Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (33) — Моята библиотека

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

През следващия един час мъжете продължиха да задават въпроси предимно на Дрефан. Генералите отправяха на Ричард предложения относно командването и военните стратегии. Всички възможности се обсъждаха накратко, правеха се планове, на отделните офицери се поставяха задачи. Армията трябваше да започне изтеглянето си още същата нощ. Имаше доста войници от „Кръвта на братството“, обявили капитулация, които, макар да се бяха врекли във вярност на Ричард, нямаше да е зле да бъдат разделени, и отделни части от тях да се разпратят по другите подразделения, а не да бъдат оставени на едно място. Ричард прие това предложение.

Когато най-накрая всички поеха по задачите си, той се отпусна тежко на стола си. Доста път беше извървял от времето, когато бе горски водач.

Калан се гордееше с него.

Отвори уста да му го каже, но Надин я изпревари, казвайки думите вместо нея.

Ричард измърмори едно вяло „Благодаря“.

Надин преднамерено докосна рамото му с върховете на пръстите си.

— Ричард, винаги си бил… не знам… Ричард за мен. Едно момче от моя край. Горски водач. Днес, и особено тази вечер, пред всичките тези важни хора, мисля, че за почнах да гледам на теб с други очи. За пръв път. Ти на истина си този Господар Рал.

Ричард облегна лакти на масата пред себе си и хвана глава между дланите си.

— По-скоро ми се ще да съм на дъното на оная скала, погребан заедно с Храма на ветровете.

— Не ставай глупав — прошепна тя.

Ядосана, Калан се приближи и застана от едната му страна. Надин се плъзна встрани.

— Ричард — каза Калан, — трябва да поспиш. Веднага. Обеща. Имаме нужда от теб силен. Ако не си отпочинеш…

— Знам — той се отблъсна от масата и стана. Обърна се към Дрефан и Надин. — Някой от вас да има нещо, което помага на човек да заспи? Опитвах… Напоследък просто лежа. Съзнанието ми не може да се успокои.

— Дисхармонията на Фенг Сан — веднага диагностицира Дрефан. — Сам си я докарващ, като тласкаш себе си отвъд пределите на тялото си. Има си граници на възможностите ни, които, ако бъдат преминати…

— Дрефан — прекъсна го Ричард със спокоен глас. — Незнам какво имаш предвид, но трябва да изпълнявам задълженията си. Просто трябва да го разбереш. Джаганг се готви да изтреби всички ни. Какъв е смисълът да съм бодър и жизнерадостен като катеричка напролет, ако това означава всички да измрем.

Дрефан изсумтя:

— Разбирам, но това не те прави по-силен.

— Добре, ще се постарая. Но преди това дали да не поспя?

— Медитация — каза Дрефан. — Това ще успокои енергийните ти потоци и ще започне да ги подрежда в хармония.

Ричард потърка чело.

— Дрефан, стотици хиляди хора са изложени на смъртна опасност, защото Джаганг иска да ги пороби. Вече ни показа, че в решителността си да го направи няма граници. Започна от децата — Ричард сви юмруци, кокалчетата му побеляха. — Само за да ми изпрати съобщение! Убива деца! Той е абсолютно безсъвестен. Показва ми на какво е способен, за да победи. Да ме накара да се предам! Мисли, че ще ме прекърши!

За разлика от кокалчетата на пръстите му, лицето му стана виолетово.

— Греши. За нищо на света не бих предал хората си на тиранин като него. Никога! Ще направя всичко необходимо, за да спра епидемията! Кълна се!

Над стаята внезапно надвисна оглушителна тишина. Калан никога не бе виждала Ричард ядосан по такъв начин. Когато очите му се изпълваха със смъртното безумство на гнева, извиращ от магията на Меча на истината, обектът на яростта му обикновено биваше пред очите му. Яростта се предизвикваше от и бе насочена към конкретна заплаха.

Това сега бе отчаян гняв, насочен към невидим враг. Директна заплаха не съществуваше, нямаше срещу кого да насочи оръжието си в момента. Нямаше пряк начин да се пребори с противника си. Калан позна по очите му, че това не е гневът от магията на меча. Беше неговият собствен.

Лицето му най-сетне се успокои. Пое освежителна глътка въздух и изтри челото си с ръка. Възвърна контрола над гласа си.

— Ако се опитам да медитирам, само ще извикам я съзнанието си лицата на болните и мъртви деца. Моля те, няма да го понеса и в съня си. Имам нужда от сън без сънища.

— Искаш да заспиш и да не сънуваш? Да не би да те безпокоят сънищата ти?

— Имам кошмари. През деня също ги изживявам, но наяве. Пътешественикът по сънищата не може да нахлуе в сънищата ми, но е намерил начин да ми праща кошмари. Моля ви, добри духове, дарете ме с малко спокойствие поне докато спя.

— Сигурен знак за дисхармония на меридиана Фенг Сан — потвърди за себе си Дрефан. — Както изглежда, ще си доста тежък пациент, но затова си има причини.

Той измъкна костицата от кожената закопчалка и отвори капачето на една от кесийките, висящи на колана му. Извади оттам няколко кожени вързопчета. Прибра едното.

— Не, това ще успокои болката, но няма да ти помогне да заспиш. — Прибра второ. — От това ще повръщаш.

Прерови и другите, затваряйки ги едно по едно.

— Опасявам се, че не съм взел нищо толкова просто с мен. Подбрах само редки субстанции.

Ричард въздъхна.

— Все пак благодаря, че се постара.

Дрефан се извърна към Надин. Тя щеше да се пръсне, стиснала здраво устни, едва сдържаща удоволствието си.

— Нещата, които даде на майката на Йоник, няма да са достатъчно силни за Ричард — каза й Дрефан. — Имаш ли някакъв опиат?

— Разбира се — запазила спокойствие, отвърна тя, очевидно доволна, че най-накрая стигнаха и до нея. — Тинктура, естествено.

— Чудесно — отвърна Дрефан. Потупа Ричард по гърба — Ще медитираш друг път. А тази вечер ще заспиш за нула време. Надин ще ти приготви разтвор. Отивам да проверя как стоят нещата с персонала и да дам някои препоръки.