Стивън Кинг
Зеленият път (1) — Моята библиотека

ПРЕДГОВОР. ПИСМОТО

27 октомври 1995 година

Скъпи мой верни читателю, Нещата в живота са непредвидими. Разказът, започващ с тази малка книжка, е в настоящата си форма заради случайната забележка на един агент по недвижими имоти, с когото никога не съм се срещал. Това се случило на Лонг Айлънд преди една година. Ралф Вичинанза, мой стар приятел и делови сътрудник (работата му се състои предимно в продажба на правата за публикуване на чуждестранни книги и сюжети), тъкмо беше наел там къща. Брокерът отбелязал, че тя е „като излязла от роман на Чарлз Дикенс“.

Когато посрещнал първия си гост в къщата, британския издател Малкълм Едуардс, Ралф все още си спомнял забележката. Той я повторил и двамата се разговорили за творчеството на Дикенс. Едуардс споменал, че писателят е публикувал много от романите си като притурки към списания или като отделни брошурки (не ми е известен произходът на тази дума, означаваща книга, по-малка от обикновено, но винаги съм обичал създаваната от нея атмосфера на близост и приятелство). Някои от романите, прибавил издателят, всъщност били написани и редактирани точно преди публикуването им — Чарлз Дикенс очевидно не се страхувал от крайните срокове. Романите с продължение на Дикенс били невероятно популярни; толкова популярни, че един от тях станал причина за разиграването на истинска трагедия в Балтимор. Голяма група негови почитатели се събрала на пристанищния док в очакване на английски кораб, който носел екземпляри от последната част на „Старият магазин за рядкости“. Разказват, че неколцина от тълпата паднали във водата и се удавили.

Мисля, че нито Малкълм, нито Ралф са искали някой да се удави — просто са били любопитни да видят какво ще стане, ако направят опит да издадат книга на части. Нито пък са знаели, че това вече е правено (наистина няма нищо ново под слънцето) поне два пъти. По този начин Том Улф публикува първия вариант на романа си „Огънят на суетата“ в списанието „Родинг Стоун“, а Майкъл Макдоуъл („Амулетът“, „Позлатените стрелки“,

„Стихиите“ и сценарият „Бийтълджус“) издаде романа си „Черни води“ като отделни брошури. Този роман — ужасяващ разказ за южняшко семейство, чиито членове имат неприятната фамилна черта да се превръщат в алигатори — не беше най-доброто произведение на Макдоуъл, но все пак постигна приличен за „Ейвън Букс“ успех.

После разговорите на Малкълм и Ралф се насочили към въпроса какво би станало, ако някой съвременен автор на популярна фантастика опита да издаде роман като периодични брошури — които да могат да се продават за по една-две лири във Великобритания или навярно за по три долара в Америка (където повечето брошури в момента се продават за по 6.99 или 7.99 долара). „Някой като Стивън Кинг например би могъл да направи интересен удар с такъв експеримент“ — казал Малкълм, след което разговорът преминал към други теми.

Вичинанза забравил за идеята, но си я спомнил през есента на 1995 година след завръщането си от Франкфуртския панаир на книгата — международно търговско изложение, всеки ден от което е невероятно изпитание за чуждестранните агенти като Ралф. Той сподели с мене идеята си за периодично публикуване наред с други въпроси, повечето от които бяха автоматично отхвърлени.

Идеята за периодичното публикуване обаче не беше отхвърлена — за разлика от интервюто в японското издание на „Плейбой“ или безплатното пътуване из Прибалтийските републики тя разпали въображението ми. Не се смятам за съвременен Дикенс — ако съществува такъв човек, това навярно е Джон Ървинг или Салман Рушди — но винаги съм обичал историите, разказвани на епизоди. Това е формат, който за пръв път срещнах в „Сатърди Ивнинг Поуст“ и който харесах, защото след всеки епизод читателят може да се чувства почти съавтор — имате цяла седмица, за да се опитате да измислите какъв ще е развоят на събитията. Освен това ми се струва, че човек по-силно преживява тези истории, защото му се поднасят на части. Не можете да поемете всичко на един дъх, даже да искате (а ако книгата си струва, обикновено правите така).

А най-хубавото беше, че вкъщи често ги четяхме на глас — една вечер брат ми Дейвид, следващата аз, третата майка ми и после пак брат ми. Това бе рядка възможност да се наслаждаваме на литературно произведение, така както се наслаждавахме на филмите, когато ходехме на кино, и на телевизионните програми („Камшик“, „Бонанза“, „Шосе 66“),които гледахме заедно — това бяха поводи за семейни събирания. Едва години по-късно разбрах, че някогашните семейства са се наслаждавали на Дикенсовите романи почти по същия начин, само че техните терзания край камината заради участта на Пип, Оливър и Дейвид Копърфилд продължавали с години, а не само няколко месеца (дори най-дългите четива на „Поуст“ рядко надхвърляха осем притурки).

В тази идея имаше още нещо, което ми харесваше, привлекателност, която, струва ми се, може истински да оцени само авторът на страшни романи: при публикуването на части произведението завладява читателя, което не би могло да се постигне по друг начин. С една дума, верни ми читателю, ти не си в състояние да разлистиш страниците и да видиш как ще се развият събитията по-нататък.

Помня как веднъж, когато бях на дванайсетина години, влязох в дневната ни и видях майка ми в любимия й люлеещ се стол да надзърта в края на едно книжле на Агата Кристи. В същото време показалецът й беше пъхнат на мястото, до което в действителност беше стигнала — около петдесета страница. Ужасих се и й го казах (спомнете си, че тогава бях на дванайсет, възраст, на която момчетата започват да смятат, че знаят всичко), като заявих, че да прочетеш края на някой мистериозен роман е все едно да изядеш сметаната от сладкиша и после да го изхвърлиш. Тя се засмя с прекрасния си безсрамен смях и ми отвърна, че навярно е така, но понякога просто не е в състояние да устои на изкушението. Поддаването на изкушение бе идея, която можех да разбера — още на дванайсетгодишна възраст ми се бе случвало много пъти. Но именно тук най-после се крие забавният лек за това изкушение. Докато в книжарниците не пристигне и последният епизод, никой няма да разбере какъв ще е краят на „Зеленият път“… а това може да се отнася и за самия мен.

Макар че нямаше как да го знае, Ралф Вичинанза ми подхвърли идеята за издаване на роман на части в най-подходящия за мен психологически момент. По това време ме занимаваше тема, с която винаги съм подозирал, че рано или късно ще се захвана: електрическият стол. „Стария Светльо“ винаги ме е очаровал, откакто за пръв път гледах филм с Джеймс Кагни, а първите истории за отделението на смъртниците, които прочетох (в книга, озаглавена „Двайсет хиляди години в Синг Синг“, написана от Уордън Люис Е. Лоуис) разпалиха тъмната страна на въображението ми. Какво ли е, чудех се аз, да извървиш онези последни четирийсетина метра до електрическия стол и да знаеш, че там те очаква смъртта? Какво ли е да си онзи, който трябва да завърже осъдения… или да натисне копчето? Какво ли отнема на човек такава работа? И още по-ужасно — какво ли би могла да му донесе?

През последните двайсет-трийсет години съм опитвал тези идеи в няколко различни сюжета, при това винаги с известна колебливост. Написал съм една повест, чието действие се развива в затвора и която постигна успех („Рита Хейуърт и избавлението от Шоушанк“) и когато идеята изплува на хоризонта, като че ли вече бях стигнал до извода, че ми допада. В нея ми харесваха много неща, но най-вече подходящият глас на разказвача: приглушен, искрен, навярно мъничко ужасен — това е разказвачът Стивън Кинг, ако изобщо има такъв. Така че се захванах за работа, но колебливо и непостоянно. По-голямата част от втората глава е написана по време на едно дъждовно закъснение в парка Фенуей! Когато Ралф ми телефонира, бях изписал една тетрадка от „Зеленият път“ и разбирах, че съм започнал роман,докато в същото време би трябвало да преработвам вече написана книга („Отчаяние“ — скоро ще получиш и нея, верни ми читателю). Дотам, докъдето бях стигнал със „Зеленият път“, обикновено има две възможности: да я оставя (и навярно никога да не се захвана отново) или да захвърля всичко останало и да се заема с нея.

Ралф ми предложи трети вариант: разказ, който да бъде написан по същия начин, по който и да се чете — на отделни части. Хареса ми и рискът, който криеше този начин: само да се провалиш и един милион читатели тутакси ще започнат да вият за твоята кръв. Никой не знае това по-добре от мен, освен секретарката ми Джулиън Югли — всяка седмица получаваме десетки гневни писма с искания за продължение на цикъла за „Мрачната кула“ (търпение, следовници на Роланд, след още някоя и друга година очакването ви ще бъде възнаградено, обещавам). В едно от писмата имаше полароидна снимка на плюшено мече, оковано във вериги, с надпис от букви, изрязани от вестници и списания: „ВЕДНАГА ПУБЛИКУВАЙ СЛЕДВАЩАТА КНИГА ЗА «МРАЧНАТА КУЛА» ИЛИ МЕЧЕТО ЩЕ УМРЕ.“ Оставих снимката в кабинета си, за да ми напомня и за отговорността ми, и за това колко прекрасно е да си в състояние да караш хората истински да се вълнуват за съдбата на същества, родени от нечие въображение.

Във всеки случай реших да публикувам „Зеленият път“ в поредица от малки книжки точно както през деветнайсти век и се надявам, че ще ми пишете дали романът и рядко използваният, но много приятен начин на издаване ви харесват. Той определено ме мотивира да напиша книгата, макар че в този момент (дъждовна октомврийска вечер през 1995 година) тя далеч не е завършена, дори в най-общи линии, и все още изпитвам известни съмнения какъв ще е краят. Това обаче е част от цялото удоволствие — в момента пътувам през гъста мъгла и съм натиснал газта до дупка.

Най-вече искам да кажа, че ако четенето на тази книга ви достави дори само половината от насладата, която изпитвам при писането й, сме спечелили и аз, и вие. Доставете си удоволствието… а защо да не прочетете брошурката на глас с някой приятел? Ако не друго, така поне ще съкратите времето докато в книжарниците се появи следващото продължение.

Междувременно се грижете за себе си и бъдете добри помежду си.

Стивън Кинг