Тери Гудкайнд
Храмът на ветровете (27) — Моята библиотека

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

ДОКАТО СЕ ДВИЖЕХА по стръвната павирана улица, оръжията и дрехите на войниците дрънчаха и потрак-ваха. Тесни къщи, повечето на по три-четири етажа, се бяха сбутали една в друга, горните им етажи надвиснали над долните, така че най-високите почти закриваха небето. Тази част на града беше потискаща.

Докато Ричард вървеше, навсякъде из града войниците го посрещаха с радостни възгласи на благодарност, с пожелания за здраве и дълголетие. Някои изявяваха желание да го почерпят питие. Други се спускаха да му се кланят в краката и набързо произнасяха отдаване: «Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето смирение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.» Посрещаха го като велик магьосник, задето ги бе з щитил и излекувал болестта им. Ричард се чувстваше по вече от неудобно при техните поздрави. Та нали в крайна сметка просто им бе препоръчал добре известни лекарства за стомашно-чревни проблеми. Не бе използвал никаква магия.

Опита се да им го обясни. Да им каже, че нещата, които бяха яли и пили, ги излекуваха. Никаква полза. Бяха очаквали от него магия и мислеха, че са я получили. Накрая се отказа да им обяснява и започна да им маха с ръка в отговор на поздравите. Ако бяха се обърнали към някой билкар, със сигурност щяха да постигнат същите резултати.

Въпреки това трябваше да признае, че му е приятно да знае, че е помогнал на някого, наместо да причини болка. Сега разбираше частица от чувствата на Надин, докато помага на хората с билките си.

Бе предупреден, че у един магьосник трябва да има равновесие. Във всички неща съществуваше равновесие, но най-вече в магията. Вече не можеше да яде месо прилошаваше му и подозираше, че това е проява на дарбата му, търсеща баланса на това, че понякога се налагаше да убива. Харесваше му мисълта, че като помага на хората, компенсира това, че е магьосник-войн.

Навъсени хора, тръгнали по свои си работи, се отдръпваха встрани на тясната уличка, препъвайки се в мръсния сняг, все още нестопен из сенчестите места, за да се разминат с войниците. Групи от по-големи момчета и млади мъже с мрачни изражения на лицата надзъртаха предпаз-шво и мигом изчезваха, мернали приближаването на Ри-ЧаРД и хората му.

Ричард разсеяно докосваше извезаната със злато кожекесийка на колана си. Вътре имаше бял магьоснически

[сък, намерен заедно с колана в Кулата. Той представляе вещество, добито чрез кристализация на костите на «десниците, отдали живота си в построяването на Ку! на смъртта, разделящи Стария от Новия свят. Един ' ^естилирана магия. Белият магьоснически пясък даваше сила на заклинанията, извлечени чрез него - добра и лоша. Правилното заклинание, предизвикано с помощта на бял магьоснически пясък, можеше да извиква Пазителя.

Докосна и другата кесийка, извезана със злато. В малко кожено вързопче, завързано добре, имаше черен магьоснически пясък. Него бе събрал сам от една от Кулите. От издигането на Кулите насам нито един магьосник не бе успявал да се сдобие с черен магьоснически пясък. Той можеше да бъде взет единствено от човек, притежаващ Субстрактивна магия.

Черният магьоснически пясък беше пълната противоположност на белия. Те се неутрализираха взаимно. Дори едно зрънце от черния можеше да унищожи заклинание, предизвикано от белия, дори такова, направено, за да извика Пазителя. Беше го използвал да победи духа на Мрачния Рал и да го изпрати обратно в отвъдния свят.

Прелат Аналина му бе казала да пази черния пясък като зеницата на окото си - че дори една лъжичка от него струва колкото цели кралства. Ричард никога не се разделяше с малката кожена кесийка с черния пясък на повече от ръка разстояние, никога не я губеше от поглед.

Деца, навлечени с дрипи в студения пролетен ден, играеха на «хвани лисицата» из претъпканата улица, тичайки от врата на врата, кикотейки се жизнерадостно в очакване да открият лисицата, и още по-силно при вида на внушителната процесия, движеща се по тяхната улица.

Дори видът на радващите се деца не предизвика усмивка на лицето на Ричард.

Тук е, Господарю Рал каза генерал Кърсън. Генералът посочи с пръст една врата вдясно, вдълбана няколко педи навътре в дървената фасада на къща. Избледнялата червена боя върху дъските се бе олющила ъ долната част, където времето бе оставило най-забележими следи. Малък надпис гласеше «Хотелът на Ладъртън» . Едрият, масивен мъжага, седнал зад паянтова маса, върху която се виждаха бисквити и бутилка, не вдигна глава. Гледаше в нищото със зачервени очи. Косата му бе разрешена, а дрехите намачкани. Беше като не на себе си. Зад него имаше стълба, а край нея тесен коридор, губещ се в мрака.

Затворено е промърмори той.

Ти ли си Сайлъс Ладъртън? попита Ричард, а погледът му се плъзна към купчината мръсни дрехи и чар шафи, натрупани за пране. До стената бяха подредени пет-шест празни кани, а край тях се валяха купчина пар цали.

Мъжът надзърна предпазливо иззад намръщеното си лице.

- Аха. А ти кой си? Изглеждаш ми познат.

- Казвам се Ричард Рал. Може би виждаш прилика с брат ми, Дрефан.

Дрефан мъжът изведнъж се ококори. Госпо дарю Рал! Столът изскрибуца шумно по пода, мъжът се изправи и сведе глава. - Простете ми. Не ви познах.

Никога не съм ви виждал. Нямах представа, че лечителят ви е брат. Моля Господаря Рал за прошка...

Сайлъс едва сега забеляза тъмнокосата Морещица, застанала до Ричард, мускулестия генерал от другата му страна и двамата огромни гардове, извисяващи се точно зад него, после и отряда войници, струпани на прага и изпълващи улицата. Мъжът отметна назад мазната си коса и се поизпъна.

Покажи ми стаята, където... където е била убита жената каза Ричард.

Сайлъс Ладъртън се поклони два пъти, преди да забърза по стълбите, пътьом затъквайки ризата в панталона Като хвърли поглед през рамо, за да се убеди, че Рихард го следва, той запрескача през стъпало нагоре. Стъл-ите неохотно отвръщаха на тежестта му със скърцане и стонове.

Накрая спря пред една врата в средата на тесен коридор. На фона на червените стени свещниците в двата края на коридора не осветяваха много. Мястото вонеше.

Тук е, Господарю Рал каза Сайлъс.

Щом той посегна да отвори вратата, Райна го сграбчи за яката и го отстрани. Изгледа го свирепо. Подобен неин поглед бе в състояние да накара да застине и буреносен облак.

Тя отвори вратата и стиснала Агнела си в ръка, влезе в стаята преди Ричард. Той изчака, докато Морещицата огледа за наличие на някаква заплаха. По-лесно беше, отколкото да се опитва да й възразява. Докато Ричард и генерал Кърсън влизаха в малката стаичка, Сайлъс гледаше в земята. Улик и Иган заеха позиции край вратата и скръстиха мощни ръце.

Нямаше какво толкова да се гледа: легло, малък скрин край него и мивка. Недовършеното дюшеме бе зацапано с тъмно петно. Кръвта се плъзваше под леглото и заливаше почти цялото помещение.

Големината на петното не го изненада. Генералът му бе казал какво в било сторено на жената Водата в мивката бе поне наполовина кръв. Парцалът, който висеше отстрани, също бе червен. Преди да си тръгне, убиецът бе избърсал кръвта от себе си. Или е бил чистофайник, или което бе по-вероятно не е искал да минава покрай Сайлъс рблян в кръв.

Ричард отвори ореховия скрин. Съдържаше обичайните дрехи и нищо друго. Остави капакът Да се затвори. Облегна ръка върху вратата.

- Никой ли не е чул нищо?

Сайлъс поклати глава.

- Жена е била малтретирана по този начин, с отряза ни гърди и наръгана стотици пъти, и никой не е чул ни що?

Ричард осъзна, че умората придава на гласа му нервност. Вероятно и настроението му спомагаше за това. Сайлъс преглътна.

- Била е със запушена уста, Господарю Рал. И ръцете й са били вързани.

Ричард се намръщи.

- Но сигурно е ритала с крака. Никой ли не я е чул да рита? Ако някой ме нарязваше така и устата ми беше за пушена, а ръцете вързани, щях поне да изритам мивката.

Не може да не е ритала, с цел да привлече нечие внима ние.

- И да го е направила, не съм чул. Нито пък някое от момичетата. Поне не са ми казали. А си мисля, че ако бя ха чули нещо, щяха да дойдат да ме викнат. Винаги кога то има проблем, се обръщат към вмен. Така е. Знаят, че не се свеня да ги защитавам всячески.

Ричард разтърка очи. Пророчеството не му излизаше от ума. Главата му щеше да се пръсне от болка.

- Доведи другите момичета. Искам да поговоря с тях.

Напуснаха ме, след... Сайлъс махна неясно с ръ ка. - Освен Бриджит.

Той забърза към дъното на коридора и почука на последната врата. След като тихичко каза нещо, през вратата се подаде рошава червена коса. Жената се пъхна обратно в стаята си и след миг се появи, загръщайки бледорозовия си пеньоар. Припряно завърза колана на възел, следвайки Сайлъс към Ричард.

Ричард ставаше все по-гневен при мисълта, че се е оказал в някаква воняща дупка. Макар да се опитваше да мисли обективно, бе си позволил да се зарадва, че е открил свой брат. Бе започнал да харесва Дрефан. Дрефан бе лечител. Какво по-благородно от това?

Сайлъс и жената се поклониха. И двамата изглеждаха така, както се чувстваше Ричард: мръсни, уморени и разстроени.

- Да си чула нещо? Бриджит поклати глава. Погледът й бе изплашен.

- Познаваше ли жената?

Роуз каза Бриджит. - Срещали сме се веднъж, няколко минути. Тука е от вчера.

- Някой от вас двамата да има представа кой би мо гъл да е убиецът?

Двамата се спогледаха.

Знаем кой го е направил, Господарю Рал каза Сайлъс, в гласа му се прокрадна скрита омраза: - Дебе лия Хари.

- Дебелия Хари ли? Кой е той? Къде можем да го на мерим?

Чертите на Сайлъс за пръв път се изкривиха от гняв.

- Не биваше да го пускам тук повече. Момичетата не го харесваха.

Никоя от нас не искаше да го приема потвърди Бриджит. Той порка, а когато порка, става зъл. Няма смисъл да се мъчим с такива като него, не и при положе ние, че войската... Думите й заглъхнаха, погледът й се плъзна към генерала. Продължи по друг начин: - В днешно време има достатъчно клиенти. Няма смисъл да се занимаваме със зли пияндурници като Дебелия Хари.

Всички момичета ми казаха, че не искат да приемат повече Хари каза Сайлъс. - Когато се появи снощи, знаех, че всички ще му откажат. Хари обаче беше много настоятелен, изглеждаше ми достатъчно тъжен, така че попитах Роуз дали няма да го приеме, щото нали беше но ва и...

И не е знаела на каква опасност се излага про дължи мисълта му Ричард.

Не беше това защити се Сайлъс. - Хари не изг леждаше пиян. Знаех, че другите момичета няма да го приемат, така че, тъжен или не, попитах Роуз дали би про явила интерес. Каза, че има нужда от парите. Хари й беше последният. Намериха я малко след него.

- Къде можем да намерим тоя Хари?

Сайлъс присви вежди.

- В отвъдния свят, където му е мястото.

- Убил си го?

- Никой не видя кой е прерязал тлъстото му гърло.

Нямам представа кой го е направил.

Ричард мерна дългия нож, втькнат в колана на Сайлъс. Не че обвиняваше човека. Ако бяха заловили Дебелия Хари, той щеше да иска същото наказание за извършеното от него престъпление. Макар че преди това щеше да го прати на съд, където онзи щеше да има възможност да признае - просто за да са сигурни, че наистина го е извършил той.

Нали затова бяха Изповедниците: за да е сигурно, че наистина виновните получават наказания. Веднъж докоснат от магията им, престъпникът признава всичко, което е извършил. Ричард не би искал Калан да чува какво е било сторено с тази жена, Роуз. Особено пък от устата на звяра, който го бе извършил.

Стомахът му се преобърна при мисълта, че Калан може да докосне такъв човек, такъв брутален убиец. Ричард си помисли, че би убил Хари със собствените си ръце, за да не позволи на Калан да се докосне до него.

Знаеше, че тя е докосвала не по-добри престъпници. Не искаше да й се налага да го прави някога отново. Знаеше, че сигурно сърцето й се свива, докато изслушва подобни перверзни признания, изложени в детайли. Не искаше да мисли какви ли ужасни спомени я преследват и навестяват сънищата й.

Ричард си наложи да не мисли за това и погледна Бриджит.

- Ти защо остана, след като всички останали са на пуснали?

Тя сви рамене.

- Някои от тях имаха деца и се страхуваха за тях. Не ги обвинявам за страховете им, но тук винаги сме били на сигурно място. Сайлъс винаги се е държал коректно с ен. На други места съм била оскърбявана и наранявана, 3 тук никога. Сайлъс не е виновен за стореното от тоя смахнат убиец. Сайлъс винаги е уважавал желанията ни, когато кажем, че не искаме да приемаме повече даден мъж.

Ричард усети как стомахът му се стяга.

- Срещала ли си се с Дрефан?

- Разбира се. Като всички момичета.

Всички момичета - повтори Ричард. Полагаше усилия да удържи гнева си.

- Да. Всички го познаваме. Без Роуз. Нямаше въз можност, щото...

Значи Дрефан не е имал... любимка? Ричард се надяваше Дрефан да е ползвал една жена, която му е ха ресвала, и че тя, ако не друго, поне е била здрава.

Бриджит сбърчи чело.

- Че как може един лечител да има любимка?

- Е, искам да кажа, дали е имало някоя, която да е предпочитал, или просто е отивал при която е била сво бодна?

Жената забоде пръст в червената си коса и се почеса по главата.

- Мисля, че имате грешна представа за Дрефан, Господарю Рал. Никога не ни е докосвал... по този начин. Ид ваше само, за да ни лекува.

- Идвал е да ви лекува?

Да отвърна Бриджит.

Сайлъс кимна в знак на потвърждение.

Половината от момичетата винаги имаха някакъв проблем. Обриви, зачервявания и други подобни. Повече то, които продават билки и лекуват, не искат да се зани мават с такива като нас. Така е просто си живеем с проблемите.

Дрефан ни обясни как трябва да се мием. Даваше ни билки и мазила за възпаленията. Идваше наистина късно, след като всички са приключили, за да не ни пречи да си вадим хляба. Преглеждаше и децата на момичетата. Беше особено мил с децата. Веднъж едно момченце кашляше лошо, ама се оправи, щом Дрефан му даде нещо.

Дойде да ни навести рано тая сутрин. След като прегледа едно от момичетата, отиде да прегледа и Роуз. И я откри. Излетя от стаята й, крещейки. Тя посочи пода в раката на Ричард. После повърна. Всички се втурнах-ме в коридора и го видяхме, паднал на колене, направо щеше да си изповръща червата.

Значи не е идвал тук, за да... за да... и никога...

Бриджит се изсмя.

Предложих му безплатно, задето ми е помагал и ми е давал разни лекове. Каза, че не затова го прави. Искал само да помогне, нали затова бил лечител. Нали ви казвам, предложих му, а мога да бъда доста убедителна тя смигна с едно око, - но той отказа. Наистина има страхотна усмивка. Точно като вашата, Господарю Рал.

Влез! чу се отговор на почукването на Ричард.

Дрефан бе коленичил пред множеството свещи, разпилени в безпорядък на масата край стената. Бе свел глава, ръцете му сключени молитвено.

Надявам се не прекъсвам нещо каза Ричард.

Дрефан погледна през рамо и се изправи. Очите му на помняха на тези на Мрачния Рал. Същият син цвят със съ щия неопределимо странен, неспокоен поглед в тях. Ри чард не можеше да не се чувства неудобно в тяхно при съствие. Понякога дори се чувстваше така, сякаш Мрач ният Рал го гледа.

Вероятно хората, живели с Мрачния Рал, се ужасяваха и от погледа на Ричард.

Какво правиш? попита той.

- Моля се добрите духове да бдят над душата на един човек.

- На кого?

Дрефан въздъхна. Изглеждаше уморен и тъжен.

- Душата на една жена, от която никой не се интере суваше.

- Жена на име Роуз?

Дрефан кимна.

Как разбра за нея? Той махна с ръка на собстве ния си въпрос: Прощавай не помислих. Та ти си Господарят Рал. Предполагам, че ти се докладва за подоб ни неща.

Ами да, чувам това-онова Ричард забеляза нещо ново в стаята. - Виждам, че си започнал да освежаваш интериора си.

Дрефан проследи погледа на Ричард и се приближи до стола край леглото. Върна се с малка възглавничка. Прокара нежно пръсти по избродираната отгоре роза.

Това е било нейно. Не знаеха откъде е, така че Сайлъс мъжът, който държи онова място - настоя да го взема като знак на благодарност за онова, което правех за момичетата му. Не мога да приемам пари от тях. Ако има ха излишни пари, нямаше да работят това.

Ричард не беше експерт, но бродерията явно бе майсторска.

- Дали тя я е правила?

Дрефан сви рамене.

Сайлъс не знаеше. Може би. А може и да я е видяла някъде и да я е взела заради розата като името й.

Той нежно прокара пръст по цветето, като не откъсваше поглед от бродерията.

- Дрефан, защо... защо ходиш на подобни места? Има достатъчно хора, които се нуждаят от лечителска помощ.

Има войници, които бяха ранени долу в дупката. Имаш достатъчно работа. Защо ходиш в бардаци?

Дрефан прокара пръст по една зелена избродирана нишка.,

- Грижа се за войниците. А там ходя в личното си време, преди другите да са станали и да имат нужда от мен.

Също като Роуз, майка ми вкара в леглото си не когото трябва. Никого не е познавал това момиче. Никой не е знаел коя е, откъде е. Дори не знам името на майка си - не го е казала на лечителите, при които ме е оставила. Казала само, че е курва.

Съжалявам, Дрефан. Въпросът ми беше глупав.

. - Не, съвсем логичен. Никого не го е грижа за подобен род жени. Искам да кажа като хора. Понякога мъжете, които ходят при тях, ги пребиват като кучета. Разболяват се от ужасни болести. Другите хора ги презират.

Билкарите не ги допускат в магазините си - за да не си развалят репутацията и да отблъснат почтените хора. Много от болестите, които са пипнали тези жени, дори аз не знам как да лекувам. Умират бавно и тъжно. Заради пари. Някои са пияници, а мъжете ги обладават и им се изплащат в алкохол. Пияни са през цялото време, не знаят какво става около тях.

Други се надяват да срещнат някой богаташ и да му станат любовници. Мислят си, че ще му доставят удоволствие и ще спечелят благоразположението му. Като майка ми. Наместо това се сдобиват с копелета като мен.

Ричард не знаеше как да реагира. Доскоро беше готов да повярва, че Дрефан е безчувствен опортюнист.

- Е, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, и аз съм син на това копеле.

Дрефан вдигна поглед и се усмихна. - Сигурно. Но поне майка ти те е обичала. За разлика от моята. Дори не ми е оставила името си.

- Не говори така, Дрефан. Майка ти те е обичала. За вела те е на място, където да си в безопасност, нали? Мо жеш ли да си представиш колко ли й е било трудно да го стори? Колко ли е било съкрушено сърцето й да те остави ПРИ някакви непознати? За да направи подобно нещо, трябва да те е обичала наистина много.

Дрефан се усмихна.

- Мъдри думи, братко. С ум като твоя един ден от ;б Ще стане голямо нещо.

Ричард също му се усмихна.

- Понякога се налага да предприемаме отчаяни пос1ки, за да спасим хората, които'обичаме. Имам дядо, 'Иго високо цени отчаяните постъпки. С примера за твонц ята майка, мисля, че започвам да разбирам какво е имал предвид дядо ми.

- Дядо ли?

Бащата на майка ми Ричард незабелязано прокара пръст по релефното изображение на думата ИСТИНА върху дръжката на меча. Един от най-великите хора, които имам честта да познавам. Майка ми почина, когато бях малък. Баща ми човекът, когото мислех за мой баща често пътуваше по работа - беше търговец. Практически ме отгледа Зед. Предполагам, че приличам на него повече, отколкото на когото и да било другиго.

Зед притежаваше дарбата. Ричард бе наследил дарбата не само от Мрачния Рал, но и от Зед, по майчина линия, както и по бащина. От две страни. Ричард се успокояваше с мисълта, че във вените му тече дарбата на един добър човек, а не само на Мрачния Рал.

- Той жив ли е?

Ричард отмести поглед от сините, познати очи.

- Надявам се. Едва ли някой друг все още се надява, но аз вярвам. Понякога ми се струва, че се заблуждавам, и тогава сякаш престава да е жив.

Дрефан докосна с ръка рамото на Ричард.

- Тогава продължавай да вярваш. Може да се окажеш прав. Щастлив си, че имаш семейство. Знам го, понеже самият аз нямам.

Вече имаш, Дрефан. Имаш брат, поне това а ско ро ще имаш и снаха.

- Благодаря, Ричард. Това означава много за мен.

- Ами ти? Чувам, че половината от жените в Двореца са по петите ти. Няма ли сред тях някоя по-специална?

Дрефан се усмихна дистанцирано.

- Просто момичета, това е всичко. Момичета, които си мислят, че знаят какво искат, и се впечатляват от ня какви глупотевини, които изобщо не би трябвало да имат значение. Както забелязвам, и пред теб претрепват с кле пачи. Някои хора ги привлича силата. Хора като майка ми.

Мен! Привижда ти се.

Дрефан стана сериозен:

Калан е прекрасна. Ти си щастлив да имаш до себе си подобна жена с качества и благороден характер. Такава жена се появява веднъж в живота, и то само ако добрите духове са благосклонни към теб.

Знам. Аз съм най-щастливият мъж на света. Ричард се загледа в далечината, мислите му отново отлетяха към пророчеството и нещата, прочетени в дневника на Коло. - Без нея нямаше да си струва да живея живота си.

Дрефан се засмя и го потупа по гърба.

- Ако не ми беше брат, при това толкова добър, щях да ти я открадна и да я запазя за себе си. Всъщност като се замисля, внимавай, въпреки всичко може да си проме ня мнението.

Ричард му отвърна с усмивка:

- Ще внимавам.

Дрефан вдигна предупредително пръст към Ричард.

- Да се държиш добре с нея!

Няма друг начин Ричард извади ръка и описа кръг около стаята. Промени темата: - Какво правиш още тук? Можем да ти предоставим по-добри условия от тези.

Дрефан огледа стаята си.

В сравнение с условията, при които живеех у дома, това са кралски покои. Ние живеем простичко. Тази стая е по-луксозна, отколкото мога да понеса. Той смръщи Не е важно в каква къща живееш. Не в това е Щастието. Важното е какво имаш в главата си и как се грижиш за ближния си какво можеш да направиш в по-М°Щ на другите, на които няма кой друг да помогне.

Ричард понамести ремъците на китките си. Потеше се °т тях.

- Прав си, Дрефан.

Без дори да осъзнае, беше започнал да свиква със зао - ^икалящата го среда. Откакто напусна Града на елените, ВиДял много прекрасни места. Собствената му къща в

Г

Рада на елените бе дори по-проста от тази най-обикновена стая, а се бе чувствал щастлив там. Беше щастлив като горски водач.

Но както спомена Дрефан, човек трябва да помага на другите, на които няма кой да помогне. Беше обречен да е Господарят Рал. Калан уравновесяваше нещата. Сега всичко, което трябваше да направи, бе да открие Храма на ветровете, преди да е изгубил всичко.

Поне имаше до себе си жена, която обича повече, отколкото някога си бе представял, че е възможно. А вече имаше и брат.

- Дрефан, знаеш ли какво означава Рауг'Мос?

- Учеха ме, че на стар високо Д'Харански означава «Божествен вятър» .

- Ти знаеш ли високо Д'Харански?

Дрефан отметна падналия над очите му рус кичур коса.

- Само тази дума.

- Чух, че си им водач. Щом си станал водач на кому на от лечители, значи си постигнал нещо в живота.

- Това е единственият живот, който познавам. Макар че да си Пръв свещеник практически най-често означава да имат кого да обвинят, когато нещо не върви. Ако ня кой, на когото се опитваме да помогнем, не се оправи, ле чителите ме сочат с пръст и казват: «Той ни е водачът.

Обърнете се към него.» В задълженията ми на Пръв све щеник влиза четенето на доклади и записки, опитите да се обясни на разстроени роднини, че сме само лечители и че не можем да се противопоставим на призива на Пазителя.

Звучи по-впечатляващо, отколкото всъщност е наистина.

- Сигурен съм, че преувеличаваш. Гордея се, че си се справил толкова добре. Какво представляват Рауг'Мос?

Откъде идват?

- Легендата твърди, че Рауг'Мос са основани преди хиляди години от магьосници с лечителски дарби. Дарба та започнала да угасва в човешкия род и магьосниците, особено надарените с лечителска дарба, започнали да се срещат все по-рядко.

Дрефан разказа на Ричард историята за това как комуната Рауг'Мос започнала да се променя с течение на времето, докато магьосниците изчезвали. Притеснени, че заедно с това ще умре и делото им, лечителите, магьосници-те-лечители, решили да започнат да приемат свои ученици, непритежаващи дарбата. С времето магьосниците ставали все по-малко, докато накрая, преди много години, умрял и последният магьосник.

На Ричард му звучеше като написаното в дневника на Коло за това, колко различен бил животът в Кулата, когато преди хиляди години там живеели магьосниците със семействата си.

Сега сред нас няма родени с дарбата заключи Дрефан. - Рауг'Мос се учат на множество тайни в здра вето и лечението, но ние дори не се доближаваме до та ланта на магьосниците от старите времена. Не разполага ме с магия, която да ни помага. Правим каквото можем с помощта на знанията, предадени ни от истинските лечи тели от миналото. Но силите ни се простират едва дотук.

Животът ни е най-обикновен, изпълнен с трудности, но и възнаграден с неща, които не могат да бъдат осигурени от удобствата на вещите.

- Разбирам. Сигурно няма нищо по-прекрасно на све та от това да помагаш на хората.

Ричард отмести поглед от Дрефан. Ръката му стисна Дръжката на меча.

Аз съм роден магьосник-войн прошепна той. Бях назован фуер грисса ост драука, онзи, който носи смърт на високо Д'Харански.

Стаята потъна в тишина. Ричард се покашля.

Това доста ме разстрои отначало, но постепенно се научих да разбирам, че да си магьосник-войн означава, че и Роден да помагаш на другите, като ги предпазваш от °Нези, които искат да ги поробят. От хората като нашия Проклет баща Мрачния Рал.

Разбирам запълни неловката тишина Дрефан. Понякога най-доброто приложение на дарбата ни е да убием за да сложим край на живот, лишен от надежда, изпълнен единствено с болка. Или да сложим край на жи вота на човек, който ще причини на други хора безкрайна болка.

Ричард плъзна пръст по сребърните символи, изписани на китките му.

- Да. Сега разбирам какво имаш предвид с това. Едва ли бих разбрал преди. И двамата сме принудени да пра вим неща, които не са ни по вкуса, но които все едно, трябва да бъдат направени.

Дрефан се усмихна тъничко.

- Не са много хората, с изключение на лечителите ми, които го разбират. Понякога убийството е висша фор ма на милост. Много внимавам пред кого говоря тези ду ми. Добре е да знам, че брат ми може да ги разбере.

- И аз се чувствам по същия начин, Дрефан. Преди Ричард да е попитал още нещо, на вратата се почука. Райна пъхна глава в стаята. Дългата й тъмна плитка падна над рамото й.

- Господарю Рал, може ли за миг?

- Какво има, Райна?

Тя завъртя очи, посочвайки зад себе си:

- Надин иска да ви види. Изглежда притеснена от не що и казва, че ще говори само с вас.

Щом Ричард махна с ръка, Райна отвори вратата по-широко и Надин се втурна вътре, без да обръща внимание на намръщеното изражение на Райна.

Ричард. Трябва да дойдеш с мен. Тя пое ръката му в своите. Моля те! Моля те, Ричард, ела! Има един човек, който отчаяно иска да те види.

- Кой?

Тя наистина изглеждаше притеснена. Дръпна го за ръката.

- Моля те, Ричард!

Той все още се държеше предпазливо.

- Имаш ли нещо против да взема и Дрефан.

- Разбира се, че не. Аз самата щях да те помоля да го сториш.

- Ами да вървим тогава, щом е толкова важно.

Тя го стискаше здраво за ръката и го повлече след себе си.