Стивън Рънсиман
История на Първото българско царство — Моята библиотека

ПОСВЕЩАВА СЕ, С НЕГОВО ЛЮБЕЗНО СЪГЛАСИЕ, НА БОРИС III, ЦАР НА БЪЛГАРИТЕ

ИМЕННИК НА БЪЛГАРСКИТЕ ХАНОВЕ

Специално за настоящото издание

 

Преди повече от петдесет години, с привичното за младостта безразсъдство, направих опит да напиша история на Първото българско царство. Дръзко начинание. Спомням си, че проф. Мутафчиев ме посъветва категорично и не твърде любезно да не се захващам с българската история. Пречка била не само младостта ми, но и моята принадлежност към регион на света, където липсвала основа за разбиране на тази проблематика. Навярно е бил прав. От друга страна, радвах се на подкрепата и насърчението на един още по-изтъкнат историк, проф. Златарски; ето защо бих искал да започна, като му отдам дължимата почит. Именно той според, мен поставя солидната основа на българската историография. Задълбочен учен със завидна широта на познанията. Случвало се е да го упрекват, че отделя твърде малко внимание на историята на държавното устройство и икономиката. Но той сякаш смята за въпрос от първостепенно значение да обозначи рамката от исторически събития и според мен тази рамка все още е валидна. Възможно е да е допуснал грешки. Но кой историк, дори и сред най-великите, може да се смята за непогрешим. Към мен проф. Златарски винаги е бил изключително добронамерен. Искрено се възхищаваше от британския историк Дж. Б. Бъри, чийто последен и в интерес на истината единствен ученик бях аз. И, естествено, бе изпълнен с добри чувства към мен. При първата ни среща разговорът протече на няколко езика. Той не се доверяваше на познанията си по френски и предпочиташе немския, където пък аз не се чувствах достатъчно уверен. Разговорният ми български беше твърде примитивен. Ето защо минахме на варианта той да ми говори на немски, а аз да отвръщам на френски. Получих навремето няколко много полезни писма от него (на български), но за нещастие цялата ми кореспонденция преди 1940 г. изгоря преди няколко години.

За всеки възрастен човек е любопитно да препрочете онова, което е писал в своята младост. И невинаги изживяването е приятно. Неточности и погрешни тълкувания се набиват в очи и често се питаш как може да се пишат такива глупости, а пък се случва и с някакво самодоволство човек да си помисли: „Колко съм бил умен. Сега не бих се сетил“. Подобни мисли ме спохождаха, докато преглеждах наскоро книгата си върху българска история, особено частта, посветена на Именника на българските ханове.

Тук няма да повдигам сложния и спорен въпрос за идентичността на българския народ и връзката му с различните скитнически племена, населявали степите на север от Черно море в периода на ранното християнство. Ще посоча само, че прабългарите определено принадлежат към тюрко-хунската група племена. Това се потвърждава от всичко, което знаем за тяхната организация и език. Но дали са свързани с кутригурите, утигурите, уногондурите или със самите хуни, е въпрос на недоказани предположения, които подлежат на обсъждане. За първи път се появяват в историята под името българи през 482 г., когато император Зенон, който по това време се биел срещу готите, поискал помощ от племе, живеещо на североизток от река Дунав, племе, което историкът Йоан Антиохийски нарича българи. През следващите петдесет и шест години за българите се споменава от време на време във византийските хроники най-вече като за нашественици, предприемащи набези на Балканите. След 538 г. в течение на близо цял век няма никакви данни за тях. Не фигурират и в оставения ни от Приск списък на хунските племена, обърнали се към императора през 462—463 г., нито пък в списъка на Агатий, изготвен около век по-късно. Едва в началото на VII в. откриваме данни за историческа личност, за която може със сигурност да се твърди, че е български владетел.

За съжаление той се появява в период, твърде беден на исторически паметници. За историята на Източна Европа през VII в. почти изцяло разчитаме на сведенията, оставени ни от двама гръцки историци, чиито произведения датират от началото на IX в.: патриарх Никифор и св. Теофан. И двамата, изглежда, се опират на един — или повече от един — източник, изгубен за поколенията. Трябва да признаем, че Никифор, макар и изтъкнат теолог и философ, е твърде небрежен и повърхностен историк. Далеч повече може да се вярва на Теофан, освен в случаите, когато религиозни предразсъдъци замъгляват преценката му (някои от последните глави), въпреки че неговата хронология на моменти е толкова озадачаваща, че се питаме дали той самият не е изпаднал в заблуждение. Източните историци по това време твърде малко ни помагат да вникнем в проблемите на Балканите и живота в степите. За началото на VII в. обаче разполагаме със свидетелствата на епископ Йоан Никиуски, които допълват гръцките историци, макар че докато новините за отделни събития стигат от Константинопол до Египет, те вече са повече или по-малко преиначени.

Йоан Никиуски ни разказва, че когато вдовицата на император Ираклий, Мартина, подготвяла заговор срещу доведения си син Константин III, била й обещана помощ от Кубрат, „предводител на хуните“. Историкът обяснява това с факта, че Кубрат, пистигнал още като момче в Константинопол, се радвал на благосклонността на Ираклий. Приел християнската вяра и когато се прибрал у дома, наложил властта си над съседните племена. Заговорът се провалил, тъй като Кубрат умрял наскоро след преговорите с Мартина. Никифор разказва за неназован по име владетел на хуните, който през 619 г. пристигнал в Константинопол със свитата си, за да бъде покръстен и бил въздигнат в сан патриций. Малко по-късно Никифор твърди, че Кроват, „предводител на уногондурите“, разбунтувал се успешно срещу аварите, изпратил хора да преговарят за съюз с Ираклий и получил титлата патриций. Бележка в полето датира тези събития около 635 г. Никифор не споменава нищо за заговора с Мартина, който по всяка вероятност е бил замислен около шест години по-късно. Нима грешката е негова? Възможно ли е безименният предводител на хуните и Кроват, предводителят на уногондурите, да са едно и също лице? Можем само да предполагаме, че ако Кубрат наистина е бил покръстен, то приемането на новата вяра едва ли е надживяло завръщането му у дома. Неговите потомци поколения наред неотклонно следвали езическата традиция.

Теофан не споменава нищо за тези посещения, заговори или покръствания. Но когато говори за набезите на българите на Балканите през по-късните години на същия век, той си припомня един могъщ владетел, наречен „Кроват, господар на уногондурите, българите и котрагите“, населяващи земи, наречени „стара велика България“, която се простирала на север от Азовско море, на запад до река Дон, а на юг до Кавказ. Кроват умрял по време на царуването на Констанс II, между 641 и 648 г. След неговата смърт петте му синове се скарали и всеки поел своя път. Баян, най-големият, останал в родните земи. Вторият, Котраг, тръгнал на север, прекосил пълноводната река Дон и установил своята държава там. Четвъртият и петият брат поели на запад, единият се отправил към Панония, където заедно със своя народ бил покорен от аварите, а другият — към Италия. Третият син, Аспарух, тръгнал на юг към Дунав, прекосил реката и основал България на другия бряг.

Както всички легенди и тази съдържа известна истина. Няма никакво съмнение, че държавата на Кубрат се е разпаднала; вероятно под натиска на хазарите, подчинили по-късно Баян и неговия народ. Хората на Котраг се придвижили на североизток и основали държава, известна по-късно като Черна, или Велика България със столица Болгар близо до мястото, където се вливат Волга и Кама. Народът, последвал четвъртия брат, останал известно време под властта на аварите и се присъединил към прабългарите, които вече се били установили там и били участвали заедно с аварите в обсадата на Константинопол през 626 г. А когато аварската държава била разрушена в края на VIII в., те се присъединили към прабългарите на Балканите, управлявани от великия хан Крум. Сведения за тях намираме в някои от германските хроники. Прабългарите, последвали най-малкия брат, се споменават от латинските хронисти като заселници в Ломбардското херцогство на Беневенто под владичеството на Алцеко. Отстъпили им три градчета и близо век по-късно те все още представлявали обособена общност. Най-добре известна е историята на Аспарух.

Толкова ни е известно за ранните прабългари от византийски и западни източници, но от самите прабългари ни е оставен един писмен паметник, който, съдейки по сведенията за Кубрат, можем да съпоставим с византийските документи. В Москва се пази ръкопис (почти същият, но може би от малко по-късен период ръкопис се съхранява в Санкт Петербург), който представлява Именник на българските ханове от Авитохол до Умор. И двата преписа датират от средните векове, написани са на старославянски, но очевидно са преводи от неизвестен днес документ, създаден на твърде простонароден гръцки в края на VIII в., далеч преди да бъде създадена славянската азбука и също така преди протобългарският език да бъде заменен със славянски. По това време българските владетели използвали гръцки пленници като писари. Този Именник ни поразява най-вече с това, че годините, когато наследниците встъпват във владение, са дадени на прабългарски, като е приложена система за датиране, която откриваме в два-три по-ранни български писмени паметника, а също така е била използвана и от Тудор Доксов, автор от времето на цар Симеон. Сред хората, които все още нямат писмен език, традицията по право е исторически достоверна. Ето защо смятам, че — като се изключи легендарната епоха — документът се превръща в повече или по-малко автентично свидетелство за поредността на владетелите. Но можем ли да вярваме на в датите? Трябва да имаме предвид, че на места самите преписвачи са привнесли объркване. Въпросът е как да тълкуваме датирането. (Именникът е цитиран на стр. 244—245 — Б.р.)

Именникът поставя едновременно филологични и аритметични пролеми. Съществуват и вътрешни несъответствия, като най-очевидното от тях е: царуването на първите петима владетели е общо 470, а не 515 години. Времето, през което е властвал Ирник, следователно трябва да се поправи от 105 на 150 години. В края на краищата, щом е бил в състояние да управлява толкова дълго, какво пречи да се добавят и още няколко десетилетия. Така или иначе, ясно е, че Авитохол и Ирник са полулегендарни фигури и за тях ще говоря по-късно. В състояние ли сме да обясним другите очевидни несъответствия?

От визнтийските източници знаем, че Кубрат, или Курт, е умрял около 642 г. Известно ни е, че Аспарух, или Исперих, е прекосил Дунава през 680 г. Знаем също, че Телец се възкачва на трона през 761—762 г. Но най-голяма помощ ни оказва едно странично доказателство, а именно надписът, открит при разкопките край с. Чаталар през 1905 г., където се описва основаването на Преслав от хан Омуртаг, като се датира през 15-тиндиктион, или септември 821 — септември 822 г., и е добавено българското датиране „шегор алем“.

През последните години на миналия век филолозите, интересуващи се от угро-монголската група езици, за пръв път обърнаха внимание на Именника. Но първият историк, направил опит да даде пълно тълкуване, бе Дж. Б. Бъри в статия, публикувана в „Вугапйшзспе ХепзсппЙ“ (1910). В нея той прави предположението — прието от повечето историци, — че датите, изписани на български, отразяват годината, когато даденият владетел се е възкачил на трона. Макар и забележителен лингвист, Дж. Б. Бъри се отнасяше подозрително към филолозите и създаде теория, която според него е лишена от опасните капани на вербалните сходства. Като обръща внимание, че властването на Кубрат трае 60 години и че той и неговите приемници на трона имат общата дата „шегор вечем“, Бъри предлага цикъл от 60 години — като изхожда от своеволното предположение, че това е цикъл, общоприет сред повечето азиатски народи, — след което заключава, че първата дума означава единиците, а втората — десетилетията. Въз основа на всичко това той построява една оригинална система с единствения недостатък, както бърза да посочи Маркварт, че датите, които се получават в резултат, се отклоняват от исторически общоизвестните. В такъв случай българите би трябвало да са прекосили Дунава двадесет години по-рано.

Бъри публикува своята теория през 1910 г. Четири години по-късно проф. Микола от Хелзинки предлагага ключ към Именника. Микола е преди всичко филолог с широки познания по азиатските езици. Няколко години преди това Петрович, руски учен, излага твърдението, че може да се говори за серия от двадесетгодишни цикли, като всяка година е обозначена с името на някое животно — система, твърде разпространена сред азиатските народи. Микола идентифицира животните, чиито имена се съдържат в първата част на всяка дата, и ето какви са те в числов порядък: сомор — плъх, шегор — бик, вери — вълк, дванш — заек, дилом — змия. Седмата, осмата и деветата година са неуточнени. След това: тох — кокошка, етх — куче. Микола смята, че текучитем от текста е съкратена форма на етх, което срещаме в текста на Тудор Доксов; и накрая дохс — свиня. Според него втората дума е числително редно, обозначаващо отделните месеци в календара: алем — първи, вечем — втори, тутом — четвърти, ехтем — осми, твирем — девети. Бехти, което се появява в текста на Тудор Доксов, е пети. Аз не разполагам с лингивистичен инструментариум, за да проверя тези тълкувания. Но студентите, изучаващи турски, ще разпознаят в „шегор“ турската дума sigir, в „дваш“ — турското davŝan, в „тох“ — турското tavuk и в „бехти“ — Uurkbzs; a и филолозите, с които разговарях или с чиито трудове направих справка, изглежда, не възразяват срещу тълкуването на останалите думи. Всеобщо е мнението, че прабългарският език е твърде близък до куманския, на който Микола се опира. Редът на изброяване на животните следва познат модел, макар да има известни различия сред отделните племена. Теорията за животинския цикъл е всеобщо приета, но отделни историци продължават да имат известни съмнения.

За жалост, когато Микола прилага на практика своя ключ, датировката, която се получава, не съвпада с датите, известни ни от византийските историци, особено в частта, отнасяща се до VIII в. Оставено бе на проф. Златарски да нанесе корекции. Първоначално той се бе опитал да предложи свой ключ според схемата на Бъри, но така и не успял. Ето защо се наложи да прибегне отново до ключа, създаден от филолога Микола. В него той направи две важни промени. На Първо място изтъкна, че Микола използува слънчеви (соларни) месеци, докато племената от степите са използували лунарни. Второ, лансира идеята, че през 680 г. българите са започнали нова ера в своето летоброене, за да ознаменуват прекосяването на Дунава. Според него продължителността на властвуването няма нищо общо с месеца, а само с цикловата година.

Пишейки своята книга върху българската история, навремето приех в основни линии системата на Златарски, но с известни съмнения. Трябва да призная, че с течения на годините съмненията ми нараснаха. Все още приемам 12-годишния цикъл на Микола, където годините носят имена на животни, и в допълнението на Златарски, че са използвани лунни години и че с преминаването на Дунава от прабългарите е започнало ново циклично летоброене. Но Златарски предполага, че първата циклична ера е започнала с годината на рождението на Христос и подкрепя тезата си, посочвайки, че 679—80 г. от Р. Хр., годината на преминаването на Дунава, съответствува на 700 лунна година от Р. Хр., а Именникът почти без съмнение е бил написан от грък, за когото числото 700 е имало мистично значение. Но векове наред след това никой грък не е използувал рождението на Христос за основа на летоброенето си. Така че, ако 1 г. от Р. Хр. съвпада с първата циклова година, съвпадението е произволно. Това не означава обаче, че цикълът е невалиден. Той може да е имал и друга отправна точка. Следващото затруднение, на което се натъкваме, е, че ако Безмер е управлявал три години и Аспарух-Исперих е бил негов приемник, то управлението на последния би трябвало да започне не в циклова година „вери“, а в „дилом“. Златарски разрешава проблема, като отъждествява Безмер с най-големия Кубратов син, Баян, и прави уговорка, че Аспарух, се е отцепил от него след една година, макар че Безмер-Баян продължил да управлява своята част от племената още две години. Това не звучи убедително. Склонен съм да мисля, че хронологията изисква между Кубрат-Курт и Аспарух да има още едно поколение. Ако Кубрат е управлявал 60 лунни години (което изглежда възможно, съдейки по други сведения), а Аспарух — 61 години, с три години помежду им, трудно е да повярваме, че Аспарух е бил син на Кубрат. Може би трябва да внесем поправка в Теофановия разказ за синовете на Кубрат — те трябва да са били синове на Безмер, който е бил Кубратов син, ала хората в Константинопол били чували за Кубрат, но не и за Безмер, затова сметнали, че бащата е Кубрат. Или пък Безмер, а не Аспарух, е бил третият син на Кубрат, а Аспарух е бил негов син. Но това не решава проблема с цикловата година.

Според мен трябва да приемем, че писарят, макар и да си е направил труда да запише правилно цикловите дати на техния странен език, е проявил нехайство към числата, обозначаващи броя на годините, през които управлявали отделните владетели. Несъмнено такъв е случаят с периода между преминаването на Дунава и възкачването на Телец, чиито дати са ни известни от гръцки извори — т.е., 680 и 761 или 762 г. Ако примем, че Аспарух е умрял през 701 г. (или приблизително тогава, както се подразбира от гръцките извори), според Именника се получава период от 109 лунни години, а това е прекалено дълго време. От гръцки извори знаем, че през 755 г. български владетел е бил Кормесий, т.е. Кормисош, но според Именника той би трябвало да е поел управлението едва през 763 г. Нещо повече, посочената продължителност на отделните управления не отговаря на датите на заемането на властта. Златарски променя продължителността на всички управления, така че датите на възкачването да се вместят в цикличната схема. Така управлението на Тервел е съкратено от 21 на 17 години, на неизвестния владетел — от 28 на 6 години; това на Кормисош не е променено, а на Винех е съкратено от 7 на 6 години. По този начин се получава по-приемливият сбор от 85 лунни години. Лично аз съм готов да приема тези поправки, отдавайки несъответствията на небрежността на писаря.

Трябва да споменем и Тудор Доксов, според когото покръстването на българите е станало в годината „етх бехти“. Златарски поддържа становището, че по онова време българите са приемали за начало на гръцкото летоброене от сътворението на света годината 5505 пр. Р. Хр., при което се получава, че преминаването на Дунава е станало през 6185 г. от сътворението на света. След това той твърди, че те са си служили с лунни години. Почти без съмнение покръстването се е извършило през септември 865 г. Това прави 191 лунни години след преминаването на Дунава, единадесета циклова година, или „етх“, според тълкуването на Микола. А петият месец приблизително отговаря на септември.

По-нататък Златарски се опитва да докаже, че в староруската хроника, известна като хроника на „Нестор“, е използвано пра българското летоброене. Но според мен опитът му е несполучлив. Макар и русите да са придобили голяма част от културата си чрез България, няма причини да смятаме, че те биха възприели една тюрко-монголска хронологична система. Но проблемът за хронологията, използвана от русите, е толкова сложен, че не възнамерявам да навлизам в него.

Има обаче два други въпроса, на които си струва де се спрем. Кои са всъщност Авитохол и Ирник, дълголетните родоначалници на рода Дуло? Твърде лесно е да се изкушим от приликата в имената (моят стар учител Бъри би се отнесъл към това с дълбоко неодобрение) и да отъждествим Ирник с Ернах, сина на Атила. Наистина, Атила е умрял през 453 г., 16 години след възкачването на Ирник, според нашето тълкуване на Именника. Но Именника си служи с големи и зъкръглени числа, а и в него е допусната грешка по отношение на продължителността на Ирниковото управление. Вярно е, че за Ернах знаем само, че след смъртта на баща си е владеел земи в Централната Дунавска равнина, но изглежда след това се е преселил заедно с брат си Денгизих в „Малка Скития“, което явно означава Бесарабия, и вероятно двамата с Денгизих са били убити по време на набег в Империята — макар и да съществува легенда, че Ернах е умрял като римски наемник в Панония. Но като се има предвид неспокойният дух на племената от степите, при които ту едно, ту друго племе придобивало надмощие над останалите, не е изключено един потомък на Ернах — потомък на великия Атила — да е станал вожд на едно или повече от тези племена, придобило известност под името „българи“. Йоан Никиуски нарича Кубрат-Курт „владетел на хуните“; според Никифор той е бил господар на уногондурите — име, което би трябвало да е съставено от „хун“ и името на някое друго племе; а Теофан съобщава, че уногодурите са били едно от подвластните му племена. Вярно е, че името Дуло никъде не се среща във връзка с Атила, но не се споменава и никое друго родово име, а родовите имена имат свойството да оказват обратно въздесйтвие. Но ако приемем, че Ирник е Ернах, трябва ли да отъждествим и Авитохол с Атила? Името Авитохол навярно произлиза от тюрко-монголската дума awit, прародител — но не е изключено и името Атила да е от същия корен. Тук обаче навлизаме в сферата на легендите.

Независимо от всичко, смятам, че родът Дуло трябва да е бил на особена почит. Първото лице в Именника след дълголетните Авитохол и Ирник е наместникът Гостун от рода Ерми, който след две години е сменен от Курт. Като се има предвид, че Курт е управлявал 60 години, той навярно е наследил трона още като дете. Ако не е бил престижът на рода му, властта несъмнено е щяла да премине в ръцете на някой възрастен. Но Гостун е бил само наместник — може би вуйчо на младия владетел. Йоан Никиуски нарича Курт племенник на Органа. Можем да предположим, че Органа е бил предишният владетел от рода Дуло и след смъртта му Курт е останал единственият жив представител на рода от мъжки пол.

Към края на Именника се появяват странни несъответствия. Там за приемник на Телец е посочен Умор, който управлявал 40 дни. Но от надеждни извори знаем, че Телец е бил убит през 764 г. и е наследен от Сабин (неспоменат в Именника), зет на Кормисош. След няколко месеца той бил свален и на неговото място българите поставили някой си Паган, който, след като отишъл в Константинопол, за да се опита да сключи мир с императора, бил свален от Умор, а след няколко седмици той на свой ред бил свален от някой си Токту, който заедно с брат си Баян бил пленен и убит от византийците през 766 г. След това в България настанала анархия, докато на престола не се възкачил един владетел с неизвестно потекло, Телериг. Защо Именникът споменава Умор, но не и Сабин и Паган? Предполага се, че той е бил съставен скоро след смъртта на Умор. Но защо ли в него е отбелязан само най-мимолетният измежду тези бързопреходни владетели?

 

Изводът, до който достигнах, проучвайки Именника на стари години, е че той е ненадежден документ, чиято стойност е по-скоро филологическа, отколкото историческа. Той изглежда е бил съставен от някой необразован грък, който верятно съвсем слабо е знаел езика на прабългарите. Той може и да се е постарал да запише правилно прабългарските думи, но е бил небрежен с числата, а в текста може би са се промъкнали и допълнителни грешки при превеждането му на славянски език — гръцките цифрови знаци се четат извънредно трудно, освен ако не са изписани много ясно. Ето защо, макар и да смятам, че имената на владетелите, както и датите, означени с прабългарски думи, са навярно достоверни, то сега съм убеден, че годините, изписани с цифри, са толкова произволни, че изобщо не можем да разчитаме на тях — и следователно всеки опит да се разработи една цялостна и логична теория за изясняването на Именника и датите в него е обречен на неуспех. Извинявам се за това песимистично заключение. Но едно от тъжните неща, които човек осъзнава в течение на един дълъг живот, е крайната ненадеждност на повечето исторически данни.

1981 г.

 

ПРЕДГОВОР

На Балканския полуостров спомените живеят дълго. Столетията на турското господство са отминали като една-единствена нощ, а страстите на предишните векове са останали живи, сякаш са от вчера. В една земя, където непрестанно са се смесвали различни народи, а границите рядко са били естествени и никога дълготрайно справедливи, още от далечни времена международната политика и нейният летопис са били проникнати от дух на съперничество и враждебност. Балканските историци се поддават на този дух. Осъзнавайки добре помощта, която една благоприятно изложена история би оказала на страните им, те не могат да се въздържат от смекчаването на фактите, от представянето на историята в изгодна за тях светлина. Това е напълно разбираема, но погрешна политика. Тя често сама осуетява постигането на желаната цел — например в случая, когато славянските историци в хор очернят Източната римска империя, само защото е била предимно гръцка, забравяйки, че да омаловажаваш враговете си е най-несигурният начин да възвеличиш себе си. Но освен това тази политика отдавна е престанала да оказва въздействие зад граница. В Западна Европа, където националните съперничества не са така нестихващо ожесточени и поради това науката е успяла да се разграничи от патриотизма, твърденията на балканските историци вече са изгубили своята убедителност.

Толкова по-зле, защото в историята на Балканите има много интересни и значителни епизоди, които си заслужава да бъдат отбелязани. Но малко от тях са описани задоволително. В Източна Европа страстите са били прекалено бурни, а на Запад се е утвърдило мнението, че в Източна Европа не се е случило нищо съществено до възникването на т. нар. „Източен въпрос“ през XVIII в. Така Първата българска държава е останала смътен и малко известен период. Дори самото й име звучи изненадващо за западноевропееца. Но нейната история заслужава внимание — както поради значението й за европейската история, така и заради собствените й достойнства и великите личности, които са я управлявали. Написах тази книга с надеждата да й спечеля поне част от това заслужено внимание. Следвайки правилото, че историкът няма за задача да се намесва в съвременната политика, аз съм се ограничил единствено с историята на Първата българска държава. Но бих се радвал, ако тя събуди интерес и симпатия към страната, която е нейна днешна наследница, тъй като според мен това е един от естествените стремежи на всеки историк.

От самото начало Първата българска държава изправя историка пред едно голямо затруднение. Историята й ни е известна почти единствено от чужди извори. Освен ценния, но оскъден Именник на българските ханове, няколкото жития и малобройните надписи, повечето открити наскоро, разполагаме предимно със сведенията на хронистите от Източната римска империя и с някои откъслечни свидетелства на западните летописци. На изворите съм се спрял по-подробно в края на книгата. През цялото време обаче трябва да се имат предвид неизбежните празноти в информацията, с която разполагаме — особено по отношение на вътрешно-политическия развой и събитията по границите, отдалечени от цивилизования свят. Подобни празноти са идеална почва за необузданото въображение на шовинистите, но за сериозния историк те са обезсърчителна пречка, която го принуждава непрекъснато да прави уговорки или да признава своята неосведоменост — нещо, твърде неприятно за самочувствието му. Възможно е да се появят нови сведения, да бъдат открити нови надписи, които да хвърлят светлина върху много въпроси, но това още повече възспира историка: той никога не би могъл да се надява, че ще изрече последната дума за ранната българска история.

По тази причина малко историци са се опитвали да обхванат изцяло историята на Първата българска държава. В Западна Европа са й били посвещавани само по една-две глави в общи трудове върху историята на Балканите или на България, а най-значителният от тях — „Geschichte der Bulgaren“ на Иречек, превъзходен за времето си, вече е остарял. Останалите нямат особена стойност. В Англия все пак има една глава в четвъртия том на „The Cambridge Mediaeval History“ — четивна, но незибежно повърхностна. Единствено в трудовете си за различни периоди от историята на Константинопол западните автори засягат по-целенасочено ранната българска история, но само частично. И все пак, някои от тези трудове са от голямо значение, например „History of the Eastern Roman Empire, 802—867“ от Бъри (неговата „Later Roman Empire 395-800“ е писана твърде отдавна, за да ни бъде от полза днес), „Empire Grec au Xme siècle“ на Рамбо и солидните монографии на Шлюмберже за късните македонски императори. Делото на Кирил и Методий даде подтик за появата на богата литература, посветена главно на България и отличаваща се най-вече с различните си религиозни предразсъдъци. Най-умерената сред тези книги е забележителната „Les Slaves, Byzance et Rome“ на Дворник. Освен това, автори като Бъри, Иречек, Маркварт и други са писали статии и монографии по различни въпроси, свързани с българската история; цитирал съм ги в приложената библиография, а където е необходимо — и в бележките към текста. Самият аз в книгата си „Emperor Romanus Lecapenus“ подробно съм разгледал по-късните Симеонови войни.

Но едва у славянските автори откриваме подобаващ интерес към ранната българска история. Напоследък някои руски историци, като Палаузов, Дринов, Голубински, Успенски и Василевски, писаха върху различни аспекти и периоди на ранната българска история, а също така извършиха разкопки и откриха надписи с огромна стойност. През последните години самите българи се насочиха към изследване на този период от историята си. Трябва по-специално да спомена Иванов, на чиято книга за богомилската книжнина съм дълбоко задължен, както и най-значителния от изследователите на ранната българска история — проф. Златарски. Освен че е автор на множество твърде полезни монографии и кратки статии, Златарски е единственият историк, заел се с написването на цялостна история на този период; засега, в първите два обемисти тома на своя труд, той е достигнал до падането на Първото българско царство. Този труд, написан с огромна ерудиция и находчивост, е абсолютно задължителен за всеки изследовател на ранната българска история^[1]. Позволил съм си да не се съглася с някои оценки и тълкувания на проф. Златарски. Но на трудовете му, както и на личната помощ, която ми е оказал, дължа толкова много, че се затруднявам да намеря подходящ израз на своята признателност.

Трябва да дам пояснение и за метода на транслитериране, който съм използвал.# Като цяло съм се ръководил от правилото да използвам оригиналното прабългарско или славянско име — там, където то е безспорно, а в съмнителните случаи — да транслитерирам гръцкото.^[2] Същото правило съм прилагал и към славянските топоними. В един случай преднамерено съм се отклонил от него: в началото на своята книга наричам града, известен днес като София, с византийското му име Сердика, но след IX в. го наричам София. Всъщност през X и XI в. той е носил гръцкото име Триадица, а славянското му име е било Средец. Но тъй като тези имена не са просъществували дълго, сметнах, че използването им би представлявало излишно усложнение.

[# Тук е пропуснат един неголям пасаж, разглеждащ транслитерирането на личните и географски имена на английски език, който няма отношение към българския читател. В превода имената са дадени според История на България. Т. 2 (БАН, С. 1981), а неспоменатите там имена — според проф. В. Н. Златарски. История на българската държава през средните векове. Т. I, ч. 1 и 2 (С. 1970, 1927). — Б. пр.]

Разграничил съм названията „прабългари“ и „българи“. С първото наричам хунските нашественици, съставили ядрото на България, а с второто — народността, образувана от сливането на прабългарите и славяните. Изразите „Империята“, „императорът“, „имперски“ се отнасят до Източната римска империя, известна със заблуждаващото късно „научно“ име Византюг. За тогавашния свят тази империя е била просто „Империята“, а „императорът“ — василевсът, който властвувал в Константинопол. Във всеки случай, за Изтока положението не се променило с появата на конкурентните императори в Германия.

Историческите извори съм разгледал накратко в Приложение I, а в края на книгата съм приложил подробна библиография. Страниците, посочени в бележките към текста, се отнасят до цитираните там издания.

В заключение искам да благодаря най-сърдечно на своите български приятели, които ми оказаха голяма помощ — не само при посещенията ми в България, но и като ми осигуриха карти. Съжалявам единствено за това, че не успях да посетя лично великолепните паметници на старобългарската архитектура в Преспа и Охрид, които днес са на територията на Югославия.

1930 г.

 

[#3 Според мен терминът „византийски“ е допустим, когато става дума за цивилизацията на Империята, но самата Империя е била съзнателна наследница на световната Римска империя и значението й в никакъв случай не може да се нарече местно.]

 

КНИГА I
ЧЕДАТА НА ХУНИТЕ

Глава I
ПЕТИМАТА СИНОВЕ НА ХАН КУБРАТ

Някога, по времето, когато император на Византия бил Констанс, край бреговете на Азовско море живеел хан на име Кубрат. След време той умрял, но оставил петима синове, на които завещал да живеят в сговор помежду си. Скоро братята се скарали — както често се случва между синове на владетели — и след като си разделили наследството, всеки поел по своя път, повеждайки след себе си своята част от племето. Само най-старият брат, Баян, останал в родните земи; вторият брат, Котраг, преминал Дон на север и се заселил на отсрещния бряг, четвъртият брат се отправил далеч на запад, пресякъл Дунава и дошъл в Панония, където попаднал под господството на аварите; най-младият стигнал още по-далеч и за вършил дните си в Пентаполиса на Равена. А третият брат, наречен Аспарух, преминал Днепър и Днестър и се заселил в земите край Долния Дунав.

Там живял той със своето племе, докато император Константин, недоволен от присъствието на тези варвари край самите граници на Империята, решил да се разправи с тях. Императорските войски поели към Дунава и нахлули в земите на варварите, а Аспаруховите орди ужасени се оттеглили в своята твърдина и четири дни се укривали там. Но имтераторът страдал от болки в краката; той решил да отпътува за своя град Месемврия, за да се лекува. Варварските съгледвачи били нащрек. След отпътуването на имтератора варварите излезли от своето укрепление и се хвърлили в атака. Императорските войски останали без предводител и мислейки, че императорът им е побягнал, също се впуснали в бягство. Варварите ги преследвали по петите, прекосили Дунава и нахлули в провинция Мизия. Земите тук се харесали на Аспарух и хората му, те били победители, а императорът не можел да им се противопостави. И така, те останали в тези земи и потомците им живеят там до ден днешен.

Макар и да звучи като приказка, тази история, описана от гръцките хронисти^[3], с общо взето правдиво сведение за заселването на прабългарите в България. Но това не бил първият контакт на Империята с прабългарските племена. Държавата на Кубрат, „отдавна наричана Велика България“ (въпреки че всъщност величието й датирало съвсем отскоро), имала минало, отчасти известно на константинополските историци. Нека да се върнем назад и, спирайки се на предишните им набези в цивилизования свят, да надникнем в забулените от мъгли степи и да се опитаме да разберем кои са били онези прабългари, чието нашествие през VII в. така размирило и без това неспокойните Балкани.

За Хуните, помели Европа като буен порой, се е говорило много. Но откъде са дошли и къде са отишли си остава загадка. Според някои това били племената Хун-ну, страшилището на Китай. Но готите, които ги познавали Най-добре, били на друго мнение. Те разказвали за злите магьосници, прогонени от готския крал Филимер извън пределите на Скитското му кралство, които при скитанията си общували със злите духове на пустинята. От този противоестествен съюз се родили хуните.^[4] Оттеглянето им е така забулено в неизвестност, както и появата им. Неотдавна Европа бе залята от милитаристична вълна и всяка войнствена нация запОчна да се хвали със страховитите си прадеди; всички те с гордост наричаха Атила ако не свой дядо, то поне братовчед. От всички тях българите като че ли имат най-голямо право да претендират за това; кръвта на „Бича божи“ днес тече в долините на Балканите, разредена от изминалите векове и от кротостта на славяните.

По време на хунските нашествия Империята все още е била единствената цивилизована държава в Европа, затова се налага да се обърнем за сведения към нейните хронисти. Те не съобщават много; степите били размирни и твърде загадъчни и много неща оставали неясни за хронистите. Те се опитвали да осветлят етническите проблеми, но често се оказвало по-лесно да изоставят опитите си и в търсене на художествен ефект наричали всяко прииждащо племе „скити“ или „кимерийци“. И все пак пред нас се открояват някои факти. След смъртта на Атила държавата му рухнала. Населението й, което вероятно е било само конгломерат от сродни племена, обединени под властта му, отново се разпаднало на отделни племена и всяко поело по своя път. Едно от тях щяло скоро да стане известно под името „българи“.

За първи път прабългарите се споменават със собственото си име през 482 г., около 30 години след смъртта на Атила. Император Зенон, който воювал с двамата Теодориховци и техните готи, решил да се обърне за помощ към „българите“ — племе, очевидно населяващо земите на североизток от Дунава.^[5] Този случай подсказал на прабългарите, че от Империята може да се извлече известна полза. През следващите няколко години те извършили поредица успешни небези на Балканите — през 493, 499 и 502 г.^[6] Те отново се намесили и в съдбата на великия Теодорих, като през 504 г. се съюзили с гепидите срещу него.^[7] През 505 г., когато един варварски вожд на име Мундо (сродник на Атила, според някои гет, а според други — гепид) бил нападнат при Маргум (там, където Морава се влива в Дунава) от „гърците“ (имперските войски), пълководезът на Теодорих, Пиций, му се притекъл на помощ. Гърците привлекли на своя страна прабългари и в тази битка прабългарите претърпели първото си поражение.^[8]

През 514 г. бунтовникът Виталиан наел прабългари в бунта си срещу император Анастасий.^[9] През 535 г. те навлезли в Мизия; през 538 г. многочислени прабългарски орди, предвождани от двама владетели, нахлули на Балканите и успели да победят и пленят няколко византийски военноначалници, сред които и един покръстен хун на име Акум.^[10] На следващата година Мундо отново се появил на сцената. Сега той управлявал Сирмиум и тъй като старият му покровител Теодорих бил мъртъв, той потърсил покровителството на император Юстиниан. Мундо се оказал полезен васал — той разгромил прабългарските нашественици така успешно, че никакви други хуни не посмели да преминат Дунава.^[11] И така, за известно време за прабългарите не се чувало нищо.

Всъщност прабългарите, за които се споменаваше досега, били племе с не особено голямо значение — скитаща и прехеранваща се с грабежи издънка на по-велики народи, останали на Изток. Към тях насочват вниманието ни историците от времето на Юстианин — епоха, когато за известно време в света е царил малко повече ред.

Според Прокопий някога в областта на изток от Азовско море и на север от Кавказ живеел народ от хуни или кимерийци. Техният владетел имал двама сина — Кутургур и Утургур. След смъртта му те си разделили народа и Кутургур тръгнал да завладява нови земи. Той успял, за сметка на готите тетраксити от Таманския полуостров, кримските готи и други племена, живеещи по северните брегове на Черно море. Племето му превърнало тази област в своя база, от която извършвало и по-далечни набези. Но Утургур останал в старата си родина.^[12] Вероятно тези владетели-епоними са били родени от склонния към опростяване ум на Прокопий. Но едно е сигурно — че през VI в. са съществували две близко родствени хунски племена от българския клон на хуните , живеещи от двете страни на Азовско море — кутригурите на запад и утигурите на изток — и дипломатите в Константинопол се видели принудени да им обръщат внимание.

По онова време в степите живеели няколко хунски племена, които имали взаимоотношения с Империята: сабирите, чиято владетелка, войнствената вдовица Боа, поискала съюз с императора^[13], ултизурите и вуругундите, близки родственици на кутригурите и утигурите, които Агатий споменава, само за да разкаже за гибелта им^[14]; сарагурите, урогите и оногурите, жертва на разрастващото се сабирско могъщество^[15]. Но, може би само с изключение на сабирите, единствено кутригурите и утигурите изглежда са притежавали значителна мощ и стройна организация.

През 528 г. владетелят на кримските хуни, наречен Грод, (Теофан променя за благозвучие името му на Гордас, а Йоан Антиохийски — на още по-мелодичното Гордиан) дошъл в Константинопол, за да бъде приет в лоното на християнската църква. Неговите кримски хуни вероятно са били кимерийците, за които говори Прокопий — т. е. кутригурите, заселили се в кримските територии на готите, които били християни. Несъмнено Грод е имал значителна власт; императорът вече го бил викал да помогне на иберите срещу персите. Но имперските дипломати прекалено избързали — това ранно покръстване се провалило. Когато Грод се завърнал в земите си, решен да унищожи сребърните и златни идоли на своя народ, поданиците му се разбунтували и го убили, след което издигнали на негово място брат му Мугел. Мугел предпочел да остане езичник.^[16].

Междувременно мощта на кутригурите растяла. Готите тетраксити, разгромени от кутригуите, все още съществували под покровителството на утигурите. Те били ревностни християни и през 548 г. изпратили пратеник в Константинопол под предлог, че искат нов епископ, а всъщност желаели да известят за тревожните събития в степите. Предупреждението им било основателно: през 551 г. 12 хиляди кутригури, начело с вожда си Хиниалон, подстрекавали от гепидите, нахлули на Балканите и ги опустошили. Спомняйки си за сведенията, дадени му от готите тетраксити, император Юстиниан спешно изпратил дипломатическа мисия с дарове при утигурския хан Сандилх, за да го склони да нападне кутригурите в гръб. Сандилх на драго сърце удовлетворил молбата му и дори се престарал. Но Юстиниан, с цялото двуличие, присъщо на византийската дипломация, съобщил на кутригурите, че земите им са нападнати, дал им пари да се оттеглят и дори предложил да ги подслони във владенията си, ако при завръщането им се окажело, че са останали без дом. Разтревожените кутригури се оттеглили и скоро след това 2000 от тях, начело със своя вожд Синион, който навремето бил служил при Велизарий, се върнали в пределите на Империята и се заселили в Тракия. Сандилх, раздразнен от двойнствената политика на императора, му изпратил протестно послание — устно, по специални пратеници, тъй като хуните не умеели да пишат. Но Юстиниан не обърнал внимание на оплакванията им и просто продължил да изпраща на утигурите сумата, с което ежегодно ги подпомагал.^[17]

Настъпило краткотрайно затишие. Но кутригурите били неукротими. През 558 г. начело с предводителя си Заберган те настъпили отново с още по-могъщи сили. Войската им се разделила на три части: едната нахлула в Континентална Гърция, другата нападнала тракийския Херсонес, а третата, най-голямата, водена от самия Заберган, преодоляла Дългата стена и достигнала покрайнините на Константинопол. Императорът изпаднал в паника и призовол престарелия Велизарий да спаси Империята. Стратегията му се оказала успешна и кутригурите били надхитрени и отблъснати. Докато първата им войска била задържана от укрепленията на Термопилите, втората била разбита от племенника на императора, Герман, в Тракийския Херсонес. Междувременно императорът отново изпратил посланици при утигурите. Понеже се опасявал, че те ще бъдат недоволни след първия си опит за съюз с Империята, той им съобщил, че кутригурите са ограбили парите, предназначени за тях през тази година; императорът можел да си ги върне и сам, но предпочитал да изпита приятелството им, като остави това на тях. Доводите му успели да убедят Сандилх, а освен това той желаел и да си получи парите. И така, кутригури и утигури се впуснали с настървение в междуособни борби, които поглъщали всичките им сили, докато на сцената не се появило ново действуващо лице, което изведнъж ги заставило да се укротят.^[18]

В началото на VI в. над населението на Тюркестан господствувало племе, известно в Далечния Изток като жен-жен или жуан-жуан. С течение на времето на тюрките дотегнало тяхното потисничество и в резултат на последвалите размирици жен-жен се отправили на Запад да завладяват нови земи. Там, под новото си име авари, те изиграли своята страшна роля в историята.^[19] По пътя си те се сблъскали с хуните от степите. Но нищо не можело да устои на аварите и техния хаган Кандих. Утигурите били разбити, савирите — напълно унищожени, кутригурите — покорени, и аварите продължили напред, като всявали паника и смут сред славяните, които мирно населявали Балканите, и сразили най-смелите измежду тях — антите. Така те навлезли дълбоко във вътрешността на Европа и започнали ту да извършват набези в Германия, ту да щурмуват стените на Константинопол. През 562 г. Кандих бил наследен от Баян, който успял да сложи ред в огромния аварски хаганат, простиращ се от Дон до средното течение на Дунава. Сред сурово потисканите от тях покорени народи били и кутригурите.^[20] Междувременно тюрките, стремейки се да подражават на някогашните си господари, също се впуснали в завоевателни походи на запад. Изтощените утигури не били в състояние да им се противопоставят; през 568 г. те паднали под тюркско владичество — първото горчиво предвестие за бъдещата съдба на българите.^[21] Така, с поробването на кутригурите от аварите и на утигурите от тюрките, пада завесата след първото действие от българската история.

Когато завесата се вдига отново, сцената е изцяло променена. На нея господствува Кубрат, владетел на Стара Велика България.

До този момент познаваме прабългарите единствено от гледна точка на появата им в историята на Империята. Това ограничение е неизбежно — само Империята била достатъчно цивилизована, за да осигури свидетели, способни да пишат история, и дори изобщо да пишат. Но има и още едно важно свидетелство, на което е време да се спрем. Прабългарите, които се заселили в земите на днешна България, създали през VIII в. Именник на своите владетели, с годините на тяхното управление — паметник, неповлиян от историците на Империята. За съжаление датите са записани на техния стар, отдавна изчезнал език и за потомците Именникът е изпълнен с безброй загадки — езиковедски и математически. Едва наскоро някои новооткрити сведения дадоха възможност на историците да достигнат до задоволителни изводи.

На четвърто място в Именника стои името на хан Курт, управлявал от 584 до 642 г. Както името, така и датите сочат, че става дума за Кубрат или Кробат, владетел на Стара Велика България, хан на прабългарите и техните родственици, котрагите. За произхода му имперските историци не споменават нищо, но от Именника научаваме, че бил от рода Дуло. Двама от предшествениците му принадлежали към същия род, макар третият, когото непосредствено наследил, да е бил от рода Ерми.

Първият споменат владетел е Авитохол от рода Дуло, който управлявал за нечувано дългия период от три века — от 146 до 437 г. Неговият приемник Ирник не може да се похвали чак с такова дълголетие — той достигнал едва век и половина (437 — 582 г.). След него дошъл Гостун от рода Ерми, управлявал някакви си 17 месеца (582—584 г.). И така стигаме до Курт, който по наследство от своя род Дуло бил достатъчно дълголетен, за да може да управлява почти 60 години (584 — 642 г.).

Името Авитохол като че ли няма особен смисъл, освен ако не си припомним, че някъде към VII в. християнски, еврейски и мюсюлмански мисионери започнали да разпространяват Стария завет из степите. Тюрките обогатили Светото писание, като добавили преданието за Яфет, чийто най-голям син и наследник бил наречен Тюрк и носел прозвището Яфет-оглани („син на Яфет“). Името Яфет лесно би могло да се превърне в Авит — дума, означаваща „прародител“. И така Авитохол, родоначалникът на първата българска владетелска династия, е може би внук на самия Ной. Без съмнение за един член на славния род на Патриарха не би представлявало никаква трудност да управлява някакви си триста години.^[23]

Потеклото на Ирник съвсем не било толкова свято. Точно обратното, негов баща бил „Бича божи“. Вождът на хуните Атила оставил син на име Ернах или Хернак (по това време гърците вече изпускали придихателното начално „х“). Както знаем, прабългарите били хунски племена, а Атила умрял през 453 г. — годината, в която според Именника Ирник се възкачил на престола на прабългарите. Едва ли може да има съмнение, че Ирник и Ернах са една и съща личност.^[24] Но Ернах е живял в Малка Скития, т.е. Бесарабия, а Стара Велика България се е намирала на бреговете на Азовско море и се е простирала до р. Куфис (Кубан). Следователно, потомците на Ернах вероятно са се придвижвали известно време на изток; възможно е някой от тях от самото начало да е придобил власт над кутригурите, когато това племе е мигрирало на запад. Но по-вероятно е в тъмните времена на аварското владичество някой потомък на Атила (чийто род по някое време е започал да се нарича Дуло и несъмнено е запазил господството си над едно от многото хуно-български племена в степите), да е успял да обедини хуни и прабългари и да основе Стара Велика България. Смятам, че този обединител е бил хан Кубрат.^[25]

Следователно, от Именника може да се направят следните заключения. Първо, от трите столетия на Авитохол можем да съдим, че от известно време прабългарите вече са съществували като отделен народ, може би още от 146 г. — достатъчно дълго време, за да „придобият“ славата на Ноеви потомци. Второ, от 150-те години управление на Ирник можем да предположим, че прабългарите, споменати в Именника, са били от онзи клон на Атиловия род, който е бил основан от сина му Ернах, и че приблизително от 453 г. до 582 г. потомците му, известни (неясно защо) като рода Дуло, са били невзрачни личности, засенчени от спомена са своя прародител. И накрая можем да допуснем, че от 582 до 584 г. родът Дуло е бил изместен от една нова, но мимолетна династия, Ерми, оглавявана от Гостун, докато през 584 г. Дуло не взели отново властта в лицето на Кубрат или Курт, Освободителя, който властвувал 58 години.

За първи път името на Кубрат се чуло в Константинопол по времето на император Ираклий. Йоан, епископ на Никиу, писал в самото сърце Египет, предава мълвата за връзката между вдовицата на Ираклий, императрица Мартина, и Кубрат, хунски владетел. Той я обяснява с това, че в младостта си Ираклий се бил сприятелил с този хан в Константинопол. Кубрат станал християнин, после се завърнал да управлява земите си и оттогава изпитвал към семейството на Ираклий благодарност и привързаност. Ето защо, когато Мартина и патриарх Пир влезли в заговор, за да свалят от престола нейния заварен син император Константин III, Кубрат бил заподозрян в съучастничество.

Разказът за Кубратовата младост в Константинопол е плод на въображението на етиопския епископ. Неговият милостив император Ираклий се възкачил на престола през 610 г., когато Кубрат управлявал вече от 26 години. И все пак, сигурно е, че Кубрат е бил в Константинопол малко по-късно. Според патриарх Никифор, през 619 г. господарят на хуните дошъл със свитата си, за да бъде покръстен. Покръстването било извършено и хунският владетел се върнал в земите си, след като бил провъзгласен за патриций. Няколко страници по-долу, след като говори за аварите, Никифор разказва за Кубрат, владетел на уногондурите, който се разбунтувал срещу аварския хаган и изпратил пратеници до Ираклий, за да сключи съюз с него; този съюз просъществувал до края на живота му. Кубрат също получил титлата патриций. Както Никифор, така и Йоан Никиуски, споменавайки за Кубрат, го наричат племенник на Органа.

Явно и двата разказа се отнасят до едно и също посещение. Наистина, за второто в полето е отбелязана-годината — 635, но съдейки по съдържанието на разказа, напълно е възможно това да е по-късна добавка. А разказът на Йоан Никиуски за младостта на Кубрат в Константинопол явно е украсена версия на същото посещение. Така животът на Кубрат се очертава пред нас, макар и откъслечено.

Кубрат управлявал 58 години; следователно той трябва да е бил дете, когато се е възкачил на престола, и е имал нужда от регент. Този регент несъмнено е бил неговият вуйчо Органа — явно родството е било по майчина линия, защото иначе, като възрастен член на рода Дуло, Органа несъмнено би наследил престола преди малолетния си племенник^[28]. Гостун е бил или узурпатор, или може би наместник, поставен от аварите. Именно Органа възвърнал властта на рода Дуло. След като поел управлението, през 619 г. Кубрат посетил Константинопол, за да си осигури помощ срещу аварите, против които наскоро преди това се бил разбунтувал. По онова време той вероятно е бил просто хунски вожд; неговата велика Държава още не е била основана. Той си осигурил помощта на Империята — императорът бил твърде доволен да намери съюзници срещу аварите — но с цената на покръстването. А след завръщането си той утвърдил не само своята независимост, но и надмощието си над съседните племена. Кубрат умрял като владетел на земи, простиращи се от долното течение на Дон на юг до Кавказ — владетел на Стара Велика България. Той оставил петима синове, за които се говори в преданието.

Доста трудно е да се установи кои племена са влизали във Велика България. Младият Кубрат се споменава като господар на хуните или (на едно място у Никифор) на уногондурите. Разказвайки за синовете му, Теофан го нарича повелител на България и на сродното племе котраги (котригури) и посочва, че неговите поданици са били уногондурите, българите и котрагите. Но тази България е заемала същите територии — от Дон до Кавказ — както и държавата на утигурите. За утигурите не се чува нищо след покоряването им от тюрките. Тюркската вълна вече се била оттеглила, но във връхната си точка трабва да е била достатъчно могъща, за да помете утигурите — защото, колкото и да е странно, докато името на кутригурите се запазило, това на утигурите изчезнало. Но ако вземем пред вид географските данни, неизбежно ще стигнем до извода, че Теофановите „българи“ в по-голямата си част са представлявали всъщност утигурските племена, само че лишени от старата си управляваща класа, докато кутригурската аристокрация е запазила положението си. Уногондурите или оногундурите ни изправят пред едно ново затруднение. Преди времето на Кубрат за тях не се споменава нищо, но през следващите няколко години византийските хронисти използуват безразборно името им, наред с имената „хуни“ и „българи“, говорейки за едни и същи племена. Възможно е думата да е съставна, съчетание от имената на хуните и българите, създадено от автора на общия извор, който са ползували и Теофан, и Никифор; то може би е плод на смътните спомени за някои ранни прабългарски племена, като оногури и вуругунди. Но имената на всички хунски племена дотолкова си приличат, че е рисковано някои от тях да се приемат за изкуствено съставени. Най-вероятно уногондурите са били онова племе, над което са властвували потомците на Ернах. В младостта си Кубрат бил владетел само на уногондурите, както твърди Никифор, но той оглавил бунта срещу аварите и, разпростирайки властта си на изток, над кутругите и останалите без вожд утигури, основал новата държава. Вероятно кутригу-рите така и не били асимилирани докрай. Те останали в старата си родина отвъд Дон и след едно поколение отново се обособили. Вторият от петимата синове в преданието се казвал Котраг и именно той преминал Дон. Явно той дължи името си на племето, което е предвождал.^[29]

През 642 г., скоро след предполагаемата си връзка с императрица Мартина, Кубрат умрял — в зряла възраст и, да се надяваме, като добър християнин, макар че след посещението му в Константинопол не се споменава нищо повече за неговото християнство. И наистина, в продължение на още два века прабългарите си останали несъмнени езичници. Според Именника приемник на Кубрат бил Безмер, който управлявал три години, но след няколко месеца, през февруари 643 г., е отбелязано възкачването на Исперих, т.е. Аспарух, който управлявал 58 години. Но според историята на гръцкия хронист, след като живели за кратко време в мир помежду си, вероятно под върховенството на най-стария брат Баян, петимата синове на Кубрат се разделили и всеки поел по своя път.

Възможно е Баян (или Батбаян, както го нарича Теофан) и Безмер да са една и съща личност.^[30] От друга страна, прибързано е да се отъждествяват нечии имена само защото така е по-удобно и защото и двете започват с една и съща буква. Освен това, би било уместно между Кубрат и синовете му да се вмъкне още едно поколение. Според Именника Аспарух управлявал 58 години. Съвпадението с продължителността на Кубратовото управление е подозрително (макар и Аспаруховото да е с няколко месеца по-дълго), но това не е достатъчна причина, за да го отричаме. Безспорно както Кубрат, така и Аспарух са управлявали дълго. Но ми се струва доста невероятно синът да умре 119 години след възцаряването на баща си, още повече, че Аспарух явно е имал и по-малки братя. Дори и да вземем под внимание дълголетието на българите, което, казват, се дължало на превъзходното им кисело мляко, въпросът си остава нерешен. По-вероятно синовете на Кубрат, или поне някои от тях, да са били всъщност негови внуци.^[31] Техен баща е бил Безмер, но тъй като безличното му управление се паднало мужду тези на великия Кубрат и великия Аспарух, славата му така и не достигнала до Константинопол.

Скоро след като Безмер поел властта в ръцете си, държавата се разпаднала и потомците на рода Дуло си поделили прабългарските племена. Причина за това бил натискът на едно друго тюркско племе от завоеватели — хазарите, чието по-късно преминаване към юдейството било необичайно явление в християнско-мюсюлманския свят. Но по онова време хазарите били свирепи и войнствени варвари, а Стара Велика България се намирала на пътя им. Най-възрастният от братята, Баян, останал на своя пост. Неговите земи, обезлюдени от паническото преселение, станали лесна плячка на хазарите; той им се подчинил и бил принуден да им плаща данък. Постепенно по-голямата част от народа му била асимилирана от завоевателите, изглежда без особени затруднения, тъй като хуни и тюрки имали общ турански произход, а останалата част се съхранила, само за да бъде погълната по-късно от маджарите. Така Стара Велика България изчезнала безследно.^[32]

Вторият брат бил известен на гърците под името Котраг, очевидно защото управлявал кутригурите. Той вероятно е бил съвладетел, който след рухването на централната част се е обявил за независим. Според преданието той преминал Дон и се установил на северния му бряг. Тук явно става дума за неизбежния преход, който е трябвало да направи, за да отиде при кутригурите и да стане техен владетел. По-късно обаче, когато владенията на хазарите се разрастнали, кутригурите се придвижили още по на север, отново прекосили Дон и горното му течение и се заселили по средното течение на Волга и край Кама. Там потомците им останали много поколения наред, известни на света като „черни“ или „бели“ българи (в случая „бели“ е синоним на „велики“), или дори „сребърни“ (като по-висока степен на „бели“), или просто волжки българи. С течение на времето те придобили известна цивилизованост, вероятно посредством хазарите. Столицата им Болгар (там където се вливат Волга и Кама) се превърнала във важно средище на търговията в долината на Волга. В началото на X в. те приели исляма и дори повикали един мюсюлмански мисионер, писателя Ибн-Фадлан, в чиито дарби влизало и строителството на крепости; той укрепил не само вярата им, но и тяхната столица. Държавата им просъществувала до XII в., когато паднала под съкрушителния напор на татарите. До самия си край те останали прочути с успешните си набези.^[33]

Третият брат бил Аспарух, чиято съдба, следвайки примера на гръцките разказвачи, ще проследим по-късно. Четвъртият брат преминал Карпатите и Дунава и се установил в Панония, която била средището на Аварския хаганат. Там той станал васал на хагана. Вероятно това преселване се е дължало на стремежа му да се присъедини към прабългарите, дошли заедно с аварите в Централната Дунавска равнина. Че там е имало прабългари, е неоспоримо. Почти е сигурно, че прабългарите, които придружили аварите при голямата обсада на Константинопол през 626 г., са били от същия родов клон, тъй като по-онова време Кубратовите българи заговорничели с императора срещу аварите. Нещо повече, германските историци описват един необикновен трагичен епизод, станал през 630 г. През тази година, разказват те, в Панония избухнала война между авари и прабългари. Прабългарите били победени и 9000 души — мъже, жени и деца — се преселили в Германия и помолили крал Дагобер да им даде подслон. Той ги изпратил в Бавария, но наредил на баварците да ги избият. Те били изтребени почти до крак; успели да се спасят само вождът им Алциок и още 700 души. Те потърсили убежище във Венетската марка.^[34] Навярно тази война е започнала като бунт на западните прабългари, подтикнат от успешните дейсвия на Кубрат по на изток. Но въпреки преселването на Алциок, в Панония вероятно останали още много прабългари и четвъртият син на Кубрат дошъл, за да се присъедини именно към тях. Панонските прабългари останали подвласни на аварите до началото на IX в., когато ще чуем отново за тях.^[35]

От 675 до 677 г. големият град Солун бил обсаден от прабългарски орди, съюзени с бунтуващите се славяни от околните земи. Някои от прабългарските племена във връзка с тези събития са назовани с имена, които не се срещат другаде; техен вожд бил някои се Кубер, който скоро преди това бил въстанал срещу аварските си господари, преминал Дунава и се заселил в Керамисийското поле близо до града. Както и при предишните славянски обсади, за спасяването на града трябвало да се намеси лично неговия покровител св. Димитър.^[36] Появата на Кубер и неговите прабългари, които към 675 г. вече били преминали Дунава, поражда известни проблеми. За да бъдат избегнати, е било прието, че Кубер е всъщност четвъртият син на хан Кубрат. Той първо отишъл в Панония, където попаднал под аварско владичество. Но това положение не му се понравило; той въстанал, тръгнал на юг през Дунава, а след това — нагоре по течението на Морава и така стигнал до околностите на Солун. Не е изключено, но все пак е малко вероятно четвъртият Кубратов син да е бил толкова деен. От друга страна, явна прилика между имената Кубрат и Кубер не бива да ни изкушава да съдим прибързано, че става дума за една и съща личност. Все пак сходството може би не е съвсем случайно. Кубрат все още бил единственият велик българин, за когото светът бил чувал дотогава. Така че е възможно солунчани да са нарекли местния прабългарски вожд с неговото име, само че изопачено. Или пък просто в мартиролога имената са напълно объркани. Но като че ли е най-добре да не се правят опити за разкрасяване на известните ни факти и да не се търси връзка — родствена или именна — между Кубер и хан Кубрат. Кубер е бил просто някой прабългарски вожд, който може да е бил в авангарда на Аспаруховите нашественици, но по-вероятно, имайки пред вид географията на Балканите, е дошъл от Панония. Възможно е да е бил Кубратов син, обиколил много земи; възможно е да е въстанал срещу аварите заедно с Алциок или пък по-късно, независимо от него. Във всеки случай след дългата обсада, прекратена едва след намесата на светията, за Кубер не се чува нищо повече. Племената му се смесили със своите съюзници, славяните и били асимилирани от тях. Така те поставили основите на българските претенции относно Македония.

Най-млад