Крис Удинг
Вещерите от Сарамир — Моята библиотека

Първа глава

Първия път, когато умря, Кайку беше на двадесет жътви.

Нямаше никакъв спомен как се е озовала на това място. Отговорът й се изплъзваше, хлъзгав от възторга, от усещането за спокойствие, което се бе просмукало във всяка фибра от тялото й. А и тази красота около нея… подобна красота би я накарала да заплаче, стига да можеше. Целият свят се бе превърнал в златисто блещукащо сияние, милиони и милиони ефирни нишки, които потрепваха и танцуваха пред погледа й. Те нежно я докосваха и теглеха, носейки я бавно напред към някаква незнайна цел. По едно време се раздалечиха, за да пропуснат загадъчния силует, който се плъзна между тях — нещо огромно и дивно, като китовете, които тя обичаше да наблюдава от брега, когато гостуваше в лятната къща на Мишани. Девойката се опита да го разгледа по-внимателно, но само след миг то изчезна и нишките се затвориха плътно зад него.

„Полята на Омеча“, помисли си момичето. Но как бе възможно това? Тя още не беше преминала през Портата, нито пък бе срещнала пазителя Йору — тлъстото джудже с изпъкнал като делва корем, червена кожа и уши и бивни като на прасе, понесло бездънната стомна вино, дадена му от Исисия, за да облекчи дългото му бдение. Не, това не са Полята — навярно тук се извиваше пътят към Портата, смълчаната пътека към входа на царството на блажените мъртъвци.

Кайку не изпитваше никакви угризения или тъга. Бе преизпълнена с такава хармония, че в сърцето й нямаше място за нищо друго. Помисли си, че може да се пръсне от удивление при вида на златистия, блещукащ свят, из който се рееше. Ето към какво се стремяха монасите, когато кръстосваха нозе и прекарваха в съзерцание години на върха на някоя колона, ето какво търсеха старите поклонници на опиума в задимените пушални, докато вдишваха жадно дима от изгорели амаксови корени през своите лули. Това беше съвършенството.

Изведнъж девойката почувства силно дръпване, а в гърдите й припламна изгаряща болка. Тя долови ужасеното потрепване на блещукащите нишки, които я галеха, почувства как я дръпват рязко назад… след което бе повлечена надолу, натам, откъдето бе дошла. Стори й се, че вижда очертанията на Портата в далечината, както и Йору, който й се смееше, вдигнал стомната в прощален жест. Искаше й се да изпищи, обаче нямаше никакъв глас. Красотата я изоставяше, напускаше сърцето й, изтичаше като вода от пробито ведро. Тя се съпротивляваше с всички сили, мъчеше се да се задържи, ала силата я дръпна безжалостно, пожарът в гърдите й се усили и момичето бе повлечено неумолимо надолу…

 

* * *

 

Очите й се отвориха, но още не можеше да избистри погледа си. Усети нечии устни върху своите, меки устни, които се притискаха силно към нейните, а дробовете й изгаряха от агонизираща болка, докато се мъчеха да си поемат дъх. Лице, намиращо се твърде близо, за да различи чертите му; черна коса, спускаща се върху бузата й.

Тялото й потръпна конвулсивно и устните се отделиха от нейните. Другият човек се отдръпна и погледът на Кайку най-сетне се фокусира. Лежеше на рогозката в спалнята си; прислужницата й Асара бе седнала върху нея. Тя отметна гъстата си коса назад и изгледа господарката си, а очите й изглеждаха като две езера от мрак.

— Ще живееш, значи — каза тя загадъчно.

Кайку се огледа и изведнъж се почувства изплашена и объркана. Имаше усещането, че нещо с въздуха не беше наред. Пурпурни проблясъци припламваха навън в нощта, а трополенето на дъждовните капки само засилваше ужасните стържещи звуци, идващи от небето. Това не бяха обикновени гръмотевици. Лунната буря, която баща й предричаше от няколко дни, най-накрая се бе разразила.

Заобикалящите я предмети най-накрая дойдоха по местата си, подреждайки се според разпокъсаните й спомени. Доскоро познатата обстановка изведнъж й се стори чужда и непозната, изкривена от постепенно просмукващата се в стаята нереалност. Изящно резбованите плетеници, красящи капаците на прозорците, сега изглеждаха особено, а потракването им от вятъра наподобяваше звука, издаван от пустинните змии. Гъстите нощни сенки, скупчили се под полираните греди на тавана, като че ли се взираха в нея. Дори малкият олтар на Оча, разположен в единия ъгъл на скромно обзаведената стая, се беше променил — елегантните цветчета гайа сякаш кимаха в зловещ заговор с бурята, а изящно инкрустираните пиктограми, на които бе изписано името на Императора на боговете, като че ли се огъваха и едва забележимо помръдваха.

Изведнъж погледът й бе привлечен от обут в сандал женски крак, който се подаваше от края на обикновена бяла роба. Притежателят му лежеше неподвижно на твърдия дървен под.

Кария.

Девойката се изправи, избутвайки Асара от себе си. Кария, другата й прислужница, изглеждаше като заспала, ала Кайку имаше зловещото усещане, че тя никога няма да се събуди от този сън.

— Какво се е случило? — попита тя, протягайки ръка да докосне някогашната си компаньонка.

— Нямаме никакво време — каза Асара припряно, както никога преди. — Трябва да вървим.

— Кажи ми какво е станало! — сопна се Кайку, която не беше свикнала прислужницата й да се отнася с нея по този начин.

Асара я сграбчи силно за раменете, причинявайки й болка. За миг девойката бе осенена от безумната мисъл, че слугинята й ей сега ще я удари.

— Чуй — изсъска тя.

Кайку се подчини, най-вече заради потреса от поведението на обикновено кротката и раболепна Асара. Над гръмотевичния тътен на лунната буря и неспирното барабанене на дъжда се долавяше и друг звук — бавно, монотонно потропване, идващо отгоре, сякаш някакво гигантско членестоного се движеше по покрива. Момичето погледна нагоре, после отново към Асара, а очите й се бяха разширили от ужас.

 

— Шин-шин — прошепна прислужницата.

— Къде е мама? — извика Кайку, след което се изстреля като пружина нагоре, хвърляйки се към вратата зад завесата. Рефлексите на Асара обаче бяха невероятни — тя улови китката й и я дръпна безцеремонно назад. На лицето й бе изписано мрачно изражение, от което Кайку заключи, че всичко, от което се страхуваше, се беше случило. Вече не можеше да помогне на семейството си. Усети как силите я напускат, тя се отпусна на колене и за малко да изгуби съзнание.

Когато надигна глава, ручейчетата на сълзите вече бяха потекли по страните й. Асара държеше пушка в едната си ръка, а в другата — някаква грозна маска, лакирана в червено и черно; ехидно лице на зъл дух. Тя я пъхна набързо под робата си и обърна поглед към господарката си. Бухналата кестенява коса на Кайку беше в пълен безпорядък, обрамчвайки лицето като рошав облак. Момичето бе облечено само в тънка нощница, а на китката й се виждаше инкрустираната със скъпоценни камъни гривна, с която тя никога не се разделяше. За един кратък миг Асара изпита съжаление към нея. Тя не знаеше нито какво се случва, нито пък какви бяха залозите, за които играеше. Преди по-малко от пет минути беше умряла, сърцето й бе спряло, а кръвта й беше започнала да изстива. Навярно сега й се искаше да си бе останала в това състояние, но прислужницата вече имаше други планове за нея.

Нейде от вътрешността на къщата се разнесе писък; пронизителен, дрезгав. Баба й. Асара хвана Кайку за ръката и я повлече към вратата. Остър стържещ звук отвън проряза къщата — гласът на лунната буря. Миг по-късно се дочу и шумът от движението на шин-шина, който потракваше по керемидите на покрива. Нещо се стрелна зад капаците на прозорците, пълзейки надолу по външната стена на постройката. Кайку го забеляза и потрепери.

Асара стисна ръката й и се вгледа в очите й. В тях се четеше неистова паника.

— Чуй ме, Кайку — започна тя, а тонът й беше твърд, но спокоен. — Трябва да бягаме. Разбираш ли? Ще те заведа на сигурно място.

Цялата трепереща, девойката кимна. Прислужницата беше доволна.

— Стой до мен — рече тя, след което се плъзна зад ефирната завеска на вратата и пристъпи на външната тераса.

Селското жилище на Руито ту Макаима — бащата на Кайку, който бе и прочут учен — беше построено върху едно сечище сред гъстите горски дъбрави, като правоъгълният парцел, където бяха разположени къщата и тучната градина, бе заобиколен от всички страни с дървета. Всичко беше направено с естетическо чувство, в унисон с обичаите на жителите на Сарамир — показността бе намалена до минимум, а чистата красота на формите — изведена на преден план, но така, че да хармонизира с околния пейзаж. Суровата простота на бледите му стени контрастираше с орнаментираните дървени капаци на прозорците и извитите каменни трегери, чиито краища бяха оформени като изящни рогове. Дори и в разгара на най-бясната буря тази сграда излъчваше призрачно спокойствие. Сред безжалостно поддържаната ливада около постройката имаше каменно мостче, надвиснало над бистър ручей, и пътечка, започваща от предната врата, която беше с такъв безукорен вид, че сякаш бе направена едва вчера. Чак отвъд границите на сечището гората възвръщаше своята власт, мъчейки се ревниво, но безуспешно да завземе култивираната вече територия.

Целият горен етаж бе опасан с дълга тераса, гледаща към алпинеуми и миниатюрни водоскоци, извити мостчета и изваяни дръвчета. Всички стаи, включително и тази на Кайку, имаха достъп до балкона; точно там излязоха сега с Асара, която държеше пушката си в готовност за стрелба.

Нощта беше гореща — лятото тъкмо бе започнало, а дъждовните капки, които шибаха къщата, се стичаха в специално пригодените за целта олуци и се изливаха в градината. Тънки парапети се издигаха от високия до кръста дървен парапет до наклонения покрив. Ефирът бе изпълнен с трещенето на бурята и тропота на дъжда, но на Кайку й се струваше, че навън витае някаква тайнствена тишина и тя чуваше как ударите на сърцето й отекват силно в ушите й.

Асара погледна наляво, после надясно, изпълнена с подозрения към пустата тераса. Ръцете й стиснаха още по-здраво пушката. Дългата й стройна цев бе украсена с магически знаци и картини на разбиващи се морски вълни. Твърде скъпо и елегантно за прислужница като Асара, оръжието най-вероятно бе откраднато от някоя стая в къщата.

Кайку подскочи, когато Асара помръдна изведнъж, насочвайки пушката надолу към градината. Някакъв тъмен силует се плъзна покрай алпинеумите с нечовешка скорост, движейки се на четири източени крайника; беше твърде бърз за прислужницата, която се отдръпна назад, без да възпроизведе изстрел.

Запътиха се по терасата към стълбището. Кайку бе почти парализирана от страх, обаче се застави да върви. Чувстваше се объркана и безпомощна; добре че поне Асара беше запазила самообладание. Момичето последва своята прислужница. Не й оставаше нищо друго, което да стори.

Добраха се до стълбите без никакви проблеми. Долу цареше пълен мрак. Никакви фенери не светеха и нямаше никакви признаци на движение. Небето изрева отново и Кайку се огледа изплашено. Облаците се бяха разкъсали, разделени от бушуващите ветрове, които бяха променили посоката си, и от време на време допираха краищата си, когато някоя назъбена светкавица ги прорязваше и се стрелваше към земята.

Отвори уста да каже нещо на Асара, но в същия миг забеляза шин-шина.

Съществото тъкмо изпълзяваше от тъмнината в единия край на терасата — истински демон от сенките, който накара Кайку да затрепери неудържимо от страх. Едва го различаваше в мрака — виждаше само очертанията му, понеже създанието изглеждаше като част от тъмнината, която го прикриваше; ала онова, което зърна, й бе повече от достатъчно. Тялото му напомняше човешкото, но ръцете и краката му бяха ужасно издължени и завършваха с тънки остриета, поради което то приличаше на човек, ходещ на четири кокили. Беше високо — много по-високо от нея, и трябваше да се изгърби надолу, за да не се удари в стряхата над балкона. Девойката не можа да различи други подробности по него, освен очите — те блестяха като фенери в мрака, две светещи точки, чийто взор сякаш я пронизваше.

Асара изруга грубо и хукна надолу по стълбите, повличайки Кайку след себе си. Момичето не се нуждаеше от повторно напомняне; в този миг всичко се беше изпарило от главата й и единственото нещо, което бе останало, беше как да се измъкне от демона, който се прокрадваше след тях. Те чуха как крайниците му потракват по терасата зад тях, докато се спускаха с главоломна бързина към обгърнатата от сенки стая на долния етаж.

Преддверието беше широко и просторно, с филигранно резбовани дървени сводове, водещи към останалите помещения на приземния етаж. Къщата бе построена като лятна резиденция, ето защо нямаше вътрешни врати, и красиво изрисуваните подвижни паравани можеха да се местят така, че да пропускат или спират топлия вечерен бриз във вътрешността на сградата. Сега обаче ярките припламвания на невижданите светкавици от лунната буря проблясваха през орнаментираните паравани, изпълвайки помещението с най-различни причудливи образи.

Кайку за малко да се препъне на последните няколко стъпала, но Асара я изтласка настрани и зае позиция за стрелба, насочвайки пушката към стълбите, по които бяха слезли току-що. Секунда по-късно източеният силует на шин-шина светкавично се материализира пред погледа им, а очите му горяха на фона на тъмния овал на лицето му. Прислужницата натисна спусъка и трясъкът от изстрела отекна оглушително в цялата къща. Пътят беше чист; демонът бе задържан, макар и за малко. Асара презареди оръжието си забърза с Кайку към външната врата.

— Асара! Има още от тях! — изкрещя девойката и наистина, те бяха там — два шин-шина, спотайващи се в сенчестите проходи на преддверието. Прислужницата стисна здраво китката на господарката си и двете замръзнаха. Ръката на момичето беше на вратата, но тя не се осмели да я открехне и да побегне, защото съществата щяха да я накълцат, преди да е изминала и десет метра. Задушаващият страх, който не я бе напускал още откакто отвори очи тази нощ, започна да раздира с нокти гърлото й. Тя бе ослепяла от паника, по-объркана от всякога и впримчена в най-страховития кошмар, който можеше да си представи.

Шин-шините бавно пристъпиха в просторното преддверие, навеждайки туловищата си под сводовете, докато огъваха издължените си заострени крайници с чудовищната грация на гигантски насекоми. Изглеждаха още по-страшни, защото погледът на Кайку за нищо на света не искаше да се спре върху тях, създавайки ореол на загадъчност около формата им; единствено блясъкът на очите им беше ясно забележим. Тя усещаше, че Асара трескаво търси нещо — незапаления фенер, който стоеше на перваза на прозореца. Демоните пропълзяха още по-близо, придържайки се към най-тъмните кътчета на помещението.

— Бъди готова — прошепна й Асара; миг по-късно тя запрати фенера в центъра на стаята. Шин-шините веднага се хвърлиха към падналия предмет и в същата секунда прислужницата стреля по мястото, където се бе разляло маслото от лампата.

Помещението изведнъж се озари от ярка светлина, а в средата му лумна огромен пламък, съпроводен от зловещите писъци на непознат език на демоните, които се отдръпнаха тромаво назад от огненото сияние. Ала Кайку вече бе отворила вратата и се беше понесла навън в бурята, тичайки боса по тревата към дърветата, които обграждаха къщата от всички страни. Асара се движеше плътно зад нея, оставяйки пламъците да обхванат дървените стени и хартиените паравани. Те търчаха като обезумели под пелената на дъжда, свивайки се уплашено всеки път, когато от небето се разнасяха страховити стържещи звуци. Без да се осмели да погледне назад, без изобщо да знае дали прислужницата й я следва, или не, Кайку се хвърли между дърветата.

И трите луни се виждаха тази нощ, скупчени над облаците, които бавно се носеха в мрачното небе. Огромната Аурус, най-голямата и старата от сестрите; Иридима, по-малка, но по-ярка, с кожа, набраздена от сини пукнатини; и малката зелена Нерин, най-срамежливата от всички, която рядко показваше лицето си. Легендите разказваха, че когато трите сестри били заедно, те се биели и разкъсвали небето… Стържещите звуци всъщност били писъците на Нерин, защото сестрите й й се подигравали и я дразнели заради зелената и кожа. Бащата на Кайку разказваше малко по-различна история — че лунните бури са просто резултат от въздействието на комбинираната гравитация на небесните тела върху земната атмосфера. Обаче, какъвто и да беше отговорът на въпроса, всички знаеха, че когато трите луни са близо една до друга, неизбежно се разразяваха лунни бури. И че в тези нощи Лунните деца бродят по земята.

Кайку дишаше запъхтяно и тихичко хленчеше, докато бягаше между дърветата. Тънички клонки я шибаха от всички страни, оставяйки мокри следи по кожата й. Нощницата й цялата бе подгизнала, дългата й до брадичката коса беше залепнала за скулите, а ходилата й бяха кални и мръсни. Тя тичаше слепешком, сякаш по този начин можеше да избяга от реалността. Съзнанието й все още отказваше да възприеме чудовищния характер на онова, което се беше случило преди минути. Чувстваше се като дете — безпомощна, сам-самичка и изплашена до смърт.

Най-накрая неизбежното се случи. Босото й стъпало се натъкна на камък, който се оказа по-хлъзгав, отколкото изглеждаше, и тя загуби равновесие, приземявайки се тежко върху един стърчащ от калта корен. От очите й рукнаха сълзи на болка, тя се отпусна, мръсна и измокрена до кости, в тинята и зарида неудържимо.

Ала нямаше никакво време за почивка. Усети как някой я дърпа изотзад, погледна нагоре и видя Асара, която се опитваше да я изправи. Момичето й изкрещя нещо несвързано, но прислужницата беше безмилостна.

— Знам едно сигурно място — рече тя. — Трябва да продължим. Те са по петите ни.

И ето че бягаха отново, носейки се като вихър между дърветата, като се препъваха и подхлъзваха, но упорито продължаваха напред. Въздухът сякаш ги дърпаше и се опитваше да ги повдигне, зареден със странна енергия от бурята. Тя си играеше със сетивата им и караше всичко наоколо да изглежда повече или по-малко реално. Баба Коми обичаше да предупреждава внучката си, че ако подскочи твърде нависоко по време на лунна буря, може никога да не се върне на земята, а да си остане да се рее в небето. Кайку набързо прогони тази мисъл, припомняйки си писъка, който бе чула в къщата. Баба й беше мъртва. Всички бяха мъртви. Тя бе сигурна в това, дори и без да го е видяла с очите си, защото усещаше огромната празнота, зейнала в сърцето й.

Не след дълго дърветата свършиха и двете жени се озоваха на каменистия бряг на един поток, чиито придошли от дъжда води бучаха разпенено. Асара бързо се огледа наоколо; дългата й коса бе натежала от просмукалата се в нея влага. След миг вече беше взела решение накъде да потеглят и пое надолу по течението му, повлякла Кайку след себе си. Момичето се намираше на ръба на изтощението, като това се виждаше и с просто око от неуверените й крачки и клюмналата й глава.

Потокът завършваше в неголямо вирче сред дърветата, от чиято повърхност се подаваха няколко обрасли с треволяци могилки и обсипани с камъни и туфи храсти островчета. Най-отдалеченият остров изглеждаше като пиедестал, на който се издигаше гигантско древно дърво, надвиснало над околния пейзаж с огромните си размери. Стволът му беше по-дебел от два човешки ръста, взети заедно, клоните му бяха възлести и изкривени от годините, а короната му наподобяваше грамадно ветрило. Земята под него бе покрита с истински килим от златисти, кафяви и зелени листа, и въпреки плющящата пелена на неспиращия дъжд мястото излъчваше усещане за някакво свещено спокойствие и девствена красота. Дори въздухът тук бе различен и изглеждаше кристално крехък, сякаш някакво незнайно същество бе затаило дъха си. Кайку веднага почувства промяната и долови неведомото присъствие, като че ли нещо хладно, мудно и спокойно ги наблюдаваше с вял интерес.

Изпукването на строшена съчка разтревожи Асара и тя веднага се завъртя, за да види как един от шин-шините се прокрадва из короните на дърветата вдясно от тях, придвижвайки се с невероятна бързина между гъстите клони, а светещите му очи са приковани в тях. Тя повлече Кайку във вирчето и двете нагазиха до глезените във водата, която накваси краищата на робите им. Жените зашляпаха към най-далечния остров и когато стъпиха на него, Кайку се отпусна безжизнено на тревата. Прислужницата я остави там и се втурна към гигантското дърво. Тя долепи челото и дланите си до кората му и започна да мълви нещо, а устните й се движеха със светкавична бързина.

— Велики ипи, почитан дух на гората, умоляваме те да ни дариш със своята закрила. Не позволявай на тези демони на сенките да осквернят обиталището ти с тяхната поквара.

Изведнъж по цялото дърво пробяга тръпка, а от короната му се посипаха стотици дъждовни капки.

Асара отстъпи няколко крачки от ствола и се върна при Кайку. Прислужницата приклекна до нея, отметна залепналите мокри кичури от лицето си и насочи взора си към гората. Усещаше ги как се прокрадват сред клоните. Най-малко три, а можеше и да са повече — дебнещи в сенките, притаени в короните, със зловещи светещи очи, приковани в плячката.

Асара се вслушваше, а ръката й бе близо до пушката. Тя не беше жрец, но познаваше духовете на гората достатъчно добре. Великият ипи щеше да ги защити или поне нямаше да позволи на демоните да дойдат по-близо. Великите ипи бяха пазителите на гората, а могъществото им беше най-силно там, където растяха. Паякообразните същества обикаляха наблизо, а кокилоподобните им крайници ту ги приближаваха, ту ги отдалечаваха. И оттук усещаше разочарованието им. Въпреки че виждаха ясно жертвите си, шин-шините не се осмеляваха да пристъпят във владенията на Великия ипи.

След известно време Асара напълно се увери в безопасността им. Тя хвана Кайку за раменете и я повлече към закрилата на големите корени на дървото, където не беше толкова мокро. Момичето бе заспало непробудно. Прислужницата се загледа в крехкото й телце, което бе измокрено до кости и бе цялото премръзнало, и изпита състрадание към нея. Жената се наведе над господарката си и я погали нежно по бузата с ръка.

— Животът може да е много жесток, Кайку — рече тя. — Боя се, че тепърва започваш да научаваш това.

Лунната буря бушуваше в небесата, докато тя седеше под закрилата на голямото дърво и чакаше да дойде изгревът.

 

 

Втора глава

Кайку се събуди от силното изпращяване на някаква съчка в огъня и отвори очи. Асара стоеше наблизо и разбъркваше малко, почерняло гърненце, висящо на железен триножник над пламъците. Две змиорки вече бяха набучени на една клонка и се печаха до него. Слънцето бе в зенита си, а въздухът беше горещ и душен. Свеж, приятен земен аромат се носеше наоколо, докато мократа почва съхнеше под слънчевите лъчи след снощния порой.

— Благоден, Кайку — каза Асара, без да поглежда към нея. — Тази сутрин отидох до къщата и се опитах да спася това, което мога. — Тя й подхвърли вързоп дрехи. — Не беше останало много, ала дъждът бе потушил пламъците, преди да погълнат всичко. Имаме храна, дрехи и достатъчно пари.

Девойката се изправи и се огледа. Вече не се намираха насред онзи вир. Седяха в някаква падина, където почвата беше песъчлива и осеяна с камъчета, а растителността бе оскъдна, като изключим няколкото храста в съседство. На върха на долчинката растяха дървета, чиито силуети контрастираха на фона на заслепяващата слънчева светлина, а до ушите й достигаха успокояващите звуци на гората. Дали Асара я бе донесла тук?

Първото нещо, което забеляза, беше, че гривната й липсва.

— Асара! Гривната на баба! Сигурно е паднала и… се е…

— Спокойно. Аз я взех. Предложих я като дар на Великия ипи, задето ни осигури закрила.

— Но баба ми подари тази гривна за осмата ми жътва! — извика момичето. — Никога не съм я сваляла от ръката си!

— Смисълът на дара е да пожертваш нещо ценно за теб — каза равнодушно прислужницата. — Великият ипи спаси живота ни. Нямах нищо, което да му дам, ала ти имаше.

Кайку я изгледа смаяно, но жената се направи, че не забеляза. Вместо това махна с ръка към заобикалящия ги пейзаж.

— Помислих си, че не е добра идея да палим огън на полянката на Великия ипи, ето защо те преместих тук.

Главата на девойката клюмна. Бе твърде изтощена, за да протестира повече. Асара я изгледа безмълвно.

— Трябва да узная — промълви Кайку. — Семейството ми…

Прислужницата остави настрана лъжицата, която използваше, за да разбърква съдържанието на гърненцето, и застана на колене пред момичето, хващайки я за ръцете.

— Всички са мъртви.

Девойката усети как в гърлото й се надига буца, но кимна, за да покаже, че разбира смисъла на казаното.

— Какво се случи?

— Не би ли предпочела първо да хапнеш нещичко, за да се подкрепиш?

Кайку вдигна глава и погледна Асара право в очите.

— Трябва да узная — повтори.

Жената пусна дланите й.

— Повечето бяхте отровени — рече тя. — Ти умря, докато спеше. Подозирам, че го е направил някой от кухненските слуги, но не мога да съм сигурна. Който и да е бил, не си е свършил добре работата. Баба ти изобщо не вечеря онази нощ, ето защо бе още жива, когато се появиха шин-шините. Предполагам, че някой е изпратил демоните, за да убият слугите и по този начин да заличат всички доказателства. Без свидетели престъплението щеше да остане неразгадано. — Тя се намести по-удобно на хълбоците си.

— Кой? — попита момичето. — И защо?

— Нямам отговор на тези въпроси — призна жената. — Засега.

Асара се изправи и се върна при гърненцето, от време на време обръщайки рибата. След малко девойката наруши мълчанието.

— Аз умрях ли, Асара? От отровата?

— Да — отвърна й прислужницата. — Аз те върнах обратно.

— Как?

— Откраднах дъха на друг човек и го пуснах в теб.

Кайку си спомни за Кария, другата й прислужница, която бе видяла да лежи бездиханна на пода в спалнята си.

— Как е възможно това? — прошепна, страхувайки се от отговора.

— Има много неща, които още не разбираш, Кайку — отговори жената. — Аз съм едно от тях.

Момичето започваше да осъзнава това. Асара винаги бе изглеждала като перфектната прислужница — тиха и покорна, умела в сресването на косите и избора на дрехите, на нея винаги можеше да се разчита. Девойката я харесваше повече от по-своенравната Кария и често си говореше с нея, споделяше й тайни или си играеха заедно. Обаче в отношенията им винаги имаше някаква граница, която не прекрачваха; преграда, която не им позволяваше да станат наистина близки. Негласното разбиране, че двете принадлежаха към различни касти. Кайку имаше благороден произход, а Асара — не, и поради тази причина едната имаше задължението да служи и да се подчинява на другата. Така стояха нещата в Сарамир, и то открай време.

И ето че сега момичето осъзнаваше, че последните две години се е заблуждавала. Това не беше човекът, когото тя си мислеше, че познава. Тази Асара имаше ледено хладнокръвие и нерви от стомана. Тази Асара бе спасила живота й, отнемайки друг на негово място, беше изгорила къщата им, бе й отнела най-съкровения й подарък от баба й и го беше дала на някакво дърво. Тази Асара я бе спасила от демоните.

Коя беше всъщност тя?

— Поточето е ей там, Кайку — каза прислужницата, посочвайки с лъжицата. — По-добре се измий и се преоблечи. Ще вземеш да настинеш с тези мокри дрехи.

Девойката забеляза, че от миналата нощ прислужницата й бе спряла да я нарича „господарке“, както беше прието. Въпреки това се подчини. Чувстваше, че трябва да се срамува от себе си — полугола, с тази размъкната и мръсна нощница върху себе си. Обаче изобщо не я беше грижа за това след снощните събития. Уморена и недоспала, тя се приближи до поточето, захвърли изцапаната нощница и започна да се плакне, отмивайки нечистотиите от снагата си. Когато привърши и слънчевите лъчи погалиха голата й кожа, момичето не изпита никакво удоволствие. В момента тялото й не представляваше нищо повече от вместилище за нейната скръб.

Тя облече дрехите, които Асара й беше приготвила, давайки си сметка, че бяха твърде официални за пътуване. Кожени ботуши, безформени бежови панталони и риза с отворена яка, която би била по-подходяща за някой мъж. Обаче не се оплакваше. Винаги е била мъжко момиче и можеше да се напъха без усилия и в дрехите на благородна млада дама, и в тези на някой прост селянин. По-големият й брат беше най-близкият й другар и тя се съревноваваше с него във всичко. Непрекъснато се състезаваха кой е по-добър в ездата, далечната стрелба и борбата. Нито пушката, нито гората й бяха чужди.

Когато се върна при лагерния огън, въздухът се бе изпълнил с миниатюрни кристалчета, които се сипеха от небето като сняг. Те проблясваха на слънчевата светлина, блещукайки като малки звездички. Поради тази прилика явлението бе известно като звездопад. То можеше да се наблюдава единствено след края на лунните бури. Фините плоски кристалчета от разтопен лед се появяваха единствено в епицентъра на конфликта между трите сестри и бяха достатъчно леки, за да се реят с часове в небето. Красота след хаоса. Много литературни произведения бяха вдъхновени от звездопада, да не говорим за това, че той се бе превърнал в нещо като задължителна тема в любовната поезия. Днес обаче удивителният природен феномен изобщо не можеше да я трогне.

Асара й подаде солница, парче змиорка и купа със зеленчуци.

— Трябва да се храниш — рече тя. Кайку я послуша и започна да яде с пръсти като малко дете, без да усеща вкуса на храната. Прислужницата се разположи зад нея и се зае внимателно да разчесва косата на момичето с дървен гребен. На фона на събитията от последната нощ това се стори изключително мило на девойката — приятелски жест от страна на доскорошната й прислужница, която се бе превърнала в непознат човек.

— Благодаря ти — промълви Кайку, когато Асара приключи. В думите й имаше нещо повече от обикновена благодарност. Нямаше нужда да благодариш на един слуга за нещо, което той така или иначе е длъжен да стори. Онова, което изглеждаше като чиста учтивост, бе всъщност безмълвното приемане на факта, че Асара вече не й е подвластна. Обстоятелството, че жената не я поправи, само потвърждаваше това заключение.

Девойката не беше изненадана. Доскорошната й прислужница бе променила отношението си към момичето и сега й говореше така, все едно Кайку й беше равна, но не и достатъчно близка, за да бъде нейна приятелка. Това бе красноречива илюстрация на новите им взаимоотношения.

Сарамирският език изглеждаше невероятно труден за всеки външен човек, същинска бъркотия от най-различни окончания, учтиви форми, акценти и определения, натоварени с най-различни значения, често простиращи се далеч отвъд простите думи в едно изречение. Съществуваха десетки начини как да се обърнеш към събеседника си в зависимост от ситуацията, като смисълът на всеки от тях се променяше от дребни изменения в произношението и структурата на изречението. Имаше различни подходи, които се използваха, когато искаш да говориш на деца — един за момчета, друг за момичета, трети за хлапета и от двата пола, — както и многочислени способи за общуване с висшестоящи персони, вариращи в зависимост от това колко по-издигнат от говорителя бе адресатът; да не говорим за специалния начин, употребяван само към Императора или Императрицата. Когато ставаше въпрос за общуване между двама влюбени, степените отново варираха; имаше различни начини да се обърнеш към баща, майка, съпруг, съпруга, магазинери, търговци, жреци, животни… Не липсваха и вулгарни и обидни методи за изразяване; дори имаше и неутрални, употребявани тогава, когато говорителят не беше сигурен в думите си или в общественото положение на човека, с когото говореше.

Езикът се разделяше условно на висш сарамирски — речта на благородниците и образованите люде, и нисш сарамирски, използван от селяните и слугите. Макар че те се преплитаха в разговорната реч — нисшият сарамирски представляваше просто по-груба версия на по-фината си форма — по отношение на писмеността имаха доста различия. Висшият сарамирски бе запазена територия за аристократите — това беше езикът на науката и цялата история, философия и литература бе написана на него, като пиктограмите му бяха абсолютно неразбираеми за простия народ. По-висшите слоеве на обществото бяха брутално разделени от по-нисшите посредством грижливо отстояваната граница на невежеството, и тази граница беше писменият вариант на висшия сарамирски.

— Шин-шините се страхуват от светлината — каза непринудено Асара, докато засипваше огъня с пръст, за да го угаси. — Няма да се върнат преди здрачаване, а дотогава ние отдавна ще сме изчезнали.

— Къде отиваме?

— На по-сигурно място от това — рече жената. Тя видя разтревоженото изражение на момичето и реши да бъде малко по-конкретна. — На едно тайно място. Където има приятели и където можем да разберем какво се случи снощи.

— Знаеш повече, отколкото искаш да ми кажеш, Асара — обвини я девойката. — Защо не споделиш истината с мен?

— Объркана си — гласеше отговорът. — Била си пред Портите на Омеча преди по-малко от един изгрев, изгуби цялото си семейство и преживя повече, отколкото някой би могъл да понесе. Довери ми се — ще научиш повече по-късно.

Момичето вдигна гордо глава и впери поглед в бившата си прислужница.

— Искам да го науча сега.

Асара я изгледа. Кайку беше доста красива, независимо от скръбта, която бе оставила временен отпечатък върху лицето й. Кафявите й очи сякаш се смееха, когато бе щастлива; имаше малко носле и равни бели зъби. Светлокестенявата й коса бе вчесана напред около страните й, подстригана по модерната за момичетата от столицата прическа. Жената я познаваше от доста дълго време, за да е наясно с упорития й нрав и ината й, когато си наумеше, че иска нещо. Сега отново се сблъскваше с непреклонния й характер и изпита възхищение от девойката, която бе лъгала през цялото това време. Бе очаквала събитията от миналата нощ да я пречупят, но ето че бе сгрешила. Кайку определено имаше силен дух. Добре. Щеше да й потрябва.

Асара вдигна едната торба от обработена кожа и я подаде на момичето.

— Да тръгваме — каза, нарами другата торба и взе пушката, която бе оставила да съхне край огъня. Снощният дъжд бе намокрил отделението за барута и оръжието още не беше годно за употреба.

Насочиха се към гората. Клонките искряха от сиянието на кристалчетата звездопад, които се сипеха покрай тях, покривайки земята с блещукащ килим, преди да се разтопят. Кайку усети как очите й се навлажняват, но успя да задържи сълзите си. Гореше от желание да разбере, да узнае какво се бе случило. Всички от семейството й бяха мъртви и тя имаше чувството, че се намира в някакъв зловещ кошмар. Сега обаче трябваше да бъде силна. Тя изтика болката в един от ъглите на съзнанието си и я задържа там. Това беше единственият начин да продължи — в противен случай щеше да полудее от мъка.

— От дълго време ви наблюдавахме — най-накрая проговори Асара. — Теб и семейството ти. Отчасти защото знаехме, че баща ти симпатизираше на каузата ни и можеше да се присъедини към нас впоследствие. Той имаше някои ценни връзки в императорския двор. Ала най-вече заради теб, Кайку. Заради твоето състояние.

— Моето състояние? Че какво ми има на мен?

— Трябва да призная, че хранех доста съмнения, когато ме изпратиха при теб — въздъхна бившата й прислужница. — Но дори и аз забелязах знаците.

Момичето напрегна мозъка си, но съзнанието й беше размътено, а обяснението на Асара пораждаше повече въпроси, отколкото отговори. Затова тя попита направо:

— Какво се случи миналата нощ?

— Баща ти — каза Асара. — Навярно си спомняш как се чувстваше, когато се върна от последното си далечно пътешествие.

— Да, каза, че се бил разболял… — започна девойката, след което изведнъж спря. Болестта, която си бе измислил, беше само извинение. Тя много добре си спомняше как изглеждаше баща й. Блед и изнурен, тих и вял; ала в излъчването му се прокрадваше и друго — като че ли нещо го тормозеше, а държанието му бе малко отнесено. Баба й бе изглеждала по същия начин след смъртта на дядо й преди седем години. Някакво слисано неверие, отказ да се възприеме действителността, каквото беше чувала, че сполетява често войниците, които са слушали твърде дълго грохота на оръдията на бойното поле.

— Да — съгласи се тя. — Нещо се беше случило, нещо, за което той не искаше да говори. Знаеш ли какво е било то?

— А ти?

Момичето поклати глава. Изминаха мълчаливо още няколко стъпки. Гората ги бе обгърнала от всички страни и те се движеха на зиг-заг, покрай гъстите дървета, стъпвайки върху корените и камъните, подаващи се от неравната земя. Слънцето припичаше отгоре и лениво затопляше влажната почва, изпълвайки света със самодоволство. Всеки друг ден Кайку би потънала в блажено спокойствие, защото винаги бе изпитвала почти детинско благоговение към природата, но красотата на обстановката вече не можеше да трогне душата й.

— Наблюдавах го през последните няколко седмици — продължи Асара — и не успях да науча нищо повече. Навярно беше пресякъл пътя на някой влиятелен човек и се бе сдобил с могъщ враг… Кой знае? Обаче не се съмнявам, че именно той бе причината за снощните събития.

— Но защо? Та той беше просто един учен! Четеше книги. Защо някой би искал да го убие… да убие всички ни?

— Заради това — рече жената и извади изпод тежката си роба маската, която бе взела от къщата под смаяния поглед на Кайку. Размаха я пред лицето на момичето и червено-черното лакирано лице се опули злобно срещу нея. — Донесе я у вас след последното си пътешествие.

— Заради това? Та това е само една маска!

Асара отметна косата от челото си и се вгледа мрачно в спътничката си.

— Кайку, маските са най-опасните оръжия в света. По-страшни са от пушките, от оръдията и призраците, които обитават запустелите места. Те са…

Доскорошната прислужница изведнъж млъкна, забелязвайки как момичето се олюлява, а краката й се заплитат.

— Зле ли ти е? — попита.

Девойката примигна и се намръщи. Нещо се бе преобърнало в стомаха й, а пламтящият червей на болката се загърчи и заизвива вътре в нея. В следващия момент я прониза отново, този път по-силно, не в стомаха й, а по-надолу, сякаш някакво бебе риташе в утробата й.

— Асара — изпъшка тя, паднала на едно коляно, с ръка, подпряна на земята пред нея. — Става ми… нещо…

И ето че то достигна връхната си точка, разпростирайки пипалата на агонията в стомаха и слабините й, а от гърлото й се разнесе вик. Този път обаче болката не утихна, както преди — вместо това стана още по-силна, по-гореща, прераствайки в ужасяващ натиск вътре в нея. Тя се преви на две и се хвана за корема, но болката не премина. Стисна силно клепачи, а сълзи на потрес и пълно неразбиране на случващото се рукнаха от ъгълчетата на очите й.

— Асара… помогни ми…

Момичето погледна умолително нагоре, ала познатият й свят беше изчезнал. Пред очите й се откриха не дървета и листа, а милиарди струйки светлина, неописуема триизмерна диорама от сияещи нишки, достатъчно гъвкави и изящни, за да се отдръпват и събират отново около обектите, които се движеха през тях. Виждаше яркия възел на сърцето на Асара вътре в шевицата на нейното тяло, виждаше вибрациите на нишките във въздуха, породени от прелитащата наблизо птица; виждаше слънчевите лъчи, обливащи гората, които преминаваха през ефирния балдахин, както и блясъка на звездопада.

„Умирам отново, помисли си тя, също като последния път.“

Ала не беше като последния път — нямаше го нито усещането за блаженство, нито спокойствието, нито вътрешния покой. Само онова нещо вътре в нея — то ставаше все по-огромно, нараствайки и нараствайки непрекъснато, докато Кайку не осъзна, че най-накрая кожата й ще се разцепи и то ще я разкъса на парчета. Ирисите й потъмняха и станаха кървавочервени; въздухът се раздвижи около нея, разчорляйки дрехите й и разрошвайки косата й. Тя забеляза как на лицето на Асара се изписва страх, как нишките на физиономията й се изкривяват. Видя я как се обръща и побягва надалеч, носейки се презглава между дърветата.

Момичето изпищя и тогава изгарящата я демонична сила изведнъж си намери отдушник.

Най-близките дървета експлодираха, ставайки на трески; а малко по-отдалечените се запалиха и за секунди се превърнаха в димящи факли. Тревата изгоря, камъните се овъглиха, а въздухът стана душен като в пещ. Силата се изтръгна от гърдите й, разкъсвайки дробовете и сърцето й, обгаряйки вътрешностите й; ала девойката продължи да крещи чак докато не изгуби съзнание.

 

* * *

 

Нямаше никаква представа колко време е лежала така, преди да се завърне в реалността, но когато отвори очи, се почувства по-спокойна. Въздухът бе изпълнен с тежък дим и отвсякъде се чуваше пращенето на горящо дърво, а жегата беше неописуема.

Девойката бавно се надигна — усещаше мускулите си стегнати и пулсиращи, а вътрешностите й горяха. Дишайки тежко, тя се изправи на крака, опитвайки се да запази равновесие. Беше жива — болката също потвърждаваше това. Момичето огледа изпепеления кръг на разрушението, който я обграждаше, както и тлеещите, изкривени стволове на дърветата отвъд границите му. Добре че влагата от вчерашния дъжд бе надделяла над гладните езици на пламъците и огънят скоро щеше да изгасне.

Опита се да съгласува тази сцена с онази, която бе видяла, когато болката я бе връхлетяла, но не можа. Почернели камъни стърчаха от хрупкавата почва. Изгорени листа се полюшваха на голите клони. Някои дървета бяха разцепени на две, а други бяха отсечени от средата или изтръгнати от корен. Внезапният характер на опустошението беше нещо, което й се струваше почти невъзможно да проумее; не можеше да повярва, че стои на същото място, където бе припаднала.

Маската лежеше невредима на земята недалеч от нея, а празният й поглед сякаш й се присмиваше. Кайку се наведе и я вдигна. Усещаше тялото си на границата на пълното изтощение; като че ли над сетивата й се бе спуснала мъгла, която я водеше към сън, безсъзнание или смърт — девойката не беше сигурна към кое от всичките, но нямаше особени предпочитания.

Очите й се спряха на бялата фигура, сгърчена наблизо. Вцепенена от ужас, Кайку се заклатушка към нея, затъквайки машинално маската в колана на панталоните си.

Това беше Асара. Тялото й лежеше в долчинката, където бе запратено от експлозията. Очевидно ударната вълна я беше поразила, защото робата й бе изпепелена, а косата й бе изгоряла и още пушеше. Ръцете и лицето й бяха ужасно обгорени. Жената лежеше отпуснато и неподвижно.

Момичето започна да трепери неудържимо. Тя отстъпи няколко крачки назад, сълзите замъгляваха очите й, а пръстите й се впиваха в кожата на лицето й, сякаш можеха да я смъкнат и да намерят предишната Кайку отдолу. Онази Кайку, която съществуваше само до вчера, преди хаосът и безумието да я впримчат в хватката си. Преди да е изгубила семейството си. Преди да е убила прислужницата си.

Тя избухна в задушаващи ридания, поклащайки неудържимо глава, като че ли се опитваше да отрече реалността на онова, което току-що бе видяла. Ала истината се стовари отгоре й с цялата си тежест, а доказателствата за стореното от самата нея се взираха обвинително в очите й. Паниката я обгърна и момичето побягна навътре в гората.

Асара продължи да лежи на същото място, сред стелещия се дим и превърналата се в пустош гора, а реещите се кристалчета звездопад се сипеха тихо върху нея, проблясвайки за миг, преди да умрат.

 

 

Трета глава

Градините на покрива на Императорската цитадела навярно изглеждаха безкрайни на едно дете — огромен многоетажен лабиринт от каменни пътеки и сенчести беседки, изпъстрен с тайни местенца и вълшебни скривалища. Престолонаследничката Лусия ту Еринима, която навярно някой ден щеше да стане следващата Императрица на Сарамир, знаеше по-добре. Тя беше обходила всичките му кътчета и бе открила с течение на времето, че мястото бе колкото рай, толкова и затвор, чийто стени се смаляваха с всеки изминал ден.

Момиченцето се шляеше бавно по покритата с грапави камъни пътечка, докосвайки с пръсти решетката от лявата си страна, по която се увиваха стъблата на лозите. Някъде наблизо се чуваше шумоленето на котка, преследваща катериците около стволовете на дърветата. В тази градина бяха събрани най-красивите и редки растения и цветя от целия познат свят, внимателно аранжирани около множество покрити пейки, статуи и изключителни скулптурни произведения. Нежният бриз разнасяше най-различни екзотични аромати, птици подскачаха насам-натам, а гушките им вибрираха, докато си чуруликаха една на друга. В далечината четирите кули на Цитаделата се издигаха нагоре, изглеждащи бели заради маранята; и колкото по-близо се намираше човек до купола на големия храм, увенчаващ центъра на покрива на Цитаделата, толкова по-добре можеше да разгледа стройните редици на камаковите и чапаповите дървета. Денят беше горещ и изпълнен с аромати — обещание, че лятото съвсем скоро щеше да настъпи. Слънцето висеше високо в небето — единственото око на Нуку, яркият бог, чийто поглед осветяваше целия свят. Момичето се наслаждаваше на приятната топлина, разливаща се по кожата му, докато наблюдаваше как катеричките скачат от дърво на дърво и се гонят, описвайки невероятни спирали около клоните.

Сред жителите на Сарамир преобладаваше смуглата кожа и тъмните коси, ето защо белотата на Лусия изпъкваше рязко на техния фон. Най-вече това се отнасяше за косата й, понеже истинският рус цвят беше голяма рядкост сред сарамирците. Овалното й лице бе обрамчено от светложълти кичури, които се спускаха като водопад по раменете и гърба. Тя носеше светлозелена рокля и семпли бижута; наставниците й я бяха научили да се стреми да бъде винаги елегантна, без значение дали някой ще я види, или не. Както винаги, тя ги слушаше с леко отнесено и замечтано изражение, и те се оттегляха вбесени. Момиченцето обаче правеше онова, което се изискваше от нея — просто понякога изражението й биваше погрешно изтълкувано като невнимание, ала не беше така.

Понякога завиждаше на учителите си. Те имаха невероятната способност да се концентрират само върху едно нещо, игнорирайки всички останали. Е, не беше особено приятно, че не бяха в състояние да разберат нейното положение така, както тя разбираше тяхното; ала поне Заелис знаеше защо вниманието й рядко бе фокусирано изключително върху едно нещо. Та тя имаше да мисли много повече от онези, които притежаваха само пет сетива.

По времето, когато се научи да говори — на шестмесечна възраст — тя вече знаеше, че това не е хубаво нещо. Усещаше го по инстинктивния начин на бебетата в тъгата, стаена в очите на майка й, когато гледаше към дъщеря си. Дори преди Лусия да започне открито да демонстрира своя талант, майка й, Императрицата, знаеше. Скриха я от света и я затвориха в тази позлатена клетка, дълбоко в тъмното, огромно сърце на Императорската цитадела. Оттогава беше затворничка.

 

Котката се появи от храсталака близо до пътечката с подозрително спокойна походка. Тя я изгледа с обидна липса на уважение, след което насочи вниманието си към гонещите се нависоко катерици, наблюдавайки внимателно тези, които се озоваваха в опасна близост до земята. Миг по-късно тя вече се бе изстреляла към тях. Момиченцето усети тревогата на гризачите, почувства как припламват бързите им животински мисли… Котката се бе промъкнала в градината още преди месеци, дошла незнайно откъде, ала катеричките бяха толкова изненадани от присъствието й, като че ли я виждаха за първи път. Никога нямаше да се научат.

Животните й бяха нейните приятели, просто защото нямаше други. Е, предполагаше, че Заелис й е приятел, както и майка й, по някакъв странен начин. Но, като изключим тях, бе много самотна. Самотата беше всичко, което познаваше. Бе много доволна от собствената си компания, обаче си мечтаеше, мечтаеше си за свобода.

Майка й Анаис, Кръвна Императрица на Сарамир и владетел на страната, я посещаваше най-малко по веднъж на ден, когато не бе заета с официалните си дела. Понеже тя бе инициирала заточението й, Лусия понякога си мислеше, че я мрази; истината обаче беше, че не мразеше никого. Тя винаги прощаваше, винаги бе съпричастна. Досега не беше срещала човек, който да се окаже толкова лош, че да не успее да открие някакво хубаво качество, което да компенсира недостатъците му.

Когато каза това на Заелис, той й напомни, че не е срещала кой знае колко хора през живота си.

Майка й я беше научила да пази в тайна своя талант и се бе погрижила наставниците й да държат езика си зад зъбите за природата на детето, което обучават. Майка й само бе потвърдила онова, което тя вече знаеше — че хората ще я мразят и ще се страхуват от нея, ако знаеха каква е всъщност. Ето защо я криеха.

Императрицата беше молила стотици пъти дъщеря си за прошка, задето я държаха изолирана от света. Тя не искаше нищо повече от това Лусия да тича на воля, обаче просто беше твърде опасно. Мъката на Анаис, казваше тя, е голяма като тази на Лусия. Лусия обичаше майка си, понеже й вярваше.

Ала на хоризонта се задаваха мрачни облаци; тя ги усещаше. Напоследък сънищата й бяха белязани от някаква невиждана заплаха.

Често, докато спеше, тя се разхождаше по коридорите на Императорската цитадела, отвъд позволените за нея граници. Понякога посещаваше майка си, но майка й никога не разбираше за това. Лусия наблюдаваше как Императрицата шие, къпе се или гледа през прозорците на Цитаделата. Понякога Лусия я подслушваше как говори със съветниците си във връзка с делата на империята. В други случаи се разхождаше из стаите на слугите, докато те клюкарстваха, готвеха или се съвкупляваха. От време на време някой я виждаше и това пораждаше голяма паника, но най-често повечето хора просто гледаха през нея.

Веднъж тя попита майка си за някои неща, които бе видяла насън, и майка й изведнъж се натъжи, целуна я по челото и не каза нищо. Оттогава Лусия изобщо не говореше за това, ала си каза, че сънищата й изобщо не са обикновени и че онова, на което бе станала свидетел, беше истинско.

Благодарение на сънищата си момиченцето научи много неща за външния свят, без дори да излиза от стаята си. И въпреки всичко тя бе ограничена в периметъра на Цитаделата и не можеше да скита отвъд нея. Градът, който заобикаляше Цитаделата — Аксками — просто беше твърде далеч и тя бе неспособна да го сънува. Затворът й продължаваше да я притиска, само дето беше разширила малко границите му.

Беше минало малко повече от година, откакто бе започнала за първи път да ходи насън, и не след дълго се бе появила жената от сънищата. Само преди една нощ обаче детето внезапно бе открило, че има някакъв нов, невиждан досега непознат, който я навестяваше в тъмното. Събуди се, цялата плувнала в пот и разтреперана, а тялото й се бе сковало от страх от безименното присъствие, което я дебнеше из коридорите на кошмара, прокрадвайки се неумолимо зад гърба й.

Лусия нямаше никаква представа какво представлява то, но знаеше какво означава. Нещо лошо я бе намерило; навярно точно онова, от което майка й се опитваше да я скрие. Задаваха се промени. Момиченцето не знаеше дали да се чувства радостна или уплашена.

 

* * *

 

В далечния край на градината нещо се размърда. Градинарите бяха работили до късно, изкопавайки умиращите зимни цветове, за да ги заменят с летни цветя. До пътеката се виждаше ръчна количка, в която имаше вили и лопати. Под гъсто разположените дървета наскоро прекопаната земя изглеждаше черна, влажна и плодородна на слънцето, очакваща семенцата, в които да въплъти и част от своя живот.

Тревата помръдна. Първо съвсем слабо, после се надигна изведнъж, докато мъжът, заровен под нея, се надигаше, а от тялото му се сипеше пръст. Висок и слаб мъж, наближаващ четиридесетата си жътва, с къса посивяваща коса и набола брада. Той изплю късата, дебела бамбукова тръба, която му бе служила да диша, изтупа дрехите си и се изправи.

Пърлок ту Ириси винаги бе имал невероятен късмет, но това вече беше абсурдно. Вече бе минал през толкова много опасности, достатъчни да спрат и най-упорития натрапник. Беше се промъквал покрай часовои, бе се спускал с въже по стръмни стени и беше пропълзявал покрай най-различни наблюдателни постове. Бе скочил на сляпо от петнадесетметрова височина към тъмна стена, доверявайки се единствено на инстинктите си да намери някакъв ръб, за който да се хване. Честно казано, той не вярваше, че ще съумее да стигне толкова далеч, без да го убият или заловят. Винаги се бе гордял с това, че е най-ловкият крадец, станеше ли дума за катерене по стени, но дори и той на три пъти тази нощ се бе разминал на косъм с разкриването, а на два пъти за малко да умре. Дъщерята на Императрицата бе охранявана по-строго и от най-скъпоценния диамант на света.

Самоувереността му бе пострадала сериозно след събитията от миналата нощ. Можеше да повярва на късмета, който го бе довел тук, но се съмняваше, че ще стигне по-далеч. Живееше с време назаем. Единственото, което искаше, беше веднъж завинаги да приключи с тази работа и да излезе оттук цял и непокътнат.

Човекът, който дойде при него с офертата, очевидно беше само посредник, наемник, изпратен при крадеца, за да прикрие самоличността на истинския мозък, замислил този план. Пърлок имаше достатъчно опит в тези неща. А и предложението си го биваше — особено за човек като Пърлок, който така се гордееше със занаята си. Да проникнеш в покоите на бъдещата Императрица… та това си беше почти невъзможно!

Оказа се, че посредникът е достатъчно добре информиран и разполага с подробни планове на Цитаделата, както и със сведения за движението на стражите и пролуките в охраната. Сумата, която назова, бе достатъчна Пърлок да се пенсионира и да живее заможно до края на живота си. Той се замисли над това и почувства как сърцето му се разтуптя. Да завърши бляскавата си кариера с такова главозамайващо постижение! Щеше да се превърне в истинска легенда сред подземния свят и дните на рискованите начинания щяха да приключат веднъж завинаги.

Примамката беше голяма, но и мисията си беше твърде опасна, за да се приеме на доверие. Ето защо той проследи посредника до неговия дом, забеляза как се срещна с друг човек на следващия ден, а той от своя страна се видя с още един на другата нощ, посредством когото Пърлок най-накрая проследи източника на предложението. Трябваше да напрегне всичките си умения, за да остане незабелязан, и то при положение че те изобщо не подозираха, че се движи по петите им. Без съмнение бяха адски добри; той обаче определено ги превъзхождаше.

Значи, източникът — Баракс Сонмага, глава на Рода Амача. Те бяха едно от най-влиятелните семейства сред аристокрацията, както и отдавнашни противници на Династията Еринима, към която Императрицата и дъщеря й принадлежаха. Пърлок нямаше никаква представа за плановете на Рода Амача, ала се досещаше, че е въвлечен в нещо голямо, че се е превърнал в пионка в играта между две от най-могъщите фамилии в империята.

Рискът си беше доста голям, особено след като вече знаеше какви са залозите. Обаче не можеше да се откаже, макар и да се чувстваше доста объркан от характера на мисията. Беше взел всички предохранителни мерки — включително и как да отмъсти на работодателя си, ако подушеше някаква двойна игра от негова страна — но в крайна сметка парите и славата се бяха оказали твърде примамливи, за да ги игнорира.

Сега му се искаше да се бе вслушал в гласа на разума и да беше отклонил офертата.

Бе прекарал няколко дни в замъка, предрешен като слуга, запознавайки се с обичаите и порядките, преди да проникне в Цитаделата. Това се оказа фасулска работа — имаше запустели коридори, пътеки, забравени от историята, благодарение на които той се прокрадна вътре. Да измисли обаче как да преодолее многобройните пречки в сърцевината й — тук вече трябваше изкусно владеене на занаята. Дори и с ценната информация, която бе получил от работодателя си, беше изключително трудно да измисли как да се добере до Престолонаследничката. Единствено на малцина бе позволено да я виждат — на най-верните стражи и най-почитаните учители — кръгът от хора около нея беше толкова тесен, че беше абсолютно невъзможно да приложи номера с дегизировката.

Ала Пърлок бе както търпелив, така и хитър. Той успя да поговори с точните хора, задавайки им точните въпроси, без да си навлече никакво подозрение. И възможността скоро се появи.

Бе си поставил за цел да се сприятели с някои от градинарите — наивни, простодушни хорица, чиято преданост към Императрицата граничеше с обожание, вдъхновена от почти религиозното благоговение, което селяните изпитват към господарите си. На тях им беше забранено под страх от смъртно наказание да говорят за Престолонаследничката, въпреки обстоятелството, че те дори не я бяха виждали, защото градинската работа се вършеше единствено в онези часове, когато Лусия не беше навън. Оказа се обаче, че те все пак поназнайват туй-онуй. Бе повече от ясно, че градинарите съзнават каква голяма чест за тях е да бъдат градинари на бъдещата Императрица на Сарамир, и дърдореха безспир за най-незначителните подробности от своята работа. Онзи ден например Пърлок научи, че скоро ще изкопават нови легла, за да посадят свежа партида летни цветя, които няма да увяхнат в жегите. Така му хрумна идеята, от която се нуждаеше, и ето че планът му бе готов.

Бе се промъкнал в градината посреднощ, тъй като определено беше невъзможно да стори това през деня. Имаше твърде много пазачи, твърде много пушки, дори и за него; всеки опит щеше да е равносилен на самоубийство. Ала когато се спусна мракът, а трите луни бяха скрити зад хоризонта, го направи.

След като вече беше вътре, потърси място, където да се скрие. Леката отрова, която бе сипал в напитките на градинарите, щеше да ги задържи в леглата им до следващия ден — не му се искаше да изтърбушат корема му с вила, докато лежеше покрит с пръст. Той се зарови внимателно, след което зачака изгрева на слънцето.

Връзката му го беше информирала, че пазачите претърсват градината всяка сутрин, преди Престолонаследничката да се появи. Също като Пърлок и те осъзнаваха опасността от проникване под прикритието на нощта, въпреки строгата охрана. Информацията се оказа достоверна. Пърлок чу дрънченето на оръжия, докато стражите минаваха покрай него. Ала тъй като бяха претърсвали градината хиляди пъти преди, без да открият нищичко, проверката им беше повърхностна. Те не подозираха нищо. Наскоро прекопаната почва прикриваше всички евентуални следи, които Пърлок би могъл да остави със заравянето си.

След като пазачите си тръгнаха, детето щеше да остане самичко. Време беше да се свърши онова, което трябваше да бъде сторено. Промъквайки се тихичко напред, мъжът разкопча закопчалката на кинжала си.

Откри момичето в малък овален павилион, разположен сред дърветата. Някаква котка си играеше с опашката си, а Престолонаследничката я наблюдаваше отнесено. Животното беше дотолкова погълнато от заниманието си, че изобщо не усети присъствието му. Лусия обаче разбра, въпреки че не беше издал нито звук. Тя погледна към листака, точно към него, и попита:

— Кой си ти?

Мъжът се показа иззад едно тумисово дърво и котката веднага си плю на петите. Момиченцето се втренчи в новодошлия с непроницаем поглед.

— Името ми няма никакво значение — отвърна Пърлок. Беше доста изнервен и непрекъснато се озърташе, изгаряйки от нетърпение да си тръгне колкото се може по-скоро.

Лусия го гледаше спокойно.

— Милейди, трябва да взема нещо от вас — рече, докато изваждаше кинжала от ножницата.

Въздухът изведнъж експлодира от някакво внезапно движение, а в следващия момент бясното пърхане на някакви черни криле замъгли всичките му сетива, карайки го да извика и да падне на колене, прикрил лице с лявата си ръка.

То секна толкова бързо, колкото бе започнало. Пърлок отпусна длан и дъхът застина в гърлото му.

Детето беше цялото покрито с гарвани. Те бяха накацали навсякъде — по раменете, ръцете и главата й, истинска мантия от тъмни пера. Заобикаляха я плътно, осеяли земята около нея като гъст килим, а още десетки се поклащаха по клоните на близките дървета. От време на време някой се размърдваше, почиствайки с клюн перушината си или заемайки друга поза, но всички без изключение го наблюдаваха със зловещите си черни, светещи очи.

Пърлок беше онемял от ужас.

— Какво искаш да вземеш? — попита момичето. Изражението и тонът й не намекваха по никакъв начин за злонамереността, която птиците излъчваха.

Крадецът преглътна. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за гарваните. Птиците я закриляха. И той знаеше, знаеше със страховита увереност, че щяха да го разкъсат на кървави парцали, стига само момичето да си помислеше това.

Опита се да каже нещо, но без успех. Преглътна и пробва отново.

— Ки… кичур от косата ви, милейди. Нищо повече. — Той погледна към кинжала, който продължаваше да държи в ръката си, и осъзна, че нетърпението му да получи наградата си и да избяга бе замъглило разсъдъка му. Не трябваше да изважда ножа.

Лусия запристъпя бавно към него, а гарваните се отдръпваха, правейки й път. Пърлок се вторачи в нея със суеверен страх, страх от това чудовищно дете. Каква всъщност беше тя?

И все пак онова, което зърна в бледосините й очи, беше всичко друго, но не и чудовищно. Тя знаеше, че той не бе убиец. Тя не му мислеше злото; изпитваше съчувствие към него, а не омраза. А под това състрадание се усещаше някаква тъга, примиряването с нещо неизбежно, което той не бе в състояние да разбере.

Тя внимателно взе кинжала от ръката му и отряза един кичур от разрошените си руси коси. После го сложи в дланта му.

— Върни се при своите господари — рече тихо, а гарваните на раменете й се размърдаха. — Започни онова, което трябва да бъде започнато.

Разтрепераният Пърлок си пое дълбоко дъх и наведе глава, продължавайки да стои на колене.

— Благодаря ви — прошепна той смутен. След което изчезна, изгубвайки се сред дърветата, а Лусия се загледа след него, чудейки се какво ли щеше да излезе от онова, което току-що бе сторила.

 

 

Четвърта глава

Откриха Кайку четири дни след убийството на близките й. Този, който я намери, беше млад последовател на култа към богинята на земята Еню, и се връщаше обратно в храма след неуспешни опити за медитация. Наричаше се Тейн Ту Джерибос.

За малко да не я забележи, докато минаваше покрай нея — тя лежеше под едно дебело дърво киджи, покрита с нападали листа. Умът му се рееше другаде — в това, предполагаше той, се коренеше целият проблем. Жреците го бяха научили на теория как да се настройва в съзвучие с природата, как да се изпразни от всичко, за да може да долови бавното туптене на сърцето на гората. Да, на теория всичко беше идеално, ала да реализира това на практика се бе оказало абсолютно невъзможно.

„Не можеш да почувстваш присъствието на Еню и дъщерите й, докато спокойствието не се възцари вътре в теб.“ Това бе вбесяващата го мантра, която Учителят Олек му повтаряше всеки път, когато започваше да се вълнува. Колко спокоен трябваше да бъде? Отпускаше се максимално, освобождавайки съзнанието си от всичко хаотично, но никога не беше достатъчно. Обстоятелството, че бе страхотен във всички други дисциплини и учителите му бяха много доволни от него, още повече го изнервяше. Това бе единственият предмет, който го затрудняваше, и той по никакъв начин не можеше да разбере защо.

Такива мрачни мисли се въртяха в главата му, когато зърна тялото, заровено под листата. Гледката го накара да подскочи — първата му реакция беше да посегне към пушката, висяща на гърба му. Тогава осъзна какво беше това — млада жена, лежаща неподвижно. Той внимателно се приближи. Въпреки че не виждаше никаква заплаха от нейна страна, бе прекарал достатъчно време в горите на Сарамир и прекрасно знаеше, че всяко нещо трябваше да се счита за опасно, докато не се докажеше обратното. Духовете приемаха най-различни форми, а не всички от тях бяха дружелюбни. Всъщност даже изглеждаше, че те стават все по-враждебни с отминаването на сезоните, а като че ли и животните бяха станали по-диви от преди.

Тейн протегна ръка и побутна леко момичето по рамото, готов да се отдръпне веднага назад, ако тя помръднеше. Когато не последва никаква реакция, я бутна отново, този път по-силно. Сега тя се размърда, издавайки тих стон.

— Чуваш ли ме? — попита, но девойката не отговори. Той разтърси рамото й и тогава очите й се отвориха — трескави, изплашени. Тя гледаше към него, но едва ли го виждаше. Въздъхна тежко, после промърмори нещо неразбираемо, завъртя се на другата страна и отново заспа.

Младежът се огледа наоколо, ала не можа да види нищо в сгъстяващия се полумрак, което да му подскаже нещичко за нея. Той отметна косата от челото й и положи длан върху него. Кожата й пламтеше. Очите й се въртяха неспокойно под клепачите й.

Ръката му се плъзна по листата, които я бяха покрили, и взе едно, за да го разгледа. Беше паднало съвсем скоро. Всъщност всички листа се бяха отронили скоро. Бяха паднали върху нея преди не повече от половин ден. Той се усмихна. Никой дървесен дух не би приютил зло същество по този начин. Младежът се изправи и се поклони.

— Благодаря ти, дух на дървото, задето защити това момиче — каза той. — Моля те да предадеш моята благодарност на господарката си Аспинис, дъщеря на Еню.

Дървото не отговори. Още беше младо, не като древния ипи. Сетивата му още не бяха развити — то бе като новородено дете.

Тейн вдигна момичето в ръце. Тежеше малко повече, отколкото бе очаквал, но по гъвкавата й фигура си личеше, че това идва от мускули, а не от тлъстини. Макар че Тейн не беше кой знае какъв мъжага, животът в гората го бе закалил и втвърдил мускулите му и той нямаше никакви проблеми да я носи. Пътят до храма не беше дълъг и девойката го прекара в сън.

 

* * *

 

Храмът бе закътан дълбоко в гората, разположен на брега на реката Керин. Тя извираше от планините на североизток, лъкатуш