| Тур Хейердал | Кон-Тики | Със сал през Южното море D> На баща ми D$ > ПОЗДРАВ ДО БЪЛГАРСКАТА МЛАДЕЖ Поздравявам българските младежи и им пожелавам, когато четат тази книга, да изпитат чувството, че и те участвуват в пътешествието. Всички ние трябва да помним, че през целия си живот пътуваме заедно върху една малка планета, наречена Земя, която се носи из Вселената, както салът „Кон-Тики“ из Тихия океан. Ако човечеството иска да достигне своята цел — напредък и щастие за всички, — всеки ден трябва да полагаме усилия за поддържане на приятелството между отделните хора и народи. Само чрез приятелство и сътрудничество ще може да пътува благополучно през Вселената. Нека се постараем да забравим всички недоразумения, нека използуваме всяка възможност да си подаваме ръка. Италия, 13.9.64 г. > ПРЕДГОВОР* [* Настоящият предговор е от първото руско издание на книгата на Тур Хейердал „Путешествие на Кон-Тики“, издателство на ЦК на ВЛКСМ „Молодая гвардия“, Москва, 1956 г. Предговора преведе Невяна Розева.] Книгата на норвежкия етнограф Тур Хейердал описва пътешествието, което той заедно с петима свои другари предприема през 1947 година на сал от бреговете на Перу до островите на Полинезия. По необикновената решителност и умение, с които участвуващите в експедицията, използувайки нищожни технически средства, извършват опасното морско плаване през Тихия океан, това пътешествие е една от най-смелите и значителни научни експедиции през последното столетие. На обикновен сал от девет трупи, свързани с въжета от стебла на растения, с обикновено право платно изследователите минават 4300 морски мили от бреговете на Южна Америка до островите на Полинезия. Те са преплавали на сал два пъти по-голямо разстояние, отколкото Колумб при първото си пътуване, извършено от него на морски кораби с добро съоръжение, макар и малки по размер. Успешното пътуване на Хейердаловия сал се дължи на точния анализ на взаимодействието между морските течения и ветровете в тази част на Тихия океан. По дълбочината на научното предвиждане и смелостта на начинанието тази експедиция може да се сравни само с дрейфа през Северния ледовит океан, извършен през 1893–1896 година от друг норвежец — фритьоф Нансен. Целта на Хейердаловата експедиция е била да докаже, че старите жители на Перу са могли да стигнат със саловете си до островите на Полинезия. Хейердал принадлежи към групата етнолози, които поддържат американската хипотеза за произхода на полинезийците. Тези учени смятат, че островите на Океания са били населени от пришълци от Южна или Северна Америка. Противниците на тази хипотеза изтъкват преди всичко, че старите жители на Америка и особено жителите на Тихоокеанското крайбрежие не са имали мореплавателни съдове. При опита си да публикува своята монография за американския произход на полинезийците Хейердал срещнал рязка опозиция от страна на научните кръгове, поддържащи общоприетата хипотеза за азиатския произход на полинезийците, и за да докаже предположенията си, решил най-напред да опровергае твърдението, че е невъзможно да се преплава от Перу до Полинезия с примитивните перуански съдове. И той доказва блестящо, че на сал, който не се отличава по нищо от стария перуански сал, може да се преплава почти до центъра на Полинезия, като се използуват морските течения и пасатните ветрове. За доказване американския произход на полинезийците е потребна по-солидна научна обосновка и Хейердал е посветил на този въпрос специално голямо изследване, което, подкрепено с нови данни й след шумния успех на експедицията, се публикува през 1952 година. Както доказват защитниците на хипотезата за азиатския произход на полинезийците, техният език и цялата им култура ги свързват с народите на Южна Азия. По своя антропологичен тип полинезийците са близки с южноазиатската група на монголоидната раса, но имат и примес от австралоидни черти, докато американските индианци, също от монголоиден произход, нямат този австралоиден примес. Езикът на полинезийците, техните вярвания, предания, предметите на материалната им култура — всичко сочи-ясно, че са пришълци от Азия, а не от Америка. Всички домашни животни и културни растения (с изключение на сладките картофи) са донесени от полинезийците от Индонезия и Меланезия; до тяхната поява атолите на Полинезия са били почти лишени от растителност. Всичко това също потвърждава, че старата родина на полинезийците е Югоизточна Азия. Жителите на азиатското крайбрежие и на индонезийските острови са от най-старо време добри мореплаватели и са прониквали постепенно на бързите си ладии далеко на изток, като са заселили почти всички острови на Тихия океан. В описанието на пътешествието на „Кон-Тики“ и обнародваната научна работа Хейердал привежда голям брой доказателства за връзката на Полинезия с Америка. Тези материали са безспорно много интересни и заслужават по-щателно проучване и внимание от страна на специалистите. Но някои сравнения, направени от него, между културата на полинезийците и на жителите от Южна и Северна Америка, са твърде оспорими. Хейердал си служи например твърде смело с материалите за Великденския остров, изложени отчасти в настоящата книга. В книгата си „Мореплавателите от слънчевия изгрев“, издадени в руски превод през 1950 г., полинезиецът етнограф Те Ранги Хироа идва до заключение, че културата на Великденския остров е тясно свързана с другите острови на Полинезия. „Дългоухите“, смятани от Хейердал за пришълци от Перу, са дошли от Маркизките острови, където са широко разпространени тежките украшения за уши. „Късоухите“ са пришълци от остров Мангарева, където жителите не си пробиват ушите. Жителите на Маркизките острови издигали в родината си огромни статуи и подпорни стени, каквито продължили да издигат и на Великденския остров. И останалите факти се обясняват също така просто, без да се свързват с културата на Перу. Но за някои факти, доказващи действително сходство, трябва да се предположи, че в миналото е съществувал непосредствен контакт между жителите на Америка и Полинезия. Така например несъмнено е, че сладките картофи (патати или кумара) са пренесени от Америка в Полинезия преди околосветските пътувания на европейците, а някои предмети, открити при разкопки на стари селища в Южна Америка, сочат за връзка с Полинезия. Поддръжниците на азиатската хипотеза отдавна предполагат, че полинезийците, които са необикновено смели мореплаватели, са могли да достигат с ладиите си до бреговете на Южна Америка. Полинезийците са извършили и продължават да извършват на ладиите си грамадни преходи между островите на Полинезия — чак до самите Хавайски острови на североизток и до Великденския остров на югоизток с радиус на плаване 2500 морски мили. Не много отдавна например петима братя от Великденския остров стигнали с обикновена рибарска ладия от своя остров до Таити (а това е повече от разстоянието между Великденския остров и Южна Америка, което е 2030 мили) и се върнали обратно. Сега, след експедицията на Хейердал, може да се смята за доказано, че и отделни групи перуанци са могли да стигнат на салове до Полинезия. Въпреки експедицията на Хейердал и появата на книгата му хипотезата за азиатския произход на полинезийците си остава както и досега най-обоснована. Но Хейердал е събрал много нови факти за потвърждаване „американската“ хипотеза и на бъдещите изследователи остава да решат колко голям дял има американският елемент в съдбата на този народ. Пътешествието на Хейердал трябва да се смята за едно от най-забележителните и смели научни начинания в наше време, а книгата му — най-увлекателен разказ за това пътешествие. Ненапразно в продължение на шест години — от появата на първото норвежко издание в 1948 година до средата на 1954 година — книгата на Хейердал е била издадена в чужбина в много издания с общ тираж два и половина милиона — нечуван и немислим досега тираж в капиталистическия свят на книга за научна експедиция. С. В. Обручев член-кореспондент на Академията на науките на СССР, 1956 г. > ПЪРВА ГЛАВА > ЕДНА ТЕОРИЯ _Поглед към миналото. Старецът от Фатухива. Вятър и течение. Издирвания за Тики. Кои са първите заселници на Полинезия? Загадката на Южното море.* Теории и факти. Легендата за Кон-Тики и бялата раса. Войната._ [* Южното море — южната част на Тихия океан. — Б.пр.] Понякога човек изпада в странно положение. Всичко става постепенно, съвсем естествено и когато вече няма връщане, току изведнъж почваш да се чудиш и питаш как за бога се стигна дотам. Ако например тръгнеш по море на дървен сал с един зелен папагал и петима другари, то неизбежно, рано или късно, ще се събудиш някой ден в открито море, може би малко по-отпочинал от обикновено, и ще почнеш да размишляваш как е станало всичко това. В едно такова утро седях и пишех в овлажнения от роса корабен дневник. „17 май. Развълнувано море. Попътен вятър. Днес аз съм готвач и намерих седем летящи риби на палубата, една сепия на покрива на кабината и една непозната риба в спалния чувал на Торстейн…“ Тук моливът ми спря и у мен се прокрадна пак същата мисъл: какъв странен Седемнадесети май* и изобщо какъв необикновен живот — небе и море. Как започна всичко това? [* Седемнадесети май — норвежкият национален празник. — Б.пр.] Обърнех ли се наляво, пред мен се откриваше необятният син океан със съскащи край нас вълни, които безспирно преследваха вечно отдалечаващия се хоризонт. Обърнех ли се надясно, виждах вътрешността на сенчеста кабина, в която един брадясал индивид лежеше по гръб на пода и четеше Гьоте; пръстите на босите му крака бяха внимателно втъкнати между бамбуковите пръчки на ниския покрив на жалката кабинка — нашия общ дом. — Бенгт — казах и отблъснах зеления папагал, който на всяка цена искаше да стъпи върху корабния дневник, — по дяволите, можеш ли ми каза откъде я измислихме тая работа? Гьоте изчезна под златисточервеникавата брада. — Дявол да го вземе, ами че ти най-добре знаеш. Нали тази проклета идея беше твоя, макар че и на мен страшно много ми харесва. Той премести краката си три пръчки по-нагоре и невъзмутимо продължи да чете Гьоте. На бамбуковата палуба пред кабината под палещото слънце работеха други трима. Бяха полуголи, почернели от слънцето и брадясали, с ивици засъхнала сол по гърбовете и изглеждаха като че цял живот само с това са се занимавали — да плават с дървени салове на запад през Тихия океан. Ерик допълзя през отвора на кабината със секстанта си и с вързоп книжа. — Осемдесет и девет градуса и четиридесет и шест минути западна дължина и осем градуса и две минути южна ширина — добре сме си поплавали вчера, момчета! Грабна молива ми и нарисува мъничко кръгче на картата, която висеше на бамбуковата стена: едно малко кръгче в края на цял наниз от деветнадесет кръгчета, който започваше от пристанището Каляо на перуанския бряг и извиваше през океана. Херман, Кнут и Торстейн допълзяха бързо, за да видят новия малък кръг, който показваше, че сме с цели четиридесет морски мили по-близко до островите в Южното море от предишния кръг на наниза. — Виждате ли, момчета — каза Херман гордо, — това значи, че сме на хиляда петстотин и седемдесет километра от перуанския бряг. — И че ни остават още само шест хиляди четиристотин и тридесет километра до най-близките острови — добави Кнут предпазливо. — А за да бъдем съвсем точни — каза Торстейн, — трябва да допълним, че се намираме на пет хиляди метра над морското дъно и доста много сажена под луната. И тъй всички знаехме къде точно се намираме и аз можех да продължа да се питам защо бяхме там. На папагала му беше все едно. Той искаше само да кълве корабния дневник. А морето беше все тъй кръгло, все тъй синьо под синия купол на небето. Може би всичко почна предишната зима в канцеларията на един музей в Ню Йорк. А може би беше започнало още преди десет години на един малък остров от Маркизкия архипелаг сред Тихия океан. Възможно е и сега да излезем на същия остров, освен ако североизточният вятър не ни отнесе по на юг — към Таити и архипелага Туамоту. Тъй добре помня малкия остров с ръждивочервените планински зъбери, зелените джунгли, които се спускаха по склоновете към морето, стройните палми, които сякаш чакаха някого и махаха от брега. Този остров се казваше Фатухива; между него и мястото, където се намирахме сега, нямаше никаква суша, но така или иначе деляха ни хиляди морски мили. Виждах пред себе си тясната долина Уя, която се разширяваше към морето, и си спомнях ясно как седяхме на самотния бряг и всяка вечер съзерцавахме същото това безбрежно море. Тогава бях на сватбено пътешествие само с жена си, а не сред брадати пирати както сега. Събирахме разни видове редки животни, фигурки на божества и други останки от една изчезнала култура. Особено ясно помня една вечер. Цивилизованият свят ни се струваше невероятно далечен и недействителен. Почти цяла година бяхме живели на острова — единствените бели хора там; съзнателно бяхме забравили благата на цивилизацията, както и нейните злини. Живеехме в наколна колиба, която си построихме сами на брега, и се хранехме с това, което ни предлагаха тропическата гора и Тихият океан. Благодарение на трудната, но полезна школа, през която минавахме ден след ден, вникнахме в много от интересните проблеми на Тихия океан. Струва ми се, че както физически, така и душевно често вървяхме по стъпките на първобитните хора, дошли много отдавна на тези острови от някаква неизвестна родина; необезпокоявано от никого, тяхното полинезийско потомство е владяло островното царство, докато нашата бяла раса пристигнала там с Библия в едната ръка и с барут и бутилка в другата. Както преди, така и в онази паметна вечер седяхме в лунната светлина на брега с лице към морето. Бодри и завладени от романтиката, която ни заобикаляше, не пропускахме нищо. Вдишвахме дълбоко уханието на буйните джунгли и на соленото море и слушахме как вятърът шумоли в храстите и в короните на палмите. През равномерни промеждутъци всички звуци се заглушаваха от огромните вълни, които нахлуваха от океана, разбиваха се разпенени в брега и се разливаха в пенести водовъртежи между скалите. Сред милионите лъскави камъни морската вода шумеше, ревеше, бучеше, а после, когато се оттегляше, за да се засили за ново настъпление срещу непобедимия бряг, всичко утихваше. — Странно — каза Лив, — от другата страна на острова никога няма такива вълни. — Няма — отговорих, — но отсамната страна е изложена на вятъра. Тук океанът е винаги развълнуван. Продължихме да седим и да се любуваме на океана, който сякаш непрестанно искаше да докаже, че вълните му идват от изток, от изток, от изток. Вечният източен вятър, пасатът, вълнуваше океана, разравяше го и го тласкаше от изток, насам към островите, където безпрепятственото му настъпление най-сетне се разбиваше в скали и рифове, а вятърът просто се издигаше над брега, над горите и планините и свободно продължаваше на запад от остров на остров — към залеза. Така още от утрото на света вълните и перестите облаци са се появявали иззад същия този хоризонт на изток. Първите хора, стигнали до тези острови, много добре са знаели това. Птиците и насекомите също са го знаели. В пълна зависимост от това обстоятелство беше и растителността на островите. Самите ние знаехме, че далеч, далеч на изток — зад хоризонта, отдето се издигаха облаците — лежи откритият бряг на Южна Америка. Той отстоеше на осем хиляди километра и между него и нас имаше само море. Взирахме се в летящите облаци и в развълнувания океан, облян от лунна светлина, и слушахме какво разказва клекналият пред нас полугол старец, втренчил поглед в тлеещата жар на малкия позагаснал огън. — Тики е бил бог и главатар — каза кротко старецът. — Тики е довел дедите ми на тези острови, дето живеем и досега. Преди това сме живели в една далечна голяма страна отвъд океана. Той разрови въглените с пръчка, за да не загаснат. Седеше старецът и мислеше. Той живееше със спомена за древните времена и беше здраво свързан с тях. Обожаваше дедите си и делата им от времето, когато сред тях още живеели боговете, и с нетърпение очакваше да се пресели при тях. Старият Тей Тетуа беше единственият жив потомък на всички изчезнали племена от източния бряг на Фатухива. Сам той не знаеше възрастта си, но тъмнокафявата му кожа, сбръчкана като кора на дърво, изглеждаше като че бе съхнала на слънце и вятър в продължение на сто години. Той сигурно беше един от малцината на тези острови, които все още помнеха легендите на бащите и дедите си за великия полинезийски главатар и бог — Тики, син на слънцето — и вярваха в тях. Вечерта, когато си легнахме в малката наколна колиба, разказите на стария Тей Тетуа за Тики и за родината на островитяните отвъд океана все още ме преследваха. Далечният глух грохот на прибоя им пригласяше. Звучеше като отглас от прежни времена, който сякаш искаше да разкаже нещо в нощта. Не можах да заспя. Времето не съществуваше и сякаш Тики със своите мореплаватели току-що стъпваше на сушата долу на брега край прибоя. Внезапно ме озари една мисъл и казах на жена си: — Лив, забелязала ли си, че огромните каменни фигури на Тики горе в джунглите поразително приличат на грамадните монолити, останали от изчезнали култури в Южна Америка? Бях сигурен, че от разбиващите се вълни долетя одобрителен рев. После те постепенно утихнаха и аз заспах. Така може би започна всичко. Така поне започнаха редица случки, които завършиха с това, че ние шестимата и един зелен папагал се озовахме на сал в открито море край южноамериканския бряг. Спомням си как изплаших баща си и изненадах майка си и приятелите си, когато се върнах в Норвегия и предадох на Университетския зоологически музей стъклениците с бръмбари и риби от Фатухива. Исках да преустановя изследването на животни и да се занимавам с първобитните народи. Неразгаданите тайни на Южното море ме бяха пленили. Трябваше да се намери някакво разумно решение на тези въпроси и аз си поставих за цел да установя самоличността на легендарния герой Тики. През следващите години вълните и находките в джунглите бяха като недействителен сън, който служеше за фон и съпровод на моите проучвания на народите, живеещи сред Тихия океан. Толкова е безполезно да тълкуваме мислите и делата на първобитните народи само като четем книги и посещаваме музеи, колкото е безполезно един изследовател в наши дни да се мъчи да достигне пределите на всичко онова, което една-единствена полица с книги може да му разкрие. Научните трудове, дневниците от времето на първите изследователи на Америка и безкрайните сбирки в европейските и американски музеи ми предлагаха богат материал за изясняване на загадката, която исках да разбуля. Откакто нашата раса след откриването на Америка за пръв път е стъпила на тихоокеанските острови, изследователи от всички области на науката са натрупали почти необхватен запас от сведения за населението на островите в Южното море, както и за всички народи, които живеят на околните острови и континенти. Никога обаче не се е стигнало до единодушие нито по въпроса за потеклото на този изолиран островен народ, нито за причината, поради която този тип хора се среща само по усамотените острови в източната част на Тихия океан. Когато най-сетне европейците се осмелили да прекосят най-големия от всички океани на света, открили за своя изненада, че сред него се намират редица малки планински острови и плоски коралови рифове, разделени един от друг, а и от останалия свят от обширни водни пространства. И всички тези острови били вече населени с хора, дошли там преди тях — красиви, стройни хора, които ги посрещали на брега с кучета, свине и кокошки. Откъде ли са дошли? Те говорели език, който никой друг народ не познавал. И хората от нашата раса, назовали се самонадеяно „откриватели на островите“, заварили на всеки обитаем остров обработена земя и селища с храмове и колиби. На някои от островите намерили дори стари пирамиди, павирани пътища, мостове и дялани каменни статуи, високи колкото четириетажни европейски къщи. Но не могли да обяснят тази загадка — какви са тези племена и откъде са дошли. Спокойно може да се твърди, че отговорите на тези въпроси са толкова многобройни, колкото са и трудовете, писани върху тях. Специалисти от различни области предлагали най-различни решения, но след време твърденията им винаги бивали оборвани от логичните доказателства на специалисти, които работят в други клонове на науката. Малая, Индия, Китай, Япония, Арабия, Египет, Кавказ, Атлантида, та дори Германия и Норвегия били сериозно обявявани за родина на полинезийците. Но тези теории винаги са се препъвали в някой решаващ факт, който провалял всичко, и въпросът пак увисвал във въздуха. Там, където науката достига своите граници, започва фантазията. Тайнствените каменни монолити на Великденския остров и всички други културни останки от неизвестен произход, пръснати по това малко, голо късче земя, което лежи съвсем самотно насред път между най-близките острови и южноамериканския бряг, са давали повод за най-различни предположения. Мнозина намирали, че находките на Великденския остров до голяма степен наподобяват останките от южноамериканските праисторически цивилизации. Може би някога е съществувал мост от суша през океана, който впоследствие е потънал? Може би Великденският остров и всички други острови в Южното море, които имат подобни паметници, са просто останки от някой пропаднал континент? Тази теория била широко разпространена. Тя предлага приемливо обяснение, но геолозите и други изследователи не й отдават значение. Освен това, изучавайки насекомите и охлювите на островите в Южното море, зоолозите доказват по безспорен начин, че през цялата история на човечеството тези острови са били съвсем откъснати един от друг и от континентите около тях точно както и днес. И така ние знаем с абсолютна сигурност, че някога отдавна, било то доброволно или принудително, полинезийската раса трябва да е доплавала до тези острови, носена от течението и тласкана от вятъра. Ако се позанимаем малко по-отблизо с жителите на Южното море, ще открием, че едва ли са изтекли много векове, откакто те са се заселили тук. Макар че полинезийците живеят на отделни острови, пръснати из едно морско пространство, четири пъти по-голямо от цяла Европа, на различните острови не са успели да се развият различни езици. Хиляди морски мили делят северния авангард на полинезийските острови Хаваи от Нова Зеландия на юг и остров Самоа на запад, от Великденския остров на изток и въпреки това всички тези откъснати едно от друго племена говорят диалекти на един общ език, който ние наричаме полинезийски. На никой от островите не е съществувала писменост с изключение на няколко дървени плочки с неразбираеми йероглифи, които туземците на Великденския остров пазели, макар че нито те, нито някой друг можел да ги прочете. Но в Полинезия имало училища, в които най-важният предмет бил изучаването на исторически поеми, защото историята била и религия. У полинезийците съществувал култ към прадедите и те боготворели покойните си главатари чак от времето на Тики. А за самия Тики се говорело, че бил син на Слънцето. Почти на всеки остров мъжете, учили в училище, можели да изброят имената на всички местни главатари още от времето на първите заселници. За да подпомогнат паметта си, те често използували сложна система от преплетени въженца с възли, също както правели индианците инки в Перу. Съвременни изследователи събрали от отделните острови всички местни родословия и установили, че те съвпадат с поразителна точност както по отношение на имената, така и по отношение броя на поколенията. По тоя начин доказали, смятайки едно полинезийско поколение средно за двадесет и пет години, че островите в Южното море са заселени около петстотната година от нашата ера. Втора културна вълна с нова поредица от вождове показва, че на островите е имало още едно, и то по-недавнашно преселение през хиляда и стотната година от н.е. Откъде може да са дошли тези преселници? Много малко изследователи са взели под внимание важното обстоятелство, че в тази късна епоха народът, който пристигнал на островите, бил в стадий на развитие от каменната ера. Въпреки че били интелигентни и с поразително висока култура във всички останали области, тези мореплаватели донесли със себе си особен вид каменни брадви и редица други сечива, отличителни за каменната епоха, които разпространили по всички острови. Не трябва да забравяме, че като се изключат някои изостанали народи, както и някои откъснати племена, обитаващи девствените гори, през петстотната, както и през хиляда и стотната година от нашата ера, никъде по земята освен в Новия свят не са съществували цивилизации с изявено народно творчество, които в своето развитие да са били все още в каменната ера. Само в Америка дори и най-издигнатите индиански цивилизации били съвършено незапознати с употребата на желязото и си служели с каменни брадви и сечива от същия вид, както тези, използувани на островите в Южното море до времето, когато тези острови били открити. Многобройните индиански цивилизации били най-близките съседи на полинезийците откъм изток. На запад живеели само чернокожите първобитни народи на Австралия и Меланезия, далечни родственици на негрите. Отвъд тях лежали Индонезия и азиатският бряг, а там хората навярно са надрасли каменната ера много по-рано, отколкото където и да било другаде по света. По този начин моите догадки и вниманието ми все повече се откъсваха от Стария свят, където толкова много учени бяха търсили и никой нищо не беше намерил, и се насочваха към известните и неизвестни индиански цивилизации на Америка, които никой досега не беше взел под внимание. На най-близкия бряг, право на изток, там, дето днес по крайбрежието на Тихия океан и дълбоко навътре в планините се простира южноамериканската република Перу, не липсваха следи, стига човек да ги потърсеше. Преди много векове тук живял някакъв неизвестен народ, който създал една от най-необикновените цивилизации в света, но много отдавна той изчезнал внезапно, сякаш бил пометен от лицето на земята. След себе си този народ оставил огромни човекоподобни каменни статуи, които напомнят статуите на остров Питкерн, на Маркизките острови и на Великденския остров. Оставил е също и внушителни стъпаловидни пирамиди, подобни на пирамидите на островите Самоа и Таити. С каменни брадви тези хора изсичали от планините каменни блокове, големи колкото вагони, и ги пренасяли на километри в околността, изправяли ги или ги поставяли един върху друг, за да образуват портали, грамадни стени или тераси, точно такива, каквито намираме на някои острови в Тихия океан. Когато първите испанци пристигнали в Перу, инките вече били създали мощна империя в тази планинска страна. Те разказали на испанците, че изоставените величествени паметници били издигнати от племето на белите богове, които живели там, преди самите инки да вземат властта. Инките описвали тези изчезнали строители като мъдри и миролюбиви учители, които отдавна — в утрото на света — дошли от север и научили първобитните им деди на строителство и земеделие и им предали своите нрави и обичаи. Те не приличали на индианците, защото имали бяла кожа и дълги бради и били по-високи от тях. В края на краищата напуснали Перу тъй внезапно, както били дошли. Инките поели властта над страната в свои ръце, а белите учители отплавали на запад през Тихия океан и завинаги изчезнали от южноамериканския бряг. Но ето че европейците пристигнали на тихоокеанските острови и били крайно изненадани, като видели, че много от туземците са с почти бяла кожа и с бради. На някои острови имало цели семейства, които се натрапвали на окото с извънредно светлата си кожа, червеникава, понякога дори руса коса, сиво-сини очи и почти семитски лица с орлови носове. Останалите полинезийци имали златистокафява кожа, лъскавочерни коси и плоски месести носове. Червенокосите наричали себе си „Урукеху“ и казвали, че са потомци по права линия на първите главатари на островите, които били бели богове, като Тангароа, Кане и Тики. Предания за тайнствените бели хора, от които произхождали островитяните, се разказвали из цяла Полинезия. Когато през 1722 година Рогевеен открил Великденския остров, за своя изненада забелязал сред туземците на брега и „бели хора“. Жителите на Великденския остров можели да изброят онези свои деди, които били белокожи, до времето, когато Тики и Хоту Матуа доплавали през морето „от една планинска страна на изток, изсушена от слънцето“. Докато правех изследванията си, в Перу открих поразителни следи от същата култура, митология и език. Това ме поощри да ровя все по-дълбоко и по-упорито, за да установя откъде произхожда полинезийският бог-родоначалник Тики. И наистина намерих каквото търсех. Веднъж четях преданията на инките за краля-слънце Виракоча, върховен вожд на изчезналия от Перу бял народ. Там прочетох: „На своя език кечуа инките го наричали Виракоча и ето защо, това име е сравнително по-ново. Първоначалното име на бога-слънце Виракоча, което навремето, изглежда, е било повече употребявано в Перу, било Кон-Тики или Ила-Тики, което значи Слънце-Тики или Огън-Тики. Според легендите на инките Кон-Тики бил върховен жрец и крал-слънце на «белите хора», които оставили огромните развалини по брега на езерото Титикака. В преданието се разказва, че Кон-Тики бил нападнат от един главатар на име Кари, който нахлул от долината Кокимбо. В сражение на един остров в езерото Титикака тайнствените бели брадати мъже били победени и изклани поголовно, но самият Кон-Тики и най-приближените му се спасили и по-късно слезли на брега на Тихия океан, откъдето изчезнали на запад през океана“. Вече не се съмнявах, че белият главатар-бог Слънце-Тики, когото, както твърдят инките, дедите им прогонили от Перу и принудили да избяга през Тихия океан, е същият бял главатар-бог Тики, син на Слънцето, почитан от жителите на всички източни тихоокеански острови като техен праотец и родоначалник, Подробностите около живота на Слънце-Тики в Перу и древните имена на местности около езерото Титикака възкръсваха в историческите предания, разпространени сред туземците от тихоокеанските острови. Но навред из Полинезия се натъкнах на други следи, които сочеха, че миролюбивото потомство на Кон-Тики не е успяло да запази дълго време островите за себе си. Тия следи показваха, че северозападни индианци са преминали океана с мореходни бойни канута, големи колкото викингски кораби, свързани две по две, и са пристигнали в Хавай, отдето са се пръснали на юг по всички останали острови. Те смесили кръвта си с потомството на Кон-Тики и въвели нова култура в островното царство. Този бил вторият народ с култура от каменната епоха, пристигнал в Полинезия в хиляда и стотната година от нашата ера без метали, без грънчарско изкуство, без колело, стан и зърнени култури. Така се случи, че по времето, когато германците нахлуха в Норвегия, аз живеех сред северозападните индианци в Британска Колумбия и разкопавах скални рисунки в древнополинезийски стил. Надясно, наляво, кръгом! Миене на стълби в казармите, лъскане на ботуши, школа за радиотелеграфисти, парашут и най-сетне един конвой за Мурманск ме отнесе във Финмарк, където цяла една мрачна зима, докато слънчевият бог отсъствуваше, господствуваше военният бог на техниката. После настъпи мирът. И ето че един ден моята теория беше напълно завършена и аз трябваше да отида в Америка, за да я представя за обсъждане. > ВТОРА ГЛАВА > КАК СЕ РОДИ ЕКСПЕДИЦИЯТА _Сред специалистите. Решителният обрат. В моряшкия дом. Последно средство. Клубът на изследователите. Нова екипировка. Намирам спътник. Триумвиратът. Един художник и двама участници в съпротивата. Към Вашингтон. Съвещание във Военното министерство. При главния интендант със списък на желанията ни. Парични затруднения. При дипломатите в ООН. Летим към Еквадор._ И тъй всичко започна на един остров в Южното море, дето старият туземец седеше край огъня и ни разказваше преданията и поверията на своето племе. Много години по-късно седях с друг стар човек, но този път в мрачна канцелария на един от горните етажи на голям нюйоркски музей. Около нас в добре подредени стъклени шкафове лежаха останки от далечното минало, които ни отвеждаха в мъглявостите на праисторията. Стените бяха покрити с рафтове, пълни с книги. Някои от тях, написани с много труд, едва ли бяха прочетени от десетина души. Старецът, белокос човек с добродушен вид, който беше прочел всички тези книги и написал част от тях, седеше зад писалището си. Но сега сигурно го бях засегнал по някакъв начин, защото той неспокойно сграбчи дръжките на стола си и ме погледна с такъв израз, сякаш бях прекъснал играта му на пасианс. — Не! — възкликна. — Невъзможно! Сигурно Дядо Коледа би изглеждал така, ако някой би се осмелил да твърди, че догодина Коледа ще бъде на Петровден. — Грешите, много грешите! — повтори той и възмутено разтърси глава, сякаш за да прогони натрапената му от мене мисъл. — Но вие още не сте прочели доводите ми — настоях аз и кимнах с надежда към ръкописа, който лежеше на масата. — Доводи! — изсумтя той. — Не можете да се отнасяте към етнографски проблеми като към детективска загадка. — Защо не? — отвърнах. — Всичките ми заключения са основани на собствени наблюдения и на факти, открити от науката. — Задачата на науката е чисто и просто да изследва фактите — каза той спокойно, — а не да се опитва да доказва това или онова! Той внимателно бутна настрана неразтворения ръкопис и се наведе през масата към мен. — Вярно е, че Южна Америка е люлката на някои от най-интересните цивилизации на древността, вярно е, че не знаем нито кой ги е създал, нито пък къде са изчезнали създателите им, когато инките са взели властта. Но едно нещо поне знаем със сигурност и то е, че никой от южноамериканските народи не се е добрал до островите в Тихия океан. Погледна ме изпитателно и продължи: — А знаете ли защо? Отговорът е твърде прост. Те не са могли да стигнат дотам. Не са имали кораби! — Имали са салове, — възразих колебливо. — Нали знаете, салове от балсово дърво. Старецът се усмихна и каза спокойно: — Е, защо не опитате да преплавате океана от Перу до тихоокеанските острови на сал от балсово дърво? Не можах да му отговоря. Беше вече късно. И двамата станахме. Като ме изпращаше, старият учен ме потупа добродушно по рамото и ми каза, че ако имам нужда от помощ, мога винаги да се обърна към него. А в бъдеще трябвало да специализирам Полинезия или Америка и да не смесвам две отделни части на земното кълбо. Протегна ръка назад към масата. — Забравихте това — каза и ми върна ръкописа. Погледнах заглавието: „Полинезия и Америка, Проучване на проблема за преселението“. Мушнах ръкописа под мишница, изтичах надолу по стълбата и се слях с тълпата на улицата. Вечерта отидох в най-забутаната част на квартала Гринич Вилидж и почуках на вратата на едно старо жилище. Обичах да идвам тук, за да споделям своите затруднения, когато чувствувах, че нещо в живота ми се обърква. Нисък сух мъж с дълъг нос пооткрехна вратата, но после я отвори широко и със сърдечна усмивка ме дръпна да вляза. Заведе ме направо в малката кухня и ме впрегна в работа — даде ми да нося чинии и вилици и удвои количеството на някаква приятно ухаеща гозба, която топлеше на газовата печка. — Хубаво, че дойде — каза той. — Как върви? — Ужасно — отговорих. — Никой не иска да прочете ръкописа. Той напълни чиниите и двамата се нахвърлихме върху гозбата. — Работата е там — рече той, — че всички, които си посетил, мислят това за някаква маниакална идея. Нали знаеш — тук в Америка се явяват хора с най-различни странни хрумвания. — Има и нещо друго — подхванах. — Да — отвърна той, — начинът, по който разглеждаш въпроса. Всички тези хора до един са специалисти и не вярват в такъв метод на работа, който обхваща всички области на науката — от ботаниката до археологията. Те ограничават своето поле на дейност, за да могат по-дълбоко да изучат всички подробности. Съвременната изследователска наука изисква всяка специалност да рови в собствената си яма. Никой не се е заел да подреди и съпостави това, което е излязло от различните ями. Той стана и посегна към един тежък ръкопис. — Виж, това е последният ми труд върху изображенията на птици в китайската селска бродерия. Отне ми седем години, но незабавно го взеха за печат. В наше време искат подробно проучване на всеки отделен въпрос. Карл беше прав. Но да се решат загадките на Тихия океан, без да се осветлят от всички страни, беше според мен също като игра на карти само с един цвят. Разтребихме масата и му помогнах да избършем съдовете. — Има ли нещо ново от Чикагския университет? — Не. — А какво каза днес старият ти приятел от музея? — И той не се заинтересува — смънках. — Каза ми, че тъй като индианците имали само открити салове, не може дори да се предположи, че са стигнали до тихоокеанските острови. Изведнъж малкият човек почна сърдито да бърше чинията, която държеше. — Да — отвърна най-сетне, — искрено казано, и на мен това ми се струва сериозно опровержение на твоята теория. Тъжно погледнах дребния етнолог, когото досега смятах за верен съюзник. — Не ме разбирай погрешно — побърза да добави той. — От една страна, мисля, че си прав, но, от друга всичко изглежда тъй неразбираемо. Моят труд за бродериите подкрепя теорията ти. — Карл — казах, — толкова съм сигурен, че индианците са прекосили Тихия океан със салове, че съм готов да си построя такъв сал и да преплавам океана само за да докажа, че е възможно. — Ти си луд! Приятелят ми го взе за шега и полуизплашено се усмихна на тази моя мисъл. — Значи смяташ, че е невъзможно? — Ти си луд, как тъй със сал? Той не знаеше какво да каже, а само се взираше в мен с особен израз, сякаш очакваше да се усмихна, за да му покажа, че се шегувам. Но аз не се усмихнах. Сега разбрах, че в действителност никой не приема моята теория, тъй като между Перу и Полинезия се простира безкраен океан, а пък аз смятах, че той може да се прекоси не с друго, а с праисторически сал. Карл ме погледна неуверено. — Хайде да излезем и да пийнем по едно. Излязохме и пихме по четири. През тази седмица трябваше да платя наема си. В същото време Норвежката банка ми съобщи с писмо, че не може да ми отпусне повече долари: валутни ограничения. Взех куфара си и отидох с метрото в Бруклин. Там ме приеха в дома за норвежки моряци, където храната беше вкусна и питателна, а цените отговаряха на кесията ми. Дадоха ми малка стаичка на един от горните етажи, но се хранех с моряците долу в голямата столова. Моряците идваха и си отиваха. Те се различаваха един от друг по външност, по ръст и степен на трезвеност, но всички имаха една обща черта — когато говореха за морето, знаеха за какво говорят. Научих, че височината на вълните и яростта на бурите не зависят от дълбочината на морето или разстоянието от сушата. Напротив, внезапни вихрушки често били по-опасни край брега, отколкото в открито море. В плитките води край брега, дето минават местни течения или завършват океанските течения, морето понякога е по-бурно, отколкото навътре. Всеки плавателен съд, който може да издържи край брега, може да издържи и в открито море. Освен това научих, че при буря големите кораби често пъти забиват носа или кърмата си във вълните, така че тонове вода нахлуват върху тях и прегъват стоманените тръби като сламки, докато при същите условия малкият кораб обикновено се справя по-добре, защото се смества между вълните или пък леко минава над тях като плаваща чайка. Между тези моряци имаше хора, които се бяха спасили с лодки, след като морето е погълнало кораба им. Но за салове знаеха малко. Сал, това не е кораб. Салът няма нито кил, нито бордове, а е нещо плаващо, с което в случай на нужда човек може да се спаси, докато го прибере някой кораб. Един от моряците обаче имаше високо мнение за предимствата на сала в открито море. Когато едно германско торпедо потопило кораба му сред Атлантическия океан, той плавал цели три седмици на сал. — Но салът не може да се управлява — добави той. — Движи се и встрани, и назад, и в кръг в зависимост от посоката на вятъра. В библиотеката изрових записки на първите европейци, достигнали тихоокеанския бряг на Южна Америка. В тях не липсваха нито рисунки, нито описания на големите индиански салове, направени от балсово дърво. Те имаха четвъртити платна, подвижен кил и дълго кърмилно весло на кърмата. Значи са могли да бъдат управлявани. Минаха седмици, а аз все още бях в моряшкия дом. Не получих отговор нито от Чикаго, нито от другите градове, където бях изпратил копия от моята теория. Никой не я беше прочел. Тогава в един съботен ден събрах смелост и влязох в един магазин за корабни принадлежности. Там учтиво ме нарекоха „капитане“, когато купих мореплавателска карта на Тихия океан. С навитата карта под мишница се качих на влака за предградията и отидох в Осининг, дето редовно прекарвах неделната си почивка в очарователната вила на едно младо норвежко семейство. По-рано мъжът бил капитан на кораб, а сега — директор на нюйоркския клон на параходното дружество „Фред Олсен“. След като се поосвежихме в басейна, съвсем забравихме градския живот и когато Амбьорг донесе подноса с напитките, седнахме на тревата под знойното слънце. Не можах да се сдържа повече, разтворих картата на тревата и запитах Вилхелм смята ли, че един сал може да пренесе хора от Перу до островите на Южното море и те да оцелеят. Той се слиса и загледа по-скоро мен, отколкото картата, но веднага отговори утвърдително. Почувствувах такава лекота, като че под ризата ми имаше балон, с който летях, Знаех, че всичко, що се отнася до корабоплаване, е за Вилхелм не само работа, но и любимо занимание. Незабавно го посветих в плановете си. За моя изненада той направо ми заяви, че това е чисто и просто лудост. — Но ти току-що каза, че го смяташ за възможно — прекъснах го аз. — Точно така — потвърди той, — но вероятността да не успееш е също тъй голяма. Ти самият никога не си пътувал с балсов сал, а сега изведнъж си представяш, че ще прекосиш с него Тихия океан. Може да успееш, а може би и не. Старите индианци в Перу са се осланяли на опита на много поколения. Може би на всеки сал, който е преминал, се падат по десет, а може би и стотици, които са потънали. Както казваш, инките са плавали в открито море с цели флотилии от такива балсови салове. И ако нещо се случи, съседният сал би могъл да прибере пострадалите, А кой ще ви прибере вас там, сред океана? Дори и да вземеш със себе си радиостанция, не мисли, че ще бъде лесно да се намери някакъв малък сал сред вълните на хиляди мили от сушата. При буря вълните могат да ви отнесат от сала и да се удавите сто пъти, преди някой да стигне до вас. Най-добре ще бъде да изчакаш спокойно, докато някой намери време да прочете твоя ръкопис. Пиши пак, да ги подсетиш, иначе нищо няма да излезе. — Не мога да чакам повече, скоро ще остана без пукната пара. — Тогава ще дойдеш да живееш у нас. А как впрочем мислиш да предприемеш експедиция от Южна Америка без пари? — По-лесно е да заинтересуваш хората от една експедиция, отколкото от някакъв непрочетен ръкопис. — Но какво ще постигнеш с това? — Ще унищожа един от най-тежките доводи против теорията ми, а освен това и науката ще обърне внимание на цялата тая работа. — Ами ако се случи нещо? — Тогава няма да съм доказал нищо. — Значи ще опровергаеш собствената си теория в очите на всички, така ли? — Може би, нали все пак навремето един от десет сала може да е успял, както и ти сам каза. Децата излязоха да играят крокет и през този ден не разисквахме вече този въпрос. Другата сутрин пак отидох в Осининг с картата под мишница. И когато си тръгнах, на картата беше теглена дълга линия от брега на Перу до архипелага Туамоту в Тихия океан. Моят приятел, капитанът, се отказа от надеждата да ме разубеди и часове наред изчислявахме заедно вероятната скорост на сала. — - Деветдесет и седем дни — каза Вилхелм, — но помни, че това е само при теоретически идеални условия с непрекъснат попътен вятър и ако приемем, че салът наистина може да плава, както мислиш ти. Непременно трябва да разчиташ най-малко на четири месеца път и да бъдеш подготвен за доста повече. — Добре — казах обнадежден, — нека смятаме най-малко четири месеца, а да стигнем за деветдесет и седем дни. Вечерта, когато се прибрах и седнал с картата на ръба на леглото си, малката стаичка в моряшкия дом ми се стори двойно по-уютна. Измерих пода, доколкото ми позволяваха леглото и шкафът. О да, салът ще бъде много по-голям! Наведох се през прозореца, за да погледна далечното звездно небе над града, което се виждаше само над главата ми между високите стени на задния двор. Ако на сала бъде тясно, все пак над нас ще е цялото обширно небе с всичките си звезди. На седемдесет и втора западна улица, близо до Сентръл парк, се намира един от най-изисканите и недостъпни клубове в Ню Йорк. Отвън има само малка лъскава месингова табелка с надпис „Клуб на изследователите“, която подсказва на минувачите, че зад вратите се намира нещо необикновено. Но влезе ли вътре човек, изпитва чувството, че е скочил с парашут в някакъв странен свят, който е на хиляди мили от притиснатите между небостъргачите автомобилни върволици на Ню Йорк. Когато след теб се затвори вратата към града, попадаш в атмосфера, която напомня за лов на лъвове, алпинизъм и полярен живот, примесена с чувството, че седиш в салона на луксозна яхта на околосветско пътуване. Трофеи от лов на хипопотами и елени, ловджийски пушки за едър дивеч, зъби на глигани и слонове, бойни тъпани и копия, индиански килими, идоли и модели на кораби, знамена, снимки и карти заобикалят членовете на клуба, когато се събират на вечеря или за да чуят сказки за далечни страни. След моето пътешествие до Маркизките острови бях избран за член на клуба и като най-млад член рядко пропусках събрание, ако бях в града. Но когато в една дъждовна ноемврийска вечер посетих клуба и намерих помещението в необикновено състояние, останах много изненадан. На пода лежеше надута гумена лодка, а в нея пакети със спасителни дажби и принадлежности; по стените и масите бяха разхвърляни парашути, гумени облекла, спасителни пояси и полярни екипировки наред с балони за дестилиране на вода и други интересни принадлежности. Един новоизбран член на клуба, полковник Хескин от отдела за екипировка на въздушните сили, щеше да изнесе лекция и да покаже редица нови военни изобретения, които смяташе, че ще могат в бъдеще да се използуват и за научни експедиции както на север, така и на юг. След лекцията се състояха оживени, весели разисквания. Известният датски полярен изследовател Петер Фройхен, висок, едър мъж, стана и скептично поклати грамадната си брада. Нямал вяра на такива модни патенти. При една от своите експедиции в Гренландия самият той употребил гумена лодка и чувал-палатка вместо ескимоския каяк и иглу и това едва не му струвало живота. Първо, насмалко щял да умре от премръзване в една снежна буря, тъй като ципът, с който се затваряла палатката, бил така замръзнал, че изобщо не можал да влезе в нея. А след това, като отишъл да лови риба, куката се закачила в надутата гумена лодка, пробила я и лодката потънала под него като парцал. Той и неговият другар ескимос едва се спасили на един каяк, който им се притекъл на помощ. Фройхен беше убеден, че и най-способният съвременен изобретател не може да измисли в лабораторията си нещо по-добро от онова, което хилядолетният опит е научил ескимосите да употребяват в родината си. Разискването завърши с неочаквано предложение от страна на полковник Хескин. Членовете на клуба могат при следващите си експедиции да си изберат каквото пожелаят от новите изобретения, които беше демонстрирал, при едно-единствено условие: когато се завърнат, да съобщят в лабораторията му мнението си за тях. Това беше всичко. Същата вечер напуснах последен клуба. Трябваше да прегледам и най-малката подробност на тази нова-новеничка екипировка, която тъй неочаквано попадна в ръцете ми и беше на мое разположение, стига само да поискам. Точно от това се нуждаех — съоръжения, с които бихме могли да се спасим, ако салът против очакванията ми се разпадне и наоколо няма други салове. На следната сутрин, когато закусвах в моряшкия дом, а мислите ми все още бяха заети с екипировката, един добре облечен млад мъж с атлетично телосложение донесе подноса със закуската си и седна на моята маса. Заговорихме и се оказа, че и той не е моряк, а инженер от Трондхайм, дошъл в Америка да закупи машинни части и да добие практика в техниката на хладилното дело. Живеел недалеч и често се хранел в моряшкия дом, защото там готвели хубаво, по норвежки. Попита ме с какво се занимавам и аз накратко му разказах плановете си. Споменах, че ако до края на седмицата не получа положителен отговор за ръкописа си, ще почна усилено да организирам експедицията със сал. Събеседникът ми не говореше много, но слушаше с голям интерес. Четири дни по-късно пак се срещнахме в същата столова: — Какво реши? Ще пътуваш ли или не? — попита той. — Да — казах, — ще пътувам. — Кога? — Колкото може по-скоро. Ако продължавам да се бавя, бурите ще нахлуят от Антарктика и на островите ще настъпи сезонът на ураганите. След няколко месеца трябва да тръгна от Перу, но най-напред трябва да намеря пари и да организирам всичко. — Колко души ще вземеш? — Мислех да бъдем общо шестима, за да има разнообразна компания на сала, а в същото време числото е удобно за четиричасово дежурство на кърмилото в денонощието. Той помълча няколко мига, сякаш предъвкваше някаква мисъл, а след това заяви поривисто: — Дявол да го вземе, как искам да дойда и аз! Мога да се заема с технически измервания и опити. Разбира се, ти ще трябва да подкрепиш изследванията си с точни измервания на ветровете, теченията и вълните. Не забравяй, че ще пресечеш огромни морски пространства, които всъщност са почти непознати, защото са далеч от всички морски пътища. Една експедиция като твоята може да направи интересни хидрографски и метеорологически наблюдения. Добре бих могъл да използувам познанията си по термодинамика. Не знаех нищо за този човек освен това, което може да каже едно открито лице. А понякога то може да каже много. — Добре — казах, — ще тръгнем заедно. Човекът се казваше Херман Вацингер и беше също такъв сухоземен плъх като мене. Няколко дни по-късно заведох Херман като мой гост в Клуба на изследователите. Там се сблъскахме с полярния изследовател Петер Фройхен. Фройхен притежава благословеното качество винаги да изпъква в тълпата. Голям като врата на хамбар и с настръхнала брада, той прилича на пратеник от откритата тундра. Някаква особена атмосфера се излъчва от него — като че винаги води мечка подире си. Заведохме го до една голяма карта на стената и му разказахме за намерението си да прекосим Тихия океан на индиански сал. Докато ни слушаше, той подръпваше брадата си, а момчешките му сини очи станаха големи колкото чинии. После тропна на пода с дървения си крак и притегна колана си с няколко дупки. — Дявол да го вземе, момчета, и аз бих искал да дойда с вас! Старият гренландски пътешественик напълни чашите ни с бира и почна да ни разказва, че вярва в превозните средства на първобитните хора и в способността им да се придвижват по суша и по море, приспособявайки се към природата. Самият той бе пътувал със сал по големите реки в Сибир и с кораба си бе теглил туземци на салове край бреговете на Арктическо море. Докато разказваше, все подръпваше брадата си и повтаряше: „Ой, ой, какво хубаво нещо ви очаква!“ Благодарение на усърдната подкрепа на Фройхен колелата почнаха да се въртят със застрашителна бързина и много скоро се изтърколиха право в скандинавската преса. Още на другата сутрин се почука силно на вратата ми в моряшкия дом. Викаха ме долу на телефона. Като резултат от този телефонен разговор още същата вечер Херман и аз позвънихме на вратата на един апартамент в богаташката част на града. Прие ни добре облечен млад мъж с лачени чехли и копринен халат върху син костюм. Правеше впечатление на изнежен господин. С парфюмирана кърпичка под носа си ни се извини, че бил настинал. Ние знаехме, че по време на войната този човек се бе прославил в Америка с подвизите си като летец. Освен нашия наглед спокоен домакин на срещата присъствуваха двама енергични млади журналисти, които просто бликаха от идеи и желание за работа. За единия от тях знаехме, че е добър кореспондент. На бутилка хубаво уиски нашият домакин обясни, че се интересува от експедицията ни. Предложи да събере необходимите средства, ако приемем да напишем статии за вестниците и ако след завръщането си направим няколко обиколки, за да изнесем лекции. В края на краищата се споразумяхме и пихме за успешното сътрудничество между онези, които ще финансират експедицията, и тези, които ще участвуват в нея. Отсега нататък всичките ни икономически въпроси щяха да бъдат решени. Нашите кредитори се нагърбваха с тях и ние нямаше за какво повече да се тревожим. Херман и аз трябваше веднага да подберем екипажа и съоръженията, да построим сала и да отплаваме, преди да почне сезонът на ураганите. На другия ден Херман подаде оставка и двамата се заехме сериозно със задачите си. Опитната лаборатория на интендантството на въздушните войски ми беше обещала да изпрати чрез Клуба на изследователите всичко, което бях поискал, и дори повече — казаха, че експедиция като нашата била особено подходяща за изпитване на екипировката им. Стори ни се добро начало. Сега най-важната ни задача бе да намерим четирима мъже, готови да тръгнат с нас на сала, и да набавим припаси за пътуването. Мъже, които ще пътуват заедно по море на сал, трябва да се подберат внимателно. Иначе след едномесечно уединение в морето може да се появят неприятности и дразги. Не желаех екипажът на сала да се състои от моряци. Те едва ли знаят повече от нас как да се справят със сал, а при това не исках после, когато ще сме довели начинанието си докрай, да се казва, че може би сме успели само защото сме били по-опитни моряци от древните перуански строители на салове. Все пак трябваше ни на борда един човек, който поне да знае да си служи със секстант, за да отбелязва на картата нашия курс — това беше нужно за научните ни доклади. — Познавам един художник — казах на Херман, — висок, едър мъж, свири на китара и е голям шегобиец. Завършил е морско училище и няколко пъти е обиколил света, преди да се установи в къщи с четка и палитра. Познаваме се още от деца и често сме скитали заедно из нашите планини. Ще му пиша, да го питам… Сигурен съм, че ще дойде. — Изглежда подходящ — потвърди Херман. — Но ни трябва още един, който да разбира от радиостанция. — Радиостанция! — извиках ужасен. — По дяволите, за какво ни е? Какво ще търси тя на един праисторически сал?! — Не е така! Това е предпазна мярка, която няма да окаже никакво влияние върху теорията ти, стига да не предадем някое SOS за помощ. А тя ще ни трябва, за да предаваме метеорологическите си наблюдения и други съобщения. От друга страна, няма да я използуваме за приемане на предупреждения за буря, защото за тази част на океана изобщо няма предупреждения, а дори и да имаше — за какво ли биха ни послужили на тоя сал? Постепенно доводите му заглушиха моите възражения, които се дължаха главно на някаква антипатия към щепсели и бутони, които се въртят. — Може да ти се види странно — признах аз, — но имам отлични връзки с хора, които със съвсем малки радиостанции могат да установят радиовръзка на големи разстояния. През време на войната попаднах в радиопредавателен отдел. Нали знаеш — „всеки човек на мястото си“. Но непременно ще пиша по два реда на Кнут Хаугланд и Торстейн Раби. — Познаваш ли ги? — Да. С Кнут се запознах в Англия през хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година. Англичаните вече го бяха наградили за участието му в парашутния десант, който попречи на немците да създадат атомната бомба; беше радиотелеграфист в акцията за унищожаване на тежката вода.* Когато се запознах с него, току-що се бе върнал от друга акция в Норвегия; гестапото го заловило с таен радиопредавател, поставен в комина на родилния дом в Осло. С помощта на детектор нацистите го открили и обкръжили цялата сграда с войници, като пред всяка врата поставили постове с картечници. Сам Фемер, шефът на гестапо, стоял на двора и чакал да свалят Кнут от комина. Но вместо това неговите собствени хора били повалени. С пистолет в ръка Кнут си пробил път от тавана до мазето и оттам в задния двор, откъдето изчезнал през оградата на болницата, а подире му се сипела градушка от куршуми. Срещнах го в една тайна радиостанция, която се помещаваше в стар английски замък. Беше се върнал, за да организира нелегална връзка между повече от сто радиопредавателни станции в окупирана Норвегия. [* Тежка вода — тежък водороден изотоп. Използува се при производството на атомни бомби. — Б.пр.] Току-що бях завършил обучението си като парашутист и смятахме да скочим заедно в Нурдмарк. Но точно тогава руснаците навлязоха в района на Киркенес и от Шотландия изпратиха във Финмарк малък норвежки отряд, за да замести, тъй да се каже, цялата руска армия. Изпратиха и мен. Там пък се запознах с Торстейн. Беше истинска полярна зима в онези области и северното сияние проблясваше на звездното небе, което денем и нощем се издигаше като катранен свод над нас. Когато, посинели от студ и увити в кожи, навлязохме в пепелищата на опожарения район на Финмарк, от една колибка в планините излезе бодър млад мъж със сини очи и щръкнали руси коси. Това беше Торстейн Раби. Най-напред избягал в Англия и следвал някакъв курс, след което тайно го върнали в Норвегия, някъде около Тромсьо. Там се скрил с малкия си предавател близо до бойния кораб „Тирпиц“ и в продължение на десет месеца всекидневно съобщавал в Англия всичко, което ставало на кораба. Съобщенията си предавал нощем, като съединявал тайния си предавател с приемателната антена на един немски офицер. Неговите редовни доклади направлявали британските бомбардировачи, които в края на краищата унищожили „Тирпиц“. Торстейн избягал в Швеция и оттам пак в Англия. После скочил с парашут и с нов радиопредавател зад линиите на немците в пустошите на Финмарк. Когато немците се оттеглили, той видял, че се намира зад нашите собствени линии и излязъл от скривалището си, за да ни помогне с малкия си предавател, тъй като главната ни станция беше разрушена от мина. Обзалагам се, че и на Кнут, и на Торстейн им е омръзнало да си седят вкъщи и с удоволствие ще се поразходят с дървен сал. — Пиши им и ги попитай — предложи Херман. И тъй писах на Ерик, Кнут и Торстейн по едно късо писмо без каквито и да е хитри увещания: „Възнамерявам да преплавам Тихия океан с дървен сал, за да потвърдя теорията, че населението на островите в Южното море е дошло от Перу. Искаш ли да участвуваш? Не гарантирам нищо освен безплатно пътуване до Перу и тихоокеанските острови и обратно. При пътуването ще намериш добро приложение на техническите си дарби. Отговори веднага!“ С обратната поща пристигна следната телеграма от Торстейн: „Приемам. Торстейн.“ Другите двама също приеха. За шести човек в екипа имахме предвид ту едного, ту другиго, но все се явяваше някаква пречка. Междувременно Херман и аз трябваше да решим въпроса с хранителните припаси. Нямахме намерение по време на пътешествието си да ядем престаряло месо от лама или сушени картофи кумара, тъй като целта ни не беше да доказваме, че някога самите ние сме били индианци. Възнамерявахме да изпитаме качествата и свойствата на сала на инките, неговата устойчивост по море, товарния му капацитет и да видим дали природните сили действително ще го преведат през океана до Полинезия с екипаж на борда. Нашите предшественици — туземците — може наистина да са преживели по пътя със сушено месо и риба, и със сушени картофи кумара, понеже и на сушата са се хранели главно с това. А при самото пътуване щяхме да проверим дали по пътя са могли да си набавят прясна риба и дъждовна вода. За нашето изхранване мислех да взема походни дажби, каквито употребявахме през войната. Точно тогава във Вашингтон пристигна нов помощник на норвежкия военен аташе. Във Финмарк бях служил като помощник-командир на неговата дружина и знаех, че е пламенен човек, който се залавя с упорита енергия да разреши всяка поставена му задача. Бьорн Рьорхолд беше от онези жизнени хора, които се чувствуват просто загубени, когато привършат някоя трудна работа и нямат друга, с която веднага да се заловят. Посветих го писмено в нашето положение и го помолих да използува нюха си, за да издири някаква връзка с главния интендант на американската армия. Имаше изгледи лабораторията им да прави опити с нови походни дажби, които ние можехме да изпробваме, както щяхме да изпробваме екипировката на лабораторията на въздушните сили. Два дни по-късно Бьорн се обади по телефона от Вашингтон. Успял да се свърже с Отдела за връзки с чужбина при Американското военно министерство и оттам отговорили, че искат да знаят точно за какво се отнася. Херман и аз заминахме с първия влак за Вашингтон. Намерихме Бьорн в канцеларията му във военното представителство. — Мисля, че ще се уреди — каза той. — Утре ще ни приемат в Отдела за връзки с чужбина, стига да получим подходящо писмо от полковника. Полковникът беше Ото Мунте Каас, норвежкият военен аташе. Щом чу за какво се отнася, той прояви отзивчивост и на драго сърце се съгласи да ни даде подходящо препоръчително писмо. Когато отидохме на другата сутрин да вземем писмото, той неочаквано стана и каза, че ще е най-добре да дойде с нас. С колата на полковника отидохме до Пентагона, където се помещава Военното министерство. Полковникът и Бьорн седяха отпред в най-елегантните си униформи, а Херман и аз бяхме отзад и поглеждахме през предното стъкло огромната сграда на Пентагона, която се извисяваше към небето сред равнината пред нас. В тази грамадна постройка с трийсет хиляди служители и повече от двадесет и пет километра коридори щеше да се състои предстоящата ни „салова конференция“ с военните големци. Хванах се за главата. Нито преди, нито след това малкият сал не се е струвал на Херман и на мен тъй безпомощно дребен. След безкрайно странствуване из коридори и коридорчета стигнахме пред вратата на Отдела за връзки с чужбина и малко по-късно седяхме около кръгла махагонова маса, обкръжени от блестящи униформи. Председателствуваше самият началник на отдела. Строгият широкоплещест офицер, който седеше важно на единия край на масата, отначало не можеше да разбере каква връзка може да има между Американското военно министерство и нашия дървен сал, но добре обмислените думи на полковника и благоприятният резултат от бурния кръстосан разпит, на който ни подложиха офицерите край масата, постепенно го привлякоха на наша страна и той прочете с интерес писмото от лабораторията на въздушните сили. След това стана и даде на щаба си кратка заповед да ни помогнат да минем по съответния канален ред. Когато вратата се затвори след него, един млад капитан от щаба ми пошепна на ухото: — Обзалагам се, че ще получите каквото искате. Това чисто и просто прилича на малка военна операция и ще внесе известно разнообразие в мирновременното ни канцеларско всекидневие. Освен това представлява отличен случай да се изпитат системно екипировките. Отделът за връзки с чужбина веднага ни уреди среща с полковник Луис от Опитната лаборатория на Главното интендантство и Херман и аз бяхме отведени дотам с кола. Полковник Луис беше приветлив великан с телосложение на спортист. Незабавно свика ръководителите на опитите в различните области. Всички бяха приятелски разположени и веднага започнаха да ни предлагат количествата съоръжения, които искаха да изпитаме старателно. Те надминаха и най-смелите ни очаквания, когато почнаха да изреждат всичко, което можехме да пожелаем — от походни дажби до крем против изгаряне и непромокаеми спални чували. След това ни заведоха да обиколим складовете и да ги разгледаме. Вкусихме от специалните дажби в хубави опаковки, опитахме кибрит, който се пали дори и след като е бил потопен във вода, нови примуси и бидони за вода, гумени чували и специални обувки, кухненски принадлежности и ножове, които плават, и въобще всичко необходимо за една експедиция. Погледнах Херман, Приличаше на послушно момченце, което минава с богатата си леля през сладкарница. Високият полковник вървеше напред и ни демонстрираше всички тия възхитителни неща, и, когато завършихме обиколката, чиновниците от щаба бяха записали точно какво ще ни бъде необходимо и по колко ще искаме от всяко нещо. Смятах борбата спечелена и изпитвах само едно желание: да се втурна в хотела, да заема хоризонтално положение и на тишина и спокойствие да обмисля всичко. Но тогава най-неочаквано дългият любезен полковник каза: — Е, сега трябва да отидем да поговорим с шефа. Той ще реши дали може да ви дадем всичко това. Усетих как сърцето ми се обърна. Значи трябваше да почнем с красноречието си отначало, а един бог знае що за човек ще е тоя „шеф“. Оказа се, че шефът е дребен и извънредно мрачен. Седеше зад писалището си, а когато влязохме в канцеларията му, ни изгледа изпитателно с проницателните си сини очи. Покани ни да седнем. — Е, какво искат тези господа? — запита той рязко полковник Луис, без да откъсва поглед от мен. — О, само някои дреболии — побърза да отговори Луис и в общи черти обясни за какво сме дошли, а началникът му го слушаше търпеливо, без да помръдне. — А какво може да ни дадат в замяна на това? — невъзмутимо попита той. — Е — каза Луис примирително, — надяваме се да ни докладват за качествата на новите припаси и издръжливостта на някои от съоръженията ни, особено при тежки условия, при които ще ги използуват. Извънредно мрачният шеф се облегна бавно и невъзмутимо на стола си, без да сваля поглед от мене. Почувствувах как потъвам в дълбокото кожено кресло, когато той каза студено: — Съвсем не виждам какво биха могли да ни дадат в замяна. В стаята настъпи гробна тишина. Полковник Луис подръпна яката си и никой от нас не продума. — Но — добави внезапно шефът, а очите му заблестяха, — смелостта и изследователската жажда са също от значение. Полковник Луис, дайте им каквото искат! На път към хотела седях в таксито, полуопиянен от възторг, когато Херман, който беше до мене, почна да се киска и смее. — Да не си пиян? — попитах го уплашено. — Не — изсмя се той, — но измислих, че в припасите, които получихме, са включени шестстотин осемдесет и четири консерви ананас. А това е най-любимият ми плод! Когато шест души и един дървен сал с товар трябва да се съберат на едно място някъде по брега на Перу, нужно е да се свършат хиляди неща и повечето от тях едновременно. А ние разполагахме само с три месеца и нямахме вълшебната лампа на Аладин. Върнахме се в Ню Йорк със самолет, с препоръчително писмо от Отдела за връзки с чужбина в джоба и се срещнахме с професор Бере от Колумбийския университет. Той беше председател на Комитета за географски проучвания при Военното министерство и благодарение на неговата намеса Херман получи най-сетне ценните инструменти и апарати, от които се нуждаеше за научните си измервания. След това пак със самолет се върнахме във Вашингтон, за да се срещнем с адмирал Глоувър от Морския хидрографски институт. Старият, добродушен морски вълк свика всичките си офицери и като посочи картата на Тихия океан, която висеше на стената, каза: — Тези млади господа искат да подобрят картите ни за теченията. Помогнете им! Когато колелата се завъртяха още повече, английският полковник Лъмсдън уреди конференция в Британската военна мисия във Вашингтон, на която се разискваха бъдещите ни проблеми и изгледите ни за успех. Получихме множество добри съвети и избрани британски съоръжения, които пристигнаха със самолет от Англия, за да ги изпитаме при пътуването си със сала. Английският военен лекар живо се застъпваше за някакъв тайнствен прах против акули. Ако някоя акула станела прекалено дръзка, трябвало да посипем водата с малко от този прах и акулата веднага щяла да изчезне. — Сър — попитах любезно, — можем ли да разчитаме на този прах? — Е — отвърна англичанинът, като се усмихна, — точно това искаме да узнаем и ние. Когато времето е ограничено и самолетът замества влака, а колата — краката, парите се топят като сняг на слънце, След като изразходвахме и парите от билета ми за връщане в Норвегия, отидохме да почукаме на вратата на приятелите, които ни финансираха, за да си оправим сметките. Там се сблъскахме с неочаквано разочарование. Финансовият ни шеф беше болен на легло, а докато не поемеше отново нещата в свои ръце, двамата му помощници не можеха да сторят нищо. Те държаха твърдо на финансовото ни споразумение, но засега им беше невъзможно да ни помогнат. Помолиха ни да отложим пътуването — молба, която беше съвсем безсмислена, тъй като не можехме вече да спрем многобройните колела, които се въртяха с пълна скорост. Сега ни оставаше само да вървим напред — късно беше да спрем или забавим хода на нещата. Нашите финансови приятели се съгласиха да разтурим сдружението, за да се развържат ръцете ни да действуваме бързо и самостоятелно без тях. И ето ни на улицата с ръце в джобовете. — Декември, януари, февруари — каза Херман. — И в краен случай март — допълних аз, — но тогава на всяка цена трябва да тръгнем. Ако всичко останало изглеждаше мрачно, то поне едно нещо ни беше напълно ясно. Пътуването ни имаше сериозна цел и не искахме да бъдем причислени към разните акробати, които се спущат с празни бъчви по Ниагара или седят в продължение на седемнадесет дни на върха на някой пилон. — Никаква подкрепа от търговци на дъвка или кока-кола — каза Херман. По този въпрос между нас цареше пълно единодушие. Можехме да се сдобием с норвежки крони, но това не решаваше затрудненията от тази страна на Атлантическия океан. Можехме да поискаме субсидия, но кой ли би я отпуснал за някаква си спорна теория. Та нали именно затова предприемахме цяла експедиция. Скоро разбрахме, че нито вестникарски тръстове, нито частни лица ще се решат да вложат капитал в нещо, което не само те, но и всички застрахователни дружества смятаха за самоубийствено пътешествие, Но ако се върнехме живи и здрави, тогава работата щеше да е друга. Изгледите ни бяха доста мрачни и в продължение на много дни не виждахме никакъв изход. Тогава на хоризонта отново се появи полковник Мунте Каас. — Май имате неприятности, момчета — каза той. — Ето ви един чек като начало. Ще ми го изплатите, когато се върнете от островите в Южното море. Няколко души последваха примера на полковника и скоро частният заем беше достатъчно голям, за да продължим работата си без помощта на посредници и други хора. Вече можехме да отлетим за Южна Америка и да почнем строежа на сала. Древните перуански салове са били строени от балсово дърво, което в сухо състояние е по-леко от корк. Балсовото дърво расте и в Перу, но само от другата страна на Андите, и затова мореплавателите по времето на инките потегляли на север все покрай брега чак до Еквадор, където отсичали огромни балсови дървета до самия бряг на Тихия океан. Възнамерявахме да сторим същото. Затрудненията на днешните пътешественици се различават от затрудненията по времето на инките. Сега имаме на разположение автомобили, самолети и пътнически бюра, но за да не бъде всичко прекалено лесно, създали сме нещо, наречено граница, където строги полицаи, украсени с месингови копчета, проверяват самоличността ви, малтретират багажа ви и ви затрупват с печатни формуляри, ако изобщо сте имали късмета да стигнете дотам. Поради страх от хората с месинговите копчета решихме, че не можем да пристигнем в Южна Америка със сандъци и куфари, пълни със странни предмети, да свалим шапки и на развален испански език учтиво да помолим да ни пуснат да влезем, за да потеглим нанякъде със сал. Тогава положително бихме се озовали в затвора. — Трябва да имаме официална препоръка — каза Херман. Единият ни приятел от разтурения триумвират беше кореспондент към Организацията на обединените нации и ни заведе там с кола. Дълбоко впечатление ни направи голямата заседателна зала с представителите на всички нации, които седяха един до друг на скамейките и мълчаливо слушаха речта на един чернокос руснак, застанал пред огромната карта на света, която красеше задната стена. Нашият приятел, кореспондентът, успя в един спокоен миг да доведе един от делегатите на Перу, а по-късно и един от представителите на Еквадор. Потънали в дълбоко кожено канапе в преддверието, те с интерес изслушаха плана ни да прекосим Тихия океан, за да докажем теорията, че създателите на древната култура в собствената им родина първи са достигнали тихоокеанските острови, И двамата обещаха да уведомят правителствата си и да ни подкрепят, когато пристигнем в техн