Шарлот Бронте
Вийет (1) — Моята библиотека

ГЛАВА ПЪРВА
БРЕТЪН

Кръстница обитаваше красива къща в спретнатия и старинен град Бретън. Семейството на съпруга й бе живяло тук от много поколения и носеше всъщност името на родното си място — Бретън, от Бретън; дали бе случайност, или пък защото някой далечен прадядо е бил личност дотолкова видна, че да остави името си на местността, това не знам.

Докато бях малка, посещавах Бретън два пъти годишно и много обичах да ходя там. Домът с неговите обитатели особено ми допадаше. Просторните приветливи стаи, хубавата наредба, чистите големи прозорци, балконът с изглед към чудната старинна уличка, на която сякаш цареше вечна неделя или празник — тъй тиха беше и толкова чиста, — всичко това ми харесваше много.

Когато в семейство от възрастни има едно-единствено дете, обикновено то бива обграждано с особени грижи, та затова и аз бях център на вниманието на мис Бретън, останала вдовица с един син, преди да я познавам; съпругът й, лекар, починал, докато била още млада и хубава жена.

Когато я опознах, тя вече не беше млада, но бе все още хубава, стройна, снажна и макар да бе необичайно тъмна за англичанка, от матовите страни и веселите й черни очи се излъчваше здраве. Всички съжаляваха, че синът й не е тъмен като нея — той имаше сини очи, чийто поглед още от млади години бе много проницателен, а близките им се решаваха да назоват цвета на дългите му коси само когато те биваха огрени от слънцето и тогава ги определяха като „златисти“. Но бе наследил чертите на майка си; тъй също хубавите й зъби, снагата й (или по-скоро обещанието за нейната снага, защото бе още твърде малък) и най-вече — което бе още по-добро — чудесното й здраве, както и нейния справедлив характер, нещо по-ценно за притежателя си от несметно богатство.

През есента на… годината се намирах в Бретън; сама кръстница бе дошла да ме вземе от роднините, при които живеех по онова време. Тогава тя, предполагам, е очаквала да се случат събития, които изобщо не подозирах, макар че някакво далечно предчувствие за бъдещето ме изпълваше с неспокойна тъга и мисълта за тази промяна на обстановката и околните ми доставяше радост.

Дните, прекарани край кръстница, течаха неусетно; не забързано и бурно, а кротко, подобно тихите води на дълбока река в ширна равнина. Гостуването ми при нея приличаше на разходка край някакъв поток, „с брегове, обрасли с дървета и поляни, обсипани с лилии през цялата година“. Нямаше ги прелестта на разнообразието, нито трепета от неочакваното; но за мен спокойствието беше най-драгоценно, не търсех възбуда на вълнението и когато ме сполетя, усетих го по-скоро като неприятен дразнител и бих предпочела да ме бе отминало.

Един ден се получи писмо, чието съдържание видимо изненада и разтревожи мисис Бретън. Първо си помислих, че е от дома, и се уплаших, очаквайки кой знае каква трагична вест, но тя не ми каза нищо и облакът като че ли се разнесе.

На следващия ден, завръщайки се от дълга разходка, когато влязох в спалнята си, забелязах промяна. В допълнение към моето легло в сенчестата ниша в отсрещния ъгъл се бе появило малко детско креватче, драпирано в бяло; освен махагоновия скрин видях още едно скринче от розово дърво. Огледах се и размислих.

„Какво означават и вещаят тези предмети?“ — запитах се аз. Отговорът бе очевиден: „Ще дойде нов гост, мисис Бретън очаква други посетители.“

Когато слязох за вечеря, обяснението не закъсня. Каза ми се, че скоро ще имам за другарка едно малко момиченце, дъщерята на приятел и далечен роднина на покойния доктор Бретън. Това момиченце, разбрах, неотдавна било загубило своята майка; макар че, додаде мисис Бретън, загубата не била чак толкова голяма. Мисис Хоум (очевидно те се наричаха Хоум) била много красива , но празноглава, лекомислена жена, която пренебрегвала детето си и разочаровала и огорчавала съпруга си. Бракът се оказал толкова несполучлив, че накрая се разделили — раздяла по взаимно съгласие, а не след бракоразводен процес. Наскоро подир това събитие дамата се преуморила на някакъв бал, настинала, заболяла и след кратко боледуване починала. Съпругът й, много чувствителен човек, потресен неизразимо от внезапната вест, сега бил дълбоко убеден, че именно неговата жестокост, липсата на търпение и неспособността му да прощава са ускорили нейния край. Тази мисъл го обсебила тъй дълбоко, че накрая разумът му се помътил; лекарите препоръчали пътешествията като средство за лечение, а мисис Бретън предложила да се грижи за момиченцето, докато той отсъствува.

— И дано — додаде кръстница накрая — детето не прилича на майка си; защото никой разумен мъж не се е женил за по-вятърничава и повърхностна жена. Тъй като — каза тя — мистър Хоум е наистина разумен човек, макар и не много практичен и половината от времето си прекарва в една лаборатория, където прави опити — нещо, което лекомислената му жена нито разбира, нито пък можа да понесе; но всъщност — призна кръстница — не знам дали бих го понесла и аз.

В отговор на един мой въпрос тя ми съобщи още, че според нейния покоен съпруг, мистър Хоум наследил тази склонност към науката от един свой чичо, френски учен; защото мистър Хоум бил от смесено френско-шотландско потекло и днес още имал роднини във Франция, повечето от които изписвали пред името си „дьо“ и били благородници.

Същата сутрин към девет часа един прислужник отиде да посрещне дилижанса, с който идваше нашата малка гостенка. Мисис Бретън и аз стояхме в гостната, очаквайки пристигането й: Джон Греъм Бретън бе заминал при свой съученик някъде в провинцията. Кръстница четеше вечерния вестник, аз шиех. Беше дъждовна нощ, дъждът блъскаше о стъклата, а вятърът виеше гневно и неспокойно.

— Бедното дете! — възкликваше от време на време мисис Бретън. — Какво време за пътуване! Дано пристигне по-скоро.

Някъде към десет звънецът на входната врата съобщи за завръщането на Уолън. С отваряне на вратата аз вече бях в антрето. Видях пътнически сандък и няколко кутии за шапки, до тях стоеше гувернантка, а в подножието на стълбището беше Уорън с голям, увит в шал вързоп.

— Това ли е детето? — запитах.

— Да, госпожице.

Преди още да разтворя шала и да надникна, лицето му бързо се извърна от мен към рамото на Уорън.

— Свалете ме, моля — изрече тънък гласец, когато Уорън отвори вратата на гостната, — и махнете този шал — продължи детето, отметна с ръчичка шала и нетърпеливо отхвърли тежката материя. Съществото, което се измъкна отвътре, се опита неумело да сгъне шала; но той беше твърде тежък и голям, за да бъде задържан и оправен от неговите ръце. — Дайте го на Хариет, моля — прозвуча нареждането, — тя да го прибере.

След тези думи детето се извърна и впери очи в мисис Бретън.

-Ела тук, миличка — рече дамата. — Ела да видим дали не си замръзнала и мокра: ела да те постопля край огъня.

То пристъпи смело. Освободено от завивките, изглеждаше съвсем дребно; но фигурката му беше стегната, елегантна, тъничка, изпъната и стройна. Кацнало на широкия скут на кръстница, то приличаше на малка кукла; вратлето като от восък и главата, в ореол от копринени къдри, засилваха приликата.

Мисис Бретън му говореше мило, докато разтъркваше ръцете, раменете и нозете му; отначало тя бе наблюдавана замислено, но сетне получи в отговор една усмивка. Мисис Бретън не беше от гальовните жени; дори и към възлюбения си син се отнасяше сдържано, често пъти и хладно; ала когато малката й гостенка се усмихна, тя я целуна и запита:

— Как се казва моето момиченце?

— Миси.

— А освен миси?

— Папа я нарича Поли.

— Иска ли Поли да живее при мене?

— Не завинаги, но докато се върне татко. Татко замина. — То поклати многозначително глава.

— Той ще се върне при Поли или пък ще прати да я вземат.

— Наистина ли, госпожо? Сигурна ли сте?

— Мисля, че да.

— Но Хариет смята; че не: поне за дълго време. Той е болен.

Очите й се насълзиха. Поли измъкна ръката си от ръката на мисис Бретън и се опита да слезе от скута й; отначало не я пуснаха, но тя каза:

— Моля ви, искам да сляза. Мога да седна и на стол.

Оставиха я да се смъкне от коляното й като хвана едно столче за крака, тя го отнесе в най-тъмния ъгъл и седна там. Макар да бе властна, а при по-сериозни въпроси дори деспотична жена, мисис Бретън често оставяше дреболиите да минат незабелязано; тя позволи на детето да стори каквото желаеше. А на мен ми каза:

— Засега не й обръщай внимание.

Но аз наблюдавах внимателно; видях как Поли отпусна малкия си лакът на коляното и подпря глава на ръката; забелязах как измъкна миниатюрна носна кърпа от кукленското джобче на кукленската си поличка, а сетне я чух да плаче. Други деца, обхванати от мъка или болка, реват на висок глас, без свян и задръжка, а това дете само плачеше и единствено тихото подсмърчане показваше чувствата му. Мисис Бретън все едно че не чуваше, което беше хубаво. След малко един глас от ъгъла запита:

— Може ли да позвъните на Хариет?

Позвъних. Гувернантката се появи.

— Хариет, трябва да ме сложите в леглото — нареди малката господарка. — Запитайте къде ми е леглото.

Хариет съобщи, че вече е запитала.

— Запитайте дали ще спите при мене, Хариет.

— Не, миси — отвърна гувернантката. — Вие ще спите в една стая с тази млада дама. — И ме посочи.

Миси не стана от мястото си, но усетих, че очите й ме търсят. След няколко минутно мълчаливо оглеждане тя напусна своя ъгъл.

— Госпожо, желая ви лека нощ — рече тя на мисис Бретън; но мене отмина безмълвно.

— Лека нощ, Поли — казах аз.

Нямам нужда да си казваме лека нощ, щом ще спим в една стая — долетя отговорът, след който тя напусна гостната. Чухме как Хариет предлага да я отнесе на ръце. — Няма нужда — долетя отговорът й. — Няма нужда, няма нужда.

И малките крачка затропаха уморено нагоре.

След час, когато и аз отидох да си легна, я намерих будна. Подредила бе възглавниците така, че да поддържат облегнато мъничкото й тяло: ръцете, стиснати една в друга, почиваха тихо на чаршафа с едно спокойствие, присъщо по-скоро на възрастен, отколкото на дете. Известно време се въздържах да заговоря, но преди да духна свещта, й предложих да си легне.

— След малко — отговори.

— Но така ще настинеш, миси.

Тя взе някаква дрешка от стола до леглото и се уви с нея. Оставих я да постъпва както желае. Ослушвайки се в тъмнината, разбрах, че още плаче — плачеше сдържано, тихо и скрито.

На утринта, когато се събудих, дочух да тече вода. Виж ти! Тя беше станала и покачена на стола до умивалника, с усилие и мъка навеждаше каната (която не можеше да вдигне), за да я излее в легена. Интересно ми бе да я наблюдавам как се мие и облича — такава мъничка, усърдна и безшумна. Очевидно не бе свикнала да се оправя сама; закопчалките, връзките, секретните копчета й създаваха затруднения, които тя преодоляваше с възхитително упорство. Сгъна нощницата си, изпъна гладко покривката на леглото и като се оттегли в един ъгъл, където диплата на бялата завеса я скриваше от погледа, притихна. Надигнах се и протегнах глава да видя какво прави. Беше коленичила с чело, облегнато на ръката — разбрах, че се моли.

Гувернантката почука на вратата. Тя се стресна.

— Вече се облякох, Хариет. Облякох се сама, но ми се струва, че съм раздърпана. Оправи ме!

— Защо сте се облекли сама, миси?

— Шт! Говори тихо, Хариет, да не събудиш момичето (имаше предвид мен, която лежах със затворени очи). — Облякох се сама, та да се науча, защото ти скоро ще ме оставиш.

— Искате ли да си отида?

— Когато си ядосана, често съм се молила да си отидеш, но не и сега. Завържи добре колана ми; приглади косата ми, моля ти се.

— Коланът е вързан чудесно. Какво необикновено момиче сте вие!

— Трябва да се върже отново. Моля те, вържи го.

— Ето, готово. Когато ме няма, ще трябва тази млада госпожица да ви облича.

— В никакъв случай.

— Защо? Тя е много мила млада дама. Вярвам, че ще се държите добре с нея, миси, и няма да се показвате надменна.

— Тя няма да ме облича в никакъв случай.

— Смешно малко момиченце!

— Кривиш гребена, Хариет; пътят ми няма да е прав.

— Ах, трудно е да ви се угоди. Така добре ли е?

— Много добре. А сега, след като съм облечена, къде трябва да отида?

— Ще ви заведа в стаята за закуска.

— Хайде тогава.

Тръгнаха към вратата. Тя се спря.

— О! Хариет, защо не сме си у дома! Не ги познавам тези хора.

— Бъдете послушно дете, миси.

— Аз съм послушна, но ей тук ме боли. — И тя сложи ръка на сърцето си и с въздишка изстена: — Татко! Татко!

Аз се привдигнах и станах, за да прекъсна тази сцена, докато още бе възможно.

— Кажете добро утро на младата дама — нареди Хариет.

Тя каза „добро утро“ и излезе след гувернантката. Хариет напусна временно още същия ден, отиде на гости у свои приятели, които живееха наблизо.

Когато слязох долу, намерих Полина (детето се назоваваше Поли, но истинското му име беше Полина-Мери) да седи на масата до мисис Бретън. Пред нея имаше чаша с мляко, в ръката й, която лежеше неподвижна на масата, имаше филия хляб, но тя не ядеше.

— Как да утешим това малко създание, не зная — каза мисис Бретън. — Не хапва нищо, а както я гледам, не е и спала.

Изразих надежда, че времето и доброто отношение ще помогнат.

— Ако успее да се привърже към някого от нас, ще свикне тук, но дотогава не зная — отвърна тя.