Дъглас Адамс
Пътеводител на галактическия стопаджия — Моята библиотека

Информация (Прескачане на информацията)

Допълнителна информация (Прескачане на допълнителната информация)
Корица

Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)

Сканиране и разпознаване: Виктор

Анотация

Предложете анотация на произведението!

(Прескачане на съдържанието)

На

Джони Брок и Клеър Горст

и всички други арлингтонци

за чая, отзивчивостта и едно канапе

Някъде далече в неотбелязания на картата затънтен и рядко посещаван край на западния спирален клон на Галактиката се намира едно дребно, с нищо незабележително жълто слънце.

Около това слънце, на разстояние приблизително деветдесет и два милиона мили, обикаля една съвсем незначителна, малка синьозелена планета, чиито обитатели — произлезли от маймуната форми на живот — са така изумително изостанали, че все още смятат електронните часовници за доста хитроумно изобретение.

Тази планета има — или по-точно имаше един проблем: почти всички хора, живеещи на нея, през по-голямата част от живота си се чувствуваха нещастни. Много бяха предложенията за решаването на този проблем, но повечето се отнасяха до движението на едни малки зелени късчета хартия. И това е много странно, защото, общо взето, тези малки зелени късчета хартия съвсем не бяха нещастни.

И така, проблемът си оставаше нерешен — много хора се чувстваха зле, а повечето от тях — отвратително, включително и онези с електронните часовници.

Мнозина изказваха мнението, че поначало човечеството е допуснало голяма грешка, като е слязло от дърветата. А някои твърдяха, че дори и крачката към дърветата е била погрешна и че изобщо не е трябвало да напускат океаните.

Но ето че един ден — беше четвъртък — близо две хиляди години след като един човек бил прикован за някакво дърво заради това. че разправял колко хубаво би било, ако започнем ей тъй. за разнообразие, да бъдем добри един към друг — едно момиче, седнало само в малък ресторант в Рикмънзауърт, се сети каква е причината за всички досегашни нещастия на човечеството и прозря как светът може да стане по-добър и щастлив. Този път не можеше да има грешка, нещата непременно щяха да се оправят и повече никой за нищо нямаше да бъде приковаван.

За жалост обаче, преди момичето да успее да се добере до телефон, за да сподели с някого идеята си, се случи едно ужасно и глупаво нещастие и тя безвъзвратно пропадна.

Но това тук не е разказ за нея.

Това е разказ за онова ужасно и глупаво нещастие и някои от неговите последици.

Този разказ е и за една книга, една книга, наречена ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ — книга, която не е писана и никога не е издавана на Земята и за която до деня на ужасното нещастие ни един земен жител не бе нито чувал, нито пък я бе виждал.

И все пак това бе една наистина забележителна книга.

Всъщност навярно най-забележителната книга, излязла някога от великата издателска корпорация на Малката мечка — но и за нея ни един земен жител никога не бе чувал.

Това е не само една наистина забележителна книга, тя се радва и на голям успех — по-популярна е от КНИГА ЗА ВСЕКИ НЕБЕСЕН ДОМ. по-търсена от КАКВО ДА ПРАВИМ ПРИ НУЛЕВА ГРАВИТАЦИЯ — НОВИ ПЕТДЕСЕТ И ТРИ СЪВЕТА, и е по-нашумяла от Уулон-Колъфидовия знаменит философски труд в три тома: В КАКВО СБЪРКА БОГ; ЗА НЯКОИ ОТ НАЙ-ГОЛЕМИТЕ ГРЕШКИ НА БОГ: ВСЪЩНОСТ ЩО ЗА ЛИЧНОСТ Е БОГ?

В много от по-напредничавите цивилизации от Външния Източен край на Галактиката ПЪТЕВОДИТЕЛЯТ вече е изместил великата ЕНЦИКЛОПЕДИЯ ГАЛАКТИКА като настолна съкровищница на целокупното знание и мъдрост, защото въпреки големите пропуски и многобройните съмнителни — или поне крайно неточни — сведения той превъзхожда по-стария и по-традиционен труд в две важни отношения.

Първо, той е малко по-евтин; и, второ, на корицата му с големи приветливи букви са изписани думите БЕЗ ПАНИКА.

Но разказът за този ужасен и глупав четвъртък, разказът за необикновените последици от него и разказът за неразривната връзка между тези последици и гореспоменатата книга започва твърде обикновено.

Започва с една къща.

 

ГЛАВА I

Къщата се намираше на малко възвишение в самия край на селото. Издигаше се съвсем самотна и от нея се откриваше красив изглед към ширналите се нивя на Югозападна Англия. В никакъв случай не бе някаква забележителна къща — на около тридесет години, нисичка, квадратеста, с четири прозореца отпред, тъй размерени и симетрично разположени, че успяваха по един съвършен по своему начин да не радват окото.

Единственият човек, за когото къщата имаше някакво по-особено значение, бе Артър Дент — и то само защото самият той живееше в нея. Живееше там от около три години, откак напусна Лондон, който го правеше нервен и раздразнителен. Той също бе на около трийсет години, висок, тъмнокос и все нещо го безпокоеше. А най-много го безпокоеше това, че хората постоянно го питаха защо има неспокоен вид. Работеше в местното радио и непрекъснато разправяше на приятелите си, че това е много по-интересно, отколкото вероятно си мислят. Така си и беше — повечето му приятели работеха в рекламата.

Сряда вечерта бе валял проливен дъжд, пътеката беше мокра и кална, но четвъртък сутринта слънцето се показа ярко и чисто и огря къщата на Артър Дент за сетен — както се оказа — път.

Артър все още не бе напълно проумял, че общината иска да я събори и на нейно място да построи околовръстен път.

В осем часа сутринта в четвъртък Артър не се чувстваше много добре. Събуди се със замаяна глава, стана, тръгна замаяно из стаята, отвори прозореца, видя един булдозер, намери чехлите си и се отправи към банята, за да се измие.

Малко паста за зъби върху четката — ето така. Сега търкай.

Огледалото за бръснене гледаше към тавана. Нагласи го. За миг през прозореца на банята в него се отрази втори булдозер. Нагласено както трябва, огледалото отразяваше наболата брада на Артър Дент. Обръсна я, изми се, избърса се и се отправи към кухнята, за да сложи нещо вкусно в устата си.

Чайник, контакт, хладилник, мляко, кафе. Прозявка.

Думата БУЛДОЗЕР се залута в ума му, като търсеше нещо, с което да се върже.

Булдозерът пред кухненския прозорец беше доста голям.

Загледа се в него.

„Жълт“ — каза си той и се отправи обратно към спалнята, за да се облече.

Като минаваше покрай банята, се спря и изпи една голяма чаша вода, после втора. Започна да подозира, че го мъчи махмурлук. Ама откъде тоя махмурлук? Да не би да е пил предната вечер? „Трябва да съм пил“ — рече си той. В огледалото за бръснене се мярна някакъв отблясък. „Жълт“ — каза си той и продължи към спалнята.

Спря и се замисли. Кръчмата, сети се Дент. Ами да, кръчмата. Смътно си спомни, че се бе ядосвал, ядосвал се бе за нещо, което му се струваше важно. Разправял бе на хората там за това нещо, разправял им бе, изглежда, надълго и нашироко, защото най-ярко си спомняше безразличието, изписано върху лицата им. Нещо за нов околовръстен път, за който току-що бе научил. Уж от месеци било оповестено, а, изглежда, никой нищо не беше чувал за него. Смешна работа. Изпи глътка вода. Решил бе, че всичко ще се оправи — никой не го искаше този околовръстен път и общината нямаше основание да го налага. Всичко щеше да се оправи.

Но, майко мила, какъв махмурлук му бе докарала тази история. Огледа се в огледалото на гардероба. Изплези език. „Жълт“ — си каза той. Думата ЖЪЛТ се залута в главата му, като търсеше нещо, с което да се върже.

Петнайсет секунди по-късно той бе излязъл от къщтата и лежеше пред един голям жълт булдозер, който напредваше по пътеката на неговия двор.

 

Мистър Л. Просър беше, дето се вика, най-обикновен човек. С други думи — двунога форма на живот на въглеродна основа, произлязла от маймуната. По-конкретно той беше четиридесетгодишен, дебел, неугледен и работеше в местната община. Колкото и да е странно, макар и самият той да не го знаеше, по бащина линия бе пряк потомък на Чингиз хан, ала безчетните поколения и смешения на раси оттогава досега тъй бяха преплели гените му, че не притежаваше никакви присъщи на монголоидната раса черти — от могъщия си праотец мистър Л. Просър бе наследил само подчертано дебелия тумбак и склонността да носи малки кожени шапки.

В никакъв случай не бе велик воин — всъщност той бе един неспокоен и измъчен човек. А днес бе особено неспокоен и измъчен, защото срещаше сериозни трудности при изпълнението на служебните си задължения — те изискваха от него до края на деня да има грижата къщата на Артър Дент да бъде съборена.

— Не бива така, мистър Дент — каза той. — Знаете, че не можете да спечелите. Не можете вечно да лежите пред булдозера.

Опита се да накара очите си да заблестят свирепо, но те изобщо не го послушаха.

Артър си лежеше в калта и пошляпваше срещу него.

— Хич не ме е грижа — каза той, — пък ще видим кой пръв ще ръждяса.

— Боя се, че трябва да се примирите — каза мистър Просър и като хвана кожената си шапка, започна да я върти на върха на главата си. — Този околовръстен път трябва и ще бъде построен!

— За пръв път го чувам — каза Артър. — А защо трябва да бъде построен?

Мистър Просър му се закани с пръст, но след малко се отказа и отново го скри.

— Как така защо трябва да бъде построен? — каза той. — Става дума за околовръстен път. А околовръстни пътища трябва да се строят.

Околовръстните пътища са съоръжения, които дават възможност на едни хора да се придвижват страшно бързо от точка А до точка Б, докато други хора се придвижват страшно бързо от точка Б до точка А. Хората, живеещи в точка В, която е разположена точно между двете, често си задават въпроса какво й е толкоз хубавото на точка А, че толкова много хора от точка Б горят от желание да отидат там, и какво й е пък толкоз хубавото на точка Б, че толкова много хора от точка А горят от желание да отидат там. Често им се дощява хората най-сетне и веднъж завинаги да решат къде по дяволите искат да бъдат.

На мистър Просър му се щеше да бъде в точка Г. Точка Г не бе някое конкретно място, а просто което и да е уютно местенце, много, много далеч от точките А, Б и В. Щеше му се да си има малка хубава къщичка с две секири над портата и да прекарва дълги приятни часове в точка Д, т.е. в най-близката до точка Г кръчма. Жена му, разбираше се, искаше пълзящи рози, ала той държеше на секирите. Не знаеше защо — просто харесваше секири. Презрителните усмивки на булдозеристите го накараха да се изчерви от срам.

Премести тежестта си от единия крак на другия, но и на двата се чувствуваше еднакво неудобно. Очевидно някой някъде се бе оказал ужасен некадърник и не дай си боже това да бе самият той.

Мистър Просър рече:

— Вижте какво, имахте възможност да направите всякакви предложения или възражения в законния срок.

— В законния срок? — избухна Артър. — В законния срок ли? Че аз за пръв път чух за тая работа от оня майстор, който пристигна в къщата ми вчера сутринта. Питам го аз прозорците ли е дошъл да почисти, той ми вика не, дошъл съм да съборя къщата. Но, разбира се, не ми го каза веднага. О, не! Първо избърса няколко прозореца, за което ми взе една петачка. И чак тогава ми го съобщи.

— Но, мистър Дент, проектите бяха на разположение в местния проектантски отдел в продължение на девет месеца.

— О, да, разбира се! Щом научих, отидох право там да ги видя — още вчера следобед. Ама вие не сте се потрудили чак толкова да насочите вниманието ни към тях, нали? Ей така, просто да кажете нещо на някого.

— Но проектите бяха изложени…

— Изложени ли? В последна сметка се наложи да сляза чак в мазето, за да ги открия.

— Ами там се намира отделът, където са изложени.

— С електрическо фенерче.

— Сигурно са откраднали крушките.

— И стълбището ли?

— Ама вижте, нали все пак ги открихте?

— Да — каза Артър, — така е. Бяха изложени на дъното на един заключен канцеларски шкаф, забутан в заключена тоалетна с надпис на вратата ВНИМАНИЕ, ЛЕОПАРД!

Над главите им мина облак. Сянката му падна върху Артър Дент, който лежеше, подпрян на лакътя в студената кал. Падна и върху къщата на Артър Дент. Мистър Просър я огледа неодобрително.

— Не може да се каже, че е кой знае колко хубава къща — отбеляза той.

— Съжалявам, но на мен ми харесва.

— И околовръстният път ще ви хареса.

— О, я млъкнете! — каза Артър Дент. — Млъкнете и се махайте оттук заедно с проклетия си околовръстен път. Много добре знаете, че правото е на моя страна.

Устата на мистър Просър се отвори и затвори няколко пъти и през това кратко време в съзнанието му нахлуха необясними, но ужасно привлекателни видения:

къщата на Артър Дент — обхваната от буйни пламъци, а самият Артър бяга, крещейки от горящите й развалини с най-малко три тежки копия, стърчащи от гърба му. Подобни видения често измъчваха мистър Просър и го правеха доста неспокоен. За момент той изгуби дар слово, но бързо се съвзе.

— Мистър Дент — поде той.

— А, вие ли сте? Слушам ви — каза Артър.

— Искам да ви изясня някои факти. Имате ли представа колко ще пострада онзи булдозер и какви ще бъдат последствията за него, ако наредя да мине право през вас?

— Какви? — попита Артър.

— Съвсем никакви — отвърна мистър Просър и се отдалечи ядосано, като се чудеше защо главата му е пълна с хиляда космати конници, до един крещящи по него.

 

По някаква случайност СЪВСЕМ НИКАКВИ бяха и подозренията на произлезлия от маймуната Артър Дент, че един от най-близките му приятели не е произлязъл от маймуната и е всъщност от една малка планета в околностите на Бетелгиус, а не от град Гилдфорд, както често твърдеше.

Артър Дент никога, ама никога не бе допускал това.

Този негов приятел за пръв път бе стъпил на планетата Земя преди около петнадесет години, бе положил доста усилия, за да се слее със земното общество — при това, трябва да признаем, твърде успешно. Например през всичките тези петнадесет години се е представял за безработен актьор — това звучеше достатъчно правдоподобно.

Допуснал бе обаче една глупава грешка, и то защото беше попретупал предварителната си подготовка. Информацията, която бе събрал, го бе подвела да си избере името „Форд Префект“[1] като най-удачно поради своята незабележителност.

Не бе забележително висок, чертите на лицето му бяха приятни, без да са забележително красиви. Косата му беше остра, червеникава и вчесана назад. Кожата на лицето му изглеждаше обтегната от носа назад. Имаше нещо странно в него, но беше трудно да се каже точно какво. Може би това, че очите му примигваха рядко и когато човек разговаряше малко по-дълго с него, очите му започваха неволно да сълзят вместо неговите. А може би това, че усмивката му беше малко прекалено широка и човек добиваше ужасяващото чувство, че се кани да те сграбчи за гърлото.

Повечето от приятелите, с които се бе сближил на планетата Земя, го считаха за особняк, но от безобидните — един необуздан пияч с някои доста странни навици. Така например имаше навика да се появява неканен на студентски събирания, напиваше се безобразие и започваше да се заяжда с всеки астрофизик, когото успееше да докопа, докато накрая го изритваха навън.

Понякога изпадаше в странен унес и като хипнотизиран се взираше в небето, докато някой го запитате какво прави. Тогава се сепваше виновно, ала след миг се овладяваше и пак се ухилваше.

— Ами гледам да видя някоя летяща чиния — шегуваше се той и всички се засмиваха и го питаха каква точно летяща чиния очаква да види.

— Зелена — отвръщаше той с лукава усмивка, после се изсмиваше лудешки и изведнъж хукваше към най-близкия бар, където поръчваше страшно много пиене и черпеше всички наред.

Подобни вечери обикновено завършваха зле. Напиваше се до козирката с уиски, усамотяваше се в ъгъла с някое момиче и му обясняваше завалено, че, откровено казано, цветът на летящата чиния не е от голямо значение.

По-късно, докато се клатушкаше почти в безсъзнание из нощните улици, често питаше минаващите полицаи дали знаят пътя за Бетелгиус. Обикновено полицаите му казваха нещо в смисъл: „Не мислите ли, сър, че е време да се приберете вкъщи?“ „Опитвам се, миличък, опитвам се“, неизменно отвръщаше Форд в тези случаи.

Всъщност това, което в действителност търсеше с поглед, когато се взираше до забрава в небето, бе каквато и да е летяща чиния. А казваше зелена, защото зелен бе цветът на традиционната космическа униформа на бетелгиуските търговски разузнавачи.

Форд Префект жадуваше да се появи каквато и да е летяща чиния, защото петнадесет години са твърде много, ако си заседнал където и да е, особено пък на едно такова неописуемо тъпо място като планетата Земя.

На Форд много му се щеше в най-скоро време да се появи някаква летяща чиния, защото знаеше как да стопира летящи чинии и да се вози на тях. Знаеше също как могат да се видят Чудесата на Вселената за по-малко от трийсет алтериански долара на ден.

В действителност Форд Префект беше странствуващ изследовател, натоварен да събира материали за онази изключително забележителна книга ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ.

Човешките същества лесно се адаптират и до обяд в живота около Артъровата къща настъпи определен порядък. Избраната от Артър роля бе да си лежи и пошляпва в калта и от време на време да настоява да се види със своя адвокат или с майка си, или да получи една хубава книга: избраната от мистър Просър роля бе да прави периодични опити да вразумява Артър чрез някой нов убедителен довод, приказки от рода на „за благото на народа“ или „необходимостта от прогреса“, или пък „Те и мойта къща я събориха веднъж, ама аз дори не се обърнах да я погледна“, а също и чрез други най-различни ласкателства и закани; избраната от булдозеристите роля бе да седят и да си пият кафето и да тълкуват профсъюзните наредби, за да видят дали не могат да извлекат материални облаги от създалата се ситуация.

Земята се движеше бавно по установения си път.

Слънцето започваше да втвърдява калта, в която Артър лежеше.

Още веднъж по него мина една сянка.

— Здравей, Артър — изрече сянката.

Артър вдигна поглед, примижа срещу слънцето и с изненада откри, че над него се е изправил Форд Префект.

— О, Форд! Здрасти! Как си?

— Добре съм — отвърна Форд. — Слушай, имаш ли някаква работа?

— Работа ли? — извика Артър. — Ами налага ми се да полежа пред тези булдозери, защото, ако се махна, ще съборят къщата ми. Но като изключим това, сякаш нямам.

На Бетелгиус не познават сарказма и ако не внимаваше, Форд Префект често не успяваше да го долови.

— Добре тогава — каза той. — Къде можем да поговорим?

— Какво? — каза Артър Дент.

В продължение на няколко секунди Форд сякаш забрави за него и впери поглед в небето, също като заек, който „се опитва“ да бъде прегазен от кола. И след това изведнъж приклекна до Артър.

— Непременно трябва да поговорим — каза той настоятелно.

— Добре — отвърна Артър, — казвай.

— А и да пийнем — продължи Форд. — Жизненоважно е да поговорим и да пийнем. Веднага. Да отидем в селската кръчма.

Отново се взря в небето — напрегнато, очаквателно.

— Абе ти не разбираш ли? — извика Артър и посочи към Просър. — Онзи човек иска да събори къщата ми!

Форд го изгледа объркано.

— А не може ли да го направи, ако те няма? — попита той.

— Но аз не искам да я събори!

— Аха.

— Слушай. Форд, какво ти става? — каза Артър.

— Нищо. Нищо не ми става. Слушай сега — трябва да ти кажа най-важното нещо, което някога си чувал. Веднага. И трябва да ти го кажа в пъвницата „Кон и коняр“.

— Но защо?

— Защото ще ти е нужно добре да си пийнеш.

Форд впи поглед в Артър и Артър с изненада откри, че волята му започва да отслабва. Не можеше, разбира се, да знае, че това се дължи на една стара пиянска игра, която Форд бе научил по хиперкосмическите пристанища, обслужващи мадранитните минни пояси на звездната система Орион Бета.

Играта донякъде напомня земната игра, наречена канадска борба, и се играе по следния начин:

Двамата съперници сядат от двете страни на масата с по една чаша пред всеки от тях.

По средата се поставя бутилка Джанксова ракия (същата, дето е увековечена в онази древна песничка на орионските миньори: „Не, не ми наливай веч от тая стара Джанксова ракия,// че свят ще ми се вие// и знам ли що ще плещя// и очите ще облещя// и може би дори// ей тъй ще си издъхна,// ала налей ми пак от тая грешна стара Джанксова ракия“).

След това и двамата съперници съсредоточават волята си върху бутилката, като се опитват да я наклонят и да отлеят от ракията в чашата на противника, който след това трябва да я изпие.

После бутилката отново се пълни. Играта се повтаря. След това пак.

Започнеш ли веднъж да губиш, вероятно ще продължиш да губиш, защото, между другото, Джанксовата ракия потиска телепсихичните способности.

След като се изконсумира едно предварително уточнено количество алкохол, губещият е длъжен да се подложи на някакво унизително наказание, най-често свързано с физиологическата дейност на човека.

Обикновено Форд Префект играеше, за да губи.

 

Форд продължаваше да се взира в Артър и на него започна да му се струва, че все пак му се ходи в пивницата „Кон и коняр“.

— Но какво ще стане с къщата ми…? — попита той плачливо.

Форд премести погледа към мистър Просер и изведнъж му хрумва хитра идея.

— Къщата ли иска да ти съборя?

— Да, иска да построи…

— Но не може, защото си легнал пред булдозерите му.

— Да, и…

— Убеден съм, че ще се разберем с него — каза Форд. — Извинете, може ли за момент? — провикна се той.

Мистър Просър (които в момента спореше с представител на булдозеристите за това, дали Артър Дент представлява опасност за душевното им здраве и ако е така, каква ще е надницата им) се огледа. Изненада се и малко се разтревожи, като видя, че Артър не е сам.

— Да? Кажете — извика той. — Да не би мистър Дент да се е вразумил?

— Бихме ли могли засега — провиква се Форд — да предположим, че все още не е?

— Ами добре — въздъхна мистър Просър.

— Да предположим също — каза Форд, — че ще лежи тук цял ден.

— Добре, и?

— И хората ти цял ден ще се мотаят н нищо няма да правят.

— Може би, може би…

— Ами ако тъй и тъй си се примирил с това, всъщност на теб не ти е необходимо той да лежи тук през цялото време, нали така?

— Какво?

— Не ти е необходимо — поясни Форд търпеливо — неговото присъствие тук.

Мистър Просър се замисли над това.

— Ами всъщност не… — каза той — не може да се каже, че ми е необходим…

Просър се смути. Помисли си, че логиката на единия от двамата нещо куца.

— Ами в такъв случаи — каза Форд, — ако бъдете така добър да приемете, че той е тука и не може да не е тука, двамата с него бихме могли да отскочим до кръчмата за половин час. Как ви звучи това?

На мистър Просър му се стори, че това е напълно налудничава идея.

— Струва ми се, че е напълно разумно — отвърна той убедително, като се запита кого се опитва да убеждава.

— А ако след това и вие пожелаете да отскочите за една на крак — каза Форд, — разчитайте, че и ние ще ви прикрием.

— Много ви благодаря — изрече мистър Просър, който вече не знаеше как да реагира, — много ви благодаря, наистина, много мило…

Намръщи се, сетне се усмихна, после пък се опита да направи и двете едновременно, не успя, посегна към кожената си шапка и започна припряно да я върти на темето си. Щеше му се да повярва, че току-що е постигнал успех.

— Ами тогава — продължи Форд Префект — бъдете така добър да дойдете тук и да легнете…

— Какво? — каза мистър Просър.

— О, извинете — каза Форд, — може би не бях съвсем есен. Някой все пак трябва да легне пред булдозерите, нали така? В противен случай нищо няма да ги спре да потеглят към къщата на мистър Дент, нали така?

— Какво? — повтори мистър Просър.

— Много е просто — каза Форд. — Моят клиент, мистър Дент, твърди, че ще престане да лежи тук в калта единствено при условие, че вие дойдете и заемете мястото му.

— Какви ги говориш? — попита Артър, но Форд го срита с обувката си, за да млъкне.

— Вие искате — каза Просър, като изговаряше думите бавно, за да осмисли тази нова мисъл — аз да отида и легна там…

— Да.

— Пред булдозера?

— Да.

— Вместо мистър Дент?

— Да.

— В калта.

— Да, както се изразихте, в калта.

Веднага щом мистър Просър осъзна, че в края на краищата е губещата — и то напълно — страна, от раменете му сякаш се смъкна огромен товар: това по му приличаше на света — такъв, какъвто го познаваше. Въздъхна.

— И в замяна на това вие ще заведете мистър Дент до онази кръчма.

— Да — каза Форд, — точно така.

Мистър Просър направи няколко несигурни крачки напред и спря.

— Обещавате ли? — попита той.

— Обещавам — отвърна Форд и се обърна към Артър.

— Хайде — каза му той, — ставай и направи място на човека да легне.

Артър се изправи с чувството, че всичко това става насън.

Форд подкани Просър с жест и той малко тъжно, непохватно седна в калта. Струваше му се, че целият му живот е някакъв странен сън, а понякога се питаше и кой всъщност го сънува и дали му се харесва. Калта обгърна седалището и ръцете му и започна да влиза в обувките му.

Форд го изгледа строго.

— И никакви опити къщата на мистър Дент да се събори тайничко, докато го няма. Разбрахме ли се? — каза той.

— И през ум не ми е минавало — възмути се Просър, — изключено е дори да ми хрумне такава мисъл — продължи той, като се излегна назад.

Видя, че към него се приближава представителят на профсъюза на булдозеристите, отпусна глава назад и затвори очи. Опита се да подреди доводите си, с които да докаже, че той самият в момента не представлява опасност за душевното им здраве. Но съвсем не бе уверен в това — главата му сякаш бе пълна с грохот, коне, пушеци и мирис на кръв. Това се случваше винаги, когато се чувствуваше потиснат и онеправдан, и досега не бе успявал да си го обясни. В някое по-висше измерение, за което ние нищо не знаем, могъщият хан ревеше от ярост, ала мистър Просър само потреперваше вяло и хленчеше. Усети някакво леко смъдене от течността, насъбрала се под клепачите му. Бюрократични неразбории, сърдити хора, легнали в калта, мистериозни непознати, обиждащи го необяснимо защо, и най-сетне една цяла безименна армия конници, които му се смеят — и всичко това е в главата му! Какъв ден!

Какъв ден! Форд Префект знаеше, че това, дали къщата на Артър ще бъде съборена или не, е толкова важно, колкото и здравословното състояние на бъбреците на кучето Динго.

Артър обаче продължаваше да се безпокои.

— Но можем ли да му имаме доверие? — попита той.

— Лично аз бих му имал доверие до свършеха на света — отвърна той.

— Да, разбира се — каза Артър, — и колко време остава дотогава?

— Около дванадесет минути — отвърна той. — хайде, трябва да пийна нещо.

 

ГЛАВА II

Ето какво пише в ЕНЦИКЛОПЕДИЯ ГАЛАКТИКА относно алкохола. Пише, че алкохолът е безцветна летлива течност, която се образува при ферментацията на захарите; отбелязва също и опияняващото му действие върху някои форми на живот на въглеродна основа.

В ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ също се споменава за алкохола. В него пише, че най-хубавата от всички съществуващи напитки е Пангалактическия гаргаробластер.

Пише също, че въздействието на Паигалактичесхия гаргаробластер е като да ти пръснат черепа с лимоново резенче, привързано към голяма златна тухла.

В Пътеводителя пише още и на коя планета се приготвят най-хубавите Пангалактически гаргаробластери, каква е приблизителната им цена и към кои благотворителни организации можеш да се обърнеш за помощ, след като се напиеш с него.

В Пътеводителя има дори рецепта как сам да си го приготвиш:

„Взема се съдържанието на една бутилка отлежала Джанксова ракия.

Към него се прибавя една мярка вода от моретата на Сантрагннус V.

(Ах тази морска вода на Сантрагннус V, пише там. Ах тези риби от Сантрагинус!!!)

Поставете в сместа три кубчета Арктурански мегаджин и ги оставете да се разтопят (необходимо е сместа да бъде добре охладена, защото в противен случай бензолът се изпарява).

Газирайте сместа с четири литра блатен газ от Фалия, в памет на всички онези щастливи стопаджии, умрели от удоволствие из блатата на Фалия.

На върха на сребърна лъжичка отмерете екстракт от Куалактинска хипермента, събрала в себе си всички омайни ухания на тънещите в мрак Куалактински пояси — нежно сладки и мистични.

Пуснете вътре зъб на алголиански слънцетигър. Наблюдавайте как се разтваря и пръска огнената жар на алголианските слънца в самото сърце на питието.

Поръсете със замфуор.

Прибавете една маслина.

Пийте… но… много внимателно…“

ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ е много по-търсена книга от ЕНЦИКЛОПЕДИЯ ГАЛАКТИКА.

 

— Шест пинти битер[2] — каза Форд Префехт на бармана на „Кон и коняр“. — И по-бързо, моля, защото ей сега ще настъпи свършекът на света.

Барманът на „Кон и коняр“ не заслужаваше подобно отношение — той беше достопочтен възрастен мъж. Побутна очилата над носа си и запремига срещу Форд Префект.

Форд не му обърна никакво внимание и се зазяпа през прозореца, затова барманът отправи поглед към Артър, които повдигна безпомощно рамене и запази мълчание.

Ето защо барманът каза:

— Така ли, сър? Тъкмо и времето е хубаво… — и започна да пълни халбите.

Направи още един опит:

— Ще гледате ли мача следобед?

Форд извърна поглед към него.

— Не, няма смисъл — каза той и пак се обърна, за да гледа през прозореца.

— Да не би, господине, да смятате, че резултатът не буди съмнение? — попита барманът. — „Арсенал“ никакви ли шансове няма?

— Не, не — каза Форд, — чисто и просто след малко ще настъпи свършекът на света.

— О, да, сър, преди малко го споменахте — каза барманът, като погледна над очилата си, този път към Артър. — Ами ако е тъй, „Арсенал“ ще извадят голям късмет.

Форд отново го погледна, този път искрено изненадан.

— Не, не съвсем — каза той и се намръщи.

Барманът пое дълбоко въздух.

— Заповядайте, сър, шест бири — каза той.

Артър му се усмихна тъжно и отново сви рамене. Обърна се и се усмихна тъжно и на останалите в кръчмата, в случай че някой от тях бе чул за какво става дума.

Някой нищо не бе чул и никой не разбра защо им се усмихва.

Човекът, който седеше на бара до Форд, огледа двамата мъже, огледа и шестте бири, направи наум няколко светкавични аритметични операции, хареса получения отговор и една глупава и пълна с надежди усмивка цъфна на лицето му.

— Долу ръцете, те са за нас! — каза Форд и му хвърли поглед, който би накарал и алголиански слънцетигър да продължи да си гледа работата.

Форд хвърли една банкнота от пет лири на тезгяха и каза:

— Задръжте рестото.

— Какво? От петачката ли? Много ви благодаря, сър!

— Остават ви десет минути, за да ги похарчите.

Барманът реши просто да се махне за малко.

— Форд, би ли ми казал, ако обичаш, какво по дяволите става? — попита Артър.

— Хайде, пий — каза Форд, — чакат те три бири.

— Три бири? — каза Артър. — На обяд?

Човекът до Форд се ухили и закима радостно. Форд не му обърна никакво внимание.

— Времето е химера — каза той. — А времето за обяд — двойно по-голяма.

— Много умно — каза Артър. — Трябва да го изпратиш на Рийдърз Дайджест[3]. Те имат цяла страница за хора като тебе.

— Хайде, пий!

— Но защо три бири наведнъж?

— Отпуска мускулите. Ще имаш нужда от това.

— Отпуска мускулите?

— Отпуска мускулите.

Артър се загледа в бирата си.

„Днес ли нещо сбърках — каза си той, — или светът винаги е бил такъв, но съм бил прекалено затворен в себе си, за да го забележа?“

— Добре — каза Форд, — ще се опитам да ти обясня. Откога се познаваме?

— Откога ли? — Артър се замисли. — Ами от около пет години, може би шест — каза той. — Тогава повечето неща имаха разумно обяснение.

— Добре — каза Форд. — Как ще реагираш, ако ти кажа, че в действителност не съм от Гилдфорд, а от една малка планета някъде в околностите на Бетелгиус?

Артър сви рамене неопределено.

— Ами не знам — отвърна той, като отпи от бирата. — Защо, смяташ ли, че е възможно да кажеш такова нещо?

Форд се отказа. Наистина не си струваше да се занимава с това при положение, че след малко щеше да настъпи свършекът на света. Затова просто каза:

— Пий!

След това продължи с напълно естествен тон:

— След малко ще настъпи свършекът на света.

Артър отново се усмихна тъжно на всички присъстващи в кръчмата. Присъстващите го гледаха намръщено. Един човек му махна с ръка да спре да му се усмихва и да си гледа работата.

„Днес трябва да е четвъртък — помисли си Артър, като се отпусна ниско над бирата си. — Никога не съм ги разбирал тези четвъртъци.“

 

ГЛАВА III

През този именно четвъртък, едно нещо се движеше тихичко през йоносферата на много мили над повърхността на планетата; всъщност това бяха няколко неща, няколко десетки огромни жълти тежки и груби като чукани неща, големи колкото административни сгради, но тихи като птички. Рееха се спокойно и се къпеха в електромагнитните лъчи на звездата Хелиос, забавяха ход, подреждаха се и се привеждаха в готовност.

Планетата под тях почти не се досещаше за тяхното присъствие, което съвпадаше с плановете им в момента. Огромните жълти неща не бяха забелязани при Гунхили, минаха над Кейп Канаверал, без да предизвикат и едно „бип“, станциите в Ухмера и Джодрел Банк изобщо не ги засякоха и това е много жалко, защото през всичките тези години бяха търсили тъкмо такива неща.

Единственото нещо, което регистрира тяхното присъствие, бе едно малко черно устройство, наречено Суб-Ета Сенс-0-Матик, което започна да премигва тихо и незабелязано. То се гушеше в тъмната вътрешност на една кожена чанта, която Форд Префект по навик носеше обвесена през врата си. Съдържанието на Форд-Префектовата чанта наистина представлява интерес, нещата в нея биха накарали очите на всеки земен физик да изхвръкнат от орбитите им, затова той ги криеше под два оръфани ръкописа на пиеси, за които твърдеше, че чакат одобрение. До Суб-Ета Сенс-0-Матика и ръкописите се намираше и неговият Електронен палец — една къса дебела черна пръчка, с гладка матова повърхност с няколко плоски бутона и скали в единия край, тук беше и едно устройство, което доста напомняше големичък електронен калкулатор. Върху него имаше стотина миниатюрни плоски бутончета и екран с площ четири квадратни инча, на който в миг можеше да бъде показана коя да е от общо милион „страници“. Изглеждаше умопобъркващо сложно нещо и това бе една от причините върху удобната пластмасова калъфка, в която се съхраняваше, с големи приветливи букви да бъдат изписани думите: БЕЗ ПАНИКА. Другата причина бе, че това устройство всъщност представляваше най-забележителната от всички книги, излезли някога от великата издателска корпорация на Малката мечка — ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ. А причината да бъде публикувана във вид на суб-мезонно микроелектронно устройство бе, че ако беше отпечатана като обикновена книга, на междузвездния стопаджия щяха да са му нужни няколко неудобни големи сгради, в които да я носи със себе си.

Под всичко това в чантата на Форд Префект имаше няколко химикалки, бележник и една големичка хавлия, купена от универсалния магазин Маркс и Спенсър.

ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ дава следните сведения по въпроса за хавлиите.

Хавлията, пише там, е навярно най-полезното нещо, което един междузвезден стопаджия може да притежава. На първо място тя е много ценна в чисто практическо отношение — можеш да се загърнеш с нея, за да се топлиш, докато подскачаш по мразовитите луни на Джаглан Бета; можеш да легнеш върху нея на плажа, покрит с жарък мраморен пясък, и да дишаш опияняващия морски въздух на Сантрагинус V; можеш да подремнеш под нея и под звездите, огряващи с яркочервените си лъчи пустинния свят на Кактафун; би могъл да я опънеш като платно на минисал по ленивите тежки води на реката Мот; намокрена, ще ти послужи и в ръкопашен бой; можеш да си завиеш главата с нея, за да не дишаш отровните изпарения или за да не срещнеш погледа на кръвожадния звяр Бъгблатер от Траал (едно невероятно глупаво животно, което си мисли, че ако ти не го виждаш и то не може да те види — но макар и тъпо като галош, то е много, много кръвожадно); ако изпаднеш в беда, можеш да я размахаш над главата си в знак, че се нуждаеш от помощ, и, разбира се, можеш да се избършеш с нея, ако все още ти се струва достатъчно чиста.

Но преди всичко, тя е изключително ценна в психологическо отношение. Кой знае защо, ако един страг (страг = нестопаджия) открие, че стопаджията носи хавлията със себе си, автоматично стига до заключението, че си има и четка за зъби, кърпа за лице, сапун, кутия с бисквити, манерка, компас, карта, кълбо, капан, спрей против комари, екипировка за дъждовно време, космическо облекло и т.н., и т.н… При това страгът е готов с удоволствие да заеме на стопаджията кое да е от всички тези, а и дузина други неща, които стопаджията случайно може да е „загубил“. Ето как разсъждава страгът: онзи, който е способен да преброди надлъж и нашир галактиката, и то на стоп, да изнемогва, да мизерствува, да се сблъсква с невероятни трудности, да ги преодолява и все още да знае къде му е хавлията, е явно човек, с когото си длъжен да се съобразяваш.

Така се е зародил един израз, станал вече класически в стопаджийския жаргон. Например: „Хей, сас ли го онзи хупи Форд Префект? Те това се казва фруд — наистина знае де му е хавлията (сас = зная; чувал съм за; срещал съм; правя любов с; хупи = наистина прибран човек: фруд = ама наистина страшно прибран човек).“

 

Гушнало се кротичко върху хавлията във Форд-Префектовата чанта, Суб-Ета Сенс-0-Матика започна да примигва по-начесто. Много мили над повърхността на планетата огромните жълти неща започнаха да се разгръщат в боен ред. В Джодрел Банк някой реши, че е време за чаша хубав освежителен чай.

 

— Носиш ли си хавлията? — изведнъж попита Форд Префект.

Артър, който се мъчеше над третата си бира, се обърна към него.

— Какво? Не… Защо, трябваше ли? — Вече се бе отказал да се изненадва, явно нямаше смисъл.

Форд раздразнено цъкна с език.

— Хайде, пий — подкани го той.

В този миг отвън се чу притъпения грохот от някакво срутване и той взе връх над приглушените разговори в кръчмата, над шума, идещ от грамофона-автомат, и над звуците откъм мъжа до Форд, който хълцукаше над уискито, което Форд в последна сметка му бе поръчал. Артър се задави с бирата и скочи на крака.

— Какво става? — изквича той.

— Спокойно — каза Форд, — още не са почнали.

— Слава богу — каза Артър и се отпусна.

— Струва ми се, че просто събарят къщата ти — отбеляза Форд, като изгълта остатъка от последната си бира.

— Какво? — изкрещя Артър. Изведнъж Фордовата магия престана да му действува. Артър хвърли безумен поглед наоколо и изтича до прозореца. — Божичко, истина е! Мойта къща събарят. Форд, какво по дяволите правя аз в тази кръчма?

— Сега вече едва ли има някакво значение — каза Форд. — Остави ги да си направят кефа.

— Кефа? — изквича Артър. — Кефа! — и метна поглед навън, за да провери дали говорят за едно и също нещо.

— Ще им дам аз един кеф! — изрева той и изтърча навън, като застрашително размахваше една почти празна халба. Този ден никой в кръчмата не изпитваше приятелски чувства към него.

— Спрете, вандали! Доморушители такива! — крещеше Артър. — Спрете най-сетне, визиготи полупобъркани!

Налагаше се Форд да го последва. Обърна се бързо към бармана и го помоли за четири пакетчета фъстъци.

— Заповядайте, сър — каза барманът и хвърли пакетчетата върху тезгяха, — двайсет и осем пенса, ако обичате.

Форд обичаше — даде на бармана още една банкнота от пет лири и му каза да задържи рестото. Барманът погледна първо банкнотата, после и Форд. Изведнъж започна да трепери: за миг изпита едно чувство, което не можа да си обясни, защото до този момент никой на Земята не бе го изпитвал.

В миговете на върховно напрежение всички съществуващи форми на живот издават някакъв едва доловим подсъзнателен сигнал. Този сигнал просто събужда ясното и почти затрогващо усещане за това колко далеч се намира това същество от родното си място. На Земята е невъзможно да се отдалечиш на повече от шестнадесет хиляди мили от родното си място, което в края на краищата не е кой знае колко много, затова тези сигнали са прекалено слаби, за да бъдат долавяни.

В момента Форд Префект беше ужасно напрегнат, а родното му място се намираше на 600 светлинни години оттук в близките околности на Бетелгиус.

Барманът за миг се олюля, когато върху му се стовари това страховито, непонятно усещане за отдалеченост. Не разбра какво означава това, но вече погледна Форд Префект с едно ново чувство на респект, почти страхопочитание.

— Сериозно ли говорите, сър? — попита той шепнешком, след което в кръчмата настана пълна тишана. — Наистина ли мислите, че ще настъпи свършекът на света?

— Да — отвърна Форд.

— Днес следобед ли?

Форд вече се бе овладял и отново възприе присмехулния си тон.

— Да — каза той весело, — след по-малко от две минути, според моите изчисления.

Барманът не можеше да повярва, че води този разговор, така както не можеше да повярва, че бе изпитал онова усещане преди малко.

— А не може ли да се направи нещо? — попита той.

— Не, не може — отвърна Форд, като пъхаше фъстъците в джоба си.

Изведнъж в притихналата кръчма някой се изсмя дрезгаво, като че всички бяха оглупели.

Мъжът, който седеше до Форд, беше вече успял да се понакърка. Очите му се запромъкваха бавно към Форд.

— Струва ми се — каза той, — че ако настъпва свършекът на света, се препоръчва човек да легне на земята и да си нахлузи книжна торбичка на главата или нещо подобно.

— Ами направете го, щом искате — каза Форд.

— В казармата тъй ни учеха — каза човекът и очите му поеха по дългия път обратно към чашата с уиски.

— Това помага ли? — попита барманът.

— Не — отвърна Форд и му се усмихна дружелюбно. — А сега моля да ме извините — додаде той, — но трябва да тръгвам.

Махна с ръка и излезе.

Тишината в кръчмата продължи още миг-два и след това бе нарушена от мъжа с дрезгавия смях, който отново му даде воля. Момичето, което бе замъкнал в кръчмата, бе успяло хубавичко да го намрази през последния час и навярно щеше да е страшно доволно, ако знаеше, че след около минута и половина той изведнъж щеше да се изпари и превърне в облаче водород, озон и въглероден окис. Когато настъпи този момент обаче, то самото щеше да е твърде заето със собственото си изпаряване, за да има време да се порадва.

Барманът се прокашля. За своя изненада се чу да казва:

— Последни поръчки, моля.

 

Огромните жълти апарати започнаха да се спускат надолу, като постепенно увеличаваха скорост.

Форд знаеше, че се намират там, горе. И това никак не му се нравеше.

Артър тичаше по пътеката и малко оставаше да стигне до къщата си. Не усещаше как изведнъж стана много студено, не усещаше, че излезе вятър, не забеляза и внезапния нелеп пороен дъжд. Не забелязваше нищо друго освен верижните булдозери, които пълзяха върху развалините, където допреди малко се издигаше неговата къща.

— Варвари с варвари! — крещеше той. — Ще дам под съд общината и ще им взема последното пени! Ще накарам да ви обесят, изкормят и разчекнат! И да ви нашибат с камшик! И ще врите в казана, докато … докато … докато ви приседне.

Форд тичаше след него много бързо. Много, много бързо.

— И след това ще повторя всичко отначало! — крещеше Артър. — И като свърша, ще събера мъничките парченца, останали от вас, и ще започна да СКАЧАМ върху тях!

Артър изобщо не забеляза, че булдозеристите се разбягаха от машините; не забеляза и това, че мистър Просър се взира уплашено в небето. А мистър Просър бе забелязал, че някакви огромни жълти неща се появяват с вой иззад облаците. Невъзможно големи жълти неща.

— И ще продължа да скачам върху тях — крещеше Артър и тичаше, — докато ми излязат пришки на краката или докато измисля нещо още по-ужасно, а след това…

Артър се препъна и падна с главата напред, претъркули се и остана да лежи по гръб. Най-сетне забеляза, че става нещо. Пръстът му се стрелна нагоре.

— Какво, по дяволите, е това? — изкрещя той.

Каквото и да бе, чудовищно жълтото нещо префуча над главите им, раздра небесата с убийствен трясък и отскочи в далечината, а зеещите небеса зад него се събраха с такъв грохот, че ушите на хората се навряха чак в петите.

Появи се още едно такова нещо и направи абсолютно същото, само че по-гръмко.

Трудно е да се каже какво точно правеха хората в този момент на повърхността на планетата, защото и те самите не знаеха какво правят. Нямаше логика в ни едно от действията им — тичаха, за да се скрият в къщите, тичаха, за да избягат от къщите, крещяха нечуто сред адския шум. Улиците в градовете по целия свят се изпълниха с хора. Шумът връхлетя върху колите, те се наблъскаха една в друга, след това като приливна вълна заля хълмове и долини, пустини и океани и сякаш смаза всичко, върху което се стовари.

Един-единствен човек стоеше неподвижен и наблюдаваше небето с ужасна тъга в очите и гумени тампони в ушите. Много добре разбираше какво става — разбрал го бе още когато неговият Суб-Ета Сенс-0-Матик започна да премигва до възглавницата му предната нощ и го стресна в съня му. Именно това бе очаквал през всичките тези години, но когато дешифрира сигнала, седнал сам в полутъмната си малка стаичка, обхвана го хлад и нещо стегна сърцето му.

От всички същества в цялата галактика, които можеха да дойдат и кажат едно голямо „здравей“ на планетата Земя, тъкмо Вогоните ли се намериха!

И все пак поне беше наясно какво трябва да направи. Точно когато корабите на вогоните преминаваха с вой високо над него, той отвори кожената си чанта. Изхвърли ръкописа на „Йосиф и чудното цветно палто на мечтите“, изхвърли и ръкописа на „Господът магьосник“ там, където отиваше, нямаше да има нужда от тях. Всичко беше готово, всичко бе подготвено. Знаеше къде се намира хавлията му.

 

Изведнъж над Земята се стовари пълна тишина. Ако това е възможно, тя бе по-страшна и от шума. Известно време нищо не се случваше.

Огромните кораби висяха неподвижно в небето, над всички народи на Земята. Висяха неподвижни, огромни, тежки, непоклатими в небето над поруганата Земя. Много хора направо изпаднаха в шок, докато разумът се опитваше да осмисли това, което виждаха очите. Корабите висяха в небето така, както тухлите не могат.

Все още нищо не се случваше.

После се появи лек шум като шепот, ненадеен и необятен, идещ отвсякъде и всепроникващ. Всяка хай-фи уредба на света, всяко радио, всеки телевизор, всеки касетофон, всеки говорител за високи и ниски тонове, всеки усилвател на средни тонове на света тихичко се самовключи.

Всяка консервена кутия, всяка кофа за боклук, всеки прозорец, всяка винена чаша, всеки лист ръждясала ламарина се превърна в безупречен в акустично отношение резонатор.

Преди да загине, Земята щеше да има удоволствието да се наслади на най-съвършената звуковъзпроизводителна уредба, на едно наистина идеално средство за масова информация. Но по него не се чуваше ни концерт, ни музика, ни тържествени фанфари, а само едно кратко съобщение.

— Жители на Земята, моля за вашето внимание — заговори един глас, който звучеше превъзходно. Лееха се прекрасни, съвършени, квадрофонични звуци с толкова нищожно малка степен на изкривяване, че биха накарали и най-коравия смелчага да заплаче от умиление. — Към вас се обръща Простетник Вогон Джелтц от Галактическия хиперкосмически планов съвет — продължи гласът. — Както без съмнение знаете, планът за развитие на по-отдалечените райони на Галактиката предвижда построяването на хиперкосмическа магистрала през вашата звездна система и за съжаление вашата планета е една от тези, които по проект трябва да бъдат разрушени. Това ще продължи малко по-малко от две ваши земни минути. Благодаря за вниманието.

Озвучителната уредба замлъкна.

Неописуем ужас обзе всички хора на Земята. Ужасът премина бавно през насъбралите се тълпи — сякаш хората бяха железни стружки върху дървена плоскост, под която се движи магнит. Избухна паника, хората хукнаха да бягат, но нямаше къде да избягат.

Виждайки това, вогоните отново включиха уредбата. Тя каза:

— Излишно е да се правите на изненадани. Цялата проектосметна документация заедно със заповедта за разрушаване бяха на разположение в местния ви проектантски отдел на Алфа Кентавър през последните петдесет ваши земни години, тъй че имахте предостатъчно време да подадете жалба по официалния ред. Прекалено е късно сега тепърва да вдигате шум.

Уредбата отново замлъкна, но ехото продължи да се носи над Земята. Огромните кораби без никакво усилие се завъртяха бавно в небето. Откъм долната страна на всеки от тях се отвори люк — празен черен квадрат.

Изглежда, в това време някой някъде най-сетне успя да се добере до радиопредавател, улучи дължината на вълната и се обърна към корабите на вогоните с молба от името на цялата планета. Не се разбра точно какво е казал — чу се само отговорът. Озвучителната уредба изведнъж оживя. Гласът беше ядосан. Той каза:

— Какви са тези приказки сега, че никога не сте ходили на Алфа Кентавър? За бога, човечество, та тя се намира само на четири светлинни години от вас! Така де! Съжалявам, но никой не ви е виновен, че не сте се потрудили да разберете какво се прави в собствения ви район. Край! Включете лъчите за унищожение.

От люковете ливна светлина.

— Не мога да знам — каза гласът по уредбата, — проклета заспала плането! Изобщо не ми е жал за вас — и млъкна.

Настана страшна, кошмарна тишина.

Чу се страшен, кошмарен шум.

Настана страшна, кошмарна тишина.

Флотилията пътностроителни кораби на вогоните потегли плавно към осеяната със звезди мастилена бездна.

 

ГЛАВА IV

Далеч оттук, на срещуположния спирален клон на Галактиката, на петстотин хиляди светлинни години от звездата Хелиос, Зейфод Бийблброкс, президент на имперското галактическо правителство, се носеше с бясна скорост през моретата на Дамогран и бързоходната му лодка с йонен двигател примигваше и проблясваше под слънцето на Дамогран.

Дамогран горещият, Дамогран далечният, Дамогран, за когото почти никой нищо не е чувал. Дамогран, тайният дом на „Златно сърце“. Лодката продължаваше да се носи с бясна скорост по водата. Щеше да мине доста време, докато пристигне там, закъдето беше поела, защото Дамогран е една доста неудобно скроена планета. Състои се единствено от най-различни по големина пустинни острови, разделени от много красиви, но досадно обширни океани. Лодката продължаваше да се носи напред. Поради тази си топографска особеност Дамогран открай време е била необитаема планета. И тъкмо по тази причина Имперското галактическо правителство избра Дамогран за проекта „Златно сърце“ — защото бе толкова безлюден, а проектът „Златно сърце“ бе толкова секретен.

Лодката летеше и подскачаше по водите на морето, което се простираше между главните острови на единствения достатъчно голям архипелаг на планетата. Зейфод Бийблброкс бе потеглил от миниатюрния космодрум на Великденски остров (съвпадението на имената е съвсем случайно — на галактоезик „великден“ означава „малък, плосък и светлокафяв“) и пътуваше към острова на „Златно сърце“, който — също по някакво случайно съвпадение на имената — се наричаше Франция.

Едно от страничните явления, наблюдавани при разработването на проекта „Златно сърце“, бе и появата на редица нищо незначещи, съвсем случайни съвпадения.

Но съвсем не бе случайно съвпадение това, че днешният ден, денят, който бе сублимен за проекта, денят на официалното откриване, денят, в който „Златно сърце“ най-сетне щеше да бъде представен на смаяната Галактика, бе също така и велик, сублимен ден за Зейфод Бийблброкс. Заради този именно ден навремето той взе решение да се кандидатира за президент — решение, предизвикало изумление и разтърсило като мощна взривна вълна цялата Галактическа империя. Зейфод Бийблброкс? ПРЕЗИДЕНТ? ОНЗИ ли Зейфод Бийблброкс? Президент? На ГАЛАКТИКАТА? Мнозина бяха счели това за последното доказателство, че цялото знайно мироздание се бе побъркало окончателно.

Зейфод се ухили и подкара лодката още по-бързо.

Зейфод Бийблброкс — авантюристът, бившето хипи, любителят на удоволствия (мошеникът? — напълно възможно), вманиаченият самохвалко, неспособният да установи нормален човешки контакт, за когото се говореше, че съвсем е мръднал.

Президент?

Никой не се бе побъркал, поне не в този смисъл.

Само шестима души в цялата Галактика разбираха принципа, върху който се основава управлението на Галактиката, и те знаеха, че щом Зейфод Бийблброкс вече е обявил намерението си да постави кандидатурата си за президент, въпросът може да се счита почти предрешен: той бе замесен от идеалното тесто[4] за президент.

 

Това, което изобщо не можеха да разберат, бе защо Зейфод го прави.

Лодката направи остър завой, като запрати разбесняла се водна стена към слънцето.

Ето че настъпи този ден; настъпи денят, когато щяха да разберат какво крои Зейфод. Заради този именно ден Зейфод Бийблброкс стана президент. Освен това днес бе неговият двестагодишен рожден ден, но това бе просто още едно нищо незначещо случайно съвпадение.

И докато лодката подскачаше по моретата на Дамогран, той се усмихна нежно на себе си при мисълта, че го очаква един толкова прекрасен и вълнуващ ден. Отпусна се назад и обгърна с две ръце облегалката на креслото. Продължи да управлява с допълнителната си ръка, която неотдавна бе пожелал да му поставят малко под дясната с цел да ски-буксира по-добре.

— Хей — изгугука той на себе си, — ама ти наистина си бил ербап момче.

Нервите му обаче „свиреха“ по-пискливо и от пищялка.

Остров Франция е дълъг около двадесет мили, пет мили широк в средата, песъчлив и с формата на полумесец. Всъщност той не беше остров в истинския смисъл на думата, а представляваше огромен открит залив, образуван от двете дъги на полумесеца. Това впечатление се подсилваше и от факта, че вътрешната дъга се състоеше почти изцяло от високи стръмни скали. От върха на скалите в продължение на пет мили земята постепенно се спускаше надолу към отсрещния бряг.

На върха на скалите бяха застанали отговорните за посрещането официални лица.

Повечето от тях бяха инженери и учени, участвували в построяването на „Златно сърце“. Почти всички бяха хуманоиди, но тук-таме се срещаха и атоминери-влечугоиди, двама-трима зелени, подобни на силфи максимегалатици, един-двама октоподовидни физуктуралисти и един хулуву (хулуву се нарича една свръхинтелигентна отсянка на синия цвят). Всички с изключение на хулуву сияеха в многоцветните си церемониални лабораторни облекла; специално за посрещането хулуву временно бе насочено чрез рефракция към една свободно висяща призма.

Всички присъствуващи бяха обзети от изключително силно вълнение и възбуда. Съвместно и с общи усилия те вече бяха достигнали и дори минали отвъд най-далечните предели на физичните закони, бяха прекроили основната тъкан на материята, бяха насилвали, усуквали и дори престъпвали законите на вероятността и невероятността и въпреки всичко много се вълнуваха при мисълта, че ще посрещнат един човек с оранжев шарф около врата. (По традиция президентът на Галактиката носи оранжев шарф.) Дори може би нямаше да им направи кой знае какво впечатление, ако научеха с каква точно власт разполага президентът на Галактиката — никаква. Само шестима души в Галактиката знаеха, че служебните задължения на президента изискват от него не да упражнява власт, а да отвлича вниманието от нея.

Зейфод Бийблброкс изумително добре се справяше със служебните си задължения.

Тълпата, заслепена от слънцето и от превъзходния мореплавател, ахна от удивление, когато бързоходната лодка на президента префуча покрай носа и навлезе в залива. Тя искреше и проблясваше, докато се плъзгаше по водата, правейки широки плавни виражи.

В действителност изобщо не бе необходимо да се докосва до водата, защото бе стъпила върху мъглообразна възглавница от йонизирани атоми — но просто заради ефекта й бяха монтирани тънки метални криле, които можеха да се спускат във водата. Те отцепваха горния слой на водата и я запращаха със свистене във въздуха, като изравяха дълбоки бразди в морето, което бясно се разлюляваше и разпенено се свличаше зад лодката, носеща се през залива.

Зейфод страшно обичаше ефектите и нищо друго не му се удаваше така добре.

Изви рязко волана, лодката описа полукръг, плъзна се в подножието на скалата, сниши се и капна леко върху полюшващите се вълни.

След секунда Зейфод изтича на палубата, махна с ръка и се усмихна на повече от три милиарда души. Наистина, трите милиарда души не бяха там, но можеха да наблюдават всеки негов жест през очите на една малка камера-робот с триизмерно изображение, която се рееше угоднически във въздуха близо до него. Шутовските номера на президента винаги са изглеждали подозрително добре в три измерения: те и затова бяха създадени.

Отново се усмихна. Три милиарда и шестима души все още не знаеха, че днес щеше да им погоди номер, който да надмине и най-смелите им очаквания.

Камерата-робот се приближи, за да покаже в едър план по-популярната от двете му глави и той отново махна с ръка. Външният му вид беше почти хуманоиден, ако изключим допълнителната глава и третата ръка. Светлата му рошава коса стърчеше във всички посоки, сините му очи просветваха неизвестно защо, а двете му лица, както почти винаги, бяха небръснати.

Като се люлееше, подскачаше и блестеше под ослепителното слънце, до лодката доплава един прозрачен глобус, висок двадесет фута. Вътре в него висеше широка кушетка с формата на полукръг, тапицирана с прекрасна червена кожа. Колкото по-силно се люлееше глобусът, толкова по-устойчива ставаше кушетката, непоклатима като тапицирана скала. И това, както всичко останало, се правеше заради ефекта.

Зейфод прекрачи през стената на глобуса и се отпусна върху кушетката. Разпери двете си ръце встрани по облегалката, а с третата си ръка изтупа няколко прашинки от коляното си. Главите му се заоглеждаха, усмихвайки се; после вдигна краката си горе. Всеки момент, помисли си той, мога да изкрещя.

Под кълбото водата завря, закипя и изригна. Кълбото се заиздига във въздуха, подскачайки и люлеейки се върху водния стълб. Изкачваше се все по-високо и по-високо, като обливаше скалата със снопове светлина. Все повече се извисяваше върху мощната струя, а водата падаше долу и плисваше в морето на стотици футове под него.

Зейфод се усмихна, като си представи как изглежда.

Ужасно смешно като начин за придвижване, но затова пък ужасно красиво.

На върха на скалата кълбото се поколеба за миг, тупна меко върху една оградена рампа, търкулна се по нея надолу към малка вдлъбната площадка, описа кръг, после втори и спря.

Посрещнат от бурни овации, Зейфод Бийблброкс излезе от сферата и оранжевият му шарф грейна в светлика.

Президентът на Галактиката бе пристигнал.

Изчака аплодисментите да стихнат и едва тогава вдигна ръка за поздрав.

— Привет! — каза той.

Един правителствен паяк се промъкна крадешком до него и се опита да тикне в ръцете му копие от предварително подготвената му реч. От трета до седма страница на оригинала в момента се носеха плавно, съвсем подгизнали, по повърхността на морето на Дамогран, на около пет мили извън залива. Първа и втора страница бяха спасени от един дамогрански орел с перната качулка и вече бяха вложени в градежа на необикновеното принципно ново гнездо, което орелът бе изобретил. За основен строителен материал му служеше папиемаше и на практика беше невъзможно новоизлюпеното малко орле да излезе от него. Дамогранският качулат орел бе чувал за теорията за съхраняване на видовете, но подобни глупости изобщо не го вълнуваха.

Зейфод Бийблброкс нямаше да има нужда от предварително съставената си реч и затова внимателно отклони екземпляра, предложен му от паяка.

— Привет! — повтори той.

Всички го гледаха с грейнали лица или по-точно почти всички. Откри Трилиън сред тълпата. Трилиън бе момичето, с което се бе запознал неотдавна по време на посещението си на една планета — ей тъй, просто за развлечение, инкогнито. Тя бе стройна, мургавичка, хуманоидна, с дълга, падаща на вълни черна коса, пълни устни, с чудно малко чипо носле и смешно кафяви очи. С червената си кърпа за глава, вързана по онзи характерен начин, и дългата си, диплеща се копринена кафява рокля приличаше малко на арабка. Разбира се, никой от присъствуващите дори не бе чувал за арабите — съвсем наскоро арабите бяха престанали да съществуват, но и когато съществуваха, се намираха на петстотин хиляди светлинни години от Дамогран. Трилиън не беше някаква важна особа — поне така твърдеше Зейфод. Тя просто го придружаваше почти навсякъде и му казваше какво мисли за него.

— Привет, скъпа! — каза й той.

Тя му се усмихна бегло със стиснати устни и извърна поглед. След това отново го погледна и се усмихна по-сърдечно, но той вече гледаше в друга посока.

— Привет! — каза той към малката групичка представители на печата, които стояха наблизо и го чакаха да престане най-сетне да казва „привет“ и да подхване речта си. Той им се ухили, и то най-вече защото знаеше, че след няколко минути ще им сервира нещо, което ще им вземе акъла. Следващите му думи обаче не представляваха интерес за тях.

Един от организаторите на посрещането с раздразнение реши, че очевидно президентът не възнамерява да прочете прелестната реч, написана специално за случая, и натисна копчето на намиращото се в джоба му устройство за дистанционно управление. В далечината пред тях един огромен купол, белеещ се на фона на небето, се разцепи по средата, раздели се на две и бавно се спусна долу на земята. Всички ахнаха от възхита, въпреки че прекрасно знаеха какъв ще бъде ефектът, тъй като самите те го бяха построили с тази цел.

Под него се откри тялото на огромен звездолет, дълъг сто и петдесет метра, с форма на идеално изваян шпайк, снежнобял и изумително красив. В самото му сърце, скрита от погледа, се намираше малка златна кутийка, която съдържаше най-фантастичното устройство, сътворено някога от човека, устройство, което правеше този звездолет уникален в историята на Галактиката и което бе дало името на кораба — Златно сърце.

— Ауу! — каза Зейфод Бийблброкс по посока на Златно сърце: друго не можа да измисли. Повтори го, защото знаеше, че това ще подразни журналистите.

— Ауу!

Всички до един извърнаха поглед обратно към него и го загледаха очаквателно. Той смигна на Трилиън, която повдигна вежди и го зяпна с широко отворени очи. Тя знаеше какво се кани да каже и си помисли, че е страшен фукльо.

— Този звездолет е направо изумителен — каза той. — Наистина, направо е изумителен. И е толкова изумително изумителен, че ми се ще да го открадна.

Получи се една от онези прекрасни шеги на президента, съвсем в негов стил. Множеството одобрително се засмя, репортерите доволно зачукаха по копчетата на своите Суб-ета-весто-магици и президентът се подсмихна.

Както се подсмихваше, сърцето му неистово крещеше и пръстите му играеха по малката парализоматична бомба, която тихичко се спотайваше в джоба му.

Повече не можеше да издържи. Вдигна глава нагоре към небето, нададе див крясък в мажорни трели, хвърли бомбата на земята и се втурна напред през морето от внезапно застинали лъчезарни усмивки.

 

ГЛАВА V

Простетник вогон Джелтц не представляваше приятна гледка дори и за останалите вогони. Дългият му крив нос се извисяваше високо над малкото свинско челце. Тъмнозелената му жилава като гума кожа беше достатъчно дебела, за да може да играе политическите игри на вогонски държавен служител — при това доста успешно, — и достатъчно непромокаема, за да издържа неограничено време на дълбочина до хиляда фута в морето без никакви последици за здравето му.

Разбира се, той нямаше време за плуване. Не можеше да си го позволи поради голямата си служебна заетост. А имаше такъв вид, защото преди милиарди години, когато вогоните за пръв път изпълзяват вън от ленивите води на праисторическия океан на планетата Вогсфера и се просват задъхани и изнемогващи върху девствените брегове на планетата… когато първите лъчи на яркото младо слънце Вогсол ги огрява онази утрин, движещите сили на еволюцията веднага и без колебание отказват да се занимават с тях, зарязват ги отвратени и ги отписват от сметката като грозна и достойна за съжаление грешка. И оттогава насам не са еволюирали: изобщо не се очаквало да оцелеят. Фактът, че все пак са оцелели, е своего рода признание за тъпоглавото, безмозъчно упорство на тези същества. „Еволюция ли — разсъждаваха те, — че за какво ни е тя?“, и си караха тъй, без да се тревожат, че природата ги е лишила от нещо, щом могат да минат и без него, и чакаха да настъпи времето, когато по хирургически път ще могат да коригират по-съществените си анатомически недостатъци.

Междувременно природните сили на планетата Вогсфера бяха работили извънредно актив