Тери Гудкайнд
Колоните на сътворението — Моята библиотека

ПЪРВА ЧАСТ

Посвещава се на момчетата от Разузнавателните служби на САЩ, които десетилетия се борят самоотвержено за запазването на живота и свободата, въпреки че са осмивани, прокълнати, ругани и оковавани от чакалите на злото.

Злото няма намерение да разкрива пред нас грозната истина на коварните си планове, а идва забулено под ефирните одежди на добродетелта и шепне сладостни слова, за да ни подмами в мрачното ложе на вечните ни гробове.

 

 

ПЪРВА ГЛАВА

 

ДОКАТО ПРЕБЪРКВАШЕ ТРУПА, Дженсън Дагет откри нещо, което и през ум не и бе минавало, че ще намери. Стресната, тя се отпусна назад на пети. Бръснещият вятър рошеше косите и, ококорените и очи се взираха в четливо изписаните ръбати букви върху малкото късче хартия, прилежно сгънато на четири така, че краищата му да съвпадат. Примигна, сякаш можеше да се надява, че когато отвори очи, буквите ще са изчезнали. Че са били мрачна илюзия. Те обаче, явно съвсем истински, не помръдваха.

Макар да осъзнаваше, че е абсурдно, я обзе усещането, че мъртвият дебне да види реакцията и. Тайно плъзна поглед към очите му. Мътни и непроницаеми. От хорските приказки знаеше, че мъртвите изглеждат като заспали. Не и този. Очите му бяха категорично мъртви, бледите му устни — изопнати, лицето му — восъчно. Върху набития му врат личеше алено петно.

Естествено, не я гледаше. Вече нищо не можеше да види. Но извърнатата му към Дженсън глава създаваше такова усещане. Все едно я гледаше.

Оголелите клони по скалистия хълм зад гърба и се поклащаха на вятъра и протракваха като кокали. Късчето хартия в ръцете и пърхаше заедно с тях. Сърцето и запрепуска бясно.

По принцип се гордееше с хладнокръвието си. Даде си сметка, че отпуска прекалено много свобода на въображението си. Но нали и беше първият труп, никога преди не бе виждала тъй гротескно неподвижен човек. Беше ужасно да не долавяш дишане. Преглътна, с усилие усмири ритъма на собственото си дишане, нервите си обаче не съумя да овладее.

Макар войникът да бе мъртъв, не и се нравеше главата му да е обърната към нея, затова се изправи, повдигна дългите поли на роклята си и заобиколи тялото. Внимателно сгъна парчето хартия както си беше и го пъхна в джоба си. По-късно щеше да има време да се тревожи за написаното. Предполагаше как ще реагира майка и на двете думи.

Решена да приключи докрай претърсването, приклекна от другата страна на мъжа. Така както се бе извъртял, все едно гледаше към пътеката, откъдето бе паднал. Сякаш се питаше какво ли е станало и как се е озовал на дъното на дълбоката скалиста долина с прекършен врат.

Наметалото му нямаше джобове. Към колана му бяха привързани две кесийки. В едната имаше сух спирт, брус и ремък за точене. Другата бе пълна с дрънкулки. Никъде нямаше име.

Ако войникът познаваше местността като Дженсън, би избрал обиколния маршрут покрай скалата, вместо да минава по стръмната пътека горе, където по това време на годината се задържаха опасни заледени участъци. Ако пък не е искал да губи набраната височина, е могъл поне да избере пътя през гората, въпреки че оттам се вървеше по-трудно заради избуялия клонак. Станалото — станало. Ако имаше как да разбере самоличността му, Дженсън можеше да се свърже с негови близки или поне с някой, който го познава. Хората щяха да питат. Вкопчи се в тази извинителна мисъл и продължи да рови.

Някак по инерция в главата и отново се върна въпросът какво ли прави този човек тук. Не искаше да приеме, че красноречивият отговор се крие в прилежно сгънатото късче хартия. Не можеше да няма друго обяснение. Но какво ли би могло да бъде? Ако искаше да прегледа и другия му джоб, трябваше да отмести ръката му.

— Простете ми, добри духове — прошепна и повдигна отпуснатата ръка.

Безжизнена, тя бе тежка и неподвижна. Дженсън сбърчи нос с отвращение. Човекът бе вкочанен като ледената земя под него, студен като пръските дъжд, падащи от стоманеното небе. По това време на годината безжалостният западен вятър почти винаги довяваше сняг. Необичайната упорита мъгла и ситният дъждец определено бяха направили заледените участъци по пътеката през върха още по-опасни. Трупът го доказваше.

Дженсън знаеше, че ако постои още известно време тук, приближаващият зимен дъжд няма да и прости. Беше наясно, че всеки, който дръзне да остане навън в такова време, рискува да заплати за безразсъдството с живота си. За късмет тя живееше наблизо. Но не се ли прибереше скоро, майка и щеше да се разтревожи и щеше да тръгне да я търси, а Дженсън не искаше да я излага на лошото време и влагата.

Бе понесла към къщи пълните мрежи с риба от езерото. Майка и я очакваше. Сега мрежите лежаха оттатък мъртвото тяло на мъжа, където Дженсън ги бе захвърлила, покрусена от ужасната гледка.

Пое си дълбоко дъх, за да си възвърне увереността, и се насили да довърши претърсването на джобовете му. Каза си, че сигурно вече някоя жена се тревожи за грамаданския си красавец, пита се дали той е добре, дали е на топло и сухо.

За жалост не беше.

Ако се случеше Дженсън да падне и да си строши врата, щеше да бъде благодарна, ако има кой да съобщи на майка и злощастната вест. Майка и щеше да оправдае забавянето и в този случай — нали се опитваше да разбере самоличността на загиналия войник. Дженсън се сепна. Майка и можеше и да оправдае закъснението и, но едва ли щеше да е доволна, че дъщеря и се е навъртала около тези войници. Но нали този е мъртъв. Не може да стори нищо лошо на когото и да било, камо ли на двете жени.

Майка и щеше да се разтревожи още повече, когато Дженсън и покаже написаното на късчето хартия.

Това, което и даваше сили да продължи да претърсва войника, беше надеждата да намери друго обяснение. Отчаяно се надяваше да успее. Тази налудничава мисъл и даваше сили да остане близо до трупа, макар че не искаше нищо друго, освен да хукне към къщи.

Ако не откриеше някакво обяснение за присъствието на войника по тези места, щеше да се наложи да скрие тялото с надеждата никой след нея да не го открие. Беше готова да остане под дъжда колкото се наложи, но трябваше да скрие трупа. Не биваше да губи време. Никой нямаше да разбере къде се е дянал войникът.

Наложи си да пъхне ръка в джоба на панталона му — чак до долу. Бедрото му бе вкочанено. Пръстите и заровичкаха из дрънкулките. Пое си дълбоко дъх и извади ръката си. Вече падаше мрак и трябваше да наведе глава, за да вижда по-добре. Разтвори пръсти.

В шепата и имаше кремък, кокалени копчета, намотана връв и сгъната носна кърпа. Избута връвта и кърпата встрани с пръст и отдолу се показа солидна купчина монети — златни и сребърни. Дженсън подсвирна тихичко при вида на толкова много пари. Никога не си бе представяла, че войниците са богати, но този човек притежаваше пет златни марки и доста повече сребърни. Както и да го погледнеш, си беше цяло състояние. Сребърните пенита — не медни, а сребърни! — не струваха нищо на фона на останалото, макар че дори само те вероятно бяха повече, отколкото Дженсън бе похарчила за всичките си двайсет години живот.

Даде си сметка, че май за пръв път държи в ръцете си златни — пък май и сребърни — марки. Дали пък няма да се окаже някой крадец.

Не намери амулет от жена, както се бе надявала, сякаш това щеше да я успокои, че войникът не е бил лош човек.

За жалост съдържанието на джобовете му не и даде никаква информация. Докато връщаше обратно нещата в джоба му, от ръката и изпаднаха няколко сребърни пенита. Вдигна ги от влажната, замръзнала земя и с отвращение напъха ръката си в джоба му, за да ги върне на мястото им.

Може би в мешката му щеше да открие нещо повече, но тя бе затисната от едрото му тяло и Дженсън нямаше как да погледне вътре. Пък и най-вероятно щеше да открие само провизии. Хората обикновено държаха ценностите по джобовете си.

Като късчето хартия.

Каза си, че няма смисъл да търси повече. Всичко е ясно. Под тъмното наметало и туниката мъжът бе пристегнат с кожен нагръдник. На хълбока му висеше елегантен, но страховит и остър като бръснач меч, пъхнат в черен кожен калъф. Острието бе прекършено през средата, най-вероятно при падането от пътеката.

Погледът на Дженсън попадна върху забележителния нож на колана му. Именно лъскавата му дръжка бе привлякла вниманието и. При вида и се вцепени, трябваше и време, за да осъзнае, че притежателят на оръжието е мъртъв. В едно беше сигурна — изключено е обикновен войник да има такъв изящен нож. Може би струваше повече от всички ножове, които бе виждала през живота си, взети заедно.

В сребърната дръжка беше издълбана буквата „Р“ . Въпреки това ножът си оставаше произведение на изкуството.

Майка и я бе научила да си служи с нож още от малка. Прииска и се да я зарадва с подарък като този.

Дженсън.

Чула името си, тя подскочи.

Не сега. Добри духове, само не сега. Не и тук.

Дженсън.

Рядко бе изпитвала омраза, но определено ненавиждаше гласа, който чуваше от време на време.

Не му обърна внимание — както обикновено. Насили се да продължи претърсването, за да види дали не би могла да научи още нещо за мъжа. Опипа кожените ремъци за тайни джобове, но не откри нищо подобно. Туниката му бе семпла, без украси и джобове.

Дженсън, отново прошепна гласът.

Тя стисна зъби.

— Остави ме на мира — изрече гласно, макар и тихо.

Дженсън.

Този път беше различно. Стори и се, че гласът не е вътре в главата и, както го чуваше обикновено.

— Остави ме на мира — изръмжа тя по-силно.

Предай се, чу се мъртвешки шепот.

Вдигна глава и видя вперените в нея очи на мъртвия войник.

Внезапно връхлетелият я мощен облак и вятър беше като леденото докосване на пръстите на духовете върху лицето и.

Сърцето и щеше да се пръсне. Въздухът заседна в гърлото и, мъчейки се да излезе на пресекулки, сякаш коприна, притисната към пресъхнала кожа. Без да откъсва ококорените си очи от лицето на мъртвия войник, тя заотстъпва назад по пътеката.

Държа се глупашки. Знаеше го. Човекът е мъртъв. Абсурдно е да я е погледнал. Изключено. Погледът му се взира в смъртта, това е. Както мъртвата риба в мрежите — тя има същия празен поглед. Каква е глупачка. Само и се е сторило, не е възможно да я гледа.

Но дори така да е, дори мъртвите очи да могат да я видят, предпочиташе да не са обърнати към нея.

Дженсън.

Боровете, извисяващи се над каменистия хълм, се поклащаха на вятъра, оголелите кленове и дъбове размахваха кокалестите си ръце, ала Дженсън не откъсваше поглед от трупа. Вслушваше се напрегнато да долови шепота. Устните на войника не помръдваха. Така си и знаеше. Гласът идваше от собствената и глава.

Лицето му беше обърнато към пътеката, откъдето бе полетял към смъртта си. Преди и се беше сторило, че очите му гледат право натам, но сега като че ли бяха обърнати повече към нея.

Обви с пръсти дръжката на ножа си.

Дженсън.

— Остави ме на мира. Няма да се предам.

Гласът за пръв път искаше от нея да се предаде. Беше свикнала с него, чуваше го, откакто се помнеше, но подобно нещо и казваше за пръв път. Вкопчи се в тази Мисъл.

След миг гласът се обади отново.

Предай тялото си, Дженсън.

Тя затаи дъх.

Предай волята си.

Дженсън преглътна в ужас. Гласът никога не и беше говорил така, винаги досега беше използвал неразбираеми думи.

Често пъти се налагаше да напрегне слух, за да го чуе, сякаш идваше от много далеч. Понякога и се струваше, че различава думи, но бяха на странен неразбираем език.

Понякога го чуваше преди да заспи, викаше я с този далечен, мъртвешки шепот. Знаеше, че и казва нещо, но досега не бе успяла да разбере повече от името си и да отдели ужасяващо изкусителната кратка заповед да се предаде. Тази дума винаги бе звучала настойчиво и ясно. Успяваше да я различи, дори всичко останало да достигаше до нея в един общ мътен поток.

Според майка и това беше гласът на човека, който я бе преследвал през целия и живот с намерението да я убие. Да я подложи на мъчения.

— Всичко е наред, Джен — често казваше майка и, — тук съм. Гласът му не може да ти стори нищо.

Дженсън не искаше да тревожи майка си и често пъти премълчаваше, че е чула гласа.

Но дори той да не можеше да и стори нищо, мъжът, комуто принадлежеше, със сигурност щеше да го направи — само да я намери. Изведнъж закопня за успокоителната прегръдка на майка си.

Все някой ден този човек ще я намери. И двете го знаеха. Дотогава и изпращаше гласа си. Поне така смяташе майка и.

Тъй като това обяснение я плашеше, Дженсън предпочиташе да мисли, че полудява. След като не може да разполага дори със собствената си глава, значи си няма нищо.

— Какво е станало тук?

Дженсън изпищя от ужас и се обърна рязко с нож в ръка. Приведе се напред, разтворила широко нозе, с насочено напред острие.

Този път не беше призрачният глас. Към нея вървеше човек от плът и кръв. Заглушена от силния вятър и разконцентрирана от мъртвото тяло в нозете си и гласа в главата си, не беше чула стъпките по пътеката.

Мъжът беше едър и силен, при това вече доста близо до нея. Нямаше смисъл да се опитва да бяга. Стига да пожелае, мъжът щеше да я настигне с лекота.

 

 

ВТОРА ГЛАВА

МЪЖЪТ ЗАБЕЛЯЗА РЕАКЦИЯТА и и вдигнатия в ръката и нож и забави ход.

— Нямах намерение да ви плаша.

Звучеше добронамерено.

— Но ме изплашихте.

Качулката скриваше лицето му, но Дженсън все пак успя да регистрира на лицето му обичайното изражение на човек, видял за пръв път червената и коса.

— Така излиза. Приемете искрените ми извинения.

Думите му не успяха да я убедят да изостави защитната си позиция. Вместо да се отпусне, тя се огледа, за да провери дали не го придружава още някой. Дали няма да я изненадат в гръб.

Ядоса се на себе си, задето бе допуснала да я сварят неподготвена. Дълбоко в душата си знаеше, че никога и никъде не е в пълна безопасност. Не че трябва да е постоянно нащрек, но всеки миг разсеяност можеше да означава край с нея. При мисълта колко лесно може да се раздели с живота я обзе чувство на отчаяна обреченост. След като този човек успя да се промъкне незабелязано до нея посред бял ден, как изобщо да се надява, че един ден мечтата и да е господарка на живота си ще се сбъдне?

Тъмната скала зад нея проблясваше от дъжда. Бяха сами във ветровитата клисура — тя и двамата мъже. Единият — жив, другият — мъртъв. Не си позволи да гадае какви ли зловещи фигури я дебнат между сенките. Като малка често го правеше. В мрака между дърветата нямаше нищо.

Мъжът застана на десетина крачки от нея. По положението на тялото му Дженсън разбра, че е спрял не поради страх от ножа и а за да не я уплаши още повече. Потънал в размисъл, я гледаше право в лицето. След миг се отърси от унеса си и от онова, което бе приковало погледа му върху нея.

— Няма нищо неестествено в това жена да се стресне от внезапната поява на непознат мъж. Бих отминал, без да ви безпокоя, но ви видях надвесена над ей този приятел, дето лежи проснат на земята. Рекох си, че може да имате нужда от помощ, и ето ме тук.

Студеният вятър прилепваше тъмнозеленото наметало към тялото му, краищата на дрехата се ветрееха далеч встрани, отдолу се провиждаха семпли, но спретнати и чисти дрехи. Качулката предпазваше главата му от първите пориви на дъждовната буря и лицето му оставаше скрито в сянката и. Усмивката му бе добронамерена и любезна — само толкова. Стоеше естествено на устните му.

— Мъртъв е — бе единственото, което успя да измисли тя.

Не беше свикнала да разговаря с непознати. Всъщност почти не говореше с друг освен с майка си. Не знаеше какво точно да каже, как да се държи — особено при такива обстоятелства.

— О, съжалявам. — Той проточи врат, за да огледа по-добре мъжа на земята, но не пристъпи напред.

Решението му да не приближава очевидно уплашен и изнервен човек и се стори разумно. Само дето не искаше чувствата и да са изписани върху лицето. Щеше и се хората да я смятат за неразгадаема.

Човекът вдигна поглед от мъртвия и огледа ножа в ръката и, после вдигна очи към лицето и.

— Сигурно сте имала причина.

Трябваше и време, за да проумее смисъла на думите му.

— Не съм аз!

Той сви рамене.

— Извинявайте. Оттук не мога да видя какво е станало.

Стана и неловко да стои с насочен срещу мъжа нож. Отпусна ръка.

— Не исках да се държа като… като някоя истеричка. Просто ме уплашихте до смърт.

Той и се усмихна приятелски.

— Разбирам, няма проблеми. Е, ще ми кажете ли какво стана?

Дженсън посочи скалата със свободната си ръка.

— Предполагам е паднал от пътеката под върха. Вратът му е счупен, или поне така ми се струва. Открих го преди малко. Наоколо няма други стъпки. Сигурно се е убил при падането.

Докато мъжът оглеждаше скалата, Дженсън пъхна ножа на мястото му в колана си.

— Радвам се, че реших да мина по долната пътека, вместо да се катеря към върха.

Тя му кимна да се приближи към трупа.

— Търсех нещо, което би могло да ми подскаже кой е. Рекох си, че е редно да… уведомя някого. За жалост не намерих нищо.

Мъжът се приближи, ботушите му изскърцаха в пръстта. Приклекна от другата страна на войника, без да скъсява дистанцията прекалено, явно, за да покаже на жената срещу себе си, че има достатъчно пространство за действие, ако се почувства застрашена.

— Сигурно сте права — рече след миг, забелязал неестествената синина на тила. — Така като гледам, лежи тук поне от няколко часа.

— Минах оттук по-рано днес. Непрекъснато обикалям по тези места. Рядко се срещат хора. — Посочи към пълната с риба мрежа, захвърлена край пътеката. — Като отивах към езерото да си проверя мрежите, него го нямаше.

Мъжът протегна шия, за да огледа по-добре безжизненото лице.

— Разбрахте ли кой е?

— Не. Мога да кажа само, че е войник.

Онзи вдигна глава.

— Знаете ли какъв точно?

Дженсън свъси чело.

— Как така какъв? Д’Харански, разбира се. — Наведе се напред, за да огледа чужденеца по-добре. — Откъде идвате, та не можете да разпознаете Д’Харански войник?

Човекът вдигна ръка да избърше лицето си.

— Аз съм най-обикновен пътник, просто минавам оттук. — Звучеше толкова уморен, колкото и изглеждаше.

Отговорът му я обърка.

— Живея в тази страна, откакто се помня, и не бях срещала човек, който да не разпознае Д’Харански войник. Бихте ли ми обяснили?

— Ами сигурно защото това е първото ми посещение в Д’Хара.

— Че как така! Д’Хара е огромна страна, заема почти целия свят.

Този път усмивката му и се стори закачлива.

— Нима?

Лицето и пламна, усети, че се е изчервила, притеснена от внезапната си проява на невежество по отношение устройството на света.

— А не е ли така?

Той поклати глава.

— Не бих казал. Аз съм от далечния юг. Роден съм извън пределите на това, което наричате Д’Хара.

Тя го изгледа в почуда, огорчението и мигом се изпари, прогонено от неочакваната наслада да чуе подобна удивителна новина. Може пък да излезе, че мечтата и не е толкова неосъществима.

— И какво ви води тук, в Д’Хара?

— Както ви казах, просто пътувам. — В гласа му се долавяше умора. Дженсън знаеше колко изморително може да бъде едно пътуване. Човекът продължи с по-сериозен тон: — Преди малко не ме разбрахте, знам, че е Д’Харански войник. Въпросът ми беше какъв по-точно войник. Дали е от местни подразделения или може би е изпратен тук със специална задача? Дали е войник в отпуска, пътуващ към дома си, или пък просто е отивал да изпие едно питие в града? А може би е съгледвач?

Тревогата и избухна с нова сила.

— Съгледвач ли? Че какво да търси един съгледвач в родината си?

Мъжът плъзна поглед към надвисналите мрачни облаци.

— Представа нямам. Просто попитах дали не сте разбрала нещо за него.

— Разбира се, че не! Та аз го открих току-що.

— Тези Д’Харански войници опасни ли са? Искам да кажа, притесняват ли обикновените хора? Пътниците например.

Погледът и избегна питащите му очи.

— Н-не знам. Може би.

Опасяваше се да не изтърси нещо неподходящо, но, от друга страна, не искаше човекът да пострада заради нея — заради нещо, което не му е казала.

— Как си обяснявате, че е дошъл по тези места сам? Войниците рядко пътуват сами.

— Не знам. Нима мислите, че обикновена селянка като мен ще знае повече за войниците от пътник, кръстосвал сам света надлъж и нашир? Нима нямате свое обяснение? Може да се е прибирал у дома, да е в отпуска или кой знае какво.

Да се е замислил за любимата си и да не е внимавал в краката си, както би трябвало. И точно затова да се е подхлъзнал и да е паднал.

Човекът пак разтри явно схванатия си врат.

— Съжалявам. Сигурно говоря глупости. Поуморих се и сигурно говоря глупости. Май просто се бях притеснил за вас.

— За мен ли? Как така?

— Ами всеки войник се числи към определено подразделение. Когато се срещнат, войниците знаят кой откъде е и кой къде би трябвало да е. Не могат просто ей така да се шляят, накъдето им скимне. Не са като някой самотен трапер който и да изчезне, никой няма да забележи.

— Или самотен пътник?

На лицето му се разля топла усмивка.

— Да, или самотен пътник. Та мисълта ми беше, че другарите му сигурно ще тръгнат да го търсят. Ако намерят трупа му тук, ще завардят целия район, за да не може никой да се измъкне. Ще започнат да душат, да разпитват… А доколкото имам информация за Д’Харанските войници, в тая работа доста ги бива. Ще искат да разберат всичко за всеки, до когото се докопат.

Дженсън усети как нещо я прерязва през средата. Последното нещо, което би искала на този свят, бе някой Д’Харански войник да разпитва за нея или за майка и. Дали пък този мъртъв войник няма да доведе и до тяхната смърт.

— Но нима е възможно…?

— Казвам, само че не ми се ще другарите на този войник да плъпнат из околността и да решат, че някой трябва да плати за неговата смърт. За тях може да не изглежда като нещастен случай. Смъртта на другар разстройва войниците, дори да е лоша случайност. Наоколо не виждам друг освен нас. Не ми се ще трупът на този човек да бъде открит от негови колеги, които да решат, че ние с вас сме виновни за смъртта му.

— Да не искате да кажете, че макар да е било нещастен случай, може да нарочат виновник? Някой, който няма нищо общо?

— Не го твърдя със сигурност, но доколкото познавам войнишката психика, обикновено реагират така. Ядосани ли са, винаги намират кой да опере пешкира.

— Но това е абсурдно, не могат да ни обвинят! Та вие дойдохте по-късно, а аз го видях на връщане от езерото.

Той се подпря с ръка на коляното и се надвеси над трупа към Дженсън.

— А този приятел, вероятно в изпълнение на службата си към великата Д’Харанска империя, е видял красива млада жена да се перчи долу на пътеката, разсеял се е, подхлъзнал се е и хоп, долу!

— Не съм се „перчила“! — И през ум не ми е минавало.

— Исках само да ви покажа, че ако един човек поиска да изкара друг виновен, винаги може да намери начин.

Изобщо не бе помислила за това. Това бяха Д’Харански войници. От тях наистина можеше да се очаква всичко.

В главата и изведнъж прозвуча една фраза, казана от непознатия. Никога досега никой мъж не я бе наричал „красива млада жена“. Този факт я развълнува. Беше толкова неочаквано и не на място посред цялата и тревога. Тъй като нямаше ни най-малка представа как би следвало да отвърне на комплимента, пък и понеже в душата и бушуваха толкова много по-важни чувства, просто го пропусна покрай ушите си.

— Ако другарите му го намерят — продължи мъжът, — най-малкото ще подберат всеки, който им се изпречи на пътя, и ще започнат безкрайни и болезнени разпити.

Намеците му започнаха да придобиват все повече плътност в главата и. Съдбовният ден изведнъж и се стори твърде близо.

— Според вас какво трябва да направим?

Той се замисли за миг.

— Ами ако не намерят трупа му, няма да имат никакво основание да започнат да разпитват местните хора. Най-вероятно ще отидат да го търсят другаде.

Той се изправи и се огледа.

— Земята е лед, няма да можем да изкопаем гроб. — Взрян в околността, придърпа качулката още по-ниско над очите си, за да се предпази от влажната мъгла. Посочи в основата на една скала. — Ей, там виждам скална ниша, която май е достатъчно голяма. Да го вкараме вътре и да го затрупаме с камъни. Това е най-добрият гроб, който можем да му осигурим по това време на годината.

Може би дори по-добър, отколкото заслужава. На Дженсън и се искаше просто да го остави, където си е и да се махне. Но това би било огромна грешка. Преди появяването на странника и бе минало през главата да покрие трупа. Предложението му обаче и се стори по-добро. Така щеше да е малко вероятно трупът му да бъде изровен от диви животни, а следователно другарите му биха го открили по-трудно.

Човекът погрешно взе забавянето на отговора и за колебание и продължи да я убеждава с кротък глас.

— Той е мъртъв, няма как да променим този факт. Нещастен случай. Защо да позволяваме един нещастен случай да навреди и на други хора? Ние нямаме вина. Дори не сме били тук, когато е станало. Предлагам да го погребем и да си продължим по пътя — без да допускаме в живота ни да се набъркат несправедливо Д’Харански войници.

Дженсън се изправи. Непознатият най-вероятно бе прав — войниците щяха да търсят изчезналия си другар, щяха да започнат разпити. Мъртвият Д’Харанец и бездруго и бе създал достатъчно тревоги. Мисълта и отхвръкна към намерената в джоба му бележка. Двете думи бяха достатъчна причина за притеснение, дори да нямаше нищо друго.

Ако бележката бе онова, което предполагаше, разпитът щеше да е само началото на мъченията.

— Съгласна съм — отвърна най-сетне. — А сега по-добре да побързаме.

Той се усмихна по-скоро с облекчение, както и се стори, а не заради нещо друго. После застана лице в лице с нея и свали качулката от главата си така, както правят мъжете, когато искат да изразят уважение към някоя дама.

Дженсън с изненада установи, че макар да бе едва шест-седем години по-възрастен от нея, късата му коса бе бяла като сняг. Изгледа го със същото учудване, с което другите гледаха нейната червена коса. Без качулката успя да види, че очите му са сини като нейните. Сини като очите на баща и, както разправяха хората.

Комбинацията между късата бяла коса и тези сини очи бе впечатляваща. Гладко избръснатото лице му придаваше допълнителен чар. Всички тези красиви черти се сливаха в едно общо приятно излъчване.

Човекът протегна ръка над тялото на войника.

— Приятно ми е, Себастиан.

Тя се поколеба за миг, но отвърна на поздрава му. Макар да бе очевидно по-едър и силен от нея, той не показа по никакъв начин превъзходството си и не стисна протегнатата и ръка болезнено, както правеха някои от местните мъже. Дланта му бе изненадващо топла.

— Ще ми кажеш ли как се казваш?

— Дженсън Дагет.

— Дженсън — повтори той, сякаш, за да се наслади на звученето на името и.

Лицето и пламна за втори път. Вместо да го забележи, Себастиан се залови за работа, подхвана тялото под мишниците и го задърпа по земята. Въпреки усилията на мускулестото му тяло безжизненият труп едва помръдваше. Явно приживе войникът е бил здравеняк, а сега се бе превърнал в огромна безжизнена буца.

Дженсън се притече на помощ и го подхвана от едната страна. Себастиан се премести от другата и двамата задърпаха с общи усилия мъжа, чийто труп всяваше у Дженсън не по-малко ужас, отколкото, ако го бе срещнала жив. Каменистата пътека на места бе заледена и хлъзгава.

Задъхан от усилието, миг преди да напъха войника в скалната ниша, която щеше да се превърне в негово последно убежище, Себастиан го обърна. Дженсън за пръв път видя, че Д’Харанецът е запасал през гърба си къс меч, скрит под мешката. Туловището му го покриваше изцяло и тя не го бе забелязала досега. На колана му отзад висеше и островърх ятаган. Видът на тежкото му въоръжение я остави без дъх. Никой обикновен войник не би тръгнал с толкова много оръжия. Нито пък с нож като този.

Себастиан свали мешката от раменете на войника. Издърпа късия меч и го хвърли встрани, след което метна върху него и колана с останалите оръжия.

— В мешката има обичайните неща — рече, след като огледа набързо съдържанието и и я запрати при късия меч, колана с оръжията и ятагана.

Премина към джобовете. Дженсън тъкмо се канеше да го попита какво прави, когато се сети, че самата тя бе постъпила така. Видя го да отделя парите от останалите вещи и това я смути. Струваше и се повече от хладнокръвно да се краде от мъртвите.

Себастиан и подаде парите.

— Какво правиш?

— Вземи ги. — Той я подкани с протегната напред ръка, този път по-настоятелно. — Каква ще е ползата от тях, ако са заровени под земята? Парите са, за да облекчават страданията на живите, а не на мъртвите. Да не мислиш, че добрите духове ще искат от него да си откупи приятна и пълна с доволство вечност?

Това бе Д’Харански войник. Дженсън предполагаше, че Пазителят на отвъдния свят има други, по-черни планове за вечността на човек като него.

— Но… те не са мои.

Той я изгледа с укор.

— Гледай на тях като на частична компенсация за преживяното.

Усети как кръвта изстива в жилите и. Откъде би могъл да знае? Нали внимаваха винаги!

— Какво искаш да кажеш?

— Имам предвид годините страх, които те чакат вследствие на преживяното днес.

Дженсън най-сетне успя да освободи насъбралия се в гърлото и въздух. Време беше да престане да провижда в хорските думи все най-лошото.

Позволи на Себастиан да пусне монетите в ръката и.

— Добре, но мисля, че е честно ти да вземеш половината, задето ми помогна. — Подаде му обратно трите златни марки.

Той пое ръката и и леко я избута към нея.

— Вземи ги, твои са.

Дженсън се замисли какво биха могли да означават толкова много пари. Кимна.

— Животът на майка ми бе доста тежък. Ще и дойдат добре. За нея са.

— В такъв случай се надявам да са от полза и на двете ви. — Нека това бъде последното добро дело, сторено от този човек — да помогне на теб и майка ти.

— Ръцете ти горят. — По погледа в очите му тя като че разбра защо. Не каза нищо повече.

Той кимна и потвърди подозренията и.

— Тресе ме. От сутринта. Като приключим с това, се надявам бързо да стигна до следващия град и да отдъхна някъде на топло. Малко почивка ще възвърне силите ми.

— Градът е далеч, днес няма да успееш.

— Сигурна ли си? Аз вървя бързо. Свикнал съм да пътувам.

— Аз също. До града е почти ден път. До мръкнало остават два-три часа, а още не сме приключили с трупа. Изключено е да стигнеш до града по светло, пък дори да имаше най-бързия кон.

Себастиан въздъхна.

— Все пак мисля, че не ми остава друго, освен да опитам.

Коленичи и се зае да отвързва ножа от колана на войника. Калъфът от фина черна кожа бе обточен със сребърна нишка, в тон с дръжката и със същата емблема. Застанал на коляно, Себастиан и го подаде.

— Ще е глупаво да погребем с него такова произведение на изкуството. Вземи го. По-добро е от желязото, с която ме посрещна преди малко.

Дженсън го погледна с изненада и объркване.

— Не, ножът се пада на теб.

— Аз ще взема другите неща. И бездруго ми харесват по вече. Ножът е твой. Законът на Себастиан.

— Законът на Себастиан ли?

— Красота при красота отива.

Дженсън пламна при явния комплимент. Но това не бе красива вещ. Този човек нямаше представа колко грозен може да бъде подобен нож.

— Да имаш представа какво означава това „Р“?

„И още как“, щеше и се да изкрещи. Нямаше никакво съмнение какво означава тази буква. Най-грозното нещо на света.

— Емблемата на Рал.

— Тоест?

— Господарят Рал — владетелят на Д’Хара.

Най-простото обяснение на нейния кошмар.

 

 

ТРЕТА ГЛАВА

ДОКАТО ПРИВЪРШАТ с изнурителната работа по затрупването на трупа, Дженсън вече се чувстваше омаломощена. Влажният вятър пробиваше дрехите и и я пронизваше до мозъка на костите. Не усещаше нито ушите, нито носа и пръстите си.

Лицето на Себастиан лъщеше от пот.

Най-сетне трупът бе зарит под покров от камъни и големи скални късове — поне това имаше в изобилие наоколо. Беше почти изключено животно да разрие тежките камъни и да стигне до тялото. Червеите щяха да пируват необезпокоявани.

Себастиан произнесе непретенциозна кратка молитва към Създателя да прибере душата на починалия във вечността. Не спомена нищо за милост към душата на войника. Дженсън също не го стори.

След като и последните камъни бяха заравнени, Дженсън огледа критично мястото и с облекчение установи, че никой не би и заподозрял, че под камъните е заровен човешки труп. Дори войниците да минат току до могилата, няма как да разберат, че това е гробът на техен другар. Няма да имат причина да разпитват местните хора, освен може би да се поинтересуват дали някой не е виждал другаря им да минава насам. А от това никой нямаше да пострада.

Дженсън притисна ръка о челото на Себастиан. Страховете и се потвърдиха.

— Имаш температура.

— Свършихме. Вече ще мога да си почивам по-спокойно. Няма да се притеснявам, че ще ме връхлетят войници и ще започнат да ме разпитват.

Дженсън се запита къде ли ще намери подслон Себастиан. Дъждът се усилваше. Скоро щеше да завали сериозно. Надвисналите черни облаци обещаваха, че ще вали през цялата нощ. Ледените капки, процеждащи се през дрехите до тялото му, щяха да усложнят положението му. Студеният зимен дъжд може да се окаже фатален, ако човек не се е погрижил за сухо местенце, където да преспи.

Себастиан пристегна колана с оръжията около кръста си. Не остави ятагана да виси на гърба му, както бе при Д’Харанеца, а го извъртя отстрани на хълбока. След като изпробва острието на меча и то му се видя задоволително, закрепи оръжието отляво на колана. И ятаганът, и късият меч бяха окачени така, че да може да прибегне към помощта им веднага щом му се наложи.

Когато привърши, затвори тежката си зелена пелерина и всичко потъна под нея. Отново изглеждаше като обикновен пътник. Но Дженсън подозираше, че е нещо повече от това. Около този човек витаеха тайни. Той обаче явно не се притесняваше от тях — сякаш бе готов да ги сподели с нея. Докато Дженсън криеше своите дълбоко в душата си.

Направи и впечатление, че държи меча с лекота, каквато можеше да се придобие след дълги години практика. Знаеше го, понеже самата тя владееше ножа достатъчно добре, за да е наясно, че подобни умения идват с опита и многото упражнения. Някои майки учеха дъщерите си да шият и да готвят. Майката на Дженсън бе на мнение, че иглата не би спасила живота на дъщеря и. Не че ножът прави чудеса, но поне предлага по-добра защита от иглата и напръстника.

Себастиан взе мешката на войника и я отвори.

— Провизиите ще си разделим. Искаш ли да я задържиш?

— По-добре я вземи ти, заедно с всичко в нея — рече Дженсън и вдигна мрежата с риба.

Той кимна в знак на съгласие. Огледа критично небето и затвори мешката.

— Май е време да вървя.

— Къде отиваш?

Морните му клепачи примигнаха насреща и.

— Нямам определена цел. Просто пътувам. Ще походя още малко, а после ще е най-добре да потърся сухо място за нощуване.

— Тази нощ ще вали. Не е нужно да си гадател, за да знаеш.

Той се усмихна.

— Сигурно. — По очите му личеше, че приема с примирение онова, което му предстои. Приглади назад щръкналата си влажна коса и си сложи качулката. — Е, пази се, Дженсън Дагет. Поздрави майка си от мен. Отгледала е прекрасна дъщеря.

Дженсън се усмихна и кимна в отговор. Застанала с лице към влажния вятър, проследи с поглед как се отдалечава по каменистата пътека. От двете му страни се издигаха зловещи скали, чиито заснежени туловища се губеха в сивкавата мъгла, забулила планинския масив с почти безкрайната му верига от главозамайващо високи върхове.

Стори и се забавно, налудничаво и абсурдно, че пътищата им се пресякоха за миг в тази необятна страна, в една мъничка частица време, за един изпълнен с трагизъм момент в края на човешки живот. След този кратък миг двамата щяха да продължат, всеки по своя път, в тайнството, наречено живот.

Напрегнала слух, Дженсън отброяваше отдалечаващите се стъпки, сърцето и препускаше бясно, очите и се взираха след широките му крачки, които го отнасяха все по-надалеч. Обзета от внезапна паника, изведнъж се запита как да постъпи. Нима вечно ще страни от хората? Нима вечно ще се крие?

Докога ще се наказва заради престъпление, което не е извършила, и ще отказва да изживее и най-малките радости в живота? Кога ще събере сили да направи нещо по-различно?

Знаеше как ще реагира майка и. Но знаеше още и че няма да е от лошо сърце.

— Себастиан?

Той се обърна и я погледна през рамо, застинал в очакване да продължи изречението си.

— Ако няма къде да отседнеш, е рисковано да прекараш навън нощ като тази. Няма да спя спокойно, ако знам, че си някъде на открито, подгизнал до мозъка на костите, при това с треска.

Той продължаваше да я гледа, водната завеса беснееше помежду им.

— Съгласен съм с теб. Ще се вслушам в съвета ти и ще направя всичко възможно, за да преспя на сушина.

Преди да се е обърнал да продължи пътя си, тя вдигна ръка в противоположната посока. Пръстите и трепереха.

— Защо не дойдеш с мен у дома?

— Мислиш ли, че майка ти няма да има нищо против?

Майка и щеше да изпадне в ужас. Майка и за нищо на света не би позволила в къщата им да преспи чужденец — независимо колко им е помогнал. Майка и нямаше да мигне цяла нощ. Но ако Себастиан остане навън в такава нощ, при това с температура, със сигурност ще умре. Майка и не би искала човек като него да умре. Тя имаше добро сърце. Именно от любов и загриженост, а не поради злоба и жестокост, бдеше тъй зорко над дъщеря си.

— Къщата ни е малка, но в нишата за животните има място. Ако нямаш нищо против, може да спиш там. Не е толкова лошо, колкото може да ти прозвучи. Случвало се е самата аз да преспивам там, когато съм се чувствала твърде затворена в къщата. Ще ти запаля огън край входа. Ще се стоплиш и ще си починеш добре.

Той се колебаеше. Дженсън вдигна мрежата с риба.

— Ще те нахраним — добави тя още по-съблазнителни нотки към предложението си. — Поне ще имаш силна храна и топло местенце. Имаш нужда и от двете. Ти ми помогна. Позволи ми да ти помогна и аз.

На устните му цъфна благодарна усмивка.

— Ти си много мила жена, Дженсън. Ако майка ти няма нищо против, с радост бих приел предложението ти.

Тя разтвори наметалото си и отдолу се показа ножът, който бе втъкнала в колана си.

— Ще и предложим ножа. Ще го оцени.

Усмивката му — топла и внезапно развеселена — бе най-прекрасната, която Дженсън бе виждала в живота си.

— Близостта на един болен странник едва ли може да бъде причина две майсторки на ножа да изгубят съня си.

Тя си помисли същото, но не го каза. Надяваше се майка и да е на същото мнение.

— Значи се разбрахме. Да вървим, преди дъждът да ни е връхлетял с пълна сила.

Себастиан се завтече да я настигне, тя вече бе поела по пътеката. Когато се изравниха, пое мешката от ръката му и я метна на рамото си. Старата му раница и оръжията бяха предостатъчен товар за изнуреното му тяло.

 

 

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— ЧАКАЙ ТУК — тихо рече Дженсън. — Ще отида да я предупредя, че имаме гости.

Себастиан се отпусна тежко върху една издатина в скалата, удобна за сядане.

— Предай и точно каквото ти казах — че ще разбера, ако не желае под покрива и да нощува чужденец. Знам, че има основание да бъде предпазлива.

Дженсън го изгледа спокойно и мрачно.

— Двете с майка ми нямаме причина да се страхуваме от чужденци.

Нямаше предвид обичайните оръжия и той го разбра по тона и. За пръв път откакто се бяха срещнали, тя мярна пламъче на несигурност в сините му очи — сянка на неспокойствие, причината за която явно не бе умението и да борави с нож.

На устните на Дженсън се появи усмивка. Очите и проследиха тревогата на Себастиан, докато той явно се мъчеше да разбере каква ли опасност би могла да представлява тя за него.

— Не се безпокой, само хората, прекрачили прага на тази къща с лоши намерения, имат причина да се страхуват от нас.

Той разпери ръце в безпомощен жест.

— В такъв случай съм в безопасност. — Бе като пеленаче в прегръдката на майка си.

Дженсън го остави да я чака при скалата и продължи нагоре по лъкатушещата пътека, под балдахин от смърчове, чиито дебели корени и служеха за стъпала. Къщата им бе сгушена сред дъбова горичка, кацнала на китна планинска тераса. В хубави дни равната полянка бе лъчисто слънчево петно сред надвисналите вековни дървета. Имаше достатъчно място за паша на козичката и няколкото патици и кокошки. Стръмните скали отзад ги предпазваха от неканени гости в гръб. До къщата можеше да се стигне само по пътеката, по която вървеше Дженсън.

В случай на опасност двете с майка и бяха подготвили добре замаскирана последователност от стъпенки, отвеждащи към тесен ръб, откъдето се завиваше нагоре по козите пътеки, извеждащи извън долината. Този спасителен изход бе практически недостъпен, ако не знаеш точното му разположение сред лабиринта от зъбери, процепи и теснини. Въпреки това двете се бяха погрижили да замаскират допълнително ключовите места, засаждайки специално допълнителни храсти и прикривайки ги под купища съчки.

Откак Дженсън поотрасна, двете с майка и не се задържаха дълго време на едно и също място. Тук обаче им се бе сторило достатъчно сигурно, че да останат вече две години. Никой досега не бе разкрил тайната им пътека, както се бе случвало на други места, където бяха живели. Никой от най-близкия град Шипково не се бе осмелил да навлезе толкова дълбоко в горските дебри.

Рядко използваната височинна пътека над езерото, откъдето бе паднал войникът, не бе по-близо до къщата им от която и да било друга. Дженсън и майка и бяха посещавали града един-единствен път. Едва ли някой изобщо подозираше, че може да живеят в непроходимите джунгли, далеч от всякакви хора и градове. Като се изключи случайната среща със Себастиан край езерото, никога не бяха засичали човек в околността. Това бе най-сигурното място, където двете някога бяха живели. Дженсън си бе позволила да започне да го възприема за свой дом.

От шестгодишна все бягаше. Въпреки че майка и бе непрекъснато нащрек, на няколко пъти се бяха озовавали в опасни ситуации, близко до залавяне. Преследвачът и не беше обикновен човек. Не я търсеше с обичайните средства. От досегашния си опит Дженсън знаеше, че нищо чудно бухалът, наблюдаващ я от високия клон как си проправя път през каменистата пътека, да я гледа през неговите очи.

Майка и я посрещна на прага и веднага я наметна с топла пелерина. На ръст бе колкото Дженсън, със същата гъста коса малко над раменете, но по-скоро кестенява, отколкото червеникава. Още нямаше тридесет и пет и бе най-красивата жена, която Дженсън бе виждала през живота си, с фигура, на която самият Създател би се дивил. При други обстоятелства майка и вероятно щеше да е обградена от безчет ухажори, някои от тях несъмнено щяха да бъдат готови да заплатят баснословни суми, за да откупят ръката и. В същото време сърцето на тази жена бе не по-малко красиво и чувствено от лицето и и тя бе изоставила всичко в името на своята дъщеря.

В моменти на самосъжаление и печал за пропуснатите мигове в живота си Дженсън се сещаше за доброволното самопожертвование на майка си, отказала се от всичко в името на дъщеря си. Тази жена бе въплъщение на борческия дух.

— Дженсън! — Майка и се спусна към нея и я сграбчи за раменете. — О, Джен, вече започвах да се тревожа. Къде беше? Тъкмо щях да тръгвам да те търся. Реших, че сигурно си се сблъскала с нещо непредвидено и…

— Да, мамо — призна си Дженсън.

Майка и се сепна за миг, после, без да задава повече въпроси, прегърна дъщеря си. След такъв ужасен ден Дженсън с благодарност се отпусна в майчината прегръдка. Прегърнати, двете потънаха в къщата.

— Влизай да се стоплиш. Както виждам, носиш добър улов. Ще си сготвим нещо вкусно и ще ми разкажеш.

Дженсън поизостана зад нея.

— Не съм сама, майко.

Жената се закова на място и впери тревожни очи в лицето на дъщеря си, за да открие някакви следи, по които да разбере естеството на сполетелия я проблем.

— Какво искаш да кажеш? Кой е с теб?

Дженсън махна с ръка към пътеката.

— Чака ме там. Така се разбрахме. Дойдох да те питам дали си съгласна да преспи в нишата при животните.

— Какво? Да прекара тук нощта? Какво ти става, Джен!

Не можем…

— Моля те, майко, изслушай ме. Днес се случи нещо ужасно. Себастиан…

— Себастиан ли?

Дженсън кимна.

— Така се казва човекът, за когото ти казах. Той ми помогна. Попаднах на войник, който явно бе паднал от високата пътека над езерото.

Майка и пребледня като платно. Не каза нищо. Дженсън въздъхна, за да се поуспокои, и продължи:

— Открих мъртъв Д’Харански войник на дъното на клисурата под тази пътека. Нямаше никакви други следи — огледах местността. Бе необикновено едър мъж, тежко въоръжен. Ятаган, меч на хълбока, меч през рамото.

Майка и я изгледа в упор.

— Какво криеш, Джен?

Дженсън искаше най-напред да и каже за Себастиан, но майка и видя в очите и, усети по гласа и. Ужасната заплаха на двете думи, изписани върху късчето хартия, сякаш напираше да разкъса джоба и.

— Моля те, майко, не ме прекъсвай.

Майка и я погали по бузата.

— Добре, слушам те. Давай както си си наумила.

— Претърсвах войника, за да видя дали не носи нещо важно. Носеше. В този момент към мен се приближи този човек — каза, че е пътник. Съжалявам, майко, бях толкова изплашена от мъртвия войник, че за миг се бях разсеяла. Знам, че не бива да го допускам. Знам, че се държах глупаво.

Майка и се усмихна.

— Спокойно, скъпа, всички допускаме грешки. Никой не е съвършен. Това не означава, че си глупава. Не говори така за себе си.

— Все пак се почувствах глупаво, когато изведнъж чух гласа му. Обърнах се, а той бе съвсем близо до мен. Добре, че имах ножа си.

Майка и се усмихна и кимна одобрително.

— Човекът, както ти споменах, името му е Себастиан, се убеди, че войникът наистина е паднал от пътеката, и каза, че ако го оставим там, където е паднал, може да се появят и други войници, да го намерят и да започнат да разпитват всички наоколо. Може дори да ни обвинят за смъртта на другаря им.

— Този Себастиан май не говори празни приказки.

— И на мен така ми се стори. Бях решила да покрия тялото с клони и да се опитам да го замаскирам. Беше страшно едър мъж, сама не бих могла да го издърпам до скалите. Себастиан предложи помощта си, за да го погребем както трябва. Двамата успяхме да го завлечем в подножието на хълма, където го вкарахме в една цепнатина в скалите. Затрупахме го добре с камъни. Никой няма да може да го намери.

Майка и я изгледа с облекчение.

— Умна постъпка.

— Преди да го погребем, Себастиан предложи да видим дали войникът не носи със себе си нещо ценно и ако е така, да го вземем, за да не отива нахалост под земята.

Една вежда се изви нагоре.

— И сторихте ли го?

Дженсън кимна. Извади парите от джоба си — не от онзи, в който пазеше бележката. Изсипа монетите в шепата на майка си.

— Себастиан настоя да взема всичките пари. Има златни марки. За себе си не остави нищо.

Майка и погледна богатството в шепата си, после стрелна с бърз поглед пътеката, където чакаше Себастиан. Приближи се към Дженсън.

— Щом е дошъл с теб, Джен, може би си мисли, че ще може да си върне парите по всяко време. Така спокойно може да се прави на великодушен и да спечели доверието ти. И да е достатъчно близо, за да може да вземе тези пари когато си пожелае.

— Помислих и за това.

Гласът на майка и омекна.

— Вината не е твоя, скъпа. Аз те държах далеч от хората и затова нямаш представа какви могат да бъдат.

Дженсън отклони поглед от очите на майка си.

— Себастиан е болен, майко. Има температура. Тръгна си, без изобщо да ме моли да преспи у дома. Просто ми каза довиждане. Както бе уморен и болен, си казах, че ако остане навън, може да не дочака утрото. Повиках го и му казах, че ако нямаш нищо против, ще го приютим в нишата при животните, където поне ще е на сухо и топло.

След миг мълчание Дженсън добави:

— Той каза, че ако не желаеш в къщата ти да преспи чужденец, ще те разбере и ще си тръгне.

— Нима? Е, тогава мога да кажа, че този човек е или много честен, или много хитър. — Впери в дъщеря си сериозен поглед. — Ти как мислиш?

Дженсън сключи пръсти.

— Наистина не знам, майко. Самата аз си зададох този въпрос, честно.

След миг се сети още нещо.

— Помоли ме да ти дам това, за да не се страхуваш от присъствието на непознат в дома си.

Дженсън извади ножа от колана си и и го подаде. Сребърната дръжка заблестя срещу нахлуващата през прозореца светлина.

Застинала в почуда, жената бавно вдигна оръжието в две те си ръце и прошепна:

— Добри духове…

— Знам — прекъсна я Дженсън. — Направо подскочих от страх, когато го видях за пръв път. Себастиан каза, че е прекрасно оръжие, което би било жалко да отиде под земята. Помоли ме да го задържа. За себе си остави меча и ятагана. Обещах му да ти дам ножа. Каза, че се надява с този нож да се чувстваш по-сигурна.

Майка и бавно поклати глава.

— Това ни най-малко не ме успокоява — само като си представя какъв човек се е навъртал наоколо. Никак не ми харесва тая работа, Джен. Никак.

По очите и личеше, че се тревожи за неща, доста по-сериозни от факта, че дъщеря и е довела в къщата им нечакан гост.

— Себастиан е болен, майко. Не може ли да остане да пренощува тук? Постарах се да разбере, че по-скоро той трябва да се страхува от нас, отколкото ние от него.

Майка и я изгледа с дяволита усмивка.

— Умницата ми.

И двете знаеха, че за да оцелеят, трябва да се държат една за друга, да играят отработените си роли, при това без много приказки.

Майката въздъхна, сякаш в миг осъзнала от колко много неща е лишена дъщеря и в живота си. Нежно я погали по косата и отпусна ръка на рамото и.

— Добре, скъпа — отрони най-сетне. — Нека остане.

— Ще го нахраня. Казах му, че задето ми помогна, ще получи топла вечеря.

Усмивката на майка и грейна още по-ослепителна.

— И вечеря ще има.

Най-накрая тя извади ножа от ножницата. Огледа го с критичен поглед, докосна острието, претегли го на ръка. Превъртя го между пръстите си, за да го усети по-добре.

Накрая го задържа върху разтворената си длан, загледана в буквата „Р“. Дженсън можеше само да гадае какво изпитва майка и, докато безмълвно разглежда емблемата на рода Рал.

— Добри духове!

Дженсън не каза нищо. Разбираше я. Това бе наистина ужасяващо.

— Майко! — прошепна тя и изтръгна другата жена от мрачните и мисли. — Почти мръкна. Може ли да отида да доведа Себастиан и да му покажа нишата?

Майка и прибра ножа и с усилие прогони нахлулите в главата и болезнени спомени.

— Да, няма да е зле да го доведеш. Покажи му къде ще пренощува. Запали му огън. Ще сготвя рибата и ще му сваря билки, за да смъкнем температурата. Остани при него, докато дойда. Не го изпускай от очи. Ще вечеряме там с него. Не искам да влиза в къщата.

Дженсън кимна. Докосна майка си по ръката и я спря, преди жената да е тръгнала към къщата. Толкова и се искаше да няма причина да го прави. Какво не би дала, за да не стоварва на плещите и такава грижа. Но нямаше как.

— Ще трябва да се махнем от тук, майко — прошепна тя едва чуто.

Майка и я изгледа с изненада.

— Открих нещо в джоба на загиналия войник.

Дженсън извади от джоба си бележката и я разгъна върху отворената си длан.

Очите на майка и се взряха в двете думи, изписани на листа.

— Добри духове… — Това бе единственото, което успя да пророни.

Обърна се и огледа къщата, сякаш искаше гледката да попие в душата и. Очите и плувнаха в сълзи. Дженсън знаеше, че това място се бе превърнало в дом и за майка и.

— Добри духове! — повтори на себе си жената, в невъзможност да изрече каквото и да било друго.

Дженсън си каза, че мъката всеки миг ще надвие майка и и тя ще се свлече на земята в безпомощни ридания. Самата тя едва се сдържаше да не го направи. И двете устояха.

Майка и се обърна към нея и избърса очите си. От устните и се изтръгна внезапен болезнен стон на отчаяние.

— Толкова съжалявам, скъпа.

Сърцето и се късаше пред страданието на майка и. Всичко, което липсваше в живота на Дженсън, майка и усещаше с двойно по-болезнена горчивина. Защото страдаше веднъж заради себе си и още веднъж заради дъщеря си. На всичко отгоре като майка тя трябваше да бъде силна.

— Тръгваме призори — отсече кратко. — Пътуването през нощта в такъв дъжд няма да ни донесе нищо добро. Трябва да намерим ново скривалище. По петите ни са.

Очите на Дженсън също се насълзиха, гласът едва се изтръгна от гърлото и.

— Съжалявам, мамо, че ти създавам толкова грижи. — Страховете преминаха през тялото и като огнена лава. Смачка в юмрук бележката. — Наистина съжалявам. Де да можеше да се освободиш от мен.

В следващия миг майка и я придърпа към себе си и притисна главата и до себе си, разтърсвана от ридания.

— Не, скъпа, никога не го казвай. Ти си моята светлина, моят живот. Други са виновниците за проблема. Не бива да се чувстваш гузна заради тях. Ти си прелестта на живота ми. Готова съм хиляди пъти да се отказвам от всичко заради теб, а след това да го сторя отново и отново. И то с огромна радост.

Дженсън бе доволна, че няма да има деца — знаеше, че не притежава силата на майка си. Вкопчи се с всички сили в единствения човек на света, с който се чувстваше на сигурно място.

В следващия миг се отблъсна назад.

— Себастиан идва отдалеч, майко. Той ми го каза. Каза, че родината му е отвъд Д’Хара. Значи съществуват други места, други страни. Той е пътувал доста. Не е ли прекрасно, че ги има?

— Но те се намират оттатък граници, които никой не може да премине.

— А той как е тук? Сигурно ги е преминал, иначе как ще дойде до тук?

— Значи Себастиан идва от страни отвъд границата?

— Каза, че родината му е далеч на юг.

— На юг ли? Не мога да си представя, че е възможно. Сигурна ли си?

— Да. — Дженсън кимна за повече убедителност. — Така ми каза — юг. Спомена го между другото. Не знам как е възможно, но ако е? Може би ще се съгласи да ни посочи пътя, майко? Може би, ако го помолим, ще ни изведе от тази страна на кошмарите.

Макар да познаваше майка си като крайно трезво мислещ човек, Дженсън позна по погледа и че не отхвърля съвсем тази откачена идея. Значи не е толкова откачена — щом майка и се замисля, значи има хляб в нея. Дженсън внезапно се почувства изпълнена с надежда, че може би е достигнала до нещо, което ще ги изведе на пътя към спасението.

— И защо да го прави за нас?

— Не знам. Не знам дали изобщо ще се съгласи да помисли по въпроса, нито пък какво би поискал в замяна. Не съм го питала. Не се осмелих дори да му го намекна, преди да съм разговаряла с теб. Това е още една причина да искам да го доведа у нас. За да можеш да го разпиташ. Страхувах се да не изгубим този шанс да разберем дали подобно нещо е възможно.

Майка и отново погледна към къщата. Бе малка, само с една стая, без никакъв вид, построена от дънери и клони, които сами бяха дялали, но бе топла, уютна и суха. Звучеше стряскащо да напуснеш такова място посред зима. Но възможността да ги заловят ги плашеше далеч повече.

Дженсън знаеше какво ще стане, ако ги заловят. Нямаше да имат късмета на бързата смърт. Хванеха ли ги, краят им щеше да настъпи след безкрайни мъчения.

Майка и най-сетне се овладя и каза:

— Добра логика, Джен. Не знам дали нещо ще излезе от подобна идея, но нищо не пречи да поговорим със Себастиан. Едно е сигурно — трябва да напуснем това място. Не можем да си позволим да отлагаме до пролетта — не и при положение, че са тъй близо. Тръгваме призори.

— Къде ще отидем този път, майко, ако Себастиан не се съгласи да ни изведе от Д’Хара?

Майка и се усмихна.

— Светът е достатъчно голям, скъпа. Ние сме само две човечета. Просто отново ще изчезнем. Знам, че е трудно, но нали сме заедно. Всичко ще бъде наред. Ще видим нови места, нали така? Ще опознаем друга част на света. А сега върви да покажеш на Себастиан нишата. Аз се залавям с вечерята. На всички ще ни е нужна здрава храна.

Дженсън бързо целуна майка си по бузата и се спусна надолу по пътеката. Дъждът се усилваше и в гората едва се виждаше. Сега дърветата и изглеждаха като огромни Д’Харански войници — едри, силни и мрачни. Знаеше, че след толкова близка среща с Д’Харанец ще сънува кошмари.

Себастиан я чакаше на скалата. Щом се приближи към него, се изправи.

— Майка се съгласи да преспиш при животните. Отиде да приготви вечеря за трима ни. Иска да се запознае с теб.

Той бе твърде уморен, за да изрази щастието си, но все пак успя да и се усмихне. Дженсън го стисна за китката и го поведе. Вече го тресеше. Ръката му обаче бе топла. Дженсън знаеше, че при треска е така. Хем гориш, хем трепериш от студ. Но с малко храна и билки, съчетани с пълноценна почивка, тя бе сигурна, че Себастиан ще се оправи.

Това, което не знаеше, беше дали ще се съгласи да им помогне.

 

 

ПЕТА ГЛАВА

КАФЯВАТА КОЗА БЕТИ ГИ НАБЛЮДАВАШЕ съсредоточено от кошарата си, като от време на време изразяваше гласно недоволството си от присъствието им на нейна територия. Дженсън побърза да застеле малко слама за госта. Разтревожената животинка престана да блее едва когато Дженсън я погали нежно зад ушите и потупа заобленото и коремче, а накрая и даде половин морков от коша, увесен високо на една греда.

Себастиан свали наметалото и раницата си, но не и колана с ново придобитите оръжия. Измъкна завивката си от багажа и я метна върху сламата. Въпреки молбите на Дженсън не легна да почива, докато тя, коленичила край входа, ограждаше с камъни огнище.

Бледата светлина, идваща от прозореца на къщата оттатък полянката, озари плувналото му в пот лице. С ножа си той издялка тънки трески от един клон и ги подреди на купчинка. Удари няколко пъти с кремъка и в тъмнината се разхвърчаха искри. Поднесе стиска подпалки към пламъка и като духна внимателно, ги остави да се разгорят, после ги зарови под останалите съчки, където пламъкът бързо набра сила. Веднъж разпалени, клонките изпълниха помещението с омайващ боров аромат.

Дженсън възнамеряваше да изтича до къщата и да вземе горещи въглени от огнището, за да запалят по-лесно огъня, но Себастиан се справи, преди тя да има време да му го предложи. Цялото му тяло се тресеше и тя си помисли, че сигурно е нямал търпение да усети малко топлинка, въпреки че челото му гореше. Откъм къщата се носеше омайващ аромат на пържена риба, а в кратките мигове, когато вятърът сред боровете утихваше, се чуваше и цвърченето.

Кокошките се отдръпнаха от светлината на огъня и потънаха в сенките по ъглите. Бети стоеше нащрек, в очакване на знак, че ще бъде удостоена с още някой морков, и въртеше опашка с надежда.

Тази ниша явно се бе образувала преди много години, когато от планинския масив се е откъснал разклатен къс скала, сякаш гигантски гранитен зъб, полетял надолу по хълма и оставил зад себе си суха вдлъбнатина. Дърветата долу бяха прораснали сред купчини нападали камъни. Малката пещера се вгъваше навътре на не повече от три метра, но надвисналата над входа скална маса осигуряваше допълнителна защита от дъжд и вятър. Дженсън бе висока, но пещерният таван бе достатъчно нагоре, за да може тя да стои изправена почти в цялото помещение, а тъй като Себастиан бе съвсем малко по-висок от нея, щръкналата му снежнобяла коса, сега стоплена от отблясъците на огъня, не докосваше тавана, когато той се запъти към дъното, за да вземе още малко сухи дърва от купчината в ъгъла. Кокошките го приеха с шумно възмущение, но бързо се успокоиха.

Дженсън се сви от другата страна срещу Себастиан, с гръб към дъжда, за да вижда лицето му на светлината на огъня, към чиито топли пламъци и двамата протягаха ръце. След цял ден в студ и влага това беше истински лукс. Дженсън знаеше, че рано или късно зимата ще ги връхлети с нова ярост. Въпреки че и сега бе достатъчно студена и неприятна, щеше да стане още по-зла.

Опита се да не мисли, че скоро трябва да напуснат уютната си топла къща, особено по това време на годината. Макар от мига, в който зърна бележката, да бе предчувствала, че ще стане точно така.

— Гладен ли си? — попита.

— Като вълк — отвърна той, явно очакващ рибата със същото настървение, с което Бети се надяваше на поредния морков. От уханията във въздуха стомахът на Дженсън също се разбунтува.

— Чудесно. Майка винаги казва, че ако си болен и имаш апетит, значи не може да е много сериозно.

— След ден-два ще съм забравил.

— Почивката ще ти дойде добре.

Дженсън извади ножа си от колана.

— Досега не сме позволявали никому да пренощува тук. Надявам се разбираш защо взимаме предпазни мерки.

По погледа му разбра, че няма представа за какво му говори, но от учтивост сви рамене, за да и покаже, че приема думите и.

Ножът на Дженсън не приличаше ни най-малко на онзи, който бяха взели от войника. Двете с майка и не можеха да си позволят подобно изящно оръжие. Ползваше нож с обикновена дръжка от еленови рога, грубоват, но винаги добре подострен.

Дженсън приближи острието до китката си и натисна. Смръщил чело, Себастиан понечи да се надигне и да изрази възмущението си. Предизвикателният и поглед го възпря и той се отпусна на мястото си, за да наблюдава с нарастваща тревога как тя обърсва ножа в струйката прясна аленочервена кръв, стичаща се по ръката и. Изгледа го още веднъж с решителност, после се обърна с гръб към него и се запъти към изхода на пещерата, където дъждът бе навлажнил почвата.

С кървавия нож най-напред очерта голям кръг. Себастиан не откъсваше поглед от нея. Тя вписа в кръга квадрат. Почти веднага премина към очертаването на втори кръг вътре в квадрата.

През това време устата и шепнеше молитви към добрите духове да направляват ръката и. Явно така трябваше. Знаеше, че Себастиан я чува, но едва ли различава думите. Хрумна и че сигурно гласът и достига до него като онези гласове, които от време на време я навестяват в главата и. Беше и се случвало, докато очертава външния кръг, да чува гласовете на мъртвите да нашепват името и.

След като приключи с молитвата, отвори очи и начерта звезда с осем лъча, пронизващи двата кръга и квадрата. Всеки втори лъч разсичаше един от ъглите на квадрата.

Знаеше, че лъчите изобразяват дарбата на Създателя, така че докато чертаеше звездата, винаги произнасяше благодарствена молитва за дарбата на майка си.

Когато свърши и вдигна глава, пред нея стоеше майка и, сякаш изникнала от самите сенки или материализирала се от края на рисунката, осветена от подскачащите пламъци зад гърба на Дженсън. В светлината на тези пламъци майка и бе като видението на невъзможно красив дух.