Тери Пратчет
Пирамиди (1) — Моята библиотека

КНИГА ПЪРВА
Книга за Пътя отвъд

Нищо друго освен звезди, пръснати из мрака, сякаш Създателят е разбил предното стъкло на колата си и не си е направил труда да спре, за да помете парченцата.

Това е бездната между вселените, ледените дълбини на пространството, в което няма друго освен някоя случайна молекула, няколко загубили се комети и… …само едно кръгче мрак помръдва едва-едва, окото преосмисля идеята за перспективата и онова, което очевидно бе на страховито разстояние от междузвездната оная работа, се превръща в свят под мрака, а звездите му — в светлините на нещо, което благосклонно ще наречем цивилизация.

Защото докато светът лениво се върти, кръгчето се разкрива като Светът на Диска — плосък, кръгъл и носен през пространството на гърбовете на четири слона, крито са стъпили върху черупката на Великата А̀Туин, единствената костенурка някога появявала се на диаграмата на Херцпрунг-Ръсел; костенурка, дълга десет хиляди мили, потънала в пепеляка от скреж на мъртви комети, нашарена от метеори, с очи от албедо. Никой не знае причината за всичко това, но навярно е квантова.

Много странни неща могат да се случат в свят, разположен върху подобна костенурка.

И те вече се случват.

Звездите там долу са лагерни огньове, запалени навътре в пустинята, и светлините на отдалечени селца, разположени високо в планини, покрити с гъсти гори. Градчетата са размазани мъглявини, градовете са необятни съзвездия — например огромният разпрострял се Анкх-Морпорк блещука като неколцина сблъскали се галактики.

Но тук, далеч от големите населени центрове, където Кръглото море среща пустинята, се вижда ивица от студеносин огън. Пламъци, ледени като склоновете на Ада, с рев облизват небето. Призрачна светлина мъждука из пустинята.

Пирамидите в древната долина на Джел изливат огнената си мощ в нощта.

Енергията, която струи от техните паракосмически висини, може би в следващите глави ще осветли много загадки: защо костенурките мразят философията, защо прекаленото количество религия не е полезно за козите и кое е онова, което прислугата действително върши.

Със сигурност ще се разкрие какво нашите предци щяха да си мислят, ако бяха живи днес. Хората често разсъждават по този въпрос, питат се дали биха одобрили съвременното общество, биха ли се дивили на днешните постижения? И естествено по този начин се губи нещо фундаментално. Онова, което предците ни действително щяха да си помислят, ако днес бяха живи, гласи: „Защо е толкова тъмно тук?“

 

В прохладата на зората в речната долина върховния жрец Диос отвори очи. Не беше спал тези дни. Не можеше да си спомни кога бе спал за последен път. Сънят е толкова близо до другото, а освен това не му беше и нужен. Само да си полегнеш е достатъчно — поне когато си полегнеш тук, долу. Отровите на умората се стопяват, както и всичко останало. За известно време.

Достатъчно дълго все пак.

Спусна краката си от плочата в стаичката. След едва осъзнато напомняне на ума дясната му ръка сграбчи жезъла на труда във вид на извита змия. Позабави се, колкото да добави още един знак на стената, придърпа робата около тялото си и чевръсто пристъпи надолу по стръмния коридор, който го изведе навън на светло, а думите на Молитвата към Новото Слънце вече се редяха в ума му. Нощта беше забравена, дойде ред на деня. Трябваше много внимателно да се дават съвети и насоки, а Диос съществуваше само за да служи.

Той не притежаваше най-причудливата спалня в света. Тя просто си беше най-причудливата спалня, от която някой някога е излизал.

 

А слънцето с мъка се тътреше по небето. Много хора се чудят защо. Някои си мислят, че го бута гигантски торен бръмбар. На обяснението му липсва някаква техническа изтънченост, а освен това притежава и допълнителен недостатък — както определени обстоятелства биха спомогнали да проличи, вероятно е самата истина.

Стигна до заник, без да му се случи нещо особено неприятно^[1] и умиращите му лъчи успяха да преминат през един прозорец в град Анкх-Морпорк и да се отразят в едно огледало.

Огледало в цял ръст. Всички убийци имат огледала в цял ръст в стаите си, защото е ужасяващо обидно да убиеш някого, когато си зле облечен.

Тепик се огледа критично. Беше дал и последното си пени за тези одежди — в тях се наблягаше на черната коприна, която шепнеше при всяко движение. Доста добре му прилягаха.

Поне главоболието вече го отпускаше. Почти го бе осакатило през целия ден, той се ужасяваше от мисълта, че ще трябва да започне изпитанието с морави точки пред очите си.

Въздъхна, отвори черната кутия, извади пръстените си и ги нахлузи. В друга кутия държеше набор ножове от клачианска стомана, остриетата им потъмнени на пламъка на лампата. Разнообразни лукави и заплетени съоръжения бяха извадени от кадифени торбички и натъпкани по джобовете му. Чифт тлинги за хвърляне с дълги остриета бяха пъхнати в ножниците, разположени вътре в обувките му. Тънко копринено въже и сгъваема кука за абордаж бяха омотани около кръста му върху ризницата от метални брънки. Закачи тръбичката за стрелички на кожената й каишка и я нагласи на гърба си под пелерината. Тепик завря в джоба си тънка тенекиена кутийка с комплект стрелички с връхчета от корк, а на дръжките бяха кодирани с брайлово писмо, за да се подбират по-лесно на тъмно.

Той потрепна, провери острието на рапирата си и преметна ремъка на портупеята през дясното си рамо, за да уравновеси торбата с оловни амуниции за стрелба с прашка. Поумува, отвори чекмеджето си за чорапи и измъкна пистолет-арбалет, шишенце масло, ролка шперцове за ключалки и — след кратък размисъл — кама за промушване, торба с подбрани капани и набор месингови боксове.

Тепик взе шапката си и опипа подплатата й за намотката от плосък кабел. Нахлупи я наперено на главата си, хвърли си последен удовлетворен поглед в огледалото, завъртя се на пета и много бавно се сгромоляса.

 

 

 

В Анкх-Морпорк лятото беше в разгара си. Всъщност беше в нещо повече от разгара си. Смърдеше.

Голямата река се бе смалила и тинясала и с цвят на лава се процеждаше между Анкх, града с по-добро местоположение, и Морпорк на отсрещния бряг. Морпорк не беше с добро местоположение. Намираше се до ров, пълен с катран. Надали имаше как да се превърне в по-лошо място. Пряко попадение на метеорит, например, би могло да се счита за леко подобрение.

По-голямата част от коритото на реката представляваше шуплеста кора от напукана кал. Сега слънцето приличаше на голям меден гонг, закован на небето. Горещината, която бе пресушила реката, пържеше града през деня, и го препичаше през нощта, от което древната дървесина се накъдряше и традиционната рядка кал по улиците се превръщаше в носеща се из въздуха задушлива пепел с цвят на охра.

Това не беше време, присъщо на Анкх-Морпорк, който си беше град на маранята и влагата, на поледицата и мраза. Седеше си задъхан върху препечените равнини подобно на голяма жаба върху огнеупорна тухла. И дори сега, около полунощ, горещината задушаваше и обвиваше улиците като жарко кадифе, съсухряше въздуха и изстискваше целия му дъх.

Високо в северната фасада на Гилдията на убийците се чу потропване: един прозорец бе побутнат и отворен.

Тепик, който със значителна неохота се бе освободил от някои от по-тежките си оръжия, пое дълбока глътка от горещия мъртъв въздух.

Това беше тя.

Това беше нощта.

Казваха, че имаш петдесет процента шанс, освен ако на изпита не ти се падне старият Мерисет — в такъв случай по-добре да си прережеш гърлото още в самото начало.

Тепик имаше „Теория на тактиката и отровата“ при Мерисет всеки четвъртък следобед и не се разбираше с него. В общежитията се носеха слухове за Мерисет, за броя на убийствата му, за изключителната му техника… На времето бе счупил всички рекорди. Разправяха, че дори убил Патриция на Анкх-Морпорк. Не сегашния. Един от покойните.

Може би щеше да е Найвър — дебел добродушко, който обичаше да си похапва и преподаваше дисциплината „Капани и клопки“ всеки вторник. Тепик си го биваше в капаните и добре се разбираше с него. А можеше да се падне и граф дьо Иойо, който преподаваше „Съвременни езици и музика“. Тепик нямаше дарба нито за едното, нито за другото, но графът беше запален катерач по сгради и харесваше момчетата, които споделяха страстта му и обичаха да висят на една ръка високо над градските улици.

Промуши крака си над перваза и освободи въжето и котвата. Закачи куката си два етажа по-нагоре и се измъкна от прозореца.

Убийците никога не използваха стълбите.

 

С цел установяване на връзка с по-късни събития, може би сега е моментът да отбележим, че най-великият математик в историята на Света на Диска си лежеше и мирно си вечеряше.

Интересно е да се посочи, че поради особената порода на този математик онова, което вечеряше, беше неговият обяд.

 

Гонгове оповестяваха полунощ из разпрострелия се Анкх-Морпорк, когато Тепик запълзя по парапета с орнаменти четири етажа над Ажурната улица, а сърцето му биеше до пръсване.

В светлината от залязващото слънце се очерта фигура. Тепик се спря до една особено отвратителна каменна фигура-водоливница, за да обмисли шансовете си.

Според твърде надежните слухове, носещи се из аудиториите, ако успееш да загробиш екзаминатора си преди началото на теста, изпитът се зачита за служебно взет. Той измъкна от ножницата, прикрепена към бедрото, нож за мятане Трети номер и замислено го претегли на ръка. Естествено всеки опит, всяко открито действие, което не постигнеше целта, водеше до незабавен провал и загуба на привилегиите^[2].

Силуетът не потрепваше. Тепик с ококорени очи оглеждаше лабиринта от комини, причудливи водоливници, вентилационни шахти, мостове и стълби, които съставляваха покривния пейзаж на града.

Така, помисли си. Това е някакво чучело. От мен се очаква да го атакувам, значи той ме наблюдава от някъде другаде.

Ще мога ли да го открия? Не.

От друга страна, може би от мен се очаква да мисля, че това е чучело. Освен ако не се е погрижил и за това…

Установи, че барабани с пръсти по каменната фигура на стената и набързо се взе в ръце. Коя е разумната насока за действие в настоящия момент?

Някаква гуляйджийска комания със залитане премина през езеро от светлина далече долу по улицата.

Тепик прибра ножа в ножницата и се изправи.

— Сър — каза, — тук съм.

Сух глас промълви доста неясно точно до ухото му:

— Много добре.

Тепик втренчи поглед напред. Мерисет се появи пред него като изтриваше сивия прахоляк от костеливото си лице. Извади въздълга тръба от устата си и я хвърли настрана, после измъкна дъска със закрепен на нея лист за писане изпод палтото си. Беше пакетиран добре дори и в тази горещина. Мерисет беше от хората, които биха замръзнали дори и в кратера на вулкан.

— Аха — рече с глас, който излъчваше недоволство. — Г-н Тепик. Ха така.

— Хубава нощ, сър — отвърна Тепик. Екзаминаторът го изгледа смразяващо — факт, който предполагаше, че наблюденията относно климатичната обстановка автоматично получаваха черна точка — и отбеляза нещо на дъската си.

— Ще започнем с няколко въпроса.

— Както желаете, сър.

— Каква е максимално допустимата дължина на ножа за мятане? — изстреля Мерисет.

Тепик затвори очи. През последната седмица беше чел единствено „Кордата“ и не бе правил нищо друго. Сега страницата беше пред очите му — носеше се мъчително и непостижимо близко точно зад клепачите му… Никога не те питат за дължини и тежести, вещо бяха казали студентите… От теб се очаква да назубкаш теглата, дължините и разстоянията за мятане, но никога не те…

Гол ужас нажежи мозъка му и стартира спомените му на пълни обороти.. Страницата подскочи пред очите му и се фокусира.

— Максималната дължина на ножа за мятане може да е десет ширини на пръста, или дванадесет при влажно време — изрецитира той. — Разстоянието на мятане е…

— Назови три отрови, приети за прилагане през ухото.

Подухна ветрец, но въздухът изобщо не се охлади — полъхът само поразмести пластовете на жегата.

— Сър, гъба-оса, морав Ахерон и Мастик, сър — бързо отвърна Тепик.

— Защо не спайм? — изстреля въпроса си Мерисет, бърз като змия.

Ченето на Тепик увисна. Заплете се за известно време, като се опитваше да отбягва проницателния, остър като свредел взор, впит в него от няколко крачки.

 

Ползваха само половин дузина маршрути и през неделните нощи по тях бъкаше от студенти, които превземаха покривите, кулите, стрехите и навесите на града. Градският алпинизъм сам по себе си беше пленителен междуколежански спорт и това беше едно от малкото неща, което Тепик със сигурност знаеше, че умее — беше капитан на отбора, който победи Колежа на Скорпионите на финалите на Стенните игри. А това беше един от най-лесните маршрути.

Леко скочи от покрива, приземи се на един ръб, притича пъргаво през спящата сграда, прескочи едно тясно пространство и се озова на покрития с плочки покрив на спортната зала на Младежката асоциация на реформираните поклонници на Слузестия Бог Бел-Шамхарот, мина в бавен тръс по сивия наклон, изкатери се по близо четириметрова стена, без да се забави, и се прехвърли на широкия плосък покрив на Храма на Слепия Йо.

На хоризонта бе увиснала пълна оранжева луна. Тук горе се усещаше истински ветрец, не много силен, но освежаващ като студен душ след задуха на улиците. Той забърза, а хладният повей по лицето му доставяше удоволствие, направи точен скок от края на покрива към тесния дъсчен мост, който водеше към улица „Тесен капак“.

И който някой, напук на всякакви вероятности, бе махнал.

 

В такива мигове целият ти досегашен живот бясно прелита пред очите…

 

Леля му плака твърде драматично, бе си помислил Тепик, защото старата дама беше дебелокожа като стъпалото на хипопотам. Баща му имаше строг и възнесен вид, когато се сетеше да си го придаде, и се опитваше да не допуска до ума си измамните образи на канари и риби. Слугите бяха подредени един до друг от подножието на главното стълбище до горе — прислужничките от едната страна, евнусите и икономите от другата. Жените правеха реверанс, когато минаваше край тях, като по този начин се създаваше хубав ефект на синусоидна вълна, която би се понравила на най-великия математик на Диска, ако точно в този момент не беше зает с това, че дребен мъж, облечен с нещо наподобяващо нощна роба, го беше халосал с пръчка и го хокаше.

— Но — лелята на Тепик издуха носа си — това е занаят, все пак.

Баща му потупа ръката й.

— Глупости, цвете на пустинята, това поне е професия.

— Каква е разликата? — подсмръкна тя. Старецът въздъхна:

— Парите, както разбирам. За него ще бъде добре да тръгне по света, да си намери приятели, да му поочукат острите ръбове — така ще се намира на работа и ще се предпази да не се забърка в някоя беля.

— Но… убийства по порьчка… толкова е млад и никога не е проявявал и най-малка склонност… — Тя попи очите си. — Това не е от нашия род — добави обвинително. — Онзи твой баджанак…

— Вуйчо Вирт — каза баща му.

— Дето кръстосва света да трепе хората!

— Не мисля, че използват тази дума — противопостави се баща му. — Мисля, че предпочитат думи като приключване или анулиране. Или загробване, както разбирам.

— Загробване?

— Мисля, че е подобно на отгробване, о потоп на водите, само че става преди да те заровят.

— Мисля, че това е ужасно — шумно си пое дъх тя. — Но чух от мадам Нуни, че само едно момче от петнайсет минава на последния изпит. Може би ще е по-добре, ако просто го оставим да се налудува?

Цар Тепикамон XXVII замислено кимна и отиде да помаха сам за сбогом на сина си. Не беше убеден колкото сестра си дали поръчковите убийства са толкова неприятни. Самият той беше отдавна и с неохота в политиката и усещаше, че докато навярно политическото убийство е по-лоша работа от дебата, то със сигурност е по-добра от войната, за която някои хора мислят, че е досущ като убийството, само че е по-шумна. А нямаше никакво съмнение, че младият Вирт винаги разполагаше с много пари и имаше навика да се появява в палата със скъпи дарове, екзотичен слънчев загар и вълнуващи истории за интересните хора, с които се е срещал по чуждите краища, в повечето случаи — съвсем за кратко.

Де да можеше Вирт да е наоколо, за да се посъветва с него. Негово величество също бе чул, че само един студент от петнадесет действително става убиец. Не беше съвсем наясно какво точно се случваше с останалите четиринадесет, но беше твърдо убеден, че ако си слаб ученик в училище за убийци, сигурно ти правят нещо повече от това да хвърлят тебешира по тебе и че вечерята в училищната трапезария има едно допълнително измерение на несигурност.

Но всички бяха съгласни, че школата за наемни убийци предлага най-доброто образование за всестранно развити личности в света. Един квалифициран наемен убиец би следвало да се чувства като у дома си във всяка една компания, а ги учеха и да свирят поне на един инструмент. Всеки загробен от бивш възпитаник на школата на Гилдията може да се отправи към вечния си покой с чувство на удовлетворение, че е бил анулиран от личност с вкус и благоразумие.

И в края на краищата какво може да получи у дома? Царство широко две мили и дълго сто и петдесет мили, което е почти изцяло потопено във вода по време на сезона на заливането и застрашено от всяка страна от по-силните си съседи, които търпят съществуванието му само защото ако го нямаше, щяха непрекъснато да са във война помежду си.

O, Джелибейби^[3] някога беше велик, когато парвенюта като Тсорт и Ефеб бяха просто шепа номади с кърпи, намотани на главите. Всичко, което остана от онези велики дни е съсипващо скъпия палат, няколко прашни руини в пустинята и — фараонът въздъхна — пирамидите. Винаги пирамидите.

Прадедите му си падаха по пирамидите. Фараонът — не. Пирамидите банкрутираха страната, изцедиха я повече, отколкото реката бе успяла да го направи. Единственото проклятие, което в тези времена можеха да си позволят да изпишат на гробницата, гласеше: „ Я се разкарай!“

Единствените пирамиди, които го караха да се чувства уютно, бяха мъничките пирамидки в дъното на градината — строяха ги всеки път, когато някоя от котките умираше.

Бе дал дума на майката на момчето. Артела много му липсваше. Тогава стана страшен скандал, че си взима жена извън Царството, а някои от чуждоземните й привички сепваха и забавляваха дори и него. Може би заради нея разви тази необичайна неприязън към пирамидите — в Джелибейби това се равняваше на неприязън към дишането. Но бе дал дума, че Тепик ще може да учи извън царството. Тя настояваше за това. „ Хората никога нищо не научават в това място — бе му казала. — Само си спомнят разни неща.“

Де да беше си спомнила да не плува в реката… Гледаше как двама от слугите натовариха сандъка с багажа на Тепик отзад на каретата и за първи път, по спомени и на двамата, сложи бащинска ръка на рамото на сина си.

Всъщност не му хрумваше какво да каже. „Никога не ни остана време да се опознаем — помисли си той. — Можех толкова много да му дам. Нямаше да идат напразно няколко здрави пердаха.“

— Хм… Ами, момчето ми…

— Да, татко?

— За първи път ще си далеч от дома, сам-самичък…

— Не, татко. Прекарах миналото лято с владетеля Фхем-пта-хем, нали помниш.

— O, така ли беше?

Фараонът си спомни, че палатът сякаш беше по-тих тогава. Обясняваше си го с новите гоблени.

— Както и да е, ти си вече младеж, почти на тринадесет…

— Дванадесет, татко — търпеливо уточни Тепик.

— Сигурен ли си?

— Рожденият ми ден беше миналия месец, татко. Подарихте ми грейка за легло.

— Така ли? Колко изключително. Казах ли защо?

— Не, татко. — Тепик вдигна поглед към меките озадачени черти на бащиното лице. — Много хубава грейка — убедително добави той. — Много ми харесва.

— O. Добре. Хм.

Негово величество потупа рамото на сина си отново по един неуточнен начин, подобно на човек, който барабани с пръсти по бюрото си, докато се опитва да мисли. Изглежда му хрумна някаква идея.

Слугите бяха вече завързали сандъка на покрива на каретата, а кочияшът търпеливо държеше вратата отворена.

— Когато един младеж тръгне по белия свят — негово величество започна колебливо, — има, ами, много е важно да помни… Въпросът е в това, че светът е много голям, в края на краищата, пълен с всякакви… И разбира се, особено в големия град, където има много допълнителни… — той млъкна, като ръкомахаше неопределено с едната си ръка във въздуха.

Тепик кротко възприемаше.

— Всичко ще е наред, татко — отвърна той. — Върховният жрец Диос ми обясни как трябва редовно да се къпя и да не се впускам слепешката.

Баща му премига насреща му.

— Ти да не би да ослепяваш?

— Очевидно не, татко.

— O, добре. Много добре. Много, много хубаво.. Това е добра новина.

— Струва ми се, че е по-добре да тръгвам, татко. Иначе ще пропусна прилива.

Негово сиятелство кимна в съгласие и потупа джобовете си.

— Имаше нещо… — промърмори той, а после го напипа и пусна малка кожена торбичка в джоба на Тепик. Отново опита обичайната процедура с рамото. — Нещо малко — промърмори. — Не казвай на леля си. Е, и да искаш, не можеш. Тя отиде да си полегне. Всичко това й дойде малко в повечко.

На Тепик му оставаше само да отиде и жертвопринесе едно пиле пред статуята на Кхъфт, основателя на Джейлибейби, за да може пътеводната ръка на предтечата му да направлява неговите стъпки по света. Пилето обаче беше мъничко и когато Кхъфт приключи с него, царят го получи за обяд.

Джейлибейби е в действителност малко, затворено в себе си царство. Дори и напастите му си бяха половинчати. Всички уважаващи себе си царства получаваха огромни свръхестествени напасти, но най-доброто, което Старото Царство успя да получи през последните стотина години, беше Напастта на Жабата.^[4]

Същата онази вечер, когато вече излязоха от делтата на Джел и прекосяваха Кръглото море на път към Анкх-Морпорк, Тепик се сети за торбичката и разгледа съдържанието й. С любов, но и с обичайния си подход към нещата от живота, баща му го бе дарил с коркова тапа, половин кутийка сапун за самар, малка бронзова монетка с несигурна деноминация и една изключително възрастна сардина.

 

Всеизвестен факт е, че когато човек е на път да умре, неминуемо сетивата му мъчително се изострят. Винаги се е смятало, че става така, за да се даде възможност на притежателя им да открие някакъв възможен изход от затрудненото си положение, който да се отличава от очевидния.

Това не е вярно. Явлението е класически пример за отвличане на вниманието. Сетивата отчаяно се съсредоточават върху каквото и да е, само и само то да е различно от конкретния проблем — в случая на Тепик беше ширналият се на около двадесет и пет метра по-надолу калдъръм, който бързо наближаваше — с надежда, че проблемът ще се махне.

Бедата е, че това ще стане скоро.

Независимо от причината, Тепик изведнъж болезнено ясно осъзна всичко около себе си. Начинът, по който лунната светлина огрява върховете на покривите. Ароматът на пресен хляб, носещ се от близката фурна. Бръмченето на нощен бръмбар, профучал край ухото му в посока нагоре. Плача на дете в далечината и лая на куче. Нежните тласъци на въздуха, особено що се отнася до липсата му на плътност и място къде да се вкопчиш…

 

Тази година бяха приели повече от седемдесет. При Убийците нямаше особено тежък приемен изпит — лесно се влизаше в школата, лесно се и излизаше (номерът беше да излезеш във вертикално положение). В двора между сградите на Гилдията се бяха стълпили момчета, които си приличаха по две неща — всички имаха огромни сандъци, върху които седяха, и дрехи, специално подбрани, за да могат да израстнат с тях. Някои оптимисти си бяха донесли и оръжия, които бяха конфискувани и изпратени по домовете им през следващите няколко седмици.

Тепик внимателно ги наблюдаваше. Има си очевидни предимства да си единственото дете на родители, така прекомерно заети със собствените си дела, че да не ги е особено грижа за него или дори с дни наред да забравят за неговото съществувание.

Майка му, поне доколкото можеше да си я спомни, беше приятна жена, вторачена в себе си подобно на жироскоп. Обичаше котки. Не просто благоговееше пред тях — всеки в царството го правеше — а наистина ги харесваше. Тепик знаеше, че по традиция речните царства одобряват котките, но подозираше, че въпросните животни обикновено са грациозни, величествени същества, а котките на майка му бяха дребни, фучащи маниакални създания с плоски глави и жълти очи.

Баща му прекарваше много време в грижи по царството и от време на време оповестяваше, че е морска чайка, въпреки че това може би се дължеше на забрава от всеобщ характер. Понякога Тепик развиваше теории относно собственото си зачатие, тъй като родителите му рядко се разбираха кой за какво говори, камо ли да съумеят да изпаднат в едно и също състояние на ума.

Но очевидно това се бе случило и го бяха оставили да се самоотглежда на принципа на пробите и грешките, умерено възпрепятстван и понякога насърчаван от поредица възпитатели. Наетите от баща му бяха най-добрите, особено в онези дни, когато си хвъркаше колкото се може по-нависоко, а една прекрасна зима Тепик получи за възпитател позастарял бракониер на ибиси, който всъщност попадна в царските градини по следите на заблудила се стрела.

Това беше време на диви гонитби с войниците, на бродене на лунна светлина по мъртвите улици на некропола, а най-хубавият период — свикването с пръта за каране на плоскодънни лодки — едно страховито сложно изобретение, което при значителен риск за операторите му беше в състояние да превърне блато с невинни водни птици в огромно количество носещ се по повърхността на водата пастет.

Не му се размина и библиотеката, нито заключените рафтове — бракониерът владееше и някои други умения за упражняване на доходна дейност в сурови условия — които му осигуриха много часове кроткоучение. Особено се привърза към „Замъкът със спуснатите кепенци“, преведена от калиански от Един Господин, придружена с Ръчно Оцветени Илюстрации, предназначена за Познавача, предлагана в Строго Ограничен Тираж. Беше смущаващо, но поучително. И когато един доста приповдигнат млад възпитател, нает от жреците, се опита да го запознае с някои атлетически техники, тачени от класическите Псевдополитани, Тепик известно време обмисля предложението, след което просна младока с помощта на стойка за шапки.

Тепик не бе обучаван. Образованието се бе наместило върху него подобно на пърхут.

Започна да вали в света извън главата му. Още едно ново преживяване. Бе чувал разбира се как водата пада от небето на малки частички. Само че не очакваше това да става в толкова големи количества. В Джейлибейби никога не валеше.

Учителите се движеха измежду момчетата като влажни и леко позахабени косове, но той разглеждаше групичка ученици от по-горните класове, които се мотаеха около входа с колоните. И те бяха облечени в черно — различни цветове на черното.

За първи път се запознаваше с третичните цветове, цветовете на далечната страна на чернотата, цветовете, които получавате, ако разцепите чернотата с помощта на осмоъгълна призма. Освен това почти невъзможно е да бъдат описани в не-магическа среда, но ако някой се опита, вероятно би започнал описанието си със съвет към слушателите да изпушат нещо незаконно и после да се вгледат в крилцето на скорец.

Големите ученици оглеждаха новопристигналите с критично око.

Тепик се втренчи в тях. Освен цветовете, дрехите им бяха скроени дори отвъд последната мода, която понастоящем проявяваше тенденция към широки шапки, рамене с подплънки, тясна талия и островърхи обувки и придаваше на последователите си вид на много добре облечени пирони. „Ще стана като тях“ — каза си той. „Макар че може би ще бъда по-добре облечен“ — добави след малко.

Спомни си за вуйчо Вирт, седнал на стъпалата и загледал се в Джел по време на едно от кратките си, тайнствени посещения: „Сатенът и кожата не стават. Нито пък някакви бижута. Не можеш да носиш нищо, което блести, скърца или дрънка. Придържай се към коприната или кадифето. Важното е не колко хора си загробил, а колко не са успели да загробят теб.“

Бе прекалил със скоростта, което сега можеше да му помогне. Както се носеше дъгообразно над пустата улица, изви се във въздуха, отчаяно протегна рязко ръце и усети как връхчетата на пръстите му пернаха някакъв ръб по отсрещната сграда. Това беше достатъчно, за да си намери ос, около която да се завърти, удари се в мазилката достатъчно силно, че да си изкара и последния въздух и се плъзна надолу по голата стена…

 

— Момче!

Тепик вдигна поглед. До него стоеше старши убиец с широк морав преподавателски колан върху робата си. Беше първият убиец, когото видя след Вирт. Мъжът беше достатъчно симпатичен. Можеше да мине за колбасар.

— На мене ли говорите?

— Когато говориш с учител, ще ставаш прав — изрече розовото лице.

— Сериозно?

Тепик се забавляваше. Чудеше се как ли ще стане това. Досега дисциплината не беше основна характеристика на живота му. Повечето от възпитателите му доста пъти бяха губили ума и дума при вида на царя, който от време на време кацаше върху вратата, затова претупваха уроците си, а после се заключваха по стаите си.

— „Сериозно, сър“ — поправи го учителят. Направи справка в листа, който държеше. — Как се казваш, момче?

— Принц Птепик от Старото Царство на Слънцето — нехайно отвърна Тепик. — Разбирам, че не познавате етикета, но не би трябвало да ме наричате „сър“, а трябва да докосвате земята с чело, когато ми говорите.

— Патепик, нали? — уточни учителят.

— Не. Птепик.

— А-а. Тепик. — Учителят отметна едно име в списъка си. Възнагради Тепик с щедра усмивка. — Така, ваше величество, аз съм Грънуьрт Найвър, директор на общежитието ти. Настанен си в Колежа на Усойницата. Както добре ми е известно, на Диска има поне единадесет Царства на Слънцето и до края на седмицата трябва да ми представиш кратко съчинение с детайлно описание на географското им разположение, политическа окраска, столица или седалище на правителството и предложение как да се стигне до покоите на държавен глава по твой избор. В целия свят обаче има само един Колеж на Усойницата. Приятен ден, момче.

Обърна се и се насочи към друг сгушил се ученик.

— Не е лош — обади се някакъв глас иззад Тепик. — Както и да е, всичко го има в библиотеката. Ако искаш, ще ти покажа. Аз съм Чидър.

Тепик се обърна. Говореше му момче приблизително на негова възраст и височина, чийто черен костюм — чисто черно за Първите класове — сякаш бе прикован част по част към тялото му. Младежът протягаше ръката си. Тепик любезно я изгледа.

— Да?

— Как ти е името, дребчо?

Тепик изпъна гръб. Вече започваше да му писва от подобно отношение:

— Дребчо ли? Трябва да знаеш, че кръвта на фараоните тече в моите вени!

Другото момче го изгледа невъзмутимо, наклонило глава на една страна, а на лицето му се изписа едва доловима усмивка.

— Ще ти хареса ли, ако и занапред си тече във вените ти? — попита то.

 

Фурната беше малко понататък по улицата и неколцина от персонала бяха поизлезли навън на сравнително хладния въздух преди зазоряване, за да запалят набързо по цигара и да се отърват за малко от пустинната жега на пещите. Брътвежът им спираловидно достигаше до Тепик, там горе из сенките, вкопчил се в непредвидено появилия се перваз на прозорец, а краката му дращеха, за да намерят опора между тухлите.

„Не е толкова зле — каза си. — Справял си се и с по-лоши случаи. Централната фасада на Патрицианския дворец миналата зима например, когато всички улуци бяха прелели и стените се бяха покрили с плътна ледена корица. Това не е повече от 3, може би 3.2 точки. Ти и старото приятелче Чиди имахте навика да се катерите по такива стени, вместо да се разхождате по улицата, разликата е само въпрос на перспектива.“

Перспектива. Хвърли бегъл поглед надолу — двайсетина метра безкрайност. Леснотия, старче, стегни се. На стената дясното му стъпало напипа място с олющена мазилка, в което върховете на пръстите му се вкопаха по силата на едва доловима инструкция от страна на ума му, който сега бе прекалено крехък, за да може да проявява нещо повече от далечен интерес към събитията.

Пое си дъх, напрегна се и после отпусна ръка към колана си, грабна една кама и я заби между тухлите до себе си преди гравитационната сила да проумее какво става. Спря за миг задъхан и изчака гравитацията отново да изгуби интерес към него, после изви тялото си настрани и опита същата маневра още веднъж.

Там долу един от пекарите разказваше виц, подтикващ към размисъл, и избърса парченце мазилка от ухото си. Докато колегите му пекари се смееха, Тепик се изправи на лунната светлина, като балансираше върху две резенчета клатчианска стомана и внимателно плъзна длани нагоре по стената към прозореца, чийто перваз бе краткототрайното му спасение.

Беше здраво залостен. Сигурно щеше да го отвори с един здрав удар, само че това щеше да стане по същото време, когато ударът му го отхвърли назад в празния въздух. Тепик отново въздъхна и с премерените движения на часовникар измъкна диамантения си пергел от торбичката му и провлачи бавно нежен кръг върху прашното стъкло…

 

— Ти си го носи — каза Чидър. — Такива са правилата тука.

Тепик погледна сандъка си. Любопитна идея.

— У дома си имаме хора, които правят това — отвърна той. — Евнусите и прочее.

— Да си беше взел някой от тях.

— Пътуването не им понася — каза Тепик. Всъщност непреклонно бе отказал всякакви предложения да си вземе малка свита за компания и Диос се бе цупил дни наред. Не това е начинът, по който член на царската династия трябва да тръгне по света, бе му заявил. Тепик си остана непоколебим. Беше напълно убеден, че от наемните убийци не се очаква да си вършат работата, придружавани от прислужнички и икономи. Сега обаче тази идея не беше за пренебрегване. Експериментално повдигна сандъка и успя да го закрепи на раменете си.

— Значи твоите хора са доста богати, а? — попита Чидър, като се шляеше покрай него. Тепик се замисли по този въпрос:

— Не, всъщност не са. Основно отглеждат пъпеши и чесън и такива работи. И стоят по улиците и крещят „ура“.

— За родителите си ли говориш? — Чидър беше озадачен.

— O, за тях ли? Не, баща ми е фараон. Майка ми май е наложница.

— Аз пък си мислех, че това е някакъв зеленчук.

— Не ми се вярва. Никога не сме обсъждали този въпрос. Както и да е, тя умря, когато бях малък.

— Колко ужасно — ведро каза Чидър.

— Отишла да поплува на лунна светлина в нещо, което се оказало крокодил.

Тепик вежливо се опита да не се засегне от реакцията на момчето.

— Баща ми е в търговията — отбеляза Чидър на минаване под арката на входа.

— Колко вълнуващо — подобаващо отвърна Тепик. Почувства се доста поотпаднал от всичките тези нови преживявания и добави: — Никога не съм ходил в Търговията, но научавам, че хората там са прекрасни.

През следващите час-два Чидър, който кротко се шляеше из битието, като че вече всичко му е минало през главата, запозна Тепик с всички тайнства на спалните помещения, класните стаи и водопровода. Остави водопровода на последно място по редица причини.

— Ама съвсем никакъв? — попита го.

— Имаме кофи и други подобни неща — неопределено поясни Тепик — и множество слуги.

— Малко е старомодничко това твое царство, а?

Тепик кимна в съгласие:

— Заради пирамидите е. Всичките пари отиват в тях.

— Мисля, че трябва да са скъпички.

— Не особено. Направени са само от камък. — Тепик въздъхна. — Имаме много камък и пясък. Камък и пясък. Много си ги имаме. Ако някога ти потрябва камък и пясък — ние сме хората, които ще ти свършим работа. Все още избягваме да изплащаме дядовата, но тя не е много голяма. Само три камери.

Тепик се извърна и погледна през прозореца — отново се бяха върнали в общежитието.

— Цялото царство е задлъжняло — тихо продължи той. — Искам да кажа, че дори и дълговете ни са в дълг. Затова съм тук всъщност. Някой в домакинството трябва да изкарва някакви пари. Един принц от царско потекло не може повече да се шляе и само да изпълнява декоративни функции. Длъжен е да излезе и да се захване с обществено полезна дейност.

Чидър се облегна на перваза на прозореца.

— Тогава не можете ли да изнесете част от нещата в пирамидите? — попита той.

— Не ставай глупав.

— Извинявай.

Тепик мрачно се загледа във фигурите долу.

— Тук има много народ — каза, за да смени темата. — Не съзнавах, че мястото е толкова голямо. — Потрепери. — Или толкова студено — добави.

— Непрекъснато има отпадащи — от училище — каза Чидър. — Не могат да издържат на програмата. Важното е да научиш кое какво е и кой кой е. Виждаш ли онзи там?

Тепик проследи пръста му, сочещ към група по-големи ученици, които се подпираха на колоните при входа.

— Големият ли? С лице като ръб на ботуша ти?

— Това е Флаймоу. Внимавай с него. Ако те покани на препечена филийка в кабинета си, не отивай.

— А кое е малкото момче с къдриците? — попита Тепик.

Сочеше към един момък, който владееше вниманието на дама с доста промит вид. Тя навлажняваше с език носната си кърпичка и бършеше очевидни мръсотии от лицето му. Когато приключи с това, оправи вратовръзката му.

Чидър проточи врат, за да види по-добре:

— O, това е просто някой от новите — отвърна той. — Някой си Артур. Още се върти около мами, както виждам. Няма да изтрае дълго.

— Не знам — поколеба се Тепик. — И ние правим така с нашите мумии, а пък сме оцелели вече хиляди години.

 

Един стъклен диск падна в тихата сграда и издрънча на пода. В продължение на няколко минути не се чу никакъв друг шум. После слабо избълбука масльонка. Една сянка, която естествено си беше полегнала на перваза на прозореца като морга за големите сини мухи, се оказа ръка, която се придвижваше с мудния темп на зеленчук към кукичката на прозореца.

Чу се стържене на метал и след това целият прозорец се открехна в трибологична тишина.

Тепик се стовари през перваза и изчезна в сянката под него.

За минута-две прашното пространство се изпълни с интензивна липса на шум, причинена от някой, който се движеше изключително внимателно. Отново се чу църкането на маслото за смазване, последван от метален шепот, когато резето на капандурата към покрива бе внимателно издърпано встрани.

Тепик изчака дъхът му да го настигне и точно в този миг чу звука. Идваше някъде от белия шум под прага на слуха, но нямаше никакво съмнение, че съществува. Някой чакаше точно над капандурата и току-що ръка затисна парче хартия, за да не шуми на вятъра.

Собствената му ръка се дръпна от резето. С изключително внимание си проправи път обратно през мазноватия под и пипнешком продължи покрай грубата дървена стена докато стигна до вратата. Този път не пое никакви рискове, а отви масльонката си и остави една безшумна капка да падне върху пантите.

Миг по-късно вече беше минал през вратата. Някакъв плъх, който вяло патрулираше по коридора от другата страна на вратата, където се усещаше течение, едва не си глътна езика, когато Тепик изпърха край него.

В дъното се виждаше друг вход, последван от цял лабиринт неясни складове. Накрая откри стълбището. Прецени, че е на трийсетина метра от капака. Не се виждаха никакви вентилационни тръби. Трябваше да има начин да мине по покрива.

Клекна и измъкна свитъка с ножовете си, кадифената му чернота придаваше на сянката по-тъмна издължена форма. Избра Пети номер — нож, който не става за всеки, но си струва да се използва, ако му знаеш цаката.

Веднага след това главата му се показа много внимателно над ръба на покрива, а едната му ръка бе свита под нея, но готова да се разгъне благодарение на сложно взаимодействие на сили, които щяха да се съчетаят, за да запратят няколко десетки грама стомана в полет през нощта.

Мерисет седеше до капандурата и изучаваше листовете си. Погледът на Тепик се плъзна към продълговатия дъсчен мост, педантично подпрян на един парапет няколко крачки встрани.

Беше убеден, че не е вдигнал никакъв шум. Можеше да се закълне, че екзаминаторът чу звука от погледа му, когато се вторачи в него.

Възрастният човек вдигна плешивата си глава.

— Благодаря, господин Тепик, можете да продължите.

Тепик усети как потта по тялото му се вледенява. Вторачи се в дъските, после в екзаминатора, а после и в ножа си.

— Да, сър — промълви. Това някак не му се стори достатъчно при създалите се обстоятелства и добави: — Благодаря Ви, сър.

 

Завинаги запомни първата си нощ в общежитието. Помещението беше достатъчно дълго, за да побере всичките осемнадесет момчета в Колежа на Усойницата и достатъчно проветриво, за да побере и великата външна шир. Вероятно проектантът е мислил за удобството, но само с цел да го избегне навсякъде, където е възможно — бе успял да сътвори стая, която всъщност може да бъде по-студена от външните климатични условия.

— Мислех, че ще си имаме собствени стаи — каза Тепик.

Чидър, който бе предявил иск за леглото, най-слабо изложено на теченията в хладилника, му кимна:

— По-нататък. — Излегна се по гръб и лицето му се сви в гримаса. — Смяташ ли, че специално подострят тези пружини?

Тепик нищо не отговори. Всъщност леглото беше значително по-удобно от онова, на което спеше в къщи. Родителите му от високо потекло съвсем естествено толерираха такива условия за децата си, каквито бедстващите пясъчни мухи мигновено биха отхвърлили.

Протегна се на тънкия дюшек и анализира събитията от деня. Бяха го записали за наемен убиец, добре де, за учащ се убиец, преди повече от седем часа, а още не са му позволили даже да пипне нож. Разбира се, и утре е ден…

Чидър се надвеси над него:

— Къде е Артур?

Тепик погледна към леглото отсреща. В центъра му трогателно беше струпана малка купчинка добре подредени дрешки, но от предполагаемия обитател нямаше и следа.

— Мислиш ли, че е избягал? — попита той, като внимателно заоглежда сенките наоколо.

— Може би — допусна Чидър. — Често става така, знаеш ли. Мамините момченца, напуснали дома си за първи път…

Вратата в дъното на стаята се отвори с трясък и Артур влезе гърбом, като влачеше голям козел, който се придвижваше с голямо нежелание. Животното воюваше срешу всяка стъпка по пътеката между таблите на леглата.

Няколко минути момчетата мълчаливо го наблюдаваха как влачи вързаното животно към края на леглото си, как преобръща торбата си върху одеялото и вади няколко черни свещи, клонче билки, въженце с нанизани черепи и парче тебешир. Взе тебешира и придоби искрящото розовобузо изражение на човек, извършващ онова, което съзнава, че е правилното, пък каквото ще да става. Артур начерта двоен кръг около леглото си, а после се отпусна на закръглените си колене и запълни пространството между тях с най-неприятната колекция окултни символи, каквато Тепик някога беше виждал. Когато резултатите го задоволиха, той постави свещите на стратегически места и ги запали. Те запращяха и започнаха да изпускат миризма, която напълно те убеждава да не искаш изобщо да научиш от какво точно са направени.

Измъкна къс нож с червена дръжка от неразборията на леглото си и пристъпи към козела…

Една възглавница го прасна по темето.

— А стига, бе! Ах, ти, набожен малък нещастнико!

Артур изпусна ножа и избухна в сълзи. Чидър седна в леглото си.

— Ти беше, Чийзрайт! Видях те!

Чийзрайт, червенокос кокалест младеж с лице, подобно на една огромна луничка, го гледаше яростно.

— Е, това вече е прекалено — отвърна той. — Човек не може да си подремне с цялата тая религиозност в действие наоколо. Нали уж в наше време само малчуганите си казват молитвата преди сън, а от нас се очаква да се учим как да станем убийци…

— Я по-добре да млъкваш, Чийзрайт! — изкрещя му Чидър. — Светът щеше да е по-добър, ако повече хора си казваха молитвите, да знаеш. Наясно съм, че самият аз не си казвам моята толкова често, колкото би трябвало…

Една възглавница го прекъсна по средата на изречението. Той скочи от леглото си и се стрелна кьм червенокосото момче, а юмруците му вършееха във всички посоки.

Докато останалите от спалното се струпаха около боричкащата се двойка, Тепик се измъкна от леглото си и зашляпа към Артур, който седеше на ръба на леглото си и хлипаше.

Несигурно го потупа по рамото въз основа на схващането, че подобни действия вероятно успокояват хората.

— Аз не бих плакал за това, малчо — каза му грубовато.

— Но… но сега всички руни са протрити — смънка Артур. — Вече е прекалено късно! И това означава, че Великият Орм ще дойде през нощта и ще намотае всичките ми вътрешности на пръчка!

— Така ли?

— И ще ми изпие очите, мама така каза!

— Я гледай! — Тепик беше очарован. — Наистина ли? — Особено доволен беше, че леглото му е точно срещу леглото на Артур и по този начин ще му бъде предоставен несравним изглед. — Коя е тази религия?

— Ние сме Стриктни Оторизирани Ормити — отговори Артур и си издуха носа. — Забелязах, че ти не се молиш. Нямате ли си бог?

— O, имаме си — колебливо потвърди Тепик — без никакво съмнение.

— Изглежда, не ти се иска да си говориш с него.

Тепик поклати глава:

— Не мога, не и тук. Няма да ме чуе, нали разбираш.

— Моят бог може да ме чува навсякъде — пламенно заяви Артур.

— Е, а моят среща затруднения, ако си в другия ъгъл на стаята — обясни Тепик. — Много е притеснително.

— Не си Офлианец, нали? — попита Артур. Офлър беше Богът Крокодил и му липсваха уши.

— Не.

— Какъв бог всъщност почиташ?

— Думата не е точно „почитам“. — Тепик се почувства неловко. — Искам да кажа, че всичко си му е наред. Баща ми е, ако искаш да знаеш.

Очите на Артур, порозовели по краищата, се разшириха.

— Ти си син на бог? — прошепна той.

— Там, откъдето съм, това си върви с факта, че си цар — забързано обясни Тепик. — Няма много задължения. Искам да кажа, че жреците всъщност управляват страната. Негова е отговорността реката да прелива ежегодно, нали разбираш, и да обслужва Великата Крава на Арката на Небето. Е, поне така беше по-рано.

— Великата…

— Майка ми — обясни Тепик. — Всичко това е доста смущаващо.

— Поразява ли хора?

— Не мисля, че го прави. Никога не е споменавал.

Артур се промъкна до края на леглото си. В настъпилата бъркотия козелът бе прегризал въжето си и се беше измъкнал през вратата, давайки клетва в бъдеще да зареже религията.

— Ще се набъркам в ужасна беда — каза Артур. — Предполагам, че не би могъл да помолиш баща си да обясни едно-друго на Великия Орм?

— Може би ще е в състояние да го направи — гласът на Тепик беше изпълнен със съмнение. — И без друго щях утре да пиша до вкъщи.

— Обикновено Великият Орм може да бъде открит в някое Пъкло от Долните — обясни Артур, — откъдето наблюдава всички наши постъпки. Във всеки случай, наблюдава моите. Само ние с майка ми сме останали, а тя не прави много неща, които трябва да се наблюдават.

— Със сигурност ще му кажа.

— Мислиш ли, че Великият Орм ще дойде довечера?

— Не мисля. Ще помоля татко със сигурност да му каже да не го прави.

В другия край на спалното Чидър беше затиснал гьрба на Чийзрайт с коленете си и постоянно блъскаше главата му в стената.

— Повтори го пак — нареждаше той. — Хайде: "Няма нищо лошо "

— „Няма нищо лошо човек да е толкова мъж…“ Проклет да си, Чидър, ти дяволско…

— Не те чувам, Чийзрайт — изръмжа Чидър.

— „Толкова мъж, че да си казва молитвите пред останалите“, смръдльо такъв.

— Добре. И не го забравяй.

След като загасиха лампите, Тепик полежа в леглото си в размисъл за религията. Темата определено беше много сложна.

Долината на Джел си имаше свои частни богове, които нямаха нищо общо с външния свят. Този факт беше източник на голяма гордост. Боговете бяха мъдри и справедливи и регулираха живота на хората умело и предвидливо, нямаше спор по този въпрос, но съществуваха известни загадки.

Например знаеше, че баща му кара слънцето да изгрява и реката да прелива и така нататък. Това бяха основни положения, фараоните винаги са правили тези неща още от времето на Кхъфт и дума не може да става тези факти да се подлагат на съмнение. Въпросът беше обаче дали той кара слънцето да изгрява само в Долината или навсякъде по света? По-разумното предположение е, че като кара слънцето да изгрява в Долината, баща му, в края на краищата, не се подмладява. А е доста трудно да си представиш как слънцето изгрява навсякъде другаде, само не и в Долината, което води до потискащата мисъл, че би си изгрявало, дори и ако баща му го забрави — една много правдоподобна вероятност. Трябва да си признае, че никога не бе виждал баща си да прави нещо особено по въпроса за слънцето. Човек би очаквал да чуе поне сумтене от напъни около зазоряване. Баща му никога не ставаше преди времето за закуска да е отминало. Слънцето изгряваше точно по същото време.

Нужно му беше малко време, за да заспи. Леглото, каквото и да казваше Чидър, беше прекалено меко, въздухът — твърде студен, а небето, което се виждаше зад високите прозорци, беше прекалено черно. У дома всичко щеше да е обляно в светлината на пламъците, идващи от некропола — тихите огнени езици бяха загадъчни, но някак познати и действаха успокоително, като че дедите им наблюдаваха долината си. Тъмнината не му харесваше…

На следващата нощ едно от момчетата в спалното, родом от места далеч нагоре по брега, скромно се опита да напъха момчето от съседното легло в сламената клетка, която изплете в часа по труд и творчество, и да го подпали. А на по-следващата Сноксал, който обитаваше леглото до вратата и беше родом от някаква малка страна навътре из горите, се боядиса в зелено и попита има ли доброволци, които да дарят вътрешностите си, за да бъдат опасани около едно дърво. В четвъртък избухна малка война между тези, които почитаха Майката Богиня във вида й на Луна, и другите, които я почитаха във вида й на огромна дебелана с гигантски ханш. На този етап учителите се намесиха и обясниха, че религията е хубаво нещо, но може да бъде доведена до нежелани крайности.

 

Тепик подозираше, че липсата на точност е непростимо деяние. Но нали Мерисет трябваше да е на кулата преди него? А той следваше прекия маршрут. Старецът просто нямаше как да стигне по-рано. Да, ама нямаше как да е стигнал пръв и до моста на улицата… Сигурно го е отмъкнал преди срещата, а после се е покатерил на покрива, докато аз пълзях нагоре по стената, каза си Тепик, без да си повярва на нито една дума.

Изтича по ръба на покрива, а всичките му сетива бяха нащрек за липсващи керемиди или опънати жици. Въображението му запълваше всяка сянка с дебнещи фигури.

Кулата с гонга се извиси пред него. Спря се и я изгледа. Бе я гледал хиляди пъти преди и я бе изкачвал неведнъж, макар тя едва ли стигаше и до 1.8 въпреки факта, че медният купол на върха си беше любопитно катерене. Обектът просто си беше известен. Това влошаваше още повече нещата — извисяваше се пред него и заплашителният й трътлест силует се очертаваше на фона на сивото небе.

Сега напредваше по-бавно, като се приближаваше към кулата косо през наклонения покрив. Хрумна му, че неговите инициали бяха горе заедно с инициалите на Чиди, както и на стотици други млади убийци и че ще си останат там, дори и да загине тази нощ. Мисълта някак успокояваше. Само че не много.

Свали въжето си и с лекота го метна на широкия парапет, който опасваше кулата точно под купола. Изпробва въжето и чу тихото тракане, когато куката се закачи.

После го дръпна колкото можеше по-силно, запъвайки с единия крак в основата на някакъв комин.

Рязко и напълно безшумно една секция от парапета се отчупи и падна.

Чу се трясък, когато парчето се удари в покрива по-долу, след което се плъзна надолу по плочите. Последвалата пауза бе нарушена от далечен тъп звук на тихата илица. Излая куче.

По покривите цареше спокойствие и неподвижност. Ветрецът размести изгарящия въздух на мястото, където допреди малко беше Тепик.

След няколко минути той се появи иззад редицата комини, а на лицето му грееше странна и ужасяваща усмивка.

Нищо, което върши екзаминаторът, не може да е нечестно. Клиентите на наемните убийци неизменно са достатъчно богати и са в състояние да си платят за невероятно изобретателна защита, включително и да си наемат собствени убийци^[5]. Мерисет не се опитваше да го убие. Само го караше сам да си се претрепе.

Предпазливо се промъкна до основата на кулата и намери улук. За своя изненада установи, че не е намазан с хлъзгава смазка, но внимателно опипващите му пръсти накрая откриха отровните игли, боядасани в черно и залепени от вътрешната страна на улука. Отдели една с пинсетата си и я помириса.

Дестилирана подувка. Доста скъпичко и действа изумително. Извади малка стъкленица от колана си и събра всички игли, които успя да намери, след това си сложи предпазните ръкавици и започна да се катери нагоре със скоростта на ленивец.

 

— Значи, напълно е възможно, както прекосявате града в изпълнение на вашите законни назначения, да се намерите в състояние на противопоставяне с колеги, членове на Гилдията. Може да е дори някой от господата, с които понастоящем си делите чина. Това е съвсем в реда на нещата и… какво правите, г-н Чидър, не, не ми казвайте, че със сигурност не бих искал да зная, ще останете след часа… та такъв си е редът. Всеки има право да се защитава както намери за добре. И други врагове обаче ще ви следват по петите, а срещу тях не сте достатъчно добре подготвени да се защитавате… Кои са те, г-н Чийзрайт?

Мерисет се завъртя около оста си пред черната дъска подобно на лешояд, току-що чул предсмъртни хрипове, и посочи с тебешира си към Чийзрайт, който преглътна с усилие.

— Гилдията на крадците, сър? — едва успя да отрони.

— Излез отпред, момче.

Из спалните помещения шепнешком се разнасяха слухове какво Мерисет е правил с немарливите ученици в миналото — слуховете биваха винаги неясни, но ужасяващи. Класът си отдъхна. Обикновено Мерисет се съсредоточаваше върху една жертва за даден момент, така че им оставаше само да си дадат вид на много заинтригувани и да се забавляват с шоуто. Почервенял като рак до върха на ушите си, Чийзрайт се изправи на крака и потегли по пътечката между чиновете.

Учителят замислено го изучаваше.

— Така — започна той — ето ни го Чийзрайт, Г., който дебнешком се примъква по тресящите се върхове на покривите. Погледнете решително настръхналите му уши. Вижте как непреклонно се разгъват тези колене.

Класът се кискаше подобаващо. Чийзрайт им се нахили видиотено и завъртя очи.

— Но какви са тези злокобни фигури, които се движат в крачка с него, а? След като намирате това за толкова смешно, г-н Тепик, може би пък вие ще бъдете така добър да кажете на г-н Чийзрайт?

Тепик замръзна насред смеха си.

Втренченият поглед на Мерисет се впи в него. Съвсем като Диос е, върховния жрец, помисли си Тепик. Дори и татко се страхува от Диос.

Знаеше какво трябва да направи, но мътните да го вземат, ако го направи. Трябваше да се страхува.

— Лошата подготовка — отговори. — Немарливостга. Липсата на концентрация. Лошо владеене на пособията. O, и прекомерната самоувереност, сър.

Мерисет задържа вторачения си поглед върху него за известно време, но Тепик бе тренирал с котките в палата.

Накрая учителят му хвърли една краткотрайна усмивчица, която нямаше нищо общо с хумора, подметна тебешира във въздуха, пак го хвана и каза:

— Г-н Тепик е напълно прав. Особено що се отнася до прекомерната самоувереност.

 

Някакъв перваз водеше към гостоприемно отворен прозорец. Первазът беше покрит с мазнина и преди да продължи напред, Тепик инвестира няколко минути в забиване на котки в процепите между камъните.

С лекота увисна край прозореца и извади от колана си малки метални пръчици. В краищата си имаха нарези и след няколко секунди бързи действия той измайстори пръчка с дължина около метър, а на единия й край прикрепи огледалце.

Нищо не можа да види в сумрака отвъд отворения прозорец. Издърпа пръчката и опита отново, като този път на края й закрепи качулката си, в която натъпка ръкавиците си, все едно че глава предпазливо се показва на светлината. Убеден беше, че ще бъде тресната или с топуз, или със стрела, но качулката си остана напълно неатакувана.

Ледени тръпки го побиваха въпреки горещината на нощта. Черното кадифе изглеждаше добре, но с това се изчерпваше всичко, което човек може да каже за него. Заради възбудата и напрежението сега носеше по себе си няколко литра лепкава течност. Продължи напред.

На перваза на прозореца беше опъната тънка черна жица, а на спускащото се вертикално крило на прозореца беше здраво прикрепено назъбено острие. Отне му само миг да затъкне крилото на прозореца с няколко метални пръчици и след това да пререже жицата — прозорецът се отпусна с половин сантиметър. Ухили се в мрака.

Опипването на вътрешността на стаята с помощта на по-дълга пръчка му показа, че вътре има под, който очевидно е свободен от препятствия. Откри и жица, вързана на височината на гърдите му. Издърпа обратно пръчката, прикрепи на върха й кукичка, върна я обратно в стаята, закачи жицата и започна да тегли.

Последва тъп удар на стрела от арбалет, забила се в старата мазилка.

Бучка глина, закачена на същия този прът и леко провлачена по пода, доказа наличието на няколко капана. Тепик ги издърпа към себе си и започна да ги разучава с интерес. Бяха медни. Ако беше приложил техниката с магнита — обичайния метод, — нямаше да ги открие.

Помисли малко. В торбичката си имаше жреци за нахлузване. Дяволски прийом да ги наденеш и дебнеш в стая, но Тепик все пак го направи. (Жреците представляваха папуци, подсилени с метал. Можеха да ти спасят душата, дори да е слязла в петите ти. Това е виц на Убийците.) Мерисет, в края на краищата, е от секцията на отровителите. Подувка! Ако е понамазал с тази отровица, Тепик щеше да се разплеска навсякъде по стените. Няма да го погребват, само ще пребоядисат отгоре му.^[6]

Правилата. Мерисет би трябвало да спазва правилата. Не може просто да го затрие без никакво предупреждение. Ще се наложи да го остави да се самозатрие по невнимание или прекалена самоувереност.

Лекичко се отпусна на пода в стаята и остави очите си да привикнат с мрака. Някое и друго изследователско опипване с пръчките доказа, че няма други жици. Чу се едва доловимо хрущене, когато единият му жрец размаза някакъв капан.

— Вие решавате кога да действате, г-н Тепик.

Мерисет стоеше в ъгъла. Моливът му изскърца, докато си записваше нещо. Тепик се опита да пропъди човека от главата си. Опита се да мисли.

Някой лежеше на леглото, фигурата беше цялата покрита с одеяло.

Последната част. Това е стаята, където всичко ще се реши. Точно за тази част учениците, които успяват да минат, никога не ти казват нищо. А провалилите се не са наоколо, за да ги попиташ.

Умът на Тепик се препълни с различни варианти. В подобен миг, помисли си той, имаш нужда от божие напътствие. Къде си, татко?

Завиждаше на съучениците си, които вярваха в недосегаеми богове, обитаващи далечни планински върхове. Човек наистина може да вярва в такива богове. Но беше изключително трудно да повярваш в бог, когото виждаш всяка сутрин на закуска.

Извади арбалета си и сглоби смазаните му компоненти. Оръдието не беше особено подходящо, но ножовете му бяха свършили, а устните му бяха прекалено сухи, за да да използва тръбичката за стрелички.

От ъгъла се чуваше някакво потропване. Мерисет безгрижно почукваше зъбите си с молива.

Може би онова там е чучело. Как да разбере? Не, трябваше да е истински човек. Носеха се разни приказки. Може би пък да опита с пръчките…

Поклати глава, вдигна арбалета и внимателно се прицели.

— Когато пожелаете, г-н Тепик.

Това беше моментът.

Точно сега разбират дали можеш да убиваш.

Ето това се беше опитвал да прогони от ума си.

Знаеше, че не може.

 

Всеки осмоден следобед имаха „Политическа целесъобразност“ с г-жа Тмалия, една от малкото жени, които се бяха издигнали до високо положение в Гилдията. По земите около Кръглото море беше всепризнато, че един от начините да постигнеш дълголетие е да не се храниш с Нейно благородие. Бижутата само на едната й ръка съдържаха достатъчно отрова да загроби малък по размери град. Беше изумително красива, но хубостта й беше от оня точно премерен вид, който се постига благодарение на усилията на сръчни художници, маникюристи, мазачи, корсетиеристи и шивачи, както и на тричасов сериозен труд всяка сутрин. Когато вървеше, се чуваше едва доловимо проскърцване, сякаш издавано от скелет на кит под невероятен натиск.

Момчетата се учеха. Докато тя им говореше, не гледаха фигурата й. Наблюдаваха пръстите й.

— И така — започна тя — нека разгледаме състоянието на нещата преди основаването на Гилдията. В този град, както и на много други места, цивилизацията действително се захранва и развива от динамичното преплитане на интересите на много големи и мощни облагодетелстващи се картели. В дните преди основаването на Гилдията процесите, насочени към постигане на изпреварващо развитие сред тези консорциуми, неотмено водеше до жалкото състояние на липса на споразумения, които биваха терминирани с крайни средства. Това нанасяше изключителни вреди на общите интереси на града. Моля да разберете, че там където господства дисхармонията, търговията замира. И все пак… — Тя притисна длани към гърдите си. Чу се такова проскърцване, сякаш галеон отчаяно гребеше срещу стихията. — Очевидно беше назряла потребност пак от крайно, но отговорно средство за разрешаване на непреодолимите различия. Така бяха поставени основите на Гилдията. Какво блаженство — неочакваната височина на гласа й гузно изтръгна няколко десетки младежи от състоянието им на самостоятелно блуждение — е било да си там в онези първи дни, когато хората, отдадени на неотменната морална кауза, са се заели да изковат крайното политическо средство, при което не става дума за война. Колко щастливи сте вие сега да се обучавате за постъпването си в една гилдия, която изисква толкова много по отношение на държание, поведение, обноски и поверителни умения и ви предоставя власт, някога притежавана само от боговете. Светът действително е едно мекотело, което можете да моделирате по ваш избор…

Чидър преведе голяма част от тази реч зад конюшнята по време на обедната почивка.

— Знам какво значи да терминираш с крайни средства — надуто каза Чийзрайт. — Значи да загробваш с брадва.

— По дяволите, не е така — отвърна Чидър.

— Откъде знаеш?

— Семейството ми се занимава с търговия от години.

— Хм — вметна Чийзрайт. — Търговия.

Чидър никога не навлизаше в подробности относно вида на търговията. Ставаше дума за местене на някакви стоки и за задоволяване на някакви потребности, но никога не ставаше ясно какви стоки се местеха и какви потребности се задоволяваха.

След като халоса Чийзрайт, той внимателно поясни, че за да Терминираш с Крайни Средства не се изисква просто да загробиш жертвата, за предпочитане по изключително обстоен начин, а да въвлечеш в процеса и нейните съдружници и служители наред с материалната база, сградата, където се е помещавал бизнесът, както и значителна част от квартала наоколо. Така всеки, който е бил въвлечен, ще е наясно, че този човек е бил достатъчно неразумен да си създаде врагове, които могат много да се ядосат и изобщо не си поплюват.

— Боже — промълви Артур.

— O, това не е нищо — уточни Чидър. — Една Прасоколеда дядо ми и счетоводният му отдел отишли на някаква бизнес конференция на високо ниво с представители на хората от земите край Главината. Петнадесет трупа изчезнали безследно. Много е лоша тази работа. Накърнява общостта на бизнеса.

— Цялата общност на бизнеса или само онази част от нея, която се носи по корем в реката? — запита Тепик.

— Точно това е въпросът. Така би било по-добре — отговори Чидър, като клатеше глава. — Нали разбираш. Чиста работа. Ето защо баща ми каза, че аз трябва да се присъединя към Гилгията. Искам да кажа, че в наши дни трябва да се заемеш с бизнеса, не може да си прекараш живота само във връзки с обществеността.

 

Краят на арбалета потрепери.

Всичко друго в школата му харесваше — катеренето, часовете по музика, широката образователна основа. Фактът, че в крайна сметка убиваш хора, тормозеше ума му. Никога не бе убивал никого.

Това е то, каза си. Ето тук всички разбират дали го умееш, и ти в това число.

Ако сега я оплескам, с мен е свършено.

Мерисет започна да си тананика някаква обезсърчаваща мелодийка в ъгъла си.

Гилдията плащаше определена цена за официално узаконеното си съществувание. Грижеха се да няма безгрижни, наполовина отдадени, или иначе казано, убийствено неефективни убийци. Никога няма да срещнеш оня, който е пропаднал на теста.

Някои пропадаха. Само че никога не ги срещаш. Може би там лежи един от тях, може би това е Чидър или дори Снок�