Стивън Кинг
Мишлето по пътя (1) — Моята библиотека

МИШКА В ОТДЕЛЕНИЕТО НА СМЪРТНИЦИТЕ

В „Двете убити момиченца“, първата част на новия вледеняващ трилър на Стивън Кинг, затворническият надзирател Пол Еджкоум ни въведе в студения свят на затвора в Студената планина. Еджкоум също ни представи блок Е, в който осъдените на смърт престъпници прекарват последните си дни, преди да извървят ужасния Зелен път към мястото, където Стария Светльо с нетърпение чака да ги прегърне в скута си. Един от тези хора е Джон Кофи. Друг е Едуар Делакроа. Трети пък е Били Хлапето — Уилям Уортън. Така да се каже, триъгълник на смъртта. Но Пол Еджкоум знае, че през лятото и есента на 1932 по Зеления път има и четвърти играч. Едно обикновено мишле… Само че в света на Стивън Кинг няма нищо сигурно… нищо неприкосновено… и нищо, дори и една мишка, не е онова, което изглежда.

1.

Старческият, дом, в който доизживявам последните си дни, се нарича „Джорджийски борове“. Намира се на стотина километра от Атланта и е на около двеста светлинни години от живота, който водят повечето хора — хора, да речем, под осемдесетгодишна възраст. Вие, които четете тези редове, се надявате бъдещето ви да не ви готви подобно място. То не е ужасно, не и като цяло — има кабелна телевизия, храната е добра (макар че има съвсем малко неща, които човек да може да сдъвче), но по свой начин е също толкова убийствено, колкото беше и блок Е в Студената планина.

Тук даже има един, който малко ми напомня за Пърси Уетмор, получил работата си на Зеления път заради роднинството си с губернатора на щата. Съмнявам се, че този човек тук е роднина на каквато и да е важна личност, въпреки че се държи така. Казва се Брад Долън. Постоянно си реши косата, също като Пърси и в задния му джоб винаги има нещо за четене. При Пърси това бяха списания като „Аргоси“ и „Мене Адвенчър“, а при Брад — онези малки брошурки, наречени „Буйни шеги“ и „Гадни шеги“. Той постоянно пита хората защо французинът пресякъл пътя, колко поляци са нужни, за да завият електрическа крушка, или колко души носят ковчега по време на погребение в Харлем. Също като Пърси Брад е глупак, който смята, че нищо не е смешно, ако не е гадно.

Нещо, което Брад ми каза онзи ден, ми се стори наистина умно, но не му вярвам много — дори спрелият часовник е верен два пъти дневно, гласи поговорката. „Страхотен късметлия си, че нямаш онази болест на Алцхаймер, Поли“ — каза ми. Мразя да ме нарича Поли, но той така или иначе продължава да го прави и вече съм се отказал да го моля да престане. Има и други изрази — не съвсем поговорки — които се отнасят до Брад Долън. Една от тях гласи „Можеш да отведеш един кон до вода, но не можеш да го накараш да пие“, според друга „Можеш да го облечеш, но не можеш да го изведеш“. Той прилича на Пърси и по ината си.

Когато направи забележката си за Алцхаймер, миеше пода на солариума, в който преглеждах вече изписаните страници. Много са и ми се струва, че преди да свърша, ще има още адски много.

— Онази болест на Алцхаймер, знаеш ли какво всъщност представлява?

— Не — отвърнах аз, — но съм сигурен, че ти ще ми кажеш, Брад.

— Това е като СПИН за старците — рече той и после избухна в смях, „хъ-хъ-хъ-ха!“, точно както правеше след онези свои идиотски шеги.

Аз обаче не се засмях, защото онова, което каза, донякъде ме развълнува. Не че бях болен от Алцхаймер. Макар че тук, в „Джорджийски борове“ тази болест не е рядкост, самият аз имах само обикновените старчески проблеми с паметта. Те като че ли са свързани повече с въпроса „кога“, отколкото с „какво“. Като преглеждам написаното досега, ми се струва, че си спомням всичко случило се през трийсет и втора. Всъщност онова, което понякога се обърква в главата ми, е поредността на събитията. И все пак, ако внимавам, мисля, че мога да се оправя. Джон Кофи дойде в блок Е и на Зеления път през октомври на онази година, осъден на смърт заради убийството на деветгодишните близначки Детерик. Това е основният ми ориентир и ако го имам предвид, би трябвало спокойно да се справя. Уилям Уортън, Дивия Бил, пристигна след Кофи, а Делакроа беше дошъл преди тях. Мишката също, онази, която Брутъс Хауъл — за приятелите си Бруталния — нарече Стиймбоут Уили, а французинът я прекръсти на господин Джингълс.

Както и да го наречете, мишокът пристигна пръв, дори преди Дел — когато се появи, все още бе лято и на Зеления път имахме други двама осъдени: Арлен Битърбък — Вожда и Артър Фландърс — Президента.

Онази мишка. Онази проклета мишка. Делакроа я обичаше, но Пърси Уетмор определено не можеше да я понася. Той я намрази от самото начало.