Рей Бредбъри
Марсиански хроники (1) — Моята библиотека

На моята съпруга Маргарит, с най-искрена любов.

„Хубаво нещо е да се удивлява човек“ — казал философът. „Космическите полети отново направиха всички ни деца“

Януари 1999
Ракетно лято

Преди минута в Охайо беше зима: затворени врати, закрити прозорци, стъкла, ослепели от скреж, стрехи, обшити с ледени висулки: деца препускат по баирите със ски: жени в кожи, като черни мечки, бродят из заледените улици.

Но ето че изведнъж могъща топла вълна кръстоса градчето; заля го море от горещ въздух — сякаш някой бе оставил отворена вратата на пекарна. Знойна жега запулсира около къщите, храстите и децата. Ледените висулки падаха от стрехите, разбиваха се и се топяха. Вратите се разтваряха. Прозорците се открехваха. Децата събличаха вълнените си дрехи. Жените захвърляха премените си от мечи кожи. Снегът се топеше и под него се показваха миналогодишните — бледозелени полянки.

Ракетно лято. Тези две думи минаваха от уста на уста в разтворените, приветливи къщи. Ракетно лято. Жаркият пустинен въздух променяше скрежните рисунки върху прозорците, премахваше изкусните резби. Ските и шейните изведнъж станаха ненужни. Снегът, който се сипеше над градчето от студеното небе, се превръщаше в топъл дъжд още преди да докосне земята.

Ракетно лято. Хората се навеждаха от верандите, под дъждовните капки и гледаха нагоре към червенеещото се небе.

Ракетата стоеше на космодрума и изхвърляше розови огнени кълба и пещен жар. С всяко вздихание на мощните си тръби ракетата твореше лято в студеното зимно утро. Ракетата въздаваше климати и за кратко време из цялата околност настъпи същинско лято.