Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (37) — Моята библиотека

ТРИДЕСЕТ И СЕДМА ГАВА

Реши да върви пеш. Не беше толкова далеч, а освен това ако бе взела кон, щеше да се наложи да го остави в Кулата, където по-късно щяха да го намерят и това можеше да я издаде. Или пък ако го пуснеше на свобода, преди да стигне до Кулата, намирането му можеше да възбуди страхове относно това какво ли се е случило с нея. Освен това с кон щеше по-трудно да мине покрай часовите пред Кулата. Добрите духове й бяха помогнали с пролетна буря. Най-малкото, което можеше да направи, бе да се възползва от нея.

Затъвайки в тежкия, мокър сняг, се запита дали решението й да тръгне пеш бе достатъчно умно. Подхрани решителността си и продължи напред. Каза си, че щом отсега се разколебана, няма смисъл да тръгва.

Повечето сгради бяха тъмни и затворени. Малкото хора, които срещна из улиците, бяха твърде заети с преправянето на пътя си през снега, за да обръщат внимание на сгушената фигура, бореща се с вятъра в нощта. В тъмнината дори не можеше да се разбере дали е мъж или жена. Не след дълго вече бе напуснала очертанията на града и крачеше по пустия път към Кулата.

Вървейки, обмисляше най-добрия начин за минаване покрай часовите. Войниците бяха от Д’Хара. Не биваше да допуска да я разпознаят. Щяха веднага да докладват за появяването й.

Най-лесно щеше да мине, като убие часовите, но такова нещо не можеше да направи — та нали сега те бяха нейни войници, биеха се за общата им кауза срещу Императорския орден. И дума не можеше да става за такова нещо.

Не беше добър вариант и да ги удари по тила, за да загубят съзнание. По този начин човек никога не можеше да е сигурен, че противникът му ще падне без гък на земята. От опит знаеше, че удрянето по главата рядко дава очакваните резултати. Понякога човек не улучваше и противникът не губеше съзнание от удара, а започваше да крещи неистово, осуетявайки всякакви опити за по-нататъшни действия. Това привличаше вниманието на останалите часови и се стигаше до ликвидиране на нападателя.

Освен това бе виждала хора да умират от удар в главата, а това не биваше да става. Човек удря в главата само ако иска да убие, защото най-често се стига именно дотам.

Сестрата и Марлин вероятно са се промъкнали чрез магия. Калан не притежаваше такива способности. Нейната магия би унищожила съзнанието на войниците.

Значи оставаше или да ги измами, или да се промъкне покрай тях. Д’Харанските войници бяха обучавани за всякакви случаи и вероятно заеха повече трикове, отколкото тя изобщо би могла да си представи, че съществуват.

Значи оставаше да се промъкне незабелязано покрай тях.

Нямаше представа къде точно се намира, но знаеше, че е близо. Вятърът духаше от ляво, затова реши да се придържа към дясната страна на пътя, вървейки приведена. Когато приближи достатъчно, щеше да се наложи да пълзи. Ако легнеше на земята, разпервайки наметалото върху себе си, след няколко минути то щеше да е покрито със сняг и от нея нищо нямаше да се вижда. Използвайки това прикритие, можеше да върви много бавно, а срещне ли войник, можеше да легне и да го изчака да отмине. Защо забрави да си вземе ръкавици?

Реши, че е отишла много надясно и мръдна леко вляво на пътя. Знаеше, че най-трудно щеше да е на моста. Там щеше да се окаже на сравнително тясно пространство, без възможност да се отмести встрани от войниците. Но, от друга страна, Д’Харанците се страхуваха от магията на Кулата и едва ли щяха да приближават много до моста. Беше на десетина метра от него, там, където бе срещнала войниците предишния път, а сега, в снега и тъмнината, не се виждаше почти нищо.

В сърцето й припламна надежда, че може би няма да е толкова трудно да мине покрай постовете. Снегът щеше да й осигури добро прикритие.

Изведнъж пред лицето й блесна меч. Замръзна на място. Стрелна очи на другата страна — там също я чакаше меч. Усети острие и върху тила си.

Дотук с незабелязаното промъкване.

— Кой си? — грубо извика мъжът пред нея.

Трябваше да измисли нов план, при това бързо. Реши да използва част от истината, залагайки на страха им от магия.

— Капитане, уплашихте ме до смърт. Аз съм, Майката Изповедник.

— Покажи се.

Калан свали качулката си.

— Мислех, че ще успея да мина покрай вас незабелязано. Но Д’Харанските войници се оказаха по-добри, от колкото предполагах.

Мъжете свалиха оръжия. Най-голямо облекчение изпита, когато усети острието на тила й да се отмества. Ударът там би бил смъртоносен.

— Майко Изповедник! Изплашихте ни, наистина! За що се връщате за втори път тази нощ? И то пеш!

Калан въздъхна отчаяно:

— Съберете хората си и ще ви обясня.

Капитанът посочи с глава.

— Да минем натам. Има навес, където ще се предпазите поне от вятъра.

Калан се остави капитанът да я отведе от другата страна на пътя, където стърчеше триъгълна, направена с подръчни средства постройка, предназначена да спира вятъра. Не беше достатъчно просторна, за да побере нея и шестимата стражи. Те настояха тя да се настани на най-сухото място, най-дълбоко навътре.

Разкъсваше се между удовлетворението, че дори в буря пиле не можеше да прехвръкне над Д’Харански пост, и желанието все пак да бе успяла. Това щеше доста да улесни нещата. Сега трябваше да търси друг начин да ги убеждава.

— Чуйте ме внимателно — започна тя. — Не разполагам с много време. Отивам на важна мисия. Искам да ми повярвате. Всички. Знаете, че в града върлува чума, нали?

Мъжете изръмжаха и кимнаха, че знаят, после смутено запристъпваха от крак на крак.

— Ричард, Господарят Рал, се опитва да намери начин да спре епидемията. Не знаем дали такъв изобщо съществува, но няма да се откажем, знаете това. Той е готов на всичко, за да спаси хората си.

Мъжете отново закимаха.

— Какво общо има това с…

— Бързам. Точно в момента Господарят Рал спи. Изтощен е от безуспешното търсене на лек против чумата. Лекът изисква магия.

Мъжете леко настръхнаха. Капитанът потърка брадичка.

— Знаем, че Господарят Рал няма да ни измени. Нали само преди няколко дни ни излекува от друга болест.

Калан огледа всички лица, вперени в нея.

— Ами ако самият Господар Рал се разболее от чума? Преди да е открил отговора? Тогава какво? Тогава сме мъртви, всички — ето какво.

На лицата им бе изписано искрено притеснение. За всеки Д’Харанец смъртта на Господаря Рал бе съкрушително събитие. То захвърляше бъдещето им в неизвестността.

— Какво може да се направи, за да го защитим? — по пита капитанът.

— Всичко е във вашите ръце — на часовите тук.

— А именно?

— Господарят Рал ме обича. Всички вие знаете, че той ме защитава. Непрекъснато ме огражда с онези Морещици, които вечно са по петите ми. Изпраща след мен стражи, където и да отида. Не допуска опасността да припари на километри от мен. Косъм не дава да падне от главата ми. Е, аз също не искам той да пострада. Ами ако се зарази? Значи го губя. Може би има начин да спра чумата, преди да е протегнала отвратителните си ръце към нас — преди да е заразила него, както със сигурност ще стане.

Тя зяпнаха.

— Какво можем да направим за него? — попита капитанът.

— Ще използвам магия — изключително опасна магия. Ако успея, ще мога да спася Ричард от чумата. Ще спася всички ни от заразата. Но както вече казах, магията е опасна. Трябва да се махна за няколко дни с помощта на магия, за да видя дали ще успея да помогна на Господаря Рал да спре чумата. Всички вие знаете какво прави той за мен. По-скоро би умрял, отколкото да ме остави да бъда изложена на опасност. Когато стане въпрос за моята безопасност, с него не може да се говори. Затова преметнах Морещиците и другите си пазачи. Никой не знае къде отивам. Ако някой разбере, Ричард ще тръгне след мен и ще попадне в същата опасност като мен. Каква полза ще има от това? Ако загина, той също ще загине. Ако успея, какъв е смисълът да го излагам на опасност? Не исках никой да знае къде отивам тази нощ, но вие се оказахте по-добри, отколкото предполагах. Сега всичко зависи от вас. Аз рискувам живота си за Господаря Рал. Ако искате да го защитите, трябва да се закълнете да пазите тайна. Дори да ви погледне в очите, трябва да му отговорите, че не сте ме виждали, че никой не е идвал тук.

Мъжете запристъпваха от крак на крак, покашляха се, започнаха да се споглеждат.

Пръстите на капитана забарабаниха по дръжката на меча му.

— Майко Изповедник, ако Господарят Рал ни погледне в очите и ни попита, не можем да го излъжем.

Калан се наведе към мъжете.

— Тогава по-добре да го съсечете на мига с мечовете си. Защото поведението ви ще е равносилно на това. Нима искате да изложите на опасност живота на Господаря Рал? Да поемете отговорността за неговата смърт?

— Разбира се че не! Готови сме да дадем живота си за него!

— Предлагам ви да заложите и моя живот. Ако той разбере какво правя, къде съм отишла тази нощ, ще тръгне след мен. Не само че няма да ми бъде от помощ, а може и да умре, ако го направи.

Калан показа ръката си изпод наметалото и посочи с пръст всеки от присъстващите:

— Ваша ще е отговорността за това, че сте изложили живота на Господаря Рал на опасност. Може да се превърнете в неговите убийци.

Капитанът се взря в очите на всеки от хората си. Изправи се, потърка лице и се замисли. Накрая проговори:

— Какво искате от нас? Да се закълнем в живота си?

— Не — каза Калан. — Да се закълнете в живота на Господаря Рал.

По примера на капитана си всички мъже паднаха на коляно.

— Кълнем се в живота на Господаря Рал да не казваме на никого, че сме видели за втори път тази нощ Майката Изповедник, и занапред да се закълнем, че никой не е влизал в Кулата освен вас и вашите две Морещици по-рано тази вечер. — Той огледа войниците. — Кълнем се.

След като всички повториха клетвата, се изправиха. Капитанът отпусна бащински ръка на рамото на Калан.

— Майко Изповедник, не разбирам от магия, това е работа на Господаря Рал, така че не знам какво се каните да правите тази нощ, но не искаме да изгубим и вас. Вие сте подходящата жена за Господаря Рал. Каквото и да се каните да направите, моля ви, внимавайте.

— Благодаря, капитане. Смятам, че вашите хора бяха най-голямата опасност, с която можех да се сблъскам тази нощ. За утре ще му мисля, когато му дойде времето.

— Ако ви убият, това слага край на клетвата ни. Ако умрете, ще трябва да кажем на Господаря Рал каквото знаем. Стане ли това, ще бъдем екзекутирани.

— Не, капитане. Господарят Рал не би го допуснал. Точно затова трябва да направим всичко, което е по сили те ни, за да го защитим. Всички имаме нужда от него. Освен ако не искаме да ни управлява Императорският орден. Те не зачитат живота — именно те вкараха чумата в града. И то като започнаха от децата.

 

* * *

 

Калан се вгледа в живачното лице на Плъзгата и преглътна.

— Да, готова съм. Какво искаш да направя?

От басейна се надигна блестяща метална ръка и докосна ръба на каменната стена, опасваща кладенеца.

— Да дойдеш в мен — каза гласът, думите отекнаха в помещението. — Но няма да го направиш ти, а аз.

Калан се качи на стената.

— Сигурна си, че можеш да ме заведеш в Агаден, на ли?

— Да. Била съм там. Ще ти хареса.

Калан не беше сигурна, че ще й хареса.

— Колко време ще отнеме?

Плъзгата като че се намръщи. Калан се виждаше отразена върху гладката повърхност на лицето на Плъзгата.

— От тук до там. Толкова. Аз съм достатъчно дълга. Била съм там.

Калан въздъхна. Плъзгата явно не разбираше и че е спала близо три хиляди години. Какво бе за нея един ден повече или по-малко?

— Няма да кажеш на Ричард къде си ме отнесла, нали? Не искам да узнае.

Сребърното лице се изкриви в дяволита усмивка.

— Никой, който ме познава, не иска другите да узнаят. Никога не ги издавам. Спокойно. Никой няма да раз бере какво правим заедно. Никой няма да разбере за удоволствието ти.

Калан я изгледа смутено. Течната сребърна ръка се вдигна и я обви. Топлата, успокояваща прегръдка я обгърна здраво.

— Не забравяй. Трябва да ме вдишаш — каза Плъзга та. — Не се страхувай. Щом ме вдишаш, ще те запазя жива. Щом стигнеш другото място, ще ме издишаш и ще поемеш въздух. Ще те е страх толкова, колкото сега те е страх да ме вдишаш, но трябва да го направиш, иначе ще умреш.

Калан кимна задъхано. Олюля се.

— Спомням си. — Не можа да потисне страха си от това, че ще остане без въздух. — Добре, готова съм.

Без повече приказки Плъзгата я повдигна плавно от стената и я дръпна при себе си в живачната маса.

Дробовете на Калан загоряха за въздух. Затвори плътно очи. Беше го правила и преди и знаеше, че именно така трябва да постъпи, но въпреки това се ужаси при мисълта, че трябва да вдиша живачната маса. Предишния път Ричард беше с нея. Сега, когато бе сама, я обзе паника.

Замисли се за Шота, изпратила Надин да се омъжи за Ричард.

Изпусна въздуха от дробовете си. Вдиша дълбоко и съществото й се изпълни с копринената субстанция.

Не усещаше нито топлина, нито студ. Отвори очи и видя едновременно светлина и мрак. Усети движение в безтегловното пространство, едновременно бързо и бавно, рязко и плавно. Дробовете й преливаха от сладкото присъствие на Плъзгата. Сякаш я приемаше в душата си. Времето не съществуваше.

Потъна в опиянение и захлас.