Лоис Макмастър Бюджолд
Свещеният крал — Моята библиотека

1.

Принцът беше мъртъв.

Но понеже кралят не беше, мъжете на стражевите кули при портата на замъка не смееха да изпишат по лицата си непристойна радост. Само скришно облекчение, помисли си Ингрей. А дори и то угасна, докато гледаха как конниците му минават под арката на портата към тесния вътрешен двор. Бяха го познали — а следователно знаеха и кой го изпраща.

Есенното утро беше влажно и сиво и потта лепнеше неприятно под кожения му жакет. Хладът сякаш се беше втечнил в застлания с калдъръм двор, затворен от варосани стени. Куриер със скръбната вест беше стигнал от ловната обител на принца тук, в замъка Глиганска глава, до палата на свещения крал в Изтокдом само за два дни. Ингрей и неговите хора, макар и по-тежко въоръжени, бяха покрили обратния път почти за същото време. Едно конярче се затича да поеме юздите на коня му, Ингрей скочи от седлото и оправи ножницата; пръстите му за миг се задържаха върху дръжката на меча, сякаш да почерпят увереност от хладината й.

Икономът на покойния принц Болесо, конник Улкра, се появи отнякъде иззад кулата, каквото и да беше изтичал да свърши там, когато му е било докладвано, че Ингрей и хората му се изкачват по пътя. Едър и обикновено спокоен, сега той едва си поемаше дъх от бързане и лоши предчувствия. Поклони се.

— Лорд Ингрей, добре дошли. Да ви предложа питие и нещо за хапване?

— Няма нужда. Погрижете се за тях обаче. — И махна към неколцината мъже, които го следваха. Лейтенантът, конник Жеска, сведе леко глава в знак на благодарност и Улкра предаде мъжете и конете им в ръцете на прислугата.

Ингрей последва иконома по няколкото стъпала към тежките врати.

— Какво направихте досега?

Улкра сниши глас:

— Чакахме указания. — Личеше, че е разтревожен. Хората на служба при Болесо не се славеха с голяма инициативност и при нормални обстоятелства. — Е, преместихме тялото на студено. Не можехме да го оставим, където беше. И за затворничката се погрижихме.

В какъв ред да подходи при тази неприятна инспекция?

— Нека най-напред видя тялото. — реши Ингрей.

— Да, милорд. Насам. Освободихме един от складовете.

Минаха през претрупаната с мебели зала. Огънят в огромната камина едва даваше признаци на живот, тук-там по някой въглен намигаше от пепелта, но с нищо не разсейваше мрачната атмосфера на помещението. Мършава хрътка гризеше кокал до огнището и изръмжа към тях от сенките. Спуснаха се по някакво стълбище, после минаха през кухнята — готвачът и помощниците му се умълчаха и сгърбиха рамене при появата им, — после по още едно стълбище надолу: изведе ги в хладно помещение, слабо осветено от две прозорчета високо в каменните стени.

Нямаше мебелировка — само две дървени магарета и върху тях дъски, а върху дъските — покрит с чаршаф труп. Ингрей по навик направи свещения знак — докосна с пръсти челото, устните, пъпа и слабините си, после разпери длан върху сърцето си. По една теологична точка за всеки от петимата богове. „Дъщерята, Копелето, Майката, Бащата, Синът. И къде сте били всички вие, когато се е случило това?“

Улкра преглътна шумно и каза:

— Свещеният крал… той как прие новината?

— Трудно е да се каже. — отвърна Ингрей хладно. — Мен ме прати печатник лорд Хетвар.

— А, да.

Ингрей не долови кой знае какво в изражението на иконома, освен очевидното — че Улкра е повече от доволен да прехвърли отговорността на някой друг. Улкра неохотно смъкна светлото платно, покриващо мъртвия му господар, и при вида на тялото Ингрей се намръщи.

Принц Болесо кин Еленовшип беше най-малкият от оцелелите… от синовете на свещения крал, поправи се в движение Ингрей. Още беше млад, макар да беше достигнал пълния си ръст и сила вече от няколко години. Висок, атлетичен и с характерната за рода си издължена челюст, скрита зад къса кестенява брада. Косата му, малко по-тъмна от брадата, сега стърчеше, колосана от засъхнала кръв. Кипящата му енергия беше пресъхнала; лишено от нея, лицето му беше загубило предишното си очарование и Ингрей дори се зачуди защо ли някога е смятал принца за красавец. Приближи се и хвана главата, за да огледа раната. Раните. Разтрошените кости поддадоха под лекия натиск на палците му покрай двете дълбоки рани, почернели от засъхнала кръв.

— С какво оръжие е направено това?

— С личния боен чук на принца. Държеше го на стойката с бронята си, в собствената си спалня.

— Колко… неочаквано. Включително за самия него. — Ингрей се навъси и се замисли за съдбата на принцовете. През целия си кратък живот, поне според Хетвар, Болесо ту бил глезен, ту пренебрегван както от родителите си, така и от прислугата, и естествената арогантност на потеклото му била опетнена от опасна жажда за чест, слава и признание. Тази му арогантност — или може би неудовлетворение — в последно време се беше изродила в някаква крайна надменност, напълно лишена от равновесие. „А лишеното от равновесие… пада“.

Принцът беше облечен с къса отворена роба от фина вълна, обточена с кожа, сега окървавена. И с нищо друго. Никакви други рани не се виждаха по бледата му кожа. Ингрей реши, че с „чакахме указания“ икономът силно е омаловажил положението. Придворните на принца, изглежда, така се бяха стъписали от случилото се, че не бяха посмели дори да измият и облекат трупа. Мръсотия тъмнееше по тялото на Болесо… не, не беше мръсотия. Ингрей прокара пръст по една гънка в студената плът и се взря предпазливо в размазания цвят — мътносиньо и тичинковожълто, а където се сливаха, болнаво зелено. Боя или някаква цветна пудра, какво? По вътрешната страна на робата също имаше бледи петна.

Изправи се и погледът му попадна на нещо, което отначало беше взел за купчина животински кожи, захвърлени до стената. Приближи се и коленичи.

Беше всъщност мъртъв леопард. Женски. Козината беше нежна и мека, приятна на пипане. Той прокара пръсти по студените уши, по твърдите бели мустаци, по тъмната шарка върху златната коприна. Хвана една от тежките лапи и опипа меките възглавнички и големите, бледи като слонова кост нокти. Подрязани. Червена копринена корда бе стегната здраво около врата, впита дълбоко в козината. Краят й бе срязан. Ингрей настръхна.

Вдигна очи. Улкра го гледаше все така… незаинтересовано?

— Тези животни не се въдят в нашите гори. Откъде се е взело?

Улкра се окашля.

— Принцът го купи от едни дартакийски търговци. Намислил беше да направи менажерия тук, в замъка. Или пък да го обучи за лов. Така каза.

— И кога беше това?

— Преди три-четири седмици. Малко преди да се отбие нейно височество сестра му.

Ингрей опипа червената корда и вдигна вежди. После кимна към мъртвото животно.

— И как е станало това?

— Намерихме го да виси от една греда в спалнята на принца. Когато… такова, когато влязохме.

Ингрей започваше да се досеща защо още не са повикали някой свещен от Храма, за да се погрижи за погребалните ритуали. Боята, червената корда, дъбовата греда говореха за жертвоприношение, а не просто за убито животно, бяха знак, че някой си е опитвал късмета със старите ереси, забранените горски магии. Беше ли знаел за това печатникът, когато го бе изпратил тук? И да бе знаел, нищо не беше казал.

— Кой го е обесил?

С облекчението да кажеш истина, която не може да ти навреди, Улкра изсумтя:

— Не видях. Не мога да кажа. Беше си живо, лежеше си, вързано в ъгъла, когато въведохме момичето. Никой от нас нито чу, нито видя нещо след това. Докато не чухме писъците.

— Чии писъци?

— Ами… такова, на момичето.

— И какво викаше тя? Или бяха… — Ингрей млъкна навреме, преди да е казал „просто писъци“. Подозираше, че Улкра с радост би се възползвал от подобна вратичка. — Какви точно бяха думите й?

— Викаше за помощ.

Ингрей се изправи, обърна гръб на красивото мъртво животно и стовари цялата тежест на мълчаливия си поглед върху иконома. После попита:

— И вие направихте… какво?

Улкра извърна очи.

— Беше ни наредено да не притесняваме почивката на принца.

— Кои чухте виковете? Ти и…?

— Двама от гвардейците на принца. Беше им наредено да чакат на разположение.

— Трима силни мъже, заклели се да защитават принца. Къде точно бяхте — всеки от вас?

Лицето на Улкра все едно беше изсечено от скала.

— В коридора. Близо до вратата.

— Трима мъже в коридора, на няма и десет стъпки от убийството, и не са направили нищо.

— Не посмяхме, милорд. Защото той не извика. Пък и… такова, писъците спряха. Ние решихме, че, хм, момичето е склонило. Когато я доведохме, не изглеждаше да има нещо против.

„Нямала е против? Или е нямала избор?“

— А и не беше някое моме от прислугата. Беше придворна на сестрата на принца, девойка с потекло и зестра. Поверена на служба при сестрата на принца не от друг, а от самия кин Язовбряг. Принцеса Фара лично я отстъпи на брат си, милорд, когато той я помоли.

„Притисна“, гласеше мълвата, която беше дочул Ингрей.

— Което я прави част от свитата на този дом. Нали така?

Улкра запристъпва от крак на крак.

— Дори и последното конярче заслужава по-добра защита от господарите си.

— Всеки господар, ако е подпийнал, може да удари слуга и да не прецени добре силата на удара си. — троснато рече Улкра.

Ако питаха Ингрей, думите на иконома прозвучаха репетирано. Колко ли нощи бе повтарял това извинение през последните шест месеца?

Тъкмо грозният инцидент с убития слуга беше причината принц Болесо да бъда пратен в изгнание тук, в пущинака. Макар че всеизвестната му страст към лова правеше изгнанието тук съмнително наказание, то поне беше избавило кралския печатник от претенциите на Храма. Твърде лека присъда за престъпление и твърде тежка за злополука. Ингрей, който беше отишъл от името на лорд Хетвар да огледа касапницата на следващата сутрин, преди всичко да бъде разчистено, беше преценил случилото се като нещо друго.

— Един господар, Улкра, може и да убие, но едва ли би одрал и нарязал жертвата си след това. Не само вино се крие зад онази диващина. Било е лудост и всички го знаем.

И когато, след лудостта на онази нощ, кралят и приближените му позволиха благородническата лоялност да повлияе на преценката им — лоялност не към самия принц и спасението на душата му, а към репутацията на благородния му дом, — тогава явно бе предопределено и сегашното нещастие.

Болесо трябваше да се появи отново в двора след още половин година, подходящо пречистен или поне подходящо преструващ се на разкаян. Само че Фара беше спряла тук на път от съпружеското си имение към смъртното ложе на баща си и така нейната придворна дама — някоя хубавелка ще да е била, предполагаше Ингрей — беше хванала окото на принца. Човек можеше да избира на какво да повярва от противоречивите истории, разказвани с недомлъвки от свитата на принцесата, изпреварила едва с няколко дни страшната вест в кралския палат в Изтокдом — дали бедното момиче е пожертвало честта си, ужасено от безсрамната похот на принца, или е било водено от тънките сметки на собствената си преголяма амбиция.

Ако бе второто, то сметките й бяха излезли криви. Ингрей въздъхна.

— Заведи ме в спалнята на принца.

Стаята на покойния принц се намираше високо в централната кула. Коридорът беше къс и тъмен. Ингрей си представи как придворните на принца са се свивали в него под трептящия светлик на свещите и са чакали писъците да престанат. Солидната врата на стаята имаше тежко дървено мандало от вътрешната страна и желязна ключалка.

Мебелировката беше оскъдна и в провинциален стил — легло с драперии, късо за ръста на принца, няколко ракли и стойката за доспехите му в един ъгъл. Тъкани черги по широките дъски на пода. На едно място имаше голямо тъмно петно. Оскъдната мебелировка предоставяше достатъчно място на плячката да се мята насам-натам, но не и да избяга. Да се обърне, сгащена в ъгъла, и да замахне…

Прозорците вдясно от стойката с доспехите бяха тесни, с дебели кръгли стъкла в тежки рамки. Ингрей отвори крилата навътре, бутна кепенците навън и погледна към зелените гористи хълмове, които се спускаха от височината, на която беше построен замъкът. Мъгливи валма се издигаха в сумрака откъм клисурите като уморени призраци. В ниското едно селце си беше отвоювало територия от гората, устоявайки на вълната дървета — без съмнение тъкмо то бе източникът на храна, прислуга и дърва за огрев за замъка.

Да скочиш през прозорците беше невъзможно — скочилият би се размазал на камъните долу; а крепостната стена беше прекалено далеч дори ако си достатъчно слаб, за да се провреш през отвора. В тъмното и под дъжда. Оттук нямаше изход, освен ако не смяташ смъртта за изход. Жертвата се извръща наполовина от прозореца и стойката с доспехите попада право пред погледа й, ръцете й панически се протягат натам. Една бойна брадва, дръжката й инкрустирана със злато и червеникава мед, още си стоеше там.

Бойният чук от комплекта лежеше захвърлен върху измачканото легло. Желязната му глава със зъбци по края — на вид досущ като животинска лапа — беше оцапана с изсъхнала кръв също като петното върху чергата. Ингрей я измери спрямо дланта си, отбеляза си наум сходството с размера и формата на раните, които беше видял преди малко. Чукът е бил завъртян с две ръце, с цялата сила, която може да роди смъртният ужас. Но все пак — сила на женски ръце. Принцът, наполовина зашеметен — или наполовина побеснял? — явно бе продължил да напира. Вторият удар е бил по-силен.

Ингрей обиколи стаята, като я оглеждаше внимателно; накрая вдигна поглед към гредите на тавана. Улкра, стиснал ръце пред себе си, побърза да се дръпне от пътя му. Точно над леглото висеше червена корда с разръфан край. Ингрей стъпи на рамката на леглото, извади ножа си, протегна се на пръсти, отряза я, нави я набързо и я прибра в един вътрешен джоб.

Скочи на пода и се обърна към пристъпящия от крак на крак иконом.

— Болесо ще бъде погребан в Изтокдом. Погрижи се раните и тялото му да бъдат измити — добре измити — и го сложете в сол за транспортирането. Намери каруца и впряг — нека са два впряга, защото пътищата са разкаляни, — и опитен колар. Гвардейците му да го придружат — неспособността им вече не може да му навреди. Тази стая да се почисти, погрижи се за крепостта и назначи някой да наглежда нещата тук, а след това тръгваш след трупа с останалото домакинство и по-ценните вещи. — Погледът на Ингрей се плъзна разсеяно из стаята. Нищо друго нямаше тук… — Леопардът да бъде изгорен. Прахта му пръснете.

Улкра преглътна шумно и кимна.

— А вие кога ще тръгнете, милорд? Тук ли ще преспите?

Как би било по-добре — той и затворничката да пътуват с бавния кортеж, или да избързат напред? Искаше му се да се махне от това място възможно най-бързо — от замъка го побиваха тръпки, — но наближаващата есен скъсяваше дните, а днешният вече преваляше.

— Искам да говоря със затворничката, преди да реша. Заведи ме при нея.

Не беше далеч — един кат по-долу, в склад без прозорци. Не беше зандан, защото занданите са влажни и миризливи, а тук беше сухо, но определено не беше и стая за гости, и този избор на затвор сам по себе си говореше за дълбокото колебание на иконома и главните придворни на принца относно статута на обитателката. Улкра потропа на вратата и извика:

— Милейди? Имате посетител. — После отключи и отвори широко вратата.

Ингрей пристъпи напред.

Две светещи очи го пронизаха като взора на голяма котка, която дебне в шептяща гора. Ингрей се дръпна инстинктивно и ръката му се стрелна към колана. Острието на ножа беше наполовина излязло от канията, когато лакътят му се удари силно в дръжката на бравата и остра болка се стрелна чак до рамото и върховете на пръстите му. Той отстъпи още назад, за да си осигури пространство, място, от което да нападне и да удари.

Улкра го хвана стреснато за рамото. Зяпаше го озадачено. Ингрей застина, после се отърси от ръката му, за да не усети Улкра как потрепват мускулите му. Първата му грижа беше да овладее мощния импулс, залял крайниците му, като едновременно с това кълнеше наследството си — то не го беше хващало неподготвен, откакто… от отдавна. „Отричам те, вълк в мен. Не ще надвиеш“. Прибра ножа в канията, отлепи бавно пръсти от дръжката и опря разперена длан върху бедрото си.

Огледа отново малкото помещение, насили се да мисли трезво. Откъм сенките млада жена се изправяше от един сламеник на пода. Изглежда, си имаше достатъчно постелки, даже пухен юрган, имаше поднос и стомна, покрито нощно гърне, въобще нуждите й бяха посрещнати задоволително. Този затвор я държеше в плен, но още не я наказваше.

Ингрей облиза сухите си устни.

— Не мога да ви видя в тъмното. — „А каквото виждам, отричам“. — Пристъпете на светло.

Вирната брадичка, тръсната черна коса… и тя пристъпи напред. Облечена беше с фина ленена рокля в бледожълто, бродирана с цветчета покрай извитото деколте. Макар и не чак като за кралски двор, роклята беше достойна за девойка от потекло. Тъмнокафяви пръски я пресичаха по диагонал. На светлината дългата й черна коса придоби червеникав оттенък. Святкащите кафяви очи погледнаха към Ингрей, но без да се вдигат. Ингрей беше среден на ръст, строен, но здрав. Момичето беше доста височко за жена, щом очите им бяха на едно ниво.

Светлокафяви очи, почти жълтеникави на тази светлина, с черни очертания по края на ириса. Не святкащо зелени. Не…

Като му хвърли тревожен поглед, Улкра се зае да ги представи един на друг, официално, съвсем като иконом на принц на празничен банкет.

— Лейди Аяда, това е лорд Ингрей кин Вълчаскала, приближен на печатник лорд Хетвар. Дошъл е за вас. Лорд Ингрей, това е лейди Аяда ди Кастос, по майчина линия кин Язовбряг.

Ингрей примигва. По думите на Хетвар тя беше „лейди Аяда, някаква дребна наследница от зайчарника на Язовбряг, петимата богове да са ни помощ“.

— Това е ибрийско име, бащиното.

— Шалионско — хладно го поправи тя. — Баща ми беше лорд-посветен в ордена на Сина и капитан на храмов форт в блатата по западния край на Лесовете, когато бях дете. Оженил се за дама от Лесовете, от рода на кин Язовбряг.

— И те са… починали? — предположи Ингрей.

Тя килна глава в студена ирония.

— В противен случай щях да съм по-добре защитена.

Не беше разстроена, не плачеше, или поне наскоро не беше плакала. Нито — съвсем очевидно — умопомрачена. След четири дни в този задушен килер насаме с мислите си изглеждаше спокойна, издаваше я само известното напрежение в гласа, слаб трептеж на страх или гняв. Ингрей огледа голото помещение, после се обърна към Улкра.

— Заведи ни някъде, където да седнем и да поговорим. Насаме. И на светло.

— Хм… хм… — След кратко замисляне Улкра им даде знак да го последват. Ингрей забеляза, че икономът обърна без колебание гръб на момичето. Тази затворничка явно не нападаше тъмничарите си, не ги хапеше и дращеше. Крачеше спокойно след него. В края на следващия коридор Улкра посочи вградено в прозореца място за сядане с изглед към задната стена на крепостта. — Тук добре ли е, милорд?

— Да. — Ингрей се поколеба, а лейди Аяда прибра грациозно полите си и седна на полираната пейчица. Дали да задържи Улкра, за всеки случай, или да го отпрати, за да насърчи затворничката към откровеност? Възможно ли беше момичето отново да се развилнее? Пак си представи как Улкра се свива в коридора на горния етаж и чака в тъмното писъците да замлъкнат. — Можеш да се върнеш към задълженията си, Улкра. Ела пак след половин час.

Улкра погледна момичето, намръщи се колебливо, но после се отдалечи с поклон. Хората на Болесо, напомни си Ингрей, нямаха навик да поставят под съмнение заповедите на господарите си. Или пък всеки, осмелил се да го направи, е бил отстранен по един или друг начин, и бяха останали само покорните. Остатъкът. „Утайката“.

С известно неудобство, защото тясната седалка им натрапваше смущаваща близост, Ингрей се настани до хубавелката. Предположението му за нея явно не бе съвсем точно. Това момиче излъчваше светлина, сияйно беше някак. Болесо трябваше да е бил и сляп, освен че бе луд, за да не я забележи още в първия миг. Широко чело, прав нос, изящна брадичка… стара синина тъмнееше на едната й скула, други обточваха хубавата й шия в шарка от петна с цвят на слива. Ингрей вдигна ръце и ги постави внимателно върху тях — тя потръпна отначало, но после изтърпя стоически докосването му. Ръцете на Болесо, изглежда, бяха малко по-големи от неговите. Кожата й беше топла под пръстите му, вълнуваше го. Златиста мъгла се сипна за миг пред зрението му. Ръцете му върху шията й се стегнаха… и той побърза да ги дръпне — нейното изненадано ахване прикри неговото — и ги стисна в юмруци на коленете си. „Това пък какво беше?“

И за да прикрие смущението си, каза:

— Аз съм служител на кралския печатник. Задачата ми е да му докладвам за всичко, което видя и чуя. Трябва да ми кажете истината за всичко, което се е случило тук. Започнете от началото.

Тя се облегна назад и стреснатият й поглед стана пронизителен. Той улови уханието й, нито на парфюм, нито на кръв, а на зряла жена, и под прицела на погледа й за пръв път се запита как ли изглежда самият той — и как ли мирише. Конска воня от ездата, студено желязо и пропита с пот кожа; тъмна четина и умора. Натоварен с меч, нож и опасни задължения. Защо ли още не беше побягнала с писъци?

— Кое начало? — попита тя.

За миг той я изгледа тъпо.

— От пристигането ви тук, в Глиганска глава, предполагам. — Или имаше и друго? Трябваше да не забрави по-късно да я попита за това.

Тя преглътна, събра сили и започна:

— Принцесата тръгна набързо за двореца на баща си, тръгна с малка свита, но по пътя се почувства зле. Нищо неочаквано, просто веднъж месечно страда от тежко главоболие и ако не изчака на тишина и покой кризата да премине, после наистина се разболява. Свърнахме към този замък, защото беше съвсем наблизо, а и принцеса Фара искаше да се види с брат си. Предполагам, че го е помнела като по-млад и не толкова… труден.

„Колко тактично“. Ингрей не можа да прецени дали редактираният в последния момент израз е продиктуван от дипломатичност, или от сух сарказъм. „Предпазливост“, заключи той, вгледан в грижливо лишеното й от изражение лице. Здрав разум, който я обвиваше като плащ.

— Посрещнаха ни, ако не по достойнство, то според възможностите на това място.

— Познавахте ли се с принц Болесо отпреди?

— Не. Постъпих като придворна дама при принцесата само преди няколко месеца. Вторият ми баща го уреди. Каза… — Млъкна и започна отново: — Отначало всичко изглеждаше нормално. Поне за малък провинциален замък. Дните минаваха спокойно, защото принцът излизаше на лов с гвардейците на принцеса Фара. Принц Болесо и неговите хора бяха много шумни вечер и пиеха много, но принцесата не слизаше при тях, а си почиваше в покоите. Два пъти слизах да ги помоля от нейно име да не вдигат толкова шум, но никой не ми обърна внимание. Насъскаха кучетата срещу един глиган, който бяха хванали жив, в двора точно под нейните прозорци, и се обзалагаха за изхода. Главният ловджия на Болесо много се притесняваше за хрътките си. Ще ми се граф Конскарека да беше тук — щеше да ги усмири с една дума. Може направо да убива с език, ако пожелае. Останахме три дни, докато принцесата се почувства достатъчно добре да тръгне отново на път.

— Принц Болесо ухажваше ли ви?

Устните й се свиха.

— Не бих казала. Държеше се еднакво непочтително към всички придворни дами на сестра си. Дори не подозирах за по-специалното му… отношение към мен, или както поне ми беше представено, до сутринта на тръгването ни.

Тя преглътна отново.

— Милейди — принцеса Фара — ми каза, че трябвало да остана. Че може и да не ми било по вкуса, но нямало да ми навреди в дългосрочен план. Друг съпруг щял да ми бъде намерен, след това. Умолявах я да не ме оставя тук, но тя дори избягваше да срещне погледа ми. Каза, че не било по-лоша сделка от която и да било друга и по-добра от повечето и че трябвало да се погрижа за собственото си бъдеще. Че това било просто женската версия на същата лоялност, която мъжете дължат на своя принц. Аз казах, че не вярвам повечето мъже охотно да… е, боя се, че се изразих доста грубо. След това тя отказа да разговаря повече с мен. Тръгнаха и ме оставиха тук. Страх ме беше, че хората на принца ще ми се подиграят, и не излязох да я моля отново. — Скръсти ръце пред себе си, сякаш да опази остатъците от накърненото си достойнство.

— Казвах си… може би тя е права. Че няма да е по-лошо от всяка друга участ. Болесо не беше грозен, нито сакат, нито стар. Или болен.

Ингрей неволно прецени себе си според нейния списък. Ако не друго, поне не попадаше в нито една от изброените категории. Макар че имаше и други. Заразен например.

— Разбрах колко е луд чак когато си тръгнаха, а тогава беше твърде късно.

— Какво стана?

— Когато се стъмни, ме заведоха в спалнята му и ме оставиха там. Той ме чакаше. Носеше роба, но под нея беше гол и тялото му беше покрито със символи, нарисувани със синя боя от сърпица, червена боя от корените на брош и жълта от минзухар. Стари символи, като онези, които още могат да си видят тук-там, издълбани върху древни дървени колони или в гората, където някога е имало светилища. Беше вързал леопарда си в един от ъглите, упоен. Каза… излезе, че… изглежда, не се е бил влюбил в мен. Дори за похот не идеше реч. Трябвала му девица за някакъв ритуал, който той бил… открил или измислил, не съм сигурна, по това време той вече говореше съвсем несвързано — а аз съм била единствената такава, защото другите две придворни на сестра му били омъжени, едната вдовица. Опитах се да го разубедя, казах му, че това е ерес, смъртен грях и противно на бащините му закони, казах му, че ще избягам и ще го издам. Той каза, че щял да пусне кучетата си след мен. И че те ще ме разкъсат, както разкъсали глигана. Казах му, че ще отида при храмовия свещен в селото. На което той отвърна, че той бил само дякон, при това страхливец. И че щял да убие всеки в селото, който ме приюти. Дори и дякона. Не се боял от Храма, той на практика бил собственост на кин Еленовшип и той можел да си купува свещени за дребни пари. Целта на ритуала била да се улови духът на леопарда, както уж го правели старите воини от племенните кинове. Казах му, че това не може да стане, не и в наше време. А той каза, че го е правил и преди, няколко пъти — и че искал да улови духовете на всички мъдри животни на по-значимите кинове. Това щяло да му осигури власт над Лесовете.

Ингрей каза стреснато:

— Старите воини от Лесовете са приемали в себе си само един животински дух, само един за цял живот. А дори и това носело риск от лудост. Помятане. И по-лошо. — „Както, за съжаление, знам от личен опит“.

Кадифеният й глас звучеше задъхано, думите й се застъпваха.

— Издърпа леопарда с кордата. После ме удари и ме хвърли на леглото. Борих се. Той си мърмореше нещо, дали заклинания, или безумни брътвежи, не знам. Повярвах му — че го е правил и преди. Главата му беше като менажерия, вой, ръмжене. Предсмъртните конвулсии на леопарда отвлякоха за миг вниманието му и аз се измъкнах изпод него. Опитах се да избягам, но нямаше къде да отида. Вратата беше заключена. Той беше прибрал ключа в джоба на робата си.

— Викахте ли за помощ?

— Предполагам. Не си спомням ясно. По-късно установих, че съм прегракнала, така че сигурно съм викала. През прозореца не можех да се измъкна. Гората отвън продължаваше сякаш до безкрай в мрака. Призовах на помощ бащиния си дух, после и неговия бог.

Ингрей си помисли, че изпаднала в такава беда, лейди Аяда би трябвало да се обърне към собствената си богиня-закрилница, Дъщерята на пролетта, богинята, за която девичеството беше свещено. Изглеждаше странно една жена да се обръща за помощ към Брата на есента. „Макар че сега е неговият сезон“. Господарят на есента беше богът на младите мъже, на реколтата, на лова, на другарството… и на войната. И на бойните оръжия?

— Обърнали сте се — каза Ингрей — и дръжката на чука се е озовала в ръката ви.

Лешниковите й очи се разшириха.

— Откъде знаете?

— Бях в стаята.

— О. — Тя навлажни устни. — Ударих го. Той се хвърли отгоре ми или… или пък залитна. Ударих го още веднъж. Тогава спря. Падна и повече не стана. Още не беше мъртъв — тялото му се разтресе, докато ровех из робата му за ключа, и аз едва не припаднах. Паднах на пода на ръце и колене и в стаята притъмня. Аз… то… Накрая отключих вратата и повиках хората му.

— Те какво? Ядосани ли бяха?

— По-скоро уплашени, струва ми се. Започнаха да се карат, обвиняваха се един друг, обвиняваха мен и който друг се сетят. Дори Болесо. Сякаш минаха векове, докато решат да ме затворят и да пратят куриер.

— А вие какво правехте през това време?

— Седях на пода. Беше ми много зле. Задаваха ми разни глупави въпроси. Аз ли съм го била убила. Какво си мислеха, че сам се е цапардосал с чука? Направо се зарадвах на килията, когато най-после ме затвориха в нея. Улкра май дори не забеляза, че мога да залостя вратата отвътре.

Ингрей се зачуди. И рече с най-неутралния глас, който можеше да докара правдоподобно:

— Принц Болесо успя ли да ви изнасили?

Лицето й се стегна; очите й хвърлиха мълнии.

— Не.

Истина звънтеше в гласа й, а и някакъв треперлив триумф. В крайна опасност, изоставена от всички, които би трябвало да я защитят, тя беше открила, че не е длъжна сама да изостави себе си. Важен урок. „Опасен урок“.

Със също толкова равен тон Ингрей попита:

— Принц Болесо довърши ли ритуала си?

Този път тя се поколеба.

— Не знам. Не съм сигурна… какво се надяваше да постигне. — Сведе поглед към скута си и стисна ръце. — Какво ще стане сега? Конник Улкра каза, че сте дошли за мен. Къде ще ме водите?

— В Изтокдом.

— Добре — каза тя с неочакван плам. — Храмът там със сигурност ще ми помогне.

— Не се боите от съдебния процес?

— Съдебен процес ли? Та аз се защитавах! Не попаднах по своя воля в това ужасно положение!

— Възможно е — каза той с все така равен тон — на някои влиятелни хора тези ви показания да не се харесат. Помислете. Първо, не можете да докажете опит за изнасилване. Половин дузина мъже биха могли да свидетелстват, че сте отишли при Болесо по своя воля.

— В сравнение с това да избягам в гората и да ме изядат дивите зверове — да, по своя воля. В сравнение с това да навлека жестока смърт на всеки, който се опита да ми помогне — да, по своя воля. — Тя го погледна изненадано. — Не ми ли вярвате?

— Вярвам ви. — „И още как“. — Но не аз съм съдията.

Тя се намръщи, белите й зъби се мярнаха, прехапали пребледнелите й изведнъж устни. После отново изправи гръб.

— Хубаво. Дори да няма свидетели на опита за изнасилване, на еретичния ритуал има. Всички тук видяха леопарда. Видяха и символите по тялото на принца. И това не са твърдения, а веществени доказателства, които всеки може да докосне с ръка.

„Вече не“. Ако не и невинна, тя определено беше наивна, в това Ингрей не се съмняваше. „Лейди Аяда, и представа си нямате срещу какво се изправяте“.

По подовите дъски се чуха стъпки. Ингрей вдигна поглед и видя Улкра — приближаваше се, като сякаш надвисваше и се свиваше едновременно.

— Какво ще желаете, милорд? — притеснено попита той.

„Да не съм тук и да не правя това“.

Повече от два дни беше прекарал на седлото. Внезапно реши, че е прекалено уморен, за да измине и една миля още на конски гръб днес. Болесо нямаше бърза работа, че да галопира за погребението и свещеното си отсъждане. Нито пък Ингрей гореше от желание да достави по най-бързия начин това прокълнато и наивно момиче за другия, земен вид отсъждане. Тя не се боеше от което трябва. Петимата богове да са му на помощ, тя, изглежда, не се боеше от нищо.

— Ще ми дадете ли думата си — обърна се той към нея, — че няма да избягате, ако наредя да охлабят охраната ви?

— Разбира се — каза тя. Сякаш беше изненадана, че въобще е сметнал за нужно да я попита.

Ингрей даде знак на иконома.

— Настанете я в нормална стая. Намерете някоя свястна прислужничка, ако въобще има такава тук, да се погрижи за нея и да й помогне да си събере багажа. Тръгваме за Изтокдом с тялото на Болесо утре сутринта, рано.

— Да, милорд — каза Улкра и сведе глава с облекчение.

Ингрей добави, сякаш чак сега се е сетил:

— Да е избягал някой от замъка след смъртта на Болесо?

— Не, милорд. Защо питате?

Ингрей махна неясно, в знак че и да има основание за въпроса си, не смята за нужно да го споделя. Улкра не настоя.

Ингрей се изправи. Имаше чувството, че костите му скърцат по-силно и възмутено и от влажните му гамаши. Лейди Аяда го удостои с благодарен реверанс и се обърна да последва иконома. Погледна през рамо към него в началото на стълбите, поглед, натежал от доверие.

Задължението му беше да я достави в Изтокдом. Нищо повече. В ръцете на… хора, които нямаше да вземат присърце съдбата й. Пръстите му се свиха около дръжката на ножа, после се отпуснаха.

„Нищо повече“.

 

2.

Кортежът, доколкото можеше да се нарече кортеж, изтрополи през портата на замъка в утринната мъгла. По нареждане на Ингрей шестима от гвардейците на Болесо яздеха пред селския фургон, изпълняващ ролята на катафалка, а други шестима — зад него. Фургонът караше набързо скован сандък, натежал от трупа на Болесо и едрата сол, с която обикновено консервираха дивеча и която сега се беше превърнала в негово последно ложе. В тъжен опит да спази донякъде традициите, конник Улкра беше намерил отнякъде еленова кожа да покрие ковчега, наместо драпериите, които едва ли биха издържали на лошите пътища в тази част на страната. И да бяха направили гвардейците някакви опити да съобразят облеклото си със скръбното естество на пътуването, то лепкавата мъгла скриваше резултата от поглед. Колкото до Ингрей, той беше по-загрижен за въжетата, които придържаха ковчега на мястото му, и току поглеждаше към тях.

Коларят, мобилизиран от Улкра местен селянин, собственик на фургона и впряга, умело караше конете по първите опасни завои и неравности на тесния път. Седнала до него, съпругата му намусено, но иначе опитно боравеше с дървената спирачка, която проскърцваше, опирайки в колелото при всяко нанадолнище. Жената беше на възраст и ако питаха Ингрей, беше по-подходяща придружителка за затворничката му от уплашеното младо слугинче, което Улкра беше предложил отначало; а и тя на свой ред щеше да се ползва със защитата на съпруга си. На своите хора Ингрей имаше доверие, но не беше забравил за мандалото от вътрешната страна на вратата в импровизираната килия на затворничката — каквото и да си въобразяваше лейди Аяда, Ингрей беше сигурен, че Улкра не случайно си е затворил очите за това препятствие пред нечии долни страсти.

Варосаните стени и облицованите със зелени плочи куполи на замъка скоро се скриха зад сивите дървета и пътят се разшири и изправи, макар и за кратко. Ингрей даде мълчалив знак на двама от своите, които се движеха най-отзад; мъжете му отвърнаха по същия начин и той пришпори коня си напред, като заобиколи фургона и конниците, които яздеха край него. Отпред лейди Аяда яздеше между другите двама гвардейци на Ингрей.

Затворничката яздеше собствения си кон. Ингрей не знаеше дали й е бил даден от конюшните на граф Конскарека, или от нейното семейство, но дорестата кобилка стъпваше живо, беше добре охранена и с бодър дух. Току пръхтеше и подрипваше странично след дългия престой в конюшните на замъка, ушите й потрепваха нервно. Ако лейди Аяда решеше да забие пети в хълбоците й и да я пришпори в опит за бягство, можеше и да не я настигнат. Засега обаче тя не показваше признаци за подобни намерения — седеше си спокойно на седлото и само от време на време подръпваше юздите да спре кобилката, която напираше да изпревари другите коне.

Тази сутрин лейди Аяда беше облечена с костюм за езда, който не би я посрамил и на ловен излет, организиран от кралския двор — кафяво жакетче с изящна медна бродерия и лъснати ботушки, надничащи изпод срязаните й поли. Тъмната й коса беше пристегната назад и прибрана под мрежичка на тила. Кремавото й шалче едва прикриваше синкавите отпечатъци от пръстите на Болесо.

Ингрей не смяташе да подхваща разговор с повереницата си, затова само й кимна учтиво и мина в челото на колоната. Известно време язди мълчаливо. Прокапващата от високите клони на катерещата се по стръмното гора вода и мелодичното гъргорене на ручейчетата в издълбаните канали под пътя надвиваха скърцането на доспехите, трополенето на фургона и ритмичните удари на конските копита зад него. След един последен завой по стръмното пътят се изравни и колоната изведнъж излезе от сумрака на гъстия горски балдахин под ярка светлина.

Слънцето се беше провряло през една пролука в планинските хребети на изток и превръщаше влажния въздух в златна омара и далечните възвишения в огненозелено. Единствено самотен стълб дим, сигурно от огън на въглищари, се мержелееше като знак за човешка дейност сред плътния килим от гори, стелещ се отвъд селцето и нивите. Гледката не повдигна духа на Ингрей. Той сведе смръщено поглед към разкаляния път, после дръпна юздите и свърна с коня си настрани, за да изчака края на колоната, която още се точеше от сянката към слънцето. Когато се увери, че всичко е наред, отново подкара напред и се озова рамо до рамо с лейди Аяда.

Тя се оглеждаше с приглушена наслада в очите — лешниковозлатисти на тази светлина.

— Как блестят хълмовете! Обичам ги тези гори, между суровата планина и нивите.

— Това е труден и опасен терен — каза Ингрей, — но пътищата стават по-добри, след като се излезе от пущинака.

При тази му критична оценка тя наклони глава.

— Това място не ви харесва, така ли? Значи и наследствените ми земи, зестрата ми, могат да се нарекат пущинак. На запад оттук, в тресавищата, където планината се снишава. — Тя се поколеба. — Пастрокът ми и той като вас не обича усамотените пътища, но пък той е градски човек, майстор занаятчия в Храма в Язовмост, и дърветата ги предпочита във вид на салове, порти и мебели. Казва, че за мен ще е по-добре да разчитам на лицето си за зестра, вместо на разни обитавани от призраци гори. — Изведнъж се навъси и светлината в очите й угасна. — Толкова се радваше за мен, когато една от лелите ми от Язовмост ми намери това място в дома на Конскарека. А ето какво стана.

— Мислел е, че по-лесно ще си хванете добър съпруг заради службата си при принцесата, така ли?

— Нещо такова. Това щял да е големият ми шанс. — Тя сви рамене. — В последствие разбрах едно нещо за лордовете — че се интересуват от зестри много повече от другите хора. Би трябвало да съм подготвена… — Устата й се стегна. — Нормално би било да съм подготвена за мераците на някой съблазнител, толкова по-арогантен, колкото по-висок е рангът му. Само че еретическото вещерство и опасната лудост ми дойдоха като гръм от ясно небе.

За пръв път Ингрей се зачуди дали пък лейди Аяда не се е била прицелила в самия граф Конскарека като евентуален бъдещ съпруг. Той беше женен от четири години за дъщерята на свещения крал, а още нямаха деца. Дали зад това забавяне не се криеше и нещо друго освен лош късмет? А и каква по-добра причина принцесата да се отърве от придворната си дама при първата възможност — а ако е била изпълнена с достатъчно силна ревност към красивата си съперница, Фара едва ли би пропуснала да се възползва от подобно удобно решение само защото я оставя в лоши ръце… Знаела ли бе принцесата за опасните намерения на брат си? „Имаш предвид другите, не само изнасилването?“

„Кое начало“, беше попитала вчера лейди Аяда. Сякаш имаше десетина, от които да избира.

— Какво мислите за граф Конскарека? — попита със спокоен тон Ингрей. Графът беше имотен, от древен род, но понастоящем най-голямата му сила произтичаше от правото му на глас, един от тринайсетте, необходими за избирането на нов свещен крал. Макар че такива политически подробности едва ли бяха по силите на младата жена, колкото и интелигентна да изглеждаше.

Устните й се свиха замислено. Но не с тревога, отбеляза Ингрей, нито дори с намек за смущение.

— Не знам. Той е странен… човек. Едва не казах „млад човек“, но той всъщност не изглежда млад. Сигурно донякъде се дължи на преждевременно побеляващата му коса. Много е умен, а остроумието му понякога е дори неприятно. И се поддава на настроения. Случва се да мълчи с дни, сякаш потънал в собствените си мисли, и тогава никой не смее да го заговори, дори и принцесата. Отначало си мислех, че е заради дребните му… разбирате ме, това, че е… заради гръбнака и странната форма на лицето, но той като че ли наистина не дава и пукната пара за външния си вид. А и тези недъзи определено не му пречат. — Тя погледна Ингрей със закъсняла тревога. — Вие познавате ли го добре?

— Откакто пораснахме — не — каза Ингрей. — Близки роднини сме по линия на покойната му майка. Срещали сме се няколко пъти, когато и двамата бяхме деца. — Ингрей си спомняше малкия лорд Уенцел кин Конскарека като дребно несръчно момче, което изглеждаше слабоумно и мълчеше като риба. Може би срамежливостта беше връзвала езика на Уенцел, но по онова време малкият Ингрей не изпитваше съчувствие към своя по-малък братовчед, който все не успяваше да се включи в игрите, и не беше правил опити да го приобщи. За щастие, от днешната си гледна точка, не го беше и тормозил.

— Неговият баща и моят умряха само през няколко месеца.

Макар че старият граф Конскарека беше починал тихо и достойно, от най-обикновен удар. А не в разцвета на силите си, ръмжащ и запенен; трескавите му писъци да ехтят из коридорите на замъка, сякаш извиращи от някаква яма на чиста агония в земните недра… Ингрей ядно прогони спомена.

Тя му хвърли поглед изпод ресници.

— Баща ви какъв човек беше?

— Беше кастелан на Брезовлес, на служба при стария граф Касгут кин Вълчаскала. — „А аз не съм“. Дали умната й главица щеше да съобрази това, или просто щеше да реши, че Ингрей има по-голям брат, който е наследил поста? — Брезовлес е в долината на Брезовручей, където той се влива в Стръв. — Което всъщност не отговаряше на въпроса й. Как въобще се беше стигнало до тази неприятна тема? Нейният тон, даде си сметка Ингрей, всъщност беше точно толкова грижливо неутрален, колкото и неговият при въпроса му за Конскарека.

— Така ми каза и конник Улкра. — Тя си пое дъх, вперила поглед право напред между ушите на кобилката си. — Каза също, че според слуховете баща ви умрял, защото го ухапал болен от бяс вълк, чийто дух той се опитал да открадне, и че бил дал вълчи дух и на вас, само че той се оказал нещо повреден и едва не ви убил. Толкова сте бил болен, че близките ви загубили надежда, че ще оздравеете и ще си върнете разсъдъка, затова чичо ви наследил поста в Брезовлес, а не вие. Само че по-късно семейството ви изпратило на поклонение и сте се пооправили. Чудех се дали всичко това е вярно и защо баща ви е направил нещо толкова опасно. — Едва след като изрече всичко това на един дъх, тя обърна лице към него и го погледна с тревожни питащи очи.

Конят на Ингрей изпръхтя и тръсна глава от рязко дръпнатите юзди. Ингрей отпусна юмрука си и след още миг отпусна и челюсти. Накрая успя и да изръмжи:

— Улкра разпространява слухове. Не е негова работа.

— Той се страхува от вас.

— Явно не достатъчно. — Той смуши рязко коня встрани от пътя и се престори, че оглежда кортежа, после заобиколи колоната и се върна в челото. Сам. Когато я подмина, тя го погледна и отвори уста, сякаш да го заговори, но той не й обърна внимание.

Докато кортежът изкатери калния път на излизане от долината, Ингрей си имаше достатъчно работа, която да отклони мислите му и да му върне в някаква степен спокойствието, или поне да замени гнева му с други поводи за раздразнение. На една стръмнина уморените коне от впряга запреплитаха крака в калта и фургонът започна да се плъзга странично към опасен ръб. Жената на коларя извика разтревожено. Ингрей скочи от коня и викна на по-съобразителните сред гвардейците да подпрат фургона отстрани и отзад и да го избутат от ръба на дълбоката пропаст, а после и нагоре през рядката кал.

Самият той си разтегна нещо в рамото, а кожените му гамаши се окаляха, което толкова го ядоса, че за миг се изкуши да остави фургона да пропадне в клисурата. Представи си го как полита, разпада се, ковчегът подскача по скалите, разцепва се и голият труп на Болесо се стрелва към заслужената си участ сред дъжд от сол. Само че фургонът щеше да повлече и конете, които изпъваха чинно мускули, а те не заслужаваха съдбата на принца. А предвид че самият той стоеше между фургона и пропастта, съдбата му нямаше да е много по-различна — фургонът щеше да го смаже още при първия сблъсък със скалите. След което щяха да събират останките му в резервните му гамаши като в торба. Тази гротескна представа го развесели достатъчно и когато се метна отново на коня си, настроението му се беше подобрило значително, макар че едва си поемаше дъх от усилието.

По обяд спряха на широка поляна край пътя. Хората му извадиха хляба и студеното месо, приготвено им от готвача на замъка; Ингрей обаче, зает да пресметне разстоянията и оставащите им часове дневна светлина, беше загрижен повече за конете. Товарните бяха оплескани с кал и потънали в пот, така че той нареди на нацупените Болесови гвардейци да помогнат на коларя, който вече се беше заел да ги разпрегне и да ги изтърка добре, преди да се нахранят. Най-стръмните участъци от пътя вече бяха останали зад тях и по негова преценка, след почивката животните щяха да издържат до падането на нощта, а дотогава се надяваше да са стигнали до храмовото градче Тръстиков мочур, където да намерят някакво по-подходящо превозно средство и да отпратят селския фургон по живо, по здраво.

Някакво по-аристократично превозно средство, като за принц, поправи се наум. Иначе селският фургон му се струваше напълно подходящ за пътника си. Наближаха ли Изтокдом, щеше да изпрати напред ездач с молба за кортеж от престолнината, който да го пресрещне и да поеме от него тялото на Болесо, да му осигури по-пищна церемония в ръцете на хора, които ги е грижа за принца. Или поне за ранга му и за представлението, което си организираха един на друг. Може би щеше да изпрати ездач още тази вечер.

Изми си ръцете в близкия извор и взе месото и комата хляб, които му подаде лейтенант Жеска. Задъвка и се огледа за затворничката и придружителката й. Жената на коларя се туткаше около кошниците с провизии до разпрегнатия фургон. Лейди Аяда се разхождаше по поляната — с тези си дрехи можеше да се шмугне в гората и моментално да изчезне между високите дървета. Вместо това тя извади един разхлабил се камък от порутената стеничка над извора и тръгна към Ингрей, който бе седнал да си почине на един дънер.

— Вижте — каза тя и му подаде лъскавия сив камък.

Ингрей погледна. От едната страна на камъка се виждаше издълбана спирала.

— Досущ прилича на един от символите, които Болесо беше нарисувал по тялото си. С червена боя, около пъпа си. Видяхте ли го?

— Не — призна Ингрей. — Вече го бяха измили.

— О — промълви тя и, изглежда, се притесни. — Е, имаше го.

— Не се съмнявам в думите ви. — „Макар че други ще се усъмнят“. Дали вече си беше дала сметка за това?

Тя огледа поляната.

— Дали тук не е имало горско светилище някога, как мислите?

— Възможно е. — Проследи погледа й, огледа внимателно пъновете и дебелите дървета. За каквито и свещени или богохулни цели да бяха използвали това място първоначалните му обитатели, последни тук се бяха трудили обикновени секачи. — Изворът говори за такава възможност. Мястото е било разчистено, изоставено и разчистено отново, и така неведнъж. — Следвайки навярно приливите и отливите на дартакийската квинтарианска война срещу горските ереси, която беше вилняла из земите на родовете преди четири столетия, когато Одар Велики пръв беше завладял Лесовете.

— Какво ли са представлявали наистина старите церемонии? — каза замислено тя. — Свещените се мръщят на животинските приношения, но всъщност… като малка в храмовия форт на баща ми, няколко пъти ходих със… с една приятелка да погледаме есенните ритуали на хората от тресавището. Блатният народ не е от същата раса и не говори същия език като старите лесовници, но не ми беше трудно да се пренеса мислено в онези времена. Беше си нещо като голяма веселба на открито с много печено. Вярно, пееха някакви песни и изпълняваха ритуали над животните, преди да ги заколят, но не виждам каква е разликата дали се молим над месото си, след като е сготвено, или преди това? — После добави, сякаш от желание да уточни: — Така поне казваше приятелката ми. Свещеният на форта не беше съгласен, но пък те двамата редовно се караха. Мисля, че приятелката ми обичаше да го дразни.

Не точно срещу менюто бяха възроптали квинтарианските свещени, защото хората от Старите лесове бяха използвали не само месото на свещените си животни. Племенните магове омърсявали душите на бойните си водачи с духовете на животни, което им давало допълнителна сила и свирепост, но също така им отнемало способността да се отворят за боговете в края на живота си. Ингрей не вярваше някой от празниците, до които е била допускана тази млада жена, да е включвал поглъщането и на друго освен на месото на жертвените животни.

— Говори се, че блатните хора рисували по телата си с кръв.

— Ами — замислено рече тя, — вярно е. Или поне всичко живо тичаше насам-натам, всички се плискаха и се заливаха от смях. Много глупаво беше и доста миризливо, но човек трудно би съзрял нещо зло в това, което правеха. Разбира се, племето не правеше човешки жертвоприношения. — Тя огледа поляната, сякаш си представяше призрачни картини от подобни злодеяния, извършвани някога тук.

— Сериозно. — сухо рече Ингрей. — Точно по този въпрос не са се разбрали дартакийските квинтарианци и древните лесовници. — Защото и двете страни бяха почитали все същите петима богове. — Така че, когато така нареченият Одар Велики избил четири хиляди военнопленници от Лесовете на Кървавополе, уж не се бил молил изобщо. Което, предполагам, го прави правоверен квинтарианец, а не еретик. Някакво друго престъпление може би, но не и човешко жертвоприношение. Всъщност спорен теологически въпрос.

Въпросното клане на цяло едно поколение млади душевоини беше пречупило гръбнака на местната съпротива пред завоевателите от изтока. През следващите сто и петдесет години земите, церемониите и народът на Лесовете били насилствено прекроени според дартакийските обичаи, докато огромната империя на Одар не се разпаднала заради кървавите дрязги между не толкова великите му наследници. Само че ортодоксалното квинтарианство беше надживяло наложилата го империя. Забранените животински жертвоприношения и мъдрите песни на горските племена се изгубили и почти напълно били забравени в новите Лесове, малка част от тях оцелели само в селските суеверия, детските стихчета и в някоя и друга история за призраци.

Или… не са били забравени напълно и не от всички. „Татко, къде ти е бил умът? Защо стовари на плещите ми това животинско светотатство? Какво си се опитвал да направиш?“ Старият болезнен въпрос без отговор… Ингрей го прогони от мислите си.

— Е, сега май всички сме нови лесовници — продължи да разсъждава на глас Аяда. Вдигна ръка към тъмната си като на дартакийка коса и кимна към косата на Ингрей. — Почти всички оцелели кинове от Лесовете имат дартакийска кръв в жилите си. Всички сме мелези. И сме наследили греховете както на Одар, така и на племената. Доколкото знам, и моят шалионски баща също е имал дартакийски предци. Тамошните благородници, в Шалион, са от смесена порода, винаги така е казвал, нищо че се гордеят с родословните си дървета.

Ингрей отхапа от месото, задъвка и не отговори нищо.

— Когато вашият баща ви е дал вълка — подхвана тя, — как…

— Идете да хапнете нещо. — прекъсна я той с пълна уста. — Тепърва има да яздим. — Стана и тръгна към фургона и кошниците с провизии. Не че му се ядеше още, но не му се слушаха и брътвежите й. Избра си една не твърде червива ябълка и тръгна да се разхожда, като отхапваше лениво. До края на почивката гледаше да стои далеч от лейди Аяда.

 

 

С напредването на следобеда кортежът минаваше през все по-полегати възвишения, селца се виждаха по-често, нивите ставаха по-обширни. Слънцето вече скланяше глава към върховете на дърветата, когато спряха. Един каменист брод, който бяха прекосили с лекота на идване, сега се беше скрил под пълноводната мътна вода на придошлата от дъждовете рекичка.

Ингрей се замисли. Никой не се беше сетил да обработи фургона с Болесо с катран или да го уплътни с кожи, за да не пропуска. Шансът бързата вода да го повлече под ъгъл и да събори конете беше сравнително малък. Вероятността обаче фургонът да се напълни с вода и да потъне беше голяма. След кратък размисъл той постави ездачи с въжета в четирите ъгъла на фургона, за да помогнат на впряга през придошлата вода, и махна на коларя да кара напред с най-добрата скорост, която можеше да изстиска от уморените животни. Водата покри конете до корема и колелетата на фургона изгубиха сцепление с дъното, но четиримата ездачи не му позволиха да се отклони от курса си и цялата група се добра успешно до отсрещния бряг. Едва тогава Ингрей даде знак на лейди Аяда да нагази пред него във водата.

Вдигна поглед да види как се справя фургонът, но веднага погледна надолу, привлечен от рязко движение — дорестата кобилка стъпи накриво, спъна се и падна. Течението повлече лейди Аяда толкова бързо, че тя дори не успя да извика. Ингрей изпсува и пришпори коня си във водата. Въртеше трескаво глава, оглеждаше се за тъмната й коса сред разпенените води — дрехите й щяха да натежат от водата и да я повлекат надолу… ето там!

Студената вода задърпа коленете му, докато пришпорваше коня си по течението. Тъмната глава се показа до три огладени скали, които стърчаха над врящата наоколо им вода. Младата жена протегна ръка, хвана се…

— Дръж се! — извика Ингрей. — Идвам!…

Ръцете станаха две. Лейди Аяда излази по корем върху една от скалите и пълзешком се заизмъква от водата. Докато Ингрей стигне до нея с пръхтящия си кон, тя вече стоеше на крака, мокра като кокошка и задъхана. С крайчеца на окото си Ингрей мярна кобилата й да излиза на брега малко по-надолу по течението — изцапа по калния бряг и хукна в галоп към гората. Ингрей изруга наум глупавото животно и даде знак на един от хората си да тръгне след него.

Не изчака да види дали заповедта му е приведена в изпълнение, защото вече беше само на ръка разстояние от лейди Аяда. Наведе се към нея, тя се пресегна към него…

Тъмночервена мъгла прихлупи мозъка му и почти го ослепи. Той стисна младата жена над лактите, катурна се в потока и я повлече след себе си. Надолу, ако я натискаше надолу… в устата му нахлу вода. Той изплю, пое си шумно дъх и отново потъна. Не виждаше нищо, мяташе се. Някаква далечна част от съзнанието му, много, много отдалеч му крещеше: какво правиш, глупак такъв! Трябваше да я натиска надолу…

Силната вода удари главата му в нещо твърдо и жълто-зелени искри изместиха червената мъгла. После всички мисли се изпариха от мозъка му.

 

 

Първото завърнало се усещане беше, че се дави, после се появи и дивата паника. Студен въздух го шамароса в лицето, което незнайно как се държеше над водата, и той си пое достатъчно въздух, за да изкашля изгълтаната вода. Замята крайници — отчаяно слаби и тежки, сякаш ги движеше през кал.

— Стига си се дърпал! — Гласът на лейди Аяда сякаш му спука тъпанчетата. Имаше нещо около шията му и сега то изведнъж се стегна — след кратък миг на замайване си даде сметка, че нещото сигурно беше ръката й. Трябваше да я спаси, да я удави, да я спаси…

„Тя може да плува“. Тази закъсняла мисъл поукроти несръчните му движения. Е, и той можеше да плува, с повечко въображение. Беше оцелял след корабокрушение навремето, макар основната заслуга да беше на плаващите отломки, за които се беше държал. А сега единственото плаващо нещо наоколо май беше лейди Аяда. Тежестта на оръжията и ботушите му със сигурност щеше да повлече и двамата към дъното… краката му се удариха в нещо. Течението ги изплю в страничен вир, дъното се изравни и ето че тя го влачеше към благословения бряг.

Ингрей се освободи от ръцете й и изпълзя на четири крака по камънаците. Розова вода се стичаше от косата му и ставаше все по-червена. Той избърса очи и примигна. Гората тук беше гъста и почти непроходима. Не беше сигурен колко надолу ги е завлякла водата, но бродът, фургонът и хората му не се виждаха. Трепереше, изпаднал в шок от удара по главата.

Тя се изправи и изгази през водата към него, протягаше му ръка.

Той изръмжа и се дръпна като опарен, уви ръце около дънера на едно ниско дърво, отчасти да се задържи прав и отчасти…

— Не ме докосвай!

— Какво? Лорд Ингрей, тече ви кръв…

— Не се приближавай!

— Лорд Ингрей, ако…

Гласът му се пропука.

— Моят вълк се опитва да те убие! Надвива ми! Стой далеч от мен!

Тя спря и го зяпна. Косата й се беше освободила отчасти от мрежичката и по кичурите се стичаха капки вода, падаха тихо на мъха в краката й, на равни интервали и омайващо като някакъв странен воден часовник.

— Три пъти — дрезгаво изхриптя той. — Този беше третият. Не разбираш ли, че току-що се опитах да те удавя? Той и преди се опита — два пъти. Когато те видях за пръв път и извадих ножа си — исках да те пронижа още там, на място. А после, когато седяхме, едва не те удуших.

Тя беше бледа, замислена, напрегната. Не запищя и не побягна. Искаше му се да избяга, дали с писъци, или не, беше без значение. Стига да успееше да го надбяга…

— Бягай!

Вместо това тя преспокойно се облегна на един дънер и почна да събува подгизналите си ботуши. Едва след като изля водата и от втория, каза:

— Не е вълкът ти.

Главата му още звънтеше от удара в скалата. А ако се съдеше по неприятното къркорене на червата му, в най-скоро време щеше да избълва и нагълтаната вода. Не разбра какво му говори.

— Какво?

— Не е вълкът ти. — Остави ботуша на земята до другаря му и каза с напрегнат, но уверен глас: — Мога да го подуша този твой вълк, така да се каже. Всъщност не е миризма, но не знам как иначе да го опиша.

— Той… аз се опитах да те убия!

— Не беше вълкът. Не беше и ти. Беше онази, другата миризма. И трите пъти.

Можеше само да я гледа, понеже думите го бяха изоставили.

— Лорд Ингрей… ти така и не попита къде е отишъл духът на онзи леопард.

Вече не просто я гледаше — зяпаше я с увиснало чене.

— Дойде при мен. — Лешниковите й очи срещнаха неговите за един проточил се, напрегнат миг.

— Аз… такова… извинявай — изломоти Ингрей. — Повръща ми се.

Мина зад твърде тънкия ствол на дървото, за да се възползва от нищожното уединение, което то можеше да му предложи. Добре щеше да е, ако стомашните спазми му бяха дали време да си събере мислите, но те, изглежда, се бяха пръснали поне на миля зад него по реката. Удавили се бяха проклетите му мисли, и то не във вино. Да беше ги удавил във вино, поне и предимства щеше да има покрай недостатъците.

Заобиколи с омекнали колене дървото и я свари да си изстисква спокойно жакета. Предаде се и седна тежко на един покрит с мъх дънер. Дънерът беше мокър, но пък той беше още по-мокър.

Тя не му изглеждаше с нищо по-различна. Е, да, мокра беше, направо подгизнала и чорлава, но косата светлина все така я галеше, все едно слънцето е влюбено в нея. Не съзираше котешка форма в сянката й. Не подушваше нищо освен самия себе си — гадна смесица от мокра кожа, пот и конска воня.

— Не знам дали Болесо го е бил замислил така — духът да дойде при мен. — продължи тя със същия спокоен тон, сякаш той не си беше изповръщал червата току-що само на десет стъпки от нея. — Дойде при мен, когато докоснах умиращото тяло на Болесо — търсех ключа. Другите животни останаха обвързани и си отидоха с него. Тях той ги беше държал от повече време, или пък ритуалът не беше завършен. Духът на леопарда беше много уплашен, трескав. Скри се в ума ми, но аз го усетих. Не знаех какво да правя, нито той какво може да прави. Хората на Болесо бяха глупаци, всичките до един. Затова си замълчах, а и никой не се сети да ме попита.

— Защитата ти… това може да ти бъде защитата! — каза той с внезапно настървение. — Духът на леопарда е изпаднал в ярост и е убил принца. А не ти. Била си обладана от него. Обикновена злополука.

Тя примигна, после отрони:

— Не. Нали ти казах. Леопардът дойде при мен, докато Болесо умираше.

— Да, но можеш да кажеш друго. Няма кой да опровергае думите ти.

В погледа й се промъкна обида.

„Трябва да се върнем по-късно към този спор, струва ми се“. Ингрей махна отпаднало с ръка.

— Добре. И после?

— Онази първа нощ, в килията, имах ярки сънища, като живи. Топли гори, хладни полянки. Как се въргалям в златни треви с други млади котки, меки и петнисти, но с остри зъбки. Непознати хора. Мрежи, клетки, вериги — яки. Пътуване с кораб, пътуване с каруца. Други хора, едни жестоки, други мили. Самота. Нямаше думи в тези сънища. Само чувства и менящи се образи, и силни миризми. Порой от миризми, цял нов континент от миризми. Отначало си мислех, че полудявам, но после реших, че не е така. Онзи килер си беше точно като клетка в известен смисъл; жестоки мъже и мили мъже ми носеха храна и почистваха. Беше познато. Успокояващо. На втората нощ пак ме споходиха леопардовите сънища. Но този път… — Тя се поколеба. — Този път се появи и едно Присъствие. Нищо не се виждаше в онази черна гора, но миризмите бяха прекрасни, по-хубави от всеки парфюм. Всички чудесни миризми на гората и полето през есента. Ябълки и вино, печено месо, сухи листа и резлив син въздух. Помирисах есенните звезди и красотата им ме разплака. Духът на леопарда заскача, изпаднал в екстаз, както куче скача да посрещне господаря си или котка се отърква в полите на господарката си. Мъркаше, извиваше снага и предеше нетърпеливо. След това духът на леопарда сякаш се усмири, намери покой. Вече не беше уплашен, нито войнствен. Просто… си лежи доволно и чака. Не, повече от доволно. Радостно. Не знам какво чака.

— Присъствие — повтори като ехо Ингрей. Доловил беше главната буква в думите й. — То… мислиш ли, че… някой от боговете ли беше? Онова, което си усетила в тъмното?

Нима се съмняваше? Сияйна, беше я нарекъл Ингрей, доловил го със сетиво отвъд зрението, колкото и да отричаше съществуването му. И дори в онези първи мигове на смут не го беше сбъркал с обикновена физическа красота.

Лицето й изведнъж се изкриви от гняв и тя процеди през зъби:

— То не дойде при мен, дойде при проклетата котка. Плаках и молих да дойде при мен. Но не дойде. — Гласът й за миг пресекна. — Сигурно не е могло. Аз не съм светица, не мога да приютя бог в себе си.

Ингрей разрови мъха с неспокойни пръсти. Раната на главата му най-после беше спряла да кърви.

— Разправят — макар че не ще го чуеш от квинтарианските свещени, — че древните лесовници са използвали животински духове, за да общуват с боговете.

Тя стисна ядно зъби и очите й го стрелнаха с такова ожесточение, че той неволно се дръпна. Едва тогава и само за този кратък миг Ингрей наистина долови къкрещия ужас, който младата жена криеше — крила бе от самото начало — зад спокойното си изражение.

— Ингрей, проклет да си, трябва да ми кажеш, трябва да говориш, или наистина ще откача — как се сдоби ти с твоя вълк?

Не беше празно любопитство, породено от злъчна мълва. Беше отчаяна нужда да знае. Какво би дал самият той, в онова първо объркване преди толкова време, да има опитен наставник, който да му посочи пътя? Или дори другар, макар и объркан колкото самия него, но изпитващ същото, който да сподели тайната, вместо да я отрича и да го нарича побъркан, омърсен и прокълнат? А всички неща, който той никога не би могъл да обясни дори на съпричастен слушател… тя току-що беше изпитала на гърба си.

И досега беше като да вадиш ведра от кладенец със спомени и въжето да прогаря ръцете ти. Той изскърца със зъби и започна:

— Не бях навършил още четиринайсет. Връхлетя ме без никакво предупреждение. Въведен бях в церемонията без никаква предварителна подготовка. От няколко дни, или седмици може би, баща ми се тормозеше заради нещо, което не искаше да сподели с никого. Принудил един храмов магьосник да извърши ритуала. Не знам кой е уловил вълците, нито как. Магьосникът изчезна веднага след това — дали от страх, че е оплескал ритуала, или защото нарочно ни беше предал, така и не разбрах. По онова време не бях в състояние да задавам въпроси.

— Магьосник? — повтори тя. — Не видях магьосник при Болесо. Освен ако не го е бил скрил. Не долових и признаци самият Болесо да е бил обладан от демон, макар че какво ли разбирам аз? Пък и за да доловиш това, трябва самият ти да си магьосник или да си благословен с божествено зрение.

— Не, Храмът би… — Ингрей се поколеба. — В Изтокдом все някой от Храма щеше да долови, ако Болесо си е бил уловил демон. Ако го е уловил по-наскоро, след като го заточиха… може да не е попаднал в полезрението на човек с дарбата да го види. — Но каквото и да се беше объркало в главата на Болесо, началото му се криеше доста преди той да заколи слугата си.

— Мога само да гадая какви способности може да му е дала неговата менажерия. — каза Аяда. — Сега знам неща, които не виждам с очите си. Леопардът, изглежда, ми дарява някакъв вид знание или особено сетиво, но… — тя сви юмрук, неспособна да изрази мислите си — но не с думи. Твоят вълк защо не ти помага по подобен начин?

„Защото вече повече от десет години упорито се опитвам да го осакатя, да го окова с най-здрави вериги. И си мислех, че вече нищо не ме заплашва, а ето че твоите въпроси ме плашат повече и от вълка в мен“.

— Спомена за някакво нещо, за друга… миризма, не моя или на вълка ми. Нещо трето.

Тя го погледна унило, веждите й се сбраха, сякаш се чудеше как да опише нещо, което няма връзка с езика.

— Все едно е, че мога да помириша души. Или пък леопардът го може и нещо от това стига и до мен. Мога да помириша Улкра и знам, че от него няма нужда да се страхувам. Няколко други мъже от свитата… знам, че ще е по-добре да стоя далеч от тях. Твоята душа изглежда раздвоена или двойна по-скоро — ти и нещо подмолно, нещо тъмно, старо и мухлясало. То не помръдва.

— Вълкът ми? — Само че неговият вълк беше млад, вълче.

— Аз… може би. Но има и трета миризма. Тя се е увила около тебе като някаква лоза, като паразит, кръвта й пулсира, пуснала е корени и ластари в духа ти, за да се храни. Тя шепне. Мисля, че е нещо като заклинание.