Игор Бунич
Златото на партията (2) — Моята библиотека

ЧАСТ II
ОКУПАЦИЯТА

Огледал мрачно полученото ленинско наследство, Йосиф Висарионович Сталин имаше достатъчно причини да бъде недоволен. И на първо място — защото като никой друг се чувстваше ограбен. Излиза, че той — членът на ЦК и на първото ленинско правителство, който вършеше, така да се каже, най-черната работа по фронтовете на гражданската война, с риск всеки миг да бъде застрелян, заклан или разкъсан на парчета, е бил излъган. Оказва се, че докато газеше до колене в кървища и тифозните говна, докато се мъчеше да преодолее непроходимата кал на нововизантийските интриги, за да изпраща в Москва от различни краища на страната ешелоните със злато и жито (което понякога беше по-скъпо и от златото), зад гърба му всичко това се е разграбвало, изнасяло се е в чужбина, превеждало се е на лични сметки, на сметките на действащи акционерни дружества и добре печелещи банки. Не може да се каже, че абсолютно нищо не е знаел за тези машинации. Нещичко назнайваше, разбира се. Но не е подозирал истинския им размах, както и не предполагаше, че делът му (законно полагащият му се дял!) ще се окаже толкова смешно малък.

Изтласкан от „кремълската кухня“ и от Коминтерна на длъжността нарком на националностите и председател на бутафорния Рабкрин# (Работническо-селска инспекция — бел. прев.), Сталин започна по-късно да схваща какво всъщност става в завоюваната от болшевиките Русия. Впрочем само му се струваше, че нещо разбира, тъй като всеки ден му поднасяше нови изненади и той се убеждаваше колко трудно, дори невъзможно е да се проумеят протичащите процеси. Гражданската война свърши и милиони очи се взряха в Ленин с немия въпрос: кога ще делим „награбеното“, както сме се уговорили, по равно? Ленин обаче ефектно обръщаше празните си джобове, за да се види, че няма какво да се дели — проклетите буржоа избягаха и отнесоха със себе си всичко, до последната копейка. Дори пироните издърпаха от стените, дори всичката сол изнесоха с параходите. И колко още други неща.

Мнозина се оглеждаха наоколо и му вярваха. Мнозина подозираха глобална лъжа. Сталин вярваше, понеже знаеше, че хазната е празна като лунен кратер. Досещаше се, че парите не са в хазната. Но къде са? Този въпрос интересуваше и него. Но не по-малко го интересуваше въпросът: какво да се прави нататък? Защото, както се разбра, ясен план за бъдещето няма никой, дори и Ленин. И най-странното е, че никой не се е и замислял сериозно за него. Нали си свършиха работата — време е да изчезнат, да се стопят, да сменят прозвищата си и да заживеят безметежно край шума на атлантическия или тихоокеанския прибой. Това беше гледната точка на онези, които успяха да се налапат. Но те бяха тридесетина души. А какво да правят другите?

За да си поемат дъх и помислят, обявиха НЕП. Ленин от вожд на международния пролетариат изведнъж се превърна в руски великодържавник, който започна да мечтае не за световна революция, а за възстановяването на Руската империя в границите й от 1914 година. Отначало не му повярваха, и изпратиха тайно записи на негови речи за психиатрична експертиза — да не би вождът да се е побъркал? Специалистите потвърдиха наличието на такива симптоми: твърде емоционален и импулсивен в изказванията си, фразите се прекъсват и са пълни с противоречия, липсва последователен смисъл. Но смисъл имаше. И Сталин веднага го разбра. Световната революция не се състоя и следователно, както пророкуваше Илич, „ние загинахме“. А за да не загинат, трябва да изградят най-мощна държава (която според ленинската теория би трябвало вече да отмира) и да я използват като инструмент за осъществяването на световната революция. Много добре скроено! Но откъде ще вземем пари за тази цел, Владимир Илич, след като вашите хора натъпкаха цялото национално достояние на една от най-богатите страни в собствените си джобове, които се оказаха бездънни? След като вашият НЕП разлага страната, превръща я от депо на световната революция в огромен бълхарник! — И след като вашата прехвалена гвардия на „старите болшевики“ затъна в разкош и вече нищо не я интересува, освен цените на недвижимите имоти и акциите в страните на капитала, а същевременно нежно разглежда задграничните си паспорти — по дузина на всеки и издадени под различни фамилии!

Докато съсредоточаваше властта в ръцете си, Сталин с учудване забеляза, че всъщност никой не му пречи. И никой не мислеше за бъдещето, всички бяха доволни от настоящето. Работеше само ЧК. Преименувана в ОГПУ# (Обединено държавно политическо управление — бел. прев.), сега тази институция някак лениво, без предишния плам, разстрелваше по двеста души на ден. Но чекистите също се чувстваха излъгани. Къде са онези несметни съкровища, които те, с димящите маузери в ръце, в продължение на пет години доставяха в центъра, надявайки се на своята справедливо поделена част. Вместо нея, — получиха… среден пръст… И Сталин отлично използва това обстоятелство. Той взе в свои ръце и контрола над тайната полиция, разбрал че просто е невъзможно да се измисли някакъв друг орган на изпълнителната власт. Това, което Ленин с топлота наричаше „болшевики“ вече се бе изродило в незнайно какво. И колко бързо — за по-малко от шест години!

Не може да се твърди, че Ленин не е виждал всичко това, че не го е разбирал. Съзнавал го е и още как! Но възпирал опонентите си. Щастието не е в парите! И къде са се дянали те партията знае. А размирици има преди всичко, защото започнахме по-малко да разстрелваме. Разстрелите, другари, трябва да се прилагат по-широко! Обладан от идеята да създаде СССР, Ленин е загрижен за правовата основа на бъдещата държава „на работниците и селяните“. Тя ще бъде толкова по-силна, колкото по-широко се прилагат разстрелите, искрено смяташе той. В разгара на НЕП към средата на 1922 година Ленин полага последни усилия да си възвърне предишния авторитет, да сплоти около себе си своите привърженици и да ги вдигне за нов грабеж. За да продължат отслабващите му ръце да държат толкова сладките юзди на неограничената власт. Но това някак си не се връзва с мечтите за мощна социалистическа държава. Тази непоследователност на вожда обаче вече не дразнеше, а дори стана обект на вицове. И кого оттук нататък ще можем да ограбим? Страната и без това се е превърнала в мъртва пустиня. Но така си мислят изпълнителите, докато геният винаги гледа напред и вижда много по-добре от своите поданици. И приведен над проекта за бъдещия наказателен кодекс на великата социалистическа държава, представен му от затлъстелите от НЕП-а. чиновници, Владимир Илич за последен път изпита мощен прилив на творчески сили. И надраска проекта с червения молив.

Каква мекушавост! Къде е революционният плам!

„Др. Курски — пише в раздразнението си Ленин на своя нарком на правосъдието, — според мен трябва да се разшири прилагането на разстрела… за всички видове дейност на меншевиките, на есерите и т. н.; да се намери формулировка, поставяща тези деяния във връзка с международната буржоазия и нейната борба срещу нас (продажност сред печата и агентствата, подготовка за война и т. н.). Моля срочно да ми се върне с Вашия отговор. Ленин, 15 май 1922 година“.

Не! Курски няма да разбере. Ще помисли, че става дума само за меншевиките и есерите. Трябва да му се разясни по-подробно.

И след още един ден, на 17 май 1922 година, Ленин адресира до Курски ново писмо:

„Др. Курски!… изпращам Ви проект за допълнителния параграф на Наказателния кодекс. Проектът е в чернова, която, естествено, се нуждае от цялостна обработка и преработка. Въпреки всички недостатъци в тази чернова, надявам се, че основната мисъл е ясна: открито да се изложи принципното и политически правдивото (а не само тясно-юридическото) положение, мотивиращо смисъла и оправдаването на терора, неговата необходимост, неговите граници.

Съдът не трябва да се бори срещу терора; да се обещава подобно нещо би било самозаблуда или лъжа, тъй като от него се иска да го обоснове и узакони принципно, ясно, без фалш и без преувеличения. Трябва да се формулира колкото може по-широко, понеже само революционното правосъзнание и революционната съвест диктуват условията за повече или по-малко широкото му прилагане в действие.

С комунистически поздрав Ленин“.

По-нататък Ленин, който е юрист по образование, изпраща и собственоръчно написаните три варианта на новия параграф от наказателния кодекс на РСФСР:

„Вариант 1:

Пропаганда или агитация, или участие в организация, или съдействие на организации, действащи (пропаганда и агитация) в помощ на онази част от международната буржоазия, която не признава същите права върху собствеността на идващата да смени капитализма комунистическа система и се стреми към насилственото й събаряне чрез интервенция или блокада, или шпионаж, или финансиране на печата и др. подсредства се наказват с най-висшата мярка, а в случай че има смекчаващи вината обстоятелства, тя се заменя с лишаване от свобода или изгонване зад граница.

Вариант 2:

а) Пропаганда или агитация, обективно съдействащи на онази част от международната буржоазия, която и т. н. до края.

б) На същото наказание подлежат виновните за участие в организации или за съдействие на организации или лица, провеждащи дейност, която има горепосочения характер (или дейността на които има горепосочения характер).“ Както винаги, Лениновото перо изпреварва мисълта на вожда, като се стреми колкото може по-широко да обхване в кръга на разстрелите населението на заробената страна, което поради извечната си наивност бе възприело Новата икономическа политика на болшевиките за нещо сериозно и дълготрайно. А всъщност НЕП бе поредният капан, заложен от окупационните власти.

Със съмнението, че Курски може и да не схване правилно всичко дотук, Ленин добавя:

„Вариант 26:

съдействащи или способни да съдействат — и дебело очертава този вариант с мастило. Сега вече всичко е точно. Целият народ на бъдещата държава може да бъде подведен под разстрелния параграф, ако властта прецени.“

На другия ден, 18 май 1922 година, на специално заседание на Политбюро на ЦК на РКБ (б) е взето решение да се увеличи около три пъти заплатата на работниците от ГПУ и те да бъдат зачислени на спецдажба към специалната закрита мрежа за продоволствено снабдяване. Едновременно с разясняването на новите „разстрелващи“ параграфи от наказателния кодекс, в ГПУ се спускат подписани от Ленин секретни директиви със следното съдържание:

„Поради провеждането на Новата икономическа политика и от правителствени съображения от най-висш характер, ОГПУ днес е принудено да проявява известна пасивност. Но всеки сътрудник трябва да е наясно, че това положение може да бъде само временно. Затова сега ОГПУ трябва да положи максимум усилия за набелязването и регистрацията на нашите врагове, за да може, когато му дойде времето, да им нанесе съкрушителен удар“. Изглежда вече не бе необходимо да се разяснява на когото и да било какво означава съкрушителен удар по врага от страна на ОГПУ. На 17 декември 1922 година „легендарният“ чекист Петерс публикува в „Известия“ статия, в която, като призовава към висока бдителност, отбелязва:

„Не трябва да забравяме, че и в условията на НЕП сме заобиколени от всички страни от най-зли врагове“.

Но кои са тези най-зли врагове, които трябва да бъдат регистрирани и посочени поименно, за да се ликвидират поголовно, „когато му дойде времето“, като преди това отново ги ограбят до конец? Секретното циркулярно писмо от февруари 1923 година подробно изрежда обречените на поголовно физическо изтребление в най-близко бъдеще:

„Политически партии и организации

1. Бившите членове на дореволюционните политически партии.

2. Бившите членове на монархическите съюзи и организации.

3. Бившите членове на Съюза на независимите земеделци, а също и на Съюза на независимите селяни от периода на Централната рада в Украйна.

4. Бившите представители на старата аристокрация и дворянството.

5. Бившите членове на младежките организации (бойскаути и други).

6. Националистите от всякакви цветове.

 

Сътрудници на царските учреждения

1. Сътрудниците на бившето Министерство на вътрешните работи; сътрудниците на «охранката»# (Тайния полицейски отдел — бел. прев.), полицията, чиновете от граничната стража и т. н.

2. Сътрудниците на бившето Министерство на правосъдието: членовете на окръжните съдилища, съдиите и прокурорите от всички рангове, мировите съдии, съдебните следователи, съдебните изпълнители, председателите на селските съдилища и т. н.

3. Без изключение офицерите и подофицерите от царската армия и флота.

 

Тайни врагове на съветския режим

1. Офицерите, подофицерите и войниците от Бялата армия, доброволните белогвардейски формирования, петлюровските съединения, различните въстанически подразделения и банди, активно борещи се срещу съветската власт. Не представляват изключение лицата, амнистирани от съветските власти.

2. Цивилните сътрудници на централните и местните органи и ведомства на белогвардейските правителства, на армията на Централната рада, на хетманската администрация и т. н.

3. Религиозните дейци: епископите, православните и католическите свещеници, равините, дяконите, монасите, църковните диригенти, църковните старейшини и т.н.

4. Бившите търговци, собственици на магазини и дюкяни, а също и «непманите».

5. Бившите земевладелци, крупните арендатори, богатите селяни, използващи в миналото наемна сила. Бившите собственици на промишлени предприятия и работилници.

6. Лицата, чиито близки роднини са в нелегалност или продължават въоръжената съпротива срещу съветския режим в редовете на антисъветски банди.

7. Чужденците, независимо от тяхната националност.

8. Лицата, които имат роднини и близки в чужбина.

9. Членовете на религиозни секти и общини (особено баптистите).

10. Учените и специалистите от старата школа — особено тези, чиято политическа ориентация и до ден-днешен е неясна.

11. Лицата, подозирани по-рано или осъждани за контрабанда, шпионаж и т.н.“.

Точно тези документи, а не жалката бележка, препоръчваща да не избират Сталин за „генерален секретар“, трябва да се смятат за истинско политическо завещание на Ленин. Щом сте решили да се задържите тук и да изграждате Съюз на социалистическите държави, ето ви тогава единствената методика, по която ще можете да построите този Съюз. Хилядолетната Руска империя, която страдаше от лекомислената войнственост, толкова типична за всички престарели империи, не можа да издържи на доброволно поетия товар и непредвиденото пренатоварване — тя рухна и се разпадна. Невъзможно е да бъде реанимирана. Но може окончателно да се доубие и да се превърне в управляем нейният труп. Може, като му сложат стоманените обръчи на непрекъснатия терор и го галванизират с помощта на простия подбор от псевдомарксистки заклинания, произнасяни денонощно от раждането до смъртта на всеки индивид, който е успял да се спаси по някакви причини. Енергията на управляемия труп може да се използва за всичко: за връщането на реките обратно, за завоюването на света, за електрификацията на страната. При това пари няма да са нужни, тъй като всички ще работят за „дажбата“ си, която ще може съответно да се регулира в зависимост от обема и качеството на положения труд и изпълнението на задачите. Така се открива възможност за създаването на огромни трудови армии и безбройни пълчища от „пролетарски батальони“, които просто ще залеят Европа и целия свят, осигурявайки победата на социализма в планетарен мащаб.

Всичко това е просто и разбираемо. Но за осъществяването на този план ще има нужда от огромна армия на „управляващите“. А практиката вече показа, че тази „армия“, потъне ли в разкош, много бързо престава да се занимава с каквото и да е. И без всякаква съпротива, като оставя задълженията си на самотек, затъва все по-дълбоко в сладкото блато на корупцията. Следователно трябва да се създаде нова армия на „управляващите“. И това да бъде един вид щаб „на окупационната администрация“, където ще се работи зад непроницаемата завеса на секретността и непреодолимата стена на личните привилегии, но за своите действия, думи и даже мисли всеки ще отговаря с главата си пред вожда. За тази цел обаче също са нужни пари — и то много. А къде са те?

Още през 1922 година Сталин прави опити да разкрие пътищата, по които се изнасят на запад огромните суми, представляващи някога националното богатство на Русия. Но апаратът на ЧК все още не е в неговите ръце. Следствието се води тайно и свръхпредпазливо, но фактически не носи никакви резултати. Напипаните крайчета на златни нишки бързо се късат във фантастичните лабиринти на международните банки. Ако се намери каналът, по който някога е изсмукано руското злато, става пък невъзможно да се открие другият канал — по който то се е озовало на световния пазар. А няма такива хора, които биха могли да се ориентират във всички движения на хилядите банкови пипала, плъзнали по целия свят. Защото, докато в Москва биеха барабана на световната пролетарска, тихо и незабележимо бе извършена световната финансова революция, подготвяща хегемонията на онази страна или група страни, които по-разумно ще използват предоставените им от нея политически и икономически възможности.

Знаеха ли за това тези, които завзеха властта в Русия през октомври 1917 година? Сталин беше един от тях, но нищо не е знаел, макар че с нюха си на опитен престъпник бе подушил нещо обезпокояващо. Липсата на най-елементарно политическо и икономическо образование не му бе дала възможност да направи поне някакъв повърхностен анализ на случилото се. Пък и времето не му стигаше. А другите? Знаеха ли или не? Какво е знаел самият Ленин? Най-вероятно — не повече от останалите, сам той станал жертва на онези, които ловко се възползваха от болезнените му фантазии. Ленин, пък и никой от неговото най-близко обкръжение, никога не е бил откровен със Сталин. Презрителни погледи и снизходителни усмивки — това е всичко, което получаваше от тях. Но добре поне, че с неимоверни усилия и с риск той успя да пребазира и укрие част от ценностите на Държавното хранилище, като се възползва от острите противоречия сред върхушката на ГПУ. Но това е организация, на която не бива да се доверява. Ще намери ли ГПУ укритото? Въпросът е още висящ.

Смъртта на Ленин му развърза ръцете. Онова, което Илич отнесе със себе си в гроба — нека остане на неговата съвест. Но с най-близките му съмишленици ние ще се оправим. Трябваше да води битка в смъртоносното кълбо от кремълски интриги, където нищо не можеше да се предвиди дори за близкия половин ден. Изглеждаше, че могъщите му съперници от старата болшевишка гвардия ще стрият „недоучилия семинарист“, както се изразяваше Троцки, на прах, и то така, че никой няма да си спомни за него. Теоретически така и би трябвало да стане, но на практика се оказа, че всички те отдавна вече не са бойци. И не само от борбата, а и от работата бяха отвикнали. В Русия не им се оставаше, от Европа се страхуваха. Това не е онази Европа, която познаваха отпреди Първата световна война. Съвсем не е тя. Не биха се чувствали там уютно със сегашните си навици, придобити за тези седем години на руската им слободия.

Единствено Троцки прояви известна твърдост. И се реши да замине. Уморен бил от празните дискусии кой да бъде унищожен на първо място и кой после. И дали на бойците от трудовата армия следва нещо да се заплаща или да се държат само на порцион? Според Ленинския план предстояла такава дълга и кървава работа, че човек дъх да не може да си поеме, а той вече се чувства уморен.

По-добре е спокойно да си живее на Запад и да си харчи награбените милиони долари. Сталин можеше само да се радва на тези настроения у неговия потенциално най-опасен съперник. Оформиха му изгонването от страната за отклонение от генералната линия на партията и с удоволствие го оставиха да замине с целия си архив. Нека си работи кротко и спокойно върху теорията на перманентната революция. Но от този момент вече не го изпуснаха от очи. Нали белязаният атом си личи и може да ги изведе до дирята на похитените скъпоценности. Когато разбраха, че това няма да стане, смачкаха го като муха.

По време на изгонването на Трофеи шефът на ОГПУ Генрих Ягода вече бе занесъл на Йосиф Висарионович списъка с номерата на личните сметки и сумите по тези сметки на всички ония, които си напълниха джобовете при небивалото в историята разбойничество, наречено Велика октомврийска социалистическа революция. Ягода не бе вписал там само номера на своята сметка, наивно вярвайки, че за другаря Сталин той е единственият източник на информация. След време Ягода и за нея ще си признае, но вече ще бъде късно. Всичко ще изцеди от тях Сталин, до последния цент. Храчейки кръв от размазаните си дробове и плюейки избитите си зъби, всички те, преди да получат куршум в тила, „доброволно“ ще преведат парите си от западните банки в Москва. Зиновиев, Каменев, Бухарин, Менжински, Ганецки, Уншлихт, Бокий,… Списъкът е дълъг, но Сталин никого не пропуска. Даже Ленин. И лично ще обясни на Надежда Константинова какво я чака, ако не изтегли парите на вожда на световния пролетариат от швейцарската банка. На другия ден всички ще забравят, че тя е била съпруга на Ленин и е негова вдовица. Ще приемат, че вдовицата всъщност е Землячка — същата онази „Землячка“, която извозваше златото от Севастопол заедно с Бела Кун.

Надежда Константинова се огъна — всичко предаде. Виж, Землячка излезе юнак. Доброволно направи необходимото, и за Бела Кун им припомни. Ах, как не му се искаше на него да предаде парите! Три дни го биха и след като изсмукаха и последния му грош, го разстреляха. Без да се церемонят, набързо се справиха с всички „интернационалисти“, живеещи с илюзията за пълната си безнаказаност. Докараха и онези, които смятаха да прекарат известно време в чужбина, като харчат за свои нужди парите, предназначени за световната революция. Само неколцина американци успяха да се укрият, но после за тях никой нищо не чу.

Потекоха пари към Москва, но уви — само от лични влогове. А това беше капка в морето. Малко беше. Много пъти повече бе нужно за строителството на новата империя според великите сталински планове. И затършуваха из света ОГПУ и неговият приемник НКВД, затърсиха безбройните съкровища, наречени от Ленин „Златото на Партията“. Търсеше ги и Гестапо, като вадеше душата на арестуваните банкери. Душата изваждаха, но златото не намериха. Но къде се е дянало то? За какво е използвано? Трудно е да се даде точен отговор. Мнозина изследователи предполагат, че именно „златото на партията“ е извело Съединените щати от най-дълбоката икономическа криза през 20-те години, че то е осигурило и икономическия бум през последвалите години на „Новия курс“ на президента Рузвелт, Още никой не е написал финансовата история на света, тъй като финансовите тайни, за разлика от държавните и военните, с течение на времето не се разкриват, а само стават още по-непроницаеми…

Методите, с помощта на които другарят Сталин изграждаше своята държава върху пепелището на унищожената Русия, са общоизвестни. Сякаш няма престъпление, на което не е бил способен „вождът на всички народи“. Милиони и милиони са разстреляните и превърнатите на лагерна прах. Педантично и последователно изпълнение на всички Ленинови завети. Достатъчен е един поглед върху списъка на обречените, за да стане пределно ясно доколко Йосиф Висарионович е бил верен ученик на Ленин. Той не само стриктно спазва духа и буквата на заветите на своя учител, но и не си позволява никакви импровизации или своеволни допълнения. Сталин беше слаб в теорията на социализма и съзнаваше това. Така че, ако в началото на 40-те години някой от посочените в списъка категории население все още е бил жив, той е можел да се намира само зад бодливата тел.

Бихме могли безкрайно да говорим за кървавите дела на Сталин, но трябва да му се отдаде и дължимото. За разлика от Ленин, който само рушеше (а животът показа, че вождът на световния пролетариат не само не познаваше съзидателната работа, но тя го отблъскваше и той така си умря, без да създаде нещо), другарят Сталин съсредоточи цялата си енергия в съзиданието. Той не разрушаваше държавата, а я изграждаше. Следователно — беше заинтересован от притока на ценности в страната, а не от изтичането им. Преди всичко той създаде комунистическата партия на болшевиките или ВКП (б), тъй като партията, която бе сформирана от Ленин, на Сталин никак не му вършеше работа. Това беше една креслива чорлаво-брадата банда в кожени куртки, алчна и вечно влизаща в пререкания с ръководството; безбройни нишки я свързваха със също така тъмни задгранични организации и тя непрекъснато бленуваше да пренесе центъра на световната революция от това некултурно и мръсно място, наречено Москва, някъде в Берлин или в Париж, където под един или друг предлог прескачаха по два-три пъти в годината. Такава партия можеше да унищожава и да граби, но да построи нещо сериозно — даже концлагер, не би могла. Затова трябваше да слезе от сцената и бързо да изчезне, оставяйки само частица от името си на новата партия, която другарят Сталин мислеше да създаде по подобие на ордена на мечоносците, но с много по-строга дисциплина.

Бързото сгромолясване на една партия и замяната й с друга може да се осъществи и беше осъществено по единствено възможния начин: ленинската „гвардия“ мълниеносно отлетя в небитието през комина на крематориума. Но преди това разказа цялата истина за себе си на откритите московски процеси, като продемонстрира пред света своята висока принципност и войнишки качества. На овакантените места се настаняваха нови, специално и старателно подбирани от Сталин хора.

Ленин беше още жив, когато оглавяващият секретариата на ЦК започна подготовката по сглобяването на своя верен елит. И ако през 1924 година в картотеката му вече се наброяваха около 3500 щатни длъжности на партийци, подлежащи на подмяна, една година по-късно те набъбнаха до 25 хиляди. Това означаваше, че се освобождава парторгът на всеки четиридесет комунисти. По същото време се създаде Оргаразпред — отделът — фактически най-важното звено в апарата на ЦК. Този нов отдел, начело на който Сталин постави Каганович, започна да формира не само партийната, но и държавната номенклатура, като за периода 1925–1927 година издаде общо 8761 заповеди за назначение. През 1930 година от него се обособиха два отдела: Оргинструкторският, занимаващ се с назначенията и преместванията вътре в партийния апарат, и Отделът за назначения в секторите (тежка промишленост, лека промишленост, транспорт, селско стопанство, съветски учреждения, задгранични кадри и пр.), отговорен за формирането на номенклатурата в апарата на създаващата се империя.

Ако настолната книга на Ленин бе монографията на Густав Льобон „Психология на тълпата“, която вождът на световния пролетариат беше изподраскал от кора до кора със своите забележки и удивителни знаци, самият Сталин вече не се интересуваше от тълпата. Неговите интереси се раздвояваха между класическото изследване на Николо Макиавели „Владетелят“ и фундаменталния труд на адмирал Махон „Господство по море“. Именно увлечението по тези книги погуби и кайзер Вилхелм, и император Николай II, но разви у тях умението да мислят с военни категории, към което очевидно се стремеше и Сталин, след като въведе пръв термина „команден състав на партията“.

„В състава на нашата партия“ — посочваше вождът на всички народи, „ако имаме предвид нейните ръководни слоеве, се наброяват около 3–4 хиляди висши ръководители. Това е, бих казал, генералитетът на нашата партия. След тях се нареждат 30–40 хиляди средни ръководители. Това е нашето партийно офицерство. След тях идват между 100–150 хиляди души от низшия партиен команден състав. Това е, така да се каже, нашето партийно подофицерство“.

Военно-йерархическото мислене на бъдещия Генералисимус пронизваше от горе до долу целия процес на създаване на новата номенклатура, съблюдаваща желязна дисциплина и готова на всичко при едно само помръдване на веждите или мустаците на нейния вожд. И ако у нея бе останало нещо от ленинската „гвардия“, то беше само пълното презрение към народа и неговите интереси. Затова пък започна да проявява качества, които следва да приемем като положителни. Ако ленинската „гвардия“ най-вече се интересуваше от въпроса за личното си обогатяване: тя се занимаваше с разграбването на страната и го правеше демонстративно, тъй като не носеше никаква отговорност нито пред закона (който просто не съществуваше), нито пред вожда (който поощряваше такова поведение), то при сталинската номенклатура това беше невъзможно — тя бе поставена в съвсем други рамки. Добре измислената система на привилегиите я издигаше на жизнено равнище, недостижимо за народа, поголовно превърнат от ленинските грабежи в просешки пролетариат. Но като имаше фактически неограничена власт над този народ, в същото време сталинският елит отлично съзнаваше и собственото си нищожество, защото всеки — от секретаря на провинциалния райком до члена на Политбюро, Генералния комисар по сигурността или маршала би могъл да бъде застрелян в кабинета му, смазан от бой в подземията на НКВД или да бъде натикан в някой от безбройните острови на ГУЛАГ-а.

Осъзнаването на такава перспектива по простата схема „днес си жив, утре — не“ крайно ограничаваше апетитите на номенклатурата. Така корупцията и алчността й бяха сведени до минимум, а нейната енергия — насочена в полза на държавата и партията. Под понятието „държава и партия“ пак се разбираше номенклатурата — тя точно така усещаше себе си, а към това в края на краищата се стремеше и Сталин.

Закалката на номенклатурата започна още през епохата на страшния глад, предизвикан от колективизацията. Край райкомите на партията, където бяха и спецстоловите, се тълпяха умиращи от глад селяни и подпухнали, крещящи от нетърпим глад деца. Естествено, входовете на райкомите се охраняваха денонощно от милиция и войници на ГПУ, но през отворените прозорци на столовите се долавяха миризми, които караха умиращите от глад хора да обезумяват. В тези столови се продаваха на изключително ниски, почти символични цени бял хляб, месо, птици, цитрусови плодове и различни деликатеси, чиито названия народът забрави след 1917 година. В тях даже и на обслужващия персонал се полагаше така наречената „Микояновска дажба“, включваща двадесет различни продукта. А извън тези спецоазиси на благоденствието свирепстваше глад и смърт. Мнозина от партийните работници не издържаха на гледката, взимаха от складовете на столовите храни и ги раздаваха на насъбралите се под прозорците агонизиращи хора, на първо място, разбира се, на децата. Такива мекотели незабавно биваха уволнявани и изчезваха неизвестно къде, но от номенклатурата — завинаги.

Това предизвика появата на строго секретна инструкция, отнасяща се до всички равнища — от ЦК до райкомите. В нея се казваше: „Най-страшното е, ако вие внезапно почувствате жалост и изгубите твърдостта си. Вие трябва да се научите да ядете, дори когато всички край вас започнат да мрат от глад. Иначе няма кой да изземе укритото зърно и да го предаде на държавата. Не се поддавайте на чувства и мислете само за себе си“. Но и подобна инструкция би следвало правилно да бъде възприета. Не всички обаче бяха способни да вникнат в нея. И в самия разгар на глада партийни секретари и други местни номенклатурни дейци по районните и областните центрове започнаха да си правят неприкрити оргии с фонтаните от шампанско и разните му там стари шегички на някогашните търговци, като: кой наведнъж ще изяде едно агне пълнено с пъдпъдъци. Такива, без много шум, биваха арестувани и разстрелвани за назидание на другите. А който не бе разстрелян веднага, тези оргии му бяха припомнени през 1937-а и следващите години.

Възпитаваната в такъв дух номенклатура, макар и да осъзнаваше своите потенциални безгранични възможности, все пак стискаше зъби и се стараеше да не излиза извън определените от Сталин рамки. Изключения почти нямаше. Веднъж жената на Калинин, по инерцията на ленинската слободия, си позволи да вземе от Държавното хранилище самурен кожух, принадлежал на разстреляната императрица. В резултат й се даде възможност добре да обмисли постъпката си през дългите си години затвор. Жената на Молотов пък сметна, че има пълното право да вземе от хранилището сватбената корона на Екатерина II. И я подари на съпругата на американския посланик, но също се озова зад решетките. Нито Калинин, нито Молотов, намиращи се на самия връх на партийно-държавния елит, можеха с нещо да помогнат на жените си, цялата беда на които бе не толкова в тяхната алчност, колкото в невярното тълкуване на обстановката.

Всичко, на което те гледаха като на свои законни трофеи, Сталин смяташе че принадлежи на държавата. И постепенно всеки член на номенклатурата разбра какви са правата му, че правотата му съответства на неговия статус и извън него те рискуват смъртоносно. Дори всесилният Лаврентий Берия, който отвличаше момичета посред московските улици, не подозираше, че вече тайно му се води досие, където се отбелязват жертвите му и когато по-късно го арестуваха, обвиниха шефа на тайната полиция именно за многобройните изнасилвания, старателно вписвани в досието му. За което и бе разстрелян. И макар че това се случи едва след смъртта на Сталин, всичко е било предварително подготвено по внушение на самия генералисимус.

Веднъж Ленин бе казал в порив на вдъхновение: „Всичките наши планове са едно говно! Главното е подборът на кадрите!“. Очевидно вождът на световния пролетариат, като обмисляше през последните години на живота си възможността да се изгради социалистическа държава, отлично бе разбрал, че с тези кадри, които го обкръжават, до никъде няма да стигне. А за ограбване — вече няма кого. Може би непманите, но те все още не бяха се дотолкова напечелили, че да представляват интерес за ненаситната ленинска „гвардия“. Единствен Сталин разбра правилно гениалните замисли на Илич и в продължение на цялото свое тридесетгодишно управление блестящо използва ленинското наследство в качеството на дръвник на брадвата си.

Но какво всъщност му остави Ленин, освен методиката за построяване на първата в света социалистическа държава и мъглявите си пророчества за неизбежността от войни в епохата на империализма — постоянният детонатор на световната пролетарска? Празна хазна, дезорганизирана и крайно деградираща партия, разорена, разграбена и разпъната на кръст страна с невежо, уплашено, намаляло с една десета, и може би най-важното, неграмотно население, у което самата дума социализъм вече предизвиква представата за куршум в тила. Разрушена до основи промишленост, докарана до пълен хаос финансова система, парализиран транспорт, почти изцяло унищожена квалифицирана работна сила и частично ликвидирана, частично разпръснала се по целия свят интелигенция. Мъртви фабрични комини, ръждясали и извадени от строя локомотиви, изоставени и полузатънали кораби, легиони дрипави скитници, криминален терор в градовете, спокойно съжителстващ с държавния терор.

Наистина НЕП донякъде съживи търговията и сферата на услугите. Но кой се нуждае от сферата на услугите при такава обстановка? Само ЧК-ГПУ, като главна опора на режима, още поддържаше в по-голяма или по-малка степен добрата си форма. И с удоволствие изпълняваше завета на Илич за перманентния държавен терор, съзнавайки че и при новия вожд ще има работа. Новият вожд добре осигури с работа чекистите, но им отреди не повече от 10 години живот за всеки. Защото замислената от Сталин държава се превърна в плаващ без посока кораб, чиито котли могат да произвеждат енергия само от непрекъснато хвърляните в пещта хиляди, милиони, десетки милиони човешки живота. А огняри са чекистите — с упоение и ентусиазъм те се трудят край пещта денонощно и свърши ли вахтата на някой от тях, той също се превръща в гориво за котлите на огромния кораб, върху чиито бордове е изписан неповторимо великолепният лозунг: „Учението на Ленин е безсмъртно, защото е истинско!“.

Нямат чет онези, които с проблясващи сърмени пагони и синеещи петлици, с хромово лъснатите си ботуши, с проскърцващите нови портупеи се спускаха в страшната огнярна, без да знаят, че вече никога няма да излязат на горната палуба, че те самите не са нищо друго, освен гориво за котлите. Всичко е гориво. Това бе смисълът на неземната мъдрост, както на вожда на световния пролетариат, така и на скромния му ученик — вожда на всички народи. А пещите горяха, котлите подаваха пара и корабът се движеше, макар и незнайно накъде, но набираше скорост.

На 5 декември 1931 година в самия център на Москва тържествено бе взривен величественият храм на Христа-Спасителя. Църквата беше символът на стара Русия — тя бе най-почитаната нейна светиня, изграждана повече от 40 години при царстването на четирима императори. Гърмът от този взрив трябваше да покаже пред света, че хилядолетната Руска империя е унищожена завинаги, че вече се е изправил на крака и започва да действа нейният оживял труп, получил наименованието Съюз на Съветските Социалистически Републики. Точно тази дата може да се смята за начало на самостоятелната дейност на Сталин. Оттук нататък той, след като се е отърсил от „ленинската гвардия“, НЕП и всичко, останало му в наследство от великия смут през 1917 година, поведе реанимирания труп по начертания от него път. Ще минат 10 години — микросекунда за мащабите на историята и стреснатият свят с ужас, примесен с възхищение, ще бъде принуден да каже искрено, че е станал свидетел на чудо. И макар че чудото беше твърде милитаризирано, впечатлението от него никак не помръкна.

По това време на въоръжение в армията вече имаше 303 дивизии. 23 хиляди танка, включително и невижданите досега в света бронирани чудовища с дизелови, а не бензинови мотори, влизаха в състава на стоманените всесъкрушаващи армади. 17 хиляди самолета, в това число и модели, които по нищо не отстъпваха на най-добрите западни образци, в неизброими ескадрили браздяха небето и елегантно се пренареждаха горе, за да образуват буквите на огромния лозунг: „Слава на великия Сталин!“. 40 хиляди артилерийски дула и секретни реактивни миномети бяха готови да пометат всичко, което се изпречи на пътя към победата на комунизма в световен мащаб. 220 подводници повече, отколкото вкупом имат всички други страни, ескадрите от най-нови есминци и крайцери, строящите се с трескава бързина суперлинейни кораби нагледно даваха на застаряващите морски държави да разберат, че слънцето на тяхната слава отдавна е преминало своя зенит. Заводи, които леят стомана и чугун на глава от населението повече от всяка друга държава, безбройни конструкторски бюра, лаборатории, научноизследователски институти, разработващи нови видове оръжия, плътно приближили се до ядреното гориво и реактивното движение. Откъде започна всичко това? Откъде изникнаха стотиците хиляди, милионите инженери, изследователи, конструктори, летци, щурмани, механици, водачи на танкове, корабни капитани, флотски щурмани, електротехници, специалисти по миниране, артилеристи, инженер-механици по надводно и подводно дело, специалисти по металургия на свръхтвърдите сплави, по свръхпроводимост, по плазма, по радиотехника и радиолокация?

Те не растат по дърветата. А през 1923 година нямаше и помен за нито една от тези категории военни и граждански специалисти. Нямаше ги, с изключение на отделни единици, и през 1930 година. И ето, само за 10 години те се появиха и в такова количество, че създадоха инфраструктурата на мощна военно-индустриална империя. А само преди десет години мнозина от тях даже не знаеха да четат. Става дума не на каква цена и защо, а как е възможно да се постигне това за толкова къс срок! Подобно на богатира от легендите, хвърлил шепа пръст с вика: „Надигни се, войнство безбройно!“ и наблюдаващ как от нея никнат, израстват милиони вече обучени, екипирани и въоръжени бойци, Сталин можеше с явно задоволство да повярва в своята способност да върши чудеса. Енергията от милионите изгорели в пещта на социализма човешки същества се бе трансформирала в кипяща дейност. Сталин и създадената от него партия на новите мечоносци публично показаха организационната си мощ и невероятната си работоспособност.

През тези години бяха взривени и унищожени повече от 60 хиляди храма, но пък се изградиха горе-долу също толкова стадиони и домове на културата. Непрекъснато набиращ сили, терорът заздрави трудовата и битовата дисциплина. Почти цялото партийно „офицерство“, заедно с „генералитета“ методично биваше ликвидирано или го хвърляха в мелницата на ГУЛАГ, но ги заменяха с нови, още по-безпощадни и по-предани на вожда. Номенклатурата се циментираше, като издигаше плътна стена между себе си и унищожавания народ. Секретността на нейния живот вече бе издигната в ранг на най-пазена държавна тайна. Простото любопитство — да узнаеш как живеят, как се хранят и работят „вождовете“ свършваше, като правило, за обикновения човек с разстрел. Смяташе се че единственият подбудител за подобно любопитство е желанието да се извърши покушение върху живота на някой ръководител.

Диктатурата на пролетариата, за която твърде неясно говореше Маркс, се бе превърнала в диктатура на номенклатурата над народа. А той беше поголовно превърнат в пролетариат в най-прекия смисъл на думата — лишен от собственост и юридически права, трудещ се според указанията на господаря и получаващ точно толкова, колкото да не умре от глад или да умре от глад, ако така реши господарят. По принцип в този начин на възпитание на робите нямаше нищо мъдро. Както вече споменахме, методиката е разработвана още в дълбока древност. Мъдростта се състоеше в съвсем друго нещо — да заставиш робите хорово и при това с упоение да пеят песента: „Не знам да има друга такава страна, където тъй волно диша човекът!“ И в тази насока бе проведена такава гигантска работа, че в сравнение с нея строителството на пирамидите прилича на детска игра с пясък. Но с какви средства и в името на какво бе извършена тази космическа по мащабите си работа?

Наследил от Ленин празна хазна# (Всички съветски историци са съгласни с това. Сталин бе приел управлението на страната в най-тежкото време — когато хазната беше празна. Само че защо ли същите тези историци не дават отговор на въпроса къде са се дянали похитените от Ленин несметни съкровища на старата Русия?).

Сталин положи доста усилия, за да я напълни. Още през 1919 година Ленин бе създал „диамантен“ и „златен“ фонд на Политбюро, разпределен по равно между членовете му. Предназначението ма „фонда“ беше: в случай на военна катастрофа членовете на Политбюро взимат своите дялове, преминават границата и използват „фонда“ за устройването си на първо време. Обстановката там можело да се окаже непредвидима: невъзможност да се свържат с банките, а и помежду си, враждебна агресивност от страна на местните власти и други подобни. Защото става дума не за Западна Европа или САЩ, където не е сигурно, че ще се укрият, а за разните екзотични страни като Аржентина, накъдето поглеждаше Бухарин. Но много злато не може да се носи — тежко е, докато диамантите и брилянтите са не само по-лесно преносими, но и доста по-скъпи. Поради тази причина златото постепенно бе прехвърлено в западни банки, а брилянтите останаха във „фонда“. Още докато Ленин беше жив, Сталин, вече секретар на ЦК, иззе от фонда всички диаманти и ги предаде за съхранение на вдовицата на Свердлов Клавдия Новгородцева. В дома й те напълниха четирите големи чекмеджета на старинен масивен скрин и един средно голям сандък. Вдовицата живееше тихо, незабележимо и никъде не работеше. Всички други, които знаеха или участваха в преместването на диамантите, живяха само още едно денонощие.

Членовете на Политбюро се опитаха да вдигнат скандал, като обвиниха Сталин едва ли не в пладнешки обир. Бъдещият вожд на всички народи скри усмивката си зад своите знаменити мустаци и обясни, че диамантите са пренесени, за да се гарантира опазването им. На въпроса: „Кой заповяда така?“ Сталин пуфна с лулата си в лицето на питащия Зиновиев и рече: „Аз заповядах!“. Жълтите пламъчета в Сталиновите очи предизвикаха сърцебиене у Зиновиев. От него шефът на Коминтерна не можа да се отърве до разстрела си.

Изпратил като начало на оня свят Ленин, Дзержински и Фрунзе, чиито овакантени места заеха той, Ягода и Ворошилов, започналият да осъществява грандиозните си планове Сталин непрекъснато мислеше и за златото. И както всички други мисли на Йосиф Висарионович, така и тези незабавно се въплъщаваха в конкретни дела. По линия на ЦК номиналният шеф на ГПУ Менжински бе привикан в Централната контролна комисия, където му бяха зададени ред въпроси, свързани с многостранната му дейност на чекисткото и дипломатическото поприще от 1917-а до 1920 година. Първите бяха незначителни и се отнасяха до спартаковското движение в Германия. Но постепенно се стигна до огромните суми, които са потънали в западните банки през ръцете на заместника на „железния Феликс“. И Менжински получи сърдечен пристъп. Това се случи навреме, тъй като позволи без излишен шум да го изолират по здравословни причини под домашен арест, където следствието премина под непосредственото ръководство на Ягода и подчинените му лекари. За освежаване на паметта му устроиха и очна ставка с Йофе, комуто бяха препоръчали да навести „стария болен приятел“. След като го посети, Йофе се върна вкъщи и се застреля.

Това бе явен пропуск в работата на ГПУ и Ягода получи забележка от Йосиф Висарионович. Той му обеща, че подобни пробойни вече няма да се повторят и даже сам не се застреля, когато дойде неговият ред. Само Ганецки изрази конкретно желание да офейка в чужбина. Вече му бяха разрешили да замине, но внезапно арестуваха жена му, а после и сина. При това Ганецки едва ли не всяка седмица навестяваше своя „стар партиен другар“, държан в една краймосковска вила, подстъпите към която се охраняваха от неговите собствени подчинени, тъй като Менжински си оставаше шеф на ГПУ, а Ягода се водеше за негов заместник. На четвъртия месец от тези негови посещения Ганецки беше неузнаваем: косата му съвсем побеля, здравето му се разклати и когато го застреляха със семейството му, всички пари от личните сметки както от неговата, така и на другарите му, включително и на Ленин вече бяха изтеглени и върнати в Москва. В същото време ГПУ се зае да намери Парвус. През 1924 година се разнесе вестта за неговата смърт в Швейцария, но никой не повярва. Имаше твърде много данни, които сочеха че Парвус просто още веднъж е сменил името си и е изчезнал. За да улеснят търсенето му, арестуваха сина на Парвус, който работеше в НКИД# (Народен комисариат на външните работи — бел. прев.) под фамилията Гнедин. Но бащата така и не намериха и това спаси сина. Не искаха да го разстрелват до евентуалната очна ставка с баща му и затова той лежа в затвора чак до смъртта на Сталин.

По същото време Ягода даде ход на небивалата по своята многопластовост глобална операция, широко известна под кодовото название „Тръст“. И до днес не е много ясно какво всъщност е представлявала „Тръст“. Покойният Василий Шулгин, който не обичаше да говори на тази тема, веднъж все пак спомена, че „Тръст“ е измяна в мащаби, каквито не можете и да предположите".

В операцията бяха задействани всички налични оперативни сили на ОГПУ, както от вътрешността, така и в чужбина. Развихри се непонятна, прикрита и жестока война между различните отдели на сталинската тайна полиция. Намиращи се в едно и също здание, дори на един и същ етаж, те внедряваха помежду си свои сътрудници, дебнеха се взаимно, издаваха агентите на „съседския отдел“ на бялото контраразузнаване или на европейските блюстители на закона, безмилостно унищожаваха конкурентите си за многобройните служби от Москва до Париж, воюваха чрез създаването на истински и фалшиви „прозорци“ на границата, чрез немислимата игра на двойни, тройни и четворни агенти. Изглежда и самото ръководство на ОГПУ се бе забъркало в тази игра, тъй като нито един от участниците в операцията не доживя до 1937 година с изключение на двама английски и един немски разузнавач, които бяха успели под покрива на „Тръст“ да се внедрят в НКВД и написаха интересни спомени.

Съдейки по всичко, целите на „Тръст“ са били няколко. Сред тях има и умело прикрити, а някои и досега е трудно да се определят. Но една от целите е съвсем ясна: да се сложи ръка на белогвардейското злато и на съответните финансови източници, като към тях се включи групата „Тръст“. Успоредно с тази задача се издирваше и златото на левите есери, които в продължение на около 15 години бяха ограбвали банки в Русия и по Европа. Отвличането на Борис Савинков и генерал Кутепов, извършени приблизително по едно и също време, са свързани с тези намерения. Тогава именно агентурата на ОГПУ се сдоби чрез един французин-посредник с частна банка в Париж, която бързо се разрасна и се превърна в знаменитата „Евробанк“ — най-голямата чужда банка в столицата на Франция. Най-пикантното в тази история е, че банката първоначално бе основана от руски емигранти и в нейните трезори всъщност лежеше цялото злато на бялото движение — авоари, които постепенно се прехвърлиха в Москва.

 

По-малко романтични, но не по-малко сериозни мероприятия от същия тип се провеждаха и във вътрешността на страната. Тук все още по инерция от ленинските времена се прехвърляха на запад ценности от най-богатите музеи на Русия, но скоро и на тази практика бе сложен край. Очевидно сталинската политика на връщане в светлината на издигнатия лозунг за построяване на социализма в една страна, ако не променяше, то значително усъвършенстваше старите ленински методи за ограбване на населението. Отдавна останаха в миналото внезапните масови обиски, когато в домовете нахлуваха въоръжени отряди и издирваха злато и скъпоценности. Целият онзи шум със стрелба и викове вече не може да даде нужните резултати, защото преобладаващото мнозинство от хората е ограбено до конец, а ако у някого нещо е оцеляло, то така е укрито, че никакви обиски не биха намерили закопаните или зазиданите някъде ценности. Имаше друг начин — прост и елегантен.

Като предизвика в страната страшен глад, отнесъл в гроба милиони хора, властта отвори в много градове така наречените „Торгсин“# (Общосъюзно обединение за търговии с чужденци — бел. прев). В магазините им можеха да се закупят някои и други продукти (не кой знае какво: макарони, мас, грис и пр.), но само срещу злато и чужда валута. Хората сами заизваждаха укритото и се отправяха към торгсините, където вече ги чакаха сътрудниците на ГПУ с въпроса откъде имат златото и валутата, след като отдавна им е било наредено да ги предадат. Така че посещението на „торгсин“ означаваше обиск в дома на лицето още в същия ден и арест, от който го освобождават, ако доброволно предаде златото и валутата си.

В разгара на тези събития докрай ликвидираха и НЕП-а. ГПУ във всички големи градове привика местните „непмани“ и им съобщи директивно съгласувания и поради това останал в историята призив: „Господа, вие спестявахте злато за черни дни. Черният ден настана. Предайте го на държавата“. Онези, които осъзнаха сериозността на момента, веднага го предадоха, ръководейки се от принципа „животът е по-скъп“. Колебаещите се бяха убеждавани по различен начин на различните места. На някои дори им четяха лекции по политикономия на социализма, като ги уверяваха, че всеки гражданин ще стане по-богат, по-силен и по-свободен, ако единствен собственик на златото в страната бъде могъщата социалистическа държава. Макар че тези лекции се четяха, от само себе си се разбираше, в затворите, където откарваха колебаещите се, малцина ги възприемаха. Мнозинството продължаваше искрено да не вярва в икономическата рентабилност на социализма. И от убеждаване чрез думи се пристъпи към убеждаване чрез действия. Там, където бе възможно, държаха нещастните „непмани“ в килии при температура 60 градуса и не им даваха вода, на други места в килии с нулева температура и вода до глезените, а пък там, където не владееха такива сложни методи или не искаха да ги прилагат, просто ги пребиваха до смърт.

Малцина предпочетоха да умрат, но да не дадат нищо. Повечето не издържаха и предадоха всичко, което бяха успели да скътат през краткия период на Новата икономическа политика. Но беше вече твърде късно, тъй като дългото им упорство бе предизвикало сред сътрудниците на ГПУ напълно справедливо подозрение в искреността им: ами ако не са дали всичко? Но дори и да си дал всичко, никак не е лесно да го докажеш, да не кажем, че е невъзможно. А начините за мъчения ставаха все по-изтънчени и ручейчетата злато продължаваха да се вливат в социалистическата хазна. В завещанието — инструкция, което Ленин остави на родните органи на ГПУ, в раздела „Тайни врагове на съветския режим“ за такива в 4-а и 5-а точка се определяха: бившите търговци, собственици на магазини и дюкяни; бившите собственици на промишлени предприятия и работилници; бившите земевладелци, крупните арендатори, богатите селяни. С тези категории поданици на социалистическата държава се оправяха по същия начин, както и с „непманите“. Само дето лекции по политикономия на социализма не им четяха. На техните уверения, че „на мен всичко ми взеха още през 1918 година“, се отвръщаше насмешливо: „Значи всичко са ви взели? А ако помислите? Я си спомнете къде какво сте укрили, закопали, зазидали? Не помните ли? Ще си спомните! Има време“.

Които си спомняха, загиваха. Които мълчаха докрай — също загиваха. Те и без това бяха обречени на гибел. Но ако дотогава можеше от тях да се изстиска още нещо за държавата, това бе просто прекрасно. Друго беше лошото. Нямаше никакъв контрол над голямата армия от следователи и водещи разпитите, не се знаеше какво присвояват те при тези операции. Това нервираше ръководството, но за да е начисто със себе си, то бе решило повторно да премели в собствената си мелница целия личен състав на ГПУ и ранния НКВД, за онези, които бяха се занимавали с „непманите“ и разните бивши, проведе специално следствие. „Значи вие водихте разпита на Сабашников. Колко злато и валута предаде накрая той? А може би е дал повече? Спомни си, гад!“ И дулото на нагана между очите (понякога вече изтекли).

Спомняха си точно всичко. Този метод беше ефективен и неслучайно непрекъснато го усъвършенстваха от 1917 година. А колко романтика имаше в това!

(Променяйки формите си, този изпълнен с романтика лов на злато продължи дълги години, чак до наши дни. И дори днес при всеки обиск например, когато се търси казан за незаконно варене на ракия (да не говорим за никакви по-сериозни поводи), властите преди всичко предлагат на треперещия от страх нещастник „доброволно да предаде златото, брилянтите и оръжието“; същевременно му поясняват, че доброволното им предаване ще смекчи неговата вина, но няма да го освободи от съдебна отговорност. Още с първите декрети на Съвета на народните комисари, потвърждавани и от многото последвали ги, под заплахата от смъртно наказание на гражданина на социалистическата държава се забраняваше да притежава злато и всякакви благородни метали на слитъци. При това към слитъците се приравняваха както всевъзможните видове златни монети, така и ордените от благородни метали, независимо от коя страна и от коя епоха са те, а също и предметите, представляващи „културно-историческа ценност“ (по усмотрение на властите); в този списък влизаха и брилянтите, чието тегло надхвърля пет карата, и това важеше както за необработените, така и за шлифованите скъпоценни камъни.)

Да си припомним случая с царските скъпоценности. Онова, което Юровски докара в Москва от Екатеринбург е било капка в морето. Оказа се, че докато бил още в Тоболск императорът се е наговорил с предания му началник на конвоя полковник Кобилянски. И чрез него е изпратил навън няколко десетки шестлитрови метални бидона от френски зехтин, натъпкани с несметни съкровища, събирани от фамилия Романови през всичките 300 години на царстването им в Русия. Полковник Кобилянски бе отвлечен от територията на Китай (по-късно разпространиха лъжата, че го намерили в някакъв сибирски леспромхоз, където бившият полковник работел като счетоводител ли, като пазач ли…). И се заплете една.., с лудешки преследвания по сибирските кръстопътища, с престрелки край изоставени в тайгата селца, с арести от Москва до най-затънтените краища. И с ордени „Бойно червено знаме“, но и с куршуми в тила. Самият полковник бе измъчван до смърт, но от френските тенекии намериха само пет, а те са били 37. Останалите и до днес се търсят.

Ами златото на емира на Бухара? На хана на Хива? А съкровищата на Бакинската банка? На мусаватистите? Диамантите на хана на Нахичеван? Всичко не може да се изброи. Но в сравнение с Ленин, Сталин успя да се докопа до много повече. Това бяха години на следствия, на загадъчни убийства на свидетели и следователи, имаше изклани цели села, аули и кишлаци, от самолети пръскаха над клисурите боен газ, за да спрат тайнствените кервани, запътили се в неизвестна посока, и някак странно от тези клисури изчезваха стотици камили и хора. Злато, изнесено от Испания или заграбено от Прибалтика и Бесарабия, смели планове за заграбване на цялото европейско злато в един проектиран поход нататък. Хиляди секретни папки, десетки хиляди сводки, отчети, разработки на планове. Бойни ордени и безименни гробове, спецдажби и лагерна помия, тигровите очи на Сталин и подземните затвори в Техеран. Стотици сюжети за завладяващи романи и филми.

Обаче глобалните планове на другаря Сталин никак не можеха, разбира се, да бъдат материално подплатени с помощта на тези по детективски красиви, но за съжаление примитивни и непрогнозируеми методи. Защото, издирвайки по планинските кишлаци златото на бухарския емир, никой не може да предскаже какъв ще е резултатът. Ще намерят ли в някоя колиба три-четири златни персийски динара или целият отряд ще загине, подмамен в капана на лабиринта от залутани пътеки и ликвидиран там от свирепите духове на черните клисури? Плановете на другаря Сталин не биваше да зависят от подобни събития, нито пък от това дали полковник Кобилянски ще се съгласи да помага на следствието, или ще предпочете да умре, но да мълчи. Те, естествено, не зависеха от това.

В старите времена Русия добиваше от сибирските находища около 30 тона злато на година. След многогодишната им експлоатация обаче те бяха почти изцяло изчерпани, а размирните години ги докараха до състоянието на пълно запустение. Пък и някогашният златотърсач — с пушка в едната ръка и с кирка в другата, свободен и силен, заменящ златен пясък срещу патрони и самурени кожи съвсем не се вписваше в структурата на новата държава. Новите времена раждаха и нови методи.

Още в началото на века геологопроучването откри големи златни пластове в долината на река Колима, която се влива в Ледовития океан в най-североизточната част на Якутия. Пустинният и вечно замръзнал край, където 285 дни в годината реките са сковани от лед, а първобитното местно население — малобройно и номадско — се занимава преди всичко с риболовство, тъй като в тамошните условия дори и елените не могат да оживеят, не привлече вниманието нито на руското правителство, нито на частни лица. Експлоатацията на земните недра в такива условия се смяташе нерентабилна и просто невъзможна. Но болшевиките именно за това се появиха на историческата сцена — за да превърнат „легендата в истина“.

През лятото на 1932 година в Магадан бяха докарани 12 000 затворници, бивши заможни селяни от Украйна, Дон и централните области на Русия. Охраняваше ги конвой от 2500 войници на ГПУ и двеста кучета немски овчарки. Задачата на тази „експедиция“ бе незабавно да започне експлоатацията на откритите край Колима златни пластове. Не се знае кой е замислил и планирал операцията, но затворниците бяха изпратени само по ризи, конвоиращите ги — по гимнастьорки, и единствено овчарките имаха кожуси, но и те не ги спасиха. Връхлетелите през септември студове погубиха всички. Измряха до един, включително охраната и кучетата. През лятото на 1933 година в Магадан пристигнаха 32 хиляди затворника, екипирани малко по-добре. Зимата успяха да преживеят по един на всеки петдесет. През лятото на 1934 година докараха още 48 хиляди души. През зимата отново измряха всички затворници, но охраната оцеля. И през лятото на 1935 година дойдоха нови 38 хиляди души. В това се и състоеше основата на икономиката при социализма. Неизчислимият разход на хора, за които се смяташе, че оправдават смъртта си с двумесечен робски каторжен труд, бе главният двигател на сталинската икономика и на целия, както вече споменахме, държавен прогрес.

Златните мини работеха и даваха продукция. От Москва бе спуснат твърд план за добива, неизпълнението на който се наказваше безпощадно. Цялото ръководство на системата от колимски лагери бе заложило главата си. Още през 1934 година добивът на злато достигна равнището от 1913 година. През 1936 година бе удвоен. В навечерието на войната добивът на злато достигна 250 тона. През това време само в колимските рудници загинаха повече от 600 хиляди души. Особено страшни бяха четирите предвоенни години, когато там масово заприиждаха лагерници от големите градове. Техният живот в рудниците рядко продължаваше повече от пет седмици.

Същевременно големи залежи бяха открити в северната част на Красноярския край, където през 1935 година започна изграждането на Норилския обогатителен комбинат. Норилската руда, която и досега се продава срещу валута, бе много търсена и в страната, и в чужбина. И тук всичко се развиваше по колимската методика. Затворниците, кои както са ги взели, през лятото докарваха с шлепове в пристанището Дудинка, където в началото на септември температурата на въздуха достигаше минус 45 градуса по Целзий. Там хората гинеха или в строя, или на откритите платформи на знаменитата жп линия Дудинка-Норилск. До местоработата стигаха едва една десета част от тях. Другите умираха по пътя. На оцелелите даваха железни лостове и кирки и ги заставяха да си изкопаят землянки сред студа и убийствения вятър. На следващата сутрин всички загиваха. Работата се подемаше от непрекъснато прииждащите нови, и така безкрай. Но пък още през 1936 година първите кораби с норилска руда стигнаха до европейските пристанища и започнаха да осигуряват на Сталин постоянна печалба в твърда валута.

Така беше навсякъде. Гинеха милиони хора и през 1939 година Сталин вече имаше всички основания да твърди, че „социализмът в СССР в общи черти е построен“. Той можеше да бъде доволен. Обмислената и разработена от него система работеше и по вертикала, и по хоризонтала. Вършеха се просто чудеса. Зад затворническите решетки конструктори и инженери създаваха проекти на нови оръжия и в качеството си на привилегировани получаваха наднормено хляб и половин чаша сметана. Затворникът Туполев създаваше нови, невиждани по дълготрайността на полета си самолети, с които през Северния полюс ще може да се стигне до Америка. Затворникът Рамзин работеше върху нов вид котли за бойните кораби, а затворникът Корольов вече разработваше ракетната техника, предугаждайки излизането й в космоса. Те бяха доволни, те ценяха своите привилегии, тъй като милионите други затворници се трудеха в шахтите, забоите и мините само за „дажбата“ си, която можеше да поддържа силите им до две седмици, без да знаят че тяхната смърт е планирана, както и двуседмичната им работа, докато на смяна докарат нови затворници. Армията, невиждана по сила и численост, се подготвяше за поход, очаквайки както е в песента, „на бой когато ни другарят Сталин прати и първият маршал ни в боя поведе!“.

Сталин се възхищаваше на армията си и изпитваше смъртен страх от нея. Той я бе създал практически от нищото, но и тя би могла да го превърне в нищо. Огромният военнопромишлен комплекс, който всекидневно набираше обороти, задръстваше страната с най-нови системи въоръжение. Големият маховик, усилващ скоростта си, заплашваше да помете всичко по пътя си, включително и своя създател. Подобно на магьосника от легендите, вложил огромно количество злато и жизнени сили за съживяването на каменния гигант с надеждата да завладее с негова помощ целия свят, вождът изпитваше законната гордост на създател, но и трепета на живо същество от плът и кръв пред създаденото от него чудовище. Със златото на партията и с цената на океан от народна кръв той бе направил зловеща сплав, отлята в гигантски стоманен юмрук, надвиснал над цялото човечество. И в един момент Сталин се ужаси от сътвореното от него чудовище, като се опита да го унищожи със собствените си ръце.

През 1937 година Йосиф Висарионович заля страната с морета от кръв в стремежа си да се освободи от стоманената прегръдка на военнопромишления комплекс и набралата сили номенклатура. Полетяха наред главите на маршали, командващи армии, корпуси и дивизии, на наркоми, членове на ЦК, секретари на обкоми, крайкоми, райкоми, горкоми и, разбира се, на милиони обикновени хора — за кой ли път попаднали сред поредната номенклатурна касапница. Сталин се сражаваше като богатир от приказките, но за разлика от него, не надделя. Не беше вече по силите му да унищожи онова, което бе създал. Сплавта от злато и кръв излезе твърде здрава. Златото на партията и кръвта на народа бяха създали в партията, армията и индустрията непобедима номенклатура — на мястото на всяка отсечена глава там израстваха три нови.

Но ако вождът не успя да победи номенклатурата, тя също не можа да победи вожда. 1937 година даде на двете противоборстващи страни да разберат, че всички номенклатурни компоненти на системата са свързани като сиамски близнаци. Всеки опит да бъде ликвидиран макар и един компонент може да изправи пред гибел цялата система. Понесла тежки загуби в безпощадната война през 1937–39 г., номенклатурата излезе от нея по-силна отпреди и Сталин отлично осъзна това. И тъй като не успяха един друг да се унищожат, необходимо бе да се уредят взаимоотношенията между номенклатурната йерархия и нейният творец — Сталин. Тези отношения вече бяха загубили предишния си лиричен характер. Но, станали напълно реалистични, те далеч не се изчерпваха с видимата преданост на апаратчиците към своя вожд.

Сталинската номенклатура беше създадена от Сталин. Но и той беше рожба на номенклатурата, което сам до известно време не осъзнаваше ясно. Номенклатурата създаде социалната опора на неговата диктатура — не от затрогваща любов или божествена преданост към диктатора-грузинец, а за осигуряване на своята колективна диктатура в страната. Като изпълняваше сервилно заповедите на вожда, тя изхождаше от това, че тези заповеди се отдават в неин интерес. Разбира се, Сталин може да ликвидира поотделно всеки от тях, да го изгони, да го изгори жив, ако му е потребно. Обаче срещу цялото номенклатурно съсловие не може да тръгне, но той така и не разбра това достатъчно ясно до края на живота си. Не го искаше, бунтуваше се капризната му душа на източен деспот. Той не можеше да се примири с мисълта, че не всичко е подвластно на волята и желанието му и от време на време започваше нови войни против номенклатурата. Но те вече не бяха истински войни, а по-скоро кратки нападения, от които номенклатурата заякваше, докато самият Сталин ставаше все по-слаб.

Волю-неволю той се принуждаваше все повече да полага грижи за интересите на номенклатурата, за укрепването на нейната власт и авторитет, за разширяването на привилегиите й. Нали не е нищо друго, освен протеже на своите протежета, готови решително да изпълняват волята му, само ако и той изпълнява тяхната. А волята на създадената от Сталин номенклатура вече ясно личеше. Тя искаше да си осигури пълно и утвърдено господство в страната. Господството, което да не зависи от произвола и капризите на вожда и в което вождът да няма права над имуществото, а още по-малко над живота на всеки член на номенклатурата. Точно такъв се съхрани образът на Ленин в легендите. На своите той е прощавал всичко, всякакво своеволие, разрешавал им е да вършат в страната каквото намерят за добре в името на личното си обогатяване и колективното благоденствие. Той е бил истински вожд. И в средите на номенклатурата започна да зрее забравеното желание „да се върнат към ленинските норми на партиен живот“.

Сталин знаеше това. На върха на могъществото го обхвана