|	Самуел Дилейни
|	Съкровището на Аптор


E>
	Разбиват се вълните в лилавия зрак
	на двойното безсъние. На кея
	пристават кораби… Но ще отплавам пак,
	през обръчи от страх и огън път верен ще намеря.
	И нека ярки сводове крепят нощта
	с въже от вятър и отломки светлина.
	Изправен под звездите, аз ще кажа: „Ето,
	стоял съм върху камък, гледал съм небето“.
@	Встъпителни стихове на епическата поема за сблъсъка между Лептар и Аптор от едноръкия поет Гео
E$
	След това я заведоха на брега на морето. Не се чувствуваше съвсем добре, затова седна на една скала и зарови ходила във влажния пясък. Присви рамене и се загледа над водната повърхност.
	— Беше ужасно. Страшно. Защо трябваше да ми го показвате? Та той беше просто едно малко момче. Какво ли ги е накарало да му сторят всичко това?
	— Това е само филм. Показахме ти го, за да се учиш.
	— Да, но филм за нещо, което наистина се е случило!
	— Преди няколко години и на няколкостотин мили оттук.
	— Но така или иначе се е случило! Следили сте ги с лъч, и когато образът се появил на екрана, сте заснели филма, и… Защо ми го показахте?
	— Спомни си какво сме те учили.
	Но тя не можеше да си спомни: съзнанието й все още бе във властта на видяното — бързи движения, алени одежди, мъчителна агония.
	— Той бе само едно дете — промълви тя, — На не повече от единайсет-дванайсет години.
	— Ти самата си още дете. Още не си навършила шестнайсет.
	— Какво трябваше да науча?
	— Огледай се. Трябва да виждаш нещо.
	Но картината бе все още твърде жива, твърде алена, твърде ярка…
	— Трябва да го научиш още тук, на този бряг — то е сред дърветата ей там, в скалите тук долу, в черупките около нозете ти. Ти го виждаш, но не го разпознаваш. — Гласът му стана по-мек. — Всъщност ти си чудесна ученичка. Възприемаш бързо. Спомняш ли си нещо от заниманията но телепатия преди месец?
	— „Чрез метод, подобен на радиоизлъчването и приемането — започна тя, — синапсовите структури на съзнателната мисъл се прочитат от едната мозъчна кора и се дуплицират в другата, в резултат на което получаваме точно копие на сензорните впечатления…“ Но аз не мога да го правя, тъй че методът не ми помага!
	— А историята? Ти се представи много добре на изпита. Помага ли ти, в такъв случай, знанието за събитията в света преди и след Големия ножар?
	— Не знам. Но е… интересно.
	— Филмът, който видя, е донякъде исторически. Тоест, разказва за неща, случили се в миналото.
	— Да, но беше толкова… — Погледът й пробягна уплашено по блестящите вълни. — Страшно…
	— Значи историята ти харесва само защото е интересна? Никога ли не си си задавала въпроса какви са причините за постъпките на хората в тия твои книжки?
	— Да, искам да знам причините. Искам да знам защо са приковали онзи човек на дъбовия кръст. Искам да знам защо са му сторили всичко това.
	— Добър въпрос… който ми напомня нещо: горе-долу по същото време, когато са го приковавали на кръста, в Китай било решено силите на Вселената да бъдат представяни чрез кръг, половината черен, половината бял. Но за да не забравят, че не съществува чиста сила, нито само една-единствена причина за нещата, сложили бяло петно върху черната половина и черно — върху бялата. Интересно, нали?
	Тя се намръщи заради промяната в темата. Но той продължаваше да говори:
	— А спомняш ли си историята за влюбения златар, който в автобиографията си писал, че когато бил на четири години, той и баща му видели Митичния саламандър върху плочата пред огнището; бащата грабнал момчето и го запратил на полицата със съдините в другия край на стаята, като измърморил, че Челини бил още твърде малък, за да запомни случката, ако не е придружена с болка.
	— Спомням си — отвърна тя. — Спомням си как Челини казал, че не е сигурен дали болката от удара била причината да запомни Саламандъра, или Саламандърът бил причината да запомни удара.
	— Да! Да! — извика той. — Това е! Причината, причините… — От силното вълнение качулката му се смъкна назад и тя видя лицето му в медната следобедна светлина. — Не забелязваш ли схемата?
	Набраздено чело, бръчици като паяжина около очите, тя проследи белезите на годините по лицето му и сведе поглед.
	— Само че не знам какво е саламандър.
	— Прилича на сините гущери, дето пеят под прозореца ти — обясни той, — само че не е син и не пее.
	— Тогава защо е било нужно да го запомнят? — тросна се тя. Но той вече не гледаше към нея.
	— Може би си спомняш и онзи художник във Флоренция — поде той. — Рисувал портрет на Джокондата. Всъщност трябвало да отделя от времето си, посветено на вече рушащата се картина „Тайната вечеря“, изобразяваща човека, когото после приковали към кръста, за да рисува. На лицето й изписал такава усмивка, че хората векове наред се питали: „Защо се усмихва така странно?“ Да, причината, не виждаш ли? Просто се огледай.
	— А Големия пожар? — попита тя. — Когато от небето се посипал огнен дъжд и пристанищата закипели… нямало е никаква причина. Също както с момчето.
	— О, не — отвърна той. — Не е без причина. Наистина, когато пламнал Големия пожар, хората по цялата земя закрещели: „Защо, защо? Нима е възможно човек да стори такова зло на ближния си? Поради каква причина?“ Но ти просто се огледай! Тук, на брега!
	— Боя се, че още нищо не виждам — каза тя. — Виждам единствено какво са му сторили, а то е ужасно.
	— Добре. — Той се загърна в одеждата си. — Може би когато престанеш да виждаш така живо какво са направили, ще съзреш и защо са го направили. Мисля, че е време да се връщаме.
	Тя се плъзна от скалата и тръгна до него, боса но пясъка.
	— Момчето… не съм сигурна, беше цялото овързано, но имаше четири ръце, нали?
	— Да.
	Тя потрепери.
	— Знаеш ли, не мога, просто да продължавам да повтарям, че беше ужасно. Мисля да напиша стихотворение. Или да направя нещо. Или и двете. Трябва да го избия от главата си.
	— Идеята ти съвсем не е лоша — промърмори гой, като наближиха дърветата край реката. — Съвсем не е лоша.
	И след няколко дни, на неколкостотин мили оттам…

>	ГЛАВА ПЪРВА

	Вълните се нахвърляха срещу синята вечер. Бледо осветените, лъщящи от мокрота кораби се плъзгаха към пристана край покритите с водорасли грамади, а водата се плискаше в проядените камъни на града.
	Траповете, окачени с вериги на дървени скрипци, се спуснаха със скрибуцане върху бетонните блокове и екипажът, следвайки тромавия Капитан и длъгнестия Старши-помощник, хукна безредно по дъските, които се огънаха под тежестта на босите нозе. На шумни групи, по двойки или един по един, с ругатни и смях моряците се изсипаха на крайбрежните улици и покрай хлуещата жълта светлина от вратите на кръчмите, покрай лилавите сводове на пушалните, изпълнени със зловонния дим на тлеещ опиум, кикот и лъщящи начервени устни, се запътиха към домовете на жените.
	Капитанът — имаше очи с цвят на паднала над морето мъгла — стисна дръжката на сабята си и каза тихо:
	— Е, няма ги вече. Няма да е зле да съберем нови моряци на мястото на десетимата, които загубихме на Аптор. Десет прекрасни мъже, Джордж. Разболявам се, само като се сетя как ги бяха накълцали.
	— Десет на мястото на мъртвите — с неприкрит сарказъм отвърна Старши-помощникът, — и двайсет на мястото на живите, които никога вече няма да видим. Луд ще е тоя моряк, дето би продължил с нас. Загубихме двайсет — стига толкоз. — Той беше толкова слаб, че дрехите му висяха като чувал.
	— Никога няма да й простя, дето ни заповяда да тръгнем към онзи ужасен остров — рече Канитанът.
	— На ваше място бих говорил по-тихо — промърмори Старши-помощникът. — Не е ваша работа да й прощавате. Освен това тя беше с тях и бе изложена на същата опасност. Чист късмет е, че можа да се върне.
	Внезапно Капитанът попита:
	— Вярваш ли на ония магьоснически истории, дето ги разправят за нея?
	— Защо ме питате, сър? А вие?
	— Аз не им вярвам — отсече Капитанът, възвърнал бързо самообладанието си. — И все пак, фактът, че сред тримата оцелели от тринайсетте бе и тя, и то без дори роклята й да е скъсана…
	— Може би те не закачат жените — предположи Джордж.
	— Може би — съгласи се Капитанът.
	— Оттогава насам е станала малко странна. Разхожда се нощем. Виждал съм я да крачи покрай парапета, местейки поглед от светещото море към звездите и обратно.
	— Десет прекрасни мъже — изрече замислено Капитанът. — Насечени, разкъсани на парчета. Не бих повярвал, че по света може да има такова варварство, ако не бях видял оная ръка във водата. И сега ме побиват студени трънки, като си спомня как сочейки я, хората хукнаха към парапета. А тя се издигна нагоре като някакъв знак, а после потъна сред пяна и зелена вода.
	— Капитане — прекъсна го Старши-помощпикът, — трябва да намерим хора.
	— Питам, се дали ще слезе на брега.
	— Ще слезе, ако поиска, Капитане. Не е ваша работа да й се месите. Вашата работа е да се грижите за кораба и да изпълнявате нарежданията й.
	— Имам да свърша и още нещо — отвърна той и погледна към своя неподвижно застанал кораб.
	Старши-помощникът сложи ръка върху рамото на Капитана:
	— Когато говорите такива неща, говорете тихо, и само на мен.
	— Имам да свърша и още нещо — повтори Капитанът. После рязко се обърна и тръгна. Старши-помощникът го последва по пристана, над който се спускаше мрак.
	На кея бе тихо. Внезапно едно буре се катурна от купчината си и между отрупаните товари пробягна фигура като птича сянка.

	* * *

	В същото време двама мъже се приближиха по уличката, грейнала в последните лъчи на залеза. По-едрият хвърляше дълга сянка, която повтаряше движенията на жестикулиращите му ръце по стените на притиснатите една до друга сгради. Босите му ходила шляпаха шумно по каменната настилка. Прасците му бяха пристегнати в кожени ремъци. Той обясняваше нещо, размахвайки ръка, а с опакото на другата потриваше късата си червеникава брада.
	— Значи смяташ да отплаваш, приятелю? Но да не си мислиш, че ще те вземат заради твоите стихчета и песнички — на тях им трябват яки мъже да дърпат въжетата.
	По-дребният, в бяла туника, с кожен колан на кръста, се засмя на думите на приятеля си.
	— Само преди четвърт час твърдеше, че идеята е добра, Урс*. Каза, че плаването ще ме направи истински мъж.
	[* Мечка (лат.)]
	— О, единствено животът ни прави мъже — ръката на Урс се издигна нагоре — и единствено той ни прекършва. — Ръката се отпусна надолу.
	Дребният отмахна кичура черна коса от челото си, спря и се загледа към лодките.
	— Още не си ми казал защо през последните три месеца не са те взели на нито един кораб. — Той разсеяно оглеждаше въжетата, напомнящи черни прорези в синя коприна. — Преди година не ти се събираха повече от три дена на брега.
	Жестикулиращата ръка внезапно обгърна кръста на по-дребния мъж и измъкна от колана му кожена кесия.
	— Сигурен ли си, приятелю Гео* — подзе великанът, — че не можем да похарчим част от това сребро за вино, преди да тръгнем? Ако искаш всичко да бъде както трябва, то тогава това е задължително. Когато постъпващ на кораб, редно е да си мъртво пиян и без пукнат грош. По този начин показващ, че си способен да я караш, без да се притесняваш за пари и че издържаш на пиене.
	[* Земя (лат.)]
	— Долу лапата, Урс! — Гео издърпа кесията си.
	— Е, ти пък сега! — възпротиви се Урс, посягайки отново. — Не бъди стиснат!
	— Слушай какво, вече пет нощи те поя, време е да изтрезнееш. Ами ако не ни вземат, кой ще…
	Но Урс се изсмя и отново понечи да грабне кесията.
	— Хайде стига… — отскочи встрани Гео.
	Кракът му се удари в търкулналото се буре и той падна възнак върху мократа каменна настилка. Кесията издрънча и се изтърколи настрани. Мъжете се сборичкаха.
	И тогава птичата сянка се стрелна между грамадите от товари; безплътната фигура подскочи напред, грабна кесията с едната си ръка, с другата се отблъсна от купчината сандъци и хукна, размахвайки кято крила още чифт ръце покрай тялото си.
	— Какво по дяволите… — извика Урс. — Какво по дяволите?
	— Хей, ти! — Гео скочи на крака. — Върни се!
	Урс вече бе направил няколко скока след отдалечаващото се четириръко същество, което бе стигнало до средата на улицата.
	После се разнесе глас, напомнящ звън от счупена винена чаша:
	— Спри, крадецо! Спри!
	Съществото се закова на място, сякаш се бе блъснало в стена.
	— Сега се върни. Върни се!
	То се обърна и послушно тръгна назад; движенията му, толкова гъвкави преди миг, сега бяха механични.
	— Че то било дете! — възкликна Урс.
	Оказа се тъмнокосо момче, обуто в дрипави панталони и голо от кръста нагоре. Гледаше втренчено някъде зад тях.
	Имаше четири ръце.
	Тогава те също се обърнаха и я видяха.
	Тя стоеше на трапа — тъмен силует, очертан върху последните отблясъци на слънцето на хоризонта. С едната ръка придържаше нещо на шията си. Вятърът грабна воала й, разстла виолетовата тъкан на фона на кървавочервения откос над ръба на света, после бавно го спусна.
	Момчето като насън се приближи до нея.
	— Дай ми това, малък крадецо.
	То й подаде кесията и тя я взе. Свали ръка от шията си. В този миг момчето залитна назад, обърна се и се хвърли към Урс, който изръмжа: „Уф!“, а после: „Проклет паяк!“
	Момчето се бореше като хидра, в яростно мълчание. Урс го държеше здраво.
	— Ще ти дам… да разбереш… аз…
	Урс обгърна с едната си ръка момчето през гърдите в здрава хватка. С другата успя да хване и четирите му китки, и го вдигна. Слабото телце затрепери като рязко отпусната струна, но момчето не отрони нито звук.
	Жената тръгна към тях по пристана.
	— Това ваше ли е, господа? — попита тя, подавайки им кесията.
	— Благодаря, мадам — изсумтя Урс и протегна ръка.
	— Аз ще я взема — намеси се Гео. После изрецитира:
P>
	Изчезват сенките в сиянието на смях свещен.
	Ръце и къщи ще се слеят някои ден.
P$
	— Благодаря — добави той.
	Тя повдигна вежди зад прозрачния воал.
	— Вие сте изучавали ритуалите? Може би сте студент в университета?
	Гео се усмихна:
	— Бях доскоро. Но средствата ми не достигат и трябва някак да преживея лятото. Ще стана моряк.
	— Достойно за уважение, но глупаво, може би.
	— Аз съм поет, мадам, а казват, че поетите са глупаци. Освен това моят приятел твърди, че морето ще ме направи истински мъж. За да бъдеш истински поет, трябва да си истински мъж.
	— Още по-достойно за уважение и по-малко глупаво. Що за човек е вашият приятел?
	— Казвам се Урс. — Великанът се изстъпи напред. — И винаги съм бил най-добрият моряк на всички кораби, на които съм плавал.
	— Урс? Мечката? Мислех, че мечките не обичат водата. С изключение на полярните. Водата ги подлудява. Струва ми се, имаше някакво много древно магическо заклинание за укротяване на сърдити мечки…
	— Кротко, кротко, брате мечо… — поде Гео:
P>
	Спи спокоен зимен сън.
	И не бой се от вода и огън.
	Спи, къпината да израсте,
	мед златист да потече,
	привечер да заиграе сьомга.
P$
	— Ей! — извика Урс. — Аз не съм мечка!
	— Не се сърди, но името ти е такова — отвърна Гео и се обърна към дамата. — Виждате, че съм получил добро образование.
	— Но аз не съм — отвърна тя. — Поезията и ритуалите ми бяха нещо като хоби в продължение на една година, когато бях по-млада. И това бе всичко. — Тя погледна към четириръкото момче. — Вие двамата си приличате с тези черни очи, тъмна коса… — тя се засмя: — Има ли и други общи неща между поетите и крадците?
	— Ами да — оплака се Урс. — Този тук му се свидят няколко сребърни монети, за да намокри с хубаво вино гърлото на най-добрия си приятел, и това си е истинска кражба, ако питате мен.
	— Но не ви питам — каза жената.
	Урс изпъшка.
	— А ти, малки крадецо! — скара се жената. — Малки четириръчко! Как се казваш?
	Тишина. Черните очи се присвиха.
	— Мога да те накарам да ми кажеш — рече тя и отново вдигна ръка към шията си.
	Очите се разтвориха широко, момчето отстъпи заднишком и се блъсна в корема на Урс.
	Гео протегна ръка към гърдите на момчето. От вратлето му, на кожена връв, висеше керамичен диск. Върху бялата му полирана повърхност бе изобразен черен червей със зелено око в единия край.
	— Това става за име — каза Гео.
	— Снейк?* — Тя отпусна ръка. — Добър крадец ли си? — Тя погледна Урс. — Пусни го.
	[* Змия (англ.)]
	— Без да съм го понатупал?
	— Той няма да избяга.
	Урс го пусна.
	Четирите ръце се появиха иззад гърба на момчето и започнаха да масажират китките си. Черните очи внимателно следяха жената.
	— Добър крадец ли си? — повтори въпроса си тя.
	Момчето най-неочаквано бръкна в джоба си и извади нещо, окачено на кожена връв, подобна на тази около врата му. То вдигна юмрук, после разтвори пръсти.
	— Какво е това? — Урс надникна над рамото на Снейк.
	Жената се наведе, после рязко се изправи.
	— Ти… — изрече тя.
	Юмрукът на Снейк се за твори внезапно, като черупка на морска мида.
	— Страхотен крадец си наистина.
	— Какво е това? — попита Урс. — Нищо не видях.
	Снейк разтвори пръсти. Върху мръсната длан, сред навитата на спирала кожена връв, в несръчно изработена малка телена клетка, лежеше млечнобяла сфера колкото човешко око.
	— Страхотен крадец — повтори жената, но не с досегашния си кристално чист глас, а със странно униние. Тя бе отметнала воала си, и когато отново плъзна ръка към шията си, Гео видя че дългите й пръсти докосват също такъв скъпоценен камък, но обкован в платина и окачен на златна верижка.
	Тя вдигна очи и срещна погледа на Гео. Едва доловима усмивка разтвори устните й.
	— Не — каза тя. — Не чак толкова ловък, колкото си мислех. Отначало бях сигурна, че е взел моя. Но си го бива, все пак. Ти, който си изучавал древните ритуали на Лептар, можеш ли да ми кажеш каква е тайната на тези камъни?
	Гео поклати глава.
	От бледите й устни се отрони въздишка, и макар че очите й не се отделяха от неговите, тя сякаш се отдалечаваше, поела заедно с въздишката към сенките на миналото.
	— Не — промълви тя. — Всичко е безвъзвратно изгубено или унищожено от древните жреци и жрици, някогашните поети.
P>
	На лед да стане капката в ръката,
	земята с песни да разтърсим.
	Привет на стройните мъже
	и стройните жени.
	Очите в плен държат видение…
P$
	Тя изрече стиховете с благоговение.
	— Познати ли ти са? Можеш ли да ми кажеш откъде са?
	— Само два-три реда — отвърна Гео. — И с някои разлики.
P>
	Да стане пепел зрънцето в ръката,
	звездите с песни да разтърсим.
	Привет на стройните мъже
	и стройните жени.
P$
	— Хм. — Тя изглеждаше изненадана. — Свършил си по-добра работа от всичките жреци и жрици на Лептар. А този фрагмент откъде е?
	— Строфа от изоставените ритуали в чест на богиня Арго, забранени и унищожени преди петстотин години. Останалата част от поемата е изгубена, — обясни Гео. — Вашите жреци и жрици едва ли са знаели за нея. Открих тази строфа, докато смъквах подвързията на един древен том от сбирката с антични произведения на Храмовата Библиотека в Асидия. Очевидно за подвързването му са използвали страница от още по-стара книга. И така е оцеляла. Според мен това са фрагменти от ритуалите преди Лептар да очисти песнопенията си. Сигурен съм, че поне строфата в моя вариант е от този период. Вие навярно сте получили някаква погрешно цитирана версия: аз съм твърдо убеден, че автентичната е моята.
	— Не — възрази тя. — Моята е автентичната. Хм, излиза, че и ти не си чак толкова умен. — Тя се обърна към момчето: — А на мен ми е нужен ловък крадец. Ще дойдеш ли с мен? А ти, Поете? Трябва ми човек с точна мисъл, който би се заел да проучи някои места, недостъпни дори за моите жреци и жрици. Ще дойдеш ли с мен?
	— Къде отиваме?
	— На онзи кораб — посочи тя с бегла усмивка.
	— Бива си го — обади се Урс. — Бих бил горд да плавам на него, Гео.
	— Капитанът е мой подчинен — каза тя на Гео. — Той ще те вземе. Може би ще имаш възможност да видиш света и да станеш истински мъж, каквото е желанието ти.
	Гео забеляза смущението на Урс.
	— С моя приятел сме си обещали да се качим на един и същ кораб. Освен това, той е отличен моряк, а аз не познавам морето.
	— При последното си пътуване — обясни жената — ние загубихме няколко души. Мисля, че за твоя приятел лесно ще се намери койка.
	— Тогава за нас ще бъде чест да дойдем — каза Гео. — Но на кого ще се подчиняваме в такъв случай? Ние все още не знаем коя сте.
	Воалът отново покри лицето й.
	— Аз съм върховната жрица на богинята Арго. А кои сте вие?
	— Името ми е Гео.
	— Добре дошли на борда на нашия кораб.
	Тъкмо в този миг Капитанът и Джорд се появиха в уличката. Те крачеха бавно и тежко през сенките на корабните въжета. Капитанът хвърли поглед към хоризонта. Медна светлина обля лицето му и позлати бръчките около сивите очи. Жрицата се обърна към тях:
	— Капитане, намерих трима души на мястото на онези, които загинаха поради моето безразсъдство.
	Урс, Гео и Снейк се спогледаха озадачено, после вдигнаха очи към Капитана.
	Джорд сви рамене.
	— И ние се постарахме, господарко.
	— Само че тези, които ние записахме… — Капитанът поклати недоволно глава. — Това не са моряците, които ми трябват за подобно пътуване. В никакъв случай.
	— Аз съм добър моряк за всяко плаване — обади се Урс, — ако ще да е до края на земята и обратно.
	— Ти си як, и по всичко личи, че си отрасъл в морето. Но този тук… — Капитанът гледаше Снейк. — От ония, Странниците е…
	— Те носят лош късмет — каза Старши-помощникът. — И на повечето кораби не ги искат, мадам. На всичкото отгоре, този тук е още малък, и въпреки многото си ръце, не ще може да тегли въжето и да свива платната. Няма да имаме никаква полза от пего. А освен туй, от лош късмет не сме се отървали в последно време.
	— Той няма да тегли въжета — каза Жрицата. — Малкият Снейк ще бъде мой гост. Другите двама могат да вършат моряшката работа. Зная, че не ти достигат хора. Но за този имам други планове.
	— Както обичате, господарко — отвърна Капитанът.
	— Но, Жрице! — опита се да възрази Джорд.
	— Както обичате — повтори Капитанът и Старши-помощникът отстъпи мълчаливо. След това Капитанът се обърна към Гео:
	— Кой си ти?
	— Аз съм Гео, някога и все още поет. Но ще върша каквото ми наредите, сър.
	— В наши дни, млади човече, това е единственото, което бих поискал от кой да е моряк. Намери си каюта. Долу има много свободни.
	— А ти? — Джорд попита Урс.
	— Аз съм добър син на вълните, издържам тройна вахта без умора и се надявам, че вече съм нает на служба — отвърна той и погледна Капитана.
	— Как те викат — попита го Джорд. — Изглеждаш ми познат, като че си плавал при мен преди.
	— Наричат ме красивият моряк, най-дебелият, който някога е въртял скрипеца, най-бързият, кой го някога е теглил въжето и обирал платното…
	— Кажи си името, човече, името!
	— Някои ме наричат Урс.
	— С това име те знаех на времето! Но тогава нямаше брада. И си мислиш, че бих плавал с теб втори път, след като лично аз го написах черно на бяло и го пратих до всеки капитан и помощник в пристанището?! Трябва да съм си изгубил ума, че да излея отрова като теб в кубрика си. От три месеца не си плавал, ама и триста години да не плаваш пак ще ти е малко! — Джорд се обърна към Капитана. — Тоя е драка, сър; бие се. Необуздан е като вълните и е як като реята на бизан-мачтата. А когато човек има дух, какво са едно-две сбивания? Но колкото и добър моряк да е, аз съм се заклел да не го взимам на плаване със себе си. Той едва не изби половин дузина мъже, а сигурно е видял сметката на поне още толкова. Никой капитан, който познава мъжете в това пристанище, не би го приел на кораба си.
	Жрицата на Арго се засмя:
	— Капитане, вземи го. — Тя погледна Гео. — Заклинанието за укротяване на сърдити мечки бе произнесено пред него. Да видим, Гео, колко добър поет си, и дали заклинанието ще подействува. — Накрая тя се обърна към Урс. — Убивал ли си човек?
	— Да — отговори Урс след миг колебание.
	— Ако знаех — каза Жрицата, — щях да избера първо теб. Имам нужда и от такъв човек. Капитане, трябва да го вземем. Не можем да се откажем от един добър моряк. Аз ще насочвам талантите му в правилната посока. Гео, тъй като ти изрече заклинанието и си негов приятел, натоварвам те със задължението да го надзираваш. Бих желала също така да си поговорим с теб, Поете, изучаващ ритуалите. Хайде. Довечера всички ще спите на борда.
	Тя им даде знак да я последват. Те минаха по трапа и стъпиха на палубата. Когато Жрицата каза, че иска да разговаря с Гео, останалите — Урс, Снейк и Джорд се бяха спогледали, но сега прекосяваха палубата в мълчание.

>	ГЛАВА ВТОРА

	Газената лампа хвърляше жълтеникава светлина върху дървените стени. Щом отвориха вратата, ги лъхна миризма на нечисто и на спарени завивки. Гео сбърчи нос и сви рамене.
	— Е — каза Урс, — бърлогата не е лоша. — Той се изкатери на най-горната койка и потупа с длан постелката. — Така, значи аз ще спя тук. Паяче, ти изглежда имаш здрав стомах — за теб е средната. А ти, Гео, пъхвай се най-долу. — Той тежко се спусна на пода. — Колкото по-ниско си — обясни той, — толкова по-добре ще спиш, заради клатенето. Е, какво ще кажеш за първото в живота ти жилище в кубрика?
	Поетът премълча. В очите му припламнаха две жълти точици светлина, които изчезнаха, щом се извърна с гръб към лампата.
	— Слагам те най-долу, щото ако си горе до тавана и не си свикнал, при малко по-силно вълнение стомахът ти може да се разбунтува — поясни Урс, сложил ръка на рамото на Гео. — Казах ти, че ще се грижа за теб, нали така, друже?
	Но Гео се обърна, преструвайки се, че разглежда нещо. Урс погледна към Снейк, който го наблюдаваше, облегнат на стената. В погледа му се четеше въпрос, но Снейк остана мълчалив.
	— Хей — обърна се Урс към Гео. — Хайде да обиколим кораба, да видим къде какво има. Това е първата работа на добрия моряк — стига да не е твърде пиян. Пък и Капитанът и Старши-помощникът виждат, че си разбира от работата; освен туй човек може да научи някои неща, та по-късно да си спести превиването на гръб за щяло и нещяло. Какво ще кажеш…
	— Не точно сега, Урс — прекъсна го Гео. — Иди сам.
	— Би ли ми казал, ако обичаш, защо изведнъж моята компания ти стана неприятна? Не е хубаво да се държиш така с човека, който се е заклел да се погрижи твоето първо плаване да мине както трябва. Хм, мисля си, че…
	— Кога си убивал човек?
	Възцари се тишина, по-осезаема от пляскането на вълните вън. Урс стоеше като закован, със стиснати до бяло юмруци. После пръстите се разтвориха.
	— Беше преди около година — каза тихо той. — Преди една година, два месеца и пет дни, в четвъртък, осем часа сутринта, в ареста на кораб в открито море. Което прави една година, два месеца, пет дни и десет часа.
	— И ти уби човек? Защо досега не си ми казвал, а побърза да го признаеш пред една непозната? Ти беше мой приятел: спали сме под едно одеяло, пили сме от един и същи мях вино. Що за човек си ти?
	— А що за човек си ги? — попита великанът. — Жалък дребосък, дето си пъха носа в чуждите работи и дето бих го разкъсал на парчета, ако… — той си пое въздух: — …ако не бях обещал да си кротувам. А аз никога не съм нарушавал дадено обещание, било то пред жив или мъртъв човек. — Юмруците се свиха и отпуснаха.
	— Урс, не ми е работа да те съдя. Запомни това. Но искам да ми разкажеш всичко. Бяхме като братя: не можеш да имаш тайни от мен…
	Урс продължаваше да диша тежки и шумно.
	— Ти ли ще ми казваш какво мога и какво не мога да правя? — внезапно той вдигна ръка, замахна и се изплю на пода. После се обърна към стълбата.
	И тогава нахлу шумът. По-силен от всякакъв звук. Главите им щяха да се пръснат. Гео притисна ушите си с ръце и се извърна към Снейк. Очите на момчето изстреляха тънки стрелички светлина към Урс и Гео, после отново станаха черпи.
	Шумът дойде отново, този път по-тих, и те доловиха думата помощ. Но това не беше звук, а по-скоро замиращият звън на камертон, трептящ в собствените им глави, толкова близък и все пак неясен.
	— Вие… помогнете… ми… заедно… — долитаха думите, едва различими, слети в едно.
	— Ей — извика Урс. — Това ти ли си?
	— Не… сърди…
	— Не се сърдим — каза Гео. — Какво правиш?
	— Аз… размишлявам… — думите като че ли идваха от момчето.
	— Що за размишления са това, след като всеки може да ги чуе? — попита Урс.
	Снейк се опита да обясни:
	— Не… всеки… само… ние… мислите… аз… чувам… — редяха се беззвучните слова, — аз… мисля… вие… чувате…
	— Да, чуваме — обади се Урс. — Все едно, че говориш.
	— Той има предвид друго — каза Гео. — Иска да каже, че чува нашите мисли точно както ние чуваме неговите. Така ли е, Снейк?
	— Когато… мислите… високо… аз… чувам…
	— Май съм си помислил нещо твърде високо — каза Урс. — Е, ако е било такова, дето не е трябвало да си го мисля, моля за извинение.
	Снейк с нищо не показа, че извинението го интересува, и отново попита:
	— Вие… помогнете… ми… заедно…
	— Каква помощ искаш? — попита Гео.
	— И в каква беда си попаднал, че ти трябва помощ? — добави Урс.
	— Нашите… умове… слаби… — отвърна Снейк.
	— Това пък какво е? — възмути се Урс. — Нашите умове не са по-лоши от кои да са на Лептар. Ти не чу ли как разговаряше Жрицата с моя приятел поета?
	— Струва ми се, иска да каже, че не чуваме добре — каза Гео.
	Снейк кимна.
	— Аха. Е, в такъв случай карай по-бавно и бъди по-търпелив! — каза Урс.
	Снейк поклати глава.
	— Мислите… дрезгави… когато… вика… толкова… силно…
	Внезапно момчето пристъпи към койките — вие… чува… по-добре… и вижда… също… ако… спи…
	— В този момент хич не ми е до сън — каза Урс, потривайки брада с опакото на китката си.
	— На мен също — призна Гео. — Няма ли да ни кажеш още нещо?
	— Спете… — отвърна Снейк.
	— А не може ли да си говорим като нормални човешки същества? — предложи Урс, все още малко объркан.
	— Някога… говорех… — каза им Снейк.
	— Някога си могъл да говориш? Какво ти се е случило — попита Гео.
	Момчето отвори уста и посочи.
	Гео пристъпи напред, хвана брадичката на момчето и надникна в устата му.
	— О, боже!
	— Какво има? — попита Урс.
	Гео се отдръпна с намръщено лице.
	— Езикът му е отрязан — отвърна гой. — И то доста нескопосно.
	— Кой, по дяволите, направи това с теб, момче? — попита Урс.
	Снейк поклати глава.
	— Хайде, Снейк — настоя той. — Не можеш да имаш тайни от приятелите си и в същото време да очакваш те да те спасят от нещо, за което не знаят. Кажи, кой беше?
	— Човекът… когото… ти… убива… — долетя звукът.
	Урс се изсмя.
	— Добре — каза той, — ясно. — Гласът му отново загърмя:
	— Но щом като чуваш мислите ни, значи знаеш кой е човекът. Знаеш и причината. Тъкмо това искаме да научим от теб, и то само в името на приятелството и помощта.
	— Ти… познаваш… човека… — каза Снейк. Гео и Урс се спогледаха в недоумение. — Спете… — каза Снейк. — сега… спете…
	— Може би трябва да опитаме — каза Гео. — За да разберем какво става. — Той отиде до койката си и легна. Опирайки нозе в дървената подпора, Урс се вдигна на ръце на най-горната койка.
	— Няма да заспя лесно тази вечер — каза той. — Ех, ти, Снейк, малък Страннико — засмя се той. — Откъде сте дошли, вие Странниците? — Той погледна надолу към Гео. — Плъпнали са из целия град. Някои с по три очи, други — с по едно. Знаеш ли, казват, че в дома на Марта имало жена с осем гърди и две други неща. — Отново го напуши смях. — Ти познаваш ритуалите и магиите. Тия Странници не са ли някаква магия?
	— Споменати са само веднъж в ритуалите; пише, че са пепел от Големия пожар. Големият пожар е станал преди очистването, за което разговарях с Жрицата, и не знам нищо повече за тях.
	— Сред моряците се носят легенди за Големия пожар — каза Урс. — Разправят, че морето закипяло, че огромни птици плюели огън от небето и че чудовища от метал се надигнали от вълните и разрушили пристанищата. Но какво е това очистване, за което говориш?
	— Преди около петстотин години — заразказва Гео — били унищожени всички ритуали на богинята Арго. В храмовите богослужения били въведени напълно нови обреди. Били унищожени всички следи от предишните, а заедно с тях — много неща от историята на Лептар. Казват, че ритуалите и заклинанията били прекалено силно действуващи. Но дали наистина е било така — никой не може да каже, а и жреците отбягват да говорят за тия неща.
	— И това станало след Големия пожар? — попита Урс.
	— Около хиляда години след него — поясни Гео.
	— Трябва да е бил наистина страхотен пожар, щом от утробите на здрави жени продължава да се сипе пепел. — Той погледна надолу към Снейк. — Вярно ли е, че капка от вашата кръв, примесена с оцет, лекува подагра? И че ако някой от вас целуне женско бебе, то ще ражда само момиченца? — Той се изсмя.
	— Това са празни приказки — каза Гео.
	— Имаше един нисичък, с две глави, който седеше пред Синята кръчма и по цял ден въртеше пумпал. Но той си беше малоумен. Обаче джуджетата и безногите, дето се мотаят из града и правят разни номера, са си с всичкия. Макар че обикновено са кротки и някак странни.
	— Ах ти, дебелако! — сгълча го Гео. — И ти можеше да си един от тях. Колко души познаваш, които нормално достигат нашия ръст и сила?
	— Ти си побъркан лъжец! — отговори му Урс. После сключи вежди в дълбок размисъл и накрая вдигна рамене. — Е, както и да е, но не бях слушал за такъв, дето чува мислите ти. — Той погледна между краката си надолу към Снейк. — Всички ли го умеете?
	Спейк поклати глава от средната койка.
	— Това ме кара да се чувствувам по-добре — каза Урс. — Веднъж имахме един на кораба. Някои капитани ги взимат. Оня имаше малка глава, колкото юмрука ми, че и по-малка. И огромен гръден кош и всичко останало. Само че очите му, носът и устата и разните други работи бяха не върху голата кръгла глава, а на гърдите му. Веднъж се сби с един от моряците, който разсече главата му, — ако можеше да се нарече глава, — точно на две с един железен лост. Целият в кръв, той слезе при корабния хирург и след час се появи с отрязаната глава и дебела превръзка на мястото на врата, а пък големите му зелени очи примигваха изпод ключицата. — Урс се изтегна по гръб и погледна през ръба на койката към Гео. — Ей, Гео, ами какви са тия нейни камъни? Знаеш ли нещо за тях?
	— Не — отвърна Гео. — Но тя твърде много се интересуваше от тях. — Той погледна нагоре към койката между него и Урс. — Снейк, може ли да го видя още веднъж?
	Спейк му поднесе връвта с окачения на нея камък.
	— Откъде го имаш? — попита Урс. — О, всъщност забравих че ще научим всичко когато заспим.
	Гео се протегна да го вземе, но юмрукът на Снейк се зтвори, а другите три ръце плътно го обгърнаха.
	— Нямаше да ти го взема — поясни Гео. — Просто исках да го видя.
	Внезапно вратата се отвори и силуетът на Старши-помощника се очерта на фона на ярката светлина зад гърба му.
	— Поете? Тя те вика. — съобщи той и си тръгна.
	Гео хвърли поглед към останалите двама, сви рамене, измъкна се от койката и пое нагоре по стълбите.
	На палубата цареше пълен мрак. В небето блещукаха звезди и единствената отлика между морето и небето бе това, че долната половина на огромната сфера, в която сякаш висяха, бе тъмна. Прозорчетата на две каюти светеха. Гео спря, за да надникне в първата, но не успя да види нищо, и се отправи към другата.
	Беше изминал половината разстояние, когато пред него се отвори врата и лъч светлина преряза тъмнината. Той отскочи.
	— Влизай — повика го Жрицата на Арго.
	Той прекрачи прага на каюта без прозорец и се закова на място. Стените бяха покрити с лъскави зелени и алени драперии. Върху изящни триножници бяха поставени златни мангали, които изпускаха бледосин дим, изпълващ помещението с благоухание. То постепенно, но осезаемо и дори болезнено проникна в ноздрите му. Ярка светлина заливаше полираните дървени крака на огромното легло, застлано с коприна, изписан сатен и брокат. На обширно писалище с дървени орли в ъглите, бяха нахвърляни в безпорядък книжа, картографски инструменти, секстанти, линийки, компаси; в единия край бяха струпани опърпани книги. От тавана, окачен на дебели вериги, висеше разклонен полилей с чашки масло, някои в ръцете на демони или в устата на маймуни, други — горящи в утробите на нимфи или между рогата на сатири, в червено, зелено или жълто.
	— Влез — повтори Жрицата. — Затвори вратата.
	Гео се подчини.
	Тя мина зад писалището, седна и сплете ръце пред покритото си с воал лице.
	— Поете — каза тя. — Оставих ти доста време за размисъл. Какво според теб означава всичко това? Досещаш ли се за целта на предстоящото ни пътуване, или трябва да ти помогна?
	— Знам само, че то ще е от голямо значение за Лептар.
	— Даваш ли си сметка за неговата наистина огромна важност? — попита тя. — То ще засегне всеки мъж, жена и дете на Лептар, от най-високопоставената жрица до най-уродливия Странник. Твоят свят е светът на думите, чувствата и ума, Поете. Но какво знаеш за истинския свят извън Лептар?
	— Че там има много вода, малко суша и най-вече невежество.
	— А какво ти е разказвал твоят приятел мечок Урс? Той е пътувал много и много е видял.
	— Моряшките истории — отвърна Гео — са пълни със зверове, които никой никога не е виждал, със земи, за които не съществуват карти, и народи, които никой не е срещал.
	Тя се усмихна.
	— Откакто съм на този кораб, чух много разкази от моряците и от тях научих повече, отколкото от всичките мои жрици. Ти, на пристана тази вечер, бе единственият човек, който ми разкри още едно късче от загадката, ако не броим още неколцина моряци с техните пиянски небивалици. Какво знаеш за скъпоценните камъни?
	— Нищо, господарко.
	— Някакъв си най-обикновен пристанищен крадец притежава единия; аз, жрицата на Арго. притежавам другия: а ако ти имаше такъв камък, сигурно щеше да го размениш за една целувка с някое момиче от кръчмите. Какво знаеш за бог Хама?
	— Не съм чувал за такъв бог.
	— Ти — възкликна тя, — който знаеш наизуст всички песни и ритуали на Бялата Богиня Арго, дори не си чувал името на Тъмния Бог Хама?! Какво знаеш за остров Аптор?
	— Нищо, господарке.
	— Този кораб е бил веднъж на Аптор, и отново ще се върне там. Накарай твоя неук приятел. Мечока, да ти разкаже за Аптор, и ти, слепи, мъдри Поете, ше се изсмееш — той също, може би. Казвам ти: неговите истории, легенди и измислици са твърде далеч от истината. Твърде далеч. Хм, изглежда няма да имам нужда от теб. Мисля да те уволня.
	— Но, господарко…
	Готвейки се да се отдаде на заниманията си, жрицата вдигна въпросително очи.
	— Господарко, разкажи ми за тези неща. Ти ми подхвърли само няколко трошички. Аз съм добре запознат с магията, поезията и заклинанията, и се досещам, че те имат отношение към задачата… Дай ми нужните сведения, за да мога най-пълно да използвам знанията си. Чувал съм много моряшки истории. Не точно за Аптор или Хама, наистина, но бих могъл да съпоставя някои фрагменти. Изучавал съм легендите и езика на крадците дълго време, и обзалагам се, че знам повече от вашите жреци. Някои мои учители се бояха дори да докоснат книгите, които бях разгръщал. И не ме е страх от никакви ваши тайни. Ако Лентар е в опасност, вие дължите на всеки гражданин правото да се опита да спаси събратя та си. Моля за това право.
	— Не, не те е страх — призна Жрицата. — Ти си почтен и глупав… и поет. Надявам се първото и последното с времето да заличат междинното. И въпреки всичко, ще ти разкажа някои неща — тя стана и разгърна някаква карта.
	— Това е Лептар — посочи тя един от островите. После пръстът й пресече водното пространство и се спря на друг. — А това е Аптор. Знаеш за него толкова, колкото и всеки обикновен жител на Лептар. Варварска, нецивилизована страна. Все пак от време на време демонстрират способност за задружни, макар и коварни действия. Кажи ми, какви легенди си чувал за Големия пожар?
	— Зная, че от морето излезли чудовища и разрушили пристанищата, и че птици плюели огън от небето.
	— По-старите моряци — каза Жрицата, — твърдят, че тези чудовища и птици дошли от Аптор. Естествено, една легенда, която никога не е била записвана, за петстотин години може да претърпи много промени и преиначавания, и така Аптор да се е превърнал в синоним на злото, но все пак в подобни легенди се крие зрънце истина. Хрониките, до които са имали достъп само трима-четирима души, съобщават, че някога, преди петстотин години, силите на Аптор наистина са направили опит да завземат Лептар. Сведенията за нашествието са смътни. Не знам докъде е стигнало то, нито пък дали е било успешно, но средствата, с които е осъществено, били коварни и толкова необичайни… толкова необичайни, че всичко записано за събитията било унищожено, а в учебниците по история нищо не се споменава за нашествието. Едва неотдавна имах възможността да науча колко странни и безчовечни са били. И имам причини да вярвам, че силите на Аптор се събират отново — като ленива, но огромна амеба на ужаса. Когато се събуди и тръгне, нищо не ще може да я спре. През последните няколко години пипалата й достигнаха до нас, изучаваха ни и се отдръпнаха, преди да ги разпознаем. От време на време те нанасяха катастрофални удари в центъра на управлението на Лептар и неговата религия. Но всичко това бе усърдно скривано от народа. Защото ако му се дадеше гласност, щеше да се наложи да признаем потресаващото си невежество и животът щеше да бъде парализиран. Изпратена съм да повдигна поне още един воал от лицето на неизвестността. И ако си в състояние да ми помогнеш, не ще имам думи да изкажа радостта си.
	— А скъпоценните камъни и Хама? — попита Гео. — Той е бог на Аптор, около когото се събират тези зловещи сили, нали? А камъните са свещени за него?
	— И двете ти предположения са верни, но не съвсем — отвърна Жрицата.
	— И още нещо. Казваш, че последният опит за нашествие на Аптор срещу Лептар е бил преди петстотин години. А точно преди петстотин години богослужението в Лептар се очиства от всички ритуали на Арго и се въвеждат нови. Има ли връзка между нашествието и очистването?
	— Сигурна съм — каза Жрицата. — Но не знам каква е тя. Както и да е, нека ти разкажа историята на скъпоценните камъни. Този, който нося на шията си, е бил по някакъв начин заграбен от нас при първото нашествие на силите на Аптор. И това, че сме успели да си го върнем, може би е причината все още да сме свободен народ. Оттогава той се съхранява в Храма на Богинята Арго — тайната му е добре пазена заедно с няколкото оцелели хроники, споменаващи нашествието, което завършило само месец преди очистването. После, след около година, малък отряд от силите на ужаса достигнал до нашите брегове. Не мога да го опиша. Не съм свидетелка на случилото се. Но врагът си проправил път към вътрешността и успял да отвлече самата Арго.
	— Арго Въплътената? Върховната жрица?
	— Да. Както знаеш, при смяната на поколенията първата дъщеря на върховната жрица бива избирана за живото въплъщение на Бялата Богиня Арго. Тя се отглежда и обучава от най-мъдрите жреци и жрици. Живее в разкош, ползва се с обичта и предаността на всички, и става Арго Въплътената, докато се омъжи и роди дъщери. И така от поколение на поколение. Та точно тя била отвлечена. Единият от нападателите бил съсечен и на мига започнал да се разлага в коридора на храма. Но от вонящата плът сме извадили още един от скъпоценните камъни на Аптор. А преди да умре, го чули да произнася стиховете, които ти цитирах. И тъй, изпратена съм да науча колкото се може повече за врага и да спася нашата млада Арго, или поне да узная съдбата й.
	— Ще направя каквото мога — каза Гео — за спасяването на Лептар и за откриването на твоята сестра.
	— Не ми е сестра — промълви тихо жената, — а дъщеря, така, както аз съм дъщеря на последната Арго; ето защо натовариха мен с тази задача. И докато не я намерим мъртва или върнем жива — тя се изправи на крака, — аз съм Въплътената Бяла Богиня Арго.
	Гео сведе поглед, щом Арго повдигна воала си. За пореден път тази вечер тя протегна ръка със скъпоценния камък.
	— Те са три — каза тя. — Знакът на Хама представлява черен диск с три бели скъпоценни камъка във формата на очи. При първото си нашествие те вероятно са взели със себе си и трите, тъй като те са средоточието на тяхната сила. Иначе лесно бихме ги отблъснали. Когато са у тях, се смятат за непобедими. Но ние успяхме да им вземем единия и бързо разгадахме тайната му. Изпратена съм без никаква стража. Щом камъкът е у мен, нямам нужда от охрана. Аз съм в пълна безопасност, както бих била, ако ме придружаваше цяла армия, и съм в състояние да причиня не по-малки опустошения. Когато дойдоха да отвлекат дъщеря ми преди година, сигурна съм, че са носели останалите два камъка, смятайки, че ние или сме загубили третия, или нямаме представа за неговата сила. Във всеки случай са разчитали на това, че имат два, а ние само един. Но сега е тъкмо обратното. Поради моето невнимание малкият крадец успя да ми отмъкне единия, когато се качвах на кораба преди два месеца. Днес той ме позна и имаше намерение да ми поиска възнаграждение, за да ми го върне. Сега обаче ще му поставя задачата да извърши истинска кражба. Той трябва да открадне от Хама третия, последния скъпоценен камък. Тогава ще победим Аптор и ще се отървем от злото.
	— А къде се намира този трети камък? — попита Гео.
	— Вероятно е прикрепен на челото на статуята на Тъмния Бог Хама, намираща се в охраняван храм в сърцето на джунглата на Аптор. Мислиш ли, че твоят малък крадец ще приеме предизвикателството?
	— Надявам се — отвърна Гео.
	— Някъде в този храм е и моята дъщеря, или поне останките й. Ти трябва да я откриеш, и ако е жива, да я доведеш.
	— А камъните? — попита Гео. — Кога ще ни покажеш тяхната сила, та да си послужим с нея и проникнем в храма на бог Хама?
	— Ще ти я покажа — каза Арго с усмивка. С едната си ръка тя вдигна картата от писалището, после почука с нокът белия камък. Изведнъж ъгълчето на картата почерня и пламна. Арго пусна горящата хартия в един от мангалите. — Мога да замъгля разсъдъка на човек, както направих със Снейк; мога да объркам мисленето на сто души едновременно. Така, както подпалих сухата, захабена карта, мога да срина със земята цял град.
	— С помощта на тези камъни — усмихна се Гео — мисля, че имаме добри шансове да стигнем до Хама и да се върнем невредими.
	Тя отговори със странна, мимолетна усмивка.
	— Недей да смяташ, че ще сложа в ръцете ти такова изкушение — каза тя. — Възможно е да те пленят и тогава камъните отново ще принадлежат на Аптор.
	— Но с тях ще бъдем достатъчно силни, за да…
	— Веднъж са били откраднати; не можем да рискуваме отново да попаднат в чужди ръце. Ако стигнеш до храма, ако успееш да откраднеш третия камък, ако дъщеря ми е все още жива и ако я спасиш, то едва тогава тя ще ти покаже как да използваш силата му, за да се измъкнете оттам. Но ако ти и твоите приятели не свършите всички тези неща, пътуването губи всякакъв смисъл и може би ще бъде по-добре да умрем, отколкото да се върнем, за да бъдем свидетели на гнева на Арго в предсмъртната й агония, тъй като ще изпитате по-голям ужас, отколкото и при най-жестокото мъчение от зловещата ръка на Аптор.
	Гео мълчеше.
	— Защо гледаш така особено? — попита Арго. — Ти имаш своята поезия, заклинанията, образованието си. Не вярваш ли в тяхната сила? Върви да спиш и ми изпрати крадеца.
	Последните й думи прозвучаха като заповед. Гео излезе от помещението и пристъпи в тъмнината. Вечерният хлад прочисти ноздрите му. Той спря, хвърли поглед към вратата, после към морето. Миг след това вече бързаше към бака.

>	ГЛАВА ТРЕТА

	Гео слезе в кубрика, където освен Урс и Снейк засега нямаше още никой.
	— Е? Какво ти каза? — попита Урс, като седна на ръба на койката си.
	— Защо не спите? — попита мрачно Гео и докосна рамото на Снейк. — Вика те.
	Снейк стана, тръгна към вратата, но спря и се обърна.
	— Какво има? — попита Гео.
	Снейк бръкна в джоба си и извади връвчицата със скъпоценния камък. Приближи се към Гео, поколеба се, после окачи камъка на врата на поета.
	— Искаш да ти го пазя ли? — попита Гео.
	Но Снейк излезе, без да отговори.
	— Е — обади се Урс, — сега и ти си имаш камък. Чудя се за какво ли могат да послужат. Научи ли нещо? Хайде, Гео, какво ти наприказва онази?
	— Снейк каза ли нещо, докато ме нямаше?
	— Нито думичка — отвърна Урс. — Ама и аз като съм се ококорил, сън не ме хваща. Хайде де, кажи какво става?
	Гео му разправи. Когато свърши, Урс рече:
	— Ти си откачен. И ти и тя. И двамата сте откачени.
	— Не мисля като теб — възрази Гео и описа как Арго му е демонстрирала силата на камъка.
	Урс повдигна висящия от врата на Гео скъпоценен камък и го заразглежда.
	— Такава сила, събрана в туй камъче! Мислиш ли, че можеш да разбереш как действува?
	— Не съм сигурен дали искам — отговори Гео. — Може да си докараме някоя беля.
	— Каква беля, по дяволите! — ядоса се Урс. — За какво й е да ни праща там самички, без никаква защита, да вършим работи, дето и цяла армия не може да ги свърши? Има нещо против нас ли?
	— Не мисля, че има нещо против нас — отвърна Гео. — Урс, какво знаеш за Аптор? Тя спомена, че има какво да ми разкажеш.
	— Знам само, че никой не търгува с Аптор, че всички го проклинат, а останалото са врели-некипели и няма смисъл да ги разправям.
	— Например?
	— Не те лъжа, всичко е пълни глупости — настоя на своето Урс. — Мислиш ли, че ще можеш да разгадаеш тайната на това камъче, ако стои у теб достатъчно дълго време? Нали преди петстотин години жреците са успели, а пък тя явно смята, че не си по-глупав от тях. Ако питаш мен, аз въобще не се съмнявам, че ще можеш.
	— Първо ми разкажи каквото знаеш.
	— Разправят за разни канибали, за жени, които пият кръв, същества, дето не са нито хора, нито животни, за градове, населени единствено със смърт. Не бих казал, че е приветливо място, като знам как моряците отбягват да минават оттам и как ругаят, ако им се наложи. Ама туй са глупости.
	— Нещо друго знаеш ли?
	— Няма друго — сви рамене Урс. — Говорят, че всички злини на света по едно или друго време са дошли от Аптор, като се почне от чудовищата, които донесли Големия пожар, и се стигне до пърхута. Никога не съм ходил там и никога не съм искал да ходя. Но се радвам, че ще имам възможност да видя тази страна, за да мога на следващото пътуване да им затворя устите и да ги накарам да спрат да разправят глупави измишльотини.
	— Тя каза, че в твоите истории няма да има и една десета от истината.
	— Може би е имала предвид това, че в тях наистина няма и капка истина. И е точно така. Погрешно си я разбрал.
	— Разбрах я съвсем точно — увери го Гео.
	— Аз пък не вярвам, и това е. Щото има поне половин дузина неща, които не се връзват. Първо, как така се случва малкият четириръчко да бъде на кея след два месеца, точно когато и тя е там? И камъкът да е все още у него, без да го е вече продал или разменил?
	— Може би — предположи Гео — е прочел и нейните мисли, когато го е откраднал първия път, тъй както чете и нашите.
	— Ако е тъй, значи той знае как да го накара да действува. Предлагам да изясним тая работа, когато се върне. Чудя се още кой му е отрязал езика. Странник или не — голяма гадост е — намръщи се великанът.
	— Колкото до това — каза Гео, — не си ли спомняш? Той намекна, че познаваш човека.
	— Познавам много хора — отвърна Урс, — но кой от всички тях?
	— Наистина ли не знаеш? — попита тихо Гео.
	— Говориш малко странно — намръщи се Урс.
	— Ще повторя казаното от него — продължи Гео. — Кого си убил?
	Урс наведе очи към ръцете си, изпъна пръсти и ги заразглежда отвсякъде. После, без да вдига глава, заразказва:
	— Беше отдавна, приятелю, но все още е пред очите ми. Трябваше да ти кажа, наистина. Понякога случилото се ме връхлита, но не като спомен, а като нещо осезаемо, твърдо като метал, с остър солен вкус; вятърът довява моя глас, неговите думи — така ясно, че почвам да трептя като огледало, където отразената фигура блъска юмруци по юмруците на застаналия отпред човек, сякаш всеки един от двамата се мъчи да се отскубне на свобода.
	Обирахме платната под проливния дъжд, когато се започна. Името му беше Кет. Двамата с него бяхме най-едрите мъже на борда, и това, че бяха ни сложили заедно да обираме платната, означаваше, че работата е важна и трябва да се свърши както трябва. Дъждът буквално ни ослепяваше; ръцете ни се плъзгаха по мокрите въжета. Нищо чудно, че моето платно внезапно се изтръгна от ръцете ми и полетя надолу в дъжда, плющейки по въжетата, и накрая счупи два от малките щагове. "Ах ти, несръчно копеле! — извика Старши помощникът от палубата. — Копеле с кашкавалени пръсти!
	И през дъжда чух как Кет се изсмя от своята рея. „Такъв ти бил късметът“ — извика той, стискайки с все сила изплъзващото му се платно. Аз изтеглих моето и го завързах здраво. Мъжкото състезание между двама прекрасни моряци пося семето на яростта у мен, което щеше да разцъфти под формата на ругатня или желание да му го върна, но дъждът бе твърде силен, вятърът — бурен, и аз продължих мълчаливо работата си.
	Слязох долу последен, естествено, и докато се спусках — на палубата имаше хора, — разбрах защо платното ми се е разхлабило. Един от мачтовите обръчи се беше счупил, поради което леерът се бе освободил и моето платно се бе свлякло. Обръчът обаче беше придържал и почти разцепената на две бизан-мачта. Под напора на вятъра цепнатината, дълга около два метра, се разтваряше и прибираше, тракайки като детско кречетало. Наблизо зърнах навито на кука дебело въже. Крепейки се на пръсти върху стъпенката на стълбата, грабнах въжето и с него започнах да омотавам основата на сцепената мачта. Щом цепнатината се затвореше, аз го увивах веднъж и опъвах яко, и така, докато навивките стигнаха на три фута от върха на пукнатината и тя не можеше повече да се разтваря. Сетне окачих скъсания обръч на един стърчащ клин, за да го занеса после на корабния ковач и да му кажа да подмени навитото въже с метални ленти.
	Същата вечер, забравил произшествието, сърбах топла супа и се смеех на разказа на един от моряците за жената на някакъв си друг моряк, когато на прага застана Старши-помощникът. „Ей, вие, нехранимайковци! — изрева той. Настъпи тишина. — Кой от вас привърза счупената бизанмачта?“
	Тъкмо се канех да се обадя, когато един от другите ме изпревари и изкрещя: „Големия беше, сър!“. С този прякор често се обръщаха както към мен, така и към Кет. „Аха — изръмжа Старшият, — Капитанът рече, че съобразителността, особено в трудни моменти, трябва да се възнаграждава.“ Той извади от джоба си златна монета и я хвърли на масата пред Кет. „Това е за теб. Но ако питаш мене, всеки на твое място би направил същото.“ После излезе от столовата. Кет пъхна монетата в джоба си сред одобрителни викове. Не можах да видя лицето му.
	Гневът отново забушува в мен, но и аз не знаех срещу кого. Кой трябваше да го изпита в цялата му сила? Дали морякът, дето извика името на героя? Не, защото той беше долу на палубата, и поради дъжда и тъмнината едва ли е могъл да различи лицето ми, и то от такова разстояние. Или Кет? Но той вече ставаше от масата. А Старши-помощникът, който е Старши-помощник и на този кораб, на който сега сме ние с теб, беше вече чак горе на палубата.
	Може би тъкмо това бе причината гневът ми да избухне на сутринта, когато времето беше по-спокойно. Един от моряците, без да ще, се блъсна в мен в коридора и аз кипнах. Сбихме се, заудряхме се с юмруци и сред порой от ругатни се търкулнахме на пода, точно в краката на Старши-помощника, който тъкмо слизаше по стълбата. Той ни възнагради с по един ритник и с по няколко псувни, а когато ме позна, се ухили: „Аа, копелето с кашкавалените пръсти!“
	На сметката ми вече имаше записани две сбивания. А сбиванията на кораба са нещо, което малко капитани прощават. Това ми беше третото и не можех да разчитам на снизхождение. Старши-помощникът и без това не ме обичаше, и накара Капитана да заповяда да ме бият с камшик.
	На следващата сутрин, при изгрев слънце, ме изведоха на палубата като животно на заколение пред събраните моряци и ме вързаха за мачтата. Струваше ми се, че всичкият ми гняв сега е насочен към Старши-помощника. Но ми причерня пред очите, когато той подхвърли бича на Кет и викна: „Хайде, Големия, ти направи вече едно добро за кораба. Сега се размърдай и направи още едно. Искам да отвориш десет хубави бразди върху този гръб, и достатъчно дълбоки, че да могат лесно да се преброят с пръст, топнат в сол.“
	Камшикът заплющя и аз изтърпях докрай, без да дишам, От десет удара с камшик човек се възстановява за около седмица. Повечето нещастници се смъкват на колене още при първия, ако са вързани хлабаво. Аз се държах, докато най-накрая срязаха въжетата около китките ми. Нито пък издадох звук, когато чух звън на друга златна монета, хвърлена от Старши-помощника върху палубата, и думите му към екипажа: „Гледайте как забогатява един добър моряк“, посрещнати с одобрителни възгласи.
	Кет и още двама ме дотътриха до ареста. Паднах по лице, заравяйки ръце в сламата, и чух гласа му: „Е, братко, такъв ти бил късметът“. После изгубих съзнание от болка.
	На другия ден, когато вече можех да се надигна и да се хвана за решетките на прозорчето към задната палуба, попаднахме в най-страшната буря, която някога бях преживявал. Раните по гърба ми ме измъчваха. Пироните напираха да изхвръкнат от местата си, дъските — да се разцепят. Една вълна помете четирима души зад борда, и докато другите хукнаха да ги спасяват, дойде друга и завлече още шестима. Бурята ни връхлетя толкова внезапно, че не бяха имали време да свият платната, и сега всички останали моряци висяха по въжените стълби.
	От прозорчето на моя арест видях как мачтата се накланя и завих като вълк, опитвайки се да изкъртя решетките. Пред прозорчето претичваха нозе, но никой не се спираше. Аз не преставах да крещя. Ковачът не беше укрепил сцепената мачта с метални обръчи. А и не ми бе дадена възможност да го предупредя, както смятах. Мачтата не издържа повече от десет минути. Пречупи се с гръмотевичен трясък. Под тежестта на полуобраните платна въжетата започнаха да се късат като конци. Хората се разхвърчаха като водни капки от разтърсена мокра ръка. Мачтата се наклони и се срина върху бизана, късайки въжета и хората изпадаха от реите, като брулени круши. От екипажа останаха половината мъже, и когато някак си се измъкнахме изпод проливния дъжд с една паднала и една повредена мачта, все още живите осакатени тела бяха единайсет на брой. Корабният лазарет побира десет, един трябваше да дойде в ареста. За мой другар по килия щяха да изпратят или този, който имаше най-големи шансове да оживее — той щеше по-добре от другите да понесе лошите условия, — или някой, който не можеше да бъде спасен — на него би му било все едно. Избраха втората възможност и на следващата сутрин донесоха Кет и го сложиха на сламата до мен. Гръбнакът му беше счупен в кръста, а на хълбока му зееше дупка колкото юмрук — при падането се бе нанизал на реята.
	Когато дойде на себе си, той заплака. Но това не бяха мъчителните стонове, които бяха се изтръгвали от гърлото ми предишния ден, докато наблюдавах падането на мачтата — това бе задавен плач през стиснати зъби, като на дете, което не иска да покаже, че го боли. И не млъкваше. С часове. Тоя тих плач пронизваше като с нажежено желязо сърцето ми по-дълбоко, отколкото жалостивите стенания на ранено животно.
	Следващото утро обагри прозорчето с цвят на мед и червеникавите лъчи огряха сламата на пода и мръсното одеяло, с което го бяха завили. Плачът бе отстъпил място на тежко, шумно и учестено дишане. Помислих, че е в безсъзнание, но когато коленичих, за да проверя, очите му се отвориха и се втренчиха в лицето ми. „Ти… — дрезгаво прошепна той. — Боли… Ти…“. „Не говори“ — казах аз.
	Стори ми се, че после долових думата „вода“, но в килията нямаше. Сетих се, че по-голямата част от корабните провизии са били пометени зад борда. Но когато в седем сутринта най-после ни подадоха, в пълно мълчание, филия хляб и канче вода — самият аз вече примирах от глад и жажда, — приех това като страхотна подигравка.
	Както и да е, отворих устата му и се опитах да сипя в гърлото му няколко глътки. Казват, че от треската и жаждата устните и езикът на човек почерняват. Това не е вярно. Цветът е тъмно-морав, като на развалено месо. Устата, езикът и гърлото му бяха обложени с оная белезникава коричка, дето се образува, когато стомахът ти е залепнал от неколкодневен глад. Той не можа да преглътне водата. Тя се заизлива от краищата на побелялата му уста.
	Той премигна и мъчително изрече: „Ти… ти… моля те…“. После отново се разплака. „Какво има?“ — попитах го. Внезапно той започна да се мята, мушна ръка под раздраната риза на гърдите си и я извади свита в юмрук. Протегна го към мен и рече: „Моля те… моля те…“.
	Пръстите му се разтвориха и аз видях три златни монети, историята на две от които ми бе до болка позната. Отскочих като опарен: после отново се наведох: „Какво искаш?“
	„…Моля те…“ — промълви той, протягайки към мен ръка. „…Убий… Убий ме…“ — и отново се разрида. — „…Толкова боли…“
	Изправих се. Отидох до другия край на килията. Върнах се. И счупих врата му на коляното си.
	Взех си дължимото. После изядох хляба и изпих остатъка от водата. Легнах да спя. Изнесоха го без въпроси. След два дни, когато пристигна следващата дажба, аз осъзнах, че без хляба и водата бих умрял от глад. Накрая ме пуснаха, защото имаха нужда от мускулите ми, или каквото бе останало от тях. И единственото, за което понякога мисля, единственото, за което си позволявам да мисля, е дали съм заслужил тия монети. Дума да няма, две от тях са си мои. От време на време ги изваждам и ги гледам, и се чудя откъде е взел третата.
	Урс бръкна в пазвата си и извади трите златни монети.
	— Така и не можах да ги похарча — каза той. Подхвърли ги във въздуха, и докато падаха, ги сграбчи в юмрука си. Изсмя се и повтори: — Така и не можах да ги похарча за нещо.
	— Съжалявам — обади се Гео.
	Урс вдигна поглед.
	— Защо? Това са моите скъпоценни камъни, нали? Може би всеки си има своите. Мислиш, че старият Кет е спечелил третата си монета, като е отрязал езика на нещастния четиръчко, докато съм бил в ареста? Съмнявам се.
	— Казах само, че съжалявам.
	— Знам — отвърна Урс. — Знам. Знам, че съм срещнал безброй люде в моя мокър, бурен живот; и би могъл да бъде всеки един от тях — въздъхна той. — Ще ми се да знам кой точно. И все пак не мисля, че това е отговорът. — Загриза нокътя на кутрето си и добави през смях: — Надявам се хлапето да не е нервно чак колкото мен, че ще му се наложи да гризе сума ти нокти.
	Точно в този момент главите им сякаш се разцепиха.
	— Ей! — викна Гео. — Това е Снейк!
	— И е в беда! — Урс скочи на пода и хукна по коридора.
	Гео го последва.
	— Нека мина пръв — избърза Гео. — Знам къде е.
	Стигнаха до палубата и се втурнаха покрай каютите.
	— Дръпни се! — изкомандва Урс. После се стовари с цялата си тежест върху вратата, която се отвори с трясък.
	Арго, застанала зад писалището, се обърна с ръка върху камъка на шията си.
	— Какво…
	Снейк, който стоеше неподвижно до отсрещната стена, се възползува от това, че тя не го гледаше и с един скок над канапето се озова до Гео, който здраво го подхвана. Една от ръцете на Снейк незабавно се озова на гърдите на Гео, където висеше камъкът.
	— Глупци! — изсъска Арго. — Не разбирате ли? Той е шпионин на Аптор!
	Настъпи тишина. Арго извика:
	— Затворете вратата!
	Урс изпълни заповедта. Снейк продължаваше да се държи за Гео, без да изпуска камъка.
	— Е, добре — каза тя. — Вече е късно.
	— Какво искаш да кажеш? — попита Гео.
	— Това, че ако не бяхте нахлули тук, още един шпионин на Аптор щеше да разкрие тайните си, след което щеше да бъде превърнат в пепел. Но сега той има своя камък, а аз — моя. Е, малки крадецо, силите сега са изравнени. — Тя погледна Гео. — Как, мислиш, се е сдобил с камъка така лесно? Откъде е знаел кога ще бъда на брега? О, той е умен, целият разум на Аптор работи за него. Твърде възможно е да ви е внушил, без вие да знаете това, да ни прекъснете точно в този момент.
	— Не, той… — започна Урс.
	— Минавахме покрай твоята врата — прекъсна го Гео, — чухме шум и сметнахме, че нещо не е наред.
	— Вашата загриженост можеше да ни струва живота.
	— Ако е шпионин, тогава сигурно знае как да си служи с това нещо — каза Гео. — Позволи ни да го отведем…
	— Водете го, където искате! — изсъска Арго. — Вън!
	В този миг вратата се отвори.
	— Чух гласове, господарке Арго, и помислих, че си в опасност. — Беше Старши-помощникът.
	Въплътената богиня пое дълбоко дъх.
	— Не съм в опасност — изрече тя със спокоен глас. — Бихте ли ме оставили сама?
	— Какво прави тук Снейк? — внезапно попита Джорд, като видя Гео и момчето.
	— Казах, оставете ме!
	Гео се обърна, мина покрай Джорд и излезе на палубата, следван от Урс. Когато се отдалечиха на десетина метра, той погледна назад и като видя, че Джорд излиза от каютата и тръгва в противоположната посока, пусна Снейк да стъпи на краката си.
	— Хайде, дребосък! Ходом марш!
	На път към бака Урс попита:
	— Ей, какво става?
	— Ами, първо, нашият малък приятел не е никакъв шпионин.
	— Откъде разбра?
	— Защото тя не знае, че той може да чете мисли.
	— И какво от това?
	— Бях започнал да си мисля, че нещо не е наред, когато се върнах от разговора със жрицата. Ти също, и почти го налучкваше. Защо нашата задача ще е напълно безсмислена, ако не изпълним всичко? Нима мисията не би имала някаква стойност дори ако само успеем да върнем дъщеря й, законната владетелка на Лептар, на предишния й пост? Освен това съм сигурен, че дъщеря й сигурно е натрупала полезни сведения, които биха могли да се използуват против Аптор, тъй че мисията си струва, дори да не намерим скъпоценния камък. Не ми звучи никак логично една майка да се отрече от дъщеря си, ако не е донесла скъпоценен камък за мама. А и начинът, по който говори за Камъка — като за неин. Има една стара поговорка, останала още отпреди Големия пожар: „Властта развращава, а пълната власт развращава напълно.“ И ми се струва, че нейното твърде небожествено желание — първо властта, после мирът — е доста силно.
	— Но това не означава, че Снейк не е шпионин на Аптор — възрази Урс.
	— Почакай малко. Ще стигна и дотам. И аз си мислех така. За пръв път това ми мина през ум, когато разговарях със Жрицата и тя спомена, че от Аптор са изпратени шпиони. Самият му външен вид, и най-вече фактът, че е успял да открадне камъка и й го показа — това е толкова странно съвпадение, че „шпионин“ бе първото, което си помислих, също като нея. Но тя не знае, че Снейк може да чете и да предава мисли. Не разбираш ли? Незнанието за неговата телепатия отстранява другото възможно обяснение за съвпадението. Урс, защо той остави камъка при нас, преди да отиде при нея?
	— Защото е смятал, че тя ще се опита да му го отнеме.
	— Точно така. Когато ми нареди да го изпратя при нея, бях сигурен, че тъкмо това е причината. Но ако той е шпионин и знае как да си служи с камъка, защо да не го вземе със себе си при Арго и да застане пред нея като пред равен, после спокойно да се върне при нас, които сме все още на негова страна, особено ако й открие нещо, девет десети от което тя вече знае, тъй че не би го наблюдавала по-внимателно, отколкото ако то останеше непотвърдено?
	— Добре — каза Урс. — Защо?
	— Защото той не е шпионин, и не знае как да си служи с камъка. Да, веднъж е изпитал силата му на собствения си гръб. Вероятно е имал намерение да се преструва, че той е у него. Но Снейк не желае камъкът да попадне в нейни ръце по много сериозни, но не егоистични причини. Ей, Снейк! Ти знаеш как се борави с камъка, нали? И го научи току-що от Арго?
	Момчето кимна.
	— Добре тогава, защо не го вземеш?
	Гео вдигна камъка от гърдите си и му го подаде. Снейк се отдръпна рязко назад и поклати енергично глава.
	— Това и очаквах.
	Урс изглеждаше объркан.
	— Снейк вижда в умовете на хората, Урс. Той вижда непосредствено нещата, които ние останалите научаваме чрез един вид вторични наблюдения. Той знае, че това камъче може да бъде по-опасно за разума на този, който го използува, отколкото за градовете, които може да разруши.
	— Значи — каза Урс, — докато тя го мисли за шпионин, ние ще разполагаме с един от тия камъни и с човек, който знае как да си послужи с него… ако се наложи.
	— Според мен тя вече не го мисли за шпионин, Урс.
	— Как тъй?!
	— Не мога да отрека, че тя има ум в главата си. Щом е открила, че камъкът не е у него, тя е разбрала, че той е невинен като теб и мен. Но единствената й мисъл е била как да го вземе. Когато ние влязохме, тъкмо в мига, в който тя се канеше да упражни въздействието на камъка върху Снейк, гузната й съвест я накара да прибегне до първото дошло и на ум, и привидно логично обвинение, уж за наше добро. Злото често се прикрива под одеждите на доброто.
	Те слязоха в кубрика. В помещението вече имаше още неколцина моряци. Повечето хъркаха пияни по койките до стените. Един от тях, завил се с одеялото през глава, бе заел койката на Снейк.
	— Е — каза Урс, — изглежда, ще се наложи да се преместиш.
	Снейк се покатери най-горе.
	— Ей, тази е моята койка!
	Снейк му даде знак да се качи.
	— Какво? Да спим двамата? Слушай, ако искаш някой да те топли, слез долу при Гео. Ще ти бъде по-широко и по-удобно. Аз, без да ща, мога да те размажа в стената, пък и хъркам.
	Снейк не се помръдна.
	— Май ще е по-добре да го послушаш — каза Гео. — Хрумна ми нещо…
	— Стига с тия хрумвания! — сърдито се обади Урс. — Зарежи ги. Уморих се, не ми се спори. — Той се прозя, протегна се и закри изцяло крехкото телце на Снейк. — Махни си лактите оттам — измърмори Урс и не след дълго Гео чу равномерното му дишане, напомнящо приглушено бучене…

	* * *

	…по палубата се стеле мъгла и мокрите въжета излъчват сребриста светлина; по сивкавия като лед похлупак на небесния свод блещукат звезди. Изгубили дневния си зелен цвят, побелелите вълни се издигат и спускат като в сън. Пепелно-сивата врата на каютата без прозорци се отваря и Арго, обвита в бели воали, се появява посребрена на прага. Всичко сякаш се движи под нежното шумолене на гален от бриза тюл. На шията й, подобно на сърце, на черен пламък, пулсира тъмно петно като изгорено място върху фотографски негатив. Тя отива до перилата и надниква надолу. Ръка на скелет се показва до китката от плискащите се бели вълни. Издига се до рамото и пада напред във водата. На няколко фута се показва друга, помахва, дава знак. После три наведнъж; и още две.
	Глас, блед като видението, заговаря:
	— Аз идвам. Аз идвам. Ще отплаваме след час. Наредено е на Старши-помощника да вдигне котва преди съмване. Сега трябва да ми кажете, водни същества. Трябва да ми кажете.
	Показват се две светещи ръце, после и лице с неясни черти. До гърди във водата фигурата се килва назад и потъва.
	— От Аптор ли сте, или от Лептар? — пита едва чуто призрачният силует на Арго. — На Арго ли служите или на Хама? Аз дойдох дотук. Трябва да ми кажете, преди да продължа.
	Надига се вихрушка от звуци, сякаш вятърът се опитва да каже: Морето… морето… морето…
	Но Арго не чува, защото се е отдалечила от перилата и върви към каютата си.
	Сега действието се премества към вратата на кубрика. Тя се отваря, зад нея се вижда трапезарията с облицовка от дъб, цялата в петна, която изглежда изработена от кора на бреза или явор. Газената лампа в кубрика гори ослепително като магнезиева лента.
	Преместването завършва пред ред койки, наредени една над друга. На най-долната лежи… Гео! Но с хлътнало, бледо лице. Косата му е побеляла. Върху гърдите му нещо тъмно пулсира — пламък, сърце — и проблясва в непрогледността на пълния мрак. Най-горе лежи огромна фигура, напомняща подпухнал труп. Урс! Една грамадна отекла ръка е провиснала от койката и нищо не напомня за нейната сила.
	Средната койка е заета от неизвестен пътник, завил се през глава с одеялата. Стоп. Едър план. И бледнината се превръща в сянка, в нищо…

	* * *

	Гео седна и разтърка очи.
	Сега в тъмнината светеше лампа. Надникна от койката си и видя Старши-помощника в помещението.
	— Ей, ти! — говореше той на един от моряците. — Ставай и излизай! Отплаваме!
	Морякът се надигна изпод завивките, Старши-помощникът се приближи до следващия.
	— Ставай, песоглавецо! Дигай се, мършо! Отплаваме.
	Той се обърна и видя наблюдаващия го Гео.
	— Ти пък какво зяпаш? — попита Джорд. — Отплаваме, не чу ли? Лягай и заспивай. И твоят ред ще дойде, но сега ми трябват опитни хора. — Той се ухили и застана до друг моряк. — Ей ти, вониш като стара бъчва за вино! Ставай да се проветриш! Отплаваме.

>	ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

	— Този сън… — прошепна Гео на Урс, щом Старши-помощникът излезе.
	Урс се надвеси от койката си.
	— И ти ли го сънува?
	Двамата едновременно се обърнаха към Снейк.
	— Това май беше твоя работа, а? — рече Урс. Снейк скокна долу.
	— Я кажи, ти снощи излиза ли тайно на палубата? — попита Гео.
	Повечето моряци вече бяха станали и един от тях се приближи към Урс и Гео.
	— Ще ме прощавате, момчета — каза той и раздруса моряка на средната койка. — Ей, Уайти, хайде! Снощи не пи чак толкоз много. Ставай, че ще пропуснеш закуската. — Младият негър раздруса приятеля си още веднъж. — Ей, Уайти!… — Завитият през глава човек не помръдваше. Морякът го поразтърси още веднъж, преобърна го, одеялото се свлече и откри русокоса глава. Очите бяха широко отворени и мъртви; долната челюст бе провиснала. — Ей, Уайти! — повтори чернокожият моряк. После бавно заотстъпва назад.

	* * *

	Три часа след отплаването от пристанището мъгла обви кораба. Урс бе повикан на работа веднага след закуска, но никой не потърси Снейк и Гео. Снейк изчезна някъде и Гео тръгна да обикаля кораба сам. Той тъкмо минаваше под лодките, когато чу тежко шляпане на боси нозе по мократа палуба и пред него застана Урс.
	— Ей — ухили се великанът. — Какво правиш там?
	— Нищо особено — отвърна Гео.
	Урс носеше на рамото си навито въже. Той го прехвърли в ръката си, облегна се на подпорната греда и се взря в мъглата.
	— Туй плаване от самото начало тръгна зле. Всички тъй казват.
	— Урс — каза Гео, — имаш ли представа какво всъщност се случи тази сутрин?
	— Може би да, може би не — отвърна Урс. — А ти?
	— Спомняш ли си съня?
	Раменете на Урс потръпнаха като от студ.
	— Да.
	— Сякаш гледахме с очите на някой друг.
	— Нашият четирирък приятел вижда нещата по доста странен начин, ако имаш предвид него.
	— Урс, не са били очите на Снейк. Попитах го малко преди да тръгне да оглежда кораба. Бил е някой друг. Снейк само е получавал образите и ги е препредавал в нашите мозъци. Какво беше последното, което видя?
	— Как гледаше към к�