави историйки!

— Не са глупави, мили.

— Сигурно — той овладя гнева си и хвана ръката на Чани. — Извинявай. Но тази жена е заплела безброй заговори… и заговори в заговорите. Поддадеш ли се на една от амбициите й, изтласкваш напред следващата.

— Нали все това ти повтарям — меко изрече Чани.

— Да, разбира се — той я погледна. — Тогава какво всъщност се мъчиш да ми кажеш?

Тя се отпусна до него и облегна глава на рамото му.

— Най-после са стигнали до решение как да се борят с теб. Около Ирулан направо вони на тайни намерения.

Пол я погали по косата.

Чани бе изплюла камъчето.

Облъхна го чувството за някаква страховита цел. В душата му сякаш бушуваше кориолисова буря¤. Вихърът свистеше из устоите на самата му същност. Тялото му знаеше нещо, което никога не достигаше до съзнанието.

— Чани, любима — прошепна той, — разбираш ли колко мъки ми струва борбата да сложа край на джихада… да се изтръгна от проклетата божествена роля, която ми натрапва квизаратът?

Тя потрепера.

— Стига само да повелиш.

— О, не. Дори да умра сега, името ми ще продължи да ги води. Като си помисля само, че фамилията Атреидес е свързана с тая религиозна касапница…

— Но ти си император! Имаш…

— Аз съм чучело. Щом бъде приета, божествената същност става единственото, което самозваният бог не може вече да контролира. — Разтърси го горестен смях. Усещаше как бъдещето наднича към него с очите на династии, за които не бе и сънувал. Усещаше как го захвърлят, как отлита с крясък, освободен от оковите на съдбата… ала името му продължаваше напред. — Избран съм — каза той. — Може би още по рождение… или във всеки случай преди да съм имал кой знае какъв шанс да възразя. Избран съм.

— Тогава отречи избора — каза тя.

Пръстите му се вкопчиха в рамото й.

— Всичко с времето си, любима. Дай ми още малко време.

Непролени сълзи пареха в очите му.

— Трябва да се върнем в Сийч Табър — каза Чани. — Тая каменна шатра струпва върху ни прекалено много.

Той кимна и брадата му се плъзна по гладката тъкан на лентата около нейната коса. В ноздрите му нахлу успокояващият дъх на меланж.

Сийч. Древната дума от езика чакобза¤ погълна всички други мисли — сийч, място за убежище и покой в дни на опасност. Съветът на Чани разбуди копнеж за откритите пясъчни простори, за чисти хоризонти, където човек отдалече забелязва идващия враг.

— Племената очакват Муад’диб да се завърне при тях — каза Чани и вдигна глава, за да го погледне. — Ти си наш.

— Аз съм роб на виденията — прошепна той.

После си помисли за джихада, за размесването на гените през безкрайните космически разстояния и за видението, което му подсказваше как може да сложи край на всичко. Трябваше ли да заплати цената? Всичко омразно щеше да се изпари, да изгасне като жарава, въглен по въглен. Но… о, колко ужасна цена.

Никога не съм желал да стана бог, помисли той. Исках само да изчезна като елмазна капчица роса призори. Исках да избягам от ангелите и прокълнатите — сам… уж по погрешка.

— Ще се върнем ли в Сийч Табър? — настоя Чани.

— Да — прошепна той.

И си помисли: трябва да платя цената.

Чани въздъхна дълбоко и се сгуши до него.

Пропилях си времето, помисли той. И разбра как жестоко е заклещен между границите на обичта и джихада. А какво беше един живот, та бил той дори и животът на най-любимия човек, в сравнение с гибелта на милиони хора, която джихадът неминуемо щеше да донесе? Можеше ли едно-единствено страдание да се мери с агонията на безчетни тълпи?

— Любими? — въпросително изрече Чани.

Той положи длан върху устните й.

Ще се откажа от себе си, помисли той. Ще се изтръгна, докато още имам сили, ще отлетя натам, където и птица не може да прехвръкне. Ала знаеше, че подобна мисъл е безплодна. Джихадът щеше да следва сянката му.

Питаше се какво да отговори. Какво да обясни, когато хората го обвиняваха в жестокост и безумие? Кой би разбрал?

Исках само да се озърна назад и да кажа: „Ето! Нищо в този живот не ме задържа. Вижте! Изчезвам! Ни примка, ни мрежа, изплетена от човешки ръце, ще има власт да ме хване отново. Отричам се от моята религия! Този славен миг е мой! Свободен съм!“

Колко кухи слова!

— Оттатък защитната стена вчера са видели голям червей — обади се Чани. — Казват, че бил дълъг над сто метра. Напоследък такива великани рядко идват насам, Сигурно водата ги пропъжда. Разправят, че този бил дошъл да позове Муад’диб в пустинята, където е неговият дом. — Тя щипна Пол по гърдите. — Не ми се смей!

— Не се смея.

Изненадан и удивен от упоритите легенди на свободните, Пол усети леко бодване в сърцето и нещо сякаш се стовари върху нишката на живота му — адаб¤, властта на паметта. Спомни си своята детска спалня на Каладън… мрачна нощ сред каменните стени… видение! Един от първите му пророчески мигове. Усети как съзнанието му се гмурна във видението, зърна през мъгливия облак на спомена (видение вътре във видението) дълга върволица свободни с прашни наметки. Вървяха покрай пукнатина във високата скала. Носеха нещо дълго, омотано с платно.

И чу собствения си глас да изрича във видението: „Да, чудесно е… но най-чудесното беше ти…“

Адабът разхлаби хватката си.

— Толкова си тих — прошепна Чани. — Какво има?

Пол потрепера и седна с извърнато настрани лице.

— Сърдиш се, че ходих до покрайнините на пустинята — каза Чани.

Той безмълвно поклати глава.

— Отидох само защото искам да родя дете — добави тя.

Пол нямаше сили да говори. Усещаше как го изгаря неудържимата мощ на онова ранно видение. Страшната цел! В онзи миг животът му беше като вейка, разлюляна от излитаща птица… и птицата бе неговият шанс. Свободният избор.

Поддадох се на пророческото изкушение, помисли той.

Долавяше, че приемането на това изкушение може би ще означава да се свърже завинаги с една-единствена линия на живота. Значи ли то, запита се, че пророкът не предсказва бъдещето? Значи ли, че пророкът твори бъдещето? Дали не бе заплел живота си в някаква мрежа от потайни нишки, дали не се бе омотал в примката на онова отколешно събуждане като жертва на бъдещето-паяк, което и сега пристъпваше към него със страховито зейнали челюсти?

В мислите му неволно изплува една бене-гесеритска аксиома: Да прибегнеш към груба сила, значи да станеш безкрайно уязвим за по-могъщите сили.

— Знам, че се сърдиш — каза Чани и го погали по ръката. — Вярно е, че племената възродиха древните ритуали и кървавите жертвоприношения, но аз не участвах в тях.

Потръпвайки, той пое дълбоко дъх. Пороят на видението се разсея, превърна се в тих бездънен вир, където недостъпни за него течения се носеха нанякъде с властна мощ.

— Моля те — жално прошепна Чани, — Искам дете, наше дете. Толкова ли е ужасно това?

Пол погали ръката й върху своята и се отдръпна. Стана от леглото, изгаси светоглобусите, пристъпи към балконската врата и дръпна завесите. Откритата пустиня можеше да достигне дотук единствено с миризмите си. Отсреща в нощното небе се извисяваше гладка отвесна стена. Лунните лъчи падаха косо над закътаната градина, където стояха като на стража дървета с влажни широки листа. Малкото зарибено езерце отразяваше короните и проблясващите през тях звезди, в сенките меко сияеха ос�