Игор Бунич
Златото на партията (3) — Моята библиотека

ЧАСТ III
БЯГСТВО С ПЛЯЧКАТА

Злите езици твърдяха, че демоните на Корея са убили Андропов, тъй като по негова заповед беше свален южнокорейският „Боинг“ с почти триста пасажери. Демоните се пробудили и решили едновременно с Андропов да унищожат и държавата, която американският президент Рейгън бе нарекъл „Империя на злото“. Така поне, напълно сериозно, писаха сеулските вестници.

Според една стара статистика през 1913 година по различните показатели за стандарта на живота Русия е заемала от 3-то до 12-о място, а по ръста на промишленото производство — абсолютно първо, при това откъснала се доста напред от другите страни. През 1985 година СССР по производството на брутния си вътрешен продукт на глава от населението заемаше 68-о място в света, а по равнището на личното потребление — 77-о, изпреварвайки всички страни по детска смъртност, количеството на абортите, разводите и потреблението на алкохол. Непрестанната изтребителна война, която комунистическият режим водеше против народа, доведе не само до физическото унищожение или до бягството от страната на най-добрата — работещата, талантливата част от населението: тя се отрази и на генния фонд на нацията, като рязко снижи нивото на духовната и нравствената култура.

Възможно е именно такава да е била целта на комунистите, щом с провеждането на своя чудовищен седемдесетгодишен експеримент успяха да създадат общество, в което, по думите на известен философ, „господстващ психологически тип стана равнодушният човек“. Следва да се добави — крайно безнравственият, с напълно изгубено разбиране за „обществено благо“ или за граждански дълг, който се е проявявал само в доносите.

По принцип това не бе чак толкова лошо. „Равнодушният човек“ не задава излишни въпроси, не се пъха в чуждите работи, лесно се поддава на внушение и още по-лесно на управление, от нищо особено не се интересува, радва се на своята „дажба“, осигурила му възможността да преживее, и дори е по своему щастлив. Срещу този човек тук са се водили всички известни в света типове война: война на физическото унищожение; психологическа война в невероятни размери, която всяка минута го подлага на обработка до оглупяване чрез чудовищни дози лъжа и дезинформация; електронна война — тази новост в съвременното военно изкуство, въпреки огромните средства, нужни за воденето й, денонощно бушува в ефира, за да го лиши от всякакви други източници на информация, освен официалните. Биологическата война се водеше последователно и обмислено с надеждата човекът да мутира с помощта на недоброкачествени продукти, да го упоят със създаваните по специални рецепти различни видове алкохолна „помия“. Химическата война може би се водеше несъзнателно, но седемте десетилетия пълно пренебрежение към екологията превърна цели райони на страната в съвсем непригодни за живеене зони с отровени води и въздух, където децата се раждаха или мъртви, или уроди, а възрастните не доживяваха до 40 години. Нямахме си само атомна война. Но и тя вече беше на прага ни.

Всичко това беше хубаво. Нали подобен човек бе напълно по вкуса на разлагащата се и корумпирана партийно-държавна номенклатура. Без да й създава някакви особени главоболия, той й позволяваше да прави каквото си иска и да се наслаждава на живота в „огледалното царство“. Но ето ти беда. Този човек престана да работи. Такъв неочакван страничен ефект от всичките упражнявани върху него методи на въздействие. И вече нямаше сила, която би го принудила да работи. Човекът стана твърде равнодушен. Стигна се дотам, че майките послушно подписваха декларации да не разгласяват факта за гибелта на синовете си в Афганистан или в резултат от развихрилата се в армията „дедовщина“, — издевателствата над младите войници. До 1985 година никоя майка не бе протестирала официално нито срещу едното, нито срещу другото.

По чудо оцелялата съвест на нацията беше натикана в затворите и лагерите или агонизираше в емиграция. А съхранилата се национална енергия целеустремено се стремеше към привилегиите, отчаяно търсеше път към „огледалното царство“. Чрез партийни, чекистки, научни, културни и дори чрез спортните канали. Който не успяваше там, прехвърляше се в търговията, здраво сраснала се с мафията и сенчестата икономика, чиито дейци на свой ред нагло и открито поемаха протегнатата ръка на партийната номенклатура.

Обществото се бе превърнало в змия, изяждаща собствената си опашка. Като никъде по света, в страната на победилата номенклатура бяха валидни няколко валути, които по-добре от всички други показатели отразяваха катастрофалното състояние на агонизиращата империя на злото. Предназначената за робите официална рубла не бе с нищо обезпечена, на световния пазар не я признаваха и тя бързо загуби стойността си и на вътрешния пазар. Митичната конвертируема рубла, измислена от номенклатурата, съществуваше само в нейното въображение и беше създадена с единствената цел да се открадне колкото може повече чужда валута. Из страната циркулираха всевъзможни чекове и сертификати, пускани в обръщение от Външнотърговската банка за изплащане на заплати на номенклатурчиците с по-нисък ранг и на моряците от търговския флот, които можеха да пазаруват с тях чрез мрежата на закритите магазини и разпределителите на вносни стоки. Получаването дори на част от заплатата в чекове и сертификати, се смяташе за голяма чест и значително повдигаше статуса на получателя им.

Всички тези бутафорни валути бяха пометени от една друга, която властно и твърдо смачка хилавата социалистическа икономика и мъртвата идеология. Пробудил съзнанието на хората, по страната вече шестваше ДОЛАРЪТ — паричната единица на „потенциалния и вероятен противник“ на империята. Той отдавна, без да среща съпротива, беше окупирал страната Номенклатурия. А оттам се промъкна в каналите на нелегалната икономика и търговията, в системата на снабдяването и материално-техническото осигуряване, в армията и органите на сигурността.

От долари се нуждаеше задъхващата се от изтощение промишленост.

От долари се нуждаеха науката и медицината.

От долари се нуждаеше военнопромишленият комплекс.

Доларът бе вече обул страната в дънки „Левис“ и „Монтана“, беше я облякъл в спортните костюми „Адидас“, беше я залял с модни якета и ботуши.

Доларът се добра и до най-затънтените селца чрез радиоприемниците „Сони“ и „Грундиг“, последвани от видеомагнетофоните с информационни касети, които не могат да се заглушават и трудно се изземват.

Доларът удави комунистическата „култура“ във водопада от западни филми и шоу-програми, които никой в тази просешка страна не може да конкурира.

Всички ведомства гръмко и настойчиво искаха от правителството долари, като предупреждаваха за неминуемия си крах. И излишно е да споменаваме колко много обичаше долара номенклатурата!

Проблемът бе в това, че за разлика от рублата, доларът трябва да се заработи. А номенклатурата отдавна беше отвикнала, пък и не умееше да се труди. Наистина, тя умееше да продава, понеже всичко в страната, включително и населението, й принадлежеше, но което можеше да се продава за долари, вече бе продадено. А народът не желаеше повече да работи за номенклатурата. И в резултат стандартът на живота в „огледалното царство“ спадна до срамно ниско равнище: в специалните продоволствени хранилища през зимата вече нямаше редовно пресни ягоди и дини. А по страната отдавна не бяха виждали обикновен салам, въвеждаха се купони за масло и мляко, гладното население се устремяваше към Москва с надеждата поне там да си купи нещо с нещастните си рубли. За да се нахрани народът, макар и само с хляб, също бяха нужни долари. И при целият този недоимък страната вече шеста година водеше война в Афганистан. Там на генералите им се услади да заработват долари и затова за нищо на света не искаха тази война да спира. За долари се продаваше всичко; оръжие, оперативни планове, военни тайни, злато, лазурит и, разбира се, животът на войниците. Това беше много интересна война — последната война на загиващата империя. Именно по това време Генерален секретар на ЦК на КПСС стана Михаил Сергеевич Горбачов.

Той вече бе погребал трима генсека, негови предшественици, Брежнев, Андропов и Черненко. Като оставим настрана Черненко, от другите двама Горбачов бе научил много. И му беше съвършено ясно, че не бива да работи с методите на Брежнев и Андропов. Те водят към гибел: методът на Брежнев — на страната, методът на Андропов — към неговата собствена.

Партийната номенклатура дотолкова се е сраснала със сенчестата икономика, че на всяко посегателство върху мафията гледа като на посегателство върху великата партия на Ленин, макар че самата тя винаги е била мафия и е живяла по нейните закони. Е, и какво лошо има в създадената с общите усилия на партията и престъпния свят сенчеста икономика? Та това е начин на съвместно — повече или по-малко прилично преживяване в тази ужасна страна. И изобщо какво всъщност представлява тази „сенчеста икономика“, която Брежнев, кой знае защо, толкова обичаше и толкова я ненавиждаше Андропов?

Това е нещо много просто. Успоредно с хилавата и неефективна социалистическа икономика са създадени ефективни и високопроизводителни структури на пазарна, чисто капиталистическа икономика. Хората там се трудят, печелят добри пари, произвеждат стоки и услуги, които се търсят даже и на Запад. Естествено, тези хора ни плащат за това, че ние изобщо сме им позволили да работят, че ги осигуряваме със суровини и техника, че ги защитаваме от неизбежния при такива условия рекет, като влизаме в ролята на арбитри. Това в края на краищата е за благото на обществото, тъй като стоките и услугите на сенчестата икономика, така или иначе, се разпространяват и на вътрешния пазар. И ето — възниква т. нар. „черен пазар“, който осигурява едно задоволително съществуване на много категории население.

Сенчестите структури почти не се разпростират върху военнопромишления комплекс. Но и не му пречат да си върши работата. Но нали тези сенчести структури изсмукват соковете на официалната икономика и я погубват. А на кого е нужна тази официална икономика! Отдавна е известно, че тя не е нищо друго, освен форма за възпиране на безработицата. Хората се бъхтят от сутрин до вечер, а получават 100 пъти по-малко, отколкото живеещият от социална помощ безработен негър в САЩ.

А защо и ние да не превърнем икономиката си в пазарна и ефективна?

Как ще погледнат на този въпрос другарите?

Ще легализираме сенчестата икономика, а към нея ще присъединим и официалната.

Главното е да се започне, да се навлезе, да се оформи всичко — и процесът ще се задвижи!

— Е, какво ще кажете, другари?

Другарите мълчат.

„Главното е, другари“ — продължава новият генсек, „Да изправим на крака икономиката и така ще положим началото на всичко!“

За тази цел са нужни долари, много долари. Откъде да ги вземем?

Откъде да ги вземем? От империалистите, разбира се.

Няма да дадат вече. Вие с Андропов, Михаил Сергеевич, такива ги забъркахте, че вече няма да ни дадат. Покойният Леонид Илич умееше да се договаря с тях, а Андропов всичко провали. Няма срещу какво да се иска пак. И без това сме задлъжнели с повече от 30 милиарда, а като гаранти — с още 40. Неслучайно Леонид Илич, Бог да го прости, обичаше да се шегува: „Ако ще искат да върнем дълговете си, по-добре е да се започне война. Друг изход няма“.

Въпреки всичко, има нещо, заради което ще дадат. Неразбиращи, заинтригувани и бдителни, погледите фокусираха младия генсек, заел централното място на дългата полирана маса под големия портрет на Ленин.

Заради правата на човека. Непременно ще дадат.

Заради гласността ще дадат.

Заради преустройството на цялото наше общество.

Генерал Чебриков поклати глава, изпълнен със съмнение. Не, той не се съмнява в това, че ще дадат. Ще дадат, разбира се. Но отново се повдига този проклет, изтъркан от западната пропаганда въпрос „за правата на човека“, който, както е добре известно, е измислен от ЦРУ, а такъв проблем в Съветския съюз няма. Нашият народ има всички права: право на труд, право на почивка, право на безплатно медицинско обслужване. Като във всяка казарма или затвор. Просто трябва по-малко да се пие. Последното съображение генералът изказа на висок глас.

Егор Лигачов се съмняваше още повече, макар че дори не поклати глава. В сейфа на Горбачов бяха скрити някакви книжа за неговата, на Лигачов, причастност към Узбекското дело. Щом Генсекът изразява такова мнение, по-добре ще е да не му противоречи веднага. Макар че даваме голям коз в ръцете на империалистите, след като сами си признаваме този факт — за нарушаването на правата на човека в нашата страна.

Николай Рижков широко се усмихваше. Важното е да ни дадат парите, а ние ще ги вложим в капиталното строителство. Най-доброто място за влог. Нито една комисия не може да разбере колко е окрадено. Той напротив, одобрява предложението на Горбачов. Покрай такъв неясен въпрос като правата на човека от САЩ и Европа може да се изсмукват пари още двадесет години.

Григорий Романов седи навъсен. Около него се заплетоха някакви странни игри. В имението на сестра му в Ленинград са идвали контрольори — дали от така наречения народен контрол, дали от обкома — поискали й документите за къщата и земята, нещо са измервали, записвали, разпитвали и охраната. Навремето точно така постъпиха с Екатерина Фурцева, когато дойде ред да я изхвърлят от ЦК. Затова той мълчи.

Гейдар Алиев също мълчи. Добре се работеше с Андропов, всичко беше ясно. Е, и опасно. Но онова беше игра на мъже. А тук новият генсек заплита нещо твърде сложно. Да не вземе да сбърка. Трябва да се види и тогава да отпраши вкъщи, в Баку. Ако американците започнат да дават пари за правата на човека, у дома ще има много работа.

Едуард Шеварднадзе се усмихва с добра, срамежлива усмивка и кима с глава. Той е съгласен. Правата на човека в СССР — това е болен въпрос. Необходимо е да се заемат с него сериозно. Пазарната икономика — това също е много добре. Тя ще оживи страната. Никому вече и през ум не минаваше, че всъщност този човек бе санкционирал изтезанията над арестуваните в Грузия и заплашваше докрай да прочисти „капиталистическия свинарник на републиката“.

Александър Яковлев, зловещият партиен идеолог от сталинската школа и най-близък сътрудник на Суслов, седи кротък и размекнат, напомнящ на добряка-гном от приказките на Андерсен. Той също е напълно съгласен с Горбачов: дават ли заради правата на човека, трябва да се вземе. Притокът от Запад и политическото размразяване ще спасят страната. Ще се раздвижи народът и ще го заставят да работи, а не да пие.

„Главното в цялата тази работа е“ — обобщава мненията на другарите Горбачов, — „повече социализъм. Нашият народ направи своя исторически избор през 1917 година и от него няма да се отклони!“

Кой е „за“, кой „против“, кой — „въздържал се“. Моля свалете ръцете. Пълно единодушие.

А в малкото жилище на заточения академик Сахаров, който бе под денонощното наблюдение на КГБ в Горки и на постоянно пристигащи от Москва специалисти, телефонът не работеше вече цяла година. Самият Сахаров, наскоро пуснат от „спецпсихиатрията“ — това гениално съвместно творение на покойния Андропов и добре живуркащата съветска психиатрия, където лауреата на Нобелова награда и световно известен учен дупчеха с инжекции със силно действащи психотропни препарати и насила хранеха през сонда, като запушваха носа му с метална щипка. Съветската преса водеше яростна кампания срещу Сахаров и жена му Елена Бонер. Международната общественост правеше всичко възможно да помогне на доблестния учен, дръзнал да се бори за правата на човека в една робовладелска страна. Президентът Рейгън дори обяви „ден на Сахаров“ в Съединените щати, за да обърне внимание на целия свят върху неговата съдба.

В отговор от СССР се разнасяше само злобно съскане. Колегите на Сахаров от Академията на науките на СССР публикуваха специално изявление, в което се казваше: „Академията на науките на СССР е възмутена от решението на президента на САЩ Рейгън за официално провеждане на «ден на Сахаров». Да се представя Сахаров като борец за мир и човешки права е подигравка с истината, подстрекателство за раздухване на «студената война», пълно игнориране на мнението на съветските учени. Акцията на американската администрация се окачествява от съветските учени като провокация, целяща отравянето на международния политически климат…“ — „… Сахаров се опитва да очерни всичко, което ни е скъпо… той клевети собствения си народ, като внушава пред външния свят, че е някаква си безлика и дори изостанала от постиженията на цивилизования живот маса“ — ревяха от страниците печата академиците Дородницин, Прохоров, Скрябин, Тихонов, уплашени че може да им бъдат отнети пропуските за спецбюфета…

Резкият звън на внезапно оживелия телефон накара академика-мъченик да трепне. През последно време телефонът звънеше, само за да предаде на Сахаров или на жена му серия от поредни заплахи и обиди, най-невинната от които беше: „И за колко долара ти, еврейска гад, продаде нашата родина?“ Нито Сахаров, нито жена му бяха евреи, но съветските средства за масова информация непрекъснато тръбяха за тях като за агенти на международния ционизъм и даже им бяха пращани палестински терористи да ги заплашват…

Сахаров вдигна слушалката:

„Андрей Дмитриевич“ — чу той непознат глас, „извинете ме за късното обаждане. Безпокои ви Горбачов Михаил Сергеевич, генералният секретар… Вие можете да се върнете в Москва, когато пожелаете. От името на партията моля да простите за всичко, което се случи с вас.“

Когато Сахаров излезе на улицата, застаналият до входа милиционер за първи път му отдаде чест. Не всеки от простосмъртните е удостояван с честта да му се обади по телефона лично Генералният секретар на ЦК на КПСС…

Светът се задави от възторг.

„Горбачов освободи академик Сахаров!“ — крещяха огромните заглавия върху първите страници на вестниците на всички езици на планетата.

„Тази крачка на Москва безспорно свидетелства, че след дългите години на застой и произвол в СССР отново настъпва пролетно затопляне, предизвикано от необходимостта да се проведат назрелите икономически и политически реформи. Ще се придвижат ли тези реформи по-нататък от точката, до която успя да стигне Хрушчов? Много зависи от това колко ще се съгласи да вложи Западът в болната съветска система, обезсилена от икономическия спад, хронично слабите реколти, корупцията, глобалните амбиции и безкрайната война в Афганистан… Каквото и да се случи, на всички вече е ясно — Москва е взела нов курс.“

Но тежкоподвижният, огромен и неуправляем кораб на съветската империя вече не беше способен да обърне посоката и да тръгне по нов курс. Неудържимо го носеше към скалите. Моментът бе отдавна изпуснат. Това ясно виждаше застаналият на капитанския мостик Горбачов. Той се опита само да смекчи неизбежния удар в скалите. За да не загине целият свят, а и той самият, от взривяването на натъпкания с ядрени бойни глави плаващ съд. Задачата му беше чудовищно трудна. Но изпълнима.

По дипломатическите канали във Вашингтон и всички европейски столици вече се сондираше реакцията на западните правителства във връзка с изненадващо подухналия от Москва топъл вятър на промените. ПРЕУСТРОЙСТВО И ГЛАСНОСТ — ето двата лозунга, от които възнамерява да се ръководи Москва в своята вътрешна и външна политика. На Запад твърде не вярваха. Политиката от последните години на Брежнев и през краткото управление на Андропов доведе на власт на Запад непримирими и убедени противници на комунизма, каквито бяха президентът Рейгън в САЩ и Маргарет Тачър в Англия. Бе невъзможно да ги убедиш с думи и обещания… Нужни бяха конкретни дела. За начало — да се освободят всички политически затворници и да се прекрати войната в Афганистан.

По принцип ние сме готови да изпълним тези условия, но са ни нужни пари. Необходими са средства за преустройството на цялата тази закостеняла от седем десетилетия административно-бюрократична машина. Съвсем правилно отбелязва съветската преса: всичко зависи от това колко пари ще се съгласи да даде Западът за нашето преустройство и гласността. Страната е разорена от предишните й управници и от порочността на икономическата система. Преустройство и гласност — това не е самоцел, а инструмент за плавния преход към пазарна икономика. Но няма пари. Нито за една от програмите няма. Дори за освобождаването на хвърлените по политически причини в затворите и лагерите. Главното е да се започне и процесът ще се задвижи нататък, понеже той слага началото… Помогнете.

В КГБ цареше паника. Да се освободят политическите затворници и да се прекратят делата по 70-и и 190-и параграфи, които даваха хляб на цели управления на тайната полиция! Така просто — да се прекратят и да се освободят? Нека отново прегледаме делата — някого ще помилваме, на някои ще намалим присъдата (а на други ще прибавим). Генералите пък не искат и да чуват за изтегляне от Афганистан. Война до победен край! А партизаните вече разполагат с американски и английски ракети „земя-въздух“, действията им на юг прикрива пакистанската авиация, за тях работи иранската радиолокационна мрежа. От всички страни растат доходите във валута. Расте и потокът от цинкови ковчези към СССР.

Докато партийните директиви тревожеха КГБ и армията, докато дипломатите изясняваха колко и при какви условия Западът може да предостави кредити на разорената от администраторите-бюрократи страна, новият генерален секретар се ориентираше в огромното стопанство на ЦК на КПСС. Най-после той имаше достъп до всички тайни от живота на малката прекрасна страна Номенклатурия, на която бе станал некоронован крал. Голямата страна — една шеста част от сушата, оградена с бодлива тел и затънала в мръсотия и кръв беше разорена. Но в малката Номенклатурия засега всичко, слава Богу, си беше наред, макар и да се забелязваше някаква тенденция към намаляване на жизненото равнище. Управляващият деловодството на ЦК на КПСС Николай Кручина представяше на генералния секретар документите по текущото финансово и стопанско положение на Номенклатурия два пъти в седмицата: в понеделник и петък. А в четвъртък се събираше Политбюро и поставяше задачи на Кручина и неговото управление, — намиращо се в голямото здание на улица „Грановски“, Генсекът лично преглеждаше и подписваше всички финансови документи и особено, когато ставаше дума за чуждестранна валута. Новият генсек вниква във всяка дреболия, заяжда се за всеки долар.

До 1983 година Кручина беше заместник-завеждащ отдела за селското стопанство и хранителната промишленост в ЦК на КПСС. А на сегашния си пост се озова по препоръка на Горбачов, който, както е известно, отговаряше в Политбюро за селското стопанство. Тогава Андропов, разгневен от случая с лицензите за „намалена проверка“, изхвърли предишния управляващ деловодството Георгий Павлов, който се пенсионира. Овакантеното място зае Кручина. И сега една от задачите му беше да запознае със състоянието на нещата новия генсек, комуто той дължеше кариерата си.

Стопанството на КПСС в Москва беше огромно, а във всесъюзен мащаб — необятно. Само в столицата КПСС имаше 5 хиляди сгради с обща площ 137 000 квадратни метра. В 114 издателства и 80 печатници, собственост на ЦК на КПСС, работеха 80 хиляди души, които пълнеха партийната хазна с 450 милиона рубли годишно. ЦК разполагаше с 19 разкошни санаториума и 40 почивни дома, стотици поликлиники и болници. Само в района на Сребърния бор в Подмосковието негови бяха 1800 вили и къщи. На ЦК принадлежеше цяла мрежа от гаражи, столови, магазини, специални цехове в месокомбинатите и фабриките от хранителната промишленост, пекарни, фризьорски салони, шивашки ателиета и за химическо чистене, и много много други. Разходите за поддръжката им бяха огромни, тъй като обзавеждането, — машините, битовите предмети и санитарното осигуряване се доставяха от чужбина, но постоянно се налагаше да бъдат подменяни — или поради износеност, или поради появата на нови модели на западния пазар.

Във всесъюзен мащаб само за поддържането на номенклатурното стопанство в добро работно състояние годишните разходи се равняваха на около 5 милиарда рубли и още милион и половина долара. Освен това, именно през текущата 1985 година се появи тенденцията към нарастване на разходите, съответстваща на поскъпването на много видове стоки и услуги на Запад. Но влияние оказа и разширяването на програмата за строителство на нови вили, тъй като много от старите, изграждани още през сталинските времена, бяха съвсем овехтели. В тях бе станало невъзможно да се живее: нямат ни басейни, ни сауни, нито кортове, да не говорим за най-различни допълнителни удобства. А Горбачов се интересува, между другото, как върви строителството на неговата нова вила в Крим. Вила — това е чисто условно понятие. Става дума за цял комплекс от постройки с гаражи, служби, къщи за обслужващия персонал и охраната, висока ограда със сигнализация, асфалтови алеи и комуникации, лифтове, мраморни пътеки към морето, вълноломи и прочие. Всичко върви по графика, утвърден от Политбюро. Ще се постараем да се вместим в 3-те милиона долара, както е посочено в сметката.

Непрекъснато растат и разходите за пътуванията другарите в задгранични командировки, отпуски със семействата, на лечение и по други поводи. По този параграф разходите са около 50 милиона долара годишно. 50 милиона долара? Множко ми се струва! Но Михаил Сергеевич, вижте, ако обичате, ведомостта. Средно 50 хиляди души в годината, по 10 000 долара на всеки човек. С толкова малко пари закъде? Цените на Запад набъбват неудържимо. Ние с голямо усилие се ограничаваме в тази планирана сума и другарите ме молиха да ходатайствам за нейното увеличение в Политбюро. А сега за международните връзки и отношения.

Разходи, минаващи по параграфа „Помощ за братските партии“. Става дума само за партиите в капиталистическите страни. Там, където на власт са братските партии, парите за тях се заделят от държавния бюджет чрез Министерството на финансите и Държавната банка. Традиционно най-широки са връзките ни с френската компартия. Улеснени сме от това, че във Франция данъците са най-ниски. Покрай 2-та милиона долара, превеждани чрез Евробанк всяка година на ФКП, ние отделно прехвърляме пари и на сметката на вестник „Юманите“, който за съжаление е хронично губещ. Ето разходите за вестника:

1978 година — 1 милион 662 хиляди франка.

1979 година — 1 милион 751 хиляди франка.

1980 година — 1 милион 862 хиляди франка.

1981 година — 1 милион 877 хиляди франка.

1982 година — 1 милион 878 хиляди франка.

1983 година — 1 милион 542 хиляди франка.

1984 година — 1 милион 933 хиляди франка.

1985 година — 1 милион 974 хиляди франка. Това са все необходими разходи, защото за нас е жизнено важно да поддържаме другаря Марше и неговата партия. Именно по каналите на френската компартия успяхме да проникнем на вътрешния пазар на Франция, да се настаним на борсите, търгуващи с недвижима собственост, и да основем няколко твърде изгодни съвместни предприятия. И сега заедно с ФКП сме съсобственици на целия комплекс от съвременни сгради, където са разположени различни нейни учреждения. Чрез ФКП успяхме да придобием двадесетина прекрасни жилищни сгради, намиращи се в скъпите буржоазни квартали на Париж, Лион, Марсилия и други по-големи градове на Франция. От тях получаваме твърдо растящ доход, част от който пускаме в оборот, а останалата постъпва в личните поименни сметки на членовете на Политбюро, секретарите на ЦК и другите другари съгласно секретното постановление на Политбюро от 20 октомври 1965 година. Подобни операции изискват допълнителни разходи за около 40 милиона франка годишно. Но и тук трябва да се има предвид както разширяването на самата операция, така и инфлацията. Когато стане нужда спешно да се предадат пари на другарите, тогава се използват куриери. Ето например утвърден от Политбюро документ, който вие трябва да подпишете, тъй като такива документи нямат сила без вашия подпис. Такъв ред въведе още другарят Сталин веднага след смъртта на другаря Ленин, когато се разбра, че огромни партийни суми са изчезнали, заради доверчивостта и недостатъчната взискателност на Владимир Илич.

„Строго секретно. П 219/7 от 20.09.85

За молбата на члена на ръководството на Италианската комунистическа партия др. Косути

1. Да се удовлетвори молбата на члена на ръководството на ИКП др. Косути и да се отпуснат през 1985 година 200 000 долара за издаването на списание «Хоризонти».

2. Да се възложи на Госбанк на СССР (др. Алхимов) да отпусне на др. Пономарьов Б. Н. 200 000 долара за специални цели.

3. Предаването на сумите да се възложи на КГБ.

Генерален секретар на ЦК на КПСС — подпис.“

Ето още:

„Строго секретно. П 157/2390 от 28.10.85

За молбата на ЦК на Компартията на САЩ

1. Да се удовлетвори молбата на ЦК на Компартията на и да се отпуснат за партийно строителство 250 000 долара.

2. Да се възложи на Госбанк на СССР (др. Фомин) да отпусне на др. Пономарьов Б. Н. 250 006 долара за специални цели.

3. Предаването на сумите да се възложи на КГБ.

Генерален секретар на ЦК на КПСС — подпис.“

И още:

„Строго секретно. П 161/2738 от 29.10.85 г.

За молбата на др. Урбани

1. Да се удовлетвори молбата на члена на ЦК на Комунистическата партия на Белгия др. Урбани за отпускане на 2 милиона 196 хиляди 550 белгийски франка за закупуване на сграда за нуждите на партийния печат…“

Горбачов одобряваше Кручина. Открито руско лице, впечатляваща външност, предразполагаща усмивка, разкошна побеляваща коса. И обяснява всичко просто и понятно. Едно-друго генералният секретар вече отдавна знае, но за някои неща досега не е чувал. Какви са тия 50 милиона?

Кручина обяснява: това е точно онази сума, която натрупва за година от екстрените молби на нашите другари.

Ясно, А тези 500 милиона какво означават?

Те са за другаря Саддам Хюсеин — за войната с Иран, тъй като той неутрализира Техеран и обезпечава нашите действия в Афганистан.

Чакайте, но нали даваме по милиард рубли всяка година, за да доставяме на Хюсеин най-нови видове оръжие, горива, резервни части, а плащаме и на нашите съветници при него, и отделно отпускаме по 400 000 долара на компартията на Ирак?

Не трябва да смесваме нещата, Михаил Сергеевич. Доставките на оръжие и другото за войната се изплащат от държавния бюджет. А 500-те милиона за Хюсеин и 400-те хиляди за компартията се заделят от фондовете на КПСС.

Скъпо обаче ни излиза този Афганистан!

Скъпо, съгласява се Кручина. Сега всичко е много скъпо. Издръжката на 120-хилядния войскови контингент струва всеки ден 50 милиона. Долари?! Не, за щастие, засега в рубли. Общо всичко изразходвано за издръжката на армията там до сегашната 1985 година се равнява на 80 милиарда рубли. Освен това за наша сметка фактически се издържа и градското население на Афганистан. Това са още 70 милиона годишно. Но става дума за пари, отпускани от държавния бюджет. А разходите на КПСС в Афганистан не са много големи — около милион и половина долара годишно.

За Афганистан е направено изключение. Но инак всички партии се подкрепят със средства, както вече ви казах, от държавния бюджет.

Ето ведомост за задължителните плащания. Цифрите са устойчиви, въпреки че в последно време се долавя тенденция към нарастване с около 1 — 1.5% годишно:

„1. Компартията на САЩ — 2 000 000 долара.

2. Компартията на Франция — 2 000 000 долара.

3. КП на Финландия — 1 800 000 долара.

4. КП на Португалия — 1 000 000 долара.

5. КП на Гърция — 900 000 долара.

6. КП на Израел — 800 000 долара.

7. КП на Чили — 700 000 долара.

8. КП на Ливан — 500 000 долара.

9. КП на Венецуела — 500 000 долара.

10. КП на Индия — 500 000 долара.

11. КП на Италия — 500 000 долара.

12. КП на Дания — 350 000 долара.

13. КП на Перу — 350 000 долара.

14. КП на Салвадор — 400 000 долара.

15. КП на Аржентина — 400 000 долара.

16. КП на Бразилия — 330 000 долара.

17. КП на Испания — 300 000 долара.

18. АКЕЛ /Кипър/ — 300 000 долара.

19. КП на Ирак — 400 000 долара.

20. КП на Австрия — 250 000 долара.

21. КП на Сирия — 250 000 долара.

22. КП на Египет — 230 000 долара.

23. …“

Общо около 40 милиона годишно, включително и Организацията за освобождение на Палестина. Съгласете се, че не е толкова много, ако се сравнява с други разходи.

Горбачов слуша внимателно. Подписва документите, спори, доказва и пита, ако нещо не му е ясно. Банки в Амстердам, Цюрих, Лондон, Париж, Токио и Сингапур. Подставени лица милиардери като Хамър, Максуел, Симада. Мафиозни групировки, които с удоволствие сътрудничат срещу голям дял. Цифри, цифри, цифри. Милиарди и милиарди долари. Тонове злато и брилянти.

Разходи за обучение на партапарата от всички страни на света в Института за обществени науки при ЦК на КПСС, разходи за пребиваването (служебни командировки, почивка, лечение) на задграничните компартии в СССР, разходи за политемигрантите, временно или постоянно живеещи в СССР… Препоръки на компартиите за разпределение на съветските поръчки в техните страни при тяхното посредничество. Съвместни предприятия, „дружески фирми“, „фирми-фантоми“.

А в страната бушува антиалкохолна кампания, която трябва, по замисъла на КПСС, да повиши производителността на труда.

Новородената гласност прониква на страниците на вестниците и на телевизионния екран със сърцераздирателните призиви: „Четиригодишно момиченце е болно от левкемия. В нашата страна тази болест не се лекува. Нужни са 3 хиляди долара, за да се спаси нейният живот…“

Огромната страна мълчи. Кой друг има долари, освен КПСС? Но КПСС такива призиви никога не е чувала, не ги чува и сега. А ако някой наистина е посъбрал и скътал две хиляди във валута, той и да иска няма да подпомогне болното момиченце, понеже се страхува. Не беше ли чекистка тази провокация? Покажеш ли долари, чакат те 10 годинки. По-добре е да се спотайваш. „Западногерманска фирма, поема лечението на момиченцето на свои разноски и кани родителите му в Хамбург…“ Но докато майката на момиченцето оформя документите си за заминаване във ФРГ (Защо отива? Наистина ли момиченцето е болно и у нас не могат да го излекуват? Няма ли родителите да изнесат някоя държавна тайна? Не са ли те с намерение да клеветят нашия строй?), детето умира… А сетне дойде Чернобил.

Атомната война, която така и не можа да се впише сред войните, водени от комунистите срещу народа, започна.

Радиацията, превишаваща значително радиацията на атомните бомби, взривени над Хирошима и Нагазаки, порази стотици хиляди хора и големи територии от Украйна, Белорусия, Прибалтика и Русия. Радиоактивният облак премина през Източна и Централна Европа и достигна Швеция. Американските разузнавателни спътници веднага съобщиха за размерите на катастрофата. Ужасените западни страни пристъпиха към незабавна евакуация на своите граждани от поразените райони. Но новородената гласност едва не бе смазана. Кремъл отреагира на катастрофата в духа на своите най-добри традиции.

Викът на ужас и отчаяние, изтръгнат от западните средства за масова информация, беше обявен за „провокационна шумотевица, която има за цел да предизвика поредната антисъветска истерия“. Пожарникарите потушаваха огъня на взривилата се АЕЦ само по гимнастьорки. Никой и не мислеше за евакуация на живеещите в района — поне в епицентъра на взрива. Телевизията с упоение показваше влюбени, заслушани в песента на славеите над Припят (предаването така се наричаше — „Славеи над Припят“ и го излъчиха на третия ден след катастрофата) и усмихващи се млади майки с бебета в колички или на ръце. Наперени телерепортери им поднасяха микрофоните си, задавайки идиотския въпрос:

„Как се чувствате?“

„Отлично!“ — отговаряха младите жени, усмихвайки се широко.

„Какво ще кажете за пропагандния шум, който вдигнаха на Запад във връзка с аварията на атомната станция?“

„Да не би да им е за първи път?“ — възмущаваха се жените. „Те при всеки повод са радостни, че за пореден път могат да излеят злобата си върху нашия народ и нашия строй“.

Само след половин година техните деца ще започнат да измират едно подир друго, а броят на загиналите деца е засекретен и до днес…

Докато Москва правеше всичко възможно да скрие или да омаловажи размерите на катастрофата, пред Запада тя вече се очерта с цялата очевидност на своите глобални последствия. Огромни площи заразена територия, загуби на обработваема земя и на всичкия добитък, необходимост да се преселят огромни маси население, попаднало под атомния удар, загуби в промишлеността — всичко това се равняваше на стотици милиарди долари и изискваше усилия, които явно не бяха във възможностите на Съветския съюз. А катастрофите се заредиха една след друга. Потъваха океански лайнери и стратегически подводници, падаха пътнически и военни самолети, дерайлираха влакове, взривяваха се нефто- и газопроводи, горяха цехове на фабрики и заводи. Сурово отмъщаваха демоните на Корея. Още по-сурово си отмъщаваше седемдесетгодишната окупация на страната от банда престъпници. Но най-безпощадно си отмъщаваше порочната икономика на робовладелската държава, създадена на базата на безумни идеи. Държавата, захвърлена от мрачната ирония на историята в света на XX век като изолиран средновековен анклав.

Чернобилският взрив се превърна в катализатор на поредица от необратими събития. Агонизиращата империя започна да губи очертанията си пред очите на всички. И сред гниенето и разпада оживя гласността. Като страшен водопад над загиващата страна се изля истината за нейната мръсна й кървава седемдесетгодишна история. Пробудиха се обществените сили. Зашумяха многохилядните митинги, още стихийни и хаотични, но вече ясно посочващи главната причина за всичките нещастия — КПСС и създадените от нея престъпни институти на държавната власт.

КПСС реагира вяло, очаквайки обещаните от Горбачов западни кредити. И Горбачов не излъга, не подведе тези очаквания. Той се мяташе от страна в страна по Западна Европа, отлетя и до Америка, срещна се с президенти, премиер-министри, крале и кралици, общественици, предприемачи и банкери. И очарова всички със своите идеи „на новото мислене“, с глобалните предложения за промени в целия този свят, седнал върху атомното буре с барут, със своето „преустройство“ и „гласност“. За да докаже, че не говори празни приказки, Горбачов даде заповед в страната да се даде нов тласък на мощна антисталинска кампания. Обсипаха покойния генералисимус с яростни проклятия, заклеймяваха го, разобличаваха го едва ли не денонощно — в печата, по радиото и телевизията, в кината, от сценичните подиуми. Кампанията веднага излезе от контрол, като върху КПСС се посипаха рикошетни удари. „Повече демокрация! Повече гласност!“ — говореше Горбачов във Вашингтон, Париж, Лондон и Бон, „Повече социализъм! Повече дисциплина!“ — поучаваше той, след като се завръщаше у дома.

Накрая, обединил двата призива, започна и у дома, и в чужбина да призовава: „Повече демокрация! Повече социализъм!“. Но това не остана незабелязано. Демокрацията и социализмът наподобяват две критични маси уран, които при сближаване би трябвало да произведат взрив, по-силен от чернобилския.

Горбачов много импонираше на Запада. Никой от неговите предшественици не бе толкова открит и откровен. При всичките му пътувания го съпровождаше жена му-(Сталин ликвидира жена си Надежда още преди да се появи на международната арена, жената на Хрушчов — добрата Нина Петровна, рядко се показваше пред хората, Брежнев пък държеше своята Виктория Петровна едва ли не под домашен арест. Колкото до Андропов — западните журналисти твърдяха, че не знаят изобщо женен ли е или не, докато не зърнаха вдовицата му на неговото погребение.) Но Раиса Максимовна не приличаше на своите предшественички. Тя се разхождаше из западните столици с кредитна карта на „Американ-Експрес“, опустошаваше бижутерии и антикварни магазини. Тя си поръча обеци като на Маргарет Тачър за 70 хиляди фунта стерлинги, а на търг си купи златно великденско яйце на Фаберже и засрами долетелите от цял свят богати колекционери.(Предметът е уникален. Само няколко такива шедьоври е направил прославеният руски бижутер по поръчка на императорската фамилия. И цената е уникална — 2,5 милиона долара). Тя буквално заля с поръчки Диор и Карден. За първи път двамата знаменити моделиери отказаха да съобщят пред кореспондентите стойността на поръчките, като се мотивираха с търговската тайна и молбата на клиентката. Но всичко надушващите журналисти се докопаха до отговора чрез данъчната инспекция. И седемзначните цифри увенчаха заглавията в европейските вестници, осигурявайки на Горбачовата съпруга солидност и всеобщо уважение. (Неумолимият за номенклатурата, а след нея и за цялото население, магнетизъм на западното се оказа абсолютно очевидно, но уви — единственото потвърждение на знаменития лозунг: „Народът и партията са единни!“ Тоновете западна стока смачкаха и стъпкаха в калта всички безсмъртни идеи на Маркс, Ленин и Сталин). А пари на Горбачов, както той бе обещал на своята партия, му даваха, но не много и за конкретни дела.

Да освободи всички политически затворници.

„Вече ги освободихме“ — уверява Горбачов.

Показват му се списъци с точни имена до последния човек. Откъде се взеха тия списъци? Къде е зяпал КГБ?

Но в лагерите вече разтварят вратите, а чернобилският взрив направо ги изтръгва от пантите. Мощният поток от бивши политзатворници се влива в обществения живот на страната, групира се и се преустройва в движение с предчувствието, че се открива възможност веднъж завинаги да си уреди сметките с ненавистната система.

А страната продължава да агонизира. Страхотното земетресение в Армения, при което загинаха повече от 30 хиляди души, а половин милион останаха без покрив, беше своеобразно природно допълнение към чернобилската катастрофа. И отново — пълното безразличие на управляващата партия към бедите, които като водопад от катастрофи връхлетяха нещастната ни страна.

Огромни военнотранспортни самолети на САЩ и НАТО — черните „Херкулес“, предназначени за бързо прехвърляне на американските части за „бързо реагиране“ в зоните на разпространение на съветската военна заплаха, натоварени с дрехи, храни и медикаменти един след друг кацат на летищата в Москва, Минск, Ереван и други големи градове на Съюза с намерението поне малко да облекчат страданията на населението на загиващата страна. Ако не се знае с какво са натоварени, създава се впечатлението, че американците провеждат една от онези глобални десантни операции в тила на противника, на които те така майсторски се научиха още през Втората световна война.

Третата световна ли започна? Започна. И по традиция завари страната неподготвена. Началото на това широкомащабно „нахлуване на противника“ разкри, че с огромния си ядрен потенциал, най-голямата в света армия, чиито танкове са повече от танковете на всички други страни, взети заедно, армията, гордееща се с хилядите ракети с наземно, морско и въздушно базиране, армията, разполагаща със системи за космическа връзка и лазерно оръжие, се оказа абсолютно безполезна и ненужна. Тя бе използвана единствено за разтоварването на американските самолети.

Осъществяваше се заключителният етап от изпълнението на стария план на президента Тафт. Вместо бомби и снаряди, доларът поразяваше и убиваше, като помиташе последните остатъци от съпротива, завладяваше единствения на света пазар, незавоюван досега от САЩ.

А какво прави нашата родна партия? Телевизионните екрани показват на цялата страна посърналите личица на чернобилски деца с обречени не по детски очи. Арменски деца, спасени изпод развалините на рухналите къщи и извозени в Баку, където пред очите им убиваха техните родители. Руски деца, които в разгара на зимата живеят в скъсани палатки, без топли дрехи, отопление и храна. Техните родители бяха принудени спешно да бягат от кървавите погроми и кланета в Средна Азия и Задкавказието. Отчаяние в очите на лекарите: няма лекарства, няма спринцовки за еднократна употреба, няма дрехи, няма подслон. Спасете децата — бъдещето на страната!

Дайте 2000 долара за спринцовки!

Дайте 3000 долара за западни лекарства, които ще спасят тези деца.

Дайте 5000 долара, за да изпратим тези деца на лечение в клиниките на Германия, Холандия, Англия… Дайте, дайте, дайте…

Откликват западни фирми. Те превеждат пари, изпращат лекари-доброволци, мобилизират частни благотворителни фондации — както светски, така и религиозни, отделят средства за заминаването в САЩ и Европа на болните и застигнати от социално бедствие деца. Но вместо тях там пристигат използвали същите тези пари, някакви мутрести общественици с шарещи насам-натам погледи, с елегантни костюми и вносни вратовръзки. Това ли са децата на Чернобил?

А по същото време по върховете на Стария площад се разглеждат такива документи:

„Строго секретно. П 180/74 от 14.01.87 г.

За молбата на ръководството на компартията на Индия

1. Да се удовлетвори молбата на ръководството на компартията на Индия и да се преведат за нуждите на партийното строителство 1 милион 258 хиляди и 890 рупии.

2. Да се възложи на Госбанк на СССР (на др. Павлов) да преведе на др. Загладин посочената сума за специални цели.

3. Парите да се преведат на сметката на компартията на Индия в банката в Калкута.

Генерален секретар на ЦК на КПСС — Горбачов М. С.

Управляващ деловодството на ЦК на КПСС — Кручина Н. Е.“

„Строго секретно. П 159/48 от 30.01.87

За молбата на члена на ръководството на компартията на Дания др. Енсен

1. Да се удовлетвори молбата на члена на ръководството на компартията на Дания др. Енсен за отпускане на 357 хиляди и 941 датски крони за покриване на партийния бюджет във връзка с инфлацията.

2. Да се възложи на Госбанк на СССР (на др. Павлов) Да предаде на др. Загладин посочената сума за специални цели.

3. Предаването на парите да се възложи на КГБ.

Генерален секретар на ЦК на КПСС — Горбачов М. С. Управляващ деловодството на ЦК на КПСС — Кручина Н. Е.“

„Строго секретно. П 157/251 от 03.02.87

За молбата на генералния секретар на компартията на САЩ др. Хол

1. Да се удовлетвори молбата на генералния секретар на компартията на САЩ др. Хол за 500 хиляди долара във връзка с предстоящия юбилей на компартията на САЩ…“

„Строго секретно. П 161/491 от 11.02.87

За молбата на члена на ръководството на ИКП др. Косути

1. Да се удовлетвори молбата за изплащане на личните разходи на члена на ръководството на компартията на Италия др. Косути и да му се отпуснат 633 хиляди 765 лири (85 долара)…

«Строго секретно. П 166/511 от 13.02.87

За молбата на члена на ръководството на компартията на Мароко др. Али Ята

1. Да се удовлетвори молбата на члена на ръководството на компартията на Мароко др. Али Ята и да му се отпуснат 1 милион 870 хиляди 762 дирхама и 85 сантима за закупуването на 548 966 килограма хартия за нуждите на партийния печат…»

«Строго секретно. П 181/272 от 18.02.87

За молбата на члена на ръководството на компартията на Египет др. Саид

1. Да се удовлетвори молбата на члена на ръководството на компартията на Египет др. Саид и да му се отпуснат 35 хиляди долара за лечение…»

Едуард Шеварднадзе, сменил престарелия Громико на поста министър на външните работи, е обаятелен и внушава уважение. Той е самото въплъщение на «новото мислене»# (Неотдавна вестниците публикуваха показанията на осъдения и хвърлен в лагер бивш офицер от милицията на МВД на Грузия Надари Хунджгуруа. Назначен през 1978 година за началник на ОБХСС е един от районите на Грузия, той се представил на прекия си шеф и получил от него следното напътствие: «За твоето доходно място, драги, ще трябва да платиш. Който не плаща, после много съжалява. Хунджгуруа отказал и тогава получил друго предложение: „Отстрани в село Орджоникидзе магазинера на чайната фабрика Кантария и никакви пари няма да се искат от теб“. Когато Хунджгуруа попитал какво означава да „отстрани“ магазинера, му отговорили направо: да бъде убит („земята трябва изцяло да го погълне“). Ужасен, Хунджгуруа отказал, магазинерът бил ликвидиран от друг, а твърде принципният офицер уволнен. В търсенето на справедливост Хунджгуруа стигнал до Едуард Шеварднадзе, който вече се бил издигнал от длъжността министър на вътрешните работи на поста първи секретар на ЦК. Шеварднадзе изслушал офицера и му рекъл, усмихвайки се добродушно: „Нодари, трябвало е да направиш онова, за което са те помолили. Тогава твоите отношения с всички биха били нормални“. „Косите ми настръхнаха“ — спомня си Хунджгуруа, аз онемях. Така си и отидох…» И в момента, в който излязъл от сградата на ЦК Хунджгуруа бил арестуван…), когато обикаля повторно същите страни, където Горбачов вече е бил, и ненатрапчиво, но упорито моли за допълнителни кредити, той среща сините очи на канцлера Кол, умната усмивка на президента Митеран, меката женственост на Маргарет Тачър, каубойската непринуденост на президента Буш. Ние сме съгласни да помогнем на Русия (понятието СССР се употребява рядко и с нежелание) да стъпи на пътя на реформите и демократичните преобразования. Но у вас всичко върви много бавно, макар че пътят към цивилизования начин на живот е в еднаква степен прост и пряк. Свобода на словото. Многопартийност. Създаване на държавни структури на властта въз основа на свободното волеизявление на народа. Тоест — с помощта на свободни избори. Свобода на частното предприемачество. Или казано по-просто — свобода на търговията. Икономика, обвързана със световния пазар чрез свободно конвертируема валута, еталон на която в съвременния свят е доларът. Всичко е толкова просто. И, между другото, вие искате пари, а пръскате милиарди за издръжката на така наречените страни «с народна демокрация». Ето ви реална помощ — ние ще поемем издръжката на тези страни, а освободените пари вие ще вложите за провеждането на реформите в страната. Ами нашата армия в Източна Европа? Че на кого пречи вашата армия? Нека си седи в казармите, но да не се намесва в нищо. Впрочем, ако желаете, можем да поемем и нейната издръжка. Временно, разбира се. И без много шум, и американците, и вие ще изтеглите войските си от Европа, за да се възцари сътрудничеството, а не конфронтацията. Но като изтеглим нашата армия, какво да я правим? Няма казарми за войниците, няма жилища за офицерите, няма училища и детски градини за децата на военнослужащите.

Боже справедливи! С какво сте се занимавали вие 70 години? Е, добре, това не е проблем. Ще построим къщи и училища за вашите офицери и децата им.

Но трябва да изтеглите и армията от Афганистан. И по-бързо. Всичко, което говорите, е правилно, но планираното осъществяване на тези предложения е свързано с големи разходи. Колко? Три и половина милиарда долара.

На първо време…

В чужбина веднъж Михаил Горбачов дори цитира Дизраели и учуди с ерудицията си западните журналисти, Ленин изпитваше истинска наслада, когато в редките си свободни часове четеше Хегел в оригинал. Сталин обожаваше Макиавели, Андропов обичаше американските и английските политически детективски романи, а Михаил Сергеевич, според неговите думи, с упоение се зачиташе в романите на Валентин Пикул. Но за щастие цитираше не Пикул, а все пак Ленин. Това донякъде успокояваше колегите му в Политбюро. «Повече социализъм!» — ободряваше своите пообъркали се другари генсекът. «По Ленин сверяваме пътя си. А какво казваше Илич, когато въвеждаше НЕП?»

«Той казваше, другари: „Това е сериозно и е за дълго“. А какво направи Сталин? Той изопачи, деформира ленинските идеи и започна да строи казармен социализъм. Ето това, другари, доведе, разбирате ли, до днешното ни състояние».

Едва ли в СССР ще се намерят двама-трима, които биха могли, без да послъгват, да заявят, че са изчели от кора до кора целия Ленин. На първо място, поради това че поне четвърт от трудовете на Владимир Илич са засекретени и достъп до тях имат само онези, които никога няма да ги прочетат. Не им е интересно. А заемеш ли се да изучаваш всичките 50 свободно издадени тома, дори до парторг на първична организация няма да стигнеш, и ще се озовеш не другаде, а в лудницата. За професионалните партработници се печатаха специални «Ленински сборници», които съдържаха същността на Лениновите идеи, необходими за дадения момент от партийния живот. Понякога по тези сборници (имаше такъв период и по времето на Сталин, и по времето на Андропов) даже се провеждаха знаменитите ленински колоквиуми за номенклатурата. Изобщо тези сборници се четяха, както се препоръчваше, не толкова като обект на самообразованието, колкото да послужат за речите и докладите, които трябваше да започват и завършват с ленински цитати. Колкото повече цитираш, толкова по-добра е речта ти. А защо й е, пита се, на номенклатурата да чете Ленин и да си изяснява подробно къде се разминава Ленин с Кауцки или с Мартов. Нали Ленин е в сърцето на всекиго. И всеки знае, че «Ленинското учение е непобедимо, защото е истинско!».

Какво казваше Ленин? По-широко да се прилагат разстрелите. И както винаги — правилно казваше. Престанахме да ги прилагаме и ето докъде я докарахме. Всички престанаха да работят и само кряскат по митингите.

А всеки от номенклатурата знаеше за какво постоянно предупреждаваше Ленин.

Нашата партия и социализма като цяло могат да ги погубят и ще ги погубят:

1. Многопартийността и буржоазната лъжедемокрация.

2. Свободата на търговията. (Тя, както образно се бе изразил Ленин, е още по-страшна от Колчак и Деникин, взети заедно).

3. Гласността.

4. Свободата на словото, печата и събранията.

Горбачов много добре съзнаваше това. Но още по-добре го съзнаваше главният партиен идеолог Вадим Медведев. В миналото професор в катедрата по История на КПСС, той бе чел Ленин като служебно задължение и в частност неговите основни трудове «Как да организираме соцсъревнованието» и «По-нататъшните задачи на съветската власт». Изобщо можеше всички други писания на Ленин също да се засекретят. Не са необходими. Само объркват. Много противоречия съдържат. Но основата на Ленинското учение трябва точно да се помни.

И какво възнамерява да прави Горбачов? Да погуби партията? Да унищожи съветската власт? Да посипе с пепел великото дело на Ленин?

Какви са тия свободни избори? И тия конгреси на Съветите? Но Горбачов не можеш да го стиснеш за гушата. Това не се удава ни на боязливия Медведев, ни на нахалния, но бавномислещ Лигачов. Горбачов по душа е демократ. Той никога не повишава тон, не организира автомобилни катастрофи или преждевременни инфаркти. Той е открит и достъпен. Той вижда опозицията в Политбюро и ЦК, но в условията на новото мислене това е обикновен плурализъм. Няма нищо страшно. Другарите не разбират че в страната се е установила непонятна система на двувластие. Както са например секретарите на обкомите, от една страна, и от друга — председателите на съветите. Всъщност двувластие, разбира се, няма — съветите са се превърнали просто в една от долустоящите партийни инстанции. Но все едно — така не е добре. Целта на свободните избори е да се пробутат партийните секретари и на местата на председателите на съветите. Това е чудесно — ти си първи секретар, ти си и председател на съвета. И никой няма да каже, че тук нещо не е в ред. Но докато първият секретар се назначава от ЦК, за съветите трябва да се мине през избори. На алтернативна основа. Защо ме гледате така изплашено, другари? Всичко е във ваши ръце — властта, средствата за масова информация, органите на реда. Нима се боите от избори? Е, добре. За КПСС ще запазим по списък, без никакви алтернативни кандидати, сто места във Върховния съвет. Нали гледам на вас да ви е добре. И не бива да се позоваваме на Ленин. Не по-зле от вас знам за какво предупреждаваше Илич. Така че няма от какво да се тревожите. Главното е да се започне, да се навлезе, всичко да се организира — и процесът ще потръгне.

Горбачов говореше спокойно и убедително. Катастрофалното поражение на КПСС на изборите, които с много усилия можем да наречем свободни, предизвика голям вътрешнопартиен скандал. Горбачов отхвърляше всякакви претенции. Щом вие, първите секретари, не съумяхте да организирате своята победа на изборите, нали знаете, другари, това е много показателно. Значи не сте имали истински контакт с народа. Помните ли как беше у Ленин? «Народът — това е…» Впрочем, тук е без значение казаното от Ленин. Важното е получилото се да ви бъде за урок — и на вас, и на всички нас.

Изводът от цялото слово на Генсека беше: щом не можахте да организирате собствената си победа на изборите за съветите, тогава значи не ставате и за първи секретари. А първите секретари нямаха никаква възможност да маневрират, тъй като във врата им отдавна злобно дишаха вторите секретари. И с един замах 85% от първите секретари се лишиха от своите постове, на които се настаниха вторите. «Революция на вторите!» — подсмихваше се безочливата преса.

По това време извиканият в Москва първи секретар на @грердловския обком Борис Елцин оглави Московския горком на КПСС, като изхвърли някъде в небитието всемогъщия Гришин, което не успя да направи дори и Андропов. И започна разгромът на столичния градски комитет на партията. Номенклатурата се разбунтува. И след редица истерични скандали при Горбачов, поиска да се свика Всесъюзна партийна конференция, каквато КПСС не помни от довоенните години. Горбачов не възрази: искате партконференция — ще свикаме партконференция. Вторите секретари, току-що сменили първите, подозрително се оглеждат наоколо — те няма да гъкнат срещу генсека. Повече или по-малко, но и в Политбюро групата е надеждна: Шеварднадзе, Яковлев, Елцин, който е кандидат-член, а в ЦК — Разумовски, Волски, Фалин, Дзасохов… Те няма да го подведат, защото са наясно с нещата…

Горбачов е като капитан и играещ треньор на отбор по хокей. Но същевременно е и негов диспечер и централен нападател, който ту се стикова с Елцин и Шеварднадзе, ту ги изоставя и се устремява с Крючков, Язов и Пуго към чуждата врата. В някой миг напуска за цяла третина и отива на консултации с Рейгън и Кол, после пак се връща и влиза в играта, отново се стикова с Елцин, оставя го и имитира неговото отдалечаване и завръщане вече в друга позиция. Горбачов е безподобен.

Великолепен политик и интригант, той ту отвързваше синджира на шумния екип на Гдлян и Иванов, за да ги насъска срещу колегите си от ЦК и Политбюро, ту отново ги връщаше в кучкарника, чиято врата в нужен момент винаги се оказваше незаключена. И хвърчаха трески от Лигачов, от Соломенцев, дори от Чебриков, да не говорим за такива нищожества като Гришин, Романов или Зайков. Излязла от кожата си, «болшевишката рат» предполагаше, че Гдлян и Иванов действат по своя инициатива. И се опита да съсипе двамата следователи, да ги унищожи. Горбачов умело ги пазеше, както Иван Грозни бранеше своите мечки от проклетията на болярите.

 

Като манна небесна върху Червения площад, а по-точно — върху Горбачов, се приземи Матиас Руст — германски пилот, който твърдеше, че се е хванал на бас да кацне със спортния си самолет пред храма на Василий Блажени. Отворили се възможност да бъде прогонена цялата върхушка на Въоръжените сили на страната. Но преди да я изрита печатът я опозори, което не беше се случвало от 1937 година. А през това време антикомунистическата революция смля марионетните режими в Източна Европа. Прострените върху снега трупове на съпрузите Чаушеску, разстреляни без съд и следствие, бяха страшно предупреждение за онези, които не желаят да се подчинят на най-умния генсек, най-хитрия от всички, оглавявали досега КПСС. Рухналата Берлинска стена и обединението на Германия. Бледото лице на Ерих Хонекер, успял да избяга в една от съветските военни бази и да се спаси от народния гняв. Господарят на ГДР е толкова сигурен в себе си, че дори беше забравил (или не успя) да прехвърли парите си от Берлинската банка в чужбина. Добре, че старият верен приятел Ясер Арафат му изпрати със свой самолет, кацнал в същата съветска база, цял куфар с долари (получени, между другото, от СССР). Лидерът на ООП наивно се надяваше, че бившият комунистически вожд на Източна Германия ще използва тези пари за започване на партизанска освободителна война срещу западното нашествие. Хонекер не се отказа от парите, но веднага ги изпрати на дъщеря си в Чили. Нека да купи там прилична къща, като онези разкошни вили, в които Хонекер бе свикнал да живее през последните 30 години.

Довчерашният затворник, чешкият дисидент Хавел, работил преди това като докер, внезапно стана президент на Чехословакия и забрани компартията, като премахна и органите на сигурността.

Неукротимият Лех Валенса, работник-електротехник в Гданския корабостроителен завод и основател и организатор на «Солидарност», който беше политически затворник, смени тъмничаря си Ярузелски на поста президент на страната, разгони компартията и лиши комунистите от имунитет и имущество.

В България официално бе поставен под стража Тодор Живков — водач на компартията и държавен глава, обвинен в корупция, кражба на държавни средства и антидържавна дейност.

В Будапеща комунистите сами се разпръснаха още в навечерието на свободните избори.

Пред КПСС ребром стоеше въпросът: кой от двата варианта я устройва повече — румънският или унгарският?

КПСС никога не е била политическа партия. Даже в условията на тази действително наивна политическа борба която се водеше в СССР, партията се чувстваше като загубило се в джунглата дете. А я беше страх да се превърне в парламентарна партия. Но още по-страшно е, ако остане на власт. Тя няма нито един лидер, способен да смени Горбачов. И ни румънският, ни унгарският, ни чешкият вариант на развитие на събитията не й подхождаше. Отначало направи плах опит да заложи на Егор Лигачов, чието поведение навяваше носталгия по старите добри времена на XXV конгрес. Но появеше ли се Егор Кузмич на публична трибуна или на телевизионния екран, веднага, като дяволи от детска приказка, с шум и гръм изникваха Гдлян и Иванов. И го обвиняваха в подкупничество и мошеничество.

В такива условия, както правилно отбеляза премиер-министърът Николай Рижков, беше абсолютно невъзможно да се работи. И беше прав. Партията не можеше да работи в условията на гласността. Потвърди се неразгласената мъдрост на вожда на световния пролетариат, който бе предупреждавал за това още преди 70 години. Партията, както образно се изрази Александър Яковлев, се скри в окопите и оттам със страх наблюдава своя генсек, но все още се надява на него.

А Горбачов приема в Москва чуждестранни бизнесмени: американски, английски, френски, японски. Съвещания, конфиденциални срещи, закуски, обеди. Атакувани от журналистите, бизнесмените отговарят уклончиво, като споменават само, че предложенията от «съветска страна» били интересни и изгодни. Но трябвало да се обмислят. Горбачов пък на свой ред уверява кореспондентите, че става дума не за кредити, а за взаимноизгодна съвместна дейност. И отново отпрашва на Запад.

По същото време съветските войски, след десетте години на кръвопролитна и никому ненужна война, започват безусловно да се изтеглят от Афганистан. За 10 години те са избили повече от милион афганистанци, принудили са 3 милиона души да избягат от страната, но желаната победа така и не са постигнали. Армията през зъби съобщава собствените си загуби: 15 хиляди убити и 60 хиляди ранени и осакатени. Известен брой офицери и войници са пленници на партизаните, но колко са — никой не знае. В тези цифри никой не вярва. Хората подозират, че загубите са най-малко три пъти повече и приемат оповестените цифри както някога бяха приети обявените от Сталин 7 милиона загинали в Отечествената война, а те досега нараснаха на 20 милиона и с всяка година се увеличават с по два милиона. Изтеглянето на армията бе организирано по ефектен начин. При граничния мост свирят оркестри, върху танковете и военните автомобили се веят големи червени знамена. Последният командващ 40-а армия генерал-лейтенант Громов, получил за провеждането на престъпната операция «Магистрали» званието Герой на Съветския съюз, вместо да бъде даден под съд, е произведен в генерал-полковник. И веднага става ясно, че никой в родината не чака ветераните от Афганистан, че те са никому ненужни, освен на престъпния свят.

А между другото Михаил Сергеевич, завърнал се от поредното си пътуване в чужбина, оповестява намерението си да въведе в СССР президентско управление. И издига кандидатурата си, естествено — без алтернативен кандидат, за президентския пост. Всичко да е като в нормалните държави. Навсякъде има президенти, и у нас да има. Никой не разбира защо е необходимо. Циниците се шегуват: защо президент, а не направо император? А за някакви си там общонародни избори, дори и дума не се обелва. Депутатите избират на конгреса Горбачов и той става първият (и последен) президент на СССР, като си оставя и поста генерален секретар на КПСС. Длъжността председател на Върховния съвет Горбачов предава на своя стар (а изглежда и верен) университетски приятел Анатолий Лукянов. Но какво стана? Всичко беше просто — Горбачов избяга от родната партия заради президентския пост. В недрата на ЦК из коридорите и кабинетите като съскаща кобра вече пълзеше «мнението», че сегашният генсек не е оправдал доверието и трябва незабавно да се свика пленум, на който да бъде сменен. Е, сменяйте. Защо не се опитате да смените и изборния президент? Ръцете ви са къси.

От този момент партията беше обречена.

Горбачов току-що е станал президент, когато из цялата страна се разгърна кампанията за искане да се съди КПСС и да се национализира имуществото й. На всичко отгоре, постави се и въпросът за премахването на член 6-и от конституцията на СССР, който гарантираше на КПСС политическия монопол в страната.

Но Горбачов още не се е разделил окончателно със своята партия. Макар че е предал с организационните въпроси да се занимава заместникът му Ивашко, той все пак има почти необхватната власт на генерален секретар. И верният Кручина продължава, както и преди, да му носи два пъти седмично секретни и абсолютно секретни партийни документи:

«Строго секретно. 04.12.89 За проблемите на партийната собственост Развитието на политическия процес в страната, формирането на многопартийност в много отношения поновому поставят задачата за материалното осигуряване на работоспособността на партията, за създаването на стабилни финансови източници, както в съветска, така и в чужда валута. От това зависи и материалната основа на международните връзки на КПСС, а също способността й да оказва в необходимите случаи поне минимална помощ на задграничните компартии. Между другото, както е видно от случилото се с компартиите в Източна Европа, не вземем ли своевременни мерки по оформянето на партийното имущество, съобразени с изискванията за търговска дейност, не го ли включим в нормалния стопански оборот още сега — в условията на прехода към пазарна икономика, неизбежно сме застрашени с тежки последствия за партията. Вече се забелязват тревожни за КПСС симптоми. Предстои ни по този въпрос да започнем от нулата и ще се наложи да работим в непривични за партията условия… А това изисква да се съобразяваме с една разумна секретност при използването в редица случаи на анонимни фирми, маскиращи тези действия на КПСС. Крайната ни цел, както се вижда, ще бъде успоредно с „комерсиализацията“ на наличната партийна собственост планомерно да се създават структури на „невидимата“ партийна икономика, за работа с които ще бъде допуснат съвсем тесен кръг лица, посочени от Генералния секретар на ЦК на КПСС или неговия заместник…».

Горбачов с възхищение вдига очи към Кручина. Другарите мислят поновому и с