Стивън Рънсиман
История на Първото българско царство — Моята библиотека

ПОСВЕЩАВА СЕ, С НЕГОВО ЛЮБЕЗНО СЪГЛАСИЕ, НА БОРИС III, ЦАР НА БЪЛГАРИТЕ

ИМЕННИК НА БЪЛГАРСКИТЕ ХАНОВЕ

Специално за настоящото издание

 

Преди повече от петдесет години, с привичното за младостта безразсъдство, направих опит да напиша история на Първото българско царство. Дръзко начинание. Спомням си, че проф. Мутафчиев ме посъветва категорично и не твърде любезно да не се захващам с българската история. Пречка била не само младостта ми, но и моята принадлежност към регион на света, където липсвала основа за разбиране на тази проблематика. Навярно е бил прав. От друга страна, радвах се на подкрепата и насърчението на един още по-изтъкнат историк, проф. Златарски; ето защо бих искал да започна, като му отдам дължимата почит. Именно той според, мен поставя солидната основа на българската историография. Задълбочен учен със завидна широта на познанията. Случвало се е да го упрекват, че отделя твърде малко внимание на историята на държавното устройство и икономиката. Но той сякаш смята за въпрос от първостепенно значение да обозначи рамката от исторически събития и според мен тази рамка все още е валидна. Възможно е да е допуснал грешки. Но кой историк, дори и сред най-великите, може да се смята за непогрешим. Към мен проф. Златарски винаги е бил изключително добронамерен. Искрено се възхищаваше от британския историк Дж. Б. Бъри, чийто последен и в интерес на истината единствен ученик бях аз. И, естествено, бе изпълнен с добри чувства към мен. При първата ни среща разговорът протече на няколко езика. Той не се доверяваше на познанията си по френски и предпочиташе немския, където пък аз не се чувствах достатъчно уверен. Разговорният ми български беше твърде примитивен. Ето защо минахме на варианта той да ми говори на немски, а аз да отвръщам на френски. Получих навремето няколко много полезни писма от него (на български), но за нещастие цялата ми кореспонденция преди 1940 г. изгоря преди няколко години.

За всеки възрастен човек е любопитно да препрочете онова, което е писал в своята младост. И невинаги изживяването е приятно. Неточности и погрешни тълкувания се набиват в очи и често се питаш как може да се пишат такива глупости, а пък се случва и с някакво самодоволство човек да си помисли: „Колко съм бил умен. Сега не бих се сетил“. Подобни мисли ме спохождаха, докато преглеждах наскоро книгата си върху българска история, особено частта, посветена на Именника на българските ханове.

Тук няма да повдигам сложния и спорен въпрос за идентичността на българския народ и връзката му с различните скитнически племена, населявали степите на север от Черно море в периода на ранното християнство. Ще посоча само, че прабългарите определено принадлежат към тюрко-хунската група племена. Това се потвърждава от всичко, което знаем за тяхната организация и език. Но дали са свързани с кутригурите, утигурите, уногондурите или със самите хуни, е въпрос на недоказани предположения, които подлежат на обсъждане. За първи път се появяват в историята под името българи през 482 г., когато император Зенон, който по това време се биел срещу готите, поискал помощ от племе, живеещо на североизток от река Дунав, племе, което историкът Йоан Антиохийски нарича българи. През следващите петдесет и шест години за българите се споменава от време на време във византийските хроники най-вече като за нашественици, предприемащи набези на Балканите. След 538 г. в течение на близо цял век няма никакви данни за тях. Не фигурират и в оставения ни от Приск списък на хунските племена, обърнали се към императора през 462—463 г., нито пък в списъка на Агатий, изготвен около век по-късно. Едва в началото на VII в. откриваме данни за историческа личност, за която може със сигурност да се твърди, че е български владетел.

За съжаление той се появява в период, твърде беден на исторически паметници. За историята на Източна Европа през VII в. почти изцяло разчитаме на сведенията, оставени ни от двама гръцки историци, чиито произведения датират от началото на IX в.: патриарх Никифор и св. Теофан. И двамата, изглежда, се опират на един — или повече от един — източник, изгубен за поколенията. Трябва да признаем, че Никифор, макар и изтъкнат теолог и философ, е твърде небрежен и повърхностен историк. Далеч повече може да се вярва на Теофан, освен в случаите, когато религиозни предразсъдъци замъгляват преценката му (някои от последните глави), въпреки че неговата хронология на моменти е толкова озадачаваща, че се питаме дали той самият не е изпаднал в заблуждение. Източните историци по това време твърде малко ни помагат да вникнем в проблемите на Балканите и живота в степите. За началото на VII в. обаче разполагаме със свидетелствата на епископ Йоан Никиуски, които допълват гръцките историци, макар че докато новините за отделни събития стигат от Константинопол до Египет, те вече са повече или по-малко преиначени.

Йоан Никиуски ни разказва, че когато вдовицата на император Ираклий, Мартина, подготвяла заговор срещу доведения си син Константин III, била й обещана помощ от Кубрат, „предводител на хуните“. Историкът обяснява това с факта, че Кубрат, пистигнал още като момче в Константинопол, се радвал на благосклонността на Ираклий. Приел християнската вяра и когато се прибрал у дома, наложил властта си над съседните племена. Заговорът се провалил, тъй като Кубрат умрял наскоро след преговорите с Мартина. Никифор разказва за неназован по име владетел на хуните, който през 619 г. пристигнал в Константинопол със свитата си, за да бъде покръстен и бил въздигнат в сан патриций. Малко по-късно Никифор твърди, че Кроват, „предводител на уногондурите“, разбунтувал се успешно срещу аварите, изпратил хора да преговарят за съюз с Ираклий и получил титлата патриций. Бележка в полето датира тези събития около 635 г. Никифор не споменава нищо за заговора с Мартина, който по всяка вероятност е бил замислен около шест години по-късно. Нима грешката е негова? Възможно ли е безименният предводител на хуните и Кроват, предводителят на уногондурите, да са едно и също лице? Можем само да предполагаме, че ако Кубрат наистина е бил покръстен, то приемането на новата вяра едва ли е надживяло завръщането му у дома. Неговите потомци поколения наред неотклонно следвали езическата традиция.

Теофан не споменава нищо за тези посещения, заговори или покръствания. Но когато говори за набезите на българите на Балканите през по-късните години на същия век, той си припомня един могъщ владетел, наречен „Кроват, господар на уногондурите, българите и котрагите“, населяващи земи, наречени „стара велика България“, която се простирала на север от Азовско море, на запад до река Дон, а на юг до Кавказ. Кроват умрял по време на царуването на Констанс II, между 641 и 648 г. След неговата смърт петте му синове се скарали и всеки поел своя път. Баян, най-големият, останал в родните земи. Вторият, Котраг, тръгнал на север, прекосил пълноводната река Дон и установил своята държава там. Четвъртият и петият брат поели на запад, единият се отправил към Панония, където заедно със своя народ бил покорен от аварите, а другият — към Италия. Третият син, Аспарух, тръгнал на юг към Дунав, прекосил реката и основал България на другия бряг.

Както всички легенди и тази съдържа известна истина. Няма никакво съмнение, че държавата на Кубрат се е разпаднала; вероятно под натиска на хазарите, подчинили по-късно Баян и неговия народ. Хората на Котраг се придвижили на североизток и основали държава, известна по-късно като Черна, или Велика България със столица Болгар близо до мястото, където се вливат Волга и Кама. Народът, последвал четвъртия брат, останал известно време под властта на аварите и се присъединил към прабългарите, които вече се били установили там и били участвали заедно с аварите в обсадата на Константинопол през 626 г. А когато аварската държава била разрушена в края на VIII в., те се присъединили към прабългарите на Балканите, управлявани от великия хан Крум. Сведения за тях намираме в някои от германските хроники. Прабългарите, последвали най-малкия брат, се споменават от латинските хронисти като заселници в Ломбардското херцогство на Беневенто под владичеството на Алцеко. Отстъпили им три градчета и близо век по-късно те все още представлявали обособена общност. Най-добре известна е историята на Аспарух.

Толкова ни е известно за ранните прабългари от византийски и западни източници, но от самите прабългари ни е оставен един писмен паметник, който, съдейки по сведенията за Кубрат, можем да съпоставим с византийските документи. В Москва се пази ръкопис (почти същият, но може би от малко по-късен период ръкопис се съхранява в Санкт Петербург), който представлява Именник на българските ханове от Авитохол до Умор. И двата преписа датират от средните векове, написани са на старославянски, но очевидно са преводи от неизвестен днес документ, създаден на твърде простонароден гръцки в края на VIII в., далеч преди да бъде създадена славянската азбука и също така преди протобългарският език да бъде заменен със славянски. По това време българските владетели използвали гръцки пленници като писари. Този Именник ни поразява най-вече с това, че годините, когато наследниците встъпват във владение, са дадени на прабългарски, като е приложена система за датиране, която откриваме в два-три по-ранни български писмени паметника, а също така е била използвана и от Тудор Доксов, автор от времето на цар Симеон. Сред хората, които все още нямат писмен език, традицията по право е исторически достоверна. Ето защо смятам, че — като се изключи легендарната епоха — документът се превръща в повече или по-малко автентично свидетелство за поредността на владетелите. Но можем ли да вярваме на в датите? Трябва да имаме предвид, че на места самите преписвачи са привнесли объркване. Въпросът е как да тълкуваме датирането. (Именникът е цитиран на стр. 244—245 — Б.р.)

Именникът поставя едновременно филологични и аритметични пролеми. Съществуват и вътрешни несъответствия, като най-очевидното от тях е: царуването на първите петима владетели е общо 470, а не 515 години. Времето, през което е властвал Ирник, следователно трябва да се поправи от 105 на 150 години. В края на краищата, щом е бил в състояние да управлява толкова дълго, какво пречи да се добавят и още няколко десетилетия. Така или иначе, ясно е, че Авитохол и Ирник са полулегендарни фигури и за тях ще говоря по-късно. В състояние ли сме да обясним другите очевидни несъответствия?

От визнтийските източници знаем, че Кубрат, или Курт, е умрял около 642 г. Известно ни е, че Аспарух, или Исперих, е прекосил Дунава през 680 г. Знаем също, че Телец се възкачва на трона през 761—762 г. Но най-голяма помощ ни оказва едно странично доказателство, а именно надписът, открит при разкопките край с. Чаталар през 1905 г., където се описва основаването на Преслав от хан Омуртаг, като се датира през 15-тиндиктион, или септември 821 — септември 822 г., и е добавено българското датиране „шегор алем“.

През последните години на миналия век филолозите, интересуващи се от угро-монголската група езици, за пръв път обърнаха внимание на Именника. Но първият историк, направил опит да даде пълно тълкуване, бе Дж. Б. Бъри в статия, публикувана в „Вугапйшзспе ХепзсппЙ“ (1910). В нея той прави предположението — прието от повечето историци, — че датите, изписани на български, отразяват годината, когато даденият владетел се е възкачил на трона. Макар и забележителен лингвист, Дж. Б. Бъри се отнасяше подозрително към филолозите и създаде теория, която според него е лишена от опасните капани на вербалните сходства. Като обръща внимание, че властването на Кубрат трае 60 години и че той и неговите приемници на трона имат общата дата „шегор вечем“, Бъри предлага цикъл от 60 години — като изхожда от своеволното предположение, че това е цикъл, общоприет сред повечето азиатски народи, — след което заключава, че първата дума означава единиците, а втората — десетилетията. Въз основа на всичко това той построява една оригинална система с единствения недостатък, както бърза да посочи Маркварт, че датите, които се получават в резултат, се отклоняват от исторически общоизвестните. В такъв случай българите би трябвало да са прекосили Дунава двадесет години по-рано.

Бъри публикува своята теория през 1910 г. Четири години по-късно проф. Микола от Хелзинки предлагага ключ към Именника. Микола е преди всичко филолог с широки познания по азиатските езици. Няколко години преди това Петрович, руски учен, излага твърдението, че може да се говори за серия от двадесетгодишни цикли, като всяка година е обозначена с името на някое животно — система, твърде разпространена сред азиатските народи. Микола идентифицира животните, чиито имена се съдържат в първата част на всяка дата, и ето какви са те в числов порядък: сомор — плъх, шегор — бик, вери — вълк, дванш — заек, дилом — змия. Седмата, осмата и деветата година са неуточнени. След това: тох — кокошка, етх — куче. Микола смята, че текучитем от текста е съкратена форма на етх, което срещаме в текста на Тудор Доксов; и накрая дохс — свиня. Според него втората дума е числително редно, обозначаващо отделните месеци в календара: алем — първи, вечем — втори, тутом — четвърти, ехтем — осми, твирем — девети. Бехти, което се появява в текста на Тудор Доксов, е пети. Аз не разполагам с лингивистичен инструментариум, за да проверя тези тълкувания. Но студентите, изучаващи турски, ще разпознаят в „шегор“ турската дума sigir, в „дваш“ — турското davŝan, в „тох“ — турското tavuk и в „бехти“ — Uurkbzs; a и филолозите, с които разговарях или с чиито трудове направих справка, изглежда, не възразяват срещу тълкуването на останалите думи. Всеобщо е мнението, че прабългарският език е твърде близък до куманския, на който Микола се опира. Редът на изброяване на животните следва познат модел, макар да има известни различия сред отделните племена. Теорията за животинския цикъл е всеобщо приета, но отделни историци продължават да имат известни съмнения.

За жалост, когато Микола прилага на практика своя ключ, датировката, която се получава, не съвпада с датите, известни ни от византийските историци, особено в частта, отнасяща се до VIII в. Оставено бе на проф. Златарски да нанесе корекции. Първоначално той се бе опитал да предложи свой ключ според схемата на Бъри, но така и не успял. Ето защо се наложи да прибегне отново до ключа, създаден от филолога Микола. В него той направи две важни промени. На Първо място изтъкна, че Микола използува слънчеви (соларни) месеци, докато племената от степите са използували лунарни. Второ, лансира идеята, че през 680 г. българите са започнали нова ера в своето летоброене, за да ознаменуват прекосяването на Дунава. Според него продължителността на властвуването няма нищо общо с месеца, а само с цикловата година.

Пишейки своята книга върху българската история, навремето приех в основни линии системата на Златарски, но с известни съмнения. Трябва да призная, че с течения на годините съмненията ми нараснаха. Все още приемам 12-годишния цикъл на Микола, където годините носят имена на животни, и в допълнението на Златарски, че са използвани лунни години и че с преминаването на Дунава от прабългарите е започнало ново циклично летоброене. Но Златарски предполага, че първата циклична ера е започнала с годината на рождението на Христос и подкрепя тезата си, посочвайки, че 679—80 г. от Р. Хр., годината на преминаването на Дунава, съответствува на 700 лунна година от Р. Хр., а Именникът почти без съмнение е бил написан от грък, за когото числото 700 е имало мистично значение. Но векове наред след това никой грък не е използувал рождението на Христос за основа на летоброенето си. Така че, ако 1 г. от Р. Хр. съвпада с първата циклова година, съвпадението е произволно. Това не означава обаче, че цикълът е невалиден. Той може да е имал и друга отправна точка. Следващото затруднение, на което се натъкваме, е, че ако Безмер е управлявал три години и Аспарух-Исперих е бил негов приемник, то управлението на последния би трябвало да започне не в циклова година „вери“, а в „дилом“. Златарски разрешава проблема, като отъждествява Безмер с най-големия Кубратов син, Баян, и прави уговорка, че Аспарух, се е отцепил от него след една година, макар че Безмер-Баян продължил да управлява своята част от племената още две години. Това не звучи убедително. Склонен съм да мисля, че хронологията изисква между Кубрат-Курт и Аспарух да има още едно поколение. Ако Кубрат е управлявал 60 лунни години (което изглежда възможно, съдейки по други сведения), а Аспарух — 61 години, с три години помежду им, трудно е да повярваме, че Аспарух е бил син на Кубрат. Може би трябва да внесем поправка в Теофановия разказ за синовете на Кубрат — те трябва да са били синове на Безмер, който е бил Кубратов син, ала хората в Константинопол били чували за Кубрат, но не и за Безмер, затова сметнали, че бащата е Кубрат. Или пък Безмер, а не Аспарух, е бил третият син на Кубрат, а Аспарух е бил негов син. Но това не решава проблема с цикловата година.

Според мен трябва да приемем, че писарят, макар и да си е направил труда да запише правилно цикловите дати на техния странен език, е проявил нехайство към числата, обозначаващи броя на годините, през които управлявали отделните владетели. Несъмнено такъв е случаят с периода между преминаването на Дунава и възкачването на Телец, чиито дати са ни известни от гръцки извори — т.е., 680 и 761 или 762 г. Ако примем, че Аспарух е умрял през 701 г. (или приблизително тогава, както се подразбира от гръцките извори), според Именника се получава период от 109 лунни години, а това е прекалено дълго време. От гръцки извори знаем, че през 755 г. български владетел е бил Кормесий, т.е. Кормисош, но според Именника той би трябвало да е поел управлението едва през 763 г. Нещо повече, посочената продължителност на отделните управления не отговаря на датите на заемането на властта. Златарски променя продължителността на всички управления, така че датите на възкачването да се вместят в цикличната схема. Така управлението на Тервел е съкратено от 21 на 17 години, на неизвестния владетел — от 28 на 6 години; това на Кормисош не е променено, а на Винех е съкратено от 7 на 6 години. По този начин се получава по-приемливият сбор от 85 лунни години. Лично аз съм готов да приема тези поправки, отдавайки несъответствията на небрежността на писаря.

Трябва да споменем и Тудор Доксов, според когото покръстването на българите е станало в годината „етх бехти“. Златарски поддържа становището, че по онова време българите са приемали за начало на гръцкото летоброене от сътворението на света годината 5505 пр. Р. Хр., при което се получава, че преминаването на Дунава е станало през 6185 г. от сътворението на света. След това той твърди, че те са си служили с лунни години. Почти без съмнение покръстването се е извършило през септември 865 г. Това прави 191 лунни години след преминаването на Дунава, единадесета циклова година, или „етх“, според тълкуването на Микола. А петият месец приблизително отговаря на септември.

По-нататък Златарски се опитва да докаже, че в староруската хроника, известна като хроника на „Нестор“, е използвано пра българското летоброене. Но според мен опитът му е несполучлив. Макар и русите да са придобили голяма част от културата си чрез България, няма причини да смятаме, че те биха възприели една тюрко-монголска хронологична система. Но проблемът за хронологията, използвана от русите, е толкова сложен, че не възнамерявам да навлизам в него.

Има обаче два други въпроса, на които си струва де се спрем. Кои са всъщност Авитохол и Ирник, дълголетните родоначалници на рода Дуло? Твърде лесно е да се изкушим от приликата в имената (моят стар учител Бъри би се отнесъл към това с дълбоко неодобрение) и да отъждествим Ирник с Ернах, сина на Атила. Наистина, Атила е умрял през 453 г., 16 години след възкачването на Ирник, според нашето тълкуване на Именника. Но Именника си служи с големи и зъкръглени числа, а и в него е допусната грешка по отношение на продължителността на Ирниковото управление. Вярно е, че за Ернах знаем само, че след смъртта на баща си е владеел земи в Централната Дунавска равнина, но изглежда след това се е преселил заедно с брат си Денгизих в „Малка Скития“, което явно означава Бесарабия, и вероятно двамата с Денгизих са били убити по време на набег в Империята — макар и да съществува легенда, че Ернах е умрял като римски наемник в Панония. Но като се има предвид неспокойният дух на племената от степите, при които ту едно, ту друго племе придобивало надмощие над останалите, не е изключено един потомък на Ернах — потомък на великия Атила — да е станал вожд на едно или повече от тези племена, придобило известност под името „българи“. Йоан Никиуски нарича Кубрат-Курт „владетел на хуните“; според Никифор той е бил господар на уногондурите — име, което би трябвало да е съставено от „хун“ и името на някое друго племе; а Теофан съобщава, че уногодурите са били едно от подвластните му племена. Вярно е, че името Дуло никъде не се среща във връзка с Атила, но не се споменава и никое друго родово име, а родовите имена имат свойството да оказват обратно въздесйтвие. Но ако приемем, че Ирник е Ернах, трябва ли да отъждествим и Авитохол с Атила? Името Авитохол навярно произлиза от тюрко-монголската дума awit, прародител — но не е изключено и името Атила да е от същия корен. Тук обаче навлизаме в сферата на легендите.

Независимо от всичко, смятам, че родът Дуло трябва да е бил на особена почит. Първото лице в Именника след дълголетните Авитохол и Ирник е наместникът Гостун от рода Ерми, който след две години е сменен от Курт. Като се има предвид, че Курт е управлявал 60 години, той навярно е наследил трона още като дете. Ако не е бил престижът на рода му, властта несъмнено е щяла да премине в ръцете на някой възрастен. Но Гостун е бил само наместник — може би вуйчо на младия владетел. Йоан Никиуски нарича Курт племенник на Органа. Можем да предположим, че Органа е бил предишният владетел от рода Дуло и след смъртта му Курт е останал единственият жив представител на рода от мъжки пол.

Към края на Именника се появяват странни несъответствия. Там за приемник на Телец е посочен Умор, който управлявал 40 дни. Но от надеждни извори знаем, че Телец е бил убит през 764 г. и е наследен от Сабин (неспоменат в Именника), зет на Кормисош. След няколко месеца той бил свален и на неговото място българите поставили някой си Паган, който, след като отишъл в Константинопол, за да се опита да сключи мир с императора, бил свален от Умор, а след няколко седмици той на свой ред бил свален от някой си Токту, който заедно с брат си Баян бил пленен и убит от византийците през 766 г. След това в България настанала анархия, докато на престола не се възкачил един владетел с неизвестно потекло, Телериг. Защо Именникът споменава Умор, но не и Сабин и Паган? Предполага се, че той е бил съставен скоро след смъртта на Умор. Но защо ли в него е отбелязан само най-мимолетният измежду тези бързопреходни владетели?

 

Изводът, до който достигнах, проучвайки Именника на стари години, е че той е ненадежден документ, чиято стойност е по-скоро филологическа, отколкото историческа. Той изглежда е бил съставен от някой необразован грък, който верятно съвсем слабо е знаел езика на прабългарите. Той може и да се е постарал да запише правилно прабългарските думи, но е бил небрежен с числата, а в текста може би са се промъкнали и допълнителни грешки при превеждането му на славянски език — гръцките цифрови знаци се четат извънредно трудно, освен ако не са изписани много ясно. Ето защо, макар и да смятам, че имената на владетелите, както и датите, означени с прабългарски думи, са навярно достоверни, то сега съм убеден, че годините, изписани с цифри, са толкова произволни, че изобщо не можем да разчитаме на тях — и следователно всеки опит да се разработи една цялостна и логична теория за изясняването на Именника и датите в него е обречен на неуспех. Извинявам се за това песимистично заключение. Но едно от тъжните неща, които човек осъзнава в течение на един дълъг живот, е крайната ненадеждност на повечето исторически данни.

1981 г.

 

ПРЕДГОВОР

На Балканския полуостров спомените живеят дълго. Столетията на турското господство са отминали като една-единствена нощ, а страстите на предишните векове са останали живи, сякаш са от вчера. В една земя, където непрестанно са се смесвали различни народи, а границите рядко са били естествени и никога дълготрайно справедливи, още от далечни времена международната политика и нейният летопис са били проникнати от дух на съперничество и враждебност. Балканските историци се поддават на този дух. Осъзнавайки добре помощта, която една благоприятно изложена история би оказала на страните им, те не могат да се въздържат от смекчаването на фактите, от представянето на историята в изгодна за тях светлина. Това е напълно разбираема, но погрешна политика. Тя често сама осуетява постигането на желаната цел — например в случая, когато славянските историци в хор очернят Източната римска империя, само защото е била предимно гръцка, забравяйки, че да омаловажаваш враговете си е най-несигурният начин да възвеличиш себе си. Но освен това тази политика отдавна е престанала да оказва въздействие зад граница. В Западна Европа, където националните съперничества не са така нестихващо ожесточени и поради това науката е успяла да се разграничи от патриотизма, твърденията на балканските историци вече са изгубили своята убедителност.

Толкова по-зле, защото в историята на Балканите има много интересни и значителни епизоди, които си заслужава да бъдат отбелязани. Но малко от тях са описани задоволително. В Източна Европа страстите са били прекалено бурни, а на Запад се е утвърдило мнението, че в Източна Европа не се е случило нищо съществено до възникването на т. нар. „Източен въпрос“ през XVIII в. Така Първата българска държава е останала смътен и малко известен период. Дори самото й име звучи изненадващо за западноевропееца. Но нейната история заслужава внимание — както поради значението й за европейската история, така и заради собствените й достойнства и великите личности, които са я управлявали. Написах тази книга с надеждата да й спечеля поне част от това заслужено внимание. Следвайки правилото, че историкът няма за задача да се намесва в съвременната политика, аз съм се ограничил единствено с историята на Първата българска държава. Но бих се радвал, ако тя събуди интерес и симпатия към страната, която е нейна днешна наследница, тъй като според мен това е един от естествените стремежи на всеки историк.

От самото начало Първата българска държава изправя историка пред едно голямо затруднение. Историята й ни е известна почти единствено от чужди извори. Освен ценния, но оскъден Именник на българските ханове, няколкото жития и малобройните надписи, повечето открити наскоро, разполагаме предимно със сведенията на хронистите от Източната римска империя и с някои откъслечни свидетелства на западните летописци. На изворите съм се спрял по-подробно в края на книгата. През цялото време обаче трябва да се имат предвид неизбежните празноти в информацията, с която разполагаме — особено по отношение на вътрешно-политическия развой и събитията по границите, отдалечени от цивилизования свят. Подобни празноти са идеална почва за необузданото въображение на шовинистите, но за сериозния историк те са обезсърчителна пречка, която го принуждава непрекъснато да прави уговорки или да признава своята неосведоменост — нещо, твърде неприятно за самочувствието му. Възможно е да се появят нови сведения, да бъдат открити нови надписи, които да хвърлят светлина върху много въпроси, но това още повече възспира историка: той никога не би могъл да се надява, че ще изрече последната дума за ранната българска история.

По тази причина малко историци са се опитвали да обхванат изцяло историята на Първата българска държава. В Западна Европа са й били посвещавани само по една-две глави в общи трудове върху историята на Балканите или на България, а най-значителният от тях — „Geschichte der Bulgaren“ на Иречек, превъзходен за времето си, вече е остарял. Останалите нямат особена стойност. В Англия все пак има една глава в четвъртия том на „The Cambridge Mediaeval History“ — четивна, но незибежно повърхностна. Единствено в трудовете си за различни периоди от историята на Константинопол западните автори засягат по-целенасочено ранната българска история, но само частично. И все пак, някои от тези трудове са от голямо значение, например „History of the Eastern Roman Empire, 802—867“ от Бъри (неговата „Later Roman Empire 395-800“ е писана твърде отдавна, за да ни бъде от полза днес), „Empire Grec au Xme siècle“ на Рамбо и солидните монографии на Шлюмберже за късните македонски императори. Делото на Кирил и Методий даде подтик за появата на богата литература, посветена главно на България и отличаваща се най-вече с различните си религиозни предразсъдъци. Най-умерената сред тези книги е забележителната „Les Slaves, Byzance et Rome“ на Дворник. Освен това, автори като Бъри, Иречек, Маркварт и други са писали статии и монографии по различни въпроси, свързани с българската история; цитирал съм ги в приложената библиография, а където е необходимо — и в бележките към текста. Самият аз в книгата си „Emperor Romanus Lecapenus“ подробно съм разгледал по-късните Симеонови войни.

Но едва у славянските автори откриваме подобаващ интерес към ранната българска история. Напоследък някои руски историци, като Палаузов, Дринов, Голубински, Успенски и Василевски, писаха върху различни аспекти и периоди на ранната българска история, а също така извършиха разкопки и откриха надписи с огромна стойност. През последните години самите българи се насочиха към изследване на този период от историята си. Трябва по-специално да спомена Иванов, на чиято книга за богомилската книжнина съм дълбоко задължен, както и най-значителния от изследователите на ранната българска история — проф. Златарски. Освен че е автор на множество твърде полезни монографии и кратки статии, Златарски е единственият историк, заел се с написването на цялостна история на този период; засега, в първите два обемисти тома на своя труд, той е достигнал до падането на Първото българско царство. Този труд, написан с огромна ерудиция и находчивост, е абсолютно задължителен за всеки изследовател на ранната българска история^[1]. Позволил съм си да не се съглася с някои оценки и тълкувания на проф. Златарски. Но на трудовете му, както и на личната помощ, която ми е оказал, дължа толкова много, че се затруднявам да намеря подходящ израз на своята признателност.

Трябва да дам пояснение и за метода на транслитериране, който съм използвал.# Като цяло съм се ръководил от правилото да използвам оригиналното прабългарско или славянско име — там, където то е безспорно, а в съмнителните случаи — да транслитерирам гръцкото.^[2] Същото правило съм прилагал и към славянските топоними. В един случай преднамерено съм се отклонил от него: в началото на своята книга наричам града, известен днес като София, с византийското му име Сердика, но след IX в. го наричам София. Всъщност през X и XI в. той е носил гръцкото име Триадица, а славянското му име е било Средец. Но тъй като тези имена не са просъществували дълго, сметнах, че използването им би представлявало излишно усложнение.

[# Тук е пропуснат един неголям пасаж, разглеждащ транслитерирането на личните и географски имена на английски език, който няма отношение към българския читател. В превода имената са дадени според История на България. Т. 2 (БАН, С. 1981), а неспоменатите там имена — според проф. В. Н. Златарски. История на българската държава през средните векове. Т. I, ч. 1 и 2 (С. 1970, 1927). — Б. пр.]

Разграничил съм названията „прабългари“ и „българи“. С първото наричам хунските нашественици, съставили ядрото на България, а с второто — народността, образувана от сливането на прабългарите и славяните. Изразите „Империята“, „императорът“, „имперски“ се отнасят до Източната римска империя, известна със заблуждаващото късно „научно“ име Византюг. За тогавашния свят тази империя е била просто „Империята“, а „императорът“ — василевсът, който властвувал в Константинопол. Във всеки случай, за Изтока положението не се променило с появата на конкурентните императори в Германия.

Историческите извори съм разгледал накратко в Приложение I, а в края на книгата съм приложил подробна библиография. Страниците, посочени в бележките към текста, се отнасят до цитираните там издания.

В заключение искам да благодаря най-сърдечно на своите български приятели, които ми оказаха голяма помощ — не само при посещенията ми в България, но и като ми осигуриха карти. Съжалявам единствено за това, че не успях да посетя лично великолепните паметници на старобългарската архитектура в Преспа и Охрид, които днес са на територията на Югославия.

1930 г.

 

[#3 Според мен терминът „византийски“ е допустим, когато става дума за цивилизацията на Империята, но самата Империя е била съзнателна наследница на световната Римска империя и значението й в никакъв случай не може да се нарече местно.]

 

КНИГА I
ЧЕДАТА НА ХУНИТЕ

Глава I
ПЕТИМАТА СИНОВЕ НА ХАН КУБРАТ

Някога, по времето, когато император на Византия бил Констанс, край бреговете на Азовско море живеел хан на име Кубрат. След време той умрял, но оставил петима синове, на които завещал да живеят в сговор помежду си. Скоро братята се скарали — както често се случва между синове на владетели — и след като си разделили наследството, всеки поел по своя път, повеждайки след себе си своята част от племето. Само най-старият брат, Баян, останал в родните земи; вторият брат, Котраг, преминал Дон на север и се заселил на отсрещния бряг, четвъртият брат се отправил далеч на запад, пресякъл Дунава и дошъл в Панония, където попаднал под господството на аварите; най-младият стигнал още по-далеч и за вършил дните си в Пентаполиса на Равена. А третият брат, наречен Аспарух, преминал Днепър и Днестър и се заселил в земите край Долния Дунав.

Там живял той със своето племе, докато император Константин, недоволен от присъствието на тези варвари край самите граници на Империята, решил да се разправи с тях. Императорските войски поели към Дунава и нахлули в земите на варварите, а Аспаруховите орди ужасени се оттеглили в своята твърдина и четири дни се укривали там. Но имтераторът страдал от болки в краката; той решил да отпътува за своя град Месемврия, за да се лекува. Варварските съгледвачи били нащрек. След отпътуването на имтератора варварите излезли от своето укрепление и се хвърлили в атака. Императорските войски останали без предводител и мислейки, че императорът им е побягнал, също се впуснали в бягство. Варварите ги преследвали по петите, прекосили Дунава и нахлули в провинция Мизия. Земите тук се харесали на Аспарух и хората му, те били победители, а императорът не можел да им се противопостави. И така, те останали в тези земи и потомците им живеят там до ден днешен.

Макар и да звучи като приказка, тази история, описана от гръцките хронисти^[3], с общо взето правдиво сведение за заселването на прабългарите в България. Но това не бил първият контакт на Империята с прабългарските племена. Държавата на Кубрат, „отдавна наричана Велика България“ (въпреки че всъщност величието й датирало съвсем отскоро), имала минало, отчасти известно на константинополските историци. Нека да се върнем назад и, спирайки се на предишните им набези в цивилизования свят, да надникнем в забулените от мъгли степи и да се опитаме да разберем кои са били онези прабългари, чието нашествие през VII в. така размирило и без това неспокойните Балкани.

За Хуните, помели Европа като буен порой, се е говорило много. Но откъде са дошли и къде са отишли си остава загадка. Според някои това били племената Хун-ну, страшилището на Китай. Но готите, които ги познавали Най-добре, били на друго мнение. Те разказвали за злите магьосници, прогонени от готския крал Филимер извън пределите на Скитското му кралство, които при скитанията си общували със злите духове на пустинята. От този противоестествен съюз се родили хуните.^[4] Оттеглянето им е така забулено в неизвестност, както и появата им. Неотдавна Европа бе залята от милитаристична вълна и всяка войнствена нация запОчна да се хвали със страховитите си прадеди; всички те с гордост наричаха Атила ако не свой дядо, то поне братовчед. От всички тях българите като че ли имат най-голямо право да претендират за това; кръвта на „Бича божи“ днес тече в долините на Балканите, разредена от изминалите векове и от кротостта на славяните.

По време на хунските нашествия Империята все още е била единствената цивилизована държава в Европа, затова се налага да се обърнем за сведения към нейните хронисти. Те не съобщават много; степите били размирни и твърде загадъчни и много неща оставали неясни за хронистите. Те се опитвали да осветлят етническите проблеми, но често се оказвало по-лесно да изоставят опитите си и в търсене на художествен ефект наричали всяко прииждащо племе „скити“ или „кимерийци“. И все пак пред нас се открояват някои факти. След смъртта на Атила държавата му рухнала. Населението й, което вероятно е било само конгломерат от сродни племена, обединени под властта му, отново се разпаднало на отделни племена и всяко поело по своя път. Едно от тях щяло скоро да стане известно под името „българи“.

За първи път прабългарите се споменават със собственото си име през 482 г., около 30 години след смъртта на Атила. Император Зенон, който воювал с двамата Теодориховци и техните готи, решил да се обърне за помощ към „българите“ — племе, очевидно населяващо земите на североизток от Дунава.^[5] Този случай подсказал на прабългарите, че от Империята може да се извлече известна полза. През следващите няколко години те извършили поредица успешни небези на Балканите — през 493, 499 и 502 г.^[6] Те отново се намесили и в съдбата на великия Теодорих, като през 504 г. се съюзили с гепидите срещу него.^[7] През 505 г., когато един варварски вожд на име Мундо (сродник на Атила, според някои гет, а според други — гепид) бил нападнат при Маргум (там, където Морава се влива в Дунава) от „гърците“ (имперските войски), пълководезът на Теодорих, Пиций, му се притекъл на помощ. Гърците привлекли на своя страна прабългари и в тази битка прабългарите претърпели първото си поражение.^[8]

През 514 г. бунтовникът Виталиан наел прабългари в бунта си срещу император Анастасий.^[9] През 535 г. те навлезли в Мизия; през 538 г. многочислени прабългарски орди, предвождани от двама владетели, нахлули на Балканите и успели да победят и пленят няколко византийски военноначалници, сред които и един покръстен хун на име Акум.^[10] На следващата година Мундо отново се появил на сцената. Сега той управлявал Сирмиум и тъй като старият му покровител Теодорих бил мъртъв, той потърсил покровителството на император Юстиниан. Мундо се оказал полезен васал — той разгромил прабългарските нашественици така успешно, че никакви други хуни не посмели да преминат Дунава.^[11] И така, за известно време за прабългарите не се чувало нищо.

Всъщност прабългарите, за които се споменаваше досега, били племе с не особено голямо значение — скитаща и прехеранваща се с грабежи издънка на по-велики народи, останали на Изток. Към тях насочват вниманието ни историците от времето на Юстианин — епоха, когато за известно време в света е царил малко повече ред.

Според Прокопий някога в областта на изток от Азовско море и на север от Кавказ живеел народ от хуни или кимерийци. Техният владетел имал двама сина — Кутургур и Утургур. След смъртта му те си разделили народа и Кутургур тръгнал да завладява нови земи. Той успял, за сметка на готите тетраксити от Таманския полуостров, кримските готи и други племена, живеещи по северните брегове на Черно море. Племето му превърнало тази област в своя база, от която извършвало и по-далечни набези. Но Утургур останал в старата си родина.^[12] Вероятно тези владетели-епоними са били родени от склонния към опростяване ум на Прокопий. Но едно е сигурно — че през VI в. са съществували две близко родствени хунски племена от българския клон на хуните , живеещи от двете страни на Азовско море — кутригурите на запад и утигурите на изток — и дипломатите в Константинопол се видели принудени да им обръщат внимание.

По онова време в степите живеели няколко хунски племена, които имали взаимоотношения с Империята: сабирите, чиято владетелка, войнствената вдовица Боа, поискала съюз с императора^[13], ултизурите и вуругундите, близки родственици на кутригурите и утигурите, които Агатий споменава, само за да разкаже за гибелта им^[14]; сарагурите, урогите и оногурите, жертва на разрастващото се сабирско могъщество^[15]. Но, може би само с изключение на сабирите, единствено кутригурите и утигурите изглежда са притежавали значителна мощ и стройна организация.

През 528 г. владетелят на кримските хуни, наречен Грод, (Теофан променя за благозвучие името му на Гордас, а Йоан Антиохийски — на още по-мелодичното Гордиан) дошъл в Константинопол, за да бъде приет в лоното на християнската църква. Неговите кримски хуни вероятно са били кимерийците, за които говори Прокопий — т. е. кутригурите, заселили се в кримските територии на готите, които били християни. Несъмнено Грод е имал значителна власт; императорът вече го бил викал да помогне на иберите срещу персите. Но имперските дипломати прекалено избързали — това ранно покръстване се провалило. Когато Грод се завърнал в земите си, решен да унищожи сребърните и златни идоли на своя народ, поданиците му се разбунтували и го убили, след което издигнали на негово място брат му Мугел. Мугел предпочел да остане езичник.^[16].

Междувременно мощта на кутригурите растяла. Готите тетраксити, разгромени от кутригуите, все още съществували под покровителството на утигурите. Те били ревностни християни и през 548 г. изпратили пратеник в Константинопол под предлог, че искат нов епископ, а всъщност желаели да известят за тревожните събития в степите. Предупреждението им било основателно: през 551 г. 12 хиляди кутригури, начело с вожда си Хиниалон, подстрекавали от гепидите, нахлули на Балканите и ги опустошили. Спомняйки си за сведенията, дадени му от готите тетраксити, император Юстиниан спешно изпратил дипломатическа мисия с дарове при утигурския хан Сандилх, за да го склони да нападне кутригурите в гръб. Сандилх на драго сърце удовлетворил молбата му и дори се престарал. Но Юстиниан, с цялото двуличие, присъщо на византийската дипломация, съобщил на кутригурите, че земите им са нападнати, дал им пари да се оттеглят и дори предложил да ги подслони във владенията си, ако при завръщането им се окажело, че са останали без дом. Разтревожените кутригури се оттеглили и скоро след това 2000 от тях, начело със своя вожд Синион, който навремето бил служил при Велизарий, се върнали в пределите на Империята и се заселили в Тракия. Сандилх, раздразнен от двойнствената политика на императора, му изпратил протестно послание — устно, по специални пратеници, тъй като хуните не умеели да пишат. Но Юстиниан не обърнал внимание на оплакванията им и просто продължил да изпраща на утигурите сумата, с което ежегодно ги подпомагал.^[17]

Настъпило краткотрайно затишие. Но кутригурите били неукротими. През 558 г. начело с предводителя си Заберган те настъпили отново с още по-могъщи сили. Войската им се разделила на три части: едната нахлула в Континентална Гърция, другата нападнала тракийския Херсонес, а третата, най-голямата, водена от самия Заберган, преодоляла Дългата стена и достигнала покрайнините на Константинопол. Императорът изпаднал в паника и призовол престарелия Велизарий да спаси Империята. Стратегията му се оказала успешна и кутригурите били надхитрени и отблъснати. Докато първата им войска била задържана от укрепленията на Термопилите, втората била разбита от племенника на императора, Герман, в Тракийския Херсонес. Междувременно императорът отново изпратил посланици при утигурите. Понеже се опасявал, че те ще бъдат недоволни след първия си опит за съюз с Империята, той им съобщил, че кутригурите са ограбили парите, предназначени за тях през тази година; императорът можел да си ги върне и сам, но предпочитал да изпита приятелството им, като остави това на тях. Доводите му успели да убедят Сандилх, а освен това той желаел и да си получи парите. И така, кутригури и утигури се впуснали с настървение в междуособни борби, които поглъщали всичките им сили, докато на сцената не се появило ново действуващо лице, което изведнъж ги заставило да се укротят.^[18]

В началото на VI в. над населението на Тюркестан господствувало племе, известно в Далечния Изток като жен-жен или жуан-жуан. С течение на времето на тюрките дотегнало тяхното потисничество и в резултат на последвалите размирици жен-жен се отправили на Запад да завладяват нови земи. Там, под новото си име авари, те изиграли своята страшна роля в историята.^[19] По пътя си те се сблъскали с хуните от степите. Но нищо не можело да устои на аварите и техния хаган Кандих. Утигурите били разбити, савирите — напълно унищожени, кутригурите — покорени, и аварите продължили напред, като всявали паника и смут сред славяните, които мирно населявали Балканите, и сразили най-смелите измежду тях — антите. Така те навлезли дълбоко във вътрешността на Европа и започнали ту да извършват набези в Германия, ту да щурмуват стените на Константинопол. През 562 г. Кандих бил наследен от Баян, който успял да сложи ред в огромния аварски хаганат, простиращ се от Дон до средното течение на Дунава. Сред сурово потисканите от тях покорени народи били и кутригурите.^[20] Междувременно тюрките, стремейки се да подражават на някогашните си господари, също се впуснали в завоевателни походи на запад. Изтощените утигури не били в състояние да им се противопоставят; през 568 г. те паднали под тюркско владичество — първото горчиво предвестие за бъдещата съдба на българите.^[21] Така, с поробването на кутригурите от аварите и на утигурите от тюрките, пада завесата след първото действие от българската история.

Когато завесата се вдига отново, сцената е изцяло променена. На нея господствува Кубрат, владетел на Стара Велика България.

До този момент познаваме прабългарите единствено от гледна точка на появата им в историята на Империята. Това ограничение е неизбежно — само Империята била достатъчно цивилизована, за да осигури свидетели, способни да пишат история, и дори изобщо да пишат. Но има и още едно важно свидетелство, на което е време да се спрем. Прабългарите, които се заселили в земите на днешна България, създали през VIII в. Именник на своите владетели, с годините на тяхното управление — паметник, неповлиян от историците на Империята. За съжаление датите са записани на техния стар, отдавна изчезнал език и за потомците Именникът е изпълнен с безброй загадки — езиковедски и математически. Едва наскоро някои новооткрити сведения дадоха възможност на историците да достигнат до задоволителни изводи.

На четвърто място в Именника стои името на хан Курт, управлявал от 584 до 642 г. Както името, така и датите сочат, че става дума за Кубрат или Кробат, владетел на Стара Велика България, хан на прабългарите и техните родственици, котрагите. За произхода му имперските историци не споменават нищо, но от Именника научаваме, че бил от рода Дуло. Двама от предшествениците му принадлежали към същия род, макар третият, когото непосредствено наследил, да е бил от рода Ерми.

Първият споменат владетел е Авитохол от рода Дуло, който управлявал за нечувано дългия период от три века — от 146 до 437 г. Неговият приемник Ирник не може да се похвали чак с такова дълголетие — той достигнал едва век и половина (437 — 582 г.). След него дошъл Гостун от рода Ерми, управлявал някакви си 17 месеца (582—584 г.). И така стигаме до Курт, който по наследство от своя род Дуло бил достатъчно дълголетен, за да може да управлява почти 60 години (584 — 642 г.).

Името Авитохол като че ли няма особен смисъл, освен ако не си припомним, че някъде към VII в. християнски, еврейски и мюсюлмански мисионери започнали да разпространяват Стария завет из степите. Тюрките обогатили Светото писание, като добавили преданието за Яфет, чийто най-голям син и наследник бил наречен Тюрк и носел прозвището Яфет-оглани („син на Яфет“). Името Яфет лесно би могло да се превърне в Авит — дума, означаваща „прародител“. И така Авитохол, родоначалникът на първата българска владетелска династия, е може би внук на самия Ной. Без съмнение за един член на славния род на Патриарха не би представлявало никаква трудност да управлява някакви си триста години.^[23]

Потеклото на Ирник съвсем не било толкова свято. Точно обратното, негов баща бил „Бича божи“. Вождът на хуните Атила оставил син на име Ернах или Хернак (по това време гърците вече изпускали придихателното начално „х“). Както знаем, прабългарите били хунски племена, а Атила умрял през 453 г. — годината, в която според Именника Ирник се възкачил на престола на прабългарите. Едва ли може да има съмнение, че Ирник и Ернах са една и съща личност.^[24] Но Ернах е живял в Малка Скития, т.е. Бесарабия, а Стара Велика България се е намирала на бреговете на Азовско море и се е простирала до р. Куфис (Кубан). Следователно, потомците на Ернах вероятно са се придвижвали известно време на изток; възможно е някой от тях от самото начало да е придобил власт над кутригурите, когато това племе е мигрирало на запад. Но по-вероятно е в тъмните времена на аварското владичество някой потомък на Атила (чийто род по някое време е започал да се нарича Дуло и несъмнено е запазил господството си над едно от многото хуно-български племена в степите), да е успял да обедини хуни и прабългари и да основе Стара Велика България. Смятам, че този обединител е бил хан Кубрат.^[25]

Следователно, от Именника може да се направят следните заключения. Първо, от трите столетия на Авитохол можем да съдим, че от известно време прабългарите вече са съществували като отделен народ, може би още от 146 г. — достатъчно дълго време, за да „придобият“ славата на Ноеви потомци. Второ, от 150-те години управление на Ирник можем да предположим, че прабългарите, споменати в Именника, са били от онзи клон на Атиловия род, който е бил основан от сина му Ернах, и че приблизително от 453 г. до 582 г. потомците му, известни (неясно защо) като рода Дуло, са били невзрачни личности, засенчени от спомена са своя прародител. И накрая можем да допуснем, че от 582 до 584 г. родът Дуло е бил изместен от една нова, но мимолетна династия, Ерми, оглавявана от Гостун, докато през 584 г. Дуло не взели отново властта в лицето на Кубрат или Курт, Освободителя, който властвувал 58 години.

За първи път името на Кубрат се чуло в Константинопол по времето на император Ираклий. Йоан, епископ на Никиу, писал в самото сърце Египет, предава мълвата за връзката между вдовицата на Ираклий, императрица Мартина, и Кубрат, хунски владетел. Той я обяснява с това, че в младостта си Ираклий се бил сприятелил с този хан в Константинопол. Кубрат станал християнин, после се завърнал да управлява земите си и оттогава изпитвал към семейството на Ираклий благодарност и привързаност. Ето защо, когато Мартина и патриарх Пир влезли в заговор, за да свалят от престола нейния заварен син император Константин III, Кубрат бил заподозрян в съучастничество.

Разказът за Кубратовата младост в Константинопол е плод на въображението на етиопския епископ. Неговият милостив император Ираклий се възкачил на престола през 610 г., когато Кубрат управлявал вече от 26 години. И все пак, сигурно е, че Кубрат е бил в Константинопол малко по-късно. Според патриарх Никифор, през 619 г. господарят на хуните дошъл със свитата си, за да бъде покръстен. Покръстването било извършено и хунският владетел се върнал в земите си, след като бил провъзгласен за патриций. Няколко страници по-долу, след като говори за аварите, Никифор разказва за Кубрат, владетел на уногондурите, който се разбунтувал срещу аварския хаган и изпратил пратеници до Ираклий, за да сключи съюз с него; този съюз просъществувал до края на живота му. Кубрат също получил титлата патриций. Както Никифор, така и Йоан Никиуски, споменавайки за Кубрат, го наричат племенник на Органа.

Явно и двата разказа се отнасят до едно и също посещение. Наистина, за второто в полето е отбелязана-годината — 635, но съдейки по съдържанието на разказа, напълно е възможно това да е по-късна добавка. А разказът на Йоан Никиуски за младостта на Кубрат в Константинопол явно е украсена версия на същото посещение. Така животът на Кубрат се очертава пред нас, макар и откъслечено.

Кубрат управлявал 58 години; следователно той трябва да е бил дете, когато се е възкачил на престола, и е имал нужда от регент. Този регент несъмнено е бил неговият вуйчо Органа — явно родството е било по майчина линия, защото иначе, като възрастен член на рода Дуло, Органа несъмнено би наследил престола преди малолетния си племенник^[28]. Гостун е бил или узурпатор, или може би наместник, поставен от аварите. Именно Органа възвърнал властта на рода Дуло. След като поел управлението, през 619 г. Кубрат посетил Константинопол, за да си осигури помощ срещу аварите, против които наскоро преди това се бил разбунтувал. По онова време той вероятно е бил просто хунски вожд; неговата велика Държава още не е била основана. Той си осигурил помощта на Империята — императорът бил твърде доволен да намери съюзници срещу аварите — но с цената на покръстването. А след завръщането си той утвърдил не само своята независимост, но и надмощието си над съседните племена. Кубрат умрял като владетел на земи, простиращи се от долното течение на Дон на юг до Кавказ — владетел на Стара Велика България. Той оставил петима синове, за които се говори в преданието.

Доста трудно е да се установи кои племена са влизали във Велика България. Младият Кубрат се споменава като господар на хуните или (на едно място у Никифор) на уногондурите. Разказвайки за синовете му, Теофан го нарича повелител на България и на сродното племе котраги (котригури) и посочва, че неговите поданици са били уногондурите, българите и котрагите. Но тази България е заемала същите територии — от Дон до Кавказ — както и държавата на утигурите. За утигурите не се чува нищо след покоряването им от тюрките. Тюркската вълна вече се била оттеглила, но във връхната си точка трабва да е била достатъчно могъща, за да помете утигурите — защото, колкото и да е странно, докато името на кутригурите се запазило, това на утигурите изчезнало. Но ако вземем пред вид географските данни, неизбежно ще стигнем до извода, че Теофановите „българи“ в по-голямата си част са представлявали всъщност утигурските племена, само че лишени от старата си управляваща класа, докато кутригурската аристокрация е запазила положението си. Уногондурите или оногундурите ни изправят пред едно ново затруднение. Преди времето на Кубрат за тях не се споменава нищо, но през следващите няколко години византийските хронисти използуват безразборно името им, наред с имената „хуни“ и „българи“, говорейки за едни и същи племена. Възможно е думата да е съставна, съчетание от имената на хуните и българите, създадено от автора на общия извор, който са ползували и Теофан, и Никифор; то може би е плод на смътните спомени за някои ранни прабългарски племена, като оногури и вуругунди. Но имената на всички хунски племена дотолкова си приличат, че е рисковано някои от тях да се приемат за изкуствено съставени. Най-вероятно уногондурите са били онова племе, над което са властвували потомците на Ернах. В младостта си Кубрат бил владетел само на уногондурите, както твърди Никифор, но той оглавил бунта срещу аварите и, разпростирайки властта си на изток, над кутругите и останалите без вожд утигури, основал новата държава. Вероятно кутригу-рите така и не били асимилирани докрай. Те останали в старата си родина отвъд Дон и след едно поколение отново се обособили. Вторият от петимата синове в преданието се казвал Котраг и именно той преминал Дон. Явно той дължи името си на племето, което е предвождал.^[29]

През 642 г., скоро след предполагаемата си връзка с императрица Мартина, Кубрат умрял — в зряла възраст и, да се надяваме, като добър християнин, макар че след посещението му в Константинопол не се споменава нищо повече за неговото християнство. И наистина, в продължение на още два века прабългарите си останали несъмнени езичници. Според Именника приемник на Кубрат бил Безмер, който управлявал три години, но след няколко месеца, през февруари 643 г., е отбелязано възкачването на Исперих, т.е. Аспарух, който управлявал 58 години. Но според историята на гръцкия хронист, след като живели за кратко време в мир помежду си, вероятно под върховенството на най-стария брат Баян, петимата синове на Кубрат се разделили и всеки поел по своя път.

Възможно е Баян (или Батбаян, както го нарича Теофан) и Безмер да са една и съща личност.^[30] От друга страна, прибързано е да се отъждествяват нечии имена само защото така е по-удобно и защото и двете започват с една и съща буква. Освен това, би било уместно между Кубрат и синовете му да се вмъкне още едно поколение. Според Именника Аспарух управлявал 58 години. Съвпадението с продължителността на Кубратовото управление е подозрително (макар и Аспаруховото да е с няколко месеца по-дълго), но това не е достатъчна причина, за да го отричаме. Безспорно както Кубрат, така и Аспарух са управлявали дълго. Но ми се струва доста невероятно синът да умре 119 години след възцаряването на баща си, още повече, че Аспарух явно е имал и по-малки братя. Дори и да вземем под внимание дълголетието на българите, което, казват, се дължало на превъзходното им кисело мляко, въпросът си остава нерешен. По-вероятно синовете на Кубрат, или поне някои от тях, да са били всъщност негови внуци.^[31] Техен баща е бил Безмер, но тъй като безличното му управление се паднало мужду тези на великия Кубрат и великия Аспарух, славата му така и не достигнала до Константинопол.

Скоро след като Безмер поел властта в ръцете си, държавата се разпаднала и потомците на рода Дуло си поделили прабългарските племена. Причина за това бил натискът на едно друго тюркско племе от завоеватели — хазарите, чието по-късно преминаване към юдейството било необичайно явление в християнско-мюсюлманския свят. Но по онова време хазарите били свирепи и войнствени варвари, а Стара Велика България се намирала на пътя им. Най-възрастният от братята, Баян, останал на своя пост. Неговите земи, обезлюдени от паническото преселение, станали лесна плячка на хазарите; той им се подчинил и бил принуден да им плаща данък. Постепенно по-голямата част от народа му била асимилирана от завоевателите, изглежда без особени затруднения, тъй като хуни и тюрки имали общ турански произход, а останалата част се съхранила, само за да бъде погълната по-късно от маджарите. Така Стара Велика България изчезнала безследно.^[32]

Вторият брат бил известен на гърците под името Котраг, очевидно защото управлявал кутригурите. Той вероятно е бил съвладетел, който след рухването на централната част се е обявил за независим. Според преданието той преминал Дон и се установил на северния му бряг. Тук явно става дума за неизбежния преход, който е трябвало да направи, за да отиде при кутригурите и да стане техен владетел. По-късно обаче, когато владенията на хазарите се разрастнали, кутригурите се придвижили още по на север, отново прекосили Дон и горното му течение и се заселили по средното течение на Волга и край Кама. Там потомците им останали много поколения наред, известни на света като „черни“ или „бели“ българи (в случая „бели“ е синоним на „велики“), или дори „сребърни“ (като по-висока степен на „бели“), или просто волжки българи. С течение на времето те придобили известна цивилизованост, вероятно посредством хазарите. Столицата им Болгар (там където се вливат Волга и Кама) се превърнала във важно средище на търговията в долината на Волга. В началото на X в. те приели исляма и дори повикали един мюсюлмански мисионер, писателя Ибн-Фадлан, в чиито дарби влизало и строителството на крепости; той укрепил не само вярата им, но и тяхната столица. Държавата им просъществувала до XII в., когато паднала под съкрушителния напор на татарите. До самия си край те останали прочути с успешните си набези.^[33]

Третият брат бил Аспарух, чиято съдба, следвайки примера на гръцките разказвачи, ще проследим по-късно. Четвъртият брат преминал Карпатите и Дунава и се установил в Панония, която била средището на Аварския хаганат. Там той станал васал на хагана. Вероятно това преселване се е дължало на стремежа му да се присъедини към прабългарите, дошли заедно с аварите в Централната Дунавска равнина. Че там е имало прабългари, е неоспоримо. Почти е сигурно, че прабългарите, които придружили аварите при голямата обсада на Константинопол през 626 г., са били от същия родов клон, тъй като по-онова време Кубратовите българи заговорничели с императора срещу аварите. Нещо повече, германските историци описват един необикновен трагичен епизод, станал през 630 г. През тази година, разказват те, в Панония избухнала война между авари и прабългари. Прабългарите били победени и 9000 души — мъже, жени и деца — се преселили в Германия и помолили крал Дагобер да им даде подслон. Той ги изпратил в Бавария, но наредил на баварците да ги избият. Те били изтребени почти до крак; успели да се спасят само вождът им Алциок и още 700 души. Те потърсили убежище във Венетската марка.^[34] Навярно тази война е започнала като бунт на западните прабългари, подтикнат от успешните дейсвия на Кубрат по на изток. Но въпреки преселването на Алциок, в Панония вероятно останали още много прабългари и четвъртият син на Кубрат дошъл, за да се присъедини именно към тях. Панонските прабългари останали подвласни на аварите до началото на IX в., когато ще чуем отново за тях.^[35]

От 675 до 677 г. големият град Солун бил обсаден от прабългарски орди, съюзени с бунтуващите се славяни от околните земи. Някои от прабългарските племена във връзка с тези събития са назовани с имена, които не се срещат другаде; техен вожд бил някои се Кубер, който скоро преди това бил въстанал срещу аварските си господари, преминал Дунава и се заселил в Керамисийското поле близо до града. Както и при предишните славянски обсади, за спасяването на града трябвало да се намеси лично неговия покровител св. Димитър.^[36] Появата на Кубер и неговите прабългари, които към 675 г. вече били преминали Дунава, поражда известни проблеми. За да бъдат избегнати, е било прието, че Кубер е всъщност четвъртият син на хан Кубрат. Той първо отишъл в Панония, където попаднал под аварско владичество. Но това положение не му се понравило; той въстанал, тръгнал на юг през Дунава, а след това — нагоре по течението на Морава и така стигнал до околностите на Солун. Не е изключено, но все пак е малко вероятно четвъртият Кубратов син да е бил толкова деен. От друга страна, явна прилика между имената Кубрат и Кубер не бива да ни изкушава да съдим прибързано, че става дума за една и съща личност. Все пак сходството може би не е съвсем случайно. Кубрат все още бил единственият велик българин, за когото светът бил чувал дотогава. Така че е възможно солунчани да са нарекли местния прабългарски вожд с неговото име, само че изопачено. Или пък просто в мартиролога имената са напълно объркани. Но като че ли е най-добре да не се правят опити за разкрасяване на известните ни факти и да не се търси връзка — родствена или именна — между Кубер и хан Кубрат. Кубер е бил просто някой прабългарски вожд, който може да е бил в авангарда на Аспаруховите нашественици, но по-вероятно, имайки пред вид географията на Балканите, е дошъл от Панония. Възможно е да е бил Кубратов син, обиколил много земи; възможно е да е въстанал срещу аварите заедно с Алциок или пък по-късно, независимо от него. Във всеки случай след дългата обсада, прекратена едва след намесата на светията, за Кубер не се чува нищо повече. Племената му се смесили със своите съюзници, славяните и били асимилирани от тях. Така те поставили основите на българските претенции относно Македония.

Най-младият син отишъл в Равена. Тук гръцките хронисти са допуснали една малка и напълно простима грешка. За тях Равена е бил един от големите градове в Италия и около него в тези смутни времена, когато толкова народи били изтласкани от земите си, се били заселили много варвари, сред които и прабългари.^[37] Ето защо хронистите използвали Равена като синоним на Италия. В действителност най-младият син стигнал по-далеч. По времето на лангобардския крал Гримуалд (662—671 г.) прабългарският „дук“ Алцеко навлязъл мирно в Италия и предложил на краля да стане негов васал. Гримуалд го изпратил заедно с войската му в Беневент, при сина си Ромуалд, който му предоставил за заселване три села близо до своята столица — Сепинум, Бовианум и Изерния. Той се заселил там с хората си и „до ден днешен“ (един век по-късно) те продължили да говорят отчасти на родния си език.^[38] Нямаме причини да се съмняваме, че тук става дума за съдбата на петата група от Кубратовите българи, уморени и объркани в края на дългия си път. Името Алцеко твърде много напомня за Алциок, но това не доказва нищо. Явно двамата вождове не са имали нищо общо помежду си.

Така прабългарите се разделили и се пръснали из цяла Европа, от Волга до подножието на Везувий. Остава ни само да разкажем за най-могъщия им клон, единствения, оцелял сред бурите на столетията. Аспарух, не така буен, както по-младите си братя, но по-предприемчив в сравнение с по-старите, минал по бреговете на Черно море, прекосил големите реки на степите и стигнал до блатистите земи, където Дунав се влива в морето.

 

[#11 Нито един автор от VI в. всъщност не нарича кутригурите или утигурите „българи“, но идентичността им става ясна при по-късните автори.]

[#16 Procopius. De Bello Gothic, IV, 4, p. 475.]

[#22 Приемам теорията на Златарски. Вж. Приложение II.]

[#26 Chronique de Jean de Nikiou, p. 580.]

[#27 Nicephorus, pp. 12, 24.]

 

Глава II
ВАРВАРИ НА БАЛКАНИТЕ

Векове наред Балканският полуостров бил арена на варварски нашествия, земя, която дивите племена плячкосвали, опустоша-вали и оставяли разорена след себе си. Но до шестото столетие нито едно от тях не я превърнало в свой постоянен дом. Готи и гепиди, сармани и хуни — всички минали оттук, оставайки зад гърба си кръв и пожарища, а после се отправили да търсят по-богати земи. На един по-мирен народ — славяните — се паднало да наследи Балканския полуостров.

Тук определението „мирен“ е относително. Но проникването на славяните станало почти незабележимо, скрито в сянката на по-страховити и драматични преселения. През IV в. славяните изглежда още са се спотайвали в своята родина — горите на Западна Русия. В началото на VI в. светът, който до този момент ги пренебрегвал, с изумление осъзнал, че славяните са залели цяла Централна Европа — от Елба и Алпите до руските реки, от Балтийско море до Сава и Дунава. Имперските държавници, следящи с безпокойство Дунавската граница, се разтревожили. Макар и не така диви като хуните, славяните били твърде многобройни, а едно от техните племена, антите, намиращо се тогава при устието на Дунава, се славело с войнските си качества.

Бурята се разразила по времето на император Юстиниан — в началото по-слабо, с отделни набези. През 534 г. славяните предприели първия си набег през реката. През 545 и 549 г. те проникнали до Тракия, през 547 г. — до Драч; през 550 г. застрашили Адрианопол и великия град, за който толкова дълго и все още напразно воювали — Солун.^[39] През 558 г., следвайки кутригурите, те достигнали стените на Константинопол.^[40]

Към края на века аварите постепенно се превръщали във все по-голяма заплаха и славяните решили да си намерят по-сигурни домове отсам Дунава. През 581 г. те за първи път навлезли в Балканите и останали там.^[41] През следващите години поселищата им стремително се увеличили. Между 584 и 589 г. те нахлували не по-малко от десет пъти в Континентална Гърция.^[42] Аварите последвали славяните-бежанци и дори се случвало да се съюзяват с тях срещу Империята. През 597 г. те извършили първата голяма обсада на Солун, когато се наложило св. Димитър да се притече на помощ за спасяването на своя град.^[43] През 601 г. император Маврикий, след като победил аварите, сключил договор, според който границата на Империята все още минавала по Дунава.^[44] Но това си останало само на думи. През следващите години размириците около узурпирането на властта от Фока, както и войната с персите наложили изтеглянето на имперските войски от Балканите и славяните се оказали с развързани ръце. Те нахлули в Далмация, разрушили старата столица Салона и залели целия полуостров на изток, докато към четвъртото десетилетие на века само големите крайбрежни градове и Албанските планини останали незасегнати; дори в Пелопонес възникнали славянски селища.^[45]

Междувременно аварската мощ на Балканите нараствала, за да достигне своя апогей с голямата обсада на Константинопол през 626 г., в която участвували и славяните като техни васали.^[46] След неуспеха на обсадата аварското могъщество отслабнало. В северния край на Аварския хаганат вождът Само освободил чехите и моравците; а на юг балканските славяни получили подкрепления от придошлите сродни на тях племена — хърватите и сърбите. С отслабването на аварското господство владенията на Империята нараствали; император Ираклий, който най-сетне извоювал победа във войните с персите и аварите, принудил балканските славяни да признаят върховенството му. Той дори се опитал да укрепи влиянието си посредством християнски мисионери. Но освен по крайбрежито на Далмация, където местните мисионери от светите латински градове подпомагали делото, опитите за покръстване почти не дали плодове.^[47]

След залеза на аварите до идването на Аспарух откъм делтата на Дунава полуостровът се радвал на няколко десетилетия относителен покой. Империята успяла до известна степен да си възвърне властта. Крайбрежните градове така и не паднали в ръцете на славяните (макар че Солун неведнъж се избавял буквално като по чудо) и сега, с настъпването на мира, започнали да разпростират своето търговско, а следователно и политическо влияние над съседите си. В централната част на полуострова, в Северна Македония, в долината на Морава и край вододелните гръцки планини славяните били фактически независими, но на изток, край планините Хемус и Родопа, Империята поддържала няколко вътрешни градове-гарнизони, които охранявали пътищата към Константинопол — градове като Адрианопол, Филипопол и в самото сърце на варварските земи — Сердика (София).^[48] Самите славяни не представлявали голяма заплаха. Те били разбойници и грабители, но не и организирани завоеватели. В по-стари времена единствено антите били постигнали известна политическа организация. И макар че скоро хърватите, а малко по-късно и сърбите щели да се избавят от хаоса, на този етап балканските славяни все още били разединени и неорганизирани. Езикът, който говорели, бил. в основата си общ, а вероятно еднакви били и езическите им вярвания. Но общото между тях свършвало дотук. Те били разделени на малки племена, всяко оглавено от своя местен вожд^[49], и били склонни да завиждат на съседите си. Някои от племената се препитавали изцяло с грабежи, но изглежда повечето били миролюбиво настроени земеделци. Славяните били прекалено многобройни, за да се задържат дълго на едно място. Но след като залели цялата страна, вече нищо не им пречело да улегнат и поради своята разединеност постепенно, отстъпили пред здравата власт на Константинопол ските императори. Преди това славяните представлявали сериозна заплаха само когато нападали, следвайки кутригурите или варварите. И ако в този момент е било предотвратено нахлуването на нови нашественици, може би славяните не биха се превърнали в политическа сила и Балканите биха останали владение на Империята.

Но тогава прабългаринът Аспарух достигнал Дунава и го преминал.

Първото място, където се установил Аспарух след напускането на родните земи, и досега си остава загадка. Той преминал Днепър и Днестър и най-сетне се спрял в една местност, наречена Онглос или Оглос, но нито Никифор, Нито Теофан — нашите единствени извори — не. посочват със сигурност от коя страна на Дунава се е намирала тя. Съмнението остава и у следващите поколения, които клонят в полза ту на единия, ту на другия бряг. Вероятно отговорът е, че тя е била разположена и на двата бряга на Дунава или по-точно — сред самата река. Оглос е бил един от островите в делтата на Дунава, най-вероятно Пюки.^[50] Объркването несъмнено се задълбочава от факта, че нито Теофан, нито Никифор (а и двамата са ползвали един и същ, сега изгубен, извор) не са разбрали точното местоположение , което вероятно е било описано неточно, и всеки от тях е добавил по нещо от себе си. Във всеки случай е безполезно да се стремим към прекалено голяма точност. Аспаруховите българи били многобройни. Оглос или Пюки бил техният временен център, но те вероятно са имали свой авангард в Добруджа и ариергард в Бесарабия. Известно ни е само, че местността е била трудно достъпна, природно защитена, блатиста и скалиста — макар че скалите са може би просто една от добавките на Никифор. Подобно описание лесно би могло да се отнесе към делтата на Дунава и околните земи.^[51]

Но където и да се е намирала тази местност, тя е била в обезпокояваща близост със земите на Империята — с онези трудно управляеми балкански провинции, в които славяните стъпка по стъпка били обуздавани. Не можем да кажем точно в коя година Аспарух се е установил в Оглос. Вероятно това е станало постепенно, между 650 и 670 г.^[52] През тези години Империята била погълната от кръвопролитна война с арабите в Азия, а в Европа — от религиозните и политически спорове около монотелитската ерес. А през 668 г. убийството на клонящия към Запада император Констанс, извършено от един кубикуларий в банята, било последвано от краткотраен бунт. Но към 679 г. тронът вече бил в безопасност и войната с арабите била към края си. Император Константин IV Погонат, Брадатият, отлично съзнавал колко опасно би било да се допуснат нови нашественици на Балканите, които да разбунтуват или, още по-зле, да организират славяните. Ордите на Аспарух трябвало да бъдат отблъснати или разбити.

И така, имперските войски се отправили към Дунава — същият онзи поход, който бил провален от „болните крака“ на императора (това вероятно е евфемизъм за подагра). Резултатът бил съвършено различен от плановете на императора. Прабългарите победоносно отблъснали имперските нашественици и сами нахлули в Империята. Ордите им залели страната на юг чак до Варна, плячкосали я и взели безброй пленници. А докъдето достигнели, там се и заселвали. Те покорили славяните, населяващи тези земи, и застрашили градовете на Империята. Балканите не били подготвени за такава атака и не могли да окажат съпротива. Така, бързо и неочаквано, в началото на 680 г. Аспарух положил основите на днешна България, България на юг от Дунава.

Императорът се примирил със съдбата. Съкрушен от броя на пленените си поданици, той побързал да сключи мир. Всички земи отвъд северните склонове на Хемус чак до Дунава и границата с аварите (разположена неизвестно къде) били отстъпени на прабългарския владетел; освен това му бил обещан годишен данък, ако не предприема набези в пределите на Империята — унизителна отстъпка, но типична за византийската пресметливост: данъците излизали, общо взето, по-евтино на държавата,’ — отколкото войните.^[53]

Невъзможно е да се установят с точност пределите на новата Аспарухова държава. На юг от Дунава източната й граница била Черно море, южната — планинската верига Хемус (Стара планина), а западната — вероятно река Искър. Но освен това имало и значителни територии на север от Дунава, в които влизала Бесарабия чак до р. Днестър и вероятно по-голямата част от Влашката низина. Тази неясна северна граница достигала Аварския хаганат.^[54] Но сега Аспарух прехвърлил столицата си на юг от Дунава. Той бил не само завоевател, но и държавник. От самото начало Аспарух разбрал, че съдбата на държавата му зависи от славянското население. Славяните от североизточната част на Балканския полуостров, преследвани от спомена за аварите и страха от възстановяването на имперското господство, охотно се подчинили на Аспарух и едва ли не го приветствували като вожд, който щял да ги брани от опасности. Аспарух се възползувал от сговорчивостта им, за да ги организира; той разположил племената им по границите на държавата, а сам ги контролирал от центъра й, като построил своя дворец в Плиска, която превърнал в своя столица.

Плиска представлявала просто укрепен лагер, сбор от палатки или примитивни жилища, заобиколени от високи землени насипи. Тя била разположена на възвишенията, простиращи се на запад от Варна и свързваща Добруджанската равнина със склоновете на Хемус. Тази област била сърцето на новата държава. Славяните вероятно са били изселени от нея — тяхната задача била да служат за буфер по границите. Трудно е да се каже точно какви са били взаимоотношенията между прабългарите и подвластните им славяни. Малко вероятно е те да са се смесили още в самото начало, както твърдят някои български историци славянофили. Неубедителна е и разпространената версия, че прабългарските завоеватели са били само една шепа хора. Племето, което се заселило в Оглос и с такава лекота разгромило голямата добре обучена имперска войска, трябва да е било, съдейки по описанията на имперските историци, значително на брой. Невъзможно е да се изкаже окончателно мнение по въпроса, но изглежда в покрайнините на прабългарската държава са били разположени славянските племена, които запазили старите си вождове (скоро в прабългарския двор откриваме елемент на славянска аристокрация), но били контролирани от прабългарски наместници, докато в центъра са се намирали прабългарският владетел — Великият хан, неговите прабългарски сановници и прабългарските войски. Имперските историци от следващия век, описвайки войните с България, обикновено наричат врага си „българите и славяните“, като явно имат пред вид съюз, но не и сливане между тях. А в края на века научаваме за славяни, потърсили в Империята убежище от прабългарите^[55] — нещо, което показва, че населението на държавата все още не е имало предимно славянски облик.

За организацията на самите прабългари имаме по-богата информация. Като всички фино-тюркски племена, те имали родова система, а Великият хан бил всъщност най-високопоставеият сред останалите ханове, предводители на отделните родове. За момента родът Дуло, със своето високо хунско потекло, държал здраво властта в ръцете си. Но по-късно, когато династията залязла, опасностите, криещи се в родовата система, излезли наяве. Двамата главни сановници се наричали канарти (може би същата титла, както и „кавхан“) и таркан; последният изглежда е отговарял за управлението на провинциите. Аристокрацията се деляла на две групи: в по-висшата влизали болярите или боярите (през X в. имало шестима Велики боляри, но преди възкачването на Борис те вероятно са били повече), в по-низшата — багаините. Имало и други титли, като багатур и кулурат (колобър), но техните функции не са ни известни. През IX в. титлата хан била сменена със славянската титла княз, но останалите прабългарски титли се запазили до падането на Първата българска държава, а една от тях дори и по-дълго — титлата болярин се среща из целия славянски свят.

Аспарух живял повече от 20 години след преминаването на Дунава и ги прекарал в организиране на държавата си. Тези години не били съвсем мирни. През 685 г. на императорския престол се възкачил един буен, непокорен младеж — Юстиниан II. Недоволен, че трябва да плаща данък на варварите, той скоро нарушил мира от 680 г. и през 689 г. нахлул в територията на прабългарите — земя, наречена този път от имперския хронист „Склавиния и България“, т.е. прабългарската държава и славянското й обкръжение. Прабългарите отстъпили пред Юстиниан, а той проникнал чак до центъра на полуострова, до Солун, като довел със себе си множество славяни — някои от тях взети в плен, други — щастливи да се отърват от господството на прабългарите. Всички те били изпратени в Азия и заселени в тема Опсикион. Няколко години по-късно 30 хиляди от тях се наредили под знамената му, за да се бият със сарацините. Доволен от постигнатото, Юстиниан потеглил обратно през вражеската страна, но по пътя прабългарите му устроили клопка. Армията му била разгромена, а самият той едва успял да се спаси и да се добере до Константинопол. Така прабългарите били оставени на мира.

През 701 г., 58 години след раздялата си със своите братя, Аспарух умрял. Наследил го Тервел от рода Дуло — негов син или може би внук. Следвайки Аспаруховата политика, Тервел продължил мирно да укрепва държавата си, докато през 705 г. злокобната фигура на Юстиниан II — вече обявен извън закона, с отрязан нос и език — отново не се намесила в българската история. От детронирането си през 695 г. бившият император живеел в изгнание в Херсон, а в последно време — в двора на хазарския хаган, за чиято дъщеря се бил оженил. Но хаганът се обърнал срещу него и той трябвало да спасява живота си с бягство. По-разгневен и непоколебим от всякога, той дошъл при Тервел и го помолил за помощ. Тервел бил доволен — той знаел, че най-добре риба се лови в мътна вода. Той предоставил войската си от прабългари и васални славяни на Юстиниан и двамата владетели тръгнали на поход към Константинопол. Стените на града ги спрели, а отвътре гражданите се подигравали на бившия император. Но след три дни Юстиниан успял да проникне в града през един водопровод. Внезапната му поява можела да се обясни само с предателство, с магия или пък с подкопаване на стените. Градът бил обхванат от паника. Император Тиберий побягнал, а Юстиниан бързо възвърнал мястото си в двореца и на трона. Той не забравил своя благодетел — Тервел бил поканен в града, седнал до императора и бил удостоен с титлата кесар.

Кесар е висока титла, но вероятно императорът и ханът я тълкували различно. В имперската йерархия кесарят бил втори по ранг след императора, но все пак негов подчинен. Можело да се помисли, че приемайки титлата, Тервел признавал себе си за подвластен на императора — за нещо като имперски наместник в България. Но Тервел определено нямал такива намерения. Той не познавал тънкостите на византийската история и етикет. За него било ясно само, че императорът желае (и едва ли не е длъжен) да го удостои с гръмко звучаща титла и да го постави редом със себе си; той приел тези почести като признание за своето могъщество, което щяло да издигне неговия престиж в собствената му държава и в целия свят. Неговите представи за сключената сделка се потвърдили и от факта, че Юстиниан го отрупал с несметни дарове и му отстъпил малката, но важна област, известна на славянски език като Загория „отвъд планините“ — областта, която се намирала между източните склонове на Хемус и Бургаския залив. Но градовете, разположени в самия залив — Месемврия, Анхиало и Девелт — останали владение на Империята. На Тервел била обещана и ръката на императорската дъщеря, но тя все още била малко дете и бракът така и не се осъществил. България трябвало да чака още две столетия своята първа царица-чужденка.^[56]

Междувременно византийците станали свидетели на интересно зрелище — прабългарският хан с щедра ръка раздавал злато на войниците си и мерел купищата императорски дарове с варварския си камшик.^[57]

Мирът бил краткотраен. Юстиниан, който никога не забравил причинените му неправди, бързо забравил оказаната помощ. През 708 г. той се подготвил да нападне България — несъмнено Тервел бил поискал нови дарове или пък по-голям данък.

Юстиниановата войска се разположила край Анхиало, а флотата хвърлила котва в пристанището. Войниците му се чувствували в безопасност и забравили за дисциплината. Затова една ненадейна атака на прабългарите ги разгромила напълно. Сам Юстиниан потърсил убежище в крепостта; след тридневна обсада той успял да избяга на корабите си и се завърнал в Константинопол опозорен. Но Тервел не се възползувал от победата си: нещо повече, той проявил необикновена липса на злопаметност и през 711 г. изпратил 3000 души да придружат Юстиниан при бягството му във Витиния. Те останали с него, докато положението му не станало съвсем безнадеждно и едва тогава го оставили сам с трагичната му съдба.^[58]

Вътрешните борби в Империята през следващите няколко години дали на Тервел нови възможности за намеса. През 712 г., под предлог, че иска да отмъсти за приятеля си Юстиниан, той нахлул в Тракия, достигнал до самите Златни врата на Константинопол и се оттеглил невредим и отрупан с плячка.^[59] През 716 г., когато над Империята била надвиснала заплаха от арабско нашествие, Теодосий III (чието управление било мимолетно) се опитал да заздрави положението си, като сключи договор с Тервел — първият български договор, чиито условия са ни известни. На първо място договорът определял границата: тя трябвало да минава край Милеона, неизвестно за нас място, което трябва да е било някой връх на Голямоманастирските възвишения, може би Бакаджик. Вероятно границата е следвала линията, по-късно укрепена от българите и известна като вала Еркесия; тя била дълга километри и се простирала от северния бряг на Бургаския залив в посока запад-югозапад през Бакаджик до Марица. Областите по на запад били твърде неспокойни, за да може да се очертае определена граница. Втората точка от договора определяла данък, който императорът трябвало да плаща на хана всяка година — в дрехи и кожи на стойност 30 литри злато. На трето място договорът предвиждал размяна на пленници и взаимно предаване на бегълци, дори и такива, които са враждебно настроени към правителството на страната си в момента; гражданските войни в Империята вероятно са принуждавали много заговорници да търсят убежище в България. Четвъртата точка уреждала свободната търговия между двете държави, при условие, че търговците имали грамоти и печати на стоките си; на онези, които нямали, стоките трябвало да се конфискуват.^[60]

Скоро след сключването на договора Теодосий бил свален, но неговият приемник, Лъв III Исавър очевидно го потвърдил чрез своя пратеник Сисиний Рендакий. През 717 г., когато арабите предприели втората си голяма обсада на Константинопол, Тервел оказал помощ на Империята, като извършил набег (впрочем много изгоден за него) срещу лагера на арабите. Но на следващата година, когато арабите били разгромени и прогонени, Тервел като че ли изгубил благоразположението си към Лъв III и дори се включил в заговор в полза на сваления император. Център на заговора бил Солун, в него участвувал и Сисиний. Но заговорът се провалил, а скоро след това, през май 718 г., Тервел умрял.

Управлението на Тервел било неспокойно, а политиката му — променлива и своенравна. Но тя била оправдана от постигнатите резултати. Готовността му да се притече на помощ в междуособ-ните борби на Империята, въпреки нарушенията на мирния договор от страна на императорите, го направила твърде важна фигура в политиката на Империята. През тези трудни години нито един император не можел да си позволи да се разправи с агресивните варвари — нещо, което иначе би било съвсем естествена политика. Единственият, който направил краткотраен и злощастен опит за това — Юстиниан II — не посмял да го повтори, опасявайки се, че ако успее, би изгубил най-сигурната си подкрепа. Междувременно незаменимият Тервел укрепвал собствените си позиции. Границата му отскочила далеч на юг от Хемус, обгърнала Загория и достигнала чак до Родопите. Не знаем точно докъде се е простирала на запад; Сердика и Филипопол все още били имперски крепости, но българското влияние непрекъснато се разширявало. Фактът, че солунските заговорници били в тясна връзка с хана, бил тревожен. Но още по-тревожно било това, че прабългарите били пуснали здрави корени в своя нов дом. Скитническите племена, дошли само преди 30 години, сега владеели държава, която се простирала от земите отвъд Дунава до Тракия, и при това се радвали на достатъчно спокойствие, за да могат да вкусят от благата на търговията. Те все още били обособени от славяните, най-вече в центъра на държавата (който изглежда бил с по-ясно изразен прабългарски характер); те били земевладелската, ръководеща аристокрация — подобно на норманите, които три века по-късно щели да внесат ред сред изостаналите англосаксонци. Но известно сливане на двете етнически групи било неизбежно, макар че все още много славяни недоволствували от натрапва-нето на прабългарите.

Подробностите, естествено, не са ни известни, но че такова смесване действително е съществувало, се доказва от историята на следващия половин век. В продължение на 37 години след последния заговор на Тервел имперските хронисти не споменават нищо за прабългарите. Дори в Именника на българските ханове липсва името на тервеловия приемник, който управлявал 6 години — до 724 г. След него дошъл хан Севар, управлявал до 739 г., но и за него не знаем нищо, освен че като своите предшественици и той бил от рода Дуло. С него този велик род, родът на Атила, залязъл.^[61]

С края на старата почитана династия настъпил период на граждански войни. Съперничеството между прабългарските първенци и боляри било прекалено голямо, за да бъде признато за по-дълго време върховенстото на някой измежду тях. Нещо повече, те се разделили на две групировки. Едните, тълкувайки погрешно политиката на Тервел, били за пълно разбирателство с Империята и с жадно око поглеждали към благата на византийската цивилизация. Другите ненавиждали съблазнителния разкош и имперските стремежи на Византия и настоявали за война. Приемник на последния хан от рода Дуло станал боляринът Кормисош, който принадлежал към рода Вокил или Укил. Той изглежда се е числял към провизантийската групировка; в продължение на 16 години той успял да запази мира и с това се задържал на престола, докато накрая през 755 г. обстоятелствата го принудили да започне война.

При великите императори от Исаврийската династия, Лъв III и Константин V, Империята претърпяла религиозна схизма, но също така и политическа реорганизация и сега Константин V бил в състояние да нанесе удар срещу съседите си. Обикновеният народ в Империята можел и да оплаква загубата на своите икони и да нарича гонителя им с прозвището Копроним (Посеркото), но войската му била предана, а той я превърнал в най-могъщата сила в държавата. През 755 г. Константин преселил голям брой арменци от Теодосиопол и сирийци от Мелитина на тракийската граница, в построените за тях крепости, за да живеят там и да ги отбраняват. Прабългарите поискали данък и обезщетение за новопостроените крепости; издигането им вероятно е било нарушение на Теодосивия мирен договор.^[62] Но Константин върнал българските пратеници с надменен отказ и Кормисош трябвало да отстъпи пред натиска на войнолюбивата групировка в страната и предприел поход срещу Империята.

Прабългарите победоносно достигнали чак до Дългата стена, но Константин внезапно ги нападнал и ги разгромил напълно. Дори и при главоломното им бягство той им нанесъл тежки щети.^[63] Трудно е да проследим събитията в тази кампания, тъй като у двамата хронисти, от които черпим сведения — Теофан и Никифор — версиите се разминават. Първият просто споменава за страховитата победа на прабългарите при Верегава през 759 г.; вторият, по-подробно, но с по-малко дати, съобщава за голям поход, последвал този от 755 г. и завършил към 762 г., чиято връхна точка била победата на имперските войски при Маркели.

Явно, фактите, които излага единият хронист, не са били известни на другия. Никифоровият разказ е по-убедителен, но трябва внимателно да проследим сведенията, поместени между различни дати, и известието за поражението при Верегава. Изглежда Константин е бил решен да изведе докрай своята победа. Скоро след това той доплавал с флотата си до устието на Дунава и оттам победоносно поел през българските земи, като ги опустошавал и вземал пленници; накрая той разгромил прабългарската войска край една крепост, наречена Маркели, близо до границата с Империята.^[64] Това вероятно е станало през 756 или 757 г. През 758 г., както знаем от Теофан, Константин бил зает с подчиняването на славяните по тракийската и македонската граница — те несъмнено са се възползвали от войната между двамата си повелители и са се опитали да постигнат независимост. С твърда ръка Константин ги принудил да се покорят. Много вероятно е сражението при Верегава, за което споменава Теофан, да е станало през 759 г. Навярно самият Константин не е взел участие в него и затова Никифор пренебрегва тази битка. Той загатва, че Константин бил подчинил много от племената в България, но става ясно, че към края на похода той вече не е имал власт над тях. Може би е оставил след себе си окупационни войски, които обаче, при преминаването си през прохода Верегава, по пътя от Диампол за Плиска, са били разбити от прабългарите и принудени да напуснат страната. Сред загиналите бил и стратегът на тракийските войски, както и много други видни пълководци. Но независимо от този обрат, чието значение вероятно е преувеличено от Теофан, походът бил твърде успешен за императора и прабългарите побързали да поискат мир, като по всяка вероятност се отказали от своя данък и върнали заложниците.^[65]

По времето на тези конфликти, през септември 756 г., скоро след първото поражение, Кормисош умрял. Последиците от войната паднали върху плещите на неговия приемник Винех (от същия род и вероятно негов син) и накрая той трябвало да плати за пораженията с живота си. Поданиците му го подкрепяли през цялото време, но накрая сключването на унизителния мир предизвикало негодуванието им. В края на 761 г. те се разбунтували и го убили, заедно с всички представители на рода Вокил. На престола бил поставен злонравният болярин Телец от рода Угаин — водач на войнствено настроената групировка.^[66]

Телец (който, както разбираме, бил на 30 години) веднага предприел енергични действия и принудително набрал войска измежду поданиците си. Това не се харесало много на славяните и в резултат около 208 хиляди от тях напуснали България и потърсили убежище в Империята. Византийските императори винаги поощрявали смесването на населението, което пречело на появата на национализъм; затова Константин ги приел на драго сърце и ги настанил във Витиния, край р. Артана.

Ханът започнал войната, като нахлул в Тракия и дори завладял няколко погранични крепости. След това, знаейки, че го чака разплата, той взел предохранителни мерки (нещо рядко сред варварите), като укрепил границите си и заел удобна позиция с многочислена войска, попълнена с подкрепления от най-малко 20 хиляди души, предимно славяни. Но Константин се отнесъл не по-малко сериозно към тази война и сега Империята разполагала с по-добре организирани сили. Първо той изпратил част от войските си по море до устието на Дунава (както и при първия си поход) — главно конна войска, като на всеки кораб били превозени по 12 конника. След това, докато конниците му се спускали през Добруджа, той се отправил през Тракия и през юни 763 г.^[67] двете войски се срещнали и се разположили на лагер край Анхиало — големия имперски град на Бургаския залив. Там, на 30 юни, Телец ги нападнал и започнала страшна битка, която продължила от изгрев до залез слънце. Клането било невъобразимо, но накрая прабългарите били обърнати в бягство. Византийската войска поради твърде тежките си загуби не била в състояние да ги преследва. Константин триумфално се завърнал в столицата си, където в чест на победата били устроени състезания на Хипродрума и хилядите пленници били публично избити.^[68]

Поражението нанесло тежък удар на прабългарите, но не сломило духа им. Опозореният Телец все пак се задържал на престола още една година, но не успял да изведе страната от създалото се положение и в края на краищата бил убит, заедно с първенците от своята групировка, от разбунтувалите се поданици. Престолът бил върнат на почти изтребения род Вокил — в лицето на Сабин, зет на Кормисош. Сабин незабавно се опитал да преговаря е Константин, но прабългарите съвсем не били настроени за мир. Обвинен, че предава страната в ръцете на Империята, Сабин сметнал за благоразумно да избяга в Месемврия, където поискал закрила от императора. На негово място прабългарите излъчили хан, наречен Паган.^[69]

Константин охотно приел Сабин и дори изпратил да доведат от България жените и роднините му, като по този начин събрал в Константинопол цялото семейство на прабългарския владетел. Междувременно Паган разбрал, че е невъзможно да продължи войната, и изпратил посланици в императорския двор. Но императорът не ги приел, а вместо това подготвил нов поход. Паган бил отчаян; заедно с болярите си той дошъл лично при императора да моли за милост. Константин ги приел, с бившия хан Сабин до себе си, и сурово ги порицал за непокорството им спрямо техния законен владетел, като ясно дал да се разбере, че смята владетеля им за свой васал. Мирът бил сключен, но изглежда с цената на детронирането на Паган. Не знаем дали Сабин се е върнал в България или пък е посочил свой заместник. Според Имменика той умрял през 766 г. и бил наследен от своя родственик Умар. Междувременно императорът успял да се разправи с част от славянските грабители, които се възползували от войните, за да извършват набези по тракийската граница.^[70]

Отново мирът бил краткотраен. Управлението на Умар продължило едва няколко месеца; преди края на 766 г. той бил свален и на мястото му бил издигнат Токту — както съобщава хронистът, „мъж българин“ и брат на Баян. Първото уточнение изглежда излишно; вероятно то означава, че Токту е принадлежал към националистическата военна групировка, за разлика от провизантийския род Вокил. В отговор на преврата Константин предприел нов поход и, заварвайки пограничните крепости изоставени, нахлул в страната. Прабългарите, които успели за избягат, потърсили убежище в крайдунавските гори. Токту и брат му Баян били заловени и ликвидирани, а бившият хан Паган бил убит от своите слуга при опита си да избяга във Варна.

През следващите няколко години в България царяла анархия, но прабългарите продължавали съпротивата си срещу императора. Следващият му поход явно бил безплоден. Войската му успяла да стигне едва до р. Тунджа, съвсем близо до границата, след което била принудена да се оттегли, вероятно поради междуособици в Империята. Но Константин не се отказват от намеренията си и бил твърдо решен да нанесе решителния удар. Затова (вероятно през 767 г.) той потеглил отново, този път напълно подготвен, и проникнал чак до прохода Верегава. Но походът не му донесъл окончателната победа, на която се надявал. 2600 кораба, тръгнали, за да докарат подкрепления в Месемврия, претърпели корабокрушение от силния северен вятър край брега на Бургаския залив и били напълно унищожени. Все пак прабългарите побързали да предложат мир и военните действия били прекратени за около пет години.

През тези години (не знаем точно кога, тъй като Именникът свършва с Умар) на българския престол се възкачил нов, по-способен хан — Телериг, чийто произход не ни е известен. Към май 773 г. той вече би заел достатъчно здрави позиции, за да разтревожи императора. Константин възприел обичайната си тактика. Голяма флота от 2000 кораба се отправила към устието на Дунава, където императорът слязъл на брега; същевременно военачалниците на темите нахлули в България по суша. Когато войските начело с императора достигнали на юг до Варна, уплашените прабългари поискали мир. Константин приел и се завърнал в Константинопол, където бил изпратен боляринът Цигат, за да преговаря за условията на договора. Но през октомври, докато преговорите все още се водели, Константин узнал от шпионите си, че Телериг смята да изпрати 12-хилядна войска начело с един болярин, за да покори славянското племе берзити, живеещи в Тесалия, и да ги пресели в България. Вероятно ханът се стремял да увеличи населението на държавата, намаляло вследствие на войните, а берзитите, родствени на подвластните му славянски племена, изглеждали най-податливи. Но Константин го изпреварил. Като успял да заблуди прабългарския пратеник, че подготвя удар срещу арабите, той потеглил бързо към България и с 80-хилядна войска нападнал прабългарите в местността Литосория^[71], като ги обърнал в бягство, без да загуби нито един войник. Завръщането му в Константинопол било триумфално и походът му бил наречен „Благородната война“.

„Благородната война“ несъмнено ускорила сключването на мирния договор. За условията му не знаем нищо, освен че ханът и императорът се задължавали да не предприемат никакви взаимни нападения. Но мирът скоро бил нарушен. В началото на следващата, 774 г., Константин предприел нов двоен поход по суша и море, като този път застанал начело на сухопътната войска. Но явно походът не се увенчал с успех. И този път се намесили атмосферните условия и някои от корабите претърпели корабокрушение — макар че Теофановият разказ за почти пълна катастрофа прекалено много напомня предишното му описание за пораженията при Анхиало, за да звучи убедително. Теофан навсякъде гори от желание да преувеличава неуспехите на императора еретик.^[72]

По-късно през същата година Телериг успял да надхитри императора. Според Теофан, ханът писал на Константин, че смята да избяга в Константинопол и затова го моли да му съобщи кои са доверените му приятели в България. Константин се оказал достатъчно лековерен, за да изпрати в отговор списък на всички свои агенти в страната. Така Телериг лесно успял да ги излови и да ги накаже със смърт и с това разстроил напълно шпионската мрежа на императора. Звучи доста неправдоподобно император като Константин V Копроним, неведнъж доказал голямата си прозорливост, да постъпи така наивно; но по един или друг начин Телериг успял да се сдобие със списъка на императорските агенти и го използувал възможно най-изгодно за себе си.^[73]

Разяреният император отново преминал в настъпление. Но в самото начало на деветия си поход той бил повален от неизлечима болест и умрял в агония на 14 септември 775 г.в крепостта Стронгил.^[74]

Така България отново била спасена. Походите на Константин отбелязали славна страница в историята на византийското оръжие и довели България до плачевно състояние. Войската й претърпявала поражение след поражение, населението й оредявало, а хановете й едва се крепели на престола. Изглеждало, че един нов Константин или дори един нов поход ще я погубят окончателно. И все пак „смъртоносният удар“ бил нанасян отново и отново, а България не загивала. Аспарух и Тервел укрепили прабългарския корен твърде дълбоко, за да бъде изтръгнат от тези земи. А пораженията вероятно заздравили връзката на прабългарите със славяните. Видяхме колко настойчиво хановете са се стремели да заселват славяни в държавата си. Постепенно се оформяла и славянска аристокрация, която за първи път започва да се откроява ясно през следващия век; вероятно отвреме навреме нейни представители са сключвали смесени бракове с прабългарите. Несгодите сплотяват.

Но макар и да не били прогонени, прабългарите били сломени и имало опасност, подобно на много други племена, да бъдат погълнати от Империята. Дори и със смъртта на Константин бедите им не свършили. През 777 г. Телериг бил принуден да избяга от страната. Той потърсил убежище в двора на император Лъв IV, където приел християнството и бил удостоен с честта да получи за жена една братовчедка на императрицата. Ако в този момент Империята пожелаела да се намеси, България можела да бъде покорена. Но Империята била изтощена и все още разкъсвана от конфиктите между иконоборци и иконопочита-тели. Тогава България била толкова слаба държава (дори приемникът на Телериг е неизвестен), че Империята спокойно можела да я остави да крета по пътя си, докато не се появи нов удобен случай. Варварите можели до останат на Балканите, те не предсталявали заплаха.

 

[#18 Прабългарските титли са разгледани в Приложение V. Theophanes, p. 557; Nicephorus, p. 36.]

[#19 Theophanes, pp. 572—3; Nicephorus, pp. 41—2; Georgias Hamartolus П, p. 622.]

[#25 Theophanes, p. 611; Cedrenus, p. 790; Zonaras, p. 726.]

[#26 Theophanes, p. 615; Nicephorus, p. 55. Датата на смъртта на Тервел е взета от Именника.]

[#37 Nicephorus, pp. 70—3. Теофан (с. 674), който има обичай да отбелязва предимно неуспешните акции на Константин, споменава само за Тунджанския поход. Но оттук не следва (както твърди Lombard. Op. cit., p. 51), че той лъже. Вторият поход, споменат от Никифор (с. 71), явно е бил неуспешен и очевидно Теофан има пред вид него, а не предишния поход.]

[#39 Theophanes, pp. 641—2. Хронологията му е неясна. Той датира майския поход през индикт XIII, а „Благородната война“, за която говори по-долу в текста — през октомври, индикт XI. Струва ми се ненужно да се разменят двата похода, както прави Lombard (Op. cit., p. 53 ff.); знаем, че преговорите за мир са продължавали и по време на „Благородната война“. Най-просто е да се приеме, че индикт XI е записан погрешно вместо индикт XII. Цялата хронология се усложнява от факта, че индикт XII е обхващал две години, от септември 772 до септември 774 г., за да се приведат индиктите в съответствие с летоброенето от сътворението на света, тъй като през 726 г. било допуснато отклонение, вероятно поради стремежа на император Лъв III да вземе двугодишен данък в една година (вж. Бъри, Приложение 10 към Gibbon, Décline and Fall, V, pp. 524—5; Hubert, La Chronologie de Théophane, Β. Ζ., VI, pp. 504 ff.), или пък просто през този период датите у Теофан са объркани поради двете отделни хронологически системи, с които си служи. (Brooks. The Chronology of Theophanes, VIII, pp. 82 ff.) Вече не разполагаме със сведенията на Никифор за сравнение.]

 

КНИГА II
ВЕЛИКИТЕ СИЛИ НА ЕВРОПА

Глава I
ИМПЕРАТОРСКИЯТ ЧЕРЕП

През цялата пролет на 784 г. блажената императрица-регентка Ирина обхождала своята северна граница. Времето било добре избрано. Предходната година нейният военачалник Ставракий бил покорил славяните от Континентална Гърция и ги направил поданици на Империята. По границата всичко било спокойно. Тракия, разорена от войните на миналия век, била заселена с нови племена, докарани от Изтока — арменци, които, макар и еретици, били безобидни в политическо отношение далеч от родината си. И така императрицата в достолепната си обиколка тържествено достигнала Верея, възобновила крепостта и я нарекла на свое име — Иринопол, след което се отправила обратно към Анхиало.^[75]

Онова, което видяла при обиколката си, я успокоило. България не представлявала заплаха. И наистина, две години по-късно, през септември 786 г., когато синът й иператор Константин VI достигнал пълнолетие и изглежда се ползвал с опасна популярност сред войската, тя счела за благоразумно да изтегли войските си от Тракия под предлог, че се подготвя нов източен поход, и ги докарала в Константинопол, за да й бъдат под ръка, начело с верния й Ставракий^[76].

Но в началото на 789 г. се случила неприятна изненада. Стратегът на Тракия Филит, който провеждал разузнаване по поречието на Струма, изглежда навлязъл в територия, считана от прабългарите за тяхна. Както и останалите управници, той смятал България за безопасна и се придвижвал съвсем непредпазливо. Внезапното нападение на прабългарите го сварило неподготвен и той бил убит заедно с много от войниците си. .

Това показало, че прабългарите не са съвсем безпомощни и не е зле да бъдат атакувани отново. През април 791 г. младият император, който вече бил пълновластен владетел и жадувал за бойна слава, с която да засенчи популярността на майка си, решил да нахлуе в България. По това време начело на държавата стоял Кардам. Неговото потекло и годината на възкачването му са неизвестни, но в негово лице България най-сетне намерила способен владетел. Походът се провалил напълно. Константин стигнал до крепостта Проват на р. Св. Георги^[77]. Там прабългарите излезли насреща му и вечерта се завързала неголяма схватка. Но през нощта императорската войска била обхваната от паника и побягнала. Прабългарите, не по-малко изплашени, побързали да се завърнат в земите си.^[78] Константин горял от желание да се прояви по-добре и през юли на следващата година отново поел срещу Кардам. Един гадател на име Панкратий му бил предрекъл блестяща победа. Но Панкратий не бил прав. Константин стигнал до пограничната крепост Маркели и възстановил укрепленията й . Но докато той изчаквал там, на 20 юли се появил Кардам с цялата си войска. Младежката невъздържаност и самоувереност на императора го подтикнали да влезе в бой без нужната подготовка и това довело до пълния му разгром. Заедно с опозорените си пълководци и лъжепророка Панкратий той побягнал безславно към Константинопол, оставяйки хазната, конете и обоза си в ръцете на врага.

След това поражение Константин оставил прабългарите на мира. Междувременно амбициите на Кардам се разпалили и през 796 г. той изпратил на иператора дръзко послание, в което го заплашвал, че ако не получи данъка си, ще опустоши Тракия чак до Златните врата. Константин надменно му отвърнал, че не би желал да кара старец като него да идва толкова далеч, затова щял да го посрещне при Маркели и нека стане каквото Бог реши. Но Бог се оказал крайно нерешителен. Константин се отправил с големи сили към Версиникия, близо до Адрианопол. Разтревожен от броя на войската му, Кардам се укрил в горите на Авролева. В продължение на 17 дни Константин напразно го предизвиквал да влезе в сражение и накрая и двамата владетели се оттеглили, без да постигнат нищо.

Отново последвал мирен период. Не е известно дали е бил сключен някакъв определен договор. Съвремените историци, които единодушно се стремят да злепоставят императрица Ирина, са склонни да представят нещата така, сякаш тя е плащала данък на всичките си съседи.^[79] Но що се отнася до прабългарите, няма доказателства за подобно твърдение. Императрицата несъмнено желаела мир. През 797 г. тя най-после се отървала от сина си, като го ослепила и заради това неподобаващо на една майка поведение изгубила популярността си. Открай време войската била враждебно настроена към нея, а църквата, макар и да я канонизирала, не я подкрепяла във войните й зад граница. Но Кардам желаел мир не по-малко от нея. Предпазливостта му по време на войните показва колко несигурен се е чувствувал. България била все още? слаба и размирна; вероятно той е бил зает изцяло с обуздаването на своите боляри и с преустройството на държавата си. Ето защо и двете страни били доволни от настъпилото затишие, въпреки че никоя от тях не могла да изтръгне данък от другата.

Но България била успяла да укрепне удивително от времето на Константин Копроним. Раздорите в императорското семейство я предпазили от непрестанен натиск и тя някак си успяла да се изправи на крака със собствени сили. Макар и в несигурно положение, Кардам удържал властта. Ако Константин VI притежавал качествата на своя дядо и съименник, може би прабългарите отново щели да изпаднат в изтощителна анархия. Но победите на Кардам заздравили позициите му в държавата и по този начин укрепили и самата държава. Ако константинопол-ските политици, вместо да гадаят трескаво кой ще заеме мястото на останалата без наследник императрица, обърнели поглед на север, те щели да се разтревожат не на шега, защото се задавали много по-тежки времена.

Наскоро след 797 г. хан Кардам умрял. Смъртта му е забулена в същата неизвестност, както и идването му на власт. Императрица Ирина била свалена през 802 г.; белите й коне вече не препускали из улиците на Константинопол. Мястото й било заето от нейния благ, лицемерен логотет, сега император Никифор I, който нямал търпение да покаже, че властта вече е в здрави мъжки ръце. Той не подозирал докъде ще го доведе това.

Далеч на север, в равнините и възвишенията на Панония (днешна Унгария и Трансилвания) все още съществувал Аварският хаганат и под аварска власт живеело многобройно българско население — потомци на онези прабългари, които аварите били отвели в плен преди повече от два века, както и на четвъртия Кубратов син и неговите хора. Но през последните години на VIII в. в равнините на Централна Европа се наложило влиянието на една нова сила. Кралството на франките, господари на Франция и Германия, се стремяло да обезопаси източната си граница, разпростирайки властта си все по-надолу по течението на Дунава. През 791 г., а след това и през 795—796 г. франкският крал Карл (който скоро, през 800 г., щял да бъде коронясай за император в Рим, явно като предизвикателство спрямо Византия) нахлул в територията на аварите, подпомогнат от непокорните им славянски поданици. Аварската съпротива била слаба и към края на века франкските владения достигнали бреговете на р. Тиса.

Панонските българи се възползвали от положението. Те унищожили докрай аварите на изток от Тиса. Подробностите не са ни известни, но към 803 г от Аварския хаганат не останала и следа. Франки и българи се срещнали на Тиса. Франкският император дори замислял да продължи на изток и да разгроми панонските българи, но се отказал, решавайки, че без помощта на аварите те не биха представлявали опасност за кралството му. Той вероятно е разчитал, че моравските или хърватските славяни могат да му служат за буфер.

Българският владетел, който победил аварите, се наричал Крум^[80]. Призходът му е неизвестен. Съдейки по явно стабилното му положение на престола през целия му живот, можем да предположим, че е бил потомък на стар хански род (тъй като само владетели с безспорно знатно потекло можели да задържат за по-дълго време властта си над завистливите боляри) — а именно от ханския род на прабългарите в Панония. Възможно е дори да е бил потомък на четвъртия Кубратов син, издънка от рода на Атила. Но по-важни от потеклото му били неговите амбиции и способности. Крум нямал намерение да остане незначителен панонски владетел. През 808 г. той вече заемал престола в Плиска като Велик хан на Балканска България.

Не можем да кажем как е станало това. Вероятно българите от Балканския полуостров през цялото време са поддържали връзка със своите сродници. Още от Аспарухово време ханът в Плиска имал власт над Влашко и Молдава, а панонските българи от Трансилвания не били далеч — делели ги само Карпатите. След смъртта на Кардам балканските българи останали без хан. Вероятно за Крум, славния победител във войните с аварите, е било лесно, с помощта на известна демонстрация на сила или пък само благодарение на влиянието си, да се прехвърли на по-могъщия престол и с това да обедини двете български държави в една голяма България — от Тиса и Сава до бреговете на Черно море.^[81].

Трудно е да се прецени резултатът от това обединяване. Панонска България била прабългарска, а не българо-славянска държава; така в новообразуваната държава прабългарският, т.е. военноаристократичният елемент трябва да е нараснал значително. Но Крум бил твърде прозорлив владетел, за да позволи на аристокрацията да стане прекалено силна. Вероятно той попречил на това, като подчинил Панония на Балканите, а на самите Балкани започнал да насърчава славянския елемент. Общо взето, единственият важен резултат от съюза било нарастването на военната мощ и засилването на войнствените настроения в държавата. Балканските българи се посрамили във вините от VIII в. — славяните, които представлявали основната маса във войската, по природа били пасивни и неорганизирани войници. Но през IX в. България се превърнала в една от големите военни сили в Европа.

Както Кардам, така и Ирина желаели мир. Никифор искал война. А Крум, с новопридобитата си сила и амбициите си на Балканите, бил готов да воюва. Войната избухнала през 807 г. До този момент Никифор бил зает с войни по източната си граница, но през тази година той имал достатъчно време да предприеме действия срещу България. Но походът му се оказал предварително обречен: когато стигнал Адрианопол, сред войската бил разкрит заговор против него. Той безмилостно го потушил, но все пак сметнал, че е неразумно да продължава по-нататък и се върнал в Константинопол.^[82] През следващата година Крум преминал в настъпление. Подозирайки плановете му относно Македония, Никифор бил струпал войски в Стримонската тема. Посред зима, когато ни най-малко не можело да се очаква нападение, българите нанесли изненадващ удар, убили стратега на темата, изтребили голяма част от средите и заграбили 1100 литри злато, предназначени за заплати на войниците.^[83]

През пролетта на 809 г. Крум продължил победоносното си настъпление с много по-опасен удар. На Юг и югозапад пътят на българите бил препречен от верига яки имперски крепости — Девелт, Адрианопол, Филипопол и Сердика. Вероятно те били допълнително укрепени от Константин Копроним, който съзнавал стратегическото им значение. Открай време те били трън в очите на българите, особено Сердика, тъй като се издигала на пътя им към Сърбия и Северна Македония. През март Крум внезано се явил пред стените на Сердика. Укрепленията били твърде яки за него, но той успял да проникне с хитрост. Гарнизонът от 6000 души, заедно с мнозина от гражданите, били избити, а стените — сринати. Изглежда Крум нямал намерение да присъединява областта към държавата си, а просто искал да извади от строя имперската крепост.

Вестта достигнала до Никифор на 3 април, четвъртъка преди Великден, и той веднага потеглил от столицата си с многобройна войска. С усилени преходи той навлязъл във вражеската страна и на Великден достигнал незащитената Плиска. Българската столица трябвало да плати за разрушаването на Сердика. Дворецът на Крум бил плячкосан, а Никифор изпратил в Константинопол тържествуващо писмо, в което съобщавал за пристигането си в българската столица. Това била блестяща победа на имперските зойски. Благочестивият хронист Теофан, който никак не обичал Никифор, бил убеден, че императорът не би могъл да постигне подобен успех и хвалбите му са лъжливи. От Плиска Никифор се отправил към Сердика, за да я възстанови. Дали преднамерено или случайно, но по пътя си той не срещнал завръщащата се войска на Крум. В Сердика той се сблъскал с известни затруднения: войниците не желаели да работят като зидари и не се поддали на уловките, с които се опитвал да ги принуди да го сторят. Но в края на краищата бунтът им бил потушен. Сердика била възстановена бързо и с малко разходи, а Никифор, доволен от себе си, се върнал в Константинопол.^[84]

Случило се обаче още едно тревожно събитие. Няколко военачалници от гарнизона успели да се спасят от Крумовото клане в Сердика, сега дошли при Никифор. Но той не им обещал, че няма да ги накаже — вероятно е подозирал, и с право, че тук се крие предателство. Затова те избягали в двора на Крум (като с това дали сериозно доказателсто за вината си), където ханът охотно ги приел. Сред тези бегълци бил прочутият механик Евматий — добре дошла придобивка за българите, тъй като ги научил на всички тънкости в тогавашното военно дело. Теофан разказва по-подробно и доста различна история за Евматий, който бил арабин: Никифор го наел в Адрианопол, но го възнаградил твърде пестеливо (Никифор проявявал скъперничество във всичко), а след като механикът се оплакал, наредил да го набият. Обидчивият арабин побързал да избяга. И двете истории звучат правдоподобно. Евматий, който винаги бил наеман за поправяне на крепости, работел в Сердика по време на Крумовото нападение и обидата му го подтикнала към предателство. Така или иначе, с нетактичността си Никифор дал в ръцете на хана ценна придобивка.^[85]

Крумовите стремежи към Македония все още тревожели императора и през следващата зима той извършил масови преселвания. На македонските славяни не можело да се разчита и за да засили властта си над тях, той заселил в земите им колонии от свои верни поданици — земеделци от Мала Азия, гръбнака на империята му. Тази политика не се понравила на селяните от Анатолия; някои дори предпочели да се самоубият, но да не изоставят домовете си и гробовете на своите деди. Но Никифор бил неумолим, защото преценявал положението като критично и се гордеел с начина, по който се справял с него. Оказало се обаче, че мащабите на акцията му не са достатъчно големи, за да доведат до някакъв особен резултат.^[86]

Но императорът вече бил решил да смаже Крум напълно и завинаги. Той се подготвял дълго и старателно; били свикани войски от цялата Империя. В момента не съществувала опасност от страна на сарацините, затова войските от малоазийските теми пристигнали начело със стратезите си, за да се присъединят към императорското войнство. През май 811 г. грандиозната армия потеглила от Константинопол, предвождана от самия император и сина му Ставракий.

Край пограничната крепост Маркели Никифор спрял, за да изчака подкрепления. Крум бил сериозно разтревожен и изпратил в Маркели посланици, покорно молейки мир. Но императорът върнал българските пратеници — той не вярвал на техните обещания и бил уверен в победата си. Но докато все още бил в Маркели, един от приближените му изчезнал със сто литри злато и част от императорските одежди. Скоро се разбрало, че е избягал при Крум. Това било тревожно предзнаменование — може би плъховете вече започвали да напускат потъващия кораб.

През юли имперските войски нахлули в България и се насочили право към Плиска. Войските на Крум отстъпили и на 20 юли^[87] императорът достигнал българската столица. Обзет от ярост, той опустошил града: войниците му колели, палели и дори премазвали невръстните деца с дървени дикани. Ханският дворец се превърнал в пепелище (вероятно е бил построен от дърво), а на ханската съкровищница Никифор сложил своя императорски печат, алчен да заграби сам цялата плячка. Крум отново поискал мир, като отправил към Никифор следните думи: „Ето, ти победи. И тъй, вземи каквото ти е угодно и си иди в мир.“ Но замаян от успехите си, императорът отново проявил надменност и неотстъпчивост.

Крум бил отчаян, но Никифоровото нехайство му предоставило още една възможност. Българските войски се оттеглили в планините и Никифор ги последвал. На 24 юли, четвъртък, имперската войска се озовала в една планинска теснина и българите бързо й отрязали пътя, като го препречили от двете страни с дървени прегради. Никифор твърде късно разбрал, че е попаднал в клопка и поражението му е сигурно. Тогава той казал на хората си: „Дори крилати да бихме станали, никой да не се надява, че ще избегне гибелта.“ Целия четвъртък и петък българите заздравявали дървените укрепления. В събота те спрели — вероятно били решили да изчакат и да изтощят от глад вражеската войска. Но нетърпението им надделяло: късно през същата нощ, 26 юли, те нападнали.

Последвало неудържимо клане. Нападната изневиделица, имперската войска се оставила да бъде избита поголовно. Императорът загинал заедно с почти всички военачалници и видни велможи — някои били убити в палатките си, други изгорели в пламъците на горящите прегради. Императорският син Ставракий получил тежка рана, от която умрял след няколкомесечна агония. Заедно със зет си Михаил Рангаве, един от малкото, които се отървали невредими, и с жалките останки от войската, Ставракий избягал в Адрианопол. Главата на Никифор няколко дни стояла набита на кол, за утеха на българите. След това Крум заповядал да изчистят черепа и да го обковат със сребро. Така той го превърнал в чаша, с която вдигал наздравици, когато пирувал с болярите си.^[88]

Векове наред просъществувал споменът за тази битка. През 1683 г. един сръбски патриарх видял в Ескибаба, Тракия, гроба на някой си Никола, който бил с войската, и сънувал лош сън. Турците били сложили чалма върху главата на трупа.^[89]

Новината за ужасния разгром потресла Империята. От времето на Валент, паднал при Адрианопол, византийски император не бил загивал на бойното поле. Бил нанесен съкрушителен удар на престижа на Империята и на легендата за императорската свещена неприкосновеност, така старателно подхранвана, за да вдъхва страхопочитание у варварите. Нещо повече, вестготите, които убили Валент, били обикновени номади, които скоро поели към други земи. Прабългарите били варвари, заселили се пред самия праг на Империята, решени — сега по-твърдо от когато и да било — да останат там. Империята никога нямало да преодолее и забрави позора си, а българите винаги щели да бъдат окриляни от спомена за своята победа.

Крум имал причини да тържествува. Всичко, постигнато от многобройните походи на Константин Копроним, било заличено с една-единствена битка. Сега като победител над императора той можел да се изправи срещу Империята на равна нога — връх, какъвто не успели да достигнат нито Аспарух, нито Тервел. Оттук нататък той вече не бил принуден да се бори за оцеляването на държавата си, а можел да завоюва и да присъединява към нея нови земи. Нещо повече, неговото положение в собствената му страна било осигурено: сега никой не би посмял да оспорва властта на хана победител. Той не би могъл да извърши по-полезно дело за укрепването на българската корона.

Заситени от победата си, българите не преминали веднага в настъпление. На Империята бил даден краткотраен отдих. Междувременно умиращият император Ставракий бил сменен от зет си Михаил Рангаве.^[90] Но в края на следващата пролет (812 г.) Крум нападнал имперската крепост Девелт, оживен град в Бургаския залив, който охранявал крайбрежния път на юг. Той не устоял дълго на българския натиск. Крум разрушил крепостта, както направил преди това със Сердика, и преселил жителите заедно с епископа им в сърцето на държавата си. През юни новият император Михаил поел срещу българите. Но още докато бил в Тракия, вестта, че е твърде късно да се спаси градът, както и един не особено сериозен бунт сред войската му го накарали да се върне обратно.^[91]

Неговото бездействие и победите на българите всели ужас сред жителите на пограничните градове. Пред очите им врагът прегазвал околните земи и те решили да се спасяват, както могат. По-малките погранични крепости, като Проват и Никея, в Тракия били изоставени от жителите си. Дори населението на Анхиало и Тракийската Верея, чиито укрепления наскоро били заздравени от императрица Ирина, избягало в области, далеч от обсега на варварските пълчища. Паниката се разпростряла до голямата крепост — столица на Западна Тракия — Филипопол, която била полуопразнена от населението си, а след това и до македонските градове Филипи и Стримон. От последните два града избягали предимно насилствено заселените от Никифор малоазийци, щастливи от възможността да се върнат в родните си земи.^[92]

Но Крум не се възползвал докрай от положението. С предпазливост и умереност нехарактерни за един варварски завоевател, той предложил мир — изглежда искал добре да затвърждава всеки свой успех. През септември 812 г. неговият пратеник Драгомир (първото несъмнено славянско име, което се появява сред прабългарските сановници) дошъл при императора с предложение да се поднови договора от 716 г., сключен между Тервел и Теодосий III. Българската страна искала да се възстанови границата при Милеона; България отново да получава данък в кожи и дрехи на стойност 30 литри злато; пленниците и бегълците да бъдат върнати в страната им и да се възобнови оргнизираният търговски обмен. Крум обаче съзнавал надмощието си; той заплашил, че ако мирът не бъде сключен, ще нападне Месемврия. Като послушал съветниците ся, императорът отхвърлил предложението. Той не можел да си позволи да върне българските политически бегълци. Приютява-нето и поддържането на претенденти за чужди престоли и на избягали държавници открай време било основен принцип на византийската дипломация и Михаил вероятно се е надявал тази точка от договора да отпадне. Но Крум желаел или всичко, или нищо. Той изпълнил заканата си и в средата на октомври се явил с многобройна войска пред стените на Месемврия.

Месемврия бил един от най-богатите и важни градове в цяла Югоизточна Европа. Той се славел не само с лековитите си минерални извори, но бил и голям търговски център — от пристанището му потегляли всички стоки от Източна България и в него се отбивали всички кораби на път от Константинопол за Дунава и северното Черноморие. Освен това, природата и изкусната човешка ръка се били съюзили, за да превърнат Месемврия във величествена крепост. Тя била разположена на един малък полуостров в северната част на Бургаския залив; със сушата я свързал само един провлак, дълъг около 400 метра — толкова тесен и ниско разположен, че при буря на него не оставало сухо място.^[93] Тази природна крепост била допълнително защитена с могъщи укрепления.

Една по-енергична защита можела да спаси града. Крум не разполагал с кораби и атакувал само откъм провлака. Имперската флота можела да докарва нови и нови подкрепления и продоволствия, без българите да могат да й попречат. Но императорите Исаврийци били съкратили морските си сили и сега Империята почти нямала флота. Нападната неочаквано, крепостта трябвало да се справя със собствени сили. Императорът дори не направил опит да снабди града с продоволствия. От друга страна, Крум разполагал с техническите умения на дезертьора Евматий.

Незабавното изпълнение на Крумовата закана разтревожило управниците в Константинопол. На 1 ноември Михаил свикал съвет. Сега самият той бил склонен да сключи мир, но нямал достатъчно власт, за да наложи волята си на своите съветници. Те били разделени на два враждебни лагера, оглавявани от духовници (нещо характерно за онова време) — Теодор, игумен на Студийския манистир, който настоявал за война, и патриарх Никифор, летописецът, който искал мир. Победили привържениците на войната, основавайки се на онази точка от договора, която изисквала връщането на бегълците. Те изтъквали като довод основните принципи на християнското гостоприемство и се надсмивали над миролюбците за готовността им да плащат данък. Четири дни по-късно победата им била осигурена: дошла вестта за падането на Месемврия.

Превземането на града донесло на Крум богата плячка. Месемврия не само била пълна с какви ли не богатства, с купища злато и сребро, но освен това българите открили и значителни количества от най-ценното и пазено в тайна византийско изобретение — течния „гръцки огън“, както и 36 сифона за изхвърлянето му. Крум натоварил плячката си, след това — според обичая си — разрушил крепостта и се завърнал у дома.^[94]

Сега императорът бил задължен да предприеме поход, за да отмъсти за позорния погром. През следващия февруари двама християни, избягали от България, му съобщили, че Крум се готви да нахлуе в Тракия. Михаил побързал да свика войски от цялата Империя. През май той потеглил с огромна армия, съставена предимно от азиатци. Императрица Прокопия ги изпратила с насърчителни слова от акведукта край Ираклея. Но от изпращането й нямало голяма полза. В продължение на един месец Михаил си губил времето в Тракия, без дори да направи опит да възстанови Месемврия, а азиатските му войски ставали все по-неспокойни. В началото на юни Крум пресякъл границата и двете армии се срещнали при Версиникия. На това място Кардам се бил укривал в горите от Константин VI; но Крум бил по-смел и се подготвил за открито сражение. В продължение на 15 горещи летни дни всяка от войските чакала другата да предприеме първата стъпка. Най-после военачалникът на тракийските и македонски части, съставляващи левия фланг на императорската армия — Йоан Аплакис — поискал разрешение да нападне. Имперската войска превъзхождала десеторно българската, а освен това се славела с умението си да разгромява варварите, когато се стигнело до открито сражение. Михаил му разрешил и на 22 юни Йоан Аплакис започнал битката. Българите безредно отстъпили пред атаката му, но изведнъж той открил, че се бие сам: останалата част от войската побягнала в необяснима паника, начело с анатолийските части от десния фланг. Както разказват, Крум бил така смаян, че отначало, изпълнен с подозрение, не се решил да преследва врага. Но той скоро разбрал, че тук не се крие някаква хитрост. След като избили храбрите, изоставени войници на Аплакис, българите се спуснали да преследват отстъпващите византийци, които в паническото си бягство се спрели едва в своята столица. Необичайният развой на битката може да се обясни единствено с предателство в императорската войска — в нейните анатолийски части. Техен предводител бил Лъв Арменец и тъкмо той спечелил най-много от битката: Михаил се отказал от короната и тя преминала в ръцете на Лъв. При създалите се обстоятелства Лъв неизбежно будел подозрения, но не можело да се докаже нищо определено — той действувал твърде ловко. Но Крум също бил посветен в заговора. Той поел риска да излезе в открито сражение с многократно превъзхождащ го противник — риск, какъвто не бил пиеман от нито един български владетел векове преди и след това. Крайно невероятно е, че в този единствен случай той би проявил подобно безразсъдство — да се постави в положение, от което би могъл да се спаси само по чудо, — освен ако не е бил сигурен, че чудото ще се случи. А освен това той не се спуснал веднага да преследва врага по-скоро заради предварителна уговорка, а не толкова от изненада.^[95]

Победата може и да е била нагласена, но Крум се възползвал от нея без угризения. В Тракия не били останали никакви имперски войски и пътят му бил открит. Като оставил по пътя си своя брат да обсади Адрианопол, Крум се устремил право към самата столица на Империята. На 17 юли войската му се явила пред стените на града.

Непристъпните укрепления го обезкуражили и вместо да заповяда атака, той прибегнал до внушителна демонстрация на могъществото си. Струпаното по стените на града население наблюдавало, изпълнено със страх и любопитство, как на езическите олтари се принасят в жертва хора и животни; как Великият хан измива краката си в морските води и церемониално поръсва своите войници; как царствено преминава между редиците от предани наложници, приветствуван гръмогласно от своите орди. След като се наситил на тези варварски демонстрации, Крум изпратил да съобщят на императора, че желае да окачи копието си на Златните врата, в знак на своята победа. Честолюбивият предател Лъв Арменец отхвърлил обидното искане и Крум се заел с по-сериозни дела. Той укрепил лагера си с насип и няколко дни плячкосвал околността. След това отново предложил мир, вероятно според условията на прочутия Тервелов договор, но като настоявал най-вече за голям данък в злато и дрехи, както и избрани девойки за себе си. Сега Лъв съзрял възможност да излезе от затрудненото положение.

Последвалите събития са крайно недостойни, според днешните ни представи за чест, и дълго време балканските писатели патриоти са ги сочили като пример за вероломството и покварата на Византия. Но ние живеем в безбожна епоха. В IX в. всеки добър християнин е смятал езичниците или за животни, или за дяволи, в зависимост от способността им да причиняват зло на правоверните. От тази гледна точка Крум — „новият Сенахе-рим“^[96] — е бил архидяволът и всякакво средство, използвано за да се отърве християнският свят от такъв чудовищен враг, би било оправдано свише. Не бива да забравяме също, че и самият Крум не се е срамувал да си служи с измама и то неведнъж, само че до нас не са достигнали повече подробности за това.

В отговор на Крумовите искания Лъв предложил двамата владетели да се срещнат извън градските стени на брега на Златния рог; Крум трябвало да дойде по суша, а Лъв — на кораб, и двамата само с по няколко невъоръжени придружители. Крум приел и на следващата сутрин дошъл на уреченото място, придружен от своя ковчежник, от зет си Константин Пацик — грък, беглец от Империята, и от племенника си, сина на Константин. Лъв и свитата му пристигнали на императорския кораб и преговорите започнали, като вероятно Константин изпълнявал ролята на преводач. Внезапно един от императорските сановници, Хексавул, закрил лицето си с ръце. Това обидило и разтревожило Крум и той се метнал на коня си. В същия миг трима въоръжени войници изскочили от една съседна къща и нападнали малката група на българите. Крумовите придружители не били с коне; скупчвайки се, за да защитят своя господар и себе си, те станали лесна плячка за нападателите. Ковчежникът бил убит, а Константин Пацик и сина му — пленени. Обаче Крум, главният обект на покушението, успял да избяга. Препускайки на коня си, той бил обсипан със стрели, но почти не бил засегнат и се върнал благополучно в лагера си, като се зарекъл за отмъщение да руши. Благочестивите граждани на Константинопол били горчиво разочаровани; те твърдели, че провалът е наказание за греховете им.

През следващите дни Крум се отдал на яростно отмъщение. Околностите на града — не само в непосредствена близост до стените, но и богатите градове и села отвъд Златния рог и нагоре по европейския бряг на Босфора, с техните църкви, манастири и разкошни вили, били опожарени. Дворецът „Св. Мамант“, една от най-красивите крайградски резиденции на императора, бил сринат до основи. Изваяните му колони и статуите на животни били откарани с каруци в България, за украса на ханския дворец в Плиска. Българите подложили на нож всичко живо, което се изпречило на пътя им. Крум поел обратно, сеейки смърт и разруха. По пътя за Силиврия всички градове и села били унищожени; самата Силиврия била срината със земята. Ужасният разрушител продължавал напред. Ираклея била спасена от здравите си стени, но всичко извънн тях било пометено. След като сринали крепостта Даонис, българите се запътили да разрушат крепостите Редесто и Апрос. Там те си починали десет дни, след това тръгнали на юг към склоновете на планината Ган. Злочестите жители от цялата околност се били стекли тук да търсят убежище. Те били изловени, мъжете изклани, а жените и децата заедно с добитъка били отведени в плен. После, след кратък опустошителен набег към Дарданелите, Крум се насочил на север към Адрианопол. Яката крепост все още устоявала на обсадата на Крумовия брат. Но Крум докарал със себе си стенобойни машини. Жителите на крепостта гладували; те разбирали, че вече не могат да се надяват на помощ и това ги принудило да се предадат. Градът бил разрушен и обезлюден. Всички жители, а според изворите те наброявали 10 хиляди, били преселени на северния бряг на Дунава. Там те заживели в плен, а техният митрополит Мануил, заедно с най-ревностните християни от паството му, се увенчали с мъченически венец. Сега императорските управници съжалявали за своята неотстъпчивост и коварство. Те молели Крум за мир, но ханът бил непреклонен: той имал да им прощава твърде много грехове.^[97]

В тези мрачни времена хората в Константинопол се молели и се надявали Константин Копроним да стане от гроба, за да разгроми българите, както ги разгромявал приживе. Той не възкръснал, но император Лъв се зарекъл да му бъде достоен заместник. Скоро след оттеглянето на Крум той потеглил с войската си от Константинопол, но не направил опит да го последва, а се насочил към черноморския бряг. Целта му била да възстанови Месемврия. Близо до Месемврия той се натъкнал на български военни части — вероятно някой отряд от войската на Крум. Самият хан не бил с тях. През последните години областта била често опустошавана и българската войска трудно си набавяла продоволствия. От друга страна Лъв, който поддържал връзка с корабите си, бил добре снабден. Като разбрал за затрудненията на българите, той замислил коварен план. С избрана част от войската си тайно се оттеглил на един хълм. Забелязвайки изведнъж отсъствието му, останалата войска била обзета от паника. Вестта достигнала до българите и те решили незабавно да нападнат. Но Лъв навреме предупредил войската си и когато българите връхлетели, тя не отстъпила от позициите си. Тогава Лъв се спуснал от хълма и ударил българите в гръб. Императорската войска удържала пълна победа; нито един българин не се спасил. Така императорът успял да навлезе в България, опустошил околните земи, като пощадил възрастните, но със зловеща предвидливост избил децата, блъскайки ги в скалите. Българите били опозорени от този погром. Дълги години хълмът, откъдето императорът устроил засада, бил наричан „Лъвова могила“ и който българин минел покрай него, го сочел с пръст и тъжно клател глава.^[98]

Но Лъв нямал особена полза от успеха си. През следващата зима, необичайно мека и суха, 30-хилядна българска войска прекосила маловодните реки и нападнала Аркадиопол (дн. Люлебургаз). На връщане българите заварили р. Еркене придошла от едноседмичните дъждове и трябвало да изчакат водите й да спаднат, за да построят мост. Но Лъв не се възползувал от забавянето им, за да ги нападне — поне така твърдят зложелателите му. Българите се върнали невредими в България с 50 хиляди пленници и богата плячка от злато, скъпи одежди и арменски килими.^[99]

Скоро след това по-лоши новини достигнали до Константинопол. Крум подготвял много по-страшно отмъщение за града, който се отнесъл с него така коварно. Той бил решил да го разруши, започвайки с Влахерните, откъдето били изстреляни стрелите срещу него. Хората били стъписани и ужасени от слуховете за подготовката му: говорело се за несметните войски, събрани от хана — славяни „от всички Славинии“ и авари от равнините на Панония; за огромните обсадни машини, които се строели — каменометни и огнеметни оръдия с всевъзможни размери, както и обичайните за всяка голяма обсада „овни“, „костенурки“ и стълби; за хилядата вола в ханските обори и петте хиляди обковани с желязо коли, които очаквали товара си. Лъв побързал да подготви столицата си за отбрана и започнал да строи нова стена при Влахерните, където се очаквал ударът и където укрепленията били слаби.^[100] Той дори потърсил помощта на дипломацията. Може би новината, че Крум събира войски дори от Панония, напомнила на императорските политици, че България може да бъде нападната в гръб от Германия. През 814 г. константинополски пратеници потеглили към двора на западния император Луи Благочестиви, да молят за помощ срещу варварите. Те пристигнали през август, но изглежда молбата им не срещнала отклик — Луи си имал достатъчно грижи със своите варвари.^[101]

Но дотогава опасността вече била отминала. Божията ръка се намесила. На Велики Четвъртък, 13 април 814 г., Крум внезапно получил апоплектичен удар и починал.^[102]

Крум възродил България. Кардам бил доказал, че България е изтерзана, на не и победена от войните на Копроним. Крум обаче коренно променил положението на своята държава. Първото му постижение — обединяването на панонските и балканските българи — дало нов живот и на двете общности. И оттук нататък пътят му бил осеян с грандиозни, страховити победи. Той убил двама императори на бойното поле и причинил падането на трети. От могъщите императорски крепости на границата превзел и разрушил четири, а жителите на останалите две избягали в ужас пред него.^[103] Той дори застрашил сериозно самата столица на Империята и многократно разгромявал най-добрите имперски войски. България, държавата, която преди половин век загивала, сега се превърнала в най-могъщата военна сила в Източна Европа.

Но Крум не само наложил независимостта на България със силата на оръжието; той изглежда направил много и за вътрешната организация на държавата си. До нас не са достигнали подробности, но за това негово дело можем да съдим донякъде по разказа на Енцилопедията от X. Свидас. той разказва, че след като победил аварите, Крум разпитал аварските пленници за причините, довели до гибелта на държавата им. Те отговорили, че били изгубили най-способните си мъже по различни причини: завист и взаимни клевети, съглашателство между престъпници и съдии, пиянство, подкупничество, нечестна търговия, страст към съдебни дела. Думите им направили силно впечатление на Крум и той скоро издал нови закони, за да не допусне подобно нещо в България: първо, ако някой обвинявал другите в престъпление, той трябвало да бъде добре разпитан, преди да се стигне до съд, и ако се откриело, че обвинението е лъжливо, да бъде убит; второ, който давал убежище на крадец, да му се отнеме цялото имущество, а на крадците да се пречупват нозете; трето, всички лозя да се изкоренят; и накрая, на просяците да се дава достатъчно, за да бъдат задоволени нуждите им и който не постъпвал така, да му се отнемат имотите.^[104] Много е съмнително, че законодателството на Крум е било толкова просто, колкото го представя Свидас, но явно нововъведенията му са били в тази насока. Тези закони били опростена версия на патерналистичното законодателство, давано от императора на поданиците му, и много се различавало по замисъл от законите, характерни за една аристократическа държава, каквато била тогавашна България. Крум, който подобно на всички напредничави българи подражавал на Империята, се стремял към почти теократична власт, каквато имал императорът над поданиците си. Очевидно Крум задълбочил тази политика, като покровителствувал своите славянски поданици за сметка на прабългарите, т.е. аристокрацията. За самодържниците винаги е бил характерен стремежът да отклоняват аристокрацията от политическото към военното поприще. Когато в Империята аристокрацията станала твърде силна византийските императори също повели такава политика; в по-нови времена в Западна Европа такава била политиката на държавници като Ришельо. И така, прабългарите трябвало да се задоволяват със служба във войската или с длъжността на военен управител някъде по предните постове на държавата^[105]; те били по-добри войници от славяните и били по-полезни там. Но на политически длъжности и на високите постове в двора си Крум назначавал славяни. Единственият негов пратеник, чието име ни е известно, бил славянин, Драгомир, а болярите, с които ханът пирувал, вдигали чаши със славянското „наздраве“.^[106]

Всъщност Крум направил най-много за страната си по отношение на вътрешната организация. Тогавашните и днешните историци са били така заслепени от блестящите му военни победи, че не са могли да осъзнаят истинската стойност на делото му. Крум водил войните си с отбранителна цел. Той не бил амбициозен завоевател; въпреки победите си, той никога не поискал нещо повече от границата при Милеона — онази, която била утвърдена при Тервел. Носели се слухове, че се стреми да заграби Македония, но те така и не се потвърдили. Когато превземел някоя от могъщите императорски крепости, той не се опитвал да я задържи, а просто я разрушавал и се оттеглял. Знаел, че една независима държава на Балканите винаги ще бъде трън в очите на Империята, затова се надявал да осигури независимостта си, като пренесе стълкновенията на терторията на Империята. Но до последната си година, когато жадувал за отмъщение, той бил готов да приветствува сключването на мирен договор, който би признал неговата независимост и би му осигурил неголям данък (за подпомагане на хазната и поддържане на престижа му) — така той щял да има достатъчно време да се занимава с вътрешното устройство на държавата си. Но Крум настоявал в договора да остане условието за връщане на бегълците — той искал да държи в ръцете си всички непокорни поданици, за да може да ги обезвреди. Макар и варварин, с цялата си показност, притворство и жестокост, с наложниците си и човешките си жертвоприношения, с чашата си, направена от черепа на един император, хан Крум бил велик държавник — велик не само с победите си над толкова императори, а и с това, че положил основите на могъщото българско самодържавие. Затова войните пречели на делото му; те не му оставяли достатъчно време. Държавата била разтърсена от смъртта на своя велик хан.

 

[#3 Ibid., p. 718.]

[#6 Ibid., pp. 724–5.]

[#7 Местонахождението им е установено от Златарски (История, I, 1, с. 244–5).]

[#8 Theophanes, pp. 728–9.]

[#20 Кадъкьойският надпис, цитиран в „Абоба — Плиска“, с 228—30, се отнася към времето на Никифоровата война с Крум. В него се споменават Никифор, Маркели, Адрианопол и някакъв българин на име Екус (Εκούσοος) или Икос (Ηκόσος). Надписът е прекалено повреден, за да се разбере съдържанието му. Вероятно в него се говори за първия, неуспешен поход на Никифор, който така и не стигнал по-далеч от Адрианопол. Вж. Bury. Op. cit., p. 343.]

[#23 Theophanes, pp. 772—3.]

 

Глава II
НАСТЪПЛЕНИЕ НА ЗАПАД

Внезапната загуба на страховития владетел заварила българите неподготвени. Крум оставил син, наречен Омуртаг, но той бил млад и неопитен. Изглежда, че прабългарската аристокрация се възползувала от смъртта на Крум, за да се опълчи срещу династията му. До нас са достигнали сведения за трима боляри, носили короната по онова време: Дукум, който почти веднага умрял, Диценг и Цок — последните двама били сред безмилостните гонители на пленените християни от Адрианопол. Но за тях не се знае нищо повече. Вероятно те са били просто водачи на бунтовнически групировки, които за известно време са държали властта в ръцете си.^[107]

Във всеки случай управлението им било краткотрайно. Доста преди края на 815 г. Омуртаг вече неоспоримо е заемал бащиния си престол. Първата му стъпка била да сключи мир с Империята. Самият той нямал военен опит и сметнал за по-разумно да почива върху бащините си лаври и да използува славата му, за да си осигури изгодни договорни условия. Изглежда Омуртаг започнал предварителни преговори, които не довели до нищо.^[108] Лъв У замислял поход срещу отслабената държава — един монах на име Саватий, несъмнено подучен от самия дявол, му бил предсказал победа, ако възвърне иконоборството. Но победоносният поход не се състоял. Вместо това през зимата на 815—816 ханът и императорът сключили тридесетгодишен мир. Византийските историци почти не отбелязват този договор, но ханът, доволен от дипломацията си, заповядал неговите условия да бъдат изсечени върху една колона в двореца му в Плиска. Днес колоната е съборена и натрошена, но на нея все още може да се прочете как Великият хан Омуртаг, желаейки мир с гърците, изпратил пратеници при императора (τον βατιλέα) и бил сключил мир за 30 години. Границата трябвало да започва от Девелт, да минава между двете реки, и между Валзина и Агатоники, а после и към Констанция и към Макроливада, и до . . . планина — името й е почти заличено. На второ място, императорът си запазвал властта над славянските племена, които владеел преди войната; останалите славяни, дори и да били бегълци, ставали поданици на хана и трябвало да бъдат върнати обратно в земите им. Пленените византийски военачалници щели да бъдат разменени срещу известен брой пленници, в зависимост от ранга им, а простите войници — човек за човек; отделна спогодба имало за императорските войници, пленени в изоставените крепости.^[109]

Двете последни условия са ясни — най-сетне българите надделели по отношение на същата тази точка за бегълците, която провалила Крум. Но условията, отнасящи се до границата, се нуждаят от пояснение. Двете реки вероятно са били Тунджа и Чобан Азмак; местоположението на Валзина е неизвестно, но за Агатоники се предполага, че е било край с. Саранлий, а Констанция е с. Костуша, и двете близо до Каваклий и Сакар планина. Макроливада е днешното с. Узунджово, близо до мястото, където р. Азмак се влива в Марица.^[110] Планината с полузаличеното име почти със сигурност е Хемус; това означава, че при Макроливада границата е завивала рязко на север, към Хемус и Дунава, като Филипопол и Сердика оставали извън нея. Това била, по думите на Омуртаг, старата граница^[111] — онази, която Тервел бил извоювал преди едно столетие. Всъщност целият договор в основни линии повтарял прочутия договор от 716 г. Но имало и разлика. Омуртаг вече владеел достатъчно територии от Тракия. Основните му интереси били насочени другаде; той искал само да обезопаси границата си. Затова българите изкопали дълбок ров и откъм северната му страна издигнали висок вал. Той се простирал от околностите на Девелт до Макроливада. По цялата си дължина този вал, наричан от гърците Голямата ограда и известен като Еркесия, бил непрекъснато охраняван от български войници.

Но такава огромна работа не би могла да бъде извършена при наличието на вражески сили на няколко крачки отвъд границата. Почти е сигурно, че в договора е имало клауза, осигуряваща издигането на такава „ограда“ без намесата на Империята. За отбелязване е, че от големите имперски крепости, които охранявали границата преди войната, само Месемврия и Адрианопол (и двете не само военни, но и търговски средища) били отново завзети и възстановени от императора. Останалите — Анхиало, Девелт, Филипопол и Сердика — макар и да не били отстъпени на българите^[112], били изоставени и ханът лесно ги присъединил към владенията си няколко десетилетия по-късно. Валът Еркесия вече преграждал главния път от Андрианопол за Филипопол, а двете западни крепости били изолирани и изоставени, така че Омуртаг можел да бъде спокоен и без „ограда“ по западната си граница. По всяка вероятност още тогава българските държавници замисляли да разширяват владенията си в тази посока, затова една „ограда“, построена днес, би била излишна утре.

За да отбележат важността на сключения договор, ханът и императорът се споразумели да се закълнат тържествено, всеки според обичаите на чуждата вяра. За огромно възмущение на благочестивите константинополски християни императорът — божият наместник — излял вода на земята и над един меч и над вътрешностите на жертвени кучета се заклел в лъжливите идоли на прабългарите. Но още по-ужаснс било това, че пратениците-езичници осквернили с докосването си светите евангелия и призовали името господне. Хората никак не се изненадали, че тези чудовищни богохулства били последвани от мор и земетръси.^[113]

Но Омуртаг искрено желаел мир на Балканите. Съществуването на България вече било осигурено с оръжието на Крум; сега идвало време българите да се радват на плодовете на цивилизацията, които близостта на Византия можела да им предложи. През цялото си управление ханът но нарушил 30-годишния мир. Само веднъж български войски преминали на юг от Еркесия, и то за да помогнат на тогавашния император.

През 823 г. император Михаил II бил обсаден в Константинопол от войската и флотата на бунтовника Тома. Положението било толкова критично, че той дори започнал да въоръжава пленените сарацини, намиращ! се в града. В безизходицата си той бил готов да приеме чиято и да е помощ. Именно тогава се намесил ханът. Според някои, Михаил изпратил свои хора в Плиска да молят за помощ, и я получил. Според други нещата били по-сложки: Омуртаг пръв започнал преговори и поискал разрешение да се намеси. Михаил му отказал, защото не можел да допусне езичници да пролеят християнска кръв. Но според мълвата отказът му се дължал всъщност на неговото скъперничество — българите искали да им се ппати, а и във всеки случай това щяло да бъде нарушение на 30-годишния мир. Но Омуртаг не искал да пропусне толкова удобен случай да се намеси и да заграби богата плячка. Затова той преминал границата, несъмнено със знанието на Михаил, който простил нарушението на договора заради оказаната му помощ и позволил на Омуртаг да плячкосва на воля. Българската войска преминала Еркесия и се насочила покрай Адрианопол и Аркадиопол към столицата. Бунтовникът Тома узнал за идването им. Той неохотно прекратил обсадата и потеглил срещу новия враг. Българите го причакали край Кидукт, акведукта, откъдето императрица Прокопия се сбогувала със злощастния си съпруг преди битката при Версиникия. В битката при Кидукт бунтовниците претърпели тежко поражение — повечето от тях били избити. Българите се оттеглили на север, натоварени с нлячка. Така Михаил бил спасен.^[114]

Омуртаг се възползувал от необичайния за Балканите мир, за да издигне и други строежи, освен Еркесия. Вероятно дворецът в Плиска, чиито развалини откриваме днес, е бил построен през последните години от управлението на баща му и първите години от собственото му управление. Големият четириъгълен лагер с размери приблизително 3 на 7 км, заобиколен с насип и снабден с 11 порти, вероятно датира от ранните години на прабългарското заселване. Но градът на два пъти бил разрушаван от имперските войски по време на Крумовите войни. Днешната вътрешна крепост вероятно е била построена след войните. Тя е представлявала укрепление с трапецовидна форма, с кръгли кули в четирите ъгъла, двойни четириъгълни кули, охраняващи четири от портите и осем други кули. Вътре се е намирало ханското жилище — обширна почти квадратна зала, разделена с колони на три части и с апсида за трона, издигнат на висок фундамент. Няма съмнение, че именно в тази зала Крум е поставил колоните и статуите, които изнесъл от двореца „Св. Мамант“. Близо до двореца се издигал езическият храм на хановете, който по-късно изкупил миналото си, превръщайки се в християнска църква.^[115]

Но само един дворец не бил достатъчен за славата на Великия хан. Край Трансмариска на Дунава, при един от най-удобните бродове на реката, където се намира днешният Тутракан, Омуртаг построил „преславен дом“^[116], величествен дворец-крепост, който да охранява северните подстъпи към столицата му. По това време той все още живее в стария си дворец в Плиска.^[117]

А точно по средата между двете си земни обиталища, с някакъв мрачен стремеж към симетрия, той наредил да издигнат неговото вечно жилище — великолепна гробница, чието построяване ханът увековечил с надпис върху една колона; в по-късни времена тя била използвана наново от строителите. За чувствата, вълнували езическия владетел, и днес можем да прочетем в една от великотърновските църкви.^[118]

През есента на 821 г. ханът построил още един дворец-крепост на юг от Плиска, който охранявал подстъпите откъм Еркесия. И отново построяването му било отбелязано върху колона, намерена в с. Чаталар.^[119] Надписът гласи: Кан ювиги Омуртаг е поставен от бога владетел на земята, в която се е родил. Като пребиваваше в лагера Плиска^[120], той построи дворец^[121] на Тича и уголеми силата си спрямо^[122] гърците и славяните. И построи изкусно мост над Тича… И постави в този дворец четири колони и между колоните два медни лъва. Дано бог удостои поставения от бога владетел да тъпче с краката си императора, докато тече река Тича, и държи в покорство враговете на българите^[123]; и покорявайки враговете си, да живее в радост и веселие сто години. Времето, когато се съгради, беше по български сигор елем, а по гръцки петнадесети индиктион.# Името, с което Омуртаг наричал този дворец, построен от него през 821 г., не е дошло до нас; вероятно е било някакъв прабългарски еквивалент на израза „преславен дом“. Но скоро той станал известен със славянското си име и останал в историята на Балканите като Преслав, Велики Преслав.^[124] Текстът на надписа ясно показва, че Преслав е трябвало да вдъхва страхопочитание у славяните по южната граница и у гърците — т.е. императора и неговите поданици — отвъд тази граница. Нещо повече, той показва, че въпреки 30-годишния мирен договор, императорът си е оставал традиционният враг на хана, врагът, от когото най-много се е страхувал и когото най-силно е желаел да подчини.

[# Текстът на Чаталарския надпис е цитиран в превода според „История на България“, т. 2 (БАН, С. 1981), стр. 156, освен на местата, където тълкуването на автора не съвпада с това на българските историци. — Б. пр.]

Но засега ханът бил в мирни отношения с Империята и дори заимствувал от нея вътрешните атрибути на културата си. Надписите, в които прославял своите дела, са на гръцки език — не онзи изискан гръцки, говорен от жителите на Константинопол, а простонароден, граматически неправилен език. Несъмнено те са писани от пленници, останали по своя воля или принудително в пределите на ханската държава. Гръцкият все още бил единственият език в Източна Европа, който имал писменост, затова всякаква писмена дейност се извършвала от гърци или гръкоезични жители на Империята. Наред с обичайните прабългарски фрази, тези хански писари добавят към титлата „Велик хан“ (κάννας ύβιγη) имперската формула ό έχ Θεοΰ άρχων, „от бога поставен владетел“, макар че ханът далеч не почитал християнския бог.^[125] Строителите на новите дворци вероятно също са били гърци. От двореца на Дунава не са открити останки, а най-ранните постройки в Преслав са се изгубили под развалините на по-късни строежи. Но в Плиска ясно се вижда влиянието на византийската архитектура, като в Големия дворец се усеща духът както на триконхалната църква, така и на Магнаурата.^[126]

Но макар и да покровителствувал гръцките майстори, Омуртаг твърдо се противопоставял на тяхната религия. Християнството прониквало в България по твърде обезпокоителен за него начин; той неизбежно го възприемал като прикрито средство за пропаганда от страна на императора — земния наместник на християнския бог. Едва по-късно българските ханове осъзнали, благодарение на контактите си със Запада, че е възможно да бъдеш християнин, без непременно да се подчиняваш на василевса. В Италия имало още един самозван божи наместник, а на север живеели християни, които понякога поставяли под съмнение прерогативите и на двамата. И така, Омуртаг преследвал християните като имперски шпиони. Византийските пленници трябва да са проповядвали християнството доста нашироко, а и сред славяните (макар не и сред войнствените прабългари) навярно е имало много покръстени. Още по времето на Крум и през краткотрайното управление на болярите-бунтовници християните понесли много страдания. Адрианополските християни, изселени от Крум отвъд Дунава, претърпели много несгоди, макар че общо взето ханът проявил голяма търпимост. Диценг отсякъл ръцете на митрополит Мануил. Цок бил далеч по-безпощаден; за него научаваме, че заповядал пленените християни, както духовници, така и миряни, да се отрекат от вярата си, а когато те отказали, той ги избил до един. Омуртаг, макар и без да си служи с такова насилие, имал същите намерения. По негово време осакатеният митрополит Мануил най-сетне намерил смъртта си.^[127] Вероятно пак той, според Теодор Студит, заповядал на всички християни да ядат месо по време на Великия пост. Четиринадесет от тях отказали и Омуртаг убил един за назидание и продал жена му и децата му в робство. Но останалите не остъпили и всички били избити.^[128] Дори един от пленниците, на име Кинам, пленен още по Крумово време, към когото Омуртаг бил силно привързан, бил хвърлен в тъмница заради предаността си към християнството и останал там до смъртта на хана.^[129]

Както строителната дейност на Омуртаг, така и гоненията на християните били част от една политика, целяща нарастването на ханското могъщество и престиж. С това Омуртаг продължил бащиното си дело и, подобно на Крум, вероятно го усъвършенствувал, като подкрепял славяните за сметка на прабългарската аристокрация. Липсват по-подробни сведения за вътрешното състояние на България по времето на Омуртаг, но изглежда двете етнически групи на Балканите вече са се сливали. Сред по-низшите класи славяните лесно претопявали малобройните прабългари; само сред по-висшите слоеве все още имало обособяване. Прабългарската аристокрация — почти феодална военна каста, запазвала еднородността си, докато славянската аристокрация, лансирана от Крум, била дворцова аристокрация, без наследствена основа, която ханът издигал или свалял според желанието си. Още по-малко се знае за положението в отвъддунавските територии. Там славянското население не било така монолитно. В низините на Влашко и Бесарабия и в планините на Трансилвания живеели племена със смесен произход — славяни, авари и власи, които на места се придържали към латинския език и култура, завещани от Траяновите заселници в Дакия, но били нецивилизовани и неорганизирани. Вероятно ханът управлявал тези племена чрез система от военни предни постове, които контролирали околните области. А там, където било възможно — например в Бесарабия, — границата била защитена с пограничен вал.

Именно към тези северни граници Омуртаг насочил своите дипломатически и военни действия. В един възпоменателен надпис се говори за ханския сановник, жупана Окорсис от рода Цакагар, който се удавил във водите на Днепър, опитвайки се да стигне до българския лагер.^[130] Откакто преди два века синовете на Кубрат основали български държави от Дунава до Волга и Кама, положението в степите се било изменило. Могъществото на хазарите залязвало, а от изток напирали нови диви племена. Около 820 г. маджарите преминали Дон, заплашвайки да се вклинят завинаги между двата големи български клона. Именно срещу тази заплаха потеглила войската, към която Окорсис не успял да се присъедини, и преминала Днепър. Българите постигнали целта си. Маджарите били задържани отвъд границата за още няколко години.

Но външнополитическата дейност на Омуртаг била насочена главно на запад — там, където границата му тръгвала от крепостта Белград на север по р. Тиса. Отвъд тази граница се намирали размирното Хърватско княжество и неговият потисник — великата сила на Запада, Франкската империя. Господството на Великия хан тежало на племената, които живеели в този край на държавата му, и те решили да се избавят от него.

През 818 г. император Луи Благочестиви се намирал с двора си в Херистал и сред пратениците, които очаквали да бъдат приети, имало и представители на славянските племена тимочани (обитаващи областта на юг от Белград) и абодрити, които живеели на север от Дунава. Тези племена се били разбунтували срещу хана и търсели помощ. Луи се колебаел каква политика да възприеме спрямо Изтока, затова обезсърчените тимочани решили да свържат съдбата си с хърватския княз Людевит, който също имал свои представители в Херистал и който за момента като че ли имал изгледи да постигне независимост както от франките, така и от българите.^[131] Но успехите на Людевит били краткотрайни; в 823 г. той умрял в изгнание, а владенията му останали в ръцете на франките. Омуртаг бил обезпокоен от нарастването на франкското могъщество. Той изглежда си бил възвърнал властта над тимочаните, но абодритите и преденецен-тите (или браничевци, живеещи на другия бряг на Дунава, срещу земите на абодритите) надигали глава и заговорничели с франките.^[132] Омуртаг решил, че за да се справи с тях, трябва да си осигури свобода на действие, като се споразумее с императора на Запада. През 824 г., за първи път в историята, в Германия пристигнали български пратеници с писмо от хана, който предлагал на Луи да уточнят границата си.^[133]

С присъщата си предпазливост, Луи ги върнал обратно, заедно със свои пратеници, сред които бил и баварецът Махелм, за да съберат сведения за положението в България. Междувременно той приел ново пратеничество от разбунтуваните славянски племена. В края на същата година отново дошли български пратеници; с тях несъмнено бил и Махелм, който бил проучил положението в България. Но сега Луи бил настроен в полза на бунтовниците и накарал българите да чакат близо шест месеца, преди да ги приеме в Аахен, през май следващата година. Резултатите от аудиенцията били неудовлетворителни; пратениците били върнати с уклончиво писмо до хана. Омуртаг търпеливо направил още един опит. През 826 г. за трети път негови пратеници се явили пред императора, с молба незабавно да стане определянето на границите, или ако това не стане, всеки да спазва собствената си граница — явно ханът бил твърдо решен повече да не допуска непокорните му славянски поданици да заговорничат с франките. И отново Луи не дал определен отговор. Под предлог, че е дочул слух за смъртта на хана, той изпратил свои хора на източната граница да съберат сведения. Но слухът не се потвърдил и Луи върнал българския пратеник, без да му даде отговор.^[134]

Търпението на Омуртаг се изчерпало. През 827 г. той нахлул във владенията на франките в Хърватско. Войската му поела с лодки от Дунав нагоре по р. Драва, сеейки смърт и разруха. Славяните и другите племена, живеещи по бреговете й, били обуздани и принудени да приемат български управители.^[135] Действията на Омуртаг сварили франките неподготвени. През 828 г. фриулският маркграф Балдерих, който управлявал пограничните области, бил свален от длъжност заради немарливостта, с която допускал нахлуването на българите^[136], а през същата година младият крал Людовик Немски предприел поход срещу българите.^[137] Но той не постигнал нищо. През 829 г., както и през предишните две години, българските войски отново опустошили Панония. Ханът категорично наложил властта си и сега вече франкският двор разбрал какво представляват българите. Войната се проточила чак до смъртта на Омуртаг. Мирът бил сключен през 832 г., в полза на българите.^[138]

Границата им била осигурена, а положението и престижа им сред славяните — утвърдени.

До нас са достигнали по-определени сведения единствено за походите по Драва, но българите са действували и по суша. Един друг надпис от онова време е посветен на Омуртаговия таркан Онегавон от рода Кувиар, който на път за българския стан се удавил във водите на Тиса.^[139]

Омуртаг не надживял с много своя таркан. Когато съградил гробницата си, той наредил да напишат: „Човек, дори и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа това, да си спомни за онзи, който го е направил. Името на владетеля е Омуртаг, кана сивиги. Дано бог го удостои да живее сто години.“^[140] Но бог не му дал толкова дълъг живот. Той умрял през 831 г.^[141], след 15-годишно управление — краткотрайно за един български владетел. Но през него той доказал на света — както на Запада, така и на Изтока, че България вече се нарежда сред великите европейски сили.

Омуртаг оставил трима синове, наречени Енравота, Звиница и Маламир. Най-младият от тях, Маламир, наследил престола; вероятно майка му е била любимата жена на хана.^[142] Управлението му е забулено в неизвестност. За събитията, станали по негово време, и за точните им дати можем само да гадаем. Възможно е дори през този период да са управлявали не един, а двама владетели и след петгодишно управление на мястото на Маламир да е дошъл Пресиян.^[143] Но това е малко вероятно. Изглежда, че Маламир е управлявал 21 години — години с огромно значение за историята на България.

Управлението му започнало в мир. От 30-годишния мир с Империята оставали още около 15 години, а франките в Панония още помнели походите на Омуртаг. За българската история през тези мирни години не се знае нищо. Дори и надписите са твърде малко. От тях научаваме само за смъртта на един боил на име Цепа, починал от някаква болест, а също така и че кавханът Исбул, който другаде се споменава като пръв военачалник на хана, построил за него водопровод със свои средства, при което Маламир устроил поредица богати угощения за болярите си. Вероятно Маламир е продължавал строителството в новата крепост на баща си, Преслав, и водопроводът е бил необходим за снабдяването на разрастващия се град.^[144]

Този първоначален мир останал ненарушен в продължение на пет години. Но през 835—836 г. България и Империята се изправили пред дипломатическа криза. Изглежда, че 30-годишният мир е трябвало да бъде потвърждаван на всеки десет години. През 825—826 г. това станало без затруднения — по онова време Омуртаг бил насочил своето внимание към средното течение на Дунава, а император Михаил II бил погълнат изцяло от религиозните проблеми в Империята. Но към края на второто десетилетие назрели проблеми, които изисквали незабавно решение. Когато през 813 г. Крум превзел Адрианопол, той изселил 10 хиляди от жителите му в една област отвъд Дунава, която скоро получила името Македония — тъй като Адрианопол бил столица на Македонската тема.^[145] Тези преселници все още живеели там, вече 12 хиляди на брой, като изглежда се радвали на известно самоуправление и избирали сами своя главен магистрат. Но те не можели да намерят покой; несгодите на изгнаничеството и периодичните гонения ги карали да жадуват за родните си места. Обаче ханът искал да ги задържи под своя власт. Изкусните майсори, каквито вероятно е имало сред тях, несъмнено са му били крайно необходими за изработването на луксозни предмети за ханския двор. С огромни затруднения техният водач Кордил успял да се добере до Константинопол, за да моли император Теофил да ги избави, като изпрати кораби до Дунава. Те вече били правили опит да избягат през България, но без помощта на Империята били обречени на неуспех. Теофил изчакал промеждутъка около потвърждаването на мирния договор, за да пристъпи към действие и през 836 г. изпратил кораби към устието на Дунава. „Македонците“ се придвижили надолу по реката, за да посрещнат корабите, и започнали да преминават един от северните й притоци — вероятно Прут.^[146] Местният български управител решил да ги спре и ги нападнал, но претърпял поражение. Така „македонците“ успешно преминали реката. Тогава българите повикали на помощ маджарите, чиято власт вече се простирала до българската граница. Те охотно се отзовали и големи техни орди се явили при лагера на „македонците“, като поискали от тях да предадат цялото си имущество. Но те отказали и в последвалата битка, с помощта на св. Адриан, отново удържали победа. След това благополучно достигнали корабите и се завърнали в Константинопол след повече от 20-годишно изгнание.^[147]

Българите изиграли незначителна роля в този епизод, защото били прекалено заети другаде. Както Теофил, така и Маламир възнамерявал да свърши известна работа, преди да поднови договора, а извършеното от него било много по-драстично. Вследствие на договора от 815—816 г. големите византийски крепости Филипопол и Сердика оставали изолирани и пусти. Маламир присъединил към владенията си Сердика заедно с околните земи и дори продължил на юг по пътя за Солун. През онези години славяните от Македония и Континентална Гърция били твърде размирни и императорът не успявал да ги контролира, затова той бил принуден да приеме безропотно нахлуването на българите. Придвижването към Солун вероятно не било насочено срещу богатия град, а било ход, с който да се прикрият българските действия по-далеч на запад. По това време българите вече започвали да се заселват и да налагат властта си в Северна Македония — земята, която щяла да се превърне в тяхна втора люлка и за която днес те така тъжно въздишат.^[148]

Въпреки тези съмнителни компромиси мирът бил подновен и продължил още едно десетилетие, до уречения срок. През тези години Маламир се занимавал със западните си граници. На северозапад, в Панония, той явно е бил в мирни отношения с хърватите и с най-опасните си съседи, франките. Но през 845 г., когато 30-годишният мирен договор вече изтичал, той счел за благоразумно да изпрати пратеници в двора на Людовик Немски в Падерборн, за да сключи с него траен мир и съюз — това щяло да му осигури свобода на действие, когато дойде време да се разправи с гърците.^[149] На юг положението не било така спокойно. С присъединяването на Сердика властта му се разпростряла в долината на Морава.

В хълмистите области отвъд Морава един княз на име Властимир вече обединявал сръбските племена. Заплахата откъм България несъмнено подпомогнала начинанието му. Сърбите били разтревожени от напредването на тази силна държава към техните граници и от разрастването й на юг, което им отрязвало пътищата за териториално разширение. Те охотно се подчинили на Властимир. Нещо повече, Властимир бил насърчаван и подтикван от своя формален повелител, императора, който се намирал достатъчно далеч, за да представлява реална заплаха, но бил във възторг от появата на още един трън в петата на България. Загубата на последните предни постове на Империята отвъд Родопите щяла да се компенсира напълно, ако с това България си спечелила съседството на един ревностен съперник.

Не се знае със сигурност кой от двамата, Властимир или Маламир, е предизвикал избухването на неизбежната война, но през 839 г. българите нахлули в Сърбия, предвождани от Пресиян — вероятно потомък на ханския род. Но сърбите знаели как да водят война сред своите хълмове. След тригодишно воюване Пресиян не само че не постигнал нищо, но и загубил голяма част от войската си. През 842 г. българите се върнали у дома победени.^[150]

Но Маламир не позволил на този провал да попречи на политиката му в Македония. Скоро след 846 г., след изтичането на 30-годишния мир, той изпратил своя военачалник, кавхана Исбул, да нахлуе в земите край Струма и Места, вероятно отново с цел да отвлече вниманието от проникването си на запад.

Имперските войски в тези земи тогава навярно са били заети с разбунтувалите се славяни в Пелопонес и не успели да окажат отпор. Но за да принуди българите да се изтеглят оттам, императрицата-регентка Теодора подсилила гарнизоните си в Тракия и те започнали систематично да опустошават българската й част. Това принудило Исбул да се върне, но едва след като анексирал Филипопол и стигнал до Филипи. Изглежда този поход е бил последван от примирие. За условията му не се знае нищо; вероятно българите получили правото да продължат проникването си във вътрешността на Македония — действие, което империята била безсилна да предотврати.^[151]

Маламир живял още около пет години, но те не били безоблачни. Вероятно здравето му е било разклатено (той никога не предвождал лично войските си), а освен това е имал и вътрешни проблеми; християнството намерило почва дори и в собственото му семейство. Неприятностите се дължали на един грък на име Кинам. Като млад той бил пленен от Крум в Адрианопол и като роб бил част от наследството, получено от Омуртаг. Кинам бил способен човек, но упорито се придържал към християнската религия. Това така разгневило хана, че най-накрая той го хвърлил в тъмница. След смъртта на Омуртаг Енравота, желаейки да притежава този непреклонен и образцов християнин, поискал от брат си Маламир да го освободи и да му го даде. За беда Кинам придобил голямо влияние над новия си господар и постепенно Енравота приел християнската вяра. Това било крайно нежелателно; освен че бил брат на хана, Енравота заемал и висок пост във войската: гръцкият житиеписец го нарича още и Воин. Християнството без съмнение било свързано с гръцката пропаганда. Империята била единствената християнска държава, с която България имала близки взаимооотношения, а византийските императори имали обичай да използуват мисионерите за политически цели. Покръстването на Енравота много приличало на заговор. Освен това християнството вероятно се разпространявало и сред народа, а появата на един така високопоставен съмишленик би насърчило твърде много поданици, чиято преданост така или иначе била съмнителна, но които не били опасни, докато си оставали покорни и сравнително разединени. Маламир умолявал брат си да се върне към старите си божества — слънцето и луната, на които се кланяли всички порядъчни българи. Но славната участ на пръв български мъченик твърде много блазнела Енравота и той не се съгласил. Така ханът се принудил да го накаже със смърт.^[152]

Три години по-късно, през 852 г., самият Маламир умрял. Той Бил наследен от своя племенник, сина на Звиница Борис.^[153]

Новият хан Борис бил млад и изпълнен с пламенната дързост, присъща на младостта. Той жадувал да възроди бойната слава на България и нейните ханове, позабравена през управлението на чичо му. Първата му стъпка била събирането на войски около южната граница, с намерението да бъде нарушен Маламировият мир. Но, както разбираме, императрица Теодора се оказала достоен противник. Тя му изпратила послание, че ако нападне Империята, лично тя ще поведе войската си срещу него и ако той я победи, победата над една жена няма да му донесе никаква слава, а ако бъде победен, ще стане за посмешище. Младият хан се почувствувал засрамен. Но освен това императрицата добавила към женската си дипломация и предложението за коригиране на границата. Тя била изместена на юг и вървяла от околностите на Девелт в продължение на около 40 км в южна посока към Железни врата в Странджа планина, а след това на запад, за да се слее с Еркесия при Сакар планина. Това не била голяма жертва от страна на императрицата — наистина, отстъпената територия включвала Анхиало и Девелт, но подобно на други крепости, опустошени още от Крум, те си стоели разрушени и полуизоста-вени, а цялата област пустеела от войната насам. Чрез тази отстъпка императрица Теодора постигала целта си: по това време тя не можела да си позволи да воюва. Преследването на павликяните по източната граница й причинявало повече неприятности, отколкото заслужавала подобна богоугодна политика.^[154]

След това Борис насочил вниманието си на северозапад. През 852 г. той бил изпратил пратеници при Людовик Немски в Майнц, за да известят за възкачването му на престола и да подновят договора, сключен от чичо му. Но на следващата година, несъмнено окуражен от безкръвните си победи на юг и подстрекавай от съперника на Людовик, краля на западните франки Карл Плешиви, Борис нахлул във франкска територия. Но въпреки подкрепата от страна на местните славяни, той бил победен и трябвало да се оттегли. Така мирът скоро бил възстановен. По всяка вероятност Борис е искал да присъедини към държавата си Панонска Хърватия, която по онова време била васално княжество на франките; твърде е възможно победата, за която претендират франкските аналисти, да е била извоювана всъщност от хърватите. Това, което знаем, е, че Борис нахлул в Хърватско, но претърпял неуспех и трябвало да се оттегли и да сключи мир, като получил и богати дарове. Но хърватите никога не станали негови васали, нито пък му плащали данък.^[155]

По западната граница имало и други врагове. Борис горял от желание да отмъсти за пораженията на Пресиян, нанесени му от сърбите, а освен това той разбрал, че една силна Сърбия несъмнено би затруднила експанзията му както в Хърватско, така и в Северна Македония. Последното съображение вероятно го накарало да обяви война. Изглежда, че през цялото първо десетилетие на управлението си Борис се занимавал с продължението на Маламировите дела и отмествал границата си все повече към планините на Албания и дори към най-северните върхове на Пинд. През 860 г. той изпратил пратеници в Константинопол. Не са ни известни нито целта, нито резултатите от тази мисия, освен че заради аудиенцията на българите пратеникът на арабите бил заставен да чака.^[156] Вероятно Борис е искал да бъдат признати завоеванията му в Македония и е целял да си осигури неутралитета на Константинополското правителство, преди да нападне сърбите. Но както и Пресиян, той не постигнал нищо. След смъртта на Властимир трона му си поделили неговите синове Мутимир, Строимир и Гойник. Те се обединили срещу нашественика, устроили му клопка в своите коварни долини, разгромили го и взели в плен сина му Владимир и 12-те велики боляри. За да ги откупи, Борис бил принуден да сключи мир. Той трябвало позорно да се оттегли, ескортиран от Мутимировите синове до пограничната крепост Раса (Рашка, близо до Нови пазар). Там те си разменили дарове, като сръбските князе дали на хана двама роби, два сокола, две хрътки и 90 кожи. Това сприятеляване със синовете на Мутимир дало плод по-късно, когато сръбските князе се скарали помежду си. Мутимир, който взел връх в борбата за властта, изпратил братята си заедно със семействата им в тъмница в България и с това дал на българите удобен предлог неведнъж да се намесват в делата на сърбите. Така в крайна сметка Борис компенсирал последиците от своето поражение.^[157]

Тази война със сърбите била последното събитие в живота на езическата държава. Вече започвала драмата, която щяла да промени съдбата на България и на половин Европа. За вътрешното състояние на държавата през последните дни от стария й живот имаме малко повече информация, отколкото за по-ранната й история. Превесът на славянския елемент в страната вече се забелязвал осезателно. Славянският език се говорел от всички. Гръцкият все още бил необходим за официалните надписи, тъй като нямало славянска азбука, но езикът на прабългарите вече бил изчезнал напълно или почти напълно.^[158] Българските ханове от Крум насам покровителствували славяните и ги привличали в двора си, а синовете на Омуртаг и Борис дори носели славянски имена.^[159] В необятните български земи отвъд Дунава съотношението между двата етнически елемента навярно било приблизително равно, макар че и славяни, и прабългари се били смесили с останките от неизброими племена, които оставили свои потомци в Източните Карпати. Но на юг от Дунава, там, където по онова време бил центърът на държавата, славяните далеч превъзхождали по брой прабългарите, особено в новите македонски провинции, на които българските владетели отделяли такова голямо внимание. Единствено военната аристокрация се запазила изцяло прабългарска. В продължение на още няколко поколения имената в тези среди останали без следа от славянско влияние, а прабългарските титли се запазили чак до падането на Първата българска държава. Само титлата „хан“ била заменена със славянската „княз“ от момента, в който влязла в употреба славянската писменост. Властта на тази аристокрация била ограничена от Крум, но се засилила отново при по-мекото управление на Маламир. Кавхан Исбул, който можел да си позволи да подари на своя хан водопровод, със самата си щедрост показал колко могъщ поданик е всъщност. Изглежда ханът бил зает в непрестанни борби с прабългарската аристокрация, желаейки да управлява, подобно на императора, еднолично и с помощта на ненаследствен административен апарат. А аристокрацията вероятно се е стремила чрез законова уредба да ограничи правомощията му до тези на обикновен предводител на съвета на болярите. Покровителствуването на славянските средни и низши класи от страна на хановете очевидно било насочено срещу прабългарската аристокрация — те дори създали славянска аристокрация, която да й съперничи. Вероятно Крум и Омуртаг се опитвали да се справят с положението, като включвали и славяни в съвета на болярите, които неизбежно се превръщали в техни оръдия, а също и като по различни начини нарушавали наследствения принцип. По-слабият Маламир обаче отново дал свобода на прабългарите и в резултат на това трябвало да понася покровителството на влиятелни сановници, като кавхана Исбул. Това нелеко положение било наследено и от младия Борис. Вероятно областните управители са били избирани измежду тези боляри и те управлявали десетте комитета на държавата със силата на оръжието, настанени в укрепени лагери.^[160]

Преобладаващата част от населението била заета със земеделие, живеела в свободни селски общини и водела първичния пасторален начин на живот, който се е запазил почти непроменен на Балканите чак до наши дни. Но тогава започвала да се оформя малобройна търговска средна класа. Присъединяването на градове като Девелт и Анхиало приобщило към българските предели известен брой гърци и арменци, останали в разрушените градове, които несъмнено охотно са се възползували от нововъзникналите условия за търговия. А край крепостите във вътрешността на страната като Сердика се запазило население, което претендирало, че има римски произход. Нещо повече, България водела търговия и с други страни: българската сол от Трансилвания се изнасяла в страни, бедни на сол, като например Моравия, а повечето от стоките, изнасяни от Византия за Централна Европа, минавали през български територии — или по оживения път Константинопол—Адрианопол—Филипопол—Сердика—Белград, или по пътя от Солун, който се вливал в първия при Ниш. Вероятно превозът на тези стоки се е извършвал най-вече от гърци и арменци, но сигурно и местните жители понякога са се включвали в търговията. Малко вероятно е българите вече да са разработвали мините, които така обогатили по-късните балкански владетели, а занаятите, като например строителството, били в ръцете на гърците — пленници или нови поданици.

Всъщност културата на страната била изцяло в чужди ръце. Липсата на писменост правело невъзможно създаването на литература на роден език, а малкото официални надписи трябвало да се пишат на гръцки. Изкуствата също били упражнявани само от гърци. Ханът наемал гръцки художници за стенописите в дворците, построени за него от гръцки строители. Ето защо изкуствата не процъфтявали, с изключение може би само на някои примитивни простонародни форми. Дори архитектурата не се развивала особено. Селяните живеели в своите колиби и хижи, средната класа — в старите гръцки градове; единствено аристокрацията и ханът се нуждаели от подобаващи постройки. Българите били майстори в издигането на насипи и груби укрепления, но по всяка вероятност велможите са следвали примера на хана и са искали зад правоъгълните крепостни стени да разполагат със зали и помещения, смело следващи образците на изисканите константинополски дворци.^[161]

За бита на техните обитатели се знае малко. Те са били многоженци, носели тюрбани и гащи и, противно на очакванията, се къпели доста често.^[162] Притежаването на домашни роби е било разпространено сред тях, както навсякъде в Близкия Изток. Религията им явно е представлявала примитивен култ към слънцето, луната, звездите и други природни явления, на които принасяли в жертва хора, коне и кучета. Знамето им било конска опашка, а те полагали клетва над мечовете си.^[163] Но нито един от старите им храмове и жертвеници не е оцелял, с изкючение на правоъгълната постройка в Плиска, която в по-късни времена била превърната в църква.^[164] Религията им е била лишена от по-дълбока етическа основа; прабългарите били жестоки в обичаите си: мъченията и смъртното наказание били нещо обичайно за тяхното правосъдие, а осакатяването се считало за хуманно нововъведение.^[165]

Това състояние на нещата едва ли било достойно за такава велика държава. Борис започвал да се пита дали не би могло да бъдат извършени промени. Но преди да успее сам да избере как да постъпи, той бил принуден да действа.

Далеч на северозапад, в долините между Бохемия и Западните Карпати, живеели славянски племена, известни под общото име моравци. Някъде около второто десетилетие на века те били обединени под властта на един княз на име Моймир, който през 833—836 г. победил владетеля на княжество Нитра, Прибина, и разширил владенията си на изток, по северния бряг на Дунава, чак до резкия завой на юг, който прави реката при Естергом. Тази експанзия разтревожила франките. За маркграфа на Източната марка и епископа на Пасау Моравия била законно поле за тяхната политическа и религиозна дейност, затова не им се понравила тази демонстрация на сила. Те изчакали смъртта на Моймир (845 г.); след това Людовик Немски се намесил и натрапил за владетел на моравците племенника на Моймир Ростислав, без да подозира, че той ще прояви както завидни способности, така и липса на всякаква благодарност. Скоро Людовик се простил с илюзиите си. Ростислав първо наложил твърдо властта си в Моравия, а след това започнал да разпростира влиянието си сред съседните племена. Чехите станали негови верни съюзници, а навярно и васали. Той присъединил към владенията си и земите на аварите по средното течение на Дунава и така станал съсед на българите, с обща граница по р. Тиса. Ростислав започнал да застрашава и славянските княжества около р. Драва и езерото Балатон, подвластни на франките. Людовик Немски бил безсилен да го възпре. Големият му поход от 855 г. не постигнал нищо; дори действията му срещу чехите били безуспешни. Ростислав дори подкрепил Карломан в бунта му срещу Людовик, макар и благоразумно да не отишъл твърде далеч в помощта си към бунтовния син. През 862 г. Ростислав вече управлявал истинска империя, която се простирала от Тиса и Балатон до околностите на Виена и до горното течение на Одер и Висла и Централните Карпати, като Бохемия предано охранявала фланга му. Немските летописци изразяват страхопочитанието си пред него, като го наричат крал — титла, която пазели само за велики независими владетели.^[166]

Сега в Европа имало четири велики сили: на изток и на запад — двете християнски империи^[167], а между тях — двете варварски държави. Това положение било твърде просто, а равновесието на силите — прекалено крехко, за да се запази задълго. Първият ход бил направен от Ростислав. От дълго време той кокетирал с християнството, но бил изправен пред същите проблеми, каквито имали и българите. За моравците християнството било свързано с франкското влияние: мисионерите, които заливали страната, били оръдия на епископа на Пасау и Людовик Немски. И все пак християнството привличало Ростислав. То щяло да издигне престижа му и да обогати културата му. То можело и да обедини по-здраво неговото княжество. Но той искал църквата му да бъде национална, а не немска или латинска. Търсещият ум на Ростислав намерил ново решение.

В началото на 862 г. в Константинопол пристигнали пратеници от Моравия и поискали от императора да им изпрати учител, който да проповядва правата вяра на езика на славяните.^[168]

 

[#1 В надписите се срещат следните варианти: Ωμορτάγ, Ωμουρτάγ, Ωμυρταγ и Ομουρτάγ Гърците го наричат Ματράγων, Μοραάγων и Ομβριτάγος (на два пъти погрешно — Κρυτάγων и Κουτράγων). На латински името му се появява като Omortag и Omartag. Вж. Златарски. Цит. съч., с. 292—3. Че Омуртаг е син на Крум, а не негов брат, както твърди Дворник (Цит. съч., с. 39), се посочва недвусмислено от Theophilactus, Historia XV Martyrum (p. 192) и се подразбира от Шуменския надпис на Маламир (вж. по-долу, с 219). Според Теофилакт (цит. място) Омуртаг е непосредствен приемник на Крум; същото се подразбира и от Theophanes Continuants (p. 217).]

[#4 Genesius, p. 13; Theophanes Continuatus, p. 26; по-подробно в Epistolae Synodicae Orientalium ad Theophilum, p. 368. Може би ce има предвид походът на Лъв V от 813 г., който бил успешен, но според мен трябва да отнесем това към малко по-късна дата.]

[#9 Близо до Бакаджик, малко по на юг от първия вал се намира втори, дълъг около 800 м. Той е известен като Циганската Еркесия; според легендата войските на „царя“ били изпратени другаде и работата била продължена от цигани. Но циганите нехайно променили посоката на вала; тя била коригирана от войниците след завръщането им. (Абоба — Плиска, с 542—3).]

[#17 „Εκ θεού αρχ(ω)ν“.]

[#21 След „Тича“ следва „Μετ…“. Успенски го разчита като „μετ[ηνεγκε“. Бъри приема този прочит с големи съмнения. Златарски го чете като „μετ[όπισθεν τήν αύλήν.“ Струва ми се, че макар и с по-ясен смисъл, този израз е прекалено дълъг.]

[#29 Абоба — Плиска, с. 524—5. Изглежда реките са играели ролята на преграда. Всъщност по Омуртагово време реките Тича и Днепър явно са служили за граница. От Responsa Nicolai, XXV научаваме колко високо са ценели прабългарите своите погранични окопи.]

[#38 Ibid., p. 360.]

[#48 Вж. по-горе, с 76.]

 

Глава III
ТЪРГЪТ НА ДУШИТЕ

В християнския свят бушувала война — водела се духовна битка, в която се решавали съдбините на европейските държави. По някакъв каприз на съдбата на света се появили едновременно двама от най-великите водачи в църковната история, чиито амбиции и възгледи неизбежно щели да се сблъскат. През април 858 г. благодарение на влиянието на нищо не подозиращия западен император Луи II на папския престол в Рим се възкачил някой си Николай. Осем месеца по-късно, точно на Коледа, кесарят Варда, регент на Източната империя, след като доста безцеремонно свалил бившия константинополски патриарх Игна-тий, поставил на негово място своя приятел, първия секретар Фотий.

Папа Николай I притежавал неизчерпаема енергия и решителност, бил смел и далновиден и се славел сред последователите си като човек на делото. Всичките му способности били насочени към една бляскава цел — световното господство на римската църква. Християнският свят все още представлявал едно цяло, с изключение на далечния юг и изток, където копти, арменци и несторианци се отдавали на своите ереси, а духовните му върхове се заемали от пет патриаршески престола — на Рим, Антиохия, Александрия, Йерусалим и Константинопол. Измежду тези патриаршии открай време водеща била Римската — престолът на св. Петър. Нейната юрисдикция се простирала над цяла християнска Европа на север и на запад от Адриатическо море (без Сицилия и Калабрия) — територия, която през последните векове се била разширила неимоверно с разпространяването на цивилизацията по бреговете на Балтийско и Северно море. В сравнение с римския си съперник константинополският патриарх бил парвеню; той се появил последен, но се радвал на голяма власт, благодарение на връзките си с Източната империя, на чиито провинции бил духовен владетел. Останалите патриаршии вече нямали особено влияние — те обхващали територии, подвластни на неверниците. Макар че патриаршиите се нареждали по старшинство, с изключение на Римската, нито една от тях нямала господство над останалите. Единственият върховен орган на църквата бил Вселенският събор, на който всички изпращали свои представители. Такива представители били канени и на по-маловажните синоди и събори във всяка една от патриаршиите, но освен в Константинопол, те се свиквали рядко; останалите патриарси, които били по-независими от светската власт, гледали на тях като на заплаха за собственото си влияние.^[169]

Николай искал да промени всичко това. Той бил пръв сред равни, но възнамерявал да стане върховен епископ. Имал обаче затруднения дори и сред собственото си паство. Немската църква открай време била под силното влияние на светската власт и се подчинявала на прищевките на немските монарси. Но Николай се оказал достоен противник. Конфликтът достигнал връхната си точка през 863 г. във връзка със своеволната женитба на Лотар Лотарингски. Тогава папата победоносно наложил правото си на върховно решение и хвърлил предизвикателство в лицето на целия велик род на Каролингите. В същото време той насочвал вниманието си на изток, към съперническата империя, където незаконното избиране на Фотий за патриарх предоставяло отличен повод за намеса.

Но Николай слабо познавал човека, с когото се захващал. Фотий бил невероятно начетен — дотолкова, че някои го подозирали в магьосничество; освен това той бил не по-малко решителен и смел от римския си съперник, но далеч по-изкусен и надарен с по-богато въображение, и познавал много по-добре своите подчинени. Двубоят започнал през 860 г. Първоначално Николай се опитал да сключи сделка: да признае Фотий, ако получи в замяна епархиите Калабрия и Илирик, които принадлежали на Рим до заемането на престола от Лъв III. Фотий надхитрил папските легати и написал до Николай писма, изпълнени с безупречна вежливост, но те звучали като обръщение на равен към равен. Положението непрекъснато се влошавало. Николай се чувствувал все по-оскърбен и кипял от гняв, а патриархът, сигурен в подкрепата на светската власт у дома си — все по-уверен и независим. Най-после, през април 863 г., папата официално отлъчил Фотий от църквата, а той на свой ред невъзмутимо му отвърнал със същото.

В разгара на тази буря пратениците на Ростислав пристигнали в Константинопол. Ростислав много добре знаел какво става в момента и бил отлично подготвен. Както и василевсът, той искал да има църква, подчинена на светската власт. Той знаел, че нито Германия, нито Рим ще му я дадат; но Константинопол, който на теория защитавал духовната независимост, а на практика бил твърде далеч, за да контролира такава църква, сега щял да му помогне. Нещо повече, благосклонността на Империята би му била от полза, ако възникнели неприятности с неговия нов могъщ съсед — българския хан.

Император Михаил на драго сърце приел пратениците. Неговият чичо, кесарят Варда, който управлявал от негово име, и патриархът се сетили за своя общ приятел Константин Философ, грък от Солун, по-известен с името, което приел на смъртното си ложе, Кирил — опитен мисионер и прочут филолог. И така Кирил и неговият по-стар брат Методий заминали за Моравия, въоръжени с азбука, чрез която щели да преведат светите книги на езика на славяните.^[170]

Мълвата за това пратеничество и последвалата го мисия развълнувала европейските владетелски дворове. Българският княз Борис веднага заподозрян политически умисъл. Той предприел естествените предпазни мерки — влязъл в преговори с Людовик Немски. По-късно през същата година (862), когато синът на Людовик и маркграф на Източната марка Карломан въстанал срещу баща си с помощта на Моравия, българите подкрепили немския крал като негови близки съюзници.^[171] Условията на договора с Людовик не са ни известни, но сред тях несъмнено е имало едно, което подтикнало правителството в Константинопол към действие. Подобно на Ростислав, Борис спекулирал с християнската религия и сега се готвел да я приеме от немския двор.^[172]

За причините за покръстването на хана се носели най-различни легенди. Някои разказвали за един гръцки роб, монах на име Теодор Куфара, който положил много усилия, за да приобщи своя повелител към християнската вяра. След известно време Куфара бил разменен от императрица Теодора срещу сестрата на хана, знатна пленница в Константинопол. Но тя била приела християнството и на свой ред използувала влиянието си, за да склони своя брат. Въпреки всичко Борис не отстъпвал, докато страната не била сполетяна от ужасен глад и старите езически божества не могли да я избавят. Отчаян, ханът се обърнал към бога на сестра си и на своя роб и той му помогнал. От благодарност ханът станал християнин.^[173] Втората легенда е по-проста. На един гръцки живописец на име Методий било поръчано да нарисува върху стените на ханския дворец ловни сцени. Но изведнъж, подтикнат от внезапна прищявка, Борис му наредил вместо това да нарисува някаква страшна сцена. Набожният Методий, който бил монах, решил, че няма нищо по-ужасно от Страшния съд и затова изобразил с поразяващ реализъм наказанията, отредени на грешниците и възнаграждава-нето на праведниците. Тогава, обладан от страх пред бога, ханът преминал в редовете на праведните.^[174] Според други пък правата вяра просто била наложена в България със силата на византийското оръжие и дипломация.^[175]

Легендата за Методий, макар и привлекателна с вярата си в силата на изкуството, вероято е недостоверна. От нея подозрително лъха на монашески наивитет. Но легендата за Куфара може и да е вярна, в основни линии. Влиянието, което образованите роби са имали над своите господари, ясно проличава от случая с Енравота, от друга страна, твърде вероятно е някоя сестра на хана да е била пленена и да е приела християнството в Константинопол, а след завръщането си да е използвала своето влияние. Но последният, решаващ фактор били императорските войски.

Опасността от разпространяването на Каролингското влияние на Балканите посредством религията сериозно разтревожила Константинопол. Влиянието на Каролингите означавало в крайна сметка гсподство на Рим. Наистина, в момента немските епископи се бунтували срещу суровото папско управление, но това бил немощен бунт, който едва ли можел да се надява на успех. По всяко време императорът би бил недоволен от намесата на Рим в такава близост до своята столица. Но сега, в разгара на борбата между Николай и Фотий, то било немислимо. Но имало и един изход, един начин да се обърне всичко в полза на Империята. Император Михаил събрал войските си на границата и изпратил флотата си покрай черноморския бряг.

Моментът бил удобен за нанасяне на удар. Българските войски се намирали далеч на север, въвлечени в борбата срещу Карломан и моравците. Нещо повече, явно с божия намеса, България била сполетяна от нечуван глад. Борис бил безсилен и благоразумно не оказал съпротива. Още щом научил за нашествието, той известил императора, че приема неговите условия за сключване на мир.^[176]

Михаил и съветниците му желаели да се покажат благосклонни. За да залъжат хана, те признали властта му в Северна Македония, до граничната линия, минаваща приблизително от реките Черни Дрин, Девол, Озум и Воюса, покрай пл. Грамос на север към Островското езеро и включваща всички земи около Охридското и Преспанското езеро.^[177] Но в замяна Борис трябвало да разтрогне военния си съюз с немския крал и да не влиза в никакви по-близки отношения с него, като се ограничи само със запазване на мира. Най-важното условие обаче било Борис и народът му да приемат християнството, и то от Константинопол. Борис приел тези условия, като дори изненадал гърците със своята готовност да промени вярата си. Неговите пратеници в Константинопол били покръстени още там, като гаранция за намеренията на своя владетел. Най-после в началото на септември 865 г.^[178] бил покръстен и самият хан, като приел името на своя кръстник, император Михаил.^[179]

В извършването на този велик революционен акт Борис бил воден не само от духовни подбуди и от дипломатическите потребности на дадения момент, но и от мъдрото си прозрение за политическите последици в самата държава. До този момент ролята на държавна религия играело прабългарското идолопо-клонничество, примитивен култ към небесните тела и природните стихии, а славяните били принудени да се придържат, доколкото могат, към вярванията на своите господари. Християнството щяло да бъде обща за всички религия, еднакво благосклонна към прабългари и славяни. Нещо повече, езиче-ството вероятно било обвързано със старите прабългарски институции, с родовата система, която хановете отдавна се опитвали да премахнат. Навярно много от родовете претендирали за божествен произход и затова никога нямало да признаят на хана нещо повече от обикновено старшинство. А християнството давало на константинополския император божествена неприкосновеност, която го издигала далеч над всичките му подчинени. Борис също желаел такъв ореол; той също искал да бъде божи наместник, издигнат на висота, недосегаема дори за най-високопоставените му поданици.

Борис започнал масово покръстване: всички негови поданици трябвало да приемат обреда на кръщението. Но цялата страна не можела да бъде християнизирана така лесно. Прабългарската аристокрация също преценявала трезво положението. Някои от болярите може и да са държали на старата си религия; но несъмнено всички до един са държали на правата си. В недоволството си те подбудили народа от десетте комитата на държавата да се разбунтува срещу хана и скоро Борис се оказал обграден в двореца си в Плиска от огромна разгневена тълпа. Истинско чудо било, че ханът, подкрепен само от неколцина верни последователи, изобщо успял да се спаси. Сред народа се понесли слухове за божия намеса; а докато дошла до Западна Европа, мълвата вече била достигнала внушителни размери. Във Франция се говорело, че с Борис останали едва 48 привърженици християни.^[180] С отчаяна смелост той ги повел срещу тълпите, с Христовото име на уста и с божия кръст на гърди. Но щом портите се отворили, там се появили седем духовници със запалени свещи в ръка. Тогава разгневените тълпи станали свидетели на странни неща. Дворецът сякаш избухнал в пламъци и като че ли всеки момент щял да се сгромоляса върху главите им. Конете на Борисовите привърженици се вдигнали на задните си крака и с предните ритали бунтовниците. Обзети от ужас, те не били в състояние нито да се бият, нито да избягат, и се проснали по очи на земята.

Така или иначе, бунтът бил потушен и Борис успял да си отмъсти по начин, неподобаващ за един новоспечелен привърженик на християнското милосърдие, но благотворен за страната му. Петдесет и двама боляри, водачи на бунта, били избити заедно със семействата им. По този начин главите на родовете-съперници на владетеля били унищожени веднъж завинаги. Бунтовниците от средните и низши класи били пощадени и помилвани — тяхната съпротива била продиктувана от чисто религиозни, а не от политически подбуди. Те нямали социални предразсъдъци срещу покръстването.

Но макар и болярите да били смазани, покръстването не дало веднага очаквания от Борис резултат. В договора императорът недвусмислено бил посочил, че новооснованата църква трябва да бъде духовно подчинена на Константинопол ската патриаршия. Затова България била залята от гръцки духовници, дошли да организират новата църква и да проповядват правата вяра, а самият патриарх изпратил послание до българския владетел — „пресветлия и възлюбен наш син Михаил, княз български, благородна и истинска рожба на духовните ми болки.“ Писмото е извънредно дълго и на първо място съдържа изложение на всички догми на вярата, утвърдени от седемте вселенски събора. После, след като засяга накратко общите морални норми, показвайки как са възникнали от двете заповеди на Новия завет, патриархът излага задълженията на един добър княз в близо сто изискани афоризми и проницателни коментари, събрали цялата мъдрост на евреите и на гръцките философи. Оттогава насам историците не могат да се начудят на този порой от покровителствени напътствия и метафизични разсъждения, излял се върху един обикновен варварин, който търсел отговор на далеч по-прости проблеми — дали е неприлично да се носят гащи и дали тюрбанът може да се смята за шапка. Но Фотий си знаел работата. Висшите служители на църквата не бивало да се занимават с дреболии; тяхно задължение било да внушават респект, а не да се домогват до нечие доверие. Тайнствата на правата вяра били в ръцете на патриарха. По този начин, като не успял да разбере нищо от онова, което явно било най-обикновена тема за разговор в Константинопол, ханът бил заставен да осъзнае положението на своята страна спрямо Империята. Фотий гледал далеч напред; той запазил достойнството си непокътнато, макар и да пожертвувал потребностите на момента.

„Възлюбленият син Михаил“ бил респектирай, но неудовлетворен. Да бъдеш християнин се оказало по-трудно, отколкото си го представял. Прииждащите гръцки духовници се опитвали да проповядват на гръцки — подход, който имал успех сред славянското население на Империята, но не се харесвал особено на българското правителство. Нещо повече, много от тези гръцки проповедници били твърде посредствени — някои не били достатъчно способни, за да си осигурят добри църковни постове в пределите на Империята и затова трябвало да си търсят късмета из чужди земи. А заедно с тях в България придошли и мисионери от други вероизповедания. С гърците пристигнали и много арменци; вероятно някои от тях са били просто еретици-монофизити, но имало и други, далеч по-опасни и влиятелни — павликяните, които разнасяли семената на гибелно примамливата вяра в дуализма. Междувременно Каролингите от север, осигурени чрез новия си съюз с Константинопол, започнали да изпращат немски мисионери и правели всичко възможно да насаждат влиянието си. А през цялото време папа Николай I изчаквал удобен момент да се намеси. Толкова много народи и различни религии горели от желание да помогнат, а никой не давал на хана така необходимите му прости напътствия как да създаде в страната си църковна организация, която да не противоречи твърде много на традициите й и да бъде изцяло подчинена на светската му власт.

За една година след въвеждането на християнството Борис значително помъдрял. Сега положението му било по-сигурно — по северната му граница царял мир, а в страната вече нямало нито размирни боляри, нито глад. Освен това той бил недоволен от гърците. Властите в Константинопол се отнасяли с него като с беден варварин, опитвали се да държат църквата здраво в ръцете си и не позволявали тя да премине в негова власт, като отказвали да му дадат дори и епископ. Затова Борис обърнал погледа си в друга посока. Борбата между папата и Фотий достигала връхната си точка. Изумен и изпълнен със злорадство, Фотий бил открил, че папата е привърженик на чудовищната и непростима ерес за двойнствения произход на Светия дух, и подготвял изобличение, което да предизвика възмущението на всички истински християни.^[181] Борис нямал утвърдени възгледи по въпроса за мистичната симетрия на триъгълника. Но той все пак разбирал, че с намесата си би могъл да повлияе върху хода на борбата. През август 866 г. български пратеници — Петър, братовчед на хана, Йоан и Мартин — пристигнали в Рим с богати и свещени дарове и от името на Борис помолили папата да им изпрати епископ и свещеници. Пратениците донесли със себе си и списък от 106 въпроса, по които техният владетел искал мнението на папата.^[182] А в случай, че Рим му откажел, Борис се обърнал с подобна молба и към Людовик Немски в Регенсбург. Людовик се съгласил, но когато изпратените от него духовници пристигнали в България, те заварили местата си вече заети и веднага се върнали в Германия.^[183]

Тази неочаквана подкрепа извънредно много зарадвала папата. Той веднага изпратил в България група духовници с изобилие от книги, държавна утвар, одежди и други атрибути на вярата. Водели ги двама от най-способните му епископи — Павел Популонски и Формоза Портуенски. В същото време той изпратил подробни отговори на всички, дори и най-незначителни въпроси, поставени му от Борис.

„Отговорите“ на папа Николай представляват документ, съвършено различен от изисканото, дълбокомислено богословско послание на Фотий. Те били написани просто и предразполагащо и съдържали полезни напътствия. Въпросите на Борис били свързани почти изцяло с религиозните обреди и обичаи — в кои дни трябва да се пости, какво облекло да се носи в църква, дали по-строгите форми на въздържание, изисквани от гръцките свещеници, са наистина задължителни. Имало и няколко въпроса, свързани с един грък, който се представил за духовник и покръстил много българи; трябвало ли те да бъдат кръстени отново? Но Борис искал съвет дори и по въпроси, отнасящи се по-скоро до гражданското право, като например наказанията за убийство, както и по чисто светски проблеми — дали да продължава да се храни сам и какво е мнениетс на папата за облеклото му. Николай внимавал много да не стовари прекалено тежко бреме върху плещите на един народ, който бил все още нецивилизован и неопитен. Що се отнася до въздържанието, макар и строг, той порицал много от усложненията, въведени от гърците; не било необходимо да се пости и в сряда, освен в петък, а също да се избягва къпането и в двата дни, нито пък да се яде месо от животно, убито от скопец (макар че не бивало да се яде животно, уловено от християнин, но убито от езичник или пък обратното). Гащите били допустими, но гърците с право настоявали, че тюрбаните, както и всякакъв друг вид шапка, трябва да се свалят в църква, а жените естествено трябвало да влизат в църква с покрити глави.^[184] Папата разобличил гръцкия обичай на sortes biblicae, както и един дълъг списък от езически суеверия.^[185] Що се отнася до нежеланието на хана да се храни в компания, това можело да се смята за липса на добри обноски, но не и на липса на блогочестивост.^[186] Въпросът за убийството бил предмет на гражданското законодателство, но правото на убежище в християнския храм трябвало да се спазва.^[187] Многоженството, което се равнявало на прелюбодейство, било далеч по-тежко престъпление. Всички излишни съпруги трябвало да бъдат отстранени, а свещеникът да наложи съответно покаяние.^[188] Николай също така изразил желание ханът да смекчи твърде суровите си наказания. Той му показал колко безполезно и варварско е да се изтръгват показания с помощта на мъчения и осъдил мерките на Борис спрямо бунтовниците. Той дори смятал, че ханът е постъпил прекалено сурово, като е отрязал носа на онзи грък, който се представял за духовник.^[189] Дори и най-непреклонните езичници, макар и да се налагало да бъдат избягвани от праведните християни, трябвало да бъдат спечелвани чрез убеждение. Само един вид престъпници трябвало да се наказват безмилостно — вероотстъпниците, които се заклевали във вярност към християнството, а след това отново се връщали към езичеството. Това бил единственият непростим грях.^[190]

Борис бил запитал също и дали страната му би могла да има свой патриарх. Николай трябвало да бъде предпазлив в отговора си. Западната църква, която оглавявал, се отнасяла с недоверие към патриарсите. Въпросът на Борис бил породен от просто душното му желание да бъде равен с Източния император. Отговорът на папата бил уклончив: Борис щял да има свои епископи, а по-късно, когато българската църква се разраснела — и архиепископ; едва след това можело да се помисли и за патриарх. Константинопол не желаел да му даде дори и епископи, затова Борис трябвало засега да се задоволи с обещанието за архиепископ от Рим.^[191]

Римските духовници се заловили за работа с похвално усърдие. Борис им предоставил неограничени права във владенията си, като прогонил всички други духовници и мисионери. Латинският заменил гръцкия като богослужебен език. Римските мисионери започнали да строят църкви и да просвещават паството, внасяйки светлината на християнската вяра и в най-мрачните домове, като същевременно проповядвали благочестиво покорство спрямо светската власт. Борис ликувал. По стария обичай на прабългарите, стиснал косите си в ръка, той се заклел във вечна вярност към престола на св. Петър.^[192] Папският двор също бил във възторг и превъзнасял достойнствата на хана из целия западен свят. С изключение на Константинопол, всички били доволни.

Тази победа се дължала най-вече на такта и обаянието на един човек — Формоза Портуенски. Той спечелил изцяло любовта и доверието на хана и Борис спрял върху него избора си за патриарх, какъвто все още се надявал да получи от Рим. Една година по-късно, през 867 г., той изпратил в Рим ново пратеничество с искането Формоза да бъде ръкоположен поне за архиепископ.^[193] Но Николай не бил свикнал да му нареждат; Борис трябвало да разбере какво представлява римската църква. Ако той бил посочил когото и да било друг освен Формоза, вероятно молбата му щяла да бъде удовлетворена. Но в папския двор започвали да гледат на Формоза с недоверие. Първоначално той бил сметнат за подходящ да отиде в България заради всеизвестната си омраза към гърците. Но той бил прекомерно амбициозен и може би насърчавал мечтите на Борис за автономна българска църква, на която да стане независим патриарх. Известно е поне, че Борис винаги енергично подкрепял исканията на Формоза.^[194] Николай бил изпълнен с подозрения: той напомнил на хана, че Формоза е епископ на Порто и диоцезът му се нуждае от него след толкова продължително отсъствие. Той отзовал първите си пратеници и на тяхно място изпратил в България двама нови епископи: Гримуалд Полимар-тийски и Доминик Тривенски.^[195]

Това разгневило българите, но папата смятал, че сега вече може да си го позволи. Обстановката в Европа се била изменила. През септемри 867 г. император Михаил бил убит от коняря, с когото бил завързал ексцентрична дружба, и Василий Македонец заел мястото на жертвата. Василий се стремял към популярност; освен това той кроял планове за Италия и Илирик, които щели да бъдат подпомогнати от добри отношения с Рим. Дори в Константинопол Фотий имал врагове, които не му били простили за стореното спрямо Игнатий. Василий незабавно отстранил Фотий от патриаршеския престол и върнал на него Игнатий. След това изпратил послание до папата, с което канел негови представители на събор, на който миналото щяло да бъде забравено, щяло да се утвърди официално старшинството на Рим и да се загатне върховенството му и думата „Filioque“^[196] изобщо нямало да се споменава. В това Николай съзрял пълното тържество на Рим и на отстъпчивата му политика бил сложен край. Но той твърде малко познавал владетелите, с които си имал работа — самозванеца Василий и бившия варварин Борис.

Не му и било писано да разбере истината за тях. На 13 ноември 867 г. той умрял със самочувствието на победител.^[197]

Неговият приемник Адриан И бил личен враг на Формоза. По-твърдо от всякога папският двор отказал да задоволи искането на българите. Гримуалд и Доминик продължили по пътя си към България, а Формоза и Павел Популонски трябвало да се върнат при своите паства, останали без водач. Но Борис не се отказвал от надеждата да има архиепископ, избран от самия него — ако не Формоза, то някой друг, който лично му допадал. Имало един дякон на име Марин, когото Николай бил изпратил с мисия в Константинопол в разгара на войната си с Фотий. Императорът отказал да го допусне в пределите на Империята и той намерил подслон в българския двор, където спечелил приятелството на хана. Той нямал диоцез, който да го призовава — защо тогава да не стане архиепископ на България? Заедно със завръщащите се епископи към Рим потеглило второ пратеничество, отново водено от Петър. Но Адриан II бил непреклонен. Борис трябвало веднъж завинаги да разбере, че папата има намерение да назначава само този, когото той намери за добре, и то във всички краища на духовните си владения.

Към края на 869 г. в Константинопол се събрали представители на всички патриаршии на събор, известен с гръмкото име Осми вселенски събор. Папските легати — епископите Стефан Непийски и Донат Остийски и приятелят на Борис, Марин — се държали с цялото самодоволство на несъмнени победители. Но не всичко преминало така гладко, както очаквали. Император Василий бил на различно мнение относно процедурата по процеса на Фотий. Обаче те се придържали към инструкциите си и накрая удържали победа. На 28 февруари 870 г. съборът бил закрит, при нараснала враждебност от страна на всички присъствуващи, но папските пратеници били удовлетворени от постигнатото. Три дена по-късно неуморният Петър, пратеник на своя братовчед, българския хан^[198], пристигнал в Константинопол, за да узнае от Вселенския събор на коя патриаршия трябва да се подчинява България. Василий отново свикал събора. Представителите на източните патриаршии, приети добре от Василий и споделящи неприязънта на гърците към претенциите на Рим, охотно се присъединили към гръцките епископи и подкрепили историческата истина, като отговорили, че България е подчинена на Константинопол. Папските пратеници представлявали незначително малцинство и могли единствено да изразят своя протест. След това те омърлушено потегили обратно към своя господар. По ирония на съдбата се забавили девет месеца, по-голямата част от които прекарали в плен на далматински пирати. Игнатий едва изчакал заминаването им и на 4 март ръкоположил архиепископ и епископи на България — вероятно посочени от Борис.^[199]

Положението коренно се променило. Сега границата била затворена за римските проповедници, а римските епископи били изгонени позорно.^[200] Вместо латински, в църквите отново прозвучал гръцки език. Борис бил доволен. Той показал на великите първосвещеници, че трябва да се отнасят към него с уважение, а гърците, които действували по-гъвкаво от латините, си извлекли поука. Българската църква пак била подвластна на Константинополската патриаршия, но сега яремът бил значително по-лек. Архиепископът на България бил втори по ранг след патриарха, а българският владетел негласно се ползувал със същите права спрямо висшите си църковни служители, както и императорът. Така Борисовата мечта за автономна църква се осъществила на практика. Но Константинопол си запазил формалното върховенство, в случай че някога, в далечно бъдеще, то се окажело от полза.

Тези новини били страховит удар за Рим. Папата изобщо не бил очаквал подобно непокорство и неблагодарност от един варварин, нито пък такова лукавство и дързост от страна на благия стар патриарх, към когото, като жертва на Фотий, той благоволявал да се отнася с доверие. Той изпратил до Василий писмо, в което с тон на обида и изненада поискал обяснение за станалото.^[201] Но Василий, макар и приятелски настроен, бил непоколебим. Когато през декември 872 г. Адриан умрял, положението с нищо не се било променило.

Но Рим не губел надежда. Там все още не можели да повярват, че тази победа, това разпростиране на влиянието им почти до самите порти на омразния патриаршески град, са били така мимолетни. Цялата енергия на римската църква се насочила към отвоюването на оспорваните земи. Дори на север достигнал отзвук от кипящата борба. Вече било изминало едно десетилетие, откакто Солунските братя се отправили да покръстват Моравия. С помощта на тяхната славянска литургия и доброжелателството на моравските владетели — великия княз Ростислав и Коцел, княз на земите около езерото Балатон — делото им се увенчало с успех. Но за да осигури неговата дълготрайност, Кирил решил, със забележителна за един приятел на Фотий широта на възгледите, че постигналото трябва да бъде утвърдено от Рим. Константинопол бил твърде далеч, отвъд обширните български владения, за да може непрекъснато да бди и да закриля делото им. Обаче тези първоначални стъпки на Кирил доста смутили папския двор. Папата не можел безрезервно да одобри една мисия, която не утвърждавала латинския език. Но в отчаяната си борба срещу Фотий папа Николай бил готов да спечели такава голяма придобивка, дори ако в замяна трябвало да признае славянската литургия. За да подсигури бъдещето на това начинание, той повикал двамата братя в Рим. Николай умрял, преди те да пристигнат, а приемникът му Адриан бил по-безкомпромисен политик. Но виждайки подкрепата, която им оказвала светската власт в Моравия, и с константинополската заплаха зад гърба си Адриан нямал друг избор, освен да ги приеме с почести^[202] и да одобри всичко, извършено от тях. За да затвори устата на опозицията, той наредил учениците им да бъдат ръкоположени за свещеници от прословутия гръкомразец Формоза. По време на пребиваването си в Рим Кирил, по-младият, но по-надарен от братята починал и Методий трябвало да продължи общото им дело сам.

Методий се върнал в Моравия, упълномощен да използува славянското богослужение по свое усмотрение. Адриан бил решил да му даде диоцез, но подробностите все още не били уточнени, когато дошла вестта за ужасната измяна на българите.

Адриан незабавно подчинил моравската си политика на българската. Надявайки се да използува славянското богослужение като средство да впримчи българите, той възстановил за Методий стария диоцез Сирмиум, чието седалище се намирало до самите предели на българската държава, а юрисдикцията му се разпростирала по дължината на северозападната й граница. Но този примамлив план не можал да се приложи на практика. При завръщането си Методий заварил своя покровител Ростислав свален, а неговият племенник и приемник Светополк, макар че си извоювал независимост и владения, надхвърлящи дори онези на чичо му, бил поклонник на немската култура и презирал славянското богослужение като плебейско и лишено от внуши-телност. С негова подкрепа немските епископи успели да осъдят и затворят доблестния мисионер, обявявайки го за нагъл самозванец. Преди протестът му да стигне до Рим, папа Адриан умрял и мястото му заел Йоан VIII.^[203]

Йоан VIII не бил преживял разочарованието от българите. Традицията на Николай била забравена; Рим се върнал към политиката на силата и неотстъпчивостта. Йоан смятал, че може да сплаши българите и да ги принуди към подчинение. Една от първите му работи била да изпрати на Борис писмо, в което заплашвал българите и цялото гръцко духовество, че ще ги отлъчи от църквата и ще „поставим вашия дял редом със самия дявол, комуто подражавахте.“^[204] Междувременно, без да държи сметка за силното влияние на Методий и доверявайки се на слабостта на Светополк към латинския език, той освободил Методий от немския затвор, но му забранил да извършва богослужение на славянски език. Методий бил в безизходица. В името на християнството той пренебрегнал забраната, но обстановката съвсем не била благоприятна за спечелване на съседите му за каузата на Рим.

Борис останал равнодушен към заплахите на папата, още повече, че в Хърватско и по Далматинското крайбрежие латинското влияние отмирало и тукашните държави придобивали независимост или попадали под властта на Източната империя. Опитът показал на Йоан, че трябва да приложи по-умерени методи. През февруари 875 г. той написал ново писмо до българския владетел, с което отново строго забранявал на българите да приемат причастие от гръцки свещеници, под заплахата, че ще бъдат прогласени за схизматици.^[205] В отговор Борис изпратил свои пратеници в Рим, за да засвидетелствуват почитта му, но продължил да покровителствува гръцкото духовенство. Едновременно изпратеното писмо на папата до императора с искане Игнатий да бъде изправен на съд в Рим оказало още по-слабо въздействие.^[206]

Но Йоан бил неуморим. През април 878 г. неговите легати — епископите Евгений Остийски и Павел Анконски — тръгнали за Константинопол с поръчение по пътя да се отбият в двора на българския хан. Сега Йоан се опитвал да приложи нов метод. Легатите носели със себе си четири писма за България. Първото било адресирано до гръцките епископи в България и категорично им заповядвало в срок от 30 дни да напуснат диоцеза, който бил част от Илирик и следователно принадлежал на Рим.^[207] Второто писмо било до Борис. В него Йоан възприел тона на Николай. Борис бил приветствуван най-сърдечно; папата само искал да го предупреди за опасностите, на които се излага, като се придържа към Константинопол — гнездо на безброй схизми и ереси. Той напомнял на хана за съдбата на готите, които били покръстени от гърците и скоро станали жертва на ужасното арианство.^[208] Третото писмо било до Петър, родственика на Борис, който два пъти взел участие в пратеничествата до Рим. Йоан се обръщал към него като към близък приятел и го молел да използва влиянието си над хана, за па го убеди да се обърне отново към престола на св. Петър. Четвъртото било до един друг български велможа, вероятно самия брат на Борис — монаха Докс; в него папата настойчиво го умолявал да направи каквото му е по силите, за да подкрепи делото на Рим. След като предали писмата, епископите продължили към Константинопол, с писмо до Игнатий, в което папата му заповядвал, със същия остър език, както и в писмото до гръцките епископи в България, да изтегли духовниците си оттам в срок от 30 дни, под категоричната заплаха за отлъчване от църквата.^[209] В писмото си до император Василий той изисквал от него да окаже съдействие на папските легати при изпълнението на задачите им.^[210] Но всички тези писма били написани твърде късно. На 23 октомври 877 г. престарелият патриарх Игнатий бил починал. Веднага след смъртта му Василий изумил света, като поставил на негово място съперника му, бившия патриарх Фотий.^[211]

В Рим и Константинопол положението коренно се променило. Но в България всичко си продължавало по старому. Нито ханът, нито велможите му отговорили на папските писма, нито пък гръцките духовници напуснали България. Но папата не искал да се откаже от надеждите си. Той трябвало да възприеме нова политика спрямо Константинопол и ако първо успеел да си възвърне влиянието в България, това щяло да му помогне много. През 879 г. той още веднъж писал на Борис и на неговите боляри Петър, Зергобул и Сондоке. Този път писмата били пратени по презвитер Йоан, папски легат в Далмация и Хърватско. Още докато папата пишел писмата си, небето над тези земи започнало да се прояснява — Седеслав, поставеният от Византия княз на Хърватско, бил свален от Бранимир, привърженик на римската фракция. Бранимир щял да се погрижи презвитер Йоан да стигне невредим до България. Този път тонът на писмото до Борис бил още по-умолителен и отстъпчив; папата се извинявал, ако нещо в предишното му пратеничество е предизвикало недоволството на хана.^[212]

Междувременно той бил много окуражен от развитието на отношенията си с патриарха. Нагло и без всякаква логика, за да достави удоволствие на императора, Фотий поискал одобрението на папата за повторното си издигане на патриаршеския престол. Йоан, с онази злополучна страст да се пазари, която в Рим минавала за реализъм, обещал съгласието си при едно условие — условие, разкриващо най-съкровеното му желание: Константинопол да се откаже от българската църква. За негова радост и изненада, патриархът с готовност се съгласил. Папските легати отново пристигнали в Константинопол, за да вземат участие в помирителния събор.

Съборът бил открит през ноември 879 г. и преминал съвсем гладко. Императорът Василий, който бил в траур за най-големия си син, не присъствувал и Фотий ръководел събора според желанията си. Римските легати, които не знаели гръцки, не подозирали, че самореабилитирането на Фотий, прието с такъв ентусиазъм от присъствуващите 383 епископи, било улеснено от някои малки неточности в превода на папското писмо. Те също така не разбрали и че са се присъединили към решение, с което се отхвърляло папското искане да се забрани ръкополагането на миряни за епископи, както и към анатема срещу всички, които променят Никейския символ на вярата — т.е. цялата Западна църква, отговорна за въвеждането на „Filioque“. Въпросът за българската църква бил отнесен към императора, който благоволил да се произнесе в полза на Рим. Фотий си правел сметка, че в задоволството си Рим няма да оспорва валидността на решението, а от друга страна, утвърждавайки правото на императора да взима подобни решения, Константинопол си осигурявал спокойно бъдеще.^[213]

Легатите се върнали обратно в щастливо неведение. Рим ликувал от победата си. Но папата лекомислено бил забравил, че най-голямо отношение към сделката имат самите българи. В началото на 880 г. в папския двор пристигнало пратеничество на Борис. Йоан бил изпълнен с очакване, но българският пратеник, болярин на име Функтика, само поднесъл почитанията на своя владетел и съобщил, че в България нещата вървят добре. Това било всичко. Все пак Йоан възприел събитието като добър знак. В отговор той изпратил писмо, преизпълнено с надежди^[214], а освен това писал и на император Василий, за да изрази задоволството си.^[215] Но от България не дошъл никакъв отговор. Йоан бил озадачен и разтревожен. В края на 880 г. той писал ново писмо, в което питал по какво нещастно стечение на обстоятелствата от България не идват повече пратеници — хърватският епископ Теодосий Нински му бил дал да разбере, че се подготвя ново пратеничество. Но отново не последвал отговор. Същата участ имало и следващото му писмо от 881 г.^[216] Йоан не можел да разбере какво се е случило. Най-сетне към края на същата година епископ Марин, бившият приятел на Борис, се върнал от мисия в Константинопол и му отворил очите за онова, което се било случило в действителност на събора от 879 г. В яростта си Йоан свалил от длъжност двамата легати, които били присъствували на събора, и отлъчил Фотий от църквата.^[217] Но изведнъж истината започнала да го осенява: той започнал да осъзнава защо Фотий се бил отказал така леко от правата си над България. Фотий не бил забравил българите. Той разбирал, че Борис в никакъв случай не би поискал отново да бъде зависим от Рим; порядките на Източната църква му подхождали много повече. А Борис прекрасно умеел да се грижи за себе си.

Рим претърпял поражение. Йоан бил надхитрен от патриарха; победата му била отнета с измама. България, страната, за която наследниците на св. Петър се борили с такива усилия, им се изплъзнала завинаги. Но на папа Йоан не му било писано да живее още дълго с горчивото си унижение. На 15 декември 882 г. той починал, отровен, както се говорело, от враговете си. На негово място дошъл епископ Марин; зад всичко това се криела някаква зловеща тайна.^[218]

Борис избрал Изтока пред Запада и изборът му бил почти неизбежен. На пръв поглед изглеждало, че би било по-изгодно да предпочете властта на далечния Рим пред господството на близкия Константинопол. Но в действителност Рим не можел да му даде онова, което искал, нито пък го привличал толкова силно. В Константинопол императорът държал в ръцете си върховната власт и върховенството му било узаконено от църквата. Той бил не само кесар, но и божи наместник, следователно всичко — и кесаревото, и божието — му принадлежало. От друга страна, на Запад открай време съществувала двойнственост на властта. Римската църква отказвала да признае зависимостта си от каквато и да е светска власт. Амбициите й били интернационални и единственият й неограничен владетел бил римският папа. А той не само не допускал намесата на който и да е светски владетел, но се стремял да ръководи и мирските дела. Каквито и да са били първоначалните подбуди на Борис да приеме християнството, той несъмнено възнамерявал да използува покръстването за своите собствени цели — обединяване на страната и укрепване на самодържавието. Негов пример за подражание бил императорът; цезаропапизмът на Империята трябвало да бъде пренесен в България. Тъй като Константинопол не бил склонен да му даде независимостта, която искал, той се обърнал към Рим, но скоро разбрал, че Рим винаги се е стремял към далеч по-строг контрол. Този ход му бил от полза единствено като заплаха, с която да държи Константинопол в напрежение.

Но като оставим настрана практическите съображения, Константинопол без съмнение бил несравнимо по-внушителен за българите, отколкото Рим. Те нямали толкова далечни спомени за дните, когато Рим бил господар на света, а Константинопол бил все още само Византион, затънтен град в далечна провинция. Те виждали Рим такъв, какъвто бил по тяхно време — един мръсен град, разположен на мътна река, богат единствено на църкви, прелати и огромни разпадащи се руини. Как можел той да се сравнява с най-богатия град във вселената, Константинопол, люлка на изкуствата и знанието, с неговите кули, блестящи кубета и безкрайни стени, с търговските кораби, тълпящи се в пристанищата, с дворците, изпълнени с мозайки и гоблени, и с императора, седнал на златния си трон? Цялото това великолепие било пред очите им още от деня, когато за първи път преминали Дунава. Защо им трябвало да прекосяват суровите Албански планини и ветровитото море, за да се кланят на един умиращ град, когато пред самия им праг кипял такъв бляскав живот? Рим не можел да се мери с Константинопол по жизненост и съвършенство на цивилизацията, а и българите вече били попаднали под гръцко влияние. Гърците били построили дворците им в Плиска и Преслав, били им дали гръцката писменост, с която да пишат своята история, били им нарисували картини и изтъкали платове. Представителите на Рим не били направили нищо за тях, само им говорели на непонятен латински и им двали властни нареждания. За Борис било съвсем естествено и разумно да вземе точно такова решение.

Ако на Борис му била дадена възможността да задържи Формоза или Марин, историята може би е щяла да поеме по друг път, макар че вероятно и те като него скоро щели да възнегодуват срещу папското вмешателство. Но съдбата не позволила на тези амбициозни духовници да се отклонят от предначертаната им кариера, като се свържат с България. И двамата достигнали до висотата на папския престол, Марин през трупа на един отровен папа, а Формоза — сред бури и смутове, които не му дали мира и в гроба.

Междувременно всичко гръцко било на мода в България. Заедно с гръцките проповедници тук дошли и гръцки майстори, за да строят църкви и домове, подобаващи на християнските големци. Българите дори се надпреварвали да получат поне част от прочутата ученост на гърците. Болярите бързали да изпратят синовете си на учение в Константинопол.^[219] Сред тях бил и Симеон, по-малкият син на самия хан. Борис бил добре осведомен за онова, което ставало в императорския дворец. Той знаел, че там расте най-малкият син на император Василий, когото бащата готвел за патриаршеския престол. Борис намирал тази идея за превъзходна; тя била напълно в духа на цезаропапизма. По-малкият му син трябвало да замине за Константинопол и след като изтече определеното време, да се върне в България, овладял познанията на гърците, за да стане архиепископ и духовен глава на България.

Но модата се мени. На България не й било съдено да се превърне в обикновен провинциален придатък на Византия. Благодарение най-вече на своите велики ханове българите имали твърде развито национално чувство, за да се поддадат на асимилация. А имперските политици, далновидни в своята умереност и преследвани от призрака на Рим, решили да не оказват прекалено голям натиск върху България. Сега единствената им цел била да укрепват християнството в България — най-вече заради самото християнство, а не толкова заради Империята. Това била алтруистична политика, породена до голяма степен от неподправено мисионерско усърдие — и както повечето алтруистични начинания, тя вероятно щяла в края на краищата богато да се отплати.

Към края на 881 г., когато папата и патриархът все още били официално в приятелски отношения, в Константинопол пристигнал бележит гост — Методий, надживелият своя брат славянски апостол.^[220] Той отдавна желаел да посети отново родината си, а император Василий и старият му приятел Фотий имали да обсъждат с него много неща. Той се върнал в Моравия на следващата пролет^[221], но Василий задържал при себе си един славянски свещеник и един дякон, заедно с богослужебните книги, които братята били написали на славянски език. Имперските управници научили за делата на големия мисионер от собствената му уста и това ги насърчило да подражават на методите му. Рим отдавна жънел плодовете от дейността на Солунските братя. Но те били изпратени от Константинопрол и сега дошло време и той да извлече полза от тях. При това Константинопол имал едно голямо предимство пред Рим: римската църква едва ли би допуснала да се извършва богослужение на какъвто и да било друг език, освен латинския. Гърците не страдали от такива предразсъдъци. Те оставяли грузинците да се молят богу на грузински, абасгите — на своя език, а и двете църкви считали себе си и били приемани радушно като подвластни на константинополския патриарх. Василий и Фотий решили, че и те трябва да се възползуват от литургията на св. Кирил. В Константинопол била основана славянска школа, вероятно с намерението да бъде използвана като база за покръстването на русите, а и за да съдействува на делото в България.^[222]

885 г. била повратната точка в историята на славянското християнство. През тази година Методий починал в Моравия, а делото на целия му живот било на ръба на провала. В края на дните си Йоан VIII го бил подкрепил, но Марин го изоставил, а Адриан III и Стефан V продължили да действуват против него, подтиквани от козните и фалшификациите на латинския епископ на Нитра, Вихинг, и от отказа на Методий да се присъедини към ереста на Рим и да се отрече от никейския Символ на вярата. Смъртта на Методий означавала край на славянското богослужение в Централна Европа. Той бил посочил за свой приемник най-добрия си ученик, Горазд, но неговите способности били безсилни пред пороя от латински и немски интриги, подпомогнати и от светската власт в лицето на княз Светополк. Водачите на славянската църква — Горазд, Климент, Наум, Ангеларий, Лаврентий и Сава — били заловени и хвърлени в затвора, заедно с последователите си. Докато пребивавали там, била произнесена присъдата им. Много от по-незначителните духовници оставали в затвора, а по-видните били осъдени на вечно изгнание. Един ден през същата зима малка група от учениците на Кирил и Методий, начело с Климент, Наум и Ангеларий, били доведени под стража до Дунава и оставени там на произвола на съдбата.

През същата зима пратеник на император Василий посетил Венеция. Един ден, както минавал покрай сергиите на еврейските търговци, вниманието му било привлечено от някакви роби. Като разпитал, той разбрал, че това са славянски свещеници, продадени в робство като еретици от светските власти в Моравия. Знаейки интереса на своя владетел към подобни хора, той ги купил и ги довел със себе си в Константинопол. Василий бил извънредно доволен; той ги приел с почести и дори им раздал бенефиции. Скоро някои от тях заминали за България, вероятно по повеля на императора, снабдени със славянски богослужебни книги.^[223]

Но те не били единствените, които дошли в България. Климент и сподвижниците му се спуснали по Дунава, жадувайки да стигнат до онази страна, която в очите им изглеждала като Обетованата земя на правата християнска вяра. След време те дошли до Белград, голямата погранична крепост, където управителят, таркан Борис^[224], ги посрещнал радушно и ги изпратил в Плиска. Ханът ги приел още по-сърдечно. Той се радвал да намери опитни и прославени славянски мисионери, които да му помогнат да стане по-малко зависим от гръцкото духовенство. А имперските управници, преследвайки алтруистич-ната си политика, не можели да възразят. Дворцовите сановници последвали примера на своя владетел: те се надпреварвали да предлагат гостоприемството си на светите гости. Сампсис Есхач настанил в дома си Климент и Наум, а Ангеларий бил подслонен от болярина Чеслав.^[225]

Гръцкото духовенство в България не било така доволно. Позициите му не били съвсем стабилни — Василий и Фотий покровителствували славяните. Но винаги съществувала вероятността Василий и Фотий да протестират и да вземат мерки, ако нещата прекалено се влошат. Обаче гръцките духовници изгубили тази потенциална подкрепа. На 29 август 886 г. императорът починал. Неговият приемник Лъв V мразел Фотий и веднага го свалил от патриаршеския престол, на който поставил своя брат Стефан, 18-годишен младеж. Лъв, чиято младост била вгорчена от съмнения в произхода му и от несполучливия брак, бил апатичен, бездеен държавник и никога не би си направил труда да се намеси в делата на друга държава. А и патриархът, със своята младост и неопитност, бил също толкова ненадежден. Но гръцките духовници имали една сигурна опора: самият Борис се опасявал да не предизвика недоволството им. За него положението било доста трудно. Народът, селяните славяни, приемали християнството доброволно, макар и без особен ентусиазъм. Но прабългарската аристокрация, оредяла от Борисовата разправа след бунта, отново набирала сили. Тези представители на прабългарската аристокрация, които естествено се отнасяли пренебрежително към новата религия, трудно можели да бъдат респектирани от славянски свещеници. Страхопочитание можели да им вдъхнат единствено гръцките духовници — достолепни носители на внушителна култура, йерарси с изискан начин на живот, чиито умове долавяли тънкости, недостъпни за необразованите прабългари. Борис тръгнал по единствения възможен път: гръцките духовници останали в двора му, а славянските били изпратени да проповядват християнството из страната. Скоро, вероятно през 886 г., Климент се отправил да заеме мястото си в Македония.

Македонските славяни отскоро били поданици на хана, но явно приемали господството му на драго сърце. Управляването им обаче се оказало трудно: те се присъединили към България, защото била велика славянска държава и вероятно не им се е нравело да имат управители, принадлежащи към прабългарската аристокрация. Борис решил да ги обвърже по-здраво с помощта на славянското богослужение. Християнството едва било достигнало до техните уединени долини, но желанието за покръстване вече раздвижвало целия славянски свят. Борис повел борба за душите им с Империята — единственият му политически враг на югоизток, — която им давала само гръцко богослужение и навред се стремяла да заздрави гръцкия елемент сред населението. След като славянското богослужение се наложело окончателно в Македония, с течение на времето то можело да бъде въведено във всички български земи. Гръцките духовници, така полезни в момента, трябвало един по един да бъдат заменени със славянски свещеници, докато най-накрая се осъществяла отдавнашната мечта на хана. Прабългарската аристокрация щяла да бъде удавена в морето от славяни, а ханът щял да съперничи на византийския император и да управлява велика държава, обединена, както и Империята, от две здрави спойки — общата вяра и общият език.

Така изпращането на Климент в Македония било пролог към една нова мащабна политика. За целите на тази политика Борис сменил управниците на Македония. До този момент тя била единна провинция, известна като „Колонията“.^[226] Борис обособил югозападните й области, известни като Кутмичевица и Девол,^[227] (където националистическата пропаганда и мисионерската дейност щели да бъдат от най-голяма полза) и след като отзовал местния прабългарски управител^[228], го заменил с нов — светско лице на име Домета,^[229] вероятно славянин. Същевременно той изпратил с Домета и Климент, който трябвало да играе ролята на духовен наставник и явно негов висшестоящ.^[230] На Климент били дадени три къщи в Деволската област, а също и къщи в Охрид и Главиница.^[231] Климент енергично се заел с просветителската си мисия, а Борис бил доволен, виждайки, че още в първия важен етап осъществяването на плана му потръгва така добре.

След една-две години Борис разкрил по-ясно намеренията си. По време на преселванията, които извършил с цел да заздрави гръцкия и малоазийски елемент в Македония, Никифор I бил заселил тук и много жители от Тивериупол, град във Витиния. В своя нов Тивериупол, на стотина километра северно от Солун,^[232] те донесли със себе си много от свещените си реликви — мощите на св. Герман и на други мъченици, убити от император Юлиан Отстъпник. Сега Тивериупол влизал в пределите на българската държава. Приблизително по същото време започнали да се носят слухове за чудодейни събития: по улиците на Тивериупол се появявали образите на св. Герман и последователите му, а костите им вършели чудеса. Мълвата стигнала до Борис и той веднага заповядал на тамошния управител, комит Таридин, да издигне църква за светите мощи в Брегалнишкия диоцез и да ги пренесе там. Вероятно църквата трябвало да краси самия град Брегалница — разрастващо се славянско селище, седалище на българска епархия. Жителите на Тивериупол били силно разгневени, че им отнемат така тачените и ценени от тях притежания. Те се разбунтували и не искали да ги дадат. Таридин трябвало да използва цялото си усърдие и такт, за да предотврати разрастването на бунта. Накрая бил постигнат компромис. Св. Герман бил оставен да почива в мир в Тивериупол, а само трима от другарите му — светии — Тимотей, Комасий и Евсевий — били преместени. Мощите им били пренесени с почести в Брегалница, като по пътя вършели чудеса. Там те били положени в новата църква; за нея били определени и свещеници, които да извършват богослужение на славянски език.^[233] Новото християнство завладявало България.

Борис бил доволен. Той бил превел страната си през най-големия прелом в дотогавашната й история. Когато я наследил, тя вече била велика сила: той я превърнал във велика цивилизована сила. Сега той можел да си съперничи на равна нога с франкските владетели, дори и със самия император. А църквата в страната му била под негова власт и той бил накарал света да разбере това. Умелото лавиране и упоритото постоянство накрая победили. А сега той вече се стремял към още по-високи цели, и отново успявал. Скоро България щяла да има единна национална църква, която да я обединява и да умножава славата на хана. Сега Борис можел да си почине. Неговото покръстване било чистосърдечно. Той построил много църкви и манастири не толкова от политически съображения, колкото от искрена набожност, а на чистотата и аскетизма на неговия живот отдавна се възхищавал целият християнски свят. Сега, болен и уморен, той решил да се оттегли от света и да се посвети изцяло на Бога. През 889 г. той отстъпил престола на най-големия си син Владимир и се уединил в манастир — вероятно основания от Наум голям манастир „Св. Пантелеймон“ край Преслав.^[234] Неговото оттегляне било достоен пример за целия християнски свят; в Германия и Италия хората говорели за благочестивия княз Борис.^[235]

Но Борис направил за страната си нещо по-важно от покръстването: той завинаги определил съдбата й. Още от времето на Крум България трябвало да избира между два пътя: да напредва на Запад, по средното течение на Дунава, където прониквало влиянието на немската култура и където не съществувала стабилна сила, която да й се противопостави, а само бързопреходни славянски княжества, или пък да остане на Балканите, обърнала очи на изток, и да воюва срещу вечните стени на новия Рим. Омуртаг предпочел Запада, а Борис, играейки си с римската църква, едва не станал централноевропейски владетел. Но в крайна сметка той избрал християнството на Византия — християнството, което най-добре подхождало на страната му. И с това той завинаги закотвил България на Балканите.

 

[#13 Photius. Epistolae, VIII, pp. 628 ff.]

[#14 Nicolaus I Papa (Response, cap. CVI, p. 599) споменава за арменците, които вероятно са били еретици-павликяни. В Империята все по-иашироко се практикувало да се заселват колонии от такива еретици в провинции като Тракия, откъдето лесно можели да проникнат в България.]

[#18 Nicolaus I Papa. Responsa, cap. IV, V, LVII, XCI, pp. 570–2, 588, 596.]

[#24 Ibid., cap. LXXXIII-LXXXVI, p. 595.]

[#34 Anastasius Bibliothecarius. Vita Adriani, pp. 1393—6.]

[#46 Ibid., Ер. 67, pp. 60 ff.]

[#47 Ibid., Ep. 70, pp. 65—6 ff. За самоличността на получателя вж. Златарски, История, I, 2, с 168–70.]

[#59 Liudprandus. Antapodosis, p. 76.]

[#63 Vita S. démentis, pp. 1220–1.]

[#64 Жития св. Наумиг, ред. Лавров, с. 4—5.]

 

КНИГА III
ДВАТА ОРЕЛА

Глава I
ЦАР НА БЪЛГАРИ И РОМЕИ

От съпругата си, наречена след кръщението Мария, Борис имал шест деца — Владимир, Гаврил, Симеон, Яков, Евпраксия и Ана.^[236] Гаврил вероятно е умрял млад, както и Яков. Евпраксия станала монахиня, а за Ана знаем със сигурност, че се омъжила — може би за член на моравското княжеско семейство.^[237] Симеон дал монашески обет, а Владимир бил определен да наследи бащиния си престол.

Владимир твърде дълго бил престолонаследник. Той трябва вече да е наближавал четиридесетата си година, тъй като още в старите езически времена придружавал баща си в Сръбската война. И както всички нетърпеливи престолонаследници, той бил изпълнен с дух на недоволство към политиката на баща си. За вътрешния живот на страната по време на управлението му не се знае почти нищо освен, че през 892 г. приел пратеничество на немския крал Арнулф.^[238] Както изглежда, едва Борис се уединил в своя манастир, и новият хан отменил всички негови реформи. Старата прабългарска аристокрация, смазана от твърдата ръка на Борис, отново надигнала глава и Владимир попаднал под влиянието й. Болярите изпитвали неприязън към Борисовото християнство, с неговия аскетизъм и подкрепа на самодържа-вието. Като реакция срещу него, сега дворцовият живот станал разточителен и разгулен и дори бил направен официален опит за възвръщане на старите езически обреди и култове.

Но Владимир и болярите му си правели сметките без Борис. Макар и затворен между стените на манастира, той знаел какво става отвън. В продължение на четири години Борис не се намесил, но когато видял, че делото на целия му живот е сериозно застрашено, той напуснал манастира. Престижът му на неумолим светец бил огромен и с помощта на неколцина свои стари боляри той лесно овладял властта. След това пожертвувал бащинските си чувства за доброто на страната. Без излишно протакане Владимир бил свален от престола и ослепен — и с това слязъл от историческата сцена.^[239]

Това бил последният опит за възраждане на езичеството, неговата предсмъртна конвулсия. Той бил обречен на провал — не можело да се очаква, че средната класа и народът ще пожелаят да се върнат към една по-примитивна и деспотична религия, под владичеството на господари получужденци. А самите тези господари се ръководели по-скоро от политически, отколкото от религиозни подбуди. Нужно било само да се появи Борис, за да се провали целият замисъл. Но за Борис положението било доста деликатно. С детронирането на сина си той спасил християнството, но застрашил престижа му. Той действувал предпазливо. Свиквайки събор от цялата страна (на него вероятно е присъствувала дворцовата аристокрация, областните управители или техни представители, църковните власти и други видни граждани), той оправдал намесата си с религиозни съображения и призовал събора да приеме за владетел по-младия му син, монаха Симеон.^[240] Същевременно Борис се възползувал от събора, за да осъществи последната си голяма реформа. Семето, което Климент сеел из Македония (явно дейността му продължавала необезпокоявана и през Владимировото управление), а Наум — по-близо до столицата, вече било пуснало здрави корени. Дошло време гръцкият език да се замени със славянски в цялата българска църква.^[241] Имало няколко причини това да стане именно сега: вероятно в българската архиепископия е царяло бездействие; може би гръцкото духовенство е било прекалено тясно свързано с дворцовата аристокрация; освен това, моментът несъмнено бил подходящ за предприемане на една мярка, която би могла да предизвика недоволството на Империята — Василий и Фотий били покойници, а император Лъв и неговият брат, патриархът; били прекалено незаинтересовани и безсилни да се противопоставят на един ход, който дори великите им предшественици смятали за неизбежен. Нещо повече, Борис се надявал, че налагането на славянския език за единствен национален език в България завинаги ще изкорени съзнанието за превъзходство и изключителност у прабългарите. Чедата на хуните щели да изгубят своята самоличност; името „българи“ щяло вече да означава както прабългари, така и славяни — всички поданици на българския владетел, който �