|	Тери Гудкайнд
|	Призраци


E>
	Който е дошъл с омраза, нека си върви още сега, понеже по омразата си личи човекът.
@	Преведено от „Книгата на живота“
E$

>	Първа глава

	КАЛАН СТОЕШЕ ПРИТИХНАЛА, с облещени очи сред сенките. Злото почука тихичко на вратата. Сгушена отстрани под тясната козирка, се надяваше, че няма да има кой да му отвори. Макар никак да не й се щеше да прекара нощта на открито под дъжда, предпочиташе да не докарва неприятности на невинни хора. Но знаеше добре, че никой не я пита. През прозорците от двете страни на вратата се процеждаше мъждива светлина на фенери, която, бледа и немощна, се отразяваше върху влажния под на преддверието. Табелата над вратата, закачена на два железни обръча, проскърцваше на поривите на вятъра, подгонен от дъжда. Калан успя да различи тъмната мокра табела с нарисувана на нея призрачно бяла фигура на кон. Светлината от прозорците не беше достатъчна, че да й даде възможност да прочете и надписа, но тъй като през последните дни разговорите на трите й спътнички се бяха въртели едва ли не само около това, предположи, че се намират пред „Бялото конче“.
	Миризмата на тор и влажно сено й подсказа, че конюшнята се намира в някоя от съседните потънали в мрак сгради. Сегиз-тогиз в далечината проблясваха светкавици, на чийто фон тя успя да различи масивните силуети на сърдити сгради, изплували като призраци зад плющящите пелени от дъжд. Въпреки постоянния тътен на потопа и грохота на мълниите селото сякаш бе потънало в мъртвешки сън. В такава отвратителна и окаяна нощ Калан си мечтаеше само за топли завивки, под които да се сгуши, скрита от всякакви опасности.
	Сестра Улиция почука пак и в близката конюшня изцвили кон. Ударите по вратата прозвучаха по-силни и настоятелни, с явното намерение да бъдат чути въпреки вилнеещата буря, но не чак толкова, че да звучат враждебно. Обикновено подвластна на необузданите си импулси, този път Сестра Улиция явно бе решила да действа преднамерено сдържано. Калан нямаше представа защо, но предположи, че е нещо свързано с причината, довела ги на това място. Но пък, от друга страна, можеше и да е просто ей така. Подобно на светкавица, тлеещото мрачно настроение на жената бе не само опасно, но и непредвидимо. Калан никога не знаеше кога точно Сестра Улиция ще избухне и това, че още не бе дала воля на чувствата си, не означаваше, че няма да го направи. Останалите две сестри бяха в не по-добро настроение и не по-малко склонни да изгубят контрол над нервите си. Калан си каза, че съвсем скоро трите ще се почувстват по-добре и ще отпразнуват подобаващо очакваната среща.
	Поредната светкавица блесна доста близо и ослепителната й, макар и мимолетна светлина озари цяла улица със сгради, сгушени край калния, прорязан от дълбок коловоз път. Гръмотевицата отекна в планинското село и разтърси земята под краката им.
	Калан си мечтаеше и в нейната душа да просветне и подобно на светкавицата, изкарала наяве скритите в мрака на нощта къщи, да бликне сила, която да осветли скритите спомени от миналото, да разбули мрачната тайна, обвила самоличността й. Изпитваше неистово желание да избяга от Сестрите, да заживее собствения си живот, да разбере какво представлява той — поне това го знаеше със сигурност. Знаеше още и че е преживяла нещо — беше убедена в това. Явно имаше фактори — хора и събития, — които са помогнали тя да се превърне в жената, която е в момента. Но колкото и да се напрягаше да си ги спомни, не успяваше.
	В онзи ужасен ден, когато открадна кутиите по заповед на Сестрите, си обеща, че все някога ще открие истината за себе си, ще разбере коя е и ще бъде свободна.
	Щом Сестра Улиция почука за трети път, отвътре се чу приглушен глас.
	— Чух те! — Беше мъж. По дървената стълба затрополиха боси крака. — Идвам! Ей сега! — Раздразнението, че са го събудили посред нощ, бе замаскирано под принудена любезност към евентуалните клиенти.
	Сестра Улиция изгледа намусено Калан.
	— Както знаеш, тук сме по работа. — Вдигна предупредително пръст пред носа й. — Хич да не ти е минало през главата да създаваш проблеми, че да не ти се случи като предния път.
	При тази забележка Калан преглътна.
	— Да, Сестра Улиция.
	— Дано Тови да ни е запазила стая — проплака Сестра Сесилия. — Не съм в настроение да ми кажат, че няма места.
	— Ще има места — успокои я Сестра Армина, като прекъсна вечната песимистка Сесилия.
	Сестра Армина не беше на възрастта на Сесилия, а млада и красива като Улиция. В очите на Калан обаче, която ги познаваше като характери, външността беше без значение. За нея и трите бяха усойници.
	— Така или иначе, стая ще имаме — додаде тихичко Сестра Улиция и хвърли гневен поглед към вратата.
	Светкавицата насече мътните зеленикави облаци, последва оглушителен гръм.
	Вратата се открехна едва-едва. Измежду сенките надзърна мъжка физиономия; човекът закопчаваше панталона си под нощницата. Завъртя глава насам-натам, за да огледа по-добре пътничките. След като се увери, че не са опасни, отвори по-широко вратата и ги покани вътре.
	— Хайде, влизайте. Влизайте всички.
	— Кой е? — провикна се жена, която слизаше по стълбата в дъното на помещението. В едната си ръка носеше фенер, а с другата повдигаше нощницата си, за да не се спъне, докато бърза надолу по стъпалата.
	— Четири жени, тръгнали на път посред нощ — отвърна мъжът й със сърдит тон, по който недвусмислено си личеше мнението му по въпроса.
	Калан замръзна насред крачка. Той каза „четири жени“.
	Значи ги е видял и четирите и ги е запомнил достатъчно дълго, че да има време да изрече тези думи. Доколкото си спомняше, подобно нещо й се случваше за първи път. Никой освен господарките й, четирите Сестри — трите, които пътуваха с нея, и четвъртата, с която трябваше да се срещнат, — не си спомняше, че я е видял.
	Сестра Сесилия блъсна Калан пред себе си, очевидно без да обръща внимание на това знаменателно изказване.
	— За бога, Орлан! — Жената забърза между две дървени маси. — Покани ги бързо вътре, че времето е направо ужасно.
	Едрите капки дъжд ги подгониха навътре, като все пак успяха да образуват мокро петно на боровия под. Онзи изкриви недоволно устни и затвори вратата, за да прогони навън влагата и виелицата, после върна тежкото желязно резе на мястото му и заключи.
	Жената, чиято коса бе захваната на хлабав кок на тила, повдигна фенера да огледа среднощните гости. Присви очи и обиколи с изумен поглед подгизналите непознати, после ги измери с очи още веднъж. Зяпна да каже нещо, но сякаш в същия миг си забрави мисълта.
	Калан бе виждала този празен поглед хиляди пъти и разбра, че домакинята е запомнила само трите жени. Никой не помнеше Калан достатъчно дълго време, че да успее да каже, че я е видял. Все едно беше невидима. Калан си рече, че този Орлан явно се е объркал заради тъмнината и дъжда, та затова каза на жена си, че са дошли четири гостенки.
	— Заповядайте да се сгреете — подкани ги домакинята и им се усмихна сърдечно. Подхвана под мишница Сестра Улиция и я подбутна към неголямата дневна. — Добре дошли в странноприемница „Бялото конче“.
	Другите две Сестри огледаха стаята с неприкрито любопитство, свалиха си пелерините, тръснаха ги набързо и ги метнаха на една пейка. Калан забеляза само една врата, потънала в сенките край стълбището. Вдясно по-голямата част от стената беше заета от огнище, изградено от плоски камъни. В слабо осветената стая беше топло и от тенджерата, увесена на кука в единия край на огнището, ухаеше съблазнително на яхния. Под дебел слой пепел все още тлееха нагорещени въглени.
	— Същински мокри кокошки сте и трите. Сигурно ви е студено — рече жената и се обърна към мъжа си: — Запали огъня, Орлан.
	Калан забеляза надолу по стълбите да се промъква момиченце на около единайсет-дванайсет години, което застана така, че да може да надзърта в долното помещение изпод ниския таван. Дългата й бяла нощница с надиплени маншети бе украсена с извезано на гърдите конче, като вместо грива и опашка имаше свободни кафяви конопени конци. Малката седна на стълбите, за да гледа какво става долу, като преди това подпъхна нощницата под кокалестите си колене. Усмивката й разкри наниз големи бели зъби. Пътници, пристигнали посред нощ — това явно се считаше за атракция в странноприемница „Бялото конче“. Калан искрено се надяваше атракциите да се изчерпат с това.
	Едрият като мечок Орлан коленичи пред огнището да накладе огъня. В сравнение с дебелите му месести пръсти, нацепените дъбови трески изглеждаха тънки като клечки.
	— Какво ви накара да тръгнете на път в дъжда, и то посред нощ, дами? — попита той през рамо.
	— Бързаме да настигнем една приятелка — отвърна Сестра Улиция и му се усмихна многозначително. Стараеше се тонът й да остане делови. — Имахме уговорка да се срещнем тук. Казва се Тови. Сигурно ни очаква.
	Мъжът се подпря с ръка на коляното, за да се изправи.
	— Нашите гости, особено в размирни времена като днешните, са доста дискретни. Повечето не се представят по име. — Повдигна вежда към Сестра Улиция. — Впрочем и с вас е така, дами.
	— Орлан, те са наши гости — сопна му се жената. — Мокри, а несъмнено и уморени и гладни гости. — Усмихна им се щедро. — Тук ми викат Еми. Мъжът ми се казва Орлан. Въртя „Бялото конче“ вече от доста години, откак родителите му напуснаха тоя свят. — Еми взе три дървени паници от един рафт. — Сигурно сте прегладнели. Хапнете по една яхния. Орлан, донеси чаши и сипи на дамите горещ чай.
	Пътьом Орлан вдигна месестата си длан и показа паниците, които носеше жена му.
	— Взела си с една по-малко.
	— Напротив, точно три са — смръщи чело тя и го изгледа. Орлан взе четири чаши от най-горния рафт на бюфета.
	— Така де, значи са с една по-малко.
	Калан не смееше да гъкне. Нещо не беше наред. Сесилия и Армина застинаха по местата си, облещили очи срещу ханджията. Репликите, разменени между него и съпругата му, не им бяха убягнали.
	Калан хвърли поглед към стълбището и видя надвесеното напред момиченце, което, стиснало перилото, напрягаше взор към стаята долу и се опитваше да проумее за какво си говорят родителите му.
	Сестра Армина сграбчи Сестра Улиция за ръкава.
	— Улиция — подхвана припряно през стиснати зъби, — той вижда…
	Сестра Улиция й изшътка да мълчи. Щом се обърна към Орлан, лицето й беше помръкнало, погледът й святкаше гневно.
	— Имаш грешка. Само три сме.
	Докато говореше, ръгна Калан с дъбовата пръчка, която носеше, и я блъсна в сенките отзад, сякаш те щяха да я направят невидима за очите на мъжа.
	На Калан не й се щеше да стои в сенките. Искаше да е на светло, да я виждат — да бъде истинска. Досега подобно нещо й се бе струвало непостижима мечта, а ето че изведнъж мечтата се превърна в реалност. И трите Сестри бяха сериозно притеснени.
	Орлан сбърчи чело срещу Сестра Улиция. Стиснал и четирите чаши в огромната си лапа, с другата той посочи всяка от посетителките в странноприемницата си.
	— Една, две, три… — Наведе се и надзърна зад Сестра Улиция, за да покаже Калан — четири. Всички ли искате чай?
	Калан примигна изумена. Имаше чувството, че сърцето й е заседнало в гърлото. Този човек я виждаше… и помнеше, че я е видял.


>	Втора глава

	— ТОВА Е НЕВЪЗМОЖНО — прошепна Сестра Сесилия, кършейки ръце. Наведе се към Сестра Улиция, очите й се стрелкаха във всички посоки. — Не може да бъде. — Нямаше и следа от вечната й тъповата усмивка.
	— Нещо не е наред… — подхвана Сестра Армина, но щом сините й очи погледнаха към Улиция, изречението й увисна във въздуха.
	— най-обикновена аномалия — изръмжа шепнешком Сестра Улиция и ги изгледа в упор с леденостуден поглед. Макар и да не бяха раболепни по природа, двете нямаха намерение да спорят с избухливата си водачка.
	Само с три големи крачки Сестра Улиция вече стоеше пред Орлан. Сграбчи го за нощницата. С другата си ръка замахна с дъбовата пръчка към Калан, спотаена в сенките край вратата.
	— Как изглежда тя?
	— Като мокра кокошка — направи неуспешен опит да се пошегува Орлан. Близостта на гостенката явно не му бе особено приятна.
	Калан знаеше с абсолютна категоричност, че не бива да се говори със Сестра Улиция с такъв тон, но Сестрата, вместо да избухне от ярост, явно бе не по-малко изумена от Калан.
	— Това се подразбира. Искам да ми я опишеш — кажи ми какво виждаш.
	Орлан се дръпна, за да се освободи от хватката й. Чертите на лицето му се изопнаха, докато разглеждаше жената, която само той и Сестрите забелязваха на слабата светлина на фенерите.
	— Гъста коса. Зелени очи. Красавица. Като изсъхне, ще изглежда още по-добре, но пък така мокрите й дрехи разкриват по-добре какво има отдолу. — Усмивката му никак не се понрави на Калан, макар че, от друга страна, бе много щастлива от факта, че той я вижда. — Има страхотно тяло — додаде той повече на себе си, отколкото на Сестрата.
	От краткото му, но красноречиво описание Калан се почувства напълно гола. Докато погледът му я оглеждаше от горе до долу, той повдигна ръка да отрие крайчеца на устните си. Тя чу как пръстът му простърга в неизбръснатото му лице. Една цепеница в огнището се запали и огънят затрептя в стаята, като му осигури още по-добра видимост. Погледът му се плъзна нагоре, докато в един момент застина на място.
	— Косата й е дълга като… — Лъстивата му усмивка внезапно се изпари. Примигна изненадан. — Добри духове! — прошепна накрая, бял като платно. Свлече се на коляно. — Простете ми — рече към Калан. — Не ви познах.
	Сестра Улиция стовари дъбовата пръчка върху главата му и в стаята проехтя отчетлив пукот; Орлан подгъна и другото си коляно.
	— Млък! — изсъска Улиция.
	— Какво ти става! — изкрещя ханджийката и се спусна към мъжа си. Коленичи, прегърна го през раменете, за да го подкрепи. Той простена и вдигна огромната си лапа към главата, за да покрие кървавата си рана. Русата му коса под пръстите вече беше подгизнала и потъмняла.
	— Всички сте откачили! — Тя притисна главата на мъжа си към гърдите си и върху нощницата й веднага изплува червено петно. Орлан беше като замаян. — На вратата ни почукаха само три жени — освен ако не пътувате в компанията на дух. Как смеете да…!
	— Млък! — изръмжа Сестра Улиция с тон, от който Калан потръпна, а ханджийката мигом си затвори устата.
	По прозорците продължаваше да ромоли дъжд, в далечината грохотът на мълниите разтърсваше горските масиви. Калан чуваше скърцането на табелата над вратата, която се люлееше напред-назад, подмятана от поривите на вятъра. В къщата цареше мъртвешка тишина. Сестра Улиция стрелна с очи момичето, което вече беше слязло до долната площадка на стълбището, обхванало с ръчички четвъртитата дървена колона.
	Сестра Улиция втренчи в нея убийствен поглед, типичен за разярена магьосница.
	— Според теб колко сме? — Малката стоеше, облещила очи, твърде стресната, за да може да отговори. — Колко! — повтори Сестра Улиция, този път през зъби и с глас, който накара момичето да стисне колоната така, че пръстите й побеляха от напрежението на фона на почернялото дърво.
	— Три — успя най-сетне да пророни детето.
	Сестра Армина, която бе придобила вид на затворена в бутилка мълния, се надвеси към другарката си.
	— Улиция, какво става? Това би трябвало да е невъзможно. Няма как да стане. Нали направихме верификационни заклинания.
	— Външни — додаде Сестра Сесилия.
	— Моля? — примигна Сестра Армина срещу по-възрастната си спътничка.
	— Направихме външни верификационни заклинания. Вътрешен преглед не сме правили.
	— Ти какво, да не откачи? — озъби й се Сестра Армина. — Първо на първо, не е нужно, и второ на второ, де тоя глупак, дето ще тръгне да прави аспектен анализ на верификационно заклинание от вътрешна перспектива! Такова нещо не е правено никога! А и не е нужно!
	— Казвам само…
	Унищожителният поглед на Сестра Улиция ги накара да млъкнат. Сесилия, чиито мокри къдрици бяха залепнали за главата, явно искаше да довърши изречението си, но размисли и млъкна.
	Орлан като че се поокопити, отдели се от прегръдката на жена си и се надигна на крака. От челото му капеше кръв, която се стичаше на струйки от двете страни на широкия му нос.
	— На твое място, ханджийо, бих останал на колене — предупреди го Сестра Улиция.
	Заплахата в гласа й го разколеба само за миг. Щом се изправи, цялото му същество се тресеше от гняв, окървавената му ръка се отдели от раната на главата му. Изопнал гръб, напъчил гърди, той сви дланите си в юмруци. Калан видя ясно, че яростта му го заслепява и му пречи да различи опасността.
	Сестра Улиция даде знак на Калан да стои настрана, като насочи към нея пръчката си. Калан не я послуша и пристъпи напред, с надеждата да промени хода на събитията, преди да е станало твърде късно.
	— Моля те, Сестра Улиция, той ще отговори на всичките ти въпроси… убедена съм. Остави го.
	Трите сестри изгледаха Калан с изненада и недоволство. Никой не се бе обърнал към нея, нито бе искал мнението й. Тя знаеше, че подобна дързост ще й струва скъпо, но наред с това бе наясно и какво би могло да се случи с домакина, ако нещата не се променят, а точно в този момент й се струваше, че е единствената, която би могла да допринесе за това.
	Освен това Калан видя в ситуацията единствения си шанс да разбере нещо за себе си — може би да узнае коя е, а вероятно и да си отговори на въпроса защо единствените й спомени са свързани със съвсем непосредственото минало. Този човек явно я разпозна. Дали не би могло да се окаже, че именно той е ключът, който ще отключи изгубеното й минало. Не можеше да допусне шансът да й се изплъзне, дори да си навлече яростта на господарките си.
	Преди Сестрите да са имали възможност да кажат каквото и да било, Калан заговори на мъжа:
	— Моля ви, господин Орлан, чуйте ме за момент. Търсим възрастна жена на име Тови. Трябваше да се срещне с тези жени тук. Закъсняхме, така че вероятно вече е пристигнала и ни чака. Моля ви, отговорете на въпросите относно приятелката им. Ако изтичате по стълбите и доведете Тови, всичко ще приключи за нула време. След това, също като стихващата буря навън, ще напуснем бързо-бързо живота ви.
	Мъжът сведе глава почтително, сякаш към него се бе обърнала за помощ кралицата му.
	Калан остана не само изумена, но и напълно объркана от подобен израз на уважение.
	— Но ние наистина нямаме гостенка, на име Тови, Майко…
	В стаята блесна ослепителна светкавица, която по нищо не можеше да се сравнява с посестримите си от вилнеещата навън буря. Нагорещената течна ивица светлина, която изригна измежду пръстите на Сестра Улиция, блъсна Орлан в гърдите още преди да е довършил обръщението, което му беше на устата. Разтърсващият тътен от близостта до епицентъра на взрива отекна дълбоко в гърдите на Калан. Ударната вълна запрати Орлан назад и той се стовари върху масата и двете пейки, след което се претърколи и се залепи за стената. Смъртоносната сила на взрива едва не го разполови. От останките от ризата му се виеше пушек. Там, където тялото му се блъсна в стената, преди да се свлече на пода, остана кървава диря.
	След като оглушителният грохот отшумя, в ушите на Калаи зазвуча болезнена тишина. Еми, облещила невярващ поглед пред ужасното събитие, което щеше да промени хода на целия й живот, успя да изкрещи само една-единствена дума: „Не!“
	Калан притисна с длан устата и носа си не само от отвращение, но и за да се предпази от миризмата на кръв и обгорена плът. Фенерът, поставен на масата, се бе прекатурил на пода и бе угаснал; в стаята трептяха неспокойни сенки, хвърляни от огъня и сегиз-тогиз от някоя светкавица, нахлула през тесните високи прозорци.
	В спокойна нощ без гръмотевици и светкавици подобен взрив със сигурност би събудил цялото градче. Дървените паници, които носеше Еми, изтрополиха на пода и се изтърколиха надалеч. Тя изпищя от ужас и се втурна към мъжа си.
	Сестра Улиция беше неконтролируема. В яростта си пресрещна Еми, която така и не успя да стигне до Орлан.
	Сестра Улиция залепи ханджийката за стената.
	— Къде е Тови! Искам отговор! Казвай!
	Калан видя дакрата, блеснала в ръката на Сестрата. Непретенциозното оръжие приличаше на най-обикновен нож, но от дръжката му вместо острие, стърчеше наточена метална пръчка. И трите Сестри имаха дакри. Калан ги бе виждала да използват това оръжие при сблъсъците им със съгледвачите от Императорския орден. Беше се уверила, че е достатъчна безобидна драскотина по тялото на жертвата плюс бърза мисъл от страна на Сестрата, използваща дакрата, за да се стигне до летален изход. Всъщност убиваше не самата дакра, а Сестрата, която използваше посредничеството на оръжието, за да потуши искрата на живота. Ако Сестрата не отдръпнеше ножа паралелно с желанието си да убие, за противника нямаше никакъв шанс за избавление.
	През тесните прозорчета край вратата примигна светкавица, чиито дълги заострени сенки побягнаха по пода и към стените, докато Сестрите се опитваха да обуздаят обезумялата ханджийка. Щом над помещението се спусна мрак, третата Сестра хукна нагоре по стълбите. Калан се метна към момичето.
	Докато малката тичаше към майка си, Калан я пресрещна и я сграбчи през кръста, за да я задържи на място. Детето ококори очи в ужас, тъй като паметта й не можеше да задържи спомена за Калан дори за толкова време, че да осъзнае кой или какво я е сграбчило — сякаш към нея бе протегнало ръка нищото. по-ужасното беше, че малката току-що бе станала свидетел на убийството на баща си. Калан знаеше, че подобна потресаваща картина не се забравя цял живот.
	През оглушителното трополене на дъжда и вятъра Калан дочу стъпките на Сестрата, която тичаше по коридора. От време на време спираше, за да отвори поредната врата. Всеки гост, събуден от гълчавата и виковете, който бе посмял да излезе от стаята си в сумрачния коридор, щеше да се изправи лице в лице срещу разярена Сестра на мрака. Останалите, които още спяха в леглата си, щяха да бъдат сполетяни от същата съдба.
	Еми виеше от болка. Калан знаеше защо.
	— Къде е! — крещеше Сестра Улиция в лицето на ханджийката. — Къде е Тови!
	Еми й отвърна с викове да не наранява дъщеря й.
	Калан знаеше, че е сериозна тактическа грешка да издаваш пред врага най-големите си страхове. В този случай обаче информацията едва ли беше от значение: едно, че бе прекалено очевидно от какво се страхува една майка и, второ, че Сестрите не се нуждаеха от този коз. Видът на обезумялата от ужас майка плашеше детето напълно достатъчно. Малката се мяташе неистово. Въпреки всичките си усилия обаче бе прекалено крехка, за да може да се възпротиви на Калан.
	Стиснала здраво момичето, Калан я дръпна през вратата край стълбището и я скри в тъмната стаичка. Благодарение на светкавиците, които продължаваха да осветяват прозорците, Калан видя, че се намират в кухня, която явно служеше и за склад на провизии.
	Момичето крещеше, изпаднало в дива паника, съизмерима с ужаса на майка й.
	— Всичко е наред — прошепна Калан в ухото й, като не отпускаше хватката си около нея, докато се опитваше да я успокои. — Ще те защитя. Не се притеснявай, няма нищо страшно. — Калан съзнаваше, че я лъже, но сърце не й даваше да изрече истината. Детето продължаваше да се мята в обятията й с неизчерпаема енергия. Явно от нейна гледна точка бе попаднала в ръцете на дух, който се пресягаше да я издърпа в Отвъдното. Дори да я виждаше, Калан знаеше, че момичето я забравя още преди мисълта й да превърне възприятието в познание. Същото беше и с думите на Калан — те стигаха до слуха на детето, но се изпаряваха от съзнанието му още преди да са имали възможност да бъдат осмислени. Секунда след като някой видеше Калан, той не си спомняше за нейното съществуване.
	Така бе с всички освен с Орлан. А ето че той беше мъртъв.
	Калан притискаше към себе си уплашеното момиченце. Не беше съвсем ясно дали го прави заради себе си или заради нея. За момента усилието да опази детето от ужаса на това, което сполетяваше родителите й, бе единственото, което Калан можеше да направи. Момичето от своя страна, продължаваше да се гърчи в ръцете й, да се опитва да се изплъзне, сякаш бе в лапите на чудовище, което възнамеряваше да я разкъса хладнокръвно. За Калан бе мъчително да вижда, че и вдъхва още повече страх, отколкото успокоение, но ако я пуснеше в съседната стая, щеше да стане още по-лошо.
	Блесна поредната светкавица, която привлече погледа на Калан към прозореца. Беше достатъчно широк, за да може да се измъкне през него. Навън бе тъмно, около сградите се простираше гъста гора. Можеше да разчита на дългите си крака, на силата и пъргавостта си. Знаеше, че стига да реши, би могла за нула време да се шмугне през прозореца и да потъне в горските дебри.
	Но и преди се беше опитвала да избяга от Сестрите. Знаеше, че нито нощта, нито гората биха могли да я скрият от жени с техните коварни способности. Коленичила в тъмното, притиснала детето до гърдите си, Калан затрепери. Дори при самата мисъл за бягство по челото й изби пот от страх, че подобни идеи биха могли да обтегнат поставените й ограничители. При спомена за предишни подобни опити й се зави свят, припомни си болката. Не би могла да понесе пак такова страдание — не при положение, че беше безсмислено. Беше невъзможно да избяга от Сестрите.
	Щом вдигна поглед, видя как тъмната сянка на една от Сестрите се спуска по стълбището.
	— Улиция! — беше гласът на Сестра Сесилия. — Всички стаи горе са празни. Няма никакви гости.
	Сестра Улиция изруга с мрачна клетва.
	Сянката на Сестра Сесилия се завъртя и запълни рамката на вратата, сякаш самата смърт положи унищожителния си поглед върху живите. В съседната стая Еми виеше и ридаеше. В мъката, болката и ужаса си бе неспособна да отвърне на грубо зададените въпроси на Сестра Улиция.
	— Искаш ли майка ти да умре? — попита Сестра Сесилия със смразяващия си глас.
	Бе не по-малко жестока и опасна от Армина и Улиция, но говореше тихо и спокойно, което бе дори по-стряскащо от крясъците на Сестра Улиция. Неприкритите заплахи на Сестра Армина бяха елементарни и непресторени, но отправени с повече злъч. Сестра Тови като че ли изпитваше някакво извратено удоволствие от подхода си към въдворяване на дисциплина и дори в прилагането на мъчения. Калан от опит знаеше, че да откажеш да изпълниш тяхно желание означава да си причиниш почти невъобразими страдания. В края на краищата те винаги постигаха своето.
	— Искаш ли? — повтори Сестра Сесилия невъзмутимо.
	— Отговори й — прошепна Калан в ухото на момиченцето. — Моля те, отговори на въпроса й. Хайде.
	— Не — пророни детето.
	— Тогава ни кажи къде е Тови.
	В стаята зад Сестра Сесилия майката на момичето простена за последно и притихна. Калан чу как тялото й се стовари върху пода. Къщата притихна.
	От сумрака зад вратата изпълзяха още две мрачни сенки и застанаха зад Сестра Сесилия. Калан разбра, че Еми няма да може да отговаря на повече въпроси.
	Сестра Сесилия влезе в стаята и пристъпи към момичето, което Калан държеше здраво в прегръдката си.
	— Всички стаи са празни. Защо в странноприемницата ви няма гости?
	— Никой не е идвал — успя да отвърне малката, цяла разтреперана. — Слуховете за нашествия откъм Стария свят плашат пътниците.
	Калан го знаеше. След като напуснаха Народния дворец в Д’Хара и се отправиха в южна посока с неголямо речно корабче, за да прекосят доста необитаем и отдалечен район, на няколко пъти се сблъскваха с части от войските на император Джаганг или попадаха на изоставени биваци край реката, където бяха нощували тези безскрупулни зверове. Слуховете за техните жестокости вероятно се разпространяваха по-бързо от горски пожар.
	— Къде е Тови? — настоя Сестра Сесилия.
	Калан дръпна момичето зад себе си, за да я отдалечи от Сестрите, и ги изгледа с гневен поглед.
	— Не виждате ли, че е дете! Оставете я на мира!
	Прониза я остра болка. Имаше чувството, че мускулите й са разкъсани до последната фибра. За миг изгуби представа за това къде се намира и какво става. Стаята се залюля. Гърбът й се блъсна в стенните шкафове с невъобразима сила. Вратичките се отвориха. Отвътре изхвръкнаха тенджери, тигани и друга посуда и се изтърколиха с грохот по дървения под. Чинии и чаши се счупиха с трясък.
	Калан се стовари по лице на пода. Опита се да омекоти удара, като протегна ръце напред, но дланите й бяха изпорязани от назъбени парчета глинени съдове. Усети нещо остро да опира в основата на езика й и осъзна, че бузата й е пронизана от остра като бръснач стъклена отломка. Стисна зъби и прекърши стъклото, за да не му позволи да прободе целия й език. С усилие успя да изплюе кървавото стъклено острие.
	Остана да лежи просната на пода, смаяна, дезориентирана, неспособна да дойде на себе си. От гърлото й се изтръгваха стонове, не можеше да помръдне. Установи, че с всеки следващ стон губи способността да си поеме обратно дъх. Губеше въздуха си глътка по глътка, без да успее да го възстанови. Напрегна мускули, за да се опита да напълни дробовете си. Болката, която я прерязваше през стомаха, бе парализираща, парираше всякакви опити за дишане.
	Отвори уста в последен отчаян опит и най-сетне успя да всмуче толкова необходимата й глътка въздух. Изплю още кръв и остри парченца стъкло. Вече започваше да усеща и болката от забитото в езика острие. Калан бе неспособна да накара ръцете си да се движат, да се надигне от пода, камо ли да направи усилие да извади заседналото парче стъкло.
	Извърна очи нагоре. Различи тъмните силуети на Сестрите, които ограждаха момичето. Вдигнаха я във въздуха и долепиха гърба й в огромен топор, поставен в средата на стаята. Трите се бяха хванали за ръце, а Сестра Улиция се наведе напред, за да може ужасеното дете да я погледне право в очите.
	— Знаеш ли коя е Тови?
	— Старицата! — извика детето. — Възрастната жена!
	— Именно — възрастната жена. Какво друго знаеш за нея? Малката си пое дълбоко въздух, думите сякаш отказваха да се изтръгнат от гърлото й.
	— Беше едра. Огромна. Възрастна и едра. Едва ходеше. Сестра Улиция се наведе още по-близо и впи пръсти в крехкото вратле на детето.
	— Къде е? Защо не е тук? Трябваше да се срещнем в странноприемницата. Защо си е тръгнала?
	— Няма я — извика момичето. — Тръгна.
	— Защо? Кога беше тука? Кога си тръгна? Защо?
	— Преди няколко дни. Беше тук. Отседна при нас за няколко нощи. Но преди два-три дни си тръгна.
	Сестра Улиция изкрещя от ярост и запрати детето в стената. Събрала всички сили, Калан успя да се надигне на длани и колене. Малката се свлече на пода. Въпреки мизерното си положение Калан запълзя по пода през натрошените стъкла и глинени съдове и закри детето с тялото си. Малката не можеше да разбере какво става и зарида още по-горко.
	Към нея се приближиха стъпки. Калан забеляза наблизо сатър. Момичето пищеше и се мяташе, за да се освободи, но Калан я притискаше към пода.
	Щом сенките на жените се приближиха, пръстите на Калан обвиха дървената дръжка на тежкия сатър. Не мислеше, просто действаше: заплаха, оръжие. Все едно гледаше как някой друг го прави. Оръжието в ръката й я дари с дълбоко вътрешно задоволство. Юмрукът й се стегна около кървавата дръжка. Оръжието оживя. По стоманеното острие пробягаха отблясъци.
	Когато жените бяха достатъчно близо, Калан внезапно вдигна ръка, готова да нанесе удар. Преди да е успяла да осъществи намерението си, усети силен удар в областта на корема, сякаш я фраснаха с дебела цепеница. Отхвръкна в другия край на помещението.
	Оказа се закована за стената под въздействието на мощен натиск. Стаята сякаш се бе отдалечила в дъното на дълъг, мрачен тунел. Болката я погълна. Понечи да повдигне глава, но не успя. Мракът я обгърна.
	Когато отвори очи, Калан видя как момичето се опитва да угоди на Сестрите, които се бяха надвесили над нея.
	— Не знам. Нямам представа защо си тръгна. Каза, че трябвало да замине за Каска.
	Над стаята надвисна тишина.
	— За Каска ли? — попита накрая Сестра Армина.
	— Да, така каза. Трябвало да отиде в Каска.
	— Носеше ли някакъв багаж със себе си?
	— Със себе си ли? — проплака момичето, все още треперейки. — Не ви разбирам. Как така със себе си?
	— Със себе си! — изкрещя Сестра Улиция. — Какво носеше със себе си! Все е носела нещо — чанта, мях за вода. Други вещи. Забеляза ли нещо, което носеше със себе си?
	Момичето се поколеба и Сестра Улиция я зашлеви през лицето достатъчно силно, че да й избие зъб.
	— Забеляза ли какво носеше със себе си? От носа на детето потече струйка кръв.
	— Един ден, докато беше слязла да вечеря, отидох да й кача чисти кърпи и забелязах нещо. Нещо странно.
	Сестра Сесилия се надвеси над нея.
	— Странно ли? Какво по-точно!
	— Приличаше на… на кутия. Беше я увила в бяла рокля, но коприненият плат беше толкова гладък, че кутията се беше изсулила малко. Приличаше на кутия, само дето беше чисто черна. Ама не просто черна като обикновеното черно. Беше черна като самата нощ. Толкова черна, че като че ли би могла да погълне светлината на деня.
	Трите сестри се изправиха мълчаливо. Калан знаеше точно за какво говори момичето. Защото лично бе отишла в Градината на живота в Народния дворец, двореца на Господаря Рал, и бе взела и трите такива кутии.
	Когато Калан се появи на прага на градината с първата кутия, Сестра Улиция й беше бясна, защото не донесе и трите кутии наведнъж. Но те се бяха оказали по-големи от очакваното и нямаше място да ги скрие едновременно в раницата си. Затова тя изнесе първо едната. Сестра Улиция бе увила зловещия предмет в бялата рокля на Калан и го бе връчила на Тови със заръката да избърза напред и да ги чака на уреченото място. Сестра Улиция не искаше да рискува да ги хванат в двореца с една от кутиите, затова предпочете да не оставя Тови да чака, докато Калан се върне в Градината на живота за другите две кутии.
	— Защо Тови е заминала за Каска? — попита Сестра Улиция.
	— Не знам — изхленчи детето. — Наистина не знам, кълна се. Просто я чух да казва на родителите ми, че трябва да тръгва. За Каска. Беше преди няколко дни.
	В тишината, просната на пода, Калан се бореше за всяка глътка въздух. И всяка глътка въздух й причиняваше раздираща болка в дробовете. Беше наясно, че това е само началото на агонията й. След като Сестрите приключеха с момичето, щяха да насочат вниманието си и към нея.
	— Дали да не поспим, след като така или иначе вали — предложи Сестра Армина. — Можем да тръгнем утре рано сутринта.
	Сестра Улиция, вдигнала дакрата в юмрука си на хълбока, крачеше между детето и топора, потънала в размисъл. Под ботите й хрущяха парчетата от натрошени керамични съдове.
	— Не! Нещо не е наред — рече накрая към останалите.
	— Нещо със заклинанието ли имаш предвид? Задето ханджията я видя ли?
	Сестра Улиция махна с ръка.
	— Не, това беше най-обикновена аномалия. Имам предвид, че по принцип нещо се е объркало. Защо Тови ще тръгне без нас? Беше получила ясни инструкции да се срещнем тук. Така е и станало — пристигнала е, но после си е тръгнала. Нямало е други гости, наблизо не са се мотаели войници от Императорския орден, знаела е, че пътуваме към нея, и въпреки това е тръгнала. Няма логика.
	— И защо към Каска? — продължи мисълта й Сестра Сесилия. — Защо е тръгнала към Каска?
	Сестра Улиция се обърна пак към момичето.
	— Някой дойде ли при Тови, докато беше тука? Кой я посети?
	— Вече ви казах — никой. Докато старицата беше отседнала при нас, никой друг не е идвал. Нямахме други гости освен нея. Странноприемницата ни се пада встрани от главния път. Никой не попада тук случайно.
	Сестра Улиция продължи да кръстосва насам-натам.
	— Не ми харесва тая работа. Нещо не е наред, но не мога да разбера какво точно.
	— Съгласна съм с теб — подкрепи я Сестра Сесилия. — Тови не би си тръгнала просто така.
	— Но точно това е сторила. Питам се защо? — Сестра Улиция спря пред момичето. — Каза ли нещо друго? Остави ли някакво съобщение, може би писмо? — Малката преглътна сълзите си и поклати глава. — Нямаме друг избор — пророни Сестра Улиция. — Ще трябва да последваме Тови до Каска.
	Сестра Армина махна с ръка към вратата.
	— Тази вечер? В дъжда? Не мислиш ли, че ще е по-добре да изчакаме до сутринта?
	Сестра Улиция, потънала в размисъл, погледна жената.
	— Ами ако се появи някой? Не ни трябват повече усложнения, ако искаме да изпълним задачата си. най-малкото, което искаме, е Джаганг и хората му да надушат, че сме наблизо. Трябва да настигнем Тови и да вземем кутията — знаем колко голям е залогът. — Измери с очи мрачните лица на двете жени пред себе си, после продължи: — Освен това не ни трябват свидетели, които да докладват, че сме минали оттук, и да кажат какво сме търсели.
	Калан разбра точно какво има предвид Сестра Улиция.
	— Моля ви — успя да пророни тя, надигайки се на треперещите си ръце, — оставете я. Та тя е само едно малко момиче. Не разполага с информация, която би могла да бъде полезна на когото и да било.
	— Но знае, че Тови е била тук. Знае какво е носила със себе си. — Сестра Улиция сбърчи недоволно чело. — Знае, че я търсим.
	Калан се опита да придаде повече сила на гласа си. — Тя не е никаква заплаха за вас. Та вие сте магьосници — тя е само дете. Как би могла да ви навреди?
	Сестра Улиция хвърли бърз поглед през рамо към детето.
	— Освен това знае къде отиваме. — Сестра Улиция се вгледа право в очите на Калан. Без да се обръща към момичето зад себе си, заби дакрата си в корема й с изненадваща сила. Малката ахна от изненада.
	Без да откъсва очи от Калан, Сестра Улиция се ухили зловещо. Калан си рече, че сигурно това означава да гледаш Пазителя на мъртвите право в очите в бърлогата му в най-неизбродимите дебри на вечността в отвъдното му царство.
	Сестра Улиция повдигна вежда.
	— Нямам намерение да оставям каквито и да е следи.
	От ококорените очи на момичето сякаш заструи светлина. Тя се отпусна и се строполи на пода, разперила ръце под неестествени ъгли. Безжизненият й поглед остана втренчен в Калан, сякаш я обвиняваше, че не си е удържала на думата.
	Обещанието, което Калан даде на детето — „Ще те защитя“, — отекна в главата й.
	Изкрещя в безпомощна ярост, започна да удря с юмруци по пода.
	Следващият вик бе от болка, която я изстреля директно към стената. Този път не се свлече на пода, а остана да виси като закована, сякаш я държеше невидима сила. Знаеше, че тази сила е магическа.
	Не можеше да диша. Някоя от сестрите се бе погрижила да притисне гърлото й. Напрегна всичките си сили, за да си поеме въздух, ръцете й задрапаха към желязната яка на врата й.
	Сестра Улиция се приближи и почти допря лицето си до нейното.
	— Днес извади голям късмет — изсъска с отровен глас. — Нямаме време да се занимаваме с поведението ти — поне не веднага. Но не се заблуждавай — няма да ти се размине, без да си понесеш последствията.
	— Да, Сестро — успя да пророни Калан с огромно усилие. Знаеше, че липсата на отговор ще утежни положението й допълнително.
	— Предполагам, че си твърде глупава, за да осъзнаеш нищожеството и безсилието си в сравнение с по-могъщите от теб. Може би този път, когато получиш още един урок, дори мижитурка като теб ще проумее някои неща.
	— Да, Сестро.
	Макар да беше напълно наясно, че ще се постараят тя да бъде в достатъчно добра форма, че да научи и следващия си урок, Калан пак би постъпила по същия начин. Единственото й съжаление беше, че не успя да предпази момичето, както й обеща. Когато открадна трите кутии от двореца на Господаря Рал, тя остави на тяхно място най-скъпото, което притежаваше: статуетка на горда жена, стиснала юмруци покрай тялото си, извила гръб, отметнала назад глава, сякаш готова да се изправи срещу силите, които се опитват, но не успяват да я прекършат.
	Онзи ден в двореца на Ричард Рал Калан бе натрупала сила. Докато стоеше в градината му и гледаше статуята, която реши да остави там, Калан се закле, че ще си върне живота. А това означаваше да се бори за живот, пък дори за живота на малкото непознато момиче.
	— Да вървим — изръмжа Сестра Улиция и се насочи към вратата, като очакваше останалите да я последват.
	Силата, която държеше Калан за стената, внезапно я отпусна и тя се строполи на пода.
	Падна на колене, окървавените й ръце разтриваха гърлото й, опитваше се да си поеме въздух. Пръстите й обходиха ненавистната яка, чрез която Сестрите я контролираха.
	— Хайде, движение! — заповяда Сестра Сесилия с тон, който подтикна Калан незабавно да се изправи на крака.
	Хвърли поглед през рамо и видя втренчените в нея безжизнени очи на детето, които я изпращаха.


>	Трета глава

	РИЧАРД ВНЕЗАПНО СЕ ИЗПРАВИ. Краката на масивния дървен стол, на който седеше, простъргаха шумно по грубия каменен под. Дланите му все още бяха опрени на ръба на масата с отворената отгоре книга, която той четеше пред сребърния фенер.
	Във въздуха се усещаше някакъв проблем.
	Не че миришеше на нещо, не беше и заради влажността или температурата — нощта си беше топла и лепкава. Проблемът беше в самия въздух. Нещо във въздуха не беше наред.
	Ричард не можеше да си обясни откъде му хрумна тази изненадваща мисъл. Нямаше ни най-малка представа каква би могла да бъде причината. В миниатюрната читалня нямаше прозорци, така че не знаеше какво става навън — дали времето е ясно, ветровито или е излязла буря. Беше сигурен само, че е нощ.
	Кара, която седеше на мекия кожен стол зад него и също четеше, скочи от мястото си. Изгледа го с очакване, но не каза нищо. Ричард я бе помолил да прочете няколко исторически книги, които бе открил. Всякаква информация за древните времена, когато бе написана книгата, озаглавена „Лавинен огън“, би могла да се окаже полезна. Кара не се беше възпротивила. Всъщност тя нямаше навика да се оплаква от каквото и да било, стига да не й бъде отнета възможността да закриля Господаря Рал. След като имаше възможност да стои в една стая с него, нямаше нищо против да прочете всички книги, които той й даде. Друга Морещица, Бердин, умееше да чете на високо Д’харански и преди време му помогна изключително много с разчитането на текстове, писани на този древен език, на който често биваха написани много редки книги. Сега обаче Бердин беше доста далеч — в Народния дворец. Но пък разполагаха с предостатъчно книги на собствения им език, които и Кара би могла да прегледа.
	Кара проследи погледа му, който се плъзна по покритите с ламперия стени и обходи чудатите украшения по рафтовете: лакираните кутии с инкрустирани сребърни орнаменти, миниатюрните костени фигурки, лъскавите камъчета, поставени в кутийки с кадифена подплата, декоративните стъклени вазички.
	— Господарю Рал — не се сдържа накрая, — нещо не е наред ли?
	— Усещам нещо лошо във въздуха. — Ричард й хвърли поглед през рамо.
	Едва след като забеляза напрежението, изписано на лицето й, той си даде сметка колко абсурдно са прозвучали думите му.
	За Кара обаче нямаше никакво значение дали звучат абсурдно или не, важното беше, че според Господаря Рал има някакъв проблем — тоест потенциална заплаха. Агиелът скочи в юмрука й, при което кожената й униформа проскърца. Стиснала оръжието си в ръка, тя огледа стаичката, като се взираше в сенките, сякаш очакваше от тях всеки миг да излезе призрак.
	На челото й се изписа напрежение.
	— Звярът ли е?
	На Ричард не му бе хрумнало. Звярът, който Сестрите на мрака бяха създали по заръка на Джаганг, за да преследва по петите Ричард, все още представляваше потенциална заплаха. На няколко пъти досега това същество се бе пръквало буквално от нищото.
	Колкото и да се напрягаше, Ричард не можа да определи какво точно го притеснява. Макар да не можеше да посочи точния източник на безпокойството си, имаше чувството, че би трябвало да е нещо познато, нещо, което му е известно и което би трябвало да разпознае. Не можеше да прецени дали чувството му е реално, или е плод на въображението му.
	Поклати глава.
	— Не… едва ли е звярът. по-различно е.
	— Не стига другото, Господарю Рал, ами прекара почти цялата нощ в четене. Може би просто си изтощен.
	Беше му се случвало да се сепва тъкмо преди да се унесе в дрямка, дезориентиран и объркан от плавното потъване в мрачната хватка на кошмари, от които в будно състояние не му оставаше никакъв спомен. Но този път беше различно; нямаше нищо общо с унеса и дрямката. Пък и въпреки умората нямаше никакво намерение да заспива — чувстваше се прекалено напрегнат и обезпокоен.
	Едва ден по-рано бе успял да убеди останалите, че Калан наистина съществува, че не е плод на въображението му, нито пък заблуда, родена в резултат на нараняване. най-накрая всички около него повярваха, че Калан не е негов налудничав сън. Сега, когато най-сетне можеше да разчита на помощта им, чувството, че е неотложно важно да я намери, го подтикваше да върви напред и не му даваше да заспи. Не можеше да си позволи да губи време за почивка — не и сега, когато част от мозайката започваше да се подрежда.
	Докато Ничи разпитваше Тови в Народния дворец, точно преди смъртта й, успя да научи потресаващите подробности за това как четирите жени — Сестрите Улиция, Сесилия, Армина и Тови — са предизвикали ефекта на лавинния огън. След като освободиха сили, държани в тайна между кориците на древна книга в продължение на хиляди години, спомените за Калан на всички, освен на Ричард, бяха заличени мигновено. Незнайно как, но мечът му го бе предпазил. Докато все още пазеше спомена си за Калан, той бе принуден да се раздели с меча в усилието си да я открие.
	Теорията за лавинния огън бе създадена от древните магьосници. Някога те се нуждаели от средство, което да им позволи да се придвижват незабелязани сред врага, без никой да им обръща внимание. И намерили начин да променят човешката памет чрез Субстрактивна магия, която разкъсвала на парченца спомените на даден човек, след което ги реконструирала и свързвала по нов начин. Прякото следствие на този процес било пораждането на нереален спомен, който запълвал празнините, създадени при изтриването от мислите на хората на набелязания субект.
	Магьосниците, които създали тази теория, в крайна сметка започнали да вярват, че отприщването на подобен процес би могло да породи лавина от непредвидени и неконтролируеми събития. Според тях подобно явление би имало ефекта на горски пожар и би продължило да унищожава и връзките с други хора, чиято памет първоначално не е била засегната. В крайна сметка осъзнали, че благодарение на тези си необятни, поголовни и разтърсващи последствия лавинният огън крие реалната опасност да разнищи самия свят на живота, така че изобщо не посмели да го изпробват.
	А тези четири Сестри на мрака го бяха сторили — и то върху Калан. Тях не ги беше грижа дали ще унищожат света на живите. В крайна сметка нали това бе дългосрочната им цел.
	Ричард нямаше време за спане. Сега, след като най-сетне бе успял да убеди Ничи, Зед, Кара, Натан и Ан, че не е луд и че Калан съществува наистина, макар да е заличена от паметта им, те бяха готови на всичко, за да му помогнат.
	Той отчаяно се нуждаеше от помощта им. Трябваше да намери Калан. Тя бе неговият живот. Тя бе неговата половинка. Тя бе всичко за него. Несравнимият й интелект го бе поразил още от първата им среща. Споменът за красивите й зелени очи, за усмивката и докосването й не му даваше мира. Всеки един миг, докато беше буден, бе истински кошмар, защото беше убеден, че не прави всичко възможно, че сигурно има и още нещо, за което не се е сетил.
	Макар че никой друг не си спомняше Калан, Ричард не можеше да мисли за нищо друго. Често го обземаше усещането, че той е единствената й връзка със света и ако престане да си я спомня, ако спре да мисли за нея, в крайна сметка тя наистина ще престане да съществува.
	Но съзнаваше, че ако иска да постигне нещо, ако има намерение да открие Калан, трябва от време на време да изтласква встрани мислите си за нея и да се съсредоточи върху непосредствената си работа.
	Обърна се към Кара.
	— Ти не чувстваш нищо особено, така ли?
	— Намираме се в Магьосническата кула, Господарю Рал — изгледа го тя изпод вежди. — Тук по принцип се чувствам особено. От това място кожата ми настръхва.
	— Имам предвид повече от обичайното.
	Тя въздъхна и прокара ръка по дългата си руса плитка, преметната отпред на рамото.
	— Не.
	— Да вървим. — Ричард грабна един фенер.
	Излезе от стаичката и се озова в дълъг коридор, застлан изобилно с няколко слоя дебели пътеки, сякаш натрупани тук, защото нямаше къде другаде да бъдат оставени. Преобладаваха убитите цветове и класическите мотиви, макар че от по-долните пластове надничаха по-ярки оранжеви и жълти багри.
	Меките тъкани заглушаваха шума от стъпките му, докато минаваше покрай двойни врати от двете страни на коридора, зад които се криеха мрачни стаички. Дългокраката Кара го следваше с лекота. Ричард знаеше, че доста от стаите, покрай които минаваха, са библиотеки, други бяха просто преходни помещения, които водеха към други зали, едни оскъдно обзаведени, други пищни — малки кубчета в сложния лабиринт на необятната Кула.
	Щом стигнаха разклонение, Ричард зави надясно и пое по коридор със стени, боядисани със спираловидни мотиви, които с вековете бяха придобили топъл златистокафеникав оттенък. Озоваха се пред стълбище, където Ричард заметна длан през полираната бяла мраморна колона и пое надолу по стълбите. Нагоре стълбището се виеше около квадратна галерия, която се губеше в тъмното, в далечните горни катове на Кулата.
	— Къде отиваме? — попита Кара.
	— Не знам — отвърна Ричард, леко сепнат от въпроса. Кара го изгледа мрачно.
	— Искаш да кажеш, че просто ей така ти хрумна да тръгнеш да претърсваш хиляди и хиляди стаи, кула с големината на планина, дори вградена в планината, докато междувременно очакваш най-случайно да попаднеш на нещо?
	— Има нещо във въздуха. Просто гоня интуицията си.
	— Гониш вятъра — каза хладно и леко подигравателно Кара. Подозрителността й се събуди наново. — Нали не се опитваш да използваш магия?
	— Кара, знаеш не по-зле от всеки друг, че не умея да използвам дарбата си. Не бих могъл да прибягна до магия, дори да исках.
	И определено не искаше.
	Прибегнеше ли до дарбата си, звярът би го открил по-лесно. Неизменната му пазителка Кара се притесняваше да не би той по невнимание да направи нещо, с което да призове звяра, създаден по заповед на император Джаганг.
	Ричард се съсредоточи върху непосредствения проблем и напрегна сили да определи какво по-точно странно има във въздуха. Мисълта му се зае да анализира усещанията му. Установи, че въздухът се е променил и е като при буря. Беше станал един такъв нагнетен, тревожен.
	най-сетне, след като минаха по няколко мраморни стълбища, се озоваха насред непретенциозен коридор от каменни блокове. Продължиха по него, като подминаха няколко разклонения, докато накрая спряха, а Ричард втренчи поглед в тъмната спирала от каменни стъпала, обезопасени с железен парапет. Той заслиза, Кара го последва. Щом стигнаха до долу, прекосиха къс коридор с таван от дъбови греди, след което се озоваха в стая, от която като лъчи излизаха множество коридори. Отвън кръглото помещение бе заобиколено от сиви гранитни колони, които поддържаха позлатените трегери на всеки от обвитите в мрак коридори.
	Ричард вдигна фенера и напрегна взор да пробие тъмнината. Самата стаичка му беше непозната, но установи, че се намират в някак по-различна част на Кулата — дотолкова по-различна, че изведнъж разбра какво имаше предвид Кара, когато му каза, че тук я побиват тръпки. Единият от коридорите, за разлика от останалите, тръгваше под доста сериозен наклон към самата утроба на Кулата. Ричард се запита защо в този случай няма друго стълбище, а е предпочетен стръмният наклон.
	— Насам — рече той на Кара и я поведе по наклона в тъмнината.
	Слизаха сякаш безкрайно дълго. най-накрая все пак се озоваха в просторно помещение, което макар да не бе широко повече от три-четири метра, на височина достигаше около двайсет и няколко. Ричард се почувства като мравка на дъното на дълга тясна просека в земните недра. Вляво се издигаше естествена скала, издялана направо от самата планина; стената отдясно бе иззидана от гигантски каменни блокове. Минаха през множество стаи и потъваха все по-дълбоко и по-дълбоко в просеката. Колкото по-навътре отиваха, толкова по-вяло се справяше фенерът.
	Ричард изведнъж осъзна какво всъщност е почувствал. Въздухът беше такъв, какъвто понякога се усещаше около хора с изключителна дарба. Спомни си как всичко около някогашните му учителки, сестрите Сесилия, Армина, Мериса и особено около Ничи, пращеше и пукаше. На моменти бе имал чувството, че въздухът около Ничи направо ще се възпламени — толкова могъща бе силата, извираща от нея. Но това усещане винаги се бе пораждало при непосредствена близост до съответния човек. А не просто ей така, в пространството.
	Още преди да забележи светлината, която се процеждаше от една от стаите в далечината, той разбра, че причината е именно там. Не би се учудил, ако въздухът в целия коридор засияеше. Пред него бе разтворена огромна двойна порта с обков от месинг, която водеше към слабо осветена библиотека. Веднага разбра, че това е мястото, което търси. Едва прекрачил прага, отвъд изкусно орнаментираните със символи врати, Ричард застина насред крачка, ококорен от учудване.
	Просторното помещение разполагаше с десетина сводести прозореца, през които нахлу ослепителна светкавица, която озари дълги редици с рафтове. Високите и тесни прозорци опасваха цялата зала. Между тях се издигаха лакирани махагонови колони, скрити зад тежки тъмнозелени кадифени драперии, поръбени със златни ширити и прихванати с въженца с пискюли, за да не закриват прозорците. Парченцата стъкло на прозорците не бяха съвсем прозрачни, а доста плътни. При всяко блясване на светкавицата прозорците като че ли също засияваха. Фенерите с рефлектори, разположени навсякъде из помещението, го огряваха с меко сияние и светлината им се отразяваше от лакираните плоскости на масите, отрупани с разтворени книги.
	Рафтовете не отговаряха на първоначалните очаквания на Ричард. На доста от тях наистина имаше книги, но останалите бяха отрупани с други вещи — имаше всичко, от прилежно сгънати парчета лъскав плат, през метални спирали, зелени стъклени шишета, сложни конструкции от дървени пръчки, пергаментови свитъци, до древни кости и дълги, закривени зъби, които Ричард не успя да разпознае и нямаше никаква идея откъде са.
	При следващата светкавица сенките от прозоречните рамки заподскачаха из цялата стая, обиколиха маси, столове, колони, шкафове и бюра, така че сякаш цялата стая бе прорязана на парчета.
	— Какво правиш, Зед?
	— Господарю Рал — отвърна Кара тихичко точно зад гърба му, — май дядо ти е откачил.
	Зед се обърна и изгледа Ричард и Кара, които стояха на прага. Вълнистата бяла коса на стареца, която стърчеше във всички посоки, леко оранжевееше на светлината на свещите, но при всяко проблясване на светкавицата ставаше бяла като сняг.
	— Малко сме заети точно в момента, момчето ми.
	В средата на стаята Ничи висеше във въздуха над една масивна маса. Ричард примигна, за да се увери, че наистина вижда това, което му се стори, че вижда. Краката й бяха отделени на цяла педя от плота. Тя стоеше неподвижна във въздуха.
	Колкото и невъзможно и смайващо да изглеждаше това, не то беше най-ужасното. Върху масата беше начертан магически символ, наречен Милостта. Май беше изобразен с кръв. Над самия знак, подобно на завеса около Ничи, бяха увиснали неподвижни линии. Ричард не за пръв път виждаше магьосник да чертае магически символ, така че беше убеден, че може да вярва на очите си — макар че точно подобна картина срещаше за пръв път.
	Изключително сложният символ от сияещи зелени линии висеше във въздуха като триизмерна фигура.
	Ничи, неподвижна като статуя, се носеше в средата на тази сложна геометрична фигура. Изящните й черти сякаш се бяха вкаменили. Едната й ръка беше леко повдигната. Пръстите на другата, спусната покрай тялото й, бяха разперени. Стъпалата й не бяха хоризонтални, като на изправен човек, а бяха увиснали като при скок. Пищната й руса коса бе леко повдигната, сякаш насред скока й във въздуха се бе отлепила от главата й, точно преди краката й да докоснат земята… и точно в този миг нещо я бе превърнало в камък.
	Не изглеждаше съвсем жива.


>	Четвърта глава

	РИЧАРД, ОСТАНАЛ БЕЗ УМА И ДУМА, гледаше как Ничи се рее във въздуха над масивната маса, заобиколена от кръстосващи се геометрични линии, които пулсираха в зелено край нея. По тялото й не потрепваше нито фибра. Сякаш изобщо не дишаше. Сините й очи бяха втренчени в далечината, без да мигат, като че взрени в свят, достъпен само за тях. Познатите й изящни черти изглеждаха като консервирани на фона на зеленикавата светлина, която струеше от опасващите я линии.
	Ричард си помисли, че прилича повече на мъртва, отколкото на жива — като труп в ковчег точно преди да бъде положен в земята.
	Гледката беше едновременно невъзможно красива и дълбоко разтърсваща. Ничи приличаше на безжизнена статуя от плът и светлина. Кичури руса коса бяха застинали на плавни вълнички, дори отделни дълги косми бяха спрели неподвижно във въздуха. Ричард имаше чувството, че тя всеки миг ще се строполи върху масата.
	В един момент установи, че е престанал да диша, и си пое дълбоко дъх.
	Сякаш в унисон с бушуващата сила ка светкавиците отвъд прозорците, въздухът в стаята пращеше от енергията, съсредоточена в тази изключително — дори за нетренираното око на Ричард — сложна магия. Именно това необичайно състояние на въздуха бе привлякло вниманието му и го бе подмамило да напусне малката читалня.
	Ричард по никакъв начин не можеше да си обясни случващото се, не можеше да разбере какво е наложило използването на подобен род магия. Мигновено бе запленен от нея, но в същото време се чувстваше и разочарован, понеже всичките тези неща му бяха доста далечни. Преди всичко обаче гледката му се струваше някак зловеща и плашеща.
	Тъй като бе израсъл в Западната земя, където магията бе непозната, понякога се чудеше какво ли е пропуснал — особено в моменти като този, когато се чувстваше безнадеждно невеж. В други случаи обаче, както при залавянето на Калан, изпитваше дълбока омраза към магията и му се искаше никога да не му се бе налагало да се сблъсква с нея.
	Верните последователи на Императорския орден биха намерили цинично задоволство в подобни хладни мисли по отношение на магията, родени от Господаря Рал.
	Въпреки че бе израсъл далеч от всяка магия, с течение на времето Ричард беше принуден да научи едно-друго за нея. най-малкото, поне беше наясно, че Милостта, начертана под Ничи, е мощно средство, използвано от хората, родени с дарбата. Знаеше още и че изобразяването на този символ с кръв се прави рядко и само в изключително сериозни случаи.
	Докато оглеждаше искрящите кървави нишки, които очертаваха Милостта, Ричард забеляза нещо, от което косъмчетата по тила му настръхнаха. Едното стъпало на Ничи бе повдигнато точно над центъра на Милостта — онази част, която представляваше светлината на Създателя, откъдето извираше не само животът, но и лъчите, изобразяващи дарбата, която минава през живота, през воала и накрая отива във вечността на Отвъдния свят.
	Другото й стъпало беше застинало на сантиметри над масата, извън най-външния обръч на символа — над онази част, която представляваше Отвъдния свят.
	Ничи висеше между света на живота и света на смъртта. За Ричард беше ясно, че това не е нещо обичайно.
	Плъзна поглед отвъд стряскащата гледка на реещата се в пространството Ничи и различи в сенките силуетите на Натан и Ан, които сегиз-тогиз биваха осветявани от светкавици — заприличаха му на призраци, които ту се скриваха, ту се появяваха. Двамата също бяха вперили очи в издигнатата над сияйното заклинание Ничи.
	Зед, вдигнал ръка на кокалестия си хълбок, докато с другата се почесваше по голобрадото лице, бавно заобиколи масата и огледа внимателно набъбващата и все по-сложна плетеница от светещи зелени линии.
	Отвъд високите прозорци светкавиците продължаваха да блестят ослепително, но тътенът на гръмотевиците бе заглушен от дебелите стени на Кулата. Ричард се вгледа в лицето на Ничи.
	— Тя… добре ли е?
	Зед го изгледа така, сякаш напълно бе забравил за присъствието му в стаята.
	— Моля?
	— Питах дали е добре?
	— Откъде да знам? — повдигна вежди Зед.
	Ричард разпери ръце и ги остави да се отпуснат безпомощно покрай тялото му, невярващ и изумен.
	— Нима не си ти този, който я постави в това положение, Зед?
	— Не съвсем — пророни Зед и пристъпи напред, като разтъркваше длани една в друга.
	Ричард се приближи към масата под Ничи.
	— Какво става тук? Ничи добре ли е? В опасност ли е? най-сетне Зед го погледна и въздъхна.
	— Не сме съвсем сигурни, момчето ми.
	Натан се измъкна от сенките и се приближи до масата, обляна от зеленикава светлина. В тъмносините очи на Пророка се четеше недвусмислена тревога. Разпери ръце в успокоителен жест, дългата му бяла коса обърса раменете му, които се повдигнаха леко.
	— Надяваме се, че е добре, Ричард.
	— Нищо й няма — увери го Ан, която бе пристъпила зад Натан.
	Широкоплещестият Пророк се надвеси над нея. С непретенциозната си вълнена рокля и посребряла коса, събрана на тила на хлабав кок, край Натан тя изглеждаше още по-скромно облечена. Ричард си помисли, че всъщност почти всеки би изглеждал скромно в сравнение с Натан.
	Ричард вдигна ръка към гнездото от геометрични линии, които опасваха Ничи.
	— Какво е това?
	— Верификационна мрежа — отвърна дядо му.
	— Верификационна ли? — свъси чело Ричард. — Че какво проверява?
	— Лавинния огън — отвърна мрачно Зед. — Опитваме се да разберем как точно работи едно лавинообразно събитие, за да намерим начин да преобърнем процеса.
	— Аха — почеса се по слепоочието Ричард.
	Цялата тази работа му се струваше все по-съмнителна. Отчаяно копнееше да намери Калан, но в същото време беше сериозно притеснен какво ще стане с Ничи при този опит да бъдат разкрити тайнствените сили, създадени от древните магьосници. В качеството си на Първи магьосник Зед притежаваше способности и таланти, които Ричард изобщо не би могъл да си представи, а онези магьосници от древните времена бяха несравнимо по-могъщи от него. Макар да притежаваха голяма сила, Зед, Натан, Ан и Ничи бяха принудени да се борят с неща извън своя опит, извън своите способности — с неща, от които се бяха страхували дори онези древни магьосници. Но нима имаха избор?
	Освен че беше лично загрижен за Ничи, Ричард се нуждаеше от помощта й, за да открие Калан. Макар че другите по всяка вероятност бяха по-могъщи и опитни от Ничи, сборът от всичките й качества я поставяше в по-друга плоскост. Тя беше може би най-могъщата магьосница, раждала се някога. Онова, което другите постигаха с цената на много усилия, за Ничи беше въпрос на един поглед. Макар сам по себе си този факт да бе наистина забележителен, за Ричард Ничи бе много по-ценна с други свои качества. С изключение на Калан, той не познаваше друг човек, способен да се съсредоточи върху поставената цел с такова упорство като Ничи. Кара притежаваше подобна целеустременост, когато се касаеше за безопасността на Господаря Рал, но Ничи бе способна да фокусира цялата си енергия върху всяка поставена цел. Някога, когато тя беше негов враг, непоколебимото й упорство я правеше не само дълбоко ефективна, но и ужасно опасна.
	Ричард се радваше, че всичко това се промени. Откакто той започна да издирва Калан, Ничи се превърна в най-близкия му и най-верен приятел. Като в същото време съзнаваше ясно, че сърцето му принадлежи на Калан и това не би могло да се промени.
	Той прокара пръсти през косата си.
	— Е, защо виси там, насред онези линии?
	— Тя единствена сред всички нас знае как да си служи със Субстрактивна магия — обобщи Ан. — Лавинният огън се възпламенява и поддържа чрез субстрактивни елементи. Опитваме се да разберем цялото заклинание — както адитивните, така и субстрактивните му компоненти.
	Ричард си каза, че сигурно са прави, но от това не му стана по-добре.
	— И Ничи се е съгласила?
	— Всъщност идеята беше нейна — прокашля се Натан. Естествено. Понякога Ричард имаше чувството, че тази жена умишлено търси път към смъртта.
	В подобни моменти му се искаше да знае повече за тези неща. Пак го обзе познатото усещане, че е пълен невежа. Вдигна ръка към онова, което се рееше над масата.
	— Нямах представа, че при верификационните заклинания се използват хора. Искам да кажа, не знаех, че тези мрежи биват хвърляни около хора като нея.
	— И ние не знаехме — отвърна Натан с дълбокия си, властен глас. Ричард се почувства неловко под погледа на Пророка, затова побърза да се обърне към Зед.
	— Какво искаш да кажеш?
	— За пръв път някой от нас извършва аспектен анализ на верификационна мрежа от вътрешна перспектива — сви рамене Зед. — За подобно нещо се изисква Субстрактивна магия, така че тази верификационна мрежа вероятно не е хвърляна от хиляди години насам.
	— Тогава откъде знаехте как да го направите?
	— Това, че никой от нас не го е правил — намеси се Ан, — не означава, че не сме проучвали различни източници по въпроса.
	Зед посочи една от съседните маси.
	— Прочетохме книгата, която ти намери — „Лавинен огън“. Оказа се, че никой от нас не се е сблъсквал с по-сложна материя, така че се опитахме да вникнем във всяка дума. Макар че никога досега не бяхме прибягвали до вътрешна перспектива, тя всъщност е само продължение на онова, което вече знаем. Ако човек знае как се борави със стандартна верификационна мрежа и притежава нужните елементи от дарбата, може да извърши аспектен анализ от вътрешна перспектива. Точно това прави Ничи и точно затова се наложи именно тя да го стори.
	— Ако става въпрос за стандартен процес, тогава защо е нужно да се прави по този начин?
	Зед посочи линиите, обгръщащи Ничи.
	— Вътрешната перспектива би трябвало да разкрива в подробности самата същност на заклинанието — до най-елементарно ниво, — а не само онова, което се вижда при стандартния верификационен процес. Тъй като се предполага, че така би могло да се научи повече, отколкото по обичайния начин, а Ничи от своя страна притежава способностите, необходими, за да го активира, решихме единодушно, че би било полезно да прибегнем до това.
	Ричард започна да диша малко по-леко.
	— Значи използвате Ничи просто за да бъде направен абстрактен анализ. И само толкова.
	Зед не устоя на погледа на Ричард и побърза да разтърка веждите си с ръка.
	— Става въпрос само за верификационен процес, Ричард, не за възпламеняване на действително събитие, така че в известен смисъл не е нещо реално. Това, което истинското заклинание постига за един миг, тази инертна форма разтяга до продължителен верификационен процес, който дава възможност за детайлен анализ. Макар и не без рискове, това, което виждаш около Ничи, не е жизнеспособно заклинание.
	Зед се прокашля.
	— Само че когато е било хвърлено истинското заклинание, вместо Ничи то е намерило Калан и всичко е било повече от реално.
	По ръцете на Ричард пробягаха иглички. Устата му така пресъхна, че дума не можеше да отрони. Усети как сърцето му пулсира през вените на шията му. Надяваше се това да не е истина.
	— Но нали каза, че Ничи ви е била необходима, за да направите това заклинание. Понеже само тя умеела да борави със Субстрактивна магия. Калан не би могла да стори подобно нещо за Сестрите — а и във всеки случай не би им сътрудничила.
	Зед поклати глава.
	— Сестрите са хвърлили истинското заклинание около Калаи. Те владеят Субстрактивната сила и не са се нуждаели от сътрудничеството на Калан. Ние искахме Ничи да действа отвътре, като използва елементи както на Адитивната, така и на Субстрактивната магия, за да се опитаме да разберем как действа. Двата случая са съвсем различни.
	— Ами тогава…?
	— Ричард — прекъсна го дядо му, — както вече ти казах, имаме доста работа. Не му е сега времето да обсъждаме всичко това. Трябва да наблюдаваме процеса, за да се опитаме да вникнем в поведението на заклинанието. Би ли ни оставил да си вършим работата, а?
	Ричард пъхна ръце в задните си джобове.
	— Разбира се.
	Плъзна поглед към Кара. За хората, които не я познаваха добре, лицето й изглеждаше безизразно, но за Ричард то беше красноречиво и отразяваше собствените му подозрения. Извърна очи към дядо си.
	— Имате ли някакви… затруднения?
	Зед стрелна останалите с очи и изсумтя в отговор, след което се зае да изследва геометричните фигури, които обгръщаха носещата се във въздуха жена.
	Ричард познаваше дядо си достатъчно добре, за да прецени, че е или мрачен, или крайно притеснен. Нито едното, нито другото не му се стори приемливо. И самият той започна да се притеснява — за Ничи.
	Докато всички останали отстъпиха назад, за да огледат по-отдалеч сияещата верификационна мрежа, която продължаваше да чертае все нови и нови линии в пространството, Ричард пристъпи напред. Бавно заобиколи масата, докато накрая за пръв път се вгледа в линиите, които се кръстосваха във всички посоки около Ничи.
	С приближаването си до масата той осъзна, че линиите всъщност образуват цилиндър в пространството, а Ничи е поставена вътре в него. Тоест линиите обикаляха около Ничи, докато се срещнат. Ричард си престави цилиндричната форма в двуизмерен образ, все едно разгърна свитък, за да може да изгради по-ясна представа в главата си. Така постепенно започна да осъзнава, че в плетеницата от линии има нещо странно познато.
	Колкото повече го изучаваше, толкова повече не можеше да откъсне поглед от него, сякаш нещо го привличаше неустоимо… всмукваше го в модела от линии, ъгли и арки. Имаше чувството, че би трябвало да знае какво вижда, само дето не можеше да се сети какво е.
	Помисли си, че вероятно би трябвало да гледа на това заклинание, хвърлено над Калан — подобно на това, което виждаше в момента пред очите си, — като на нещо лошо, но не се чувстваше така. Заклинанието си беше там; то не би могло да е нито добро, нито лошо.
	Лошите бяха онези, които бяха обвили Калан с тази мрежа. Онези четири Сестри бяха използвали заклинанието като инструмент за постигане на зловещите си намерения. То се бе превърнало в част от плана им да се сдобият с кутиите на Орден и да освободят Пазителя от отвъдния свят — да пуснат смъртта при живота. Всичко това заради някакви си празни обещания за безсмъртие.
	Както гледаше линиите, Ричард започна да разпознава ритъма в тях, фигурите, които описваха, потока. И постепенно като че започна да вниква в смисъла им.
	Започна да прозира целта на изображението.
	Ричард посочи една точка в близост до протегнатата дясна ръка на Ничи, точно под лакътя.
	— Това тук не е както трябва — рече той и сбърчи чело пред изваяната от светлина материя.
	— Не е както трябва ли? — сепна се Зед.
	Ричард изобщо не беше усетил, че е изрекъл на глас мислите си, при това достатъчно силно, че да го чуят останалите.
	— Да, именно. Има нещо сбъркано.


>	Пета глава

	РИЧАРД ПРОДЪЛЖИ ДА ОБСЛЕДВА ЛИНИИТЕ, като килна глава на една страна, за да ги проследи по-добре по сложната плетеница, която продължаваше във всички посоки, за да се събере в средата на тялото на Ничи. Започваше да проумява смисъла им и по-висшия замисъл на символа.
	— Струва ми се, че липсва една поддържаща структура. — Посочи с пръст вляво. — Имам чувството, че би трябвало да започва оттук, какво ще кажете? Оттук би трябвало да тръгва линия, която да се връща обратно към лакътя й.
	Вниманието му се съсредоточи върху ритъма на линиите и той сякаш потъна в свой собствен свят.
	— Невъзможно е да знаеш подобно нещо — отбеляза вяло Ан. Скептицизмът й не го обезкуражи.
	— Когато видиш окръжност, която е сплескана от едната страна, разбираш, че нещо не е както трябва, нали? Знаеш, че не би трябвало да е сплескана.
	— Но това тук не е просто окръжност, Ричард. Ти нямаш ни най-малка представа за какво става въпрос. — Успя да се овладее, преди да е повишила тон още повече, сключи ръце пред себе си и си пое дълбоко дъх. Накрая продължи: — Просто исках да кажа, че конкретно в този случай има доста усложнения, с които не си наясно. Ние тримата все още не успяваме да разкрием механизма, който задвижва заклинанието, макар всеки от нас да има зад гърба си огромен опит. Въпреки всичките си знания и школовка сме ужасно далеч от разгадаването на начина на действие. А ти нямаш и минимална представа от подобна сложна материя.
	Без да се обръща към нея, Ричард махна с ръка, за да разсее тревогата й.
	— Все едно. Формата е емблематична. Натан килна глава на една страна.
	— Ембле-каква?
	— Емблематична — повтори Ричард, като не откъсваше очи от плетеницата от линии, опитвайки се да отличи основната нишка в структурата.
	— Е, и? — обади се Зед, след като Ричард отново потъна в дълбокомислено мълчание.
	— Разбирам езика на символите — отвърна разсеяно той, като следваше внимателно основната нишка, която се виеше зигзагообразно през изображението. — Вече го споменах.
	— Кога?
	— Още докато бяхме при Калните. — Ричард потъна в очертанията на символа, като се опитваше да схване доминиращата структура сред по-низшите разклонения. — И Калан беше там. Както и Ан.
	— Боя се, че не си спомняме — призна Зед, забелязал, че Ан поклаща смутено глава. После въздъхна тъжно: — Поредният спомен, свързан с Калан, който е изгубен заради стореното от онези Сестри.
	Думите му минаха покрай ушите на Ричард. Като се увличаше все повече и повече в наблюдението, той размаха пръст напред-назад към едно място под лакътя на Ничи, където линиите се прекъсваха. — Казвам ти, тук липсва една линия. Убеден съм.
	Ричард се обърна към дядо си. И видя, че всички са го зяпнали. — Ето тук — посочи отново той, — от края на тази извивка до тези пресичащи се триъгълници — тук трябва да има линия.
	— Линия ли? — сбърчи чело Зед.
	— Да. — Не можеше да повярва, че не я е забелязал досега. Струваше му се напълно очевидно, все едно да започнеш да пееш песен, а да оставиш част от мелодията неизпята. — Ли