Любен Христофоров
Съкровищата на Дяволската планина (13) — Моята библиотека

КРАЯТ НА ПЪРСИ НОРМАН И АЛЪН ЛАНДИС

Тая нощ спахме малко по-спокойно. Стръмният бряг, под който си навързахме леглата, се преграждаше от стена дебели лиани, които ни пазеха откъм гърба. Отпред зееше пропастта.

На сутринта мъглата покриваше цялата низина, в която течеше реката Кароии. Стегнахме се за слизане. Цървулите ни миришеха отвратително, въпреки че ги киснахме във водата цялата нощ.

Билото беше дълго, мъчно проходимо, наклонено на север. Преминахме го с мъка. И когато стигнахме на завоя срещу реката Карони, оказа се, че мергелите са натрошени и наклонът стръмен, обрасъл със страхотни драки. Зад реката Карони се виждаше друга джунгла, с много светещи блата. Карони беше плавателна още четиридесет километра нагоре към изворите, до селището на индианците, където бяхме оставили камионите си.

Провряхме се по завоя и стигнахме до скрита от растителност река, която с шум се спускаше по наклона. Самата река не се виждаше.

Уловихме се за първата лиана, която ни попадна на ръцете, и почнахме да се спускаме.

Раниците ни се закачваха в драките и ние увисвахме или падахме един върху друг. Парцалите на гърбовете ни се разкъсаха. Ръцете, краката и целите ни тела се покриха с рани. Никъде нямаше възможност да се закрепим. Трябваше само да се отпуснем и да слизаме презглава. Вред течеше вода. На места потъвахме в дупки, запълнени с листа и кал.

В продължение на два часа направихме чудесна сутрешна гимнастика. Когато се измъкнахме, покрити с всевъзможни паяжини и гнезда на птици, от патронташите ни течеше кал, от телата ни — кръв. Намерихме скритата река и се измихме. Промихме раните с перманганат, очистихме си цървулите и поехме да търсим американската палеонтоложка експедиция.

Всъщност какво представлявахме ние? Полуголи хора, с някакви торби от скъсани брезенти, в които лежаха запазени кожени чанти, пълни с редки екземпляри от зелени и розови диаманти, емералди, скъпоценни берили и злато. И всичко това за сметка на нечовешки изтезания, глад и изранени тела. Беше ни останала само душата в зъбите.

Между възвишението и брега на реката Карони, в наноса, личаха безброй дупки от разкопките на експедицията. Жаби и змии изскачаха от всяка дупка. Шубраците на брега опасваха цялата тая равнина от наносен чакъл, пясък и тиня. Алигатори и каймани, наредени като войници, лежаха на пясъка и ни поглеждаха с полузатворени очи. С разни трикове, щом забележеха, че не ги гледаме, те се придвижваха напред, за да ни уловят. Познавахме тия движения и ги причаквахме с мачетите.

Реката Карони е десен приток на Ориноко. Мътна и плавателна, тая река на шестдесет километра на север приема от запад водите на реката Парагуа и след още двеста километра се влива недалече под града Сиудат Боливар между високи скали в река Ориноко.

Шубраците и храстите закриваха да се види има ли наоколо палатки или хора. По реката не се виждаха влекачът и шлеповете на американската палеонтоложка експедиция. Във всеки случай ние се движехме предпазливо, озъртахме се, ослушвахме се, но освен течението на реката Карони, абсолютно нищо друго не се чуваше. Мъглата не беше се вдигнала напълно. Ако имахме ракети, бихме пуснали една да ги предупредим. Срещнахме само остатъци от колиби, консервени кутии, непотребни вещи, но от хора нямаше никаква следа.

Пърси Норман и Алън Ландис заприличаха на риби, намерили се на сухо. Че нямаше хората на американската палеонтоложка експедиция, за тях беше удар. Отчаянието им беше обяснимо. Те очакваха чрез експедицията да се отърват от нас и сами да се снабдят с дрехи и обуща. С антилоповите кожи, вързани под колената, приличахме на ескимоси.

Напразно се лутахме по брега на реката, докато стигнахме до гора от палми, храсти и дълго скрито блато, в което нагазихме. Вляво до самия бряг на реката се издигаше тепе, на което се покатерихме, седнахме и обмислихме какво да правим.

Пърси Норман и Алън Ландис все още се надяваха на невъзможното. Очакваха някакъв невидим случай да пи спаси. Все още не можеха да разберат, че се намираме в недостъпна местност, че никой на света, освен ние самите, не знае къде сме: на тепето, оградени от реката Карони, голямото блато и широка котловина, врязана в мергелните скали.

На юг й изток котловината се простираше между високи брегове и включваше голямо блато. Около блатото, което едвам се виждаше от тепето, растителността представляваше нещо подобно на джунгла, само че имаше открити поляни, цитрусови храсти, хлябно дърво и изобилие на дивеч. От мергелните брегове се стичаше филтрирана, чиста за пиене вода. Но как да напуснем наблюдателния си пост и да отидем в котловината! Както вече казах, река Карони беше плавателна до селището на индианците. Там бяха нашите камиони, в които нямаше само мляко от алигаторите. Така че ако се откъснем от тепето, можеше да изпуснем от погледа си клекачите, които отиваха до селището да товарят кокосови орехи, кожи, теково и махагоново дърво.

Определихме Мартин Ларсензвей, Пърси Норман и Алън Ландис да останат и наблюдават движението по реката, а останалите да слезем в котловината и донесем храна. Преди да тръгнем, Мартин Ларсензвей каза:

— Аз имам само 30 патрона за пушката. Пребройте вашите и тогава да решим да навлизаме ли в тая джунгла или да си построим лагер тук и да чакаме, докато се яви някой по река Карони.

Общо нашите патрони, без тия на пълнителите, бяха деветдесет и пет. Пърси и Алън имаха по десет.

— Не сме за никъде — каза Иван Горилата. — Да си налягаме парцалите.

— Да, и ще се храним с шума — сопна се Пърси Норман. — Може да се наложи да чакаме за влекач една седмица — значи да гладуваме. Ето ви моите десет патрона. Ако стане нужда, ще се браня с пистолета и мачета.

— И аз ви давам моите десет — обади се Алън Ландис. — В селището имаме над шест хиляди патрона. Ще слезнем до реката Парагуа с влекача и ще продължим проучването до ляноса на Ориноко, ако имаме време, преди да почнат дъждовете.

— На същото мнение съм и аз — съгласи се Игор Незнакомов. — Добре е да тръгваме, защото не се знае колко време ще се бавим. Да слезнем до река Карони и да видим откъде започва блатото.

Широката река се източваше на североизток, правеше завои около тепето и изчезваше зад високия бряг на котловината. На запад се простираше джунглата Парагуа, която не ни интересуваше в момента.

В подножието на тепето Карони правеше завой на запад, стигаше до брега на котловината и поемаше на север. Под свод от палми и лиани, скрита от погледа, течеше рядка кал, из която се показваха телата на кайманите и алигаторите. Широчината на тая рядка кал не беше по-голяма от три-четири метра. По повърхността й плуваха букети големи зелени листа с малки червени цветчета, подобни на хиацинти. Те оставаха неподвижни. Жълти петна от железен разтвор като пихтия се сливаха с рядката кал в река Карони. Мътилката издаваше тежка миризма на гнило. Опитахме се да стъпим на здрава почва, но попаднахме на тресавище. Това ни принуди да се върнем малко назад и да пресечем под палмите. Паразити, впили се в стъблата на дърветата, затрудняваха движението ни. Наоколо нищо не се виждаше. Мракът и влагата покровителствуваха всевъзможни гадини, които пъплят по ниските храсти, лигави, слепи, с много сигменти. Гъсеници с шипчета на главата слизаха по глициниите. Влакната по гърбовете им изпускаха жълта отровна течност. Мачкахме, ритахме с цървулите си там, където не можехме да вдигаме мачетите си, и едвам се добрахме до гората от вековни дървета. През листата на тия дървета не можехме да се ориентираме къде се намира тепето. Благодарение на светещите ни компаси намерихме къде е лагерът. Под високите дървета имаше малки храсти и движението стана по-леко.

Погрешно беше да забравяме, че нарушаваме вековния покой на джунглата. Ние правехме наново рискован скок в неизвестността.

Навлязохме навътре около петстотин метра и чухме странното жужукане на някакви скокливи обитатели. Тия звукове предизвикателно ни увличаха все по-навътре, без да можем да разберем на кого принадлежат. Цялото блато беше покрито с листата на бели и червени лилии. Те блестяха на слънцето. По тях кацаха и жужукаха водни кончета с големи прозрачни крила. Те си търкаха задните крака и издаваха чудния звук. Малко, зелено, колкото човешки нокът жабче се усмихваше на водните кончета. До самия бряг на блатото, между лилиите, се виждаше главата на питон. Колко малко знае светът за идилията на водните кончета и питона в блатото. Те кацаха по главата му, размахваха крилете си и той се скриваше във водата. Питонът обичаше зелените водни кончета да му духат с нежните си крилца. Това може би беше неговото единствено удоволствие.

Опитахме се веднага да се отстраним вдясно, но главата се размърда. Лилиите се преобърнаха, водните кончета избягаха. Надигнал се на един метър над водата, питонът в няколко секунди излезе целият.

— На нож! — извика Иван Горилата и се хвърли върху питона. С неподражаемо движение, като джигит, той удари животното по главата. Острият мачет и майсторският удар разделиха главата от трупа. За нас с Игор Незнакомов не остана време да участвуваме.

С хитри и подигравателни очи Иван Горилата каза:

— Пътят е свободен!

С рядко самообладание Игор Незнакомов се завря в гората зад блатото. В открита поляна бликаше от земята извор, който изхвърляше на вълни чиста и бистра вода. Под голямо хлябно дърво спокойно пасяха няколко антилопи и десетина малки сърни. Несвикнали да ги безпокоят, освен ягуара с дивия си рев, тия наивни животни не ни обърнаха никакво внимание.

Петте едновременни гърмежи ги накараха за момент да спрат погледа си на убитите си другари. Чак когато ни видяха, хукнаха да бягат.

Игор Незнакомов се хвана за небръснатата си от месеци брада, после, като протегна ръка към убитите животни, каза:

— Добре сме я свършили, но как ще ги носим? На тревата лежаха три сърни и две антилопи.

— Сърните ще нося сам — обади се Иван Горилата. — Те са малки, ще ни стигнат за вечеря. Но как ще пренесем тия грамадни антилопи? Вие двамата на един път ще носите едната, другата ще оставим на ягуара за вечеря.

Иван Горилата свърза с лиани наедно трите малки като агънца сърни и ги метна на гърба си. Ние с Игор Незнакомов закачихме на един прът едната антилопа и поехме обратния път покрай блатото за тепето. Благодарение на предвидливостта си, че оставихме по дърветата знаци с мачетите, успяхме лесно да се доберем до нашия лагер.

Изтезанията, гладът и лишенията от най-елементарни удобства ни бяха направили несъкрушими, неспъвани от нищо. Успяхме да изкачим товара си до върха.

Докато Мартин Ларсензвей, Пърси Норман и Алън Ландис одираха дивеча, ние се оттеглихме да си починем.

Пърси Норман се въодушеви от вида на прекрасните сърни и заяви, че следващия път той и Алън ще отидат на лов. Но като им разказахме, че в блатото има питони, те се поизгледаха въпросително.

Мартин Ларсензвей направи от анакондата, боа удушвач, каза, че с големи ловци като Пърси и Алън няма да рискува да слезе от тепето, за което вътрешно и двамата му благодариха. Тримата се направихме на глухи и си опекохме само за нас дробчетата.

Мартин Ларсензвей се занимаваше с печенето на сърните. Пърси и Алън носеха и цепеха дърва. Ние се налегнахме на сянка.

Всяко творение на природата има своите права и задължения, навици, мъки и инстинкти. Наоколо храстите имаха вид на нашата смрадлика, само че с по-големя листа, тъмнозелени. Нищо не показваше, че като се унесем в сън, от тия зелени листа ще ни нападнат зелени малки паяци. Когато ни повикаха да станем за вечеря, при опита да се повдигнем почувствувахме, че сме загубили нашата еластичност. Някакво вдървяване опъваше кожата на телата ни.

Игор Незнакомов се чешеше по врата. Иван Горилата си погледна ръцете и ги размаха. Аз усещах, като че ли под кожата на лицето ми са прекарани конци, които се опъваха.

Иван Горилата се опита да скокне, но изохка. Чу го Мартин Ларсензвей и изтича.

— Трябваше да ви предупредим. Виж тук — и обърна един от големите зелени листа. Два зелени паяка от вида на салтищидея се мъдреха, после се свиха на топка и се покриха със зелена паяжина.

— И тук ли няма да имаме мира — с болка изстена Игор Незнакомов. Вратът му беше се вдвъртил напълно.

— Дайте, ако има, да си намажа с нещо врата, не мога да го движа.

В тия храсти идват малки като колибрите птици. Щом има паяци салтицидея, то има и по-големите — ликодея. Малките птици се улавят в мрежата. И докато те се борят да се освободят, ликодеята ги омотава допълнително с паяжината и след като ги умъртви, изсмуква кръвта им. За да се предпазим от паяците, изсекохме и изгорихме всички храсти наоколо.

Понеже нашите чували за спане бяха вече надупчени, то всяка гадинка можеше да влезе и да ни причини излишни страдания. Водните кончета в блатото се хранеха не с жабчета, а с яйцата и ларвите на комарите — на всяка лилия имаше по няколко комарови гнезда. Нашето спасение беше да стоим на това тепе и да чакаме да мине нагоре или надолу някой влекач. Следователно трябваше да се окопаем, да имаме много дърва и цяла нощ да поддържаме огъня. За ходене пеша и дума не можеше да става. Много бяхме изтощени.

— Бях се отдал на тая експедиция с цялата си душа и любов, но открих, че трябва да я мразя. Ето, виждате, че и американската палеонтоложка експедиция, от която можехме да се снабдим с лекарства за имунизация, е заминала. Те са знаели от миналото си идване, че тук има опасни паяци, змии и други насекоми, които ние още не сме открили, и са си носили специална аптека — философствуваше Игор.

— В нашата аптека има всички необходими лекарства, но как и кога ще стигнем там! — въздъхна Мартин Ларсензвей.

Вечерята мина сполучливо под осветлението на големия огън и бледата, ясна, пълна луна. Започна симфоничен концерт от стотици жаби със солист някакъв ягуар, сигурно навечерял се с антилопата, която му оставихме.

Четиримата легнаха да спят, а ние с Мартин Ларсензвей останахме да дежурим. Другите се намъкнаха в чувалите си, с главите към огъня.

Кладата се разпали и светеше като речен фар — който минеше по реката Карони, щеше да ни види.

До полунощ нищо особено не се случи. От силния блясък на луната звездите не се виждаха. Шумът от течението на Карони не се долавяше. Чакахме с напрежение да чуем сирената на спасението. Уви, нищо! Само от просторната котловина долитаха звукове, прилични на славослов от глъбините на ада. Нейните обитатели изразяваха радостите и скърбите си. Никой от тях не искаше да умре. Бореше се с всички сили да се запази, падаше ничком сразен и умираше във фанатичните челюсти на противника си. За глада в джунглата няма нравствени закони. Единственото, което определя всичко, е само надушването на плячката. Зелените паяци бяха надушили нас.

В момента зеленият паяк беше по-сигурен за живота си от нас. Той имаше сетива, каквито ние не притежавахме, и можеше да предотврати нападението на неприятеля. Ние бяхме длъжни да запазим нашата порция от живота.

Мартин Ларсензвей не беше уморен от живота, но неговата устойчивост беше накърнена от ухапването на кърлежа. Очите му се затваряха. Сънят му доставяше успокоение, което го унасяше в сладка дрямка. Очарованието на нощта притисна натежалите му клепачи и той заспа, без да види на завоя на реката Карони фаровете на влекача. Събудих го и той ми се извини, че е заспал.

Хвърлихме в огъня приготвените сухи дърва и шума и зачакахме да ни видят. Влекачът идваше срещу течението и отиваше към селището на индианците.

Един час след като спря влекачът, с малка лодка се прехвърлихме. На него прекарахме остатъка от нощта.

Нощта скри отчасти нашето жалко облекло от дрипи и импровизираните цървули. Но дневната светлина ни изложи пред капитана на влекача и неговите помощници в цялата ни мизерия на скитници. Според по-късните му признания, капитанът ни взел за избягали от Френска Гвиана каторжници. Обаче когато му показахме документите си, речният капитан ни покани на закуска и ни продаде една каса американски джин. Тоя речен пират беше получил своето кръщение по горното течение на голямата река Ориноко и сега със своя трениран екипаж обираше по река Карони индианските селища, отвличаше техните богатства и жени, след като ги напиваше с отровния си джин.

В кабината му имаше много каси ликьори, джин и портвайн. Куп шарени басми му служеха за примамка на жените. Той отиваше да мърсува между младите индианки, да получи в замяна срещу бутилките джин и ликьори кожите от ягуарите, да напълни шлеповете с банани и ананас. Той си призна, че друго удоволствие в живота си няма освен пиратството.

Към нас се отнесе деликатно и искаше да ни използува, след като узна, че в селището сме си оставили камионите. Желанието му да ни има на разположение го разнежи и ние получихме всичко, което му беше за даване.

Пърси Норман и Алън Ландис се напиха до неузнаваемост. Капитанът ни даде самобръсначката си и една малка ножица и ние се освободихме от косите и брадите.

Малко преди да се стъмни напълно, влекачът спря пред селището на индианците. Фаровете осветиха колибите и лицата на цялото индианско население, излезнало да ни посрещне. Отдалече, много време преди да стигнем до селището, сирената алармираше околността. Всичко живо, включително и маймуните и кучетата, се яви на брега на Карони.

Като ни видяха, че слизаме от влекача, сигаросите изпаднаха в паника. Както разбрахме по-късно, торнадото, от което едва се спасихме, застигнало Бързоногия елен и неговите хора. Само неколцина от индианците успели да се спасят, като легнали по очи и се отървали само със затрупване. Между убитите бил и Бързоногия елен. Живите разказали, че ние сме виновни за смъртта на другарите им и затова ни гледаха настръхнали, готови всеки момент да се нахвърлят върху нас.

С насочени срещу тях пушки ги накарахме да се оттеглят назад. Но те ни сочеха като лоши видения и непрекъснато крещяха нещо за злите духове. Не пуснахме да слязат на брега Пърси Норман и Алън Ландис, защото те бяха много пияни.

Капитанът на влекача, който не знаеше нищо за нашите връзки с индианците, изрева като луд и се втурна срещу тях с юмруци.

В суматохата не сме видели кога са слезли Пърси и Алън. И те се спуснали да бият с юмруци, но това предизвика още повече индианците. Те се нахвърлиха върху тях и ги повалиха на земята.

Хората на капитана се спуснаха да спасяват Пърси и Алън и посякоха няколко индианци.

Жените викаха, маймуните крещяха, кучетата лаеха. В тъмнината се чуваше охкане, пищене и гърмежи. Приличаше на малка вартоломеева нощ в джунглата.

Донесоха ранените на влекача. Ударен с нещо беше и капитанът. Като разбра, че Пърси Норман и Алън Ландис са тежко ранени, той заповяда да изпратят срещу колибите шест запалителни ракети, след което да откарат влекача и шлеповете на другия бряг на реката Карони.

За щастие нашите камиони бяха много далече от колибите под специално построен навес.

Цяла нощ индианците се мъчеха да потушат пожара. На сутринта ги разгонихме и си прибрахме камионите.

Целия ден капитанът и неговите помощници товариха шлеповете с плячка. Оставиха пет каси джин и ликьори, малко цветни басми и потеглихме надолу по реката.

Никой не се яви да ни изпрати. Превързахме тежко ранените Пърси Норман и Алън Ландис, дадохме им за утешение по още една бутилка джин и ги настанихме на собствените им легла в първия камион.

Капитанът беше задигнал една млада индианка и се затвори в кабината си да гуляе. Реката Карони разреши на своите обитатели, кайманите и алигаторите, да ни конвоират. Иван Горилата и Игор Незнакомов също се напиха и дадоха свобода на вокалните си дарования. Окръжаващата ни джунгла не смущаваше онова фантастично настроение на презрение, което чувствувахме на шлепа, след като бяхме прекрачили първия етап на нашите изпитания. Това презрение към действителността може да почувствува само оня, който е минал през зеления ад, мистериозната гора и джунглата Ророима. Само той може да разбере какво значи ужас, напрежение, безсънни и кошмарни нощи, глад и да не може да познае себе си, да бълнува или да загуби съзнанието си.

Нашите кожени чанти, съдържанието на които никой не узна, се търкаляха из камионите. Иван Горилата и Игор Незнакомов ги бяха напълно забравили. Реакцията от спасението и алкохола ги вдъхновяваха в друго направление. Те знаеха, че в камиона никой няма да им открадне кожените чанти с диамантите.

Те искаха на един дъх да изпият до дъно чашата на своето щастие. Ужасът през нощта и размишлениЯта къде се намираме ферментираха в пияните им мозъци. Те не пееха, а просто крещяха срещу мистичния страх на смъртта, от която се спасихме. Ако пиратите на влекача и съседния шлеп знаеха съдържанието на кожените ни чанти, сигурно нямаше да ни гледат с такова безразличие.

На другия ден от пътуването, когато се наситихме на трогателното си опиянение от свободата, ние се затворихме в нашия камион, загребахме вода от река Карони, поизмихме се и си облякохме нови дрехи. Обущата обухме още първия ден. Цървулите си подарихме на алигаторите и кайманите, които се сбиха за тях и ги лапнаха само за миг.

На брега, зад мястото, където реката Парагуа се влива в река Карони, по наше желание капитанът ни свали и ни пожела скорошно оздравяване. Той считаше, че страдаме от някаква опасна мания да пътешествуваме. Напълнихме празните си варели с бензин и нафта. Купихме си два чувала прясно брашно. Капитанът се прости с нас като с каналии, като ни изпсува, че сме непоправими идиоти. Естествено ние благодарихме за комплимента и му обещахме, че ако се видим в Сиудат Боливар, ще го поканим на банкет.

Влекачът се скри зад надвисналите над реката върбалаци. Проверихме чантите под двойните дъна на камионите. Всичко си беше на мястото.

От ударите на томахавката лицата на Пърси Норман и Алън Ландис бяха сини и подпухнали. Главите ги боляха до пръскане. Всяка сутрин им правехме нови превръзки, но нещо не беше в ред. Те не ни виждаха и само пъшкаха. При разпределението на касата с джин дадохме им по една бутилка повече. Никаква храна не можеха да приемат, само пиеха и се унасяха.

Заключени в камионите, сред необятната суха степ, на пет километра от сливането на Карони и Парагуа, ние се наспахме, проверихме състоянието и съдържанието на кожените си чанти и си направихме нанасяния в картите и дневниците.

За голямо съжаление ранените ни другари бяха обезобразени и в полусъзнание. Те не бяха вече ония надменни и озлобени хора, които ни се заканваха. Най-после те разбраха, че единственото, което човек може да направи преди смъртта си, е неговото разумно прощаване с неприятелите му. Вода за пиене изровихме в пясъка, но трябваше да я филтрираме. На 350 километра северно реката Карони се вливаше в реката Ориноко. Там също имаше индианско селище и пристанище на влекачите. Разделяше ни джунглата Парагуа. Как щяхме да стигнем дотам с двамата тежко ранени?

Да чакаме за друг влекач беше невъзможно. Капитанът на нашия влекач е предупредил другите влекачи за нашето нещастие и че е запалил индианското селище. Време за бавене нямаше. Състоянието на Пърси Норман и Алън Ландис се влошаваше. Решихме да се движим, доколкото това ще ни бъде възможно, по брега на реката Карони.

Преди да тръгнем, събрахме се всички в първия камион да превържем двамата ни другари. Изпитият алкохол беше изиграл ролята на упойка и временно беше притъпил болките им, но не това беше страшно. Те бяха изпаднали в мозъчна депресия, която беше по-опасна от всичко друго. Легнали, с превързани глави, те бяха в полусъзнание — едвам си извръщаха очите, за да видят светлината. Към болката нямаха никаква чувствителност, защото, когато почнахме да отбинтоваме главите им, те не проявиха интерес. Водата, която поставихме на напуканите им устни, не погълнаха. Измихме раните и тогава видяхме, че черепите и на двамата са пукнати. Проговорихме им. Думите и гласовете ни не им правеха впечатление. Пърси Норман само си мръдна ръката, а Алън Ландис ни погледна с жестоко изражение. Светлините на живота в тях угасваха. Неизбежно последствията от ударите на томахавката щяха да ги лишат от възможността да си възвърнат старото положение. Ако не бяха ги прибрали пиратите от влекача, положително озлобените индианци щяха да ги отвлекат и убият.

Казахме им, че тръгваме веднага за Сиудат Боливар, за да ги предадем в болницата за лечение. Оставихме им близо до леглото по една бутилка джин и заключихме камиона.

Иван Горилата и Игор Незнакомов влязоха в кабината на първия камион и ни пропуснаха с Мартин Ларсензвей да водим. Бавно, да не предизвикаме излишно сътресение, потеглихме край върбалаците на Карони.

Камионите имаха глицеринови амортизатори и бяха построени за движение до половин метър във вода. На задните колелета прикачихме специални външни шини с лопатки, срещу пясъка.

Целия ден се движехме най-внимателно все по наноса на реката Карони. Заобикаляхме блатата и гледахме дано се случи някакво чудо: да се яви някой влекач. Както се движехме, нямаше да стигнем в Палуа — индианското селище — след един месец. Представяхме си как се чувствуват Пърси Норман и Алън Ландис. Душата на всеки един от тях предусещаше края.

Спряхме за нощувка на самия бряг на реката. При отключването на първия камион ни лъхна страшна миризма на клозет. Алън Ландис беше станал от леглото си и седеше край масата с бутилката пред него. Като влезнахме, след като проветрихме, надигна се и Пърси Норман и седна също на масата, близо до американеца. Подадохме им цигари и ги попитахме как се чувствуват. Предполагахме, че щом са могли да станат от леглата си, могат и да говорят.

Видяхме, че единият се готви да държи реч, а другият се поусмихна и това ни успокои.

— Аз — каза Пърси Норман, — щом се върнем в Каракас, си подавам оставката и си заминавам за Англия. Ще продам каквото имам в чантата и повече няма да излагам живота си.

— Моето семейство е забравило как изглеждам. В последното си писмо жена ми ме питаше имам ли намерение да се връщам при нея. Не е ли опасен тоя въпрос? Мисля, че разполагам с достатъчно кристали, които ще ми осигурят уважението в моето семейство.

Главата сигурно го болеше ужасно. Той се хвана за бутилката, на един дъх я изпразни и продължи бавно да говори.

Алън Ландис го поглеждаше под око.

— Мартин, не съм ли прав? Аз имам вече едно убийство на съвестта си, което никога няма да забравя. Ако бих могъл, още сега бих избягал от вас. Аз се срамувам да срещна погледа ти. Тук няма закон, който може да ме осъди за моето престъпление. Но зрелището на разсечения магьосник е пред очите ми. Никакъв човешки закон не може да заличи това от ума ми.

Мъча се да се убедя, че съм действувал правилно, но кръвта, която изтичаше от разсечената глава на магьосника, се прелива всеки час на деня и нощта в моята и аз губя съзнанието си. Аз съм наказан, не мога повече да се понасям.

Алън Ландис го изгледа със страшно презрение, замахна с празната бутилка, удари Пърси Норман по главата и извика с погнуса:

— О, шатап!^[1]

От сътресението на новия силен удар ранената глава на англичанина не издържа. Той изпусна своята бутилка и се сгромоляса на земята мъртъв.

В отчаянието си Пърси Норман жадуваше прокобата на собствената си съдба.

Алън Ландис като сомнамбул излезе в нощта и се загуби край реката Карони.

Когато го потърсихме, той се беше проснал на земята по лице. Беше сграбчил в шепата си пясък и лежеше неподвижен.

— Какви рафинирани злодеи са и двамата — с погнуса цъкна Мартин Ларсензвей. — За какво има да се възмущава тоя пияница, та преби нещастника. Пърси Норман може би изкуствено демонстрираше с някаква цел своята изповед. Той беше най-големият лицемер, когото съм срещал. Но защо да загине така? Алън Ландис, това е друго. Той е хулиган, който когато се напие, е по-жесток от убиец.

През цялата нощ Алън Ландис се държа смирено. Никой не мигна. Чакахме да се съмне, за да погребем Пърси Норман. Вън в тъмнината се разиграваше Друга трагедия. Като че ли надушили, че в камиона има труп, около него се събра погребална бригада от хиени и чакали. Те виеха, качваха се по колелетата на камиона и си показваха муцуните на прозорците.

Два последователни удара бяха повече, отколкото можеше да издържи помътненият мозък на Пърси Норман. Алън Ландис се е чувствувал нещастен и тая изповед му е припомнила собственото му престъпление: убийството на индианката. Но защо той трябваше да извърши второто убийство? Жестокото му нападение върху Пърси Норман не беше резултат само на пиянската му възбуда. Алън Ландис също беше напуснал своето семейство заради тая експедиция и не един път се оплакваше от носталгия.

Отрезнял, на другия ден той видя с очите си мъртвешкото изражение на Пърси Норман. Затворените очи, изкривеното от мъченическата смърт лице нагледно показваха резултата на неговото безумие.

— Алън, тебе ще държим отговорен — обърна се към него Мартин Ларсензвей. — Ти го довърши и за това са свидетели всички.

Отидохме в нашия камион да решим къде да бъде погребан трупът, за да не го изровят чакалите и хиените.

Докато сме се бавили, Алън Ландис, обзет от угризение, напуснал камиона. Потърсихме го, обаче никъде не го намерихме.

Игор Незнакомов се качи на покрива на камиона и извика:

— Алън е към реката. Бърже да го уловим, докато не е направил някоя глупост!

Алън Ландис беше ни изпреварил и отиваше към реката да се самонакаже. Не, той нямаше тоя кураж! Ние го видяхме как хвърля камъни към излезналите от реката каймани. Кайманите тракаха с челюстите си и когато го подгониха, той не успя да избяга. В ръцете си нямаше някакво оръжие. Първият кайман, който го настигна, захапа левия му крак.

Докато ние му се притечем на помощ, кайманът преряза крака. Вдигнахме го и едвам имахме време да се скрием в камиона. Десетина каймани и алигатори се влачеха подир нас по следите на пролятата кръв. Грабнахме пушките и открихме стрелба. Когато видяхме, че има опасност да проядат гумите на камионите, излязохме и с мачетите ги върнахме в реката. Кръвта от крака на Алън Ландис заля целия камион. Употребихме всички материали на двете ни аптеки, за да превържем откъснатия крак и да го стегнем между две шини.

Казахме сбогом на реката Парагуа, на закуската и веднага тръгнахме на път. От изтеклата кръв Алън Ландис загуби съзнание. Останах при него да го пазя. Но и той ни напусна, преди да настъпи нощта. Имахме вече двама мъртъвци. Нямаше смисъл да гоним реката Ориноко. Те щяха да се разложат. Кому бяха нужни мъртви трупове?

До пристанището Палуа на реката Карони и Ориноко с обикалянията през прерията и джунглата Парагуа имаше над триста километра, а ние имахме още работа; трябваше да проучим района между реката Парагуа до ляноса на реката Ориноко.

Въпреки глицериновите амортизатори, друсането и наклоняването през неравната прерия бяха неизбежни. За да не паднат, превързахме труповете за леглата и обърнахме камионите обратно към устието, на Парагуа. Безропотно се сменяхме на кормилата и превъзмогвахме всичките си чувства. Непонятното бе, че никой от нас не изрази някаква скръб. Бяхме притъпили всякаква сантименталност. Всекидневието ни опустошаваше. То беше пресушило всички жизнени сокове, които предизвикват вълнения. Безшумно изпълнявахме задълженията си. Тежките условия изчерпваха до крайност силите ни. Вечерите ни сварваха капнали от умора да си приготовляваме храната около огнището. Това ни потискаше достатъчно, за да мислим за умрелите. Вътрешно всеки знаеше много добре, че в камионите возим два фантома, но така също всеки за себе си се успокояваше и търсеше опорна точка да се освободи от бездушното и призрачното. Ние бяхме неспособни за човешка печал. Нашата мисия беше проучването на предпланината в Дяволската планина. Чувствата ни се преобразяваха от мисълта да приключим час по-скоро с проучванията и да избегнем дъждовния сезон. Усещахме как приближава с бясна скорост вятърът от Андите и ни затрупва с пясък.

Камионите едвам издържаха силния вятър, особено следобед. Бивахме принудени по това време да търсим завет и да спираме за нощуване. Ситният пясък като сачми тракаше по стъклата.

Бяхме спрели до една пропаст, дълбока десет метра Ронливият бряг не позволяваше да се приближим. Зад тая пропаст брегът ставаше по-стръмен, растителността се увеличаваше. От реката духаше мразовит вятър.

След четиридесет и пет дни започваше сезонът на непрекъснатите дъждове.

Прерията ни предлагаше услугите само на чакалите и хиените. Въпреки че стъклата на прозорците влизаха херметически в железните рамки, през нощта се явиха неканени гости, малки и големи мравки. А по осветените стъкла се удряха всевъзможни буболечки. Тътнежът на вятъра гърмеше в прерийната шир и се чувствуваше как тласка камиона. По небето се движеха мастиленочерни облаци, гонеха се с луната и закриваха светлината.

От полунощ до сутринта непрекъснато ветровете подновяваха всеки десет минути напора си и нищо не беше в състояние да обуздае силата, с която налитаха на камиона. Очаквахме да ни хвърлят в пропастта.

Необитаемата прерия в тая част около реката Карони е прошарена от мочурища и блата. Ниската трева е рядка, посипана с прах. Нощем е невъзможно да се покаже човек вън от камиона.

Страшното се състоеше в това, че не можехме да заспим. Чувствувахме, че всяка нощ е продължение от разглобяването ни, което започна след удара на Алън Ландис върху главата на Пърси Норман. Физическите неудобства бяха донякъде поносими, но душевните мъки ликвидираха окончателно самочувствието ни.

Мартин Ларсензвей, който лежеше над моето легло и се намираше до прозореца, се обръщаше при всяко по-силно напиране на пясъка върху стъклото. На отсрещните легла Игор Незнакомов и Иван Горилата трескаво подскачаха и ругаеха. Сънят не идваше, напрежението се засилваше, смущението от вятъра и пясъка ни пречеше да заспим.

Непосредствено до нашия камион беше другият с двата трупа.

Това беше последната ни нощ с Пърси Норман и Алън Ландис.

Кошмарно нощно затворничество до сутринта. Щом се развидели, всички излезнахме от камиона с облекчение. Вятърът беше утихнал.

— Прекрасно се наредихме. На кого от нас четиримата е сега редът? — каза Иван Горилата. — Магьосникът си урежда сметките.

— Слушай, Иване, не говори като децата. Тук няма никакво уреждане на сметка от никакъв магьосник, а просто съвпадение на обстоятелствата — скара му се Мартин Ларсензвей. — Кой накара Алън Ландис да дразни алигаторите и кайманите? Или трябваше само да си играе с алигаторите, или само да мисли. Хищниците го изненадаха, изпревариха го и не можаха да му се спестят всички тия мъчения, от които умря. Днес е шестият ден, откак сме напуснали Парагуа. Довечера сме там. Ще ги погребем дълбоко, така както са с превързани глави и крака, и ако ни назорят от английския консул в Сиудат Боливар, ще се върнем с влекача и консула да ги изровим. Капитанът на влекача ще свидетелствува за ударите с томахавка. Затова избрах реката Парагуа като място, където да ги погребем.

— Ще съставим надлежно протоколи за тяхната смърт, ще им предадем кожените чанти с диамантите и да ни освободят от отговорност. Преди да ги заровим, трябва да опишем цялата им наличност, като съставим протоколи в четири екземпляра, подписани от четиримата — съгласи се Игор.

— Ние четиримата сме морално обвързани — каза Иван Горилата. — Бяхме свидетели на разигралата се драма, следователно задължението е солидарно да се справим с последствията.

Игор Незнакомов беше кашавар. Той приготви един пудинг, направихме си за първи път чай и след като проверихме, че всичко е в ред и в двата камиона, тръгнахме. Вечерта стигнахме до реката Парагуа. Слънцето от ветровете горе в Андите при залеза експлодираше на стъпала в оранжево. Лъчите пламтяха и изскачаха на непрекъснати снопове като от кратер и запалиха в мораво снежните върхове. Сиянието хвърляше дъгообразна сянка върху небето. Вятърът настъпваше и свличаше тъмнината, бавно гасейки сиянието. Тънка ивица светлина прибираше последните лъчи зад снежната линия. Реката Парагуа ни посрещна с необикновена нежност и ни подслони в нейните заливи между върбалаците. Синият пясък ни предложи снагата си за огнище. Върбалаците ни доставиха дърва. За първи път имахме спокойствие. Тая нощ спахме непрекъснато до сутринта.

Въпреки че приживе нашите отношения с Пърси Норман и Алън Ландис не се отличаваха с голяма коректност, след тяхната смърт съжалявахме за липсата им. Изпитвахме някакво угризение на съвестта, като че ли бяхме извършили престъпление. Още не можехме да свикнем с мисълта, че сме без тях. Те ни липсваха. Ние съжителствувахме с тях без омраза. Тяхната натрапчивост и расова надменност бяха за нас отдушник на всички увлечения. Те смекчаваха нашата необузданост и ни сближаваха. В експедицията те бяха нашата визитна картичка. Диамантите и емералдите ни бяха за момент отчуждили, но не и разделили. Те бяха наши шефове и отговорници. Сега организацията ни се лишаваше от тях, но работата нямаше да бъде прекъсната.

Изкопахме два дълбоки трапа, увихме труповете в одеяла, спуснахме ги, наредихме големи камъни от реката Парагуа и с това изпълнихме човешкия си дълг. Издълбахме имената им на две талпи и ги заровихме в гробовете. Мир на праха им. Чакаше ни колосална работа.

Камионът, в който умряха Пърси Норман и Алън Ландис, стана негоден за употребление. Не като машина, разбира се. Каросерията беше напоена с кръв и мръсотии и ако бихме затворили едно куче, то би умряло от отровна миризма. Разтворихме капаците да се проветри, за да извадим личните имущества на покойните. Измихме си ръцете с една бутилка джин и си приготвихме обилна вечеря, която поляхме с порядъчно количество прекрасен портвайн.

Безвъзвратно загубеното никога не се връща. То се откъсва бавно от мисълта, разпада се и се забравя. Загубеното си изгражда своя философия само за момент и понеже му липсва жизненост, то няма изисквания, не влияе на Съзнанието, става оскъдно чувство и се превръща в спомен.

Погледнах през прозореца. Повече от двадесет чудовища гледаха към камиона. Малкото животинче беше изчезнало. Настроението ни се повиши. Укалелето ни беше създало непосредствена връзка с обитателите на реката Парагуа, обаче сънят не идваше. Или по-точно казано, всеки се страхуваше да остане сам със себе си, затова отлагахме несъзнателно раздялата си. Най-после се решихме на отчаяната постъпка да се напием и да си лягаме. Загасихме петромакса и всеки със своята бутилка се излегна в очакване да заспи.

По едно време в просъницата до слуха ми достигна хъркане, което се засили.

Почнах да сънувам съвършено отвлечени неща, които нямаха нищо общо с положението, в което се намирах, обаче чуждото хъркане проникваше в съня ми и ми пречеше.

Хъркаше Мартин Ларсензвей, легнал по гръб, скръстил ръце на корема си. Иван Горилата беше подпрял с двата си крака потъналия в брезента Игор Незнакомов и пъшкаше тежко. После извика.

Не можеше да се спи. Запалих петромакса и събудих Мартин Ларсензвей да не хърка. Иван Горилата сънувал, че го затиска скала и с краката си я бутал да се освободи. Игор Незнакомов нищо не разбра. Имаше още четири часа, докато се разсъмне.

Това беше прощалната ни нощ с умрелите, които на сутринта трябваше да напуснем.

— Не остава нищо забравено на земята — каза на сутринта Иван Горилата. — Нощес, след като ме събуди Лабо, пак заспах и сънувах Пърси Норман, че ми заповядва да предам неговата чанта с диамантите на жена му. Не ми е ясно защо мене беше избрал за тая работа. Цялата нощ се въртя около мене с превързаната си глава. Не пропусна да ми каже, че Алън Ландис го е убил.

Разхождаше се из камиона, оглежда се по кьошетата и се измъкна през оня прозорец над главата на Мартин Ларсензвей. Така ясно го виждах, че когато излизаше от прозореца, надигнах се след него и вместо него видях Мартин, кръстосал ръцете си, хърка ли, хърка.

— Аз нищо не сънувах. Само ми беше много тежко от изпития алкохол — каза Мартин Ларсензвей. — Усетих, че хъркам, но не можех да се обърна. Нещо ме притискаше, но не можех да се помръдна.

— И двамата не ме обичаха — изповяда се Игор Незнакомов — и това ме освободи от излишни сънища. Към сутринта сънувах, че сме в Каракас и отидохме в кабарето, където подарих на моята Мерцедес един диамант.

— Щастливец, ти без твоята Мерцедес не можеш и насън — подигра го Иван Горилата.

— Нищо — успокоих го. — Имахме съставени протоколи за личните имущества на Пърси Норман и Алън Ландис. Ще ги предадем на съответните легации срещу документ, който в дубликат ще изпратим на семействата им. Адресите ги има в писмата им. Легациите да се погрижат да намерят жените им. Това не е наша работа. Семействата им могат да ни обвинят, ако лично предадем чантите, че сме ги ограбили. Точка! Какво следва от дневния ред?

— Как ще продължим сега проучванията — запита винаги трезвият и практичен Мартин.

Това беше много по-сериозен въпрос. Трагичната смърт на Пърси Норман и Алън Ландис не можеше да прекъсне проучванията, за които бяхме подписали договор с Петролния картел в Каракас.

Бяхме четирима — по двама за всеки камион. Имахме достатъчно патрони, малко храна и сравнително добро здраве. Оставаше да се споразумеем откъде да започнем проучванията. За нас беше важно да картираме терена от реката Парагуа до ляноса на реката Ориноко, което значеше да се върнем по обратния път и да тръгнем по левия бряг на Парагуа, докъдето беше възможно да се движим с камионите, а по-нагоре — пеша. Школувани и аклиматизирани в продължение на осем години, ние знаехме приблизително какво ни очаква в местност, където не беше стъпвал човешки крак.

Реката Парагуа е петата по величина река, която извира от Сиера де Пакароима. Дяволската планина е част от тая верига. Това са реките Карони, Карао, Парагуа, Гурци и системата КаураВентури. В тая област между Сиера де Пакароима и Сиера де Мерида тече главната река Ориноко. Милиони години са протекли и в тая област върху основната скала на Архайкума са се разливали моретата на всички геоложки епохи, които са ни оставили хиляди метри от своите седиментни уталожения в контакт с всички станали ерупции. В седиментните уталожения са попаднали милиони тона органически материали от животни и организми, които вследствие на каталичното действие на минералните соли и огромния натиск са генерирали в земно масло. Точно него търсехме. Трябваше да открием благоприятните структури, в които то се е събрало. Венецуела е прочута със своите петролни находища.

— Има ли смисъл да мъкнем и двата камиона назад? — предложи Иван Горилата. — Да приберем всичко ценно от камиона на Пърси Норман и тогава да тръгваме. Ще ни се наложи доста изкачване, докато стигнем до праговете на Парагуа. Обратно, на слизане ще трябва да се движим перпендикулярно на Ориноко. Съмнявам се как ще се справим дори с единия камион през джунглата Парагуа.

— Добре, ами какво ще стане с втория камион? — попита Игор Незнакомов.

— Ще го оставим на чакалите и хиените да се крият от дъжда. Понеже и двата камиона са от една и съща марка, ще извадим ресорите, нещо от скоростните кутии, всички лагери и гуми, може да вземем буталата с пинионите и по тоя начин ще се запасим с резервни части.

Запретнахме се и до вечерта прибрахме всички важни части от втория камион. Обърнахме каросерията и смъкнахме гумите му.

За да бъдем по-далече от блуждаещите духове на Пърси Норман и Алън Ландис, закарахме нашия камион на няколко километра до едно сухо дере, от което преди едва се бяхме измъкнали. Там в пясъка открихме вода за пиене и смазахме резервните си части.

В дълбоката десетина метра ерозия се очертаваха седиментните пластове на терциера. Това ни интересуваше. По протежение на сухото дере глинестите и пЯсъчните пластове показваха посоката на разпространението и наклона на нагъването. Трябваше значи да намерим откъде тия седиментни пластове започваха. Опитахме внимателно изсушени на слънцето мостри от пясъчния пласт с хлороформ — те съдържаха окислено земно масло. Дебелината и дълбочината на седиментите се увеличаваше на север. Нанесохме посоката на дерето и взехме съответните проби. Оставаше при връщането да проследим ребрата на антиклиналата и да определим нейната ос. Работата беше много интересна и ни отне и следващия ден. Това ни накара да забравим себе си, Пърси Норман, Алън Ландис, душевната мъка, нашите желания и копнежи, но не забравихме вечерта да разгледаме кожените си чанти.

Много отдавна не бяхме надниквали във вътрешността на тия кожени чанти, съдържанието на които представляваше цяло богатство. Диамантите и емералдите заедно с другите редки кристали бяха също резултат на нашата геоложка работа. И затова в себе си те криеха нашето лично, материално и душевно удовлетворение от приказния свят на Дяволската планина. Бяхме забравили първоначалната си алчност. Разсипахме съдържанието на чантите върху масата и под осветлението на силния петромакс се наслаждавахме на нашия труд.

Иван Горилата ни показа екземпляри от диаманти, които съперничеха на южноафриканските и индийските по големина и оцветяване. Игор Незнакомов ни превъзхождаше със своите емералди. Мартин Ларсензвей ни изненада, като каза:

— Кой от нас ще оживее, докато се приберем, за да им се радва? Съществува вероятност да не стигнем до ляноса на Ориноко. Внезапно може да започнат дъждовете. Нищо не знаем за джунглата Парагуа и как ще стигнем до нея. Нека да не се заблуждаваме. Нормалният начин на живеене, храната и онова, което още не се е проявило в кръвта ни, неминуемо ще се отразят върху здравето ни. Не се обиждайте, че ви говоря така. В колко късо време се разигра трагедията на Пърси Норман и Алън Ландис. За десет дни и двамата загинаха.

Игор Незнакомов просто сграбчи своите скъпоценности и ги нахвърли в чантата си. Взе от кутията укалелето и непринудено засвири.

Романсите възвърнаха настроението ни. Истинският смисъл на живота отново се върна при нас. Фалшивият блясък на диамантите и златото, които за един момент ни бяха заслепили, отстъпи мястото си на вътрешната гордост, че сме още живи, че изпълняваме достойно геоложкия си дълг и че можем да се наслаждаваме на неосакатеното си здраве. Безсилието на диамантите да ни помогнат в тоя ад, където бяха нужни съвсем други неща, ни отрезви. Укалелето възстанови вярата ни в нас. Романсите на Игор Незнакомов разпалиха наново волята и устрема, главните фактори, които решаваха съдбата ни в нашето всекидневие.

Със строго определена програма на сутринта се смъкнахме в сухото дере. След като снехме профила на дълбочината му, с голяма мъка изкарахме камиона на отсрещния бряг и поехме изкачването към терасите и праговете на реката Парагуа. От височината назад постепенно снижаващата се равнина нарушаваше своята просторност от хлътвания и издигания на пластовете. Фантастична гледка представляваше вливането на реката Парагуа в реката Карони. Море от водата на двете реки се разливаше между малки островчета и ниска растителност и правеше недостъпни десетки километри. Пущинак, в който безконтролно се беше развъдил; парк от алигатори, каймани, водни змии, диви патици, пуйки и милиони други организми, които застрашаваха човешкия живот. Беше немислимо преминаването през тая зона.

Нощта настъпваше бързо. Намирахме се на една наклонена тераса и използувахме виделината да се закрепим между разхвърляните блокове и скали за нощуване. Слънчевият залез тлееше на запад. Отражението му пълзеше върху пущинака, където се вливаха двете реки, бавно се оттегляше по гладката повърхност, като оставяше след себе си тъмни сенки, докато накрая всичко потъна в мрака.

Нощта наново ни арестува вътре в камиона, закован: между скалите. Борбата за живот навън продължаваше и ние не можехме да я спрем. Чувахме как зверовете обикаляха около камиона, душеха, хапеха се и ръмжеха. Вместо да ги дразним с гърмене, умълчахме се, завихме се презглава да не слушаме тяхното ръмжене. Една хиена се покатери по колелата до прозореца. Мартин Ларсензвей я усети, чукна силно по стъклото и то се спука. Той скокна, взе пушката си и почна да гърми. Най-мъчително е човек да бъде изтръгнат от съня си и да слуша как вият хиените.

Изгревът на слънцето беше прекрасен. Между скалите нашият камион изглеждаше толкова миниатюрен, че едвам се забелязваше. Морето, образувано от реките Карони и Парагуа, блестеше в позлата.

Снежните върхове на Андите и на Сиера де Мерида се издигаха над мъглата и поглъщаха първите лъчи на изгряващото слънце.

Цялата природа ликуваше. Тя ни показваше най-хубавото от себе си. Настъпваше тишина. Въздухът беше приятен за дишане.

По-нагоре беше невъзможно да се отиде. Трябваше по въздушна линия да измерим разстоянието от точката на вливането на двете реки, докъдето бяхме стигнали.

Амбицията ни да намерим изворите на реката Парагуа си остана само наша мечта. Нито с камиона, нито с крака можеше да се отиде зад свлечените тераси, които се бяха струпали една върху друга. Коритото на реката Парагуа ставаше все по-дълбоко, а надолу към вливането и в реката Карони водата подскачаше по стръмни каскади. Отсрещният бряг се извисяваше високо, скрит в гъста растителност. Буйната вода не позволяваше да се види по какви пластове тече реката. Но от блоковете на терасите личеше през какви породи минава течението.

— Тия каскади и тоя наклон на коритото на Парагуа — каза Мартин Ларсензвей — показват, че колкото отиваме по-нагоре, толкова по-мъчно ще стане слизането. Нямам намерение да си счупя главата. Достатъчни са двете жертви, които дадохме. Да вземем приблизителното разстояние по въздушна линия до вливането на Парагуа в Карони и да се спуснем направо на север. Знае се, че от вливането на Парагуа в Карони до реката Ориноко има 350 километра. Измерването е правено с влекачи по реката Карони от пристанището Палуа до вливането на реката Парагуа. По въздушна линия от делтата на Парагуа дотук няма повече от 7–8 километра.

— Погледнете на север — намеси се и Иван Горилата, — колко сме още високо и чак къде трябва да слезнем. Това вляво е джунглата Парагуа. Мистериозно петно сред другата растителност. Как ще я минем, не ми е приятно да мисля. Тежко ни, ако се заблудим в нея! Няма как да я заобиколим. На запад тая проклета джунгла се простира до реката Вентури, а за да преминем тая река, ни трябва голям влекач. Нещо невъзможно. Нашата задача е да проучим оттук по права линия до ляноса на Ориноко. Предлагам да начертаем полигона на тая точка и да се поизперем. В Парагуа няма алигатори. Виждам, встрани има чудесни места за къпане. В храстите покрай реката има дивеч и да си поотдъхнем. Утре рано тръгваме.

Целия ден измервахме разстоянието от точката, където бяхме, до вливането на реката Парагуа в реката Карони. Изчислихме на каква височина се намираме и на колко градуса сме от екватора. Припомняхме си какво сме срещали по пътя. В тоя последен етап на Дяволската планина имаше какво да се описва. Низината изчезваше далече. Пламтящата светлина очертаваше неясни контури, неозначени на никоя географска карта. Но ние не се отчайвахме и търсехме достъп до най-затънтените места и прониквахме до тях без оглед на опасностите и глада. Дотук, където бяхме стигнали, още никой не беше имал възможност да надникне от стръмния бряг на реката Парагуа и да види измамното вълшебство на планината. Ние заемахме толкова малко място в тая огромна планина и в низината, която лежеше пред нас.

Скалите се извисяваха на възбог с шеметна височина, достъпни само за орлите. Какво търсехме ние тук, в тоя непристъпен масив, още повече с камион?

Грамадни диагонали очертаваха оформлението на терасите след оттичането на терциерното море. Ние се намирахме на периферията в най-пустата местност, в която разложените от времето и разсипани пясъчници образуваха най-скучното и пусто място на Дяволската планина. Вдясно река Парагуа плискаше буйните си води в контраст с пустинния характер около скалите.

Убихме разни птици, изсушихме си прането и насядахме по блоковете да се любуваме на хаотичното в просторния хоризонт; безкраен зелен океан, от който приближаваше вятърът. Чудно сияние се излъчваше от снежните Анди.

Игор Незнакомов беше взел укалелето и смути самотата на смълчаните скали. Иван Горилата, натоварен да пече птиците, получи настроение и почна да пее. Ние не брояхме часовете. Времето минаваше и ни поглъщаше.

Миризмата на печените птици се оказа по-силна от съзерцанието на красотата. Приближихме се всички до огъня и набързо се нахранихме. От непознатите висини на планината се спускаше на вълни силно въздушно течение и ни засипваше с пясък.

Мъничка светла точка в тъмнината, прозорецът на камиона, гледаше към потъналата в мрак низина. Зад тоя малък прозорец, откъснати от останалия свят, ние довършвахме описанието на нашите проучвания, обзети от гордост, че първи ще изнесем пред цивилизацията географията и биологията на най-недостъпната част на Венецуелска Гвиана. Залепил носа си за стъклото, Иван Горилата съзерцаваше потайното намигане на звездите и питаше има ли други хора на тая земя, по-безумни от нас: да се лишим от благата на живота и да се заточим в Дяволската планина цяла година. В отговор Игор Незнакомов му изпя арията на Ленски от операта „Евгений Онегин“. За по-голяма тържественост Мартин Ларсензвей угаси петромакса. Дълго в тъмнината укалелето продължи да скимти.

Колко труд, усилия и страдания бяха още нужни, докато завършим тая опасна задача! И какво всъщност щеше да компенсира нашия труд? Със сигурност не богатството, скрито в кожените чанти. Единствената ни награда си оставаше чувството, че вършим голяма работа, въпреки че понякога ентусиазмът се редуваше с озлобление. Иван Горилата ругаеше, че не може да заспи от преяждане. Игор Незнакомов погълна доста портвайн, изсумтя и заспа. В нашата цитадела настъпи покой. Чуваше се само отмереното дишане на Мартин Ларсензвей.

Огромна пелена от бяла мъгла пълзеше от низината. Трябваше да се простим с нашия лагер и да опишем един кръг с камиона, за да слезем. Направо слизането беше рисковано. Стръмнината се увеличаваше, а широчината на терасите намаляваше. Вързахме вериги на задните колелета на камиона, сменихме водата в радиатора, напълнихме резервните варели и тръгнахме точно на запад. На петстотин метра обърнахме на изток и така на всеки половин километър изменяхме посоката на движението, за да не се преобърнем.

Лешояди се въртяха над нас и ни следваха. Камиона караха Иван Горилата и Игор Незнакомов. Змиите бягаха, щом чуеха бръмченето на мотора. Осите се блъскаха в стъклата на прозорците. Бяхме още много високо над мъглата. Рядката растителност ни позволяваше да караме свободно. На волана се сменяхме често, защото ръцете изтръпваха от постоянното сменяване на скоростите. Безкрайното еднообразие от скали, изсъхнали храсти и папрат уморяваше очите. Към пладне стигнахме до по-големи дървета, гъсти храсти и стана трудно да заобикаляме около вековните дървета. От тях на ресни се спускаха паразити, увиваха се около камиона и се заплитаха във варелите на покрива. Трябваше често да слизаме, за да се освобождаваме от тия препятствия. Появи се първата влага под окапалите листа. Камионът буксираше и залиташе. Слънчевите лъчи не можеха да пробият през сплетените клони. Движехме се право на север. Упорито насилвахме мощния мотор да движи тежкия камион. Това ни измъчваше — чувствувахме, че се движим като в сгъстен въздух, не можехме да напредваме и сто метра в час. На всеки пет-шест метра се явяваха канавки, пълни с шума и вода. Най-после излязохме на малко по-равно място и трябваше да спрем за нощуване. Часът минаваше пет.

Синкавата мъгла на здрача се люлееше между дърветата. По земята се движеше грамаден дъждовник с лъскави жълти и черни петна. Дълъг над шестдесет сантиметра, дъждовникът повдигаше пъргаво краката си и влачеше корема си напред.

— Ето го, също като на снимката — извика Игор Незнакомов. — Това е гилата или отровният гущер.

— Щом е отровен, веднага да го убием — викна Иван Горилата.

— Не — каза Мартин Ларсензвей, — най-напред да го разгледаме и после ще го съсечем с мачетите. Пригответе се!

Чудовището напредваше към нас и съскаше. Наблюдавахме го от камиона, като го осветихме с фаровете. Светлината не го смути. Копие от нашия малък дъждовник — същата глава и опашка. Очите, ококорени, се взираха в камиона.

— Хайде да го сгазим — предложи Мартин и запали мотора.

Щом чу гърмежа на ауспуха, гилата почна да бяга между дърветата.

— Който му държи, да го гони — каза Игор Незнакомов. — Тая нощ не излизам навън. Няма на кого да оставя в наследство чантата с диамантите.

— Я му изсвири и изпей някой руски романс, дано се върне — запревива се от смях Иван Горилата.

Възползувани от чудесното настроение, всеки по свой маниер описа гилата в дневника си.

— Ако беше по-малък, можеше да го хванем и да го спиртосаме в някой варел с бензин. Както е голям, няма да влезе през малката дупка — почна да го усуква Игор Незнакомов. — Това е прекрасен екземпляр за някой природоизпитателен институт.

— Опасно удоволствие — каза Иван Горилата. — Да го потърсим утре, щом си толкова мераклия, Игор. Ще го нарежем на парчета, за да влезе във варела, па те после нека си го зашият.

— Не се подигравай, сериозно да я потърсим утре гилата. Може да си има бебета. Ще хванем едно и право във варела — настояваше Игор Незнакомов.

— Ами ако те ухапе на бебетата майка им, не отговарям — изцъка новоизпеченият майстор на укалелето.

— Говорите това, дето няма да го бъде. Хайде да вечеряме.

В беззвездната нощ се появи тънкият бумеранг на новата луна, Едното й острие засягаше клоните на голямото дърво, под което беше камионът. Бледото й сияние на снопчета слизаше между дърветата. Зад осветеното поле силуетите на гигантските дървета се очертаваха грозно и зловещо. Наоколо нищо не се помръдваше. Разстоянието до тия гигантски дървета изглеждаше безкрайно дълго. Там царуваше дълбок мрак, В тъмнината някъде близо до нас долових непознат досега звук.

Но къде беше неговият причинител? Не можеше да бъде вътре. Звукът се местеше. Остри съскания се чуваха от всички страни. Издебнах момента, когато съскането се чу от моята страна. Надигнах се и погледнах през стъклото на прозореца.

Гилатамонстър с отворена уста съскаше срещу задната гума. Поставих заглушителя на пистолета си и го изпразних през отворения прозорец в чудовището, което можеше да прояде гумата. Наскачаха и другите.

— Какво има? — попита Мартин Ларсензвей.

— Убих гилата на Игор Незнакомов — казах. — Искаше да прояде задната гума на камиона.

Запалихме петромакса и излязохме вън.

Животното така беше впило от злоба зъбите си в каучука, че стана нужда да вземем една щанга, за да освободим гумата от зъбите му.

Сега си обяснихме кой е проял онази нощ, горе на реката Парагуа, пак задната гума. Било е същото чудовище. Не сме го видели, защото се е заровило в пясъка. Утре ще потърсим скривалището на тая гила. Наблизо има пясък. Тя се крие в него.

— Игор, имал си късмет. Но къде да я скрием? Нощес може да я изядат другите хищници.

Увихме гилата в един брезент и я внесохме в камиона между леглата.

Мрачната гора не позволяваше на изгрева да ни освети. Линията на светлината блестеше там, където мислехме, че е поляна, и бавно, крачка по крачка се приближаваше към нас.

Гилата беше просната на пода на камиона, а Игор Незнакомов, застанал до газовата готварска печка, приготовляваше закуската и влюбено поглеждаше животното. После се усети, взе щангата и като отвори устата й, показа ни на долната челюст отровните й зъби.

— Игор — ухили се Иван Горилата, — да я нарежем на парчета, иначе как ще влезе във варела?

— Кой ти е говорил за нарязване. Исках само да видя как изглежда — оправда се Игор Незнакомов. — Ако някой има нужда от подобен екземпляр за сбирката си, да заповяда. Може да му посочим мястото, да дойде и да си хване една гила.

Поляната се оказа пусто пясъчно пространство с бодливи кактуси и мършава остра трева. На север, докъдето можеше да се вижда, се простираха могили от пръст, пясък, кактуси и ясното небе. Слънчевият пек бе толкова силен, че върховете на кактусите бяха изгорели. Нагретият пясък вдигна веднага прах, щом навлязохме в него. Внушителен пустош, какъвто може да съществува само в място, изолирано, изоставено на произвола на дъждовете, вятъра и силното слънце. Само в такова място гилата можеше да се чувствува щастлива.

На една могила оставихме убитата гила и веднага продължихме да караме през дюните. Зад група цъфнали оранжево кактуси спеше най-ленивата змия, същевременно и най-отровната. От много месеци за пръв път срещнахме кротал — гърмящата змия. Това е единствената змия, която ако загуби в борбата отровния си зъб, веднага го заменя с нов на същото място. Прекарахме камиона върху нея и смазахме прекрасните оранжеви цветове на кактуса.

Значи в тая пустиня ще си имаме работа с гърмящи змии, отровни гили, гладни чакали и хиени. Нямаше време за губене. Трябваше да побързаме и излезем вън от тоя пясък. Тук нямаше и вода за пиене. Разменихме си местата на волана и поехме напред, като мачкахме каквото ни попаднеше насреща.

Приказен ужас! Свили се на топка между една група храсти, няколко десетки змии празнуваха сватбения си пир. Храстите позволяваха на змиите да заемат удобно необходимото място при изпълнението на биологическото си задължение. Веднъж в годината тия змии се събираха тук да празнуват безгласно и смирено празника на живота. Те не изпитваха полов глад. Бяха само длъжни да изпълняват в определеното време тая вълшебна церемония и никога не закъсняват. Когато им наближи времето да изживеят трескавото напрежение, възбудата на половата им жлеза ги повежда към определеното място на любовния фестивал.

Първи тръгват женските и по пътечката, където са минали, те оставят капки от своя полов еликсир, по който се отправят мъжките.

Минават много часове на взаимно търсене между големия избор на змии; мъжките се лутат, замаени от еликсира, докато се срещнат с предопределената си другарка. Обхваща ги смелост и слепота, докато стигнат храстите. Женската бяга и търси скрито място, мъжкият я следва, докато и двете се увият с опашките си. Числеността на змиите надминаваше възможностите на нашите ръце. Разярени от това, че им попречихме, десетки змии се хвърлиха върху камиона.

Мартин Ларсензвей се промъкна през прозорчето на лабораторията и седна на волана. Топлината на мотора не им беше позволила да се уплетат около него. Мартин натисна педала на електромотора и машината забръмча. Целият камион се затресе. Моторът работеше с пълна мощност. От сътресението всички змии изпадаха от камиона, другите се разбягаха. Така завърши и тоя ужас: със смъртта на десетина отровни змии.

В здравите ръце на Мартин Ларсензвей кормилото се подчиняваше, камионът прегази храстите и спря на един километър от змийския парламент. Реката Карони се чуваше, че тече на североизток. Дочухме течението на Карони, но самата река не се виждаше от храстите. По наклонения бряг растяха широколистни палми и тънки мангови дървета. Тук започваше джунглата Парагуа. На запад се разстилаше пясъкът с кактусите и безводието. Пред нас, интересна и многообразна със своята типичност, започваше вълнообразна повърхност, върху която природата в продължение на хилядолетия бе събрала всички дървета и храсти, които никъде другаде не биха вирели така буйно и волно, както тук.

Склонността на тая растителност да се развива само в тиня и застояла вода и да се преплита в непробиваема еластична стена от клони ни принуди да потърсим място, където да вмъкнем нашия камион.

Засилването на вятъра ни застави да спрем в един заслон и да дочакаме бързото спускане на нощта. Намирахме се на около 400 километра права линия северно от екватора. Късно цъфналите кактуси не даваха настроение. Прекарахме камиона до едно платаново дърво и там, между увисналите лиани, се настанихме за нощуване. На двеста метра започваха вълнообразните снишавания на джунглата Парагуа.

Участъкът пред нея представляваше границата между пустоша с кактусите и издутите ребра на разрушена на повърхността антиклинала, оста на която имаше посока северозапад-югоизток, почти паралелно на Сиера де Ророима, или както досега я описвахме като Дяволската планина. Гънките на пясъка от пустоша опираха до тия ребра и образуваха малки възвишения. Около платановото дърво, което беше малко наклонено към джунглата, почвата като остров се издигаше над пясъка и се сливаше с червената варовита тиня на джунглата Парагуа. Неправилни фигури от подобни острови от твърда почва имаше по цялото протежение на запад. Точно между тия острови от здрава почва бликаше вода, която се стичаше към джунглата. Понеже нищо не знаехме за странностите на тая джунгла и къде са нейните естествени проходи, решихме да ги проучим на другия ден.

Цели осемнадесет дни, пълни с неизвестности, се борихме с непристъпната джунгла Парагуа. Недоспали, изподраскани, гладни и жадуващи, имахме само едно желание: да се измъкнем от вековния сън на джунглата. Изсичахме нейната растителност, за да правим място за всяка крачка. Клоните и увисналите лиани разкървавиха ръцете и лицата ни. За да освободим камиона от калта, трябваше да поставяме дебелите талпи и с въжения крик да изваждаме колелетата от затъването.

Туктаме милувките на слънцето ни ободряваха, но не ни помагаха да се ориентираме къде се намираме. Мистериозното сплитане на тропическата джунгла на десетки километри ни правеше пленници, а страхът от нападението на ягуарите и змиите ни караше да се гърчим с изцъклени от ужас очи.

Понякога излизахме на открито, където можеше да се диша свободно, да се вижда как трепти въздухът от горещината. Тогава надвивахме отчаянието и търсехме да задоволим глада и жаждата. Настъпваше между нас тишина, която поглъщаше току-що изживените мъки и превръщаше в далечен спомен многодневните сражения с отвратителните лиани и кал на джунглата Парагуа. Невъзмутими, тия лиани изхабяваха мачетите ни. Често полумъртви се скриваме в камиона и се чувствувахме загубени. Всичко около нас беше неумолимо и неуловимо. Мизерната светлина, която се промъкваше, засилваше тревогата на размътения от отчаянието ни мозък.

Когато излязохме пак на открито, на няколко километра пред нас се разгръщаше слабо наклонена плоскост, осеяна с кални блокове, около които се изтичаше водата на джунглата.

Чистият въздух ни галеше. Възсинкавите отражения на скалите се уголемяваха колкото повече слънцето се скриваше зад Андите.

Умирахме за сън. Очите ни поглъщаха мрака и се затваряха от преумората.

Клепачите ни станаха оловено тежки. Заключихме камиона и се отдадохме на неудържимото блаженство на спящата радост.

Безкрайна ивица светлина се стелеше на изток, увеличаваше своя блясък и без никакъв шум настъпваше и се преливаше в изпъкналостите на равнината, съставени от грозни разхвърляни камънаци. На един от тях се появи една игуана, изплези тънкия си червен език и улови някаква буболечка.

Сплесканата й глава се издигна и вкара плячката в устата, за да я преглътне. Игуаната спусна клепачите си и после се хлъзна под камъка.

Съдбата ни изпращаше сама сутрешната закуска. Спуснахме се и уловихме игуаната, която има бяло пилешко месо.

Вятърът откъсна от джунглата тънки спирали от паяжина и ги зареди на камиона. Малки почти микроскопични паячета плъзнаха и се скриха в пролуките на прозореца. Добре че ги виждахме. Скрити в дупките, тия паяц�