Бил Брайсън
Записки от една голяма страна (1) — Моята библиотека

Увод

През 1996 година, в края на лятото, Саймън Келнър — мой стар приятел, а освен това и изключително мил човек — ми се обади по телефона в Ню Хемпшър и ми предложи да публикувам всяка седмица по едно есе за Америка в „Мейл он Сънди“, където работеше отскоро като редактор. През изминалите години Саймън неведнъж бе успявал да ме убеди да върша всякаква работа, за която не бях в състояние да отделям време, но този път беше напълно изключено да приема.

— Не — отвърнах веднага. — Не мога. Съжалявам. Не мога да се ангажирам с това.

— Ще можеш ли да започнеш от идущата седмица?

— Саймън, ти май не разбираш. Не мога да приема.

— Решихме, че можем да наречем поредицата „Записки от една голяма страна“.

— Саймън, ще ви се наложи да я наречете „Празно място в началото на списанието“, защото няма да мога да я напиша.

— Прекрасно — отбеляза той малко разсеяно. Имах впечатлението, че същевременно се занимава с нещо съвсем различно — например с кастинг на модели за бански костюми. Тъй или иначе, постоянно закриваше микрофона с ръка, за да дава ценни редакторски напътствия на хората около себе си.

— Значи ще ти изпратим договора — продължи той след малко.

— Не, Саймън, не го изпращайте. Не съм в състояние да пиша всяка седмица по едно есе за вас. Много е просто. Разбираш ли ме? Саймън, надявам се, че разбираш какво ти говоря.

— Чудесно. Много се радвам. Е, трябва да приключваме.

— Саймън, моля те, изслушай ме. Не мога да поддържам седмична рубрика. Просто е невъзможно. Саймън, чуваш ли ме? Ало? Саймън, там ли си още? Ало? Майната му. И така, пред вас са седемдесет и осем есета от първите осемнайсет месеца на рубриката „Записки от една голяма страна“. Но работата е там, че аз наистина нямах никакво време да ги пиша.