Игор Бунич
Златото на партията (1) — Моята библиотека

ЧАСТ I
НАШЕСТВИЕТО

В страстните си мечтания за световна революция Владимир Илич Ленин ясно разбираше, че първата крачка към осъществяването им трябва да бъде въоръженото превземане на някоя държава — с всичките й ресурси, с икономическия й потенциал и, естествено, със златните й запаси. При това той съвсем нямаше предвид Русия с вечния й икономически дефицит, с огромния й държавен дълг и празната й хазна. Ленин се оглеждаше все към Швейцария, тази малка страна му се струваше идеална за осъществяване на плановете му за световно господство. Тя бе разположена в центъра на Европа, многоезична (готов Интернационал!), със златните си пипала бе заграбила целия свят чрез международната банкова система. В замислите на вожда тъкмо Швейцария трябваше да стане тази база, откъдето революцията ще започне победния си марш по цяла Европа, а за да си пробива път ще използва за таран хилядите тонове швейцарско злато. Специалистите са на мнение, че „цюрихските“ мечтания на Ленин са предизвикани от безпаричието му, тъй като след смъртта на неговата майка финансовите преводи от Русия секнали, а сам да печели пари за препитание той просто не умеел. Тези обстоятелства предизвикали изостряне на шизофренията му, придружено от сладостни видения на бронирани сейфове от швейцарските банки. Обаче в лапите на пролетарския вожд не попадна Швейцария, а, за съжаление, Русия, бързо и ефективно превърната в плацдарм за световната революция.

Както всичко гениално, Лениновата политика беше проста. В основата й, нещо което Илич неуморно повтаря в безбройните си речи, статии, тезиси и записки, бе заложена провъзгласената от Карл Маркс в „Комунистическия манифест“ основна идея на социализма, че „работниците нямат отечество“, и затова никога и при никакви обстоятелства социалистите не бива да защитават държавните интереси. Подобна постановка на въпроса незабавно даде блестящи резултати. Днес ние гледаме събитията от 75-годишно разстояние, като отхвърляме бълнуванията на идеологическите теории и заклинания, така че може би за пръв път на прост и достъпен език ще се опитаме да обясним какво се случи в Русия през октомври 1917 година. И тогава по-лесно ще намерим ключ и към събитията от август 1991 година.

Ето какво всъщност стана преди три четвърти век. Като се възползва от демократичния хаос след свалянето на монархията, властта в страната заграби една международна терористична организация, която, за да бъде спасена, беше финансирана от Германия. Човешката история не познаваше нищо подобно. А успехът на акцията изуми света, както впрочем и самите участници — шепа разноплеменни авантюристи, обединени около полубезумния си водач. Най-малко от всички в победата вярваха именно те, затова и се държаха по съответния начин. Болшевиките стискаха в ръце задгранични паспорти, готови всеки миг да изчезнат от Русия също така неочаквано, както се бяха появили, а дотогава се впуснаха да разграбват националното богатство на страната, да го кътат из тъмни ъгли и да го изпращат в чужбина. Отначало това се вършеше припряно и неумело. Никой не знаеше ще могат ли и утре да продължат разбойничеството, затова още днес трябваше да приберат каквото докопат. Същевременно се налагаше да се избавят от конкуренцията на криминалните престъпници, които не желаеха да делят плячката си с новата власт. Нейният лозунг „Граби награбеното!“ незабавно намери отзвук сред многомилионното руско простолюдие. Но лозунгът съвсем не призоваваше към грабежи тъкмо тях, в което те бързо се убедиха, тъй като безжалостно ги разстрелваха на място без съд и следствие.

Новата власт безспорно беше по-добре организирана и въоръжена банда и в никакъв случай не желаеше да губи безценно време за различни юридически обосновки на действията си. Но все пак беше необходима някаква идеологическа обосновка, и тя се роди в безумно-гениалната болна глава на вожда, но с безкрайната си утопичност ужаси дори най-близките му съучастници. Всички разграбени от царизма и експлоататорите народни богатства се изземват от болшевиките с единствената цел след това да се разпределят поравно между трудещите се, които от днес са освободени от всички видове експлоатация. „Боже мой“ — страхливо възкликнал наивният Бухарин, „нима е възможно да се вярва в нещо подобно?“ „Ще повярват кучите му синове!“ — успокоявал го Дзержински и очите му наркомански светели като брилянти, конфискувани за „диктатурата на пролетариата“. И те наистина повярвали!

Може би защото дълбоко в душите на добрия, наивен и вечно мамен народ живеела вярата в онази приказка, в която добрият Иванчо глупака станал цар и раздал на людете поравно собствената си хазна, както и богатствата на изкланите боляри, след което вдигнал тридневно невиждано пиршество. Ония, които се усъмнили в лъжливата приказка, били разстрелвани, давени в шлепове, горени в църкви, тровени с газове в подземия, без съд и следствие. „Бъдете образцово безпощадни!“ — учеше Илич. — „Да се разстрелва наред, без да се задават въпроси и без никакво разтакаване!“ Болшевиките за първи път в историята новаторски прилагат масовите убийства срещу собствения си народ и това, разбира се, се оказа печеливш ход, защото даваше възможност на шайката негодници да удържат властта, а светът беше поразен, но лекомислено предсказваше неизбежен и скорошен провал на кървавия режим. Светът чисто и просто не познаваше новите „болшевишки“ методи, пък дори и да ги знаеше, никога не би повярвал, че подобни методи могат да бъдат приложени през XX век, при това в страна, която доскоро се е смятала за европейска. По-страшен от чекистките куршуми обаче се оказа пуснатият от болшевиките бацил на всеобщото равенство. Именно той привлече под знамената на международните терористи многомилионните руски маси, именно в името на всеобщото равенство се извършваха безбройните експроприации, конфискации, национализации, на този олтар бяха принесени неизброими жертви, тъкмо това позволи на болшевиките да се задържат на власт и именно по тази причина претърпяха поражение противниците им, които със силата на логиката и разума се опитваха да спрат обхваналото страната масово безумие. Безумието на болшевизма е болест, нещо като обезумяване на нацията. За съжаление прекалено късно социолозите поставиха тази диагноза и стигнаха до извода, че оттук нататък работата е за психиатрите. Социализмът е идеология на завистта — още през 1918 година Бердяев даде това определение, но за щастие, никой не го чу, в противен случай биха го унищожили веднага. Това е бацилът на безумието или идеологията на завистта, или и едното и другото. Нека учените на бъдещето се опитат да обяснят как с толкова примитивна примамка бяха хванати в капана народите от огромната страна, които повярваха във възможността, че Божието царство може да бъде построено с потоци кръв и с разбойничество. А докато народът се обливаше в кръв и кървава пот и чакаше кога най-после новите му водачи ще започнат да разпределят награбените богатства, така че и наркомът и перачката да получат поравно, събитията се развиваха по съвсем различен сценарий.

Малцина днес си дават сметка, че „създадената“ през октомври 1918 година от Ленин първа в света Социалистическа държава на работниците и селяните всъщност представляваше германски протекторат чак до разгрома на Германия, тоест до ноември 1918 година. Немците бяха благодарни на Ленин за разпадането на Източния фронт, както и за последвалото разрушаване на Руската империя, затова осигуряваха на новородения режим военна и материална помощ. Немският генерален щаб отпускаше милиони субсидии на заговора на болшевиките срещу младата и наивна руска демокрация, но подпомагането не се изчерпваше с това, тъй като отряди немски „военнопленници“ осигуряваха отбраната на Петроград от казаците на генерал Краснов, пак немски военни ръководеха бомбардировката и превземането на московския Кремъл. За благодарност към благодетелите си Ленин сключи Бресткия мир, като остави под немска окупация едва ли не половината от европейската част на бившата Руска империя, а в замяна получи правото да безчинства безнаказано върху контролираната от неговата банда територия. Разбойниците нямаха представа колко време им е отпуснато да плячкосват. Немците постепенно започнаха да осъзнават какъв отбор юнаци са издигнали на власт в Русия, те с ужас наблюдаваха с какви методи болшевиките внедряват сред попадналото под робството им население обещаното щастие и вече се замисляха дали не трябва да сменят този чудовищен режим с нещо по-благоприлично. По принцип това беше много лесно: за да окупират Петербург и Москва, немските войски се нуждаеха от 48 до 72 часа. Но тъй като за тях Бресткият мир беше нечуван и невиждан подарък, дори и насън не им се мяркаше толкова прекрасно видение, те започнаха преговори с представителите на различни политически формации от доболшевишка Русия, с оцелелите членове от императорското семейство, от Временното правителство и от генералитета, предлагаха им помощта си за свалянето на болшевиките, но поставяха едно-единствено условие: да потвърдят клаузите от Бресткия договор. Всички с ужас посрещаха подобно условие, а немците не отстъпваха нито крачка. Алчността погубваше едните, другите си патеха от честността! Ленин знаеше, че немците въртят зад гърба му интриги и се нервираше, всеки ден трепереше от страх, че немските щикове ще го изхвърлят от руския трон също толкова бързо, колкото и го издигнаха. Обстановката не позволяваше да се губи време и тук трябва да се отдаде дължимото на Ленин, на неговите железни нерви, тъй като той не позволи на умиращите от страх и изпаднали в паника свои съучастници да се разбягат. По-късно в искрено лично писмо Николай Бухарин с възторг си спомняше: „Кой, ако не Ленин, първо обра есерите, след това — меншевиките, фрасна ги по главите и винаги държеше в ръце цепеницата, дори с нас водеше разговори едва след като всичко е решил сам. А ние мълчахме и се подчинявахме и напук на теориите и програмите всичко се подреждаше великолепно! Деникин стигна до Тула, ние подреждахме куфарите си, в джобовете ни вече лежаха фалшивите паспорти и дрънкаха скътаните грошове. Като голям любител на птиците, аз сериозно бях решил да замина за Аржентина на лов за папагали. Обаче Ленин остана напълно спокоен и предсказа: «Положението е от гадно по-гадно. Но на нас винаги ни е вървяло и пак ще ни върви!».“

А какви ли са били тези „скътани грошове“, които болшевиките се готвели да изнесат от страната, измисляйки си маршрути чак до Аржентина?

Едва стъпил в Петроград след преврата, когато немските „интернационалисти“ все още се окопаваха на Пулковските хълмове, а линейният кораб „Заря на свободата“ (бившият „Император Александър II“) с дванайсетдюймовите си оръдия пазеше подстъпите на юг към Петроград, Ленин още не знаеше как ще тръгнат нещата, но с присъщия си цинизъм обяви „атака на червеноармейците срещу капитала“. Дворците, включително и Зимният# (Ако все още някой се съмнява, мога да съобщя, че издателство „Облик“ притежава около петдесет фотоса, направени на 26 октомври в Зимния дворец, които великолепно илюстрират извършения там погром. Готви се издание на албума „Зимният дворец в утрото на 26 октомври 1917 година“ бел. авт.) бяха разграбени, бяха превзети банките, бижутерийните магазини, сейфовете на големите търговски предприятия, частните взаимоспомагателни каси, банковите филиали в заводите.

В началото не всичко вървеше по вода. Тук-там въоръжената охрана оказваше съпротива, някъде самите граждани даваха отпор, другаде се оказа невъзможно да бъдат открити тайниците за златото и скъпоценностите или ключовете от сейфовете, случваше се насреща им да застанат с голи ръце, без да се замислят за последиците, храбри банкови чиновници или служители от министерството на финансите. Това бяха все възрастни мъже, тъй като войната погълна младежта. Но подобни неща бяха възможни само в началото. След като се посъвзеха, поогледаха се и разбраха, че няма кой сериозно да им попречи или да окаже организирана съпротива, болшевиките започнаха да действат много по-методично, но не по-малко целеустремено. На 13 ноември 1917 година Ленин издава следната заповед: „Служителите в Държавната банка, които отказват да признаят работническо-селското правителство и Съвета на народните комисари и не предадат банковите документи, да бъдат арестувани. (Следват подписи) Председател на Съвета на народните комисари: Вл. Улянов (Ленин); Секретар на Съвета на народните комисари: Н. Горбунов“. Причините за този конфликт са две. Първо, нежеланието на банката да разкрие мястото на своето златно хранилище; второ, неизпълненото нареждане на Ленин незабавно да се открие негова лична сметка, по която от активите на банката да бъдат преведени пет милиона златни рубли, а при всяко следващо искане по същата сметка, без каквото и да било право на отказ, да се превеждат определените от титуляра суми. От въпросния влог пари имали право да теглят само Ленин или Горбунов.

Заедно със служителите от Държавната банка бяха арестувани и чиновниците от всички търговски и частни банки в столицата. Трябва да отдадем дължимото уважение на мъжеството, проявено от тези обикновени руски финансови служители, чиито имена в голямата си част останаха неизвестни. Подложени на мъчения и издевателства в ареста, те докрай се бореха за създаваната в продължение на десетилетия руска финансова система, но нито един финансист в света не би могъл сам да се противопостави срещу въоръжения грабеж, организиран на най-високо държавно равнище. Пълната безнаказаност и всеобщата безотговорност позволяваха размаха на разбойничествата да расте. През декември беше обявена „национализацията“ на Държавната банка на Русия, както и експроприацията на всички частни и търговски банки. С допълнителен указ от 23 декември 1917 година бяха прекратени плащанията на дивиденти от акции и дялове от частните предприятия, както и всички сделки с ценни книжа. Всички руски банки бяха ликвидирани, а банковото дело бе обявено за монопол на партията в лицето на единствената така наречена „народна банка“. Представителите на изпълнителната власт върху контролираната от болшевиките територия „получават правото на конфискация, реквизиция, секвестиране и принудително синдикиране на различни промишлени и търговски отрасли, както и на други мероприятия в областта на производството, разпределението и държавното финансиране“.

От ноември 1917 година започна конфискацията „в името на народа“ и на промишлените предприятия. Първо бе конфискувана Ликинската манифактурна фабрика. На 9 декември 1917 година се състоя заседание на Съвета на народните комисари под председателството на Ленин и бе взето решение за конфискацията на имуществото на Симското акционерно дружество от каменовъглени предприятия, на 27 декември бе издаден указ за конфискуване на имуществата на акционерните дружества на Сергинско-Уфалейския и Кащинския каменовъглени райони, също така на Антарския самолетостроителен завод и за преминаването на Путиловския завод в собственост на „народа“. Разграбването на руските национални богатства се извършваше бързо, с нарастваща ефективност и не се ограничаваше само до равнището на големите банки и акционерни дружества със световна известност. С хъса на ловец, който преследва дори най-дребния дивеч, Ленин нареди на Дзержински веднага да изготви списъци на лицата, които потенциално биха могли да притежават някакви семейни ценности и спестявания.

Към тази категория се числяха:

1. Лица, които принадлежат към богатите класи, т.е. притежаващи доход от 500 рубли на месец и повече; собствениците на градски недвижими имоти, акции и парични суми до 1000 рубли, както и служителите в банки, в акционерни предприятия, в държавни и обществени учреждения, се задължават в срок от 24 часа (Ленин изгаряше от нетърпение, въпреки че дори ръководителят на току-що създадената политическа полиция се видя принуден да промени този срок с тридневен) да представят в жилищните комитети заявление в три екземпляра, подписано лично, в което да посочат точния адрес, доходите си, професията и заеманата длъжност.

2. Жилищните комитети заверяват заявленията с подписите си, запазват при себе си един екземпляр и представят останалите два екземпляра съответно на градските власти и на Народния комисариат по вътрешните работи (НКВД).

3. Виновните лица, неизпълнили настоящия закон (непредставили заявление или подали лъжливи сведения)… се наказват с парична глоба до 5000 рубли# (Зачертано и поправено на 10 000 — вдъхновението идва в процеса на творчеството)за всяко неизпълнение, със затвор до една година или с изпращане на фронта, в зависимост от степента на вината им.

4. Посочените в точка 1 лица са длъжни винаги да носят в себе си копие от гореспоменатото заявление, както и удостоверение от жилищния комитет, а също от ръководителите им или директорите на учреждението:

5. Същите лица са длъжни в срок до една седмица след издаването на този закон да се снабдят с работнически книжки (прилага се образец), в които да записват всекидневно приходите и разходите си, като срещу посочените цифри се прилага и удостоверение от комитета или от учреждението…„.

Както всички Ленинови документи и посоченият тук е съставен в пълно съответствие с предначертаните цели. Месечен доход от 500 рубли и повече — това е удар по търговското съсловие, като се започва от средната му част, както и по интелигенцията, особено по творческата част от нея — адвокатура, журналисти, издатели. Що се отнася до притежателите на недвижима собственост в размер до 1000 рубли, обхванати са и съвсем дребните собственици — стопаните на бакалнички, зеленчукопроизводителите и дребните наемодатели. По своя дух и съдържание този документ напомня заповедите на немските окупационни власти за регистрацията на евреите# (Но за тази цел Хитлер е разполагал с апарат и самият той не се е подписал под нито един документ от подобен род. А вождът на световния пролетариат не се гнусял собственоръчно да изготвя текстовете с неизменния комунистически поздрав накрая.)

Той може да послужи за безспорно доказателство, че страната е окупирана от безсрамни и безпощадни завоеватели, макар че по онова време малцина разбираха това. Но ленинският порив не се изчерпа с изброеното до тук. А какво ще се прави с онези, които имат още по-малък доход и недвижимата им собственост не е на стойност 1000, а примерно на 25 рубли? И вождът завършва знаменитото си послание към другаря Дзержински с ненадминатата седма точка, като по този начин бляскаво потвърждава легендарната си гениалност:

«Лицата, които не отговарят на условията в точка 1, представят в жилищните комитети заявление в един екземпляр за дохода и местоработата си, като се задължават да носят в себе си копие от това заявление, парафирано от жилищния комитет.» Защо да влизат в подробности! Като ще се граби, то всички поголовно. И така, който имаше глупостта да се регистрира, а не да избяга посред нощ по заледения Фински залив или на юг, макар че и това не беше лесно, тутакси бе подлаган на брутален обиск. Подобни обиски понякога продължаваха с месеци, както например при бижутера Николаев или при инженер Куравски. Рушаха стени, разбиваха подове, трошаха мебели, пребиваха от бой и измъчваха стопаните, пред очите им изнасилваха жените и дъщерите им, изтезаваха децата им. И ако в края на краищата успяваха да намерят нещичко, пък било то и златен медал за отлично завършване на гимназия, отвеждаха главата на семейството в затвора (често — завинаги), а близките му изхвърляха на улицата…

Както навсякъде по света, и в Русия стотици хиляди хора бяха свикнали да държат спестяванията си в банките, да използват индивидуални сейфове, или както по онова време ги наричаха, стоманени чекмеджета. Именно в тези чекмеджета всичко живо пазеше хонорарите си, дивидентите от акции, процентите от вложени капитали и много други парични суми. Тъй като тайната на влоговете е основен принцип в банковото дело, банковите служители често пъти дори не знаеха имената на собствениците на стоманени чекмеджета. Известни им бяха само номерът на шифъра и номерът на ключа. Разбира се, когато заграбваха банките, болшевиките можеха да разбият и да изпразнят всички чекмеджета, но подобна акция им изглеждаше прекалено примитивна. Къде по-интересно беше да се изловят и всички собственици на индивидуални сейфове, защото най-естествено беше да се предположи, че в тях се пазят далеч не всичките пари на вложителите. В резултат, на 14 декември 1917 година Ленин утвърди решение на ВЦИК «За ревизия на стоманените чекмеджета», в което се казваше:

«1. Всички съхранявани в банковите стоманени чекмеджета пари трябва да бъдат внесени по текуща сметка на клиента в Държавната банка.

Забележка. Златото в монети и кюлчета се конфискува и се предава в общодържавния златен фонд.

2. Всички притежатели на стоманени чекмеджета са длъжни при повикване незабавно да се явят в банката с ключовете, за да присъстват при ревизията на стоманените чекмеджета.

3. Всички притежатели, които не се явят в тридневен срок, се смятат за злонамерено отклонили се от ревизия.

4. Чекмеджетата, които принадлежат на злонамерено отклонили се лица, подлежат на отваряне от следствени комисии, назначавани от комисарите на Държавната банка, и цялото съдържащо се в тях имущество се конфискува от Държавната банка като народна собственост.»

Явилите се на ревизията лица незабавно биваха арестувани и от тях изтръгваха останалото им състояние, заедно със страдалните им души.

Паралелно с разграбването на страната се вземаха мерки никой да не може да попречи на този процес. Разбира се, най-силна тревога предизвикваха офицерите, а само в Петроград те бяха около 50 хиляди. След разпадането на армията и последвалия го указ за разпускането й, офицерите живееха по домовете си, мечтаеха да надживеят това страшно време и, в по-голямата си част, дори не мислеха за каквато и да било активна дейност. Четирите години световна война бяха за тях предостатъчни. Но не им било писано… Излезе заповед, която принуждаваше всички офицери да се регистрират, в противен случай ги очакваше разстрел на място.# (Несъмнено заповедта е била съгласувана с австро-унгарското командване — бел. авт.)

Всички, които се явиха на регистрацията, бяха натоварени на шлепове, изкарани в залива и издавени. Именно тогава се роди знаменитото понятие «хидрата на контрареволюцията». Ето как всъщност беше създадена тази «хидра». Поставяха с гръб един към друг трима-четирима офицери, завързваха ги с въжета и ги бутаха във водата. Но, разбира се, това бяха по-редки случаи, когато чекистите искаха да се повеселят. Обикновено просто ги давеха или ги разстрелваха като класово опасни субекти, но нито за миг не забравяха първостепенната си задача — да съдерат кожата на Русия. Хиляди ужасени жители от северните и централните руски губернии побягнаха на юг към Украйна, чиято самостоятелност беше гарантирана от Бресткия договор и се осигуряваше от немските войски, образували кордон по границата с РСФСР от Украйна до Прибалтика; по този начин от една страна предпазваха болшевиките от външно нахлуване и в същото време ги спираха да разширяват границите на собствената си територия. Не пускаха бежанците, връщаха ги обратно, промъкналите се връщаха, а там вече действаше ленинският декрет за «незаконното преминаване на границата», който предвиждаше, естествено, разстрел. Роднините и приятелите на мнозина, останали в окупираната от болшевиките територия, отчаяно засипваха с петиции правителството на украинския хетман, молеха за намеса, да се помогне на роднините им да се измъкнат от комунистическия «рай». Украинското правителство се обърна към немците с молба за помощ. Те пък, чрез посланика си в Москва Мирбах, опипаха почвата. За учудване на немците Ленин възприе едва ли не възторжено предложението. Щом хетманското правителство толкова се е загрижило за «паразитиращите класи», съветското правителство няма нищо против да изпрати в Украйна колкото искат хора, но… не безплатно. За всеки бежанец да бъдат изплатени 2000 фунта стерлинги или еквивалентът в злато. Впрочем, великодушно махна с ръка Ленин, може и в зърно, от мен да мине! Само побързайте, времето изтича. В последните думи на вожда се съдържаше толкова прозрачен намек, че съвсем наскоро след това от Украйна на север се проточиха ешелони с пшеница, известни по онова време на цяла Русия като «хетманските ешелони». За мнозина обречени те носеха свобода и живот. В посока на юг тръгнаха влакове, натъпкани с бежанци, които имаха близки и роднини в Украйна. На граничните пунктове обискираха бежанците и ги обираха до шушка. Влаковите композиции стояха на едно място по цели денонощия. Нямаше никакви гаранции. Можеха внезапно да арестуват когото си искат и дори да го разстрелят направо на перона.

Но всичко това, както се казва, бяха все бели кахъри. Богаташите в Русия съвсем не бяха толкова много и всички ги познаваха. Хората от средната класа, за които тъй замечтано Ленин писа на Дзержински, бяха доста повече, но и те представляваха малък процент от общата численост на населението. Затова никак не беше трудно да ги ограбят и унищожат, пък и, трябва да признаем, че те не можеха да разчитат на почти никаква обществена подкрепа, защото идеологията на завистта прекрасно си вършеше работата.

Но съществуваха десетки милиони дребни собственици — труженици: сарачи, кожухари, кожари, обущари, свещари, дърводелци, мебелисти, тенекеджии, стъклари, зидари на печки, амбулантни търговци, дървари, книговезци, шивачки, плетачки на дантели, фотографи, иконописци — казано накратко, цялото произвеждащо блага население на страната. С огромно трудолюбие и с абсолютно невероятно от днешна гледна точка майсторство (погледнете дори само подвързиите на старите книги или изяществото на дантелите!), в условията на жестока конкуренция, те успяваха след дългогодишен къртовски труд да спестят някоя и друга пара. Съвсем справедливо всички те се смятаха за трудещи се, от чието име и за чието благо уж действаше болшевишката банда. За разлика от заводските работници, които имаха макар и дълъг, но фиксиран работен ден, те денонощно работеха до разсипия, като си позволяваха почивка единствено за Рождество Христово и за Великден. Та кои, ако не те, са тружениците? Тъй смятаха наивните хорица и, както стана ясно, съвсем напразно се надяваха. Болшевиките не биха се чувствали удовлетворени, ако не оберяха и тях. Прекалено много бяха трудещите се в Русия, и всички те, взети заедно, можеха да прибавят в партийната хазна почти още толкова, колкото успяха да изтупат от чувалите на едрата буржоазия и на интелигенцията. Интересното е, че именно тези дребни собственици-труженици, кой знае защо, предизвикваха у Ленин далеч по-неистова ненавист от едрите капиталисти. А всъщност причината беше в това, че «вождът на световния пролетариат», който беше по-умен и по-хитър от всичките си съучастници взети заедно, виждаше много по-надалеч от обкръжението си. Ако изпълнявайки възложената им задача да разграбят Русия до шушка и да са в постоянна готовност начаса да изчезнат с фантастичната си плячка, те посвещаваха именно на тези цели енергията си и «революционната си пламенност», то Ленин, който следеше внимателно положението вътре в страната и в света, откри теоретичната възможност да се задържи на власт. След включването на САЩ във войната, въпреки отсъствието на Източен фронт, с всеки изминат ден положението на кайзерова Германия ставаше все по-отчаяно. Тя се приближаваше към икономическа и военна катастрофа, а следователно и към капитулация. Този факт, на свой ред, предполагаше анулиране на Бресткия договор и превръщането на «съветските републики» от немски протекторат в нещо съвършено самостоятелно и непредсказуемо. Това изискваше съответната подготовка, като бе крайно недостатъчно ликвидирането само на буржоазията и интелигенцията. Това бе леко и просто. Сега задачата се усложняваше, но както е известно, не съществуват задачи, с които болшевиките да не могат да се справят. «Основният враг на социализма» — изрече Ленин, «е дребнобуржоазната стихия» и продължи: «Дребните буржоа имат паричен запас от по няколко хиляди, натрупани къде „честно“, но най-вече „нечестно“… Парите са зрелостно свидетелство за получаването на общественото богатство, а многомилионният слой от дребни собственици здраво стиска това свидетелство, крие го от държавата, не вярва в никакъв социализъм и комунизъм. Криещият хилядарчици дребен собственик е враг… и тези хилядарчици той би искал да използва само за себе си». Ох, няма мира Ленин от париците в чуждите джобове! И работата тук не беше само в парите, макар че безспорно те трябваше да бъдат прибрани най-напред. Та нали дребните собственици (включително и земеделците) са работоспособното население на огромната страна. Работоспособно, и затова самостоятелно. А далечната задача на вожда на «световния пролетариат» беше не само да ги ограби, но и напълно да ги лиши от самостоятелност, да ги превърне в роби, в послушен механизъм за изпълнение на волята му. Ленин не се двоумеше, когато поучаваше съучастниците си как да реализират неговите грандиозни планове:

«Пшеничният монопол, купоните за хляб, всеобщата трудова повинност в ръцете на пролетарската държава, в ръцете на пълновластните съвети представляват най-могъщото средство за отчет и контрол… Този начин за контрол и принудата към труд са по-силни от законите на конвента и от неговата гилотина. Гилотината само е плашела, само е потискала активната съпротива. ЗА НАС ТОВА Е МАЛКО. Ние трябва не просто да сплашим капиталистите, за да почувстват всесилието на пролетарската държава и да забравят да мислят да й се съпротивляват активно. Ние трябва да сломим и пасивната съпротива, защото несъмнено тя е по-опасна и вредна. Ние трябва не само да сломим каквато и да било съпротива. Ние трябва да ги заставим да работят в нови организационни държавни рамки. И ние имаме средството за това… Въпросното средство е пшеничният монопол, купоните за хляб, всеобщата трудова повинност.»

По-ясно не би могло да се каже. Ако болшевиките успеят да запазят властта (и именно, за да я запазят), те трябва да съсредоточат в ръцете си цялото богатство на страната (това вече се правеше), всичката пшеница, всичките продукти, всичките жилища, общо взето всичко, от което зависи човешкият живот, а след това така да го разпределят, че само заради купона за хляб прегладнелият и униженият от глад човек да започне да работи и изобщо да прави всичко, каквото му се заповяда. Гениално и просто. Макар че все още не е съвсем ясно за кого точно ще е валиден този блестящ принцип. Думи като капиталист, буржоа, кулак са все неопределени понятия, пък и самият Ленин, объркан в етикетите, не може да обясни подобни понятия от гледна точка на доходите, заплатите, общото състояние, като сваля долната граница на определението «богати класи» до доход 100 рубли месечно! И за да не остане у никого съмнение кой все пак ще бъде главният обект на грабежите и насилията, без каквито и да е недомлъвки Ленин разяснява:

«От използването на трудовата повинност по отношение на богатите властта трябва да премине, а по-точно наред с нея трябва да постави на дневен ред използването на съответни принципи (купони за хляб, трудова повинност и принуда) и към голямата част от трудещите се работници и селяни… Трябва да се постигне подчинение, при това безпрекословно, на едноличните разпореждания на съветските ръководители, избрани или назначени диктатори, натоварени с диктаторски пълномощия…»

Членовете на ЦК немееха от страх. Това вече не е класова борба, а война, обявена на целия народ. Първо, това е опасно, и второ… «А какво ще остане от Русия? — ужасен пелтечи верният Бонч-Бруевич. — Това означава да бъде напълно унищожена тази Русия, която съществува вече 1000 години…»

С рязко движение Ленин пъха палците си в ръкавните извивки на жилетката, сакото му се разтваря, а присвитите му очи пронизват злобно ръководителя на Съвета на народните комисари. Всички останали мълчат.

«Запомнете, драги» — обръща се Ленин към Бонч-Бруевич, но така че да го чуят всички, «запомнете, АЗ ПЛЮЯ НА РУСИЯ, ЗАЩОТО СЪМ БОЛШЕВИК!» Тази любима фраза на Ленин стана девиз на съучастниците му, които обичаха да я повтарят където трябва и не трябва, докато Йосиф Висарионович не им запуши устите с куршуми, защото страшният израз на Ленин никак не съответстваше на сталинската «еретична» теория за възможността «социализмът да бъде построен в една отделна страна». И така, войната беше обявена. В един миг беше срутена градената в продължение на десетилетия градска инфраструктура, замряха всички видове търговия, сферата на обслужването престана да съществува. Собствениците на сгради и притежателите на хотели, които не успяха да избягат, бяха или убити, или арестувани, или в най-добрия случай изхвърлени на улицата. Разбитите или обковани в шперплат витрини на някога знаменитите в цяла Европа магазини и ресторанти, първокласни хотели и клубове сега зееха срещу пустинните, затрупани със сняг улици. И само те ли? Магазинчета, бакалници, кръчмички, дюкянчета и работилници, странноприемници и пансиони — всичко това вече не съществуваше. Естествено, че всичко мигновено изчезна от пазара, а на първо място — хлябът.

«Какво означава да бъде смазана буржоазията? — разясняваше Ленин. — Можеш да смажеш и унищожиш помешчика като унищожиш помешчическото земевладение и раздадеш земята на селяните. Но може ли да бъде унищожена буржоазията като се унищожи едрият капитал? Всеки, който е изучавал азбуката на марксизма, знае, че буржоазията се ражда от стоковото производство; при тези условия на стоково производство какво представлява селянинът, който притежава стотици пудове жито в повече и не ги предава на държавата, а спекулира с тях? Тия хора не са ли буржоазия? Ето кое е страшното, ето я опасността за социалната революция.» И разбира се, след като унищожиха напълно търговската система в страната, те заклеймяваха всяка продажба на продукти като спекула (прекрасна дума, която с победен марш цели 74 години крачеше към комунизма, преживя червения режим и си осигури безсмъртие в нашата страна).

Още на 10 ноември 1917 година спекулантите са обявени за врагове на народа, а три месеца по-късно, в подписан лично от Ленин декрет откриваме категорични указания: «спекулантите… да бъдат разстрелвани на местопрестъплението.»

И по стените на къщите, по оградите, по стълбовете на уличните фенери — навсякъде се белнаха заповеди: «Конфискация на цялото имущество и разстрел очаква всеки, който се опита да заобиколи съществуващите и обнародвани от съветската власт закони за размяната, за покупките и продажбите…»

Блестящото перо на Зинаида Гипиус ни разкрива кошмарната реалност на онази страшна епоха:

«… по силата на неизброимите (понякога противоречиви и объркани, но винаги заплашителни) декрети, всичко беше „национализирано“, „болшевизирано“. Всичко се считаше за „държавна“ (болшевишка) собственост. Не говоря само за съществуващите фабрики и заводи, но и всички бакалници, всички магазинчета, всички предприятия и учреждения, всички къщи, всичко недвижимо, почти всичко движимо (едрото), — всичко това преминаваше във владение и собственост на държавата. Декретите имаха за цел да реализират идеята. Ще сгрешим, ако кажем, че реализирането на идеята вървеше гладко. В края на краищата това бе просто желание на болшевиките да заграбят всичко. И в повечето случаи се разрушаваше и унищожаваше онова, което беше обявено за „национализирано“. Заграбените магазини, предприятия и заводи биваха закривани; заграбването на частната търговия доведе до ликвидиране на каквато и да било търговия, до закриването на всички магазини и до страшното развихряне на нелегална, спекулативна, разбойническа търговия. По неволя болшевиките трябваше да гледат на нея през пръсти и само периодично да громят и да арестуват купуващите и продаващите по улиците, в частните помещения, по пазарите; пазарите, единственият източник за прехранване абсолютно на всички, също съществуваха нелегално. Терористичните нападения над пазарите, със стрелби и кръвопролития, завършваха с разграбване на продуктите в полза на отряда, извършил нападението. Отмъкваха най-вече продукти, но тъй като нямаше нещо, което да не може да се намери по пазарите, отнасяха и всичко друго — дръжки от брави, бронзови свещници, старинни, подвързани в кадифе църковни книги, дамаски за мебели… Мебелите също се смятаха за собственост на държавата и тъй като под палтото си не можеш да скриеш цял диван, хората разпаряха тапицерията и се опитваха да я заменят поне за самун тричав хляб… Невероятна гледка беше, когато се разнасяше слух, че червеноармейците са наблизо и търговците с крясъци, вой и клетви се пръсваха като пилци! Всички грабваха вехториите си… и бягаха, блъскаха се, завираха се в празните мазета, скачаха през строшените прозорци… По същите пътища изчезваха и купувачите — защото да купуваш в Совдепия# (Презрително название на съветска Русия — бел. прев.) беше също толкова престъпно, колкото и да продаваш, макар самият Зиновиев отлично да разбираше, че без подобно престъпление, поради липса на поданици Совдепия би се саморазпускала само за десетина дни… Сега Русия се управлява от нищожна групичка от хора, към която цялото останало население, в грамотното си мнозинство, се отнася отрицателно и дори враждебно. Получава се автентична картина на чуждоземно завоевателство. Латвийските, немските, австрийските, унгарските и китайските полкове окончателно оформят тази картина.

Личната охрана на болшевиките е съставена от латвийци и от монголци. Китайци разстрелват арестуваните и заловените (за малко да напиша „осъдените“, но осъдени няма, защото никой не съди заловените. Тях просто така ги разстрелват)… Не е ли като монголското робство?»

Така наречените «интернационални войски» се изявили като особено надеждни при масовите градски арести, при смазването на селските въстания и на работническите акции. От тях били формирани знаменитите «части за особено назначение», заградитилните отряди, отрядите за пресичане на дезертьорството от Червената армия, спецотрядите на ЧК. Толкова несметно количество чужденци в армията на «суверенна» държава говори красноречиво за това, доколко «Съветската република» е била суверенна.

Така стояха нещата в окупираните градове. Но Русия е аграрна страна и преобладаващото мнозинство от населението й, тези, които я хранеха — многомилионната армия от селяни — не можеха да останат неограбени и неизтерзани, защото освен скътаните в кесиите златни монети, които, както си спомняме, непрестанно дразнеха Илич и не му даваха мира, владееха и най-могъщия еквивалент на златото — зърното. А без зърнения монопол вождът на световния пролетариат просто не знаеше какво да прави по-нататък, «ако болшевиките успеят да задържат властта». И макар че по онова време възможността да се задържи властта изглеждаше доста съмнителна, беше абсолютно невъзможно да остане неограбена толкова голяма част от населението.

Изучаваната от Ленин енергия на масовото безумие подсказа оптимални решения. «Нашата най-важна задача» — декларира вождът, «е да насъскаме първо селяните срещу помешчиците, а след това, дори не след това, а в същото време да насъскаме работниците срещу селяните!».

Но трябваше не просто да насъскат един срещу друг различните слоеве от населението, което на болшевишки език се наричаше класова борба, а тихомълком в суматохата да оберат до шушка всички участващи в тази «борба» страни. Затова и въпросът се поставяше, откровено, без шикалкавене: трябваше да лишат селяните от правото сами да продават зърното си и без да им платят нито копейка, да го отмъкнат от името на държавата. Това би могло да се постигне само по един начин — чрез сила, защото никой не си въобразяваше, че селяните просто така ще си дадат даром пшеницата. Затова започнаха да организират продоволствени реквизиционни отряди за конфискуване на зърното (а също и на другите ценности) от селското население. Но по селата нещата не се развиха толкова гладко, както в градовете. Селяните веднага оказаха яростна съпротива. През 1918 година само в 20 района на Централна Русия, избухнаха 245 големи селски въстания. По села и паланки се развихриха истински сражения. Ленинският план имаше за цел на всяка цена да се осигури «зърненият монопол», тъй като без него не би било възможно да бъде превърнато в роби двестамилионното население на огромната страна. «Нито грам жито — учеше вождът, не бива да остане в ръцете на производителите… Всички, които притежават излишно жито и не го извозват на предавателните пунктове, да бъдат обявени за врагове на народа, да бъдат предадени на революционния съд, като виновните бъдат наказвани най малко с 10 години затвор, завинаги да бъдат изгонени от общините, а цялото им имущество — конфискувано…»

«Най-малко 10 години затвор» и конфискация на цялото имущество — така беше само в началото. След известно време, разярен от съпротивата срещу масовите грабежи, Ленин ще започне да дава наляво и надясно заповеди със следното съдържание: «… Прекрасен план. Доработете го заедно с др. Дзержински, Маскирайте се като „зелени“ (после ще им прехвърлим вината!), разшетайте се 10–20 версти и избесете всички кулаци, свещеници и помешчици. Наградата е 100 000 рубли (вероятно от собствените му авоари — И. Б.) за всеки обесен».

Разбойничеството по селата беше още по-жестоко, отколкото в града. Извършваха се обиски на селските къщи. Заедно със зърното конфискуваха всички ценности, които успяваха да открият в примитивната обстановка на селските домове. Взимаха не само парите, но и евтините накити от «кухо» злато, обковите на иконите, дреболиите, купувани на околийските панаири. В повечето случаи зърното не стигаше по-далеч от околийския център, там го изсипваха къде да е и то така си и изгниваше. Озверелите селяни с криваци и вили се изправяха срещу картечниците. «Въпреки планините от трупове» — бе докладвал в Москва един от изпълнителите, — «тяхната ярост не се поддава на описание.» Много от продоволствените отряди биваха изтребвани още преди да стигнат селата. След това в селата се изпращаха наказателни експедиции, които публично разстрелваха по двадесетина от селяните, а останалите арестуваха и отвеждаха в града. Пристигаше нов отряд, който ликвидираха същия ден, следваше нова наказателна акция и всичко се повтаряше, докато постепенно прие формата на страшна народна война.

За да смаже селската съпротива, през лятото на 1918 година Ленин предложи от всяко село да бъдат взимани заложници, предимно жени и деца. «По 25–30 души от средите на по-заможните селяни — пламенно инструктираше своята банда Илич, — чийто живот да бъде залог за предаването и изпращането на зърното». Но нали «червеният терор» все още не беше започнал. И руските селяни не се чувстваха толкова безпомощни, както буржоазията и интелигенцията в градовете. С такива методи селото не можеше да бъде сломено.

Първата и съвсем естествена реакция на селяните бе отказът им да сеят. Наивните руски селяни не подозираха, че подобен обрат на събитията е добре дошъл за управляващата банда. В страната ще се появи изкуствен глад, ще обвинят селяните за това, ще има повод да се изтребят десетина и повече милиона непослушни. А под защитния кордон на немските щикове на Ленин бе предоставена пълна свобода на действие върху завладяната територия. Преследваната цел бе: за кратко време болшевишкото правителство трябва да проведе поредица от мероприятия, след което Русия, подложена на небивал грабеж и кръвопролития, веднъж завинаги ще прекрати съществуването си като велика империя, представляваща заплаха за Германския райх (високомерните немци смятаха, че от тях зависи времетраенето на болшевишката власт, че тя ще приключи, когато те пожелаят това).

Германците играеха своята игра, болшевиките — своята. И непрекъснато си взаимодействаха. След смазването на първото голямо въстание на селяните в Ярославска губерния, оцелелите по чудо от клането се бяха предали на немците, които имаха свои комендатури във всички губернии на «Съветска Русия». Тези комендатури се наричаха Германски комисии и бяха създадени в рамките на секретните протоколи към Бресткия договор. На 21 юли 1918 година председателят на комисията в Ярославл лейтенант Балк обяви със заповед N 4 пред гражданското население, че отряд от Северната доброволческа селска армия се е предал на немската комендатура. Германците обаче прехвърлили предалите се 428 души в ръцете на болшевишките власти, които пред очите им веднага ги разстреляли до един.

С чисто немска педантичност лейтенант Балк водеше картотека на всички лица, преминали през комендатурата му, а после предавани на болшевиките и веднага разстрелвани от тях. Позовавайки се на данните от картотеката си, той докладваше на своето командване, че болшевиките свято изпълняват задълженията си към Германия. До евакуацията на комендатурата от Ярославска губерния картотеката на лейтенант Балк съдържаше имената на 50 247 разстреляни за времето от март до ноември 1918 година. При това само на онези, които са имали глупостта да търсят закрила от германското командване!

А войната, диктувайки своята тактика, продължаваше да се разгаря. Реквизиционните отряди, базирали се в околийските градове, подкрепяни от интернационалните гарнизони, започнаха да извършват открито бандитски рейдове по селата, грабейки и убивайки безогледно селяните. Палеха ниви, изпепеляваха села, унищожаваха хора. Селяните пък се организираха в отбранителни комитети, избиваха реквизиционните отряди, понякога нахлуваха в околийските градове и на свой ред грабеха там, като с жестокостта от времето на Пугачов и Разин унищожаваха представителите на омразната власт. И двете противникови страни си служеха със средновековни методи за наказание — горяха живи хора или ги побиваха на кол, разкъсваха ги с дървета. Разгаряше се така милата на сърцето на Ленин гражданска война, а Русия устремно подивяваше. Точно това бе обещал Улянов, когато през март 1917 година пътуваше през Германия. А «пролетарската» преса в захлас печаташе преки репортажи от отнетите от въстаналите селяни околийски градчета. Кореспондентът на «Правда» предаде следното съобщение за разгрома на селското въстание в Ливни: «Градът е пострадал сравнително малко. Сега по улиците му извозват убитите и ранените. Сред пристигналите по-късно подкрепления загубите са незначителни. Само доблестните интернационалисти са понесли жестоки загуби. Но пък са затрупали улиците с купища кулашки трупове».

Кои са тези «доблестни интернационалисти», които с огън и меч шетат из вътрешните губернии на Русия, където дори и през татарското нашествие не е стъпвал кракът на завоевател, а те превръщат в пепел и безжизнена пустиня най-богатите руски житници? Историята на създаването им е следната. Още през март 1917 година, когато се решаваше въпросът дали да бъдат допуснати в Русия Ленин и съратниците му и се уговаряха предварителните условия на бъдещия Брестки договор, немското командване наред с отпускането на необходимите за подривната им дейност парични средства, взе решение да им се окаже и незабавна военна помощ, ако успеят да завземат властта. За тази цел с фалшив шведски паспорт през април 1917 година в Петроград пристигна полковникът от германския генерален щаб Хайнрих фон Руперт. Той донесе секретни заповеди, които задължаваха немските и австрийските военнопленници да окажат въоръжена подкрепа на болшевиките, които, от своя страна, се задължаваха да ги осигурят с оръжие. Тези заповеди, подписани от началниците на генералните щабове на Германия и Австро-Унгария, бяха открити в немските архиви от американците след Втората световна война, но вероятно може да се открият и в архивите на ЦК на КПСС.

Край Петроград имаше няколко лагера с германски и австрийски военнопленници, между които и от най-елитни части. Например в лагера недалеч от село Колтуша, край Волшая Охта, почти в пълен състав се намираше 3-ти кирасирски на император Вилхелм полк, пленен навремето от казаците на генерал Рененкампф. Близо до него пък бе лагерът на 142-ри Бранденбургски полк. Излишно е да се изброяват немските и австро-унгарските воински части, намиращи се в лагерите за военнопленници, макар че това не е толкова сложно. Благодарение на демократичната слободия на Временното правителство военнопленниците бяха запознати с предстоящата им задача и дори старателно подготвени за нея. Всичко бе докрай обмислено, даже и фактът, че немците не познават добре руските трилинейни винтовки, наганите и някои други оръжия. Поради това «болшевишкият» стражеви кораб «Ястреб» специално отплава за Фридрихсхафен, откъдето достави 12 000 немски винтовки и милиони патрони в навечерието на 25 октомври, с което попадна завинаги в списъка на «корабите на Великия Октомври».

Но освен оръжие «Ястреб» докара на буксир и един морски съд, два пъти по-голям от него. Най-добросъвестните съветски историци признават, че така и не са успели да изяснят какво е имало на този плавателен съд. Други пък го премълчават, а трети уверяват, че е возел «десант от революционни моряци». Откъде са се взели те във Фридрихсхафен никой не уточнява, макар че тук няма никаква особена тайна. Просто «Ястреб», освен винтовките е доставил в Петроград и германски полеви оръдия. Безсмислено е да се влиза в спор с онези наивници, които все още вярват, че е било възможно да се завземе огромния Петроград само от двете хиляди моряци, пристигнали с «Амур» от Кронщат, или от съвсем необучените работнически дружини, които, както сега се изяснява, всъщност са били враждебно настроени към преврата. Да, теоретически това е възможно, ако гарнизонът и органите на реда са били напълно дезорганизирани. Но в такъв случай властта на болшевиките не би просъществувала и денонощие, тъй като буквално на другия ден стана ясно, че към града приближава конницата на генерал Краснов. Само с два шрапнелни залпа казаците разпръснаха «червеногвардейците» в Павловск и Царское село и настъпиха към столицата през Пулковските височини. Но ескадронът уралски казаци, който се опита да ги превземе, беше принуден да отстъпи под отлично координиран и управляван огън. Придобили опит и знания през годините на войната, казашките офицери бързо познаха по «почерка» кой е заел позиция там. Немци! Изпълнен с недоверие генерал Краснов лично се промъкна до предната линия. Нямаше никакво съмнение — пътят към «революционния» Петроград бе преграден от немска пехота и артилерия.

Немските и австрийските войници с голямо удоволствие и без особени усилия смазаха въстанието във военните училища в Петроград, като обсипаха с картеч и пронизаха с щикове нещастните руски момчета, чийто благородно самоубийствен порив против черната тирания в обстановката на общо разложение и апатия не намери подкрепа от никого.

 

На 29 октомври Ленин реши да проведе преглед на немските батальони. Според замисъла на вожда на световния пролетариат «интернационалистите» трябваше да преминат в параден марш покрай застаналия на стъпалата на Смолни Ленин и членовете на «работническо-селското» правителство. Изравнявайки се с тях, довчерашните военнопленници трябваше да извикат в един глас: «Да живее световната революция!» На немски, разбира се, който, както вождът, така и неговото обкръжение, владееха отлично, а понякога — и по-добре от руския. Получи се обаче конфуз. Като блестяха със строевата си стойка, в безукорно равни редици и удрящи крак, както само немецът умее, войниците, минавайки покрай революционните вождове, дружно изреваха: «Да живее кайзер Вилхелм!» И по този начин великолепно продемонстрираха пред дълбоко оскърбения Ленин своето напълно правилно разбиране на положението.

Наскоро сключеният Брестки договор предвиждаше репатриация на военнопленниците. Но дойде секретната заповед на генерал фон Лудендорф, предписваща на немските и австрийските# (Заповедта вероятно е била съгласувана с австро-унгарското командване) военнопленници да сформират отряди за подкрепа на болшевишкото правителство. Заповедта бе написана по начин, който като че ли внушава, че войниците и офицерите могат да се включат в подобни отряди по собствено желание. Но като се знаят порядките в немската армия и пътищата на комплектуването на такива «доброволчески» части, можем да не се съмняваме, че в дадения случай е действала, поне в началния период, недвусмислена заповед.

Членовете на германската мисия по примирието и сключването на мира генерал Хофман и вече познатият ни полковник Руперт посетиха няколко военнопленнически лагера и разясниха там поставената задача. Възможността да служат на фатерланда и същевременно да мародерстват на чужда територия вдъхнови мнозина. И сякаш по магически начин, при пълната разруха на другите си военни структури, болшевиките изведнъж се сдобиха с прекрасно обучена и организирана армия, наброяваща повече от триста хиляди души.

На такава военна сила в оня момент никой с нищо не можеше да се противопостави. Същевременно никой не правеше тайна от това. Свободните от служба немски войници и офицери се разхождаха из Петроград и Москва, за тях се издаваха вестници, а германските офицери посещаваха свои казина. И за да няма вече никакви съмнения, немският генерал Кирхбах даде в Псков интервю пред кореспондента на все още не забранения вестник «Реч». На въпроса «възможно ли е завземането на Петроград и Москва от немски войски?», той с «нордическа» откровеност отвърна: «Да, ако възникне заплаха за болшевишкия режим».

И така, тристата хиляди «воини-интернационалисти», обкръжили се с лумпени сред местното население, ефективно осигуряваха унищожението на руската държава. Те даже числено превъзхождаха немските окупационни сили, които германското командване смогна да задели за контролирането на отстъпените по Бресткия договор територии. Тези сили наброяваха около 280 хиляди души, съставляващи 43 пехотни и 7 кавалерийски дивизии с артилерийски парк от 108 тежки и 1614 полеви оръдия. Около 2000 моряка трябваше да охраняват бившия руски флот, основната част от който според договора се предаваше в ръцете на немците. Но адмирал Шчастни изведе флота от Хелсингфорс и го пребазира в Кронщат, като постави Ленин в най-идиотско положение пред господарите му, за което беше разстрелян.

Одеса и прилежащите към града райони бяха завзети от 2-ра източна австро-унгарска армия, командвана от генерал Бем-Армолит. Трите й корпуса разгърнаха окупационните си щабове в Одеса, Херсон и Каменец-Подолск. Командваната от генерал Линзинген, а после от генерал-фелдмаршал Айхорн немска група армии «Киев» (по-късно Айхорн пое общото командване на всички окупационни сили) пък завзе огромната територия, обхващаща цяла Украйна, Крим, областта Войска Донска, южна Белорусия и крайбрежните райони на Грузия. Шестте корпуса на групата армии «Киев» настаниха окупационните си щабове в Гомел, Новоград-Волинск, Киев, Харков, Таганрог и Симферопол. На север от Полесието окупацията се осъществяваше от 10-а армия, армейската група «Д» и 8-а армия с щабове в Минск, Двинск, Рига, Ревел и Виборг.

Немските войски на северозападното направление се командваха от знаменития генерал фон дер Холц, в миналото командир на дивизията на «железните гренадири».

На 25 май 1918 година немците извършиха трихиляден десант в Поти, а на 10 юни германски войски влязоха и в Тифлис. След няколко дни 58-и Берлински пехотен полк форсира Керченския пролив и превзе Таман. Вече имаше планове за овладяването и на Сибирската железопътна линия, както и за «целесъобразно организиране в интерес на Германия» на Хива, Бухара, Туркестан и Мерв. Пред немските войски се откриваше пряк път към Индия. Главозамайващи перспективи! Изглежда се осъществяваха най-необузданите мечти, създаваше се нова световна империя, каквато не се бе присънвала дори и на Наполеон. При това-с център не Париж, а Берлин.

Но не достигаха сили, за да се усвоят всичките дадени от болшевиките райони от бившата Руска империя. Касапницата на Западния фронт бе изтощила докрай и резервите, а броят на намиращите се тук 280 хиляди военнослужещи бе явно недостатъчен. В щаба на фелдмаршал Айхорн неведнъж се изкушаваха от мисълта да изтеглят от контролираните от болшевиките територии стотиците хиляди свои войници, сменили кайзеровските си каски с нещо, което приличаше на «будьоновките». Тук имаше нужда от тях още повече и поради това, че те вече се бяха обиграли в грабежите и конфискациите. Но трябваше да се потиска това изкушение. Немците не се решаваха да действат с ленински методи. Пък и кайзеровото главно командване не разрешаваше по този начин да бъдат използвани «интернационалистите».

Избягвайки да действат по болшевишки, немците въпреки всичко прилагаха собствените си методи — не толкова «разбойнически», но достатъчно твърди, последователни и безусловни. Така само до 31 юли 1918 година те извозиха от окупираните области за Германия 60 милиона пуда зърно и зърнени продукти, фураж и семена от маслодайни култури, 500 милиона броя яйца, 2 милиона и 750 хиляди пуда живо тегло рогат добитък, милион и половина пуда картофи и зеленчуци. Освен това на задъхващия се от английската блокада райх бяха изпратени 35,5 милиона пуда желязна руда, 42 милиона пуда манганова руда и всеки месец — по 300 вагона, натоварени със специална дървесина. Извозваха се дори парцали и метални отпадъци. Имаше какво да се извозва.

Когато немският линеен крайцер «Гебен» бомбардира Севастопол, Германия успя да въвлече и Турция във войната срещу Русия, която се оказа почти изцяло изолирана от съюзниците си, тъй като бяха затворени проливите. На руската външна търговия бе нанесен страшен удар: износът й спадна с 98 процента, а вносът — с 95. Това бе една от главните причини за военното пренапрежение на Русия и за нейната окончателна разруха сред кръвопролития и хаос. Продукцията, предназначена за износ, преседя три години на склад и сега се озова в ръцете на немците и болшевиките. «От момента, когато бе изобретен корабният компас» — пише в спомените си Чърчил, «никога до днес действията на един боен кораб не бяха имали такива грандиозни и страшни последствия, каквито предизвика немският крайцер „Гебен“ през август-октомври 1914 година». Без да има за него док и дори пристан, през всичките години на войната доблестният «Гебен» бе държал в напрежение руския Черноморски флот. И сякаш за да демонстрира своя триумф, през лятото на 1918 година доплава до завзетия от немските войски Севастопол, където най-после му направиха основен ремонт в отстъпената на германците база с цялото й оборудване. Кой би могъл да допусне, дори една година преди това, че е възможно подобно нещо?!

Но и от териториите, завладени от болшевиките, към Германия течеше поток от ешелони. В кейовете на Петроградското пристанище пристигаха немски търговски съдове, тайнствени шведски и норвежки параходи, някакви непонятни транспорти под флаговете на частни собственици от Дания, САЩ и Аржентина, «фалшиви» кораби под знамето на швейцарския Червен кръст. Районът на пристанището се охраняваше от специални отряди. Излишното любопитство се наказваше с разстрел на място. Натикан в Северно море, където са неговите бази, немският флот не смееше да си подаде носа оттам от страх от англичаните, но той господстваше над цяла Балтика, като осигуряваше превозите, макар че гъмжащото от мини море (в годините на войната двете противникови страни бяха осеяли Балтика с над 120 хиляди мини) бе твърде опасно. Така че само много важни причини можеха да накарат притежателите на кораби да изпращат транспорти в полумъртвото пристанище на Петроград.

Затова пък съвсем ритмично действаха железниците, свързващи републиката «на Съветите и пролетарската диктатура» с Германия през завзетите от немски войски територии на Полша, Белорусия и Прибалтика. Действаше и северната железопътна линия до Хелзинкфорс и Скандинавските страни. За да осигуряват непрекъснато движение на железниците, немците се принудиха да доставят на болшевиките 50 хиляди тона въглища. Вечерта на 18 април 1918 година на «пограничната» гара Орша се срещнаха два влака — единият пътуваше за Москва с персонала на германското посолство начело с граф Мирбах, а другият возеше за Берлин сътрудниците на «полпредството на работническо-селското правителство».

Съставът на «полпредството» (пълномощно представителство — бел.прев.) бе твърде интересен. Оглавяваше го А. А. Йофе — личност, меко казано, много любопитна. Роден през 1883 година, той още в началото на века попада под хипнотичното обаяние на знаменития Парвус. Преминал през школата на великия си учител, Иофе отлично бе осъзнал съвсем простата истина, че преди да се извърши световна революция трябва да се осигурят достатъчно пари за нейното провеждане. Заедно с Троцки, Урицки, Володарски и Ганецки, той бе един от «гвардията» на Парвус при Ленин и до октомври 1917 година осъществяваше пряката връзка с немците, а след това фактически оглави «съветската» делегация на мирните преговори в Брест-Литовск. И, естествено, именно него изпращаха в Берлин, където покрай всичко друго, го очакваше среща с любимия учител Парвус.

Заедно с него в състава на «полпредството» пътуваше и Я. С. Ганецки — дясната ръка на Ленин от времето, когато «вождът» безгрижно си живуркаше в Краков, докато в първите дни на войната не го бяха арестували като руски шпионин. Именно Ганецки, пристигнал тогава веднага в Берлин, бе вдигнал на крак «социалдемократите» в германската столица и във Виена, като с тяхна помощ не само успя да издейства освобождаването на Ленин, но и осигури прехвърлянето му в Цюрих със специален влак# (Железопътната връзка между Австро-Унгария и Швейцария бе прекъсната с началото на военните действия). През 1915 година Ганецки бе повикан от Парвус в Стокхолм, откъдето се ръководеше цялата подривна дейност на немското разузнаване срещу Русия. През март 1917 година Ганецки, съгласно уговорка между Ленин и Парвус, бе временно оставен в Стокхолм в състава на т. нар. «Задгранично бюро на ЦК», което осигуряваше и ритмичното прехвърляне на парични средства от немците в Русия — за болшевиките. С помощта на Парвус Ганецки успя да си създаде многобройни връзки с чуждестранни банки. След октомврийския преврат той бе назначен за главен комисар на банките и член на колегията на Народния комисариат по финансите, тоест влезе в ръководствата на учрежденията, които командваха грабежите и приемаха награбеното, което се осчетоводяваше на контролираната от болшевиките територия. («Социализмът — това е водене на сметки»).

Третият в пълномощното представителство бе знаменитият Красин, който не би имал нужда от представяне, ако през последните 75 години за него бе написана поне една истина. Талантлив инженер, той имаше душата и навиците на професионален престъпник, поради което усетът и интуицията му го отведоха при болшевиките. По време на революцията от 1905 година той заедно с хората на Парвус беше участвал в ограбването на Петербургския филиал на Волжко-Камската банка и присвои значителна сума пари, което предизвика недоволството на Парвус. Но на Парвус му се наложи набързо да бяга в чужбина, докато Красин остана в Русия, като между двете революции разви бурна дейност. Диапазонът на увлеченията му би могъл да се събере в няколко тома криминални преписки — от организиране на грабежи на фургони с пари и подготовката за ликвидиране на цялата електрическа мрежа в столицата, до печатане на фалшиви пари и тривиални убийства на полицаи. Дързък и решителен авантюрист, привърженик на рискованите действия, Красин се бе разочаровал от Ленин и неприкрито се присмиваше на неговите печатани в Цюрих статийки, призоваващи към революция в Швейцария. И когато в Петроград пристигна известният Георги Соломон, за да събере пари за бедстващия в емиграция вожд на световния пролетариат (Парвус съзнателно ограничаваше средствата за Ленин, за да бъде по-зъл в нужния момент), Красин, след като изслуша Соломон, извади от портфейла си и му подаде две петрублеви хартийки. Възмутен, Соломон не ги прие, като каза на Красин че ще се оправят и без него. «Както желаете» — вдигна рамене Красин, връщайки обратно банкнотите, като дружелюбно подхвърли на Соломон: «Не се сърдете, Соломон, Ленин не заслужава помощи. Той е обхванат от манията за разрушение и е непредсказуем. Никой не знае утре каква идея ще се роди в татарската му кратуна. Да върви по дяволите. По-добре е да идем да обядваме».

Но кой знае защо, след като подир преврата съсипа цялата търговия на страната, Ленин назначи за нарком на търговията не друг, а Красин. И в министерството на Красин потекоха конфискуваните пари и стоки, както от големите търговски фирми с милионни обороти, така и от малките магазинчета и работилници, които едва печелеха около 300 рубли. Парите и другите ценности се предаваха на Народната банка и създадения при нея «златен фонд», а стоките постъпваха в складовете, препълнени до покривите поради застоя във вътрешната търговия, наложен от войната. Красин беше един от съавторите на системата «закрити складове». Същността й се изразяваше в това, че дори когато изглеждаше, че страната има всичко необходимо, нищо не се продаваше, а само се разпределяше.

Тази система е жива и в наши дни. И функционира със същата ефективност. Разликата е само в това, че в онези години изгладнелите и докарани до отчаяние хора се решаваха да щурмуват складовете, но безмилостно ги разстрелваха с картечници, след което разстрелът на всеки се оформяше като присъда на ревтрибунала. Наистина, складовете не бяха неизчерпаеми. От време на време се налагаше развалените продукти да се изхвърлят на сметището нощем при строга охрана; там ги заливаха с вар, да не би някой да се възползва от тях. Е, по пътя, разбира се, нещичко се разграбваше и по-късно се появяваше на черния пазар. От гниещите продукти пламваха епидемии, за които, естествено, обвиняваха спекулантите.

Впрочем, имаше надежда складовете скоро да бъдат освободени. Точно затова Красин пътуваше за Германия.

Но най-интересната личност от групата, пътуваща за Берлин, бе четвъртият сътрудник на «полпредството» — Вячеслав Менжински.# По лично указание на Ленин той трябваше да заеме поста генерален консул на РСФСР в немската столица. Вячеслав Менжински е най-зловещата фигура в болшевишката върхушка. Първи заместник на «железния Феликс» и един от най-кръвожадните вампири от колегията на ВЧК, той заемаше и поста Нарком на финансите и беше един от главните комисари на «народната банка». Интересно съчетание на длъжности, нали? С едната ръка грабим и убиваме, а с другата — заприходяваме и укриваме. Изглежда важни са били причините Менжински да остави в Русия своите сложни, но носещи печалби работи, за да се отправи в Берлин.

На Силезийската гара в Берлин делегацията бе посрещната от великия Парвус, придружаван от някакви дребни чиновници от германското Министерство на външните работи.

Ролята на този човек в съдбата на Русия е толкова голяма, а за него се знае толкова малко, че дори е обидно, тъй като Парвус бе учителят и наставникът на Ленин. Той пръв съзря у Илич именно оня човек, чиято безумна разрушителна енергия ще осигури осъществяване на глобалните планове на Парвус за фантастично забогатяване. Честно казано, Парвус не обичаше черната работа, макар че му се бе наложило веднъж да я върши — през 1905 година. Смята се, че истинската фамилия на Парвус е Хелфанд, въпреки че последните данни ни карат и в това да се усъмним. При международните авантюристи от такъв мащаб е много трудно да се доберем до истинската фамилия. Той е три години по-възрастен от Ленин, роден е през 1867 година в град Березино, Минска губерния. Детството му е преминало в Одеса, където през 1885 година завършва гимназия, а после заминава за Германия. През 1891 година Парвус завършва Базелския университет, специалността икономика и финанси, и няколко години работи в различни банки в Германия и Швейцария. Тогава се увлича от Маркс. Изглежда пръв е разбрал възможността да се използва марксистката и псевдомарксистката фразеология като прикритие за всякакви политически и военни престъпления. С упоение изучава историята на Русия, състоянието на нейната икономика и финанси. Обърнал е внимание на дълбокия антагонизъм, раздиращ всички слоеве на руското общество, и е предвидил пълната безпомощност и беззащитност на това общество, ако то се лиши от твърде т