Роджър Зелазни
Пробуждането на Румоко — Моята библиотека

Когата връзката с Джей-9 прекъсна, аз се намирах в рубката и следях за изправността на апаратурата. Това беше обикновена и прекалено скучна работа.

Долу, в капсулата се намираха двама души. Задачата им беше да държат под наблюдение Пътя в Ада — продупченият в океанското дъно тунел, който в близките дни щеше да бъде отворен за движение. Ако при мен присъстваше и някой от инженерите, отговарящи за Джей-9 никак не бих се тревожил. Но на един от тях му се наложи срочно да отлети за Шпицберген, а другият от сутринта лежеше в тежко състояние в лазарета.

Внезапно с обединени усилия вятърът и течението заклатиха „Аквина“ и аз неволно се сетих, че днес е Зората на Пробуждането. Надигнах се, решително прекосих рубката и свалих панела на страничното табло.

— Швайцер! — възкликна доктор Аскуит. — Вие нямате право на достъп до тази апаратура!

— Ами тогава сами я поправете! — предложих му аз.

— Ектествено, че не мога да го направя. Та аз нищо не разбирам от нея. Но вие…

— Може би искате да видите как ще загинат Мартин и Дени?

— Не говорете глупости! Но въпреки това вие нямате…

— Тогава кажете кой има право — прекъснах го аз. — Капсулата се управлява оттук и нещо при нас се е развалило. Ако можете да повикате някой човек, който има достъп до апаратурата, повикайте го. Ако не, сам ще се захваха!

И без да чакам отговор погледнах в търбуха на машинеата. Не се наложи дълго да търся причината. Някакъв злоумишленик беше съединил с жичка четирите странични вериги и с това им подаваше обратно захранване през един от ключовете…

Взех поялника. Доктор Аскуит по специалност е океанограф и нищо не разбира от електроника. Надявах се той да не разбере, че аз сега обезвреждах мина.

Минаха десетина минути, свърших работата и капсулата в дълбините под нас оживя.

Докато работех непрекъснато размишлявах за съществото, което скоро щеше да се пробуди, за съществото, способно за миг да профучи по Пътя, приличащо на дяволски пратеник — може то самото да е дявола, — и да се появи на повърхността в средата на Атлантическия океан. Студеното и ветровито време в тези ширини никак не благоприятстваше доброто настроение. Предстоеше ни да отприщим могъща сила, енергията на ядреното разпадане, което щеше да предизвика още по-грандиозни явление — изригване на магма, която сега диша и клокочи на няколко километра дълбочина под нас. Но откъде се намират такива смилчаци, позволяващи си да играят с такива неща, надвишаваше моето разбиране.

Корабът отново се заклати на вълните.

— Всичко вече е наред — казах аз, докато поставях панела на мястото му. — Само някакви си обикновени къси, нищо повече.

— Май подейства — измърмори доктор Аскуит, взирайки се в екрана на монитора. — Да опитаме връзката. — Той превключи един тумблер. — Капсула, тук е „Аквина“. Чувате ли ме?

— Да — прозвуча в отговор. — Какво става при вас?

— Късо съединение в блока за управление — отвърна докторът. — Повредата е отстранена. Каква е обстановката при вас?

— Всички системи действат правилно. Какво ще наредите?

— Продължавайте по графика. — Ескуит се обърна към мен. — Извинявайте, че бях толкова груб. Не очаквах, че ще оправите Джей-9. Ако пожелаете, бих говорил с началството да ви преместят на по-интересна работа.

— Аз съм електричар. Познавам добре тази апаратура и умея да поправям типични неизправности.

— От това следва ли, че не бива да говоря с началството?

— Следва.

— Добре, няма да говоря.

Това напълно ме устройваше. Докато отстранявах късите, откачих и мината, която сега се намираше в левия джоб на куртката ми. Трябваше колкото се може по-бързо да я изхвърля извън борда.

Извиних се и напуснах рубката. Веднага изхвърлих уликата. И започнах да размишлявам за текущите работи.

Дон Уелш се оказа прав: някой се опитва да провали „проекта“. Предполагаемата заплаха се оказа действителна. Зад това се криеше нещо извънредно важно.

„Какво?“ — беше първият ми въпрос. — „Следващият им ход?“. — вторият.

Опирах се с ръце на фалшборда на „Аквина“, пушех цигара и гледах студените вълни, идващи от север и блъскащи се в кораба. Ръцете ми още продължаваха да треперят. „Благороден и хуманен проект“ — мислех. — „Но така опасен. Някой проявява нездрав интерес към него.“

Стана ми любопитно да разбера, ще доложи ли „нагоре“ Ескуит за постъпката ми? Сигурно ще докладва, без дори да съзнава, какво прави. Той ще трябва да изложи същността на аварията, тогава докладът ще съвпада със записа в бордовия дневник на капсулата. Ще напише, че аз съм отстранил късото. Само това.

Но ще бъде достатъчно.

Знаех добре, че недоброжелателите имат достъп до главната книга. Веднага ще забележат, че липсва запис за обезвредена мина. И никак няма да им е трудно да разберат, кой е застанал на пътя им. Понеже положението приближава критичната си точка, могат да предприемат крайни мерки.

Това вече ще бъде прекрасно. Точно това исках да направят. Как ли не бих се радвал — цял месец загубих, докато чаках враговете да се заинтересуват от моята скромна особа и, забравяйки за предпазливостта, ще започнат да задават разни въпроси. Дръпнах дълбоко от цигарата и се загледах в далечния айсберг, цял блестящ под потока слънчеви лъчи. Това ми се стори доста странно, защото небето бе посивяло, а океанът — потъмнял. На кякого не му се нравеше ставащото, но защо — колкото и да си блъсках главата не успях да проумея.

Да вървят, които и да са, по дяволите. Обичам лошото време. В един мрачен и бурен ден съм се родил. И ще направя всичко възможно, че в ден като днешния да ми провърви. Прибрах се в каютата, направих си коктейл и седнах на койката. Скоро на вратата се почука.

— Не е заключено — викнах от мястото си.

Вратата се отвори. Влезе един млад мъж на име Роулингс.

— Господин Швайцер, с вас иска да говори Керъл Дейт.

— Предайте й, че веднага ще я посетя.

— Добре. — И побърза да се оттегли.

Керъл беше млада и красива, затова дълго вчесвах русите си коси, а после облякох чиста риза. Отидох до каютата й и почуках два пъти на вратата. Тя беше началник на корабната охрана. Предполагах, че ме вика във връзка с аварията. Логично беше да се допусне, че тя има пряко отношение към всичко ставащо на борда.

— Здравейте — казах аз, когато влязох. — Казаха ми, че сте ме викали?

Керъл седеше на една огромна полирана маса.

— Швайцер? Да повиках ви. Седнете.

Тя ми посочи креслото срещу нея.

— Защо съм ви потрябвал?

— Днес вие спасихте Джей-9.

— Това въпрос ли е или утвърждение?

— Вие нямате право да пипате апаратурата за управление.

— Може би искате да се върна в рубката и да върна обратно нещата?

— Е, все пак признавате ли, че сте я бърникали?

— Да.

— Да знаете, аз нямам никакви претенции спрямо вас — въздъхна Керъл. — Вие спасихте двама души. Затова няма да искам да ви накажат за нарушаването на инструкциите. Но искам да ви запитам за нещо друго.

— За какво?

— Това диверсия ли беше?

Гледай ти. Така и предполагах, че ще запита.

— Не — отвърнах, — нищо и никакво късо.

— Лъжете!

— Извинете, нещо не ви разбрах?

— Прекрасно разбирате. Някой е развалил апаратурата. Вие сте я поправили, а това е далеч по-сложно, отколкото да се отстранят няколко къси съединения. Освен това преди половин час уредите засякоха взрив отляво на борда. Това е било мина.

— Вие го казвате, а не аз.

— Не мога да разбера, що за игра водите. Вие се разкрихте, няма никакъв смисъл да отричате. Какво всъщност искате?

— Аз ли, нищо.

Мислено създавах образа й. Меки кестеняви коси, лице с много лунички. Под наведеното чело гледаха раздалечени зелени очи. Знаех, макар сега да седеше, че височината й не е малка, около метър и осемдесет. Преди време танцувах с нея в един ресторант.

— Е?

— Какво, е?

— Чакам отговор.

— Ама за какво?

— Това диверсия ли беше?

— Не, че откъде накъде!

— Вие ще кажете. Имаше и други опити досега.

— Та аз нищо не зная.

Тя внезапно почервеня, но от това луничките й започнаха да изпъкват още повече. Защо ли й трябваше да почервенява?

— Точно така. Имаше и други опити. Но досега винаги успявахме да ги пресечем.

— Кои са злосторниците?

— Не ни е известно.

— Защо?

— Защото не успяхме никого да задържим.

— Че къде сте зяпали толкова?

— Те са прекалено хитри.

— Все пак вие грешите — казах и запалих цигара. — Това си беше късо съединение. Бързо се справих с аварията, нали все пак съм електроинженер.

Тя извади цигара. Аз й поднесох запалката си.

— Добре де — съгласи се Керъл. — Изглежда няма какво повече да науча от вас.

Аз станах от мястото си.

— Между нас да остане, аз направих справка за вас.

— Е, и какво?

— Нищо. Чист сте като първия сняг. Или като лебедов пух.

— Радвам се да го чуя.

— Не бързайте да се радвате, господин Швайцер. Още не съм ви разбрала докай.

— Няма и да ме разберете — обещах й аз. — колкото и да се стараете.

За другите неща както и да е, но за това бях сигурен.

„Кога ли ще се заемат сериозно с мен?“ — мислех за моите непознати врагове, докато се насочвах към вратата.

 

* * *

 

Веднъж в годината преди Рождество Христово пусках в пощенската кутия картичка без подпис. В нея съм написал един къс списък: имената на четири бара в града, в който се намират. През Рождество, първи май, първи юни и в навечерието на деня на вси светии седя в един от тези барове, като си подбирам усамотено място. После си тръгвам. Два пъти на едно място не прекарвам.

Плащам винаги в брой, макар че в наше време хората предпочитат да използуват кредитните си карти.

Понякога в заведението влиза Дон Уелч, сяда при мен и си поръчва бира. Казваме си по някоя и друга дума и излизаме да се поразходим. Понякога той не идва. Но на следващата среща непременно се явява и ми донася пари.

Преди два месеца, в първият ден на лудото мексиканско лято, седях на една маса в ъгъла на бар „Инферно“ в Сан Мигел де Алиенде. Както обикновено по тези места вечерта се оказа прохладна, въздухът невероятно чист, а звездите ярко блестяха над покритите с каменни плочки улици на „паметника на националната култура“. Скоро влезе Дон, облечен в тъмносин костюм от синтетична вълна и жълто спортно яке с отворена яка. Приближи се до бара, поръча си нещо, обърна се и хвърли един поглед на помещението. Аз кимнах, той се усмихна, махна ми с ръка, а после тръгна към масата ми, носейки чашата си и пълна бутилка.

— Ние май се познаваме?

— И аз си мисля така — отвърнах му аз. — Сядайте.

Той дръпна креслото и се настани срещу мен. Пепелникът на масата беше претъпкан с угарки, но от посетителите преди мен. През отвореният прозорец подухваше морски вятър с аромат на текила. По стените бяха наблъскани фотографии на голи красавици и афиши за борба с бикове.

— До колкото си спомням, вие се казвахте?…

— Франк — изрекох първото име, което ми мина през главата. — Доколкото си спомням, видяхме се в Нови Орлеан, нали?

— Да, преди две години в „Марди Грас“.

— Вярно. А вие…

— Аз съм Джордж.

— А, вярно, спомних си. Добре си пийнахме тогава. Цяла нощ играхме покер. Прекрасно си починахме тогава, нали?

— Да, а аз ви проиграх двеста долара.

Аз се ухилих и го запитах:

— Бихте ли ми припомнили, с какво всъщност се занимавате?

— Ами, разни сделки. Точно сега се каня да направя нещо доста интересно.

— Радвам се. И ви желая успех.

— Пожелавам ви същото.

Докато той си пиеше бирата, говорехме за това онова. По едно време го запитах:

— Разгледахте ли вече града?

— Още не, казват, че бил необикновено красив.

— Мисля си, че ще ви хареса. Веднъж попаднах тук по време на Карнавала — необикновено зрелище. Всички гълтат възбудителни, да не спят три дни подред. От планините се спускат разни „индиос“ и танцуват по улиците и площадите. Между другото тук е издигната единствената готическа църква в цяло Мексико. Построил я е някакъв неизвестен индианец, който е видял готиката на обикновени пощенски картички. Когато сваляли кофража, мислели, че сградата ще се развали, но тя стои цяла до ден-днешен.

— С удоволствие бих се поразходил из града, но съм свободен само днес. Изглежда ще се задоволя само със сувенири.

— Е, и това стига. При това цените са ниски. Особено местната бижутерия.

— Все пак жалко, че няма да успея да разгледам местните забележителности.

— О, на североизток от града, на един хълм се намират развалините на толтекски град. Може би вече сте го забелязали — на върха на хълма има три кръста. Любопитно е, че правителството не признава съществуването на тези развалини.

— Много ми се иска да ги видя. Как може да се стигне до там?

— Най-добре пеша. Смело се качете на самия връх. Понеже няма развалини, няма и ограничения за посещение.

— Дълго ли трябва да се върви?

— Оттук ли? Не повече от час.

— Благодаря ви.

— Изпийте си бирата и да вървим. Аз ще ви придружа.

Той си изпи чашата и ние излязохме от бара. Скоро моят спътник се задъха. Нищо чудно, след като цял живот е живял почти на нивото на морето и внезапно се е издигнал на две хиляди метра. Но въпреки това стигнахме целта по една пътечка, която лъкатушеше между кактусите и седнахме на камъните.

— Така значи, този хълм го няма в природата — каза Дон. — Май и той е като нас, а?

— Напълно си прав.

— Следователно тук няма „Ушички“, което не може да се каже за повечето барове…

— Да, тук е доста диво място.

— Надявам се да си остане такова.

— И аз се надявам.

— Благодаря за картичката. Имате нужда от поръчки?

— Вие го знаете по-добре от мен.

— Да, има какво да ви предложа.

Така се почна всичко.

— Чували ли сте за Надветрените и Подветрените острови? Или за Сертси?

— Не, а къде се намират те?

— В Западна Индия, Малките Антили. Образуват нещо като дъга от Пуерто Рико и Виржинските острови на югоизток и стигат от югозапад до Южна Америка. Те представляват върхове на подводна планинска верига, която е широка триста и повече километра. Произходът им е вулканичен. Всеки връх е или действащ, или затихнал вулкан.

— Гледай ти!

— Хавайските острови имат същия произход. Остров Сертси в западната част на Уестманския архипелаг се образува през двадесети век, по-точно през 1963 година. Израстнал за броени дни. Толкова бързо се появил и Капелинос на Азорите. Той също е от подводен произход.

— Продължавайте. — Аз вече разбрах накъде бие. Бях чел и слушал за проекта „Румоко“, наречен така в чест на маорийския бог на вулканите и земетресенията. Нещо подобно са предвиждали и пред двадесети век, но впоследствие се отказали. Наричал се е „Могол“. Предвиждали са с дълбоководно сондиране и насочени ядрени взривове да добиват природен газ.

— „Румоко“ — каза той. — Нали сте чували за него?

— Чел съм това онова. Главно от научният раздел на „Таймс“.

— И това е достатъчно. Нас ни привличат към него.

— С каква цел?

— Някой се опитва да провали проекта. Вършат се диверсии. Наредено ми е да изясня кой и защо го прави и да го спра. Но досега нищо не съм успял да свърша, само загубих двама души.

Погледнах го право в очите. В полумрака ми се стори, че светят зелено. Той беше малко по-нисък и по-лек от мен, но въпреки това изглеждаше достатъчно едър. За това допринасяше и военната му стойка.

— Доколкото разбирам, имате нужда от моите услуги?

— Да, така е.

— Какмо смятате да ми предложите?

— Четиридесет, дори петдесет хиляди. Но ще зависи от резултата.

Запалих цигара.

— Какво се иска от мен?

— Да се включите в екипажа на „Аквина“. Най-добре като техник или инженер. Ще успеете ли?

— Да.

— Прекрасно. Открийте кой върши поразиите и веднага ми съобщете. Или намерете начин да извадите вън от играта недоброжелателите ни.

— Изглежда — усмихнах се аз, — тази работа не е от най-лесните. Кой е вашият клиент?

— Един американски сенатор, който желае да остане анонимен.

— Ако пожелая бих узнал името му, но няма да го правя.

— Заемате ли се?

— Да. Трябват ми пари.

— Знайте, че е опасно.

— Такива работи винаги са опасни.

Ние се наслаждавахме на кръстовете, по които висяха даровете на вярващите: пакетчета цигари и други дреболии.

— Добре — каза той. — Кога ще започнете?

— В края на месеца.

— Става. Кога ще се обадите?

— Веднага щом имам някакви новини.

— Не става. Трябва в определен ден. Нека бъде петнадесети септември.

— И ако свърша работата?

— Петдесет бона.

— А в случай на усложнения? Например ако трябва да се освобождавам от два или три трупа?

— Казах вече.

— Добре де. Щом е петнадесети, да бъде петнадесети.

— Преди тази дата ще се обаждате ли?

— Само в случай на нужда или ако узная нещо важно. Тогава ще викам за помощ.

— Може да се случи и едното, и другото.

— Не се безпокойте, Дон — протегнах му ръка. — Смятайте работата в кърпа вързана.

Той кимна, без да отделя поглед от кръстовете.

— Всички те бяха отлични момчета. Моля ви само… Моля ви много, да изпълните тази задача!

— Ще направя всичко, което зависи от вен.

— Все пак вие сте един загадъчен човек. Не разбирам как успявате…

— И господ да не дава да разберете — прекъснах го аз. — Щом някой го разбере и всичко отива на кино.

Ние слязохме от хълма и се разделихме. Той отиде в хотела, а аз в стаята си.

 

* * *

 

— Хайде да пийнем — предложи Мартин, когато ме срещна на полубака, след като излязох от каютата на Керъл Дейт. — Аз черпя.

— Добре тогава.

Ние отидохме в ресторанта и си поръчехме по халба бира.

— Искам да ти благодаря. Ако не беше ти, ние с Дени…

— Какво толкова. И ти на мое място сам би поправил за броени минути блока. Шега ли е да знаеш, че под теб могат да загинат хора?

— Все пак много ни провървя на нас двамата, че ти се оказа в рубката. Благодаря ти!

— Е, няма защо. — Вдигнах към устните си чашката (дявол да го вземе, сега ги правят само от пластмаса) и след като отпих, се поинтересувах: — Как върви шахтата?

— Отлично. — Той набръчка широкото си чело.

— Изглежда, ти не си много сигурен в това.

Той леко се изхили, после също изпи малка глътка.

— Подобно на дненото още не беше ни се случвало. Естествено е малко да се разтрепераме…

Според мен това беше казано меко.

— А шахтата наред ли е? — продължих да подпитвам. — Отгоре додолу?

— Наред е. — Той се огледа настрани, сякаш подозираше, че в ресторанта ни подслушват. Всъщност наистина ни подслушваха, но Мартин още не беше казал нищо опасно нито за себе си, нито за мен. А и аз не бих му позволил.

— Добре. — За кой ли път си спомних напътствията на Дон Уелч. — Много добре.

— Защо се интересуваш? — запита той. — Ти си просто един наемен техник.

— Дори наемният техник може да прояви професионално любопитство.

Той ме изгледа някак си странно.

— Според мен това е от езика на двадесетия век.

— Аз съм старомоден.

— Може би това не е лошо — замислено каза Мартин. — Жалко, че такива като теб са останали така малко.

— Дени събуди ли се вече?

— Не, още хърка.

— Добре прави.

— Теб сигурно ще те повишат.

— Надявам се, че няма да го направят.

— Защо?

— За какво ми е излишна отговорност?

— Два пъти в една вода не се влиза.

— Какво значи това?

— Следващият път може да не си в рубката.

Разбирах го напълно, той се опитваше да узнае, какво ми е известно. Но и аз като него не знаех много. Но и двамата се досещахме, че ни чака нещо опасно.

Мартин пиеше бирата си и не сваляше очи от мен.

— Май искаш да кажеш, че си мързеливец?

— Смятай, че е така.

— Ама че глупости.

Повдигнах рамене и заедно с тях чашата си.

Преди половин век е била образувана организацията „СМОКА“, наречена така в насмешка над нелепите съкращения на всевъзможни общества и учереждения. Пълното й наименование звучеше така: „Смесено Общество на Америка“.

Но лидерите на тази организация не се занимаваха единствено с осмиване на други организации като „Организацията на Мъжете“ и подобните й. Сред тях е имало такива светила като д-р Уолтър Мунк от Института по океанография на името на Скрипс и д-р Хари Хес от Принстъпския университет. Веднъж тези учени направили необикновено предложение, което тогава не успели да осъществят поради липса на средства. Но подобно на духа на Джон Браун, духът на проекта вървеше напред, като в същото време „прахта“ му лежеше в папката.

Както е известно проектът „Мохол“ умря в зародиш. Но в замяна се появиха по величествени и обещаващи рожби на научния гений. Както е известно на всички, свръхдълбокото сондирането на континентите никак не е просто, тъй като земната кора там е дебела над четиридесет километра. Докато под океаните земната кора е значително по-тънка и теоретически сондата може лесно да се добере до мантията като пробие слоя на Мохорович. „Осъществяването на нашият замисъл изисква огромни средства — казваха учените, — но помислете само: с получаването на образци от мантията ние веднага ще отговорим на множество въпроси, относно радиоактивността, термичният градиент, геологическия строеж и възрастта на Земята. Като направим съответните анализи ние ще установим дебелината и дълбочината на различните слоеве и ще можем да ги сверим с данните на сейизмологията. Взимането на образци от всички дълбочини ще ни даде пълна представа за геологическата история на нашата планета. Но проектът не ни предлага само тези изгоди…“

— Да пийнем по още една? — предложи Мартин.

— Няма да се откажа.

Ако ви се е случвало да четете монографията „Действащи вулкани на Земята“, издадена от Международния съюз на геолозите и географите, може би сте забелязали, че планетата ни като превързана с въжета от вулканични и сеизмични зони. Вижте само така нареченият „Огнен пръстен“, обхващащ целия Тихи океан. Може без да вдигате молива от картата до го проследите от Огнена земя по крайбрежието на Америка през Чили, Еквадор, Колумбия, Централна Америка, Мексико, западното крайбрежие на САЩ и Канада, по Аляска, сетне по дъга надолу през Камчадка, Курилите, Япония, Филипините, Индонезия и Нова Зеландия. Подобна зона има и в Атлантика, близо до Исландия.

Ние продължавахме да седим на масата. Отново пийнах глътка бира. На Земята повече от шестотин вулкана могат да се нарекат действащи, макар вредата от тях да не е голяма. Голяма част от тях просто димят.

Поръчахме по оке едно.

Да, хората смятаха да създадат още един нов вулкан в океана. По-точно казано — вулканичен остров като Сертси. В това беше същността на проека „Румоко“.

— Скоро ще трябва да слизам долу — каза по едно време Мартин. — Знаеш ли как бих искал да наглеждаш онази проклета апаратура. Така да се каже, аз ти я поверявам.

— Добре — съгласих се с него. — Само ме предупреди, когато потегляш надолу. Ще седя в рубката и няма да се мръдна, докато не ме изгонят.

Той му потупа по рамото.

— Благодаря ти. Сега съм спокоен.

— Ей, братле, ти май трепериш?

— И още как!

— Защо така?

— Бедата не идва сама. Слушай, приятел, готов съм да те поя до второ пришествие с бира, стига да ме прикриваш, а? Ей богу, нещо не съм на себе си. Може би това са просто случайности? Как мислиш?

— Може би.

Погледах го известно време и после отново вперих взор в чашата си.

— Ако се съди по изотермите на картата, тук е най-подходящото масто в цяла Атлантика — изрекох аз. — Единствено ме е страх… Впрочем, не е важно…

— От какво се страхуваш?

— Виждаш ли, магмата е вещество капризно.

— Какво имаш предвид?

— Не е известно какво ще стане, когато се окаже на свобода. Но може да се въобрази всичко — от Етна до Кракатау. Понеже не се знае изходното състояние на магмата, резултатите й от взаимодействието с водата и въздуха могат да се окажат неочаквани.

— Но нали ни обещаха, че всичко ще бъде наред — възрази Мартин.

— Не са ни обещали, а ни навеждаха на тази мисъл. Наистина правеха го грамотно, трябва да им отдадем длъжното.

— Ти страхуваш ли се?

— И още как!

— Смяташ, че ние няма да се измъкнем?

— Ние ще се измъкнем, но този дяволски вулкан ще измени температурата на водата, интензивността на приливите и климата в мащабите на цялата планета. Не го крия от теб, непрекъснато ми се върти в главата.

Той поклати тъжно глава.

— Никак не ми харесва това.

— Твоите беди може вече да са завършили — изрекох аз замислено. — На твое място не би ме мъчила безсъницата…

— Може наистина да си прав.

„Възможно е“ — помислих си и аз.

Допихме си бирата и станахме.

— Време е да вървя.

— Още по една чаша?

— Не, благодаря. Днес трябва още доста да поработя.

— Е, както кажеш. Довиждане.

— Довиждане. И не провесвай нос.

Излязох от ресторанта и се изкачих на горната палуба.

Луната светеше достатъчно силно, че от надстройките и текелажът падаха сенки, а въздухът беше така прохладен, че се принудих да закопчая якето си до шията. Любувах се известно време на вълните и се прибрах в каютата си. Взех горещ душ, чух новините по радиото и почетох малко. Скоро ми се приспа. Поставих книгата на лавицата до койката, угасих светлината и корабът с люлеенето си скоро ме приспа.

… В края на краищата следваше да се наспя добре. Утре трябваше да пробудим Румоко.

 

* * *

 

Колко ли време спах? Май три-четири часа. Внезапно вратата едва чуто се отвори и долових тихи стъпки. Сънят веднага изчезна някъде безследно, но аз продължих да лежа неподвижно, без да отварям очи, и чаках акво ще се случи.

Щракна ключ. Бликна светлина. На рамото си усетих някаква ръка, а до челото ми притиснаха нещо метално.

— Ей, приятел! Ставай!

Направих се, че се събуждам. "Гостите ми бяха двама. Мигах и ги гледах опулено. Накрая удостоих с внимание пистолета, който се бе дръпнал от главата ми на половин метър.

— По дяволите, какво искате?

Човекът с пистолета недоволно поклати глава.

— Така не върви, мой човек. Ние ще питаме, а ти ще отговаряш.

Аз седнах, като се облегнах с гръб към преградата.

— Добре де, както знаете. Какво искате от мен?

— Кой си ти?

— Алберт Швайцер.

— Това име ни е известно. А истинското ти?

— Че то си е истинското.

— Едва ли.

Премълчах си.

— Продължавайте — измърморих аз.

— Разкажи ни за себе си и за твоята задача.

— За какво? Нищо не разбирам.

— Стани!

— Ако искате да стана, то ми дайте халата. Той е във ваната на закачалката.

— Върви да вземеш този халат, само го провери да няма нещо в него — заповяда на колегата си човекът с пистолета.

Огледах го подробно. Долната част на лицето му беше закрита с носна кърпа. Подобна инпровизирана маска имаше и втория, което ми казваше, че пред мен са професионалисти. Дилетантите като правило оставят долната част на лицето си открита. А тя е къде-къде по-изразителна от горната. Моите "гости знаеха това — следователно почти сигурно са „профи“.

— Благодаря — казах на момъка, който ми подаде синия халат.

Той кимна в отговор. Наметнах халата на рамената си, пъхнах ръце в ръкавите, вързах колана и стъпих на пода.

— Е, кажете сега, какво искате?

— За кого работиш? — запита човекът с пистолета.

— За „Румоко“.

Без да навежда пистолета той ми удари един немного силен ляв прав и каза:

— Така не става.

— Не разбирам, какво искате от мен. Може би ще ми разрешите да запаля една цигара?

— Добре… Ей, я чакай! Ето ти, вземи моя. А иначе знае ли някой, какво има там в онази пачка.

Взех предлагания ми „Уинстън“ макар да предпочитах ментоловки. Запалих, смукнах дълбоко и изпуснах дима.

— Все пак не ви разбирам. Обяснете ми, какво именно искате да узнаете. Може би ще успея да ви помогна с нещо. Защо ми са излишни неприятности.

Думите ми изглежда успокоиха малко неканените гости. Двамата въздъхнаха дълбоко. Юначагата, който задаваше въпросите достигаше на ръст метър и осемдесет, другият около пет сантиметра по-нисък. Първият тежеше най-малко сто килограма — здрав мъжага.

Те седнаха на столовете до койката. Дулото на пистолета не мърдаше от гърдите ми.

— Не се вълнувай, Швайцер — каза по-високият. — Ние също не искаме неприятности.

— Колко хубаво. Питайте и аз ще ви отговарям без да крия нищо — обещах им аз. — Започвайте.

— Днес ти си ремонтирам Джей-9.

— Е, това вече е известно на всички.

— Защо го направи?

— Че как иначе!? Нима щях да оставя да загинат двама души, когато зная как да им помогна?

— Любопитно ми е, откъде си се научил на това.

— О, господи! Какво му е странното, нали по професия съм електроинженер.

Здравенякът погледна спътника си. Той му кимна.

— Тогава защо си помолил доктор Аскуит да мълчи?

— Защото така наруших инструкцията. Забранено ми е да я пипам.

По-ниският отново кимна. И двамата неканени гости имаха грижливо поддържани черни коси и яки добре развити бицепси.

— Погледне те човек — добропорядъчен гражданин изглеждаш — каза по-високият. — Завършил колеж, получил исканата професия, не се е оженил, и е кацнал на работа на този кораб. Може наистина да е така — тогава търсим не там, където трябва. Но ти си подозрителен. Ремонтирал си сложна апаратура, без да имаш допуск до нея…

Кимнах в знак на съгласие.

— Защо? — запита той.

— Е, глупав предрасъдък. Знаете ли, не мога равнодушно да гледам, как гинат хора. — И като се надявах да ги пообъркам, запитах: — А вие за кого работите? За някое разузнаване ли?

По-ниският само се усмихна. По-високият каза:

— Ние не може да ти отговорим. Мисля, че сам ще разбереш защо. Съветвам те да не губиш напразно времето ни. Интересува ни само едно: защо скри, че си предотвратил явна диверсия?

— Казах ви вече: от мен зависеше живота на хора.

— Стига си лъгал. Къде е било добропорядъчен гражданин да наруши строга инструкция? Не мога да повярвам.

— Просто нямах друг избор.

— Страхувам се, че ще трябва да преминем на друга форма на разпит.

 

* * *

 

Всеки пък, когато се замислям за това, дали изобщо е трябвало да се появявам на бял свят, и се опитвам отново и отново да осмислям уроците на живота, от дълбините на паметта ми изплават мехури на спомени. Не преживяват повече от сапунените, но за краткото си съществуване успяват да се оцветят с всички цветове на дъгата и задълго да останат в душата ми.

Мехури…

Един от тях се появи в Караибско море. Наричаше се Новият Рай. Това огромно светещо кълбо притежаваше такава идеална форма, че самият Евклид би се възхитил, ако можеше да го види. От него във всички посоки, подобно на улични лампи в нощния град, излизаха вериги на огньове. Около мостовете през дълбоките каньони, във пробитите в скалите тунели; навсякъде около кълбото сноват рояци водолази в блестящи скафандри; подъното на океана като танкове се движат мореходи; над тях сивят или преминават най-разнообразни миниподводници.

Там почивах две седмици и макар да усетих лека клаустрофобия, за която до този миг не подозирах (очевидно за това бяха виновни безбройните тонове вода над главата ми, които не можеха да се забравят), трябва да си призная, че не бях прекарвал досега по-приятен и по-интересен отпуск. Хората на това подводно царство не приличаха никак на събратята си от сушата. Те бяха много по-егоистични и по-независими, но затова пък чувството им за взаимопомощ беше повече развито. Напомняха ми за първопроходците и покорителите на Дивия Запад и не е за учудване щом те доброволно се бяха захванали да изпълняват програма за намаляване плътността на населението и за овладяване ресурсите на океаните. Не можеше да им се отрече и гостоприемството — независимо от претовареността им приемаха туристи. Такива като мен.

Плавах на миниподводници или просто във водолазен костюм, разглеждах шахтите, градините, жилищата и административните корпуси. Винаги ще си спомням красотата на Новия Рай, както и смелите му жители, ще помня как изглежда повърхността на морето отдолу (може би така насекомите виждат небето. Впрочем не: така изглежда окото на гигантско насекомо, гледащо те отгоре. Второто сравнение е по-точно). Изглежда, когато си обкръжен отвсякъде с море в психиката ти се събужда бунтовен дух. Често се улавях в това.

Новият Рай не е напълно „рай под стъкло“ и честно казано не ми подхожда. Но всеки път, когато мисля за смисъла на живота си и отново се опитвам да осмисля уроците дадени ми от живота, той изплава от дълбините на подсъзнанието ми, излъчвайки във всички краски на дъгата и веднага изчезва, оставяйки смут в душата ми.

След миг този мехур щеше да се пукне. Аз дръпнах от цигарата и смачках остатъка в пепелника.

Какво е да бъдеш един-единствен човек на света, какъвто всъщност не съществува? Съвсем не лесен въпрос. Трудно се обобщава, когато разполагаш само с опита на собствения си живот. Наистина моят живот се оказа доста необикновен, бих казал — уникален.

По едно време се захванах да програмирам компютри. С това се започна. Веднъж узнах нещо необикновено. И тревожно. Разбрах, че скоро целият свят ще се окаже „под похлупак“. Как щеше да се осъществи това? О, работата беше деликатна!

Сега всеки човек притежава „електронно досие“. То съдържа данни за раждането, образованието, семейното положение, пътуванията, промените на местожителството и други подобни. Въвежда се всяка крачка от мига на раждането до смъртта. Съхраняват се „досиетата“ в така наречената Централна Банка за Данни. Появата й предизвика големи промени в живота на обществото. И не всички те (сега съм напълно уверен в това) се оказаха за добро.

Един от веселяците, които създадоха системата, бях аз. Признавам си, че докато нещата вървяха добре, въобще не се замислях за последиците. А когато започнах, вече беше късно.

„Проектът“ в който участвах предвиждаше обединяването на всички съществуващи банки данни. Така се осигуряваше достъп он всяко място на планетата до всякаква информация — нужно беше само да се набере с клавиатурата код, който съответстваше на някакво ниво на секретност.

Никога не се опитвах да служа на абсолютното добро или абсолютното зло. Но в този случай си мислех, че се приближавам до първото. Проектът обещаваше великолепни резултати. Аз смятах, че в нашето чудесно и електрифицирано време такава система е просто необходима. Представете си само: където и да се намирате, вие имате достъп до всяка книга, до всеки филм, до всяка научна статия и до всякакви статистически сведения.

Между другото, няколко думи за статистиката. Едва ли ще успеете да я излъжете, защото всяко „досие“ е достъпно за всеки заинтересован. Било фирма, било правителствено учреждание може да направи справка за състоянието ви, за банковите ви сметки и за всичките ви разходи; следователно, подозиращият ви в някакво нарушение на закона без труд ще изясни, къде и с кой сте се намирали по време на престъпление, да проследи вашите плащания и придвижвания с обществения транспорт. Целият ви живот ще се окаже като на длан пред тях, подобно на схемата на нервите в кабинета на доктор-невропатолог.

Да си призная, в началото тези перспективи ме вдъхновяваха. Първо, системата обещаваше да сложи край на престъпленията. Само безумец, така разсъждавах, би рискувал да наруши закона, знаейки, че няма никакъв шанс да избегне наказанието. Но и безумец може да бъде спрян, ако електронното му досие съдържа необходимата медицинска информация.

Между другото, няколко думи за медицината. Сега и най-малкото изменение в състоянието на вашето здраве не убягва от вниманието на лекарите. Помислете за всички онези болести, които могат да се лекуват само в началният им стадий. Помислете за увеличената продължителност на живота!

Помислете за световната икономика. Какъв прогрес я очаква, ако бъде известно къде се намира и за какво ще бъде изразходвана всяка стотинка!

Помислете за решените проблеми на транспорта. Въобразете си, че цялата транспортна система на света действа като едно цяло, като прекрасно нагласен механизъм.

Мечтаех за идването на златния век…

Каква глупост!

Един мой съученик, свързан косвено с мафията и от университетската скамейка седнал не някъде другаде, а направо в креслото на федералното управление, направо ми се присмя.

— Ти сериозно ли мислиш, че може да се регистрират всички сметки в банките и да се следят всички зделки?

— Сериозно.

— Между другото, швейцарските банки не допускат никого до документацията си. Ако такова нещо се случи, ще се намерят по-сигурни хранилища. Не забравяй за съществуването на матраци и ями в задните дворове. Ни кой не е в състояние да пресметне колко пари се разхождат по света.

След като прочетох няколко научни статии на тази тема, разбрах, че моят приятел е прав. Относно икономиката ние се базирахме в основно на приблизителни усреднени цифри, освен това статистиката не винаги можеше да ни предостави необходимите данни. Например, тя не знаеше колко нерегистрирани кораби плават по моретата. Тя не е в състояние да преценява това, за което няма сведения. Следователно, ако имате неотчетени пари, можете да си построите нерегистриран кораб и да живеете на него. На земята има много морета и едва ли контролът на транспорта може да бъде толкова съвършен, колкото ми се струваше отначало.

А медицината? Лекарите също са хора и нищо човешко не им е чуждо. Например ленивостта. Едва ли всеки от тях ще води добросъвестно историята на болестта на всеки от своите пациенти — особено ако пациентът предпочете да плати в брой лекарствата, без да иска рецепта.

Изглежда съм пропуснал човешкия фактор? Така е. Всички хора се делят на такива, които има какво да крият, на такива, които просто не им харесва някой да знае за тях прекалено много и на такива, които няма какво да крият. А „системата“ изглежда разчита единствено на последните. Това означава, че тя е далеч от идеалното.

И при създаването й ще има доста трудности. Напълно може да се очакват недоволство и дори открита съпротива, при това от най-високо ниво…

Но открита съпротива почти не ни оказваха и работата над „проекта“ вървеше с пълен ход. Когато разработих системата за връзка между метеорологичните станции, метеорологичните спътници и Централната банка за данни, ме назначиха за старши програмист.

По това време вече бях узнал достатъчно и към моите опасения се прибавиха нови. Неочаквано открих, че работата не ме удовлетворява. Тези неща ме накараха да се замисля задълбочено за последствията от нашата дейност.

Никой не ми забраняваше да работя в къщи. Изглежда не предполагаха, че нещата не са в резултат на самоотверженост, а от желание да разбера повече за „проекта“. Дори ме повишиха в длъжност.

Това само ме зарадва, защото така имах достъп до повече информация. След известно време по различни причини (смърт, повишение, уволнение на някои от сътрудниците) значително се измени кадровият състав на нашия институт. Пред изостаналите се запали зелена светлина и аз за кратко време се придвижих значително в служебната йерархия.

Станах консултант на самият Джон Колгейт.

Веднъж, когато вече бяхме почти постигнали целите си, аз споделих с него тревогите си. Казах на този посивял, с болезнен цвят на лицето и късоглед човек, че ние може би създаваме едно истинско чудовище, което ще отнеме личния живот на хората.

Той дълго ме гледа, държейки в ръка розова кутийка от корал за писма, преди накрая да признае:

— Може би ти си прав. Какво смяташ да предприемеш?

— Не зная — повдигнах рамене. — Просто исках да кажа, че не съм уверен в полезността на нашата работа.

Той въздъхна, завъртя се на креслото си и се загледа през прозореца. Скоро ми се стори, че е заспал. Той обичаше да подряма след обеда. Но изведнъж заговори:

— Не мислиш ли ти, че аз вече съм изслушвал тези доводи хиляди пъти?

— Допусках го. И винаги ми е било интересно, как ги оборвате.

— Никак — възкликна той. — Чувствах, че така е най-добре. Да започваш дискусия — Боже опази. Може и да не съм бил прав, но рано или късно, ако не ние то някои други биха разработили начините за регистриране на всички основни характеристики на такова сложно общество като нашето. Ако виждаш друг по-приемлив изход, кажи ми го.

Замълчах. Извадих цигара, запалих я и зачаках да продължи.

— Ти някога мислил ли си да се оттеглиш на сянка?

— Какво имате предвид?

— Да се уволниш. Да изоставиш тази работа.

— Не съм сигурен, че правилно ви разлирам…

— Работата е в това, че сведенията за разработчиците на „системата“ ще постъпят в нея най-накрая.

— Защо?

— Така поисках аз. Защото някой прекрасен ден при мен ще дойде някой друг и ще ми зададе същите тези проклети въпроси.

— И преди мен ли са ги задавали?

— И да са ги задавали, какво значение има това?

— Доколкото ви разбирам, вие можете да унищожите сведенията за мен, преди те да са постъпили в Централата?

— Да.

— Но без данните за образонание и трудов стаж аз няма да успея да се настаня на друга работа.

— Това си е твой личен проблем.

— И какво ще може да си купя без кредитна карта?

— Мисля, че ще имаш пари в брой.

— Но всичките ми пари са в банката.

Той се обърна към мен и ме запита с насмешка:

— Наистина ли?

— Е… не всичките — признах си аз.

— Е, и тогава?

Докато той палеше лулата си, мълчаливо разглеждах през облаците дим неговите бакенбарди. Интересно ми беше, на сериозно ли го предлага? Или просто ми се надсмива?

Сякаш в отговор на моите мисли той стана, отиде при бюрото си и издърпа някакво чекмедже. Порови се в него и се върна при мен с пачка перфокарти с размери на тесте карти за покер.

— Твоите са. — Той ги хвърли на масата. — Следващата седмица всичките те трябва да влязат в системата. — Пусна кълбо дим и седна в креслото. — Вземи ги и ги постави под възглавницата си. Поспи на тях и реши как да постъпиш.

— Не ви разбирам.

— Давам ти ги.

— А ако ги скъсам? Как ще постъпите?

— Никак.

— И защо?

— Защото ми е все едно.

— Не е истина. Вие сте ми началник. „Системата“ е ваша рожба.

Той повдигна раменете.

— А вие самият вярвате ли, че „системата“ е чак толкова необходима?

Той наведе очи, глътна отново дълбоко дим и едва тогава отговори:

— Сега вече не съм така сигурен, както преди.

— Щом ме съветвате, аз ще се изтрия от обществото.

— Това си е твоя лична работа.

Известно време размишлявах.

— Дайте ми картите.

Той ги премести към мен. Напъхах ги във вътрешния джоб на сакото си.

— Как ще постъпиш?

— Както ми предложихте. Ще ги пъхна под възглавницата си и ще спя на тях.

— Ако не се решиш, погрижи се във вторник да бъдат отново при мен.

— Естествено.

Той ми се усмихна на сбогуване.

Занесох перфокартите в къщи, но не легнах да спя. Така и не можех да заспя. Какъв ти там сън — аз мислех! Цяла вечност — е, поне цяла нощ, мислех, разхождах се из стаята и палих цигара след цигара. Шега ли е това, да живееш вън от „системата“? Възможно ли бе въобще да се съществува, ако фактът, че съществуваш никъде не е регистриран?

Около четири сутринта стигнах до извода, че въпросът може да се зададе иначе: как „системата“ ще узнае, дали съм направил едно или друго нещо?

Едва тогава седнах на масата и грижливо разработих разни планове. На сутринта разкъсах на парчета перфокартите, изгорих ги и грижливо разрових пепелта.

 

* * *

 

— Седни! — заповяда по-високият и ми посочи стола.

Послушах го и седнах. Заобиколиха ме и застанаха зад гърба ми. Затаих дъх и се опитах да се отпусна. Мина повече от минута, преди:

— Разкажи ни всичко.

— Постъпих тук чрез помощта на едно бюро по труда — започнах аз. — Работата ми се понрави. Захванах се с нея и тогава ви срещнах вас. Това е всичко.

— До нас дойдоха слухове, ние сме склонни да им вярваме, че правителството, изхождайки от съображения за безопасност, понякога създава в Централата фиктивна личност. После под това прикритие започва да действа агент. Да се правят справки за него е направо безсмислено — в „досието“ ме е предвидено всичко.

Премълчах си.

— Възможно ли е такова нещо?

— Да — отговорих му аз. — Такива слухове наистина се разпространяват. А как е всъщност не знам.

— Ти не си ми такъв агент?

— Не.

Те си зашепнаха нещо, после чух да щраква ключалката на куфарчето им.

— Ти лъжеш.

— Не, не лъжа! Аз може би спасих от смърт двама души, а вие сега ме оскърбявате! Какво толкова съм направил?

— Господин Швайцер, сега ние задаваме въпросите.

— Е, както желаете. Просто нищо не ми е ясно. Може би ще ми обясните…

— Вдигай си ръкава. Все е едно кой.

— Това пък защо?

— Защото ти заповядвам.

— Какво ще ми напривте?

— Една инжекцийка.

— Да не сте от медицинско-санитарната служба?

— Откъде сме, никак не те засяга.

— В такъв случай отказвам. Когато ви хване полицията, не зная по какви причини… Та така да знаете, когато ви пипне полицията, ще се погрижа да имате неприятности и с Медицинската асоциация.

— Достатъчно, засуквай ръкава.

— Протестирам! — но въпреки това засуках ръкава. — Ако сте решили да ме убивате, знайте, че ще пропаднете. Убийството не е играчка. Ако не ме убиете, няма да оставя нещата така. Рано или късно ще ви намеря и тогава…

В същия миг една оса ме ужили по рамото.

— Какво е това?

— Препарат Т-С-6. Сигурно си чувал за него. Ще бъдеш в съзнание, защото на нас ни трябва да се прояви логическия ти начин на мислене. Но ще трябва честно да отговаряш на всички въпроси.

Моето хихикане сигурно си го обясниха с въздействието на препарата. Аз се захванах с дишане по системата на йогите — това не можеше да неутрализира напълно действието на препарата, но повишаваше тонуса на организма ми. Остава ненакърнена способността ми да мисля логически, но напълно губя способността си да лъжа. Надявах се да заобиколя всички подводни камъни, като се оставя да ме носи течението. Освен това в запас бях приготвил един хитър трик.

Но не обичам никак този препарат — страничните ефекти оказват влияние на сърцето.

Действието на инжекцията не чувствах. Всичко ще си бъде както преди, но разбирах, че е само илюзия. Уви, не можех да взема противодействащото средство от аптечката на лавицата.

— Чуваш ли ме?

— Да — чух собствения си глас.

— Как се казваш?

— Албърт Швайцер.

Зад гърба ми се чуха две кратки въздишки. По-високият юначага изсъска нещо на приятелчето си, който щеше да попита нещо.

— Какво работиш?

— Ремонтирам оборудването.

— И какво още?

— И още много неща. Не разбирам…

— Работиш ли на правителството? Или на правителството на някоя друга страна?

— Плащам данъци, следователно работя за правителството.

— Друго имам предвид. Секретен агент ли си?

— Не.

— Тогава си агент, но не си секретен.

— Не.

— Какво си тогава?

— Инженер. Обслужвам техниката.

— И какво още?

— Аз не съм…

— Какво още? За кого още работиш, освен ръководителите на „проекта“?

— За себе си.

— Какво имаше предвид?

— Дейността ми е насочена към поддържане на моето икономическо и физиологическо благополучие.

— Питам те за другите ти господари. Съществуват ли?

— Не.

— Май е чист — чух гласът на вторият юначага.

— Възможно — изръмжа първият и се обърна към мен. — Как би постъпил, ако в бъдеще ме видиш някъде и ме опзнаеш?

— Ще те дам в ръцете на правосъдието.

— А ако това не ти се удаде?

— Ще гледам да те набия яко. Дори бих те убил, ако мога да представя нещата като нещастен случай при самоотбрана.

— Защо?

— Защото съм заинтересован от запазването на здравето си. Сега вие ми нанасяте вреди, има вероянтост в бъдеще да направите нов опит. Не смятам да го допускам.

— Съмнявам се, че ще го повторим.

— Вашите съмнения нищо не значат за мен.

— Ти съвсем неотдавна спаси двама души, а сега хладнокръвно разсъждаваш за убийство.

Предпочетох да премълча.

— Отговаряй!

— Вие нищо не ме попитахте.

— Може да не е възприемчив към „психотропите“? — разтревожи се вторият.

— Досега не съм чул за подобно нещо. А ти? — обърна се той към мен.

— Не разбрах въпроса.

— Този препарат не те е лишил от способността да се ориентираш в трите сфери. Знаеш кой си, къде си и кога си. Въпреки това препаратът подавя волята ти и ти не можеш да не отговаряш на въпросите ми. Човек, който често е бил инжектиран с „ваксината на истината“ понякога успява да преодолее въздействието й, като мислено изопачава въпроса и така отговаря правилно, но буквално. Това ли правиш сега?

— Ти сигурен ли си, че правилно задаваш въпросите? — отново се намеси втория.

— Добре де, питай ти.

— Да си употребявал някога наркотици?

— Да.

— Какви?

— Аспирин, никотин, кофеин, аркохол…

— А „ваксината на истината“? — подсказа ми вторият. — Средството, което развързва езика на човека. Някога да си го взимал?

— Да.

— Къде?

— В Северозападния университет.

— Защо?

— Доброволно участвах в серия експерименти.

— На каква тема?

— Въздействие на наркотичните препарати върху съзнанието.

— Мислени увъртвания — каза вторият приятел. — Мисля, че е трениран. Макар да не е лесно осъществимо.

— Ти способен ли си да надмогнеш „ваксината на истината“?

— Не разбирам.

— Способен ли си да лъжеш? Сега?

— Не.

— Отново грешен въпрос — забеляза по-ниският. — Той не лъже. В буквалният смисъл всичките му отговори са истина.

— Тогава как да разберем нещо от него?

— И понятие си нямам.

Те отново ме отрупаха с град от въпроси и в края на краищата стигнаха до задънена улица.

— Той ще ме довърши! — оплака се по-ниският. — Ние така и за седмица няма да свършим.

— А струва ли си?

— Не, всичките му отговори са на лента. Сега е време да заработи компютъра.

Скоро щеше да съмне, но аз се чувствах превъзходно. За което не малка роля играеха избухванията на студени пламъци в областта на тилната мозъчна област. Дори си помислих, че ще успея един два пъти да излъжа, ако се понапрегна. През илюминатора видях настъпването на зората. Изглежда ме разпитваха най-малко шест часа. Реших да рискувам.

— В кабината има „ушенца“.

— Какво? Какво каза?

— Според мен корабната охрана следи всички техници.

— Къде са тези „ушенца“?

— Че откъде да знам?

— Трябва да ги намерим — презложи по-високият.

— Какъв е смисълът? — прошепна по-ниският и аз неворно се изпълних с уважение към него, защото подслушвателните средства не винаги долавят шепота. — Те са поставени дъло преди ние да се появим. Ако, разбира се, ги има.

— Може би те чакат ние сами да се обесим? — измърмори неговият приятел. Но въпреки това обходи каютата с поглед.

Надигнах се и като не срещнах възражения, отидох до койката и се проснах в нея. Дясната ми ръка сякаш случайно се пъхна под възглавницата и напипа пистолета.

Докато го измъквах, освободих предпазителя. После седнах и насочих цевта право в неканените „гости“.

— Ама че сте зяпльовци. Сега аз ще питам, а вие ще ми отговаряте!

По-високият се пресегна към колана си и аз трябваше да го прострелям в рамото.

— Следващият?

Свалих заглушителят, който си беше свършил работата и го замених с възглавницата. По-ниският вдигна ръце и погледна спътника си.

— Назад! — наредих му аз.

Той кимна и се дръпна.

— Сядайте! — заповядах им на двамата.

Те седнаха кротко. Аз станах, заобиколих ги и застанах откъм гърба им. Взех оръжието им.

— Дай си ръката — заповядах на по-високия.

Куршумът беше пронизал месото. Дезинфекцирах и превързах раната. После им свалих кърпите и нимателно разгледах лицата им — оказаха се напълно непознати.

— Е, добре — въдъхнах аз. — Какво ви доведе при мен? Защо ве питахте за това, което ме питахте?

Вместо отговор последва пълно мълчание.

— Да не мислите, че имам повече време от вас? Затова ще ви вържа за столовете. Признавам си, че няма да се правя на глупак и да ви тъпча с наркотици.

Взех от аптечката лейкопласт и надеждно завързах пленниците. Сетне затворих вратата с верижката.

— На този кораб стените са звуконепроницаеми — отбелязах аз, докато прибирах пистолета си. — А относно „ушенцата“ ви излъгах. Така че, ако ви се вика, повикайте си и не се стеснявайте. Но най-добре е да се въздържите, защото всеки вопъл ще ви струва по един счупен пръст. И така, кои сте вие?

— Аз съм техникът, който обслужва „совалката“ — отвърна по-ниският. — Моят приятел е пилота.

За това признание той изпроси от колегата си един злобен поглед.

— Може и така да е — кимнах аз. — Преди несъм ви виждал, така че ще повярвам. А сега добре си помислете, преди да отговорите на следващия ми въпрос: кой е вашият истински господар?

Сега преимуществото беше на моя страна: работех на себе си, като независим менажер. В същото време наистина се казвах Албърт Швайцер, така че не ми се налагаше да лъжа по време на разпита. Винаги напълно се вживявам в образа. Ако гостите ме бяха попитали как съм се казвал преди, сигурно отговорът щеше да бъде напълно различен.

— Кой дърпа конците?

Отново мълчание.

— Е, какво пък — подхвърлих небрежно, — щом не разбирате от добро…

И двете глави се обърнаха към мен.

— Когато искахте да получите няколко отговора от мен, вие смятахте да ми поразвалите здравето — обясних им аз. — Не ме осъждайте, като си го върна на вашата анатомия. Басирам се, че ще получа две или три признания. Но ще подходя към работата по-сериозно — чисто и просто ще ви измъчвам, докато не проговорите.

— Няма да можете — каза по-високият. — Вие имате нисък коефициент на жестокост.

Усмивката ми не беше весела.

— Ще видим.

Леко ли е да прекъснеш съществуването си и същевременно да го продължиш? Тази задача реших без особено напрежение. Но ми беше леко: още отначалото съм участвал в разработката на „системата“ и ми имаха доверие.

Тогава, след като скъсах перфокартите, се върнах на работното си място. Прамех се, че работя усърдно над нова тема, но всъщност търсех и накрая намерих безопасен терминал.

Той се намираше в студените части на земята, на метеорологичната станция на остров Туле. Стопанин й беше един забавен старец, голям любител на рома. И досега помня деня, когато закотвих "Протей на брега на едно малко заливче и се заоплаквах на дядото за жестокостта на моретата.

— Можеш да си починеш тук — предложи ми старецът.

— Благодаря.

Той ми показа станцията, нахрани ме, побъбрихме за моретата и времето. После взех от „Протей“ един кашон „Бакарди“, поставих го на пода и му предложих да го отвори.

— Както виждам, тук всичко е автоматизирано? — забелязах аз.

— Точно така е.

— Тогава, за какъв дявол те държат тука?

Той се разсмя.

— Един мой чичо беше сенатор. Трябваше някъде да ме нареди и ми намери това местенце. — Той ме задърпа за ръкава на палтото. — Ела да погледнем не тече ли някъде твоя кораб.

Качихме се на „Протей“ — яхта с нормални размери, каюта и мощен мотор. Разгледахме я.

— Хванах се на бас с приятели — обясних на стареца, — че ще стигна до полюса и ще им занеса доказателства.

— Синко, ти си побъркан!

— Зная, но все едно, ще стигна до там.

— И какво толкова? Може и да стигнеш. На младини и аз бях като теб — леко потеглях и Бог ме беше дарил със здраве. А ти май силите си придобил напоследък? — той се усмихна и се погали по проскубаната и напоена със сол брада.

— Има нещо такова — измърморих аз. — Пийни си. — Не ми се искаше да насочи мислите ми към Ева.

Той пийна и за известно време разговорът замлъкна.

Тя не беше такава. Искам да кажа, че нямаше какво да споменавам за нея на стария мръсник. С Ева се бяхме разделили преди четири месеца. И причините не бяха нито религиозни, нито политически. Всичко лежеше много по-длбоко. Затова го излъгах за една измислена мома и той остана щастлив.

Срещнах Ева в Ню Йорк, където се занимавах със същото като нея — почивах си. Ходех на представления, изложби и други подобни. Тя беше висока на ръст и със ниско подстригани руси коси. Пологнах й да намери станцията на метрото, слязох заедно с нея, поканих я на обяд и бях изпратен по дяволите.

Разигра се следната сцена:

— Не съм свикнала на това.

— И аз също. Но гладът не е добър роднина. Така че ще отидем ли?

— За каква ме вземате?

— За една интересна събеседница. Чувствам се самотен.

— Не търсите там, където трябва.

— Възможно е.

— Та аз дори не ви познавам!

— И аз вас също. Но се надявам спагетите с доматен сос и бутилка кианти да оправят нещата.

— И няма ли да ми се натрапвате?

— Няма. Аз съм мирен човек.

Така тръгнахме да ядем спагети. От ден на ден се сближавахме. Все тая ми беше, че живее в едно от онези дребни лудешки „мехурчета“. Бях достатъчно либерален и смятах, че щом с пропагандата на строителството на подводни градове се занимава клуб „Сиера“, значи такива градове наистина са необходими.

Сигурно трябваше да тръгна с нея, когато й свърши отпуската. Покани ме. В Ню Йорк ходех рядко. Както и Ева аз бях дошъл да видя Голямата земя. Трябваше да й кажа: „Омъжи се за мен“.

Но тя не би се съгласила да предаде своя „мехур“, а аз — своята мечта. Исках да живея в огромения свят над вълните — и вече знаех, какво е нужно за това. Наистина, не се сетих да й изпратя картичка за Рождество Христово.

Обожавах тази синеока вещица от морските дълбини и сега разбирах, че тогава все пак трябваше да отстъпя. Дявол да го вземе този мой независим характер. Ако ние с нея бяхме нормални хора… Но ние не бяхме, в това се крие бедата.

Ева, където и да се намираш, няма да кажа нито една лоша дума за теб. Надявам се да си щастлива с Джим, Бен или както се казва…

— Пий — повторих аз. — Опитай с кока-кола.

Аз налях в гърлото си чаша с кока, той — кола с двойно „бакарди“. Непрекъснато се жалваше на скуката.

— Истинско проклятие е — въздишаше той.

— Е, време е да полегна малко.

— За време, си е време. Използвай моята койка, господин Хемингуей.

— Благодаря, приятелю.

— Казах ли ти, къде са одеалата?

— Да.

— Е, тогава лека нощ, Ърни.

— Лека нощ, Били. Закуската е от мен.

— Става.

Той се прозя и си тръгна. Изчаках да мине половин час и се захванах за работа. От тази станция можеше да се влезе непосредствено в Централата. Исках за проба да направя една свежа добавка в програмата.

Скоро разбрах, че съм успял!

Сега вече аз мога да вкарам всякаква информация в Централата и никой да не я вземе за съмнителна.

В онази вечер се чувствах като бог.

Ева, може би не напразно съм избрал другия път.

На сутринта помогнах на Бил Мелингз да се оправи от махмурлука си. Така той нищо не заподозря. Радостно ми беше да зная, че този славен старец няма да има неприятности, дори ако от мен се заинтересуват. И това защото чичо му е сенатор в оставка.

Аз самият сега можех да се превърна в когото си исках. Можех да си създам нова личност (година на раждане, име, сведения за образованието и т.н.) и да заема прилично място в обществото. За това се изискваше само да включа предавателя на метеорологичната станция и да вляза в Централната програма. Миг в ефира — и започваше живот новата ми инкарнация.

Ева, искам да съм с тебе! Колко жалко, че това не е съдено да се сбъдне.

Мисля, че правителството също знае за този трик и се ползва понякога от него. Но аз имам преимущество: правителството не подозира за съществуването на „независимия предприемач“.

Знаех много от това, за което трябваше да зная (дори повече от необходимото), макар да се отнасям с уважение към „детекторите на лъжата“ и „ваксините на истината“. Работата е там, че истинското си име пазя заключено зад седем ключалки. Знаете ли, че полиграфа на Килър (детекторът на лъжата) може да се излъже по седемнадесет начина? От средата на двадесетия век него не са го усъвършенствали. Лента около гръдния кош и датчици за отделяне на пот към връхчетата на пръстите биха могли да дадат чудесни резултати, но тези хитроумни устройства засега не са създадени. Аз бих могъл да конструирам такъв „детектор“, който никой човек на света не би излъгал, но м съда сведенията придобити чрез него така и няма да се ценят особено.

Друго нещо са психотропните вещества. Но и те не са всемогъщи. Например, един патологически лъжец е способен да не се поддава на амитал или пентотал. Същото е в силите на човек, който е невъзприемчив към наркотиците.

Но какво означава тази „невъзприемчивост“?

Случвало ли ви е да си търсите работа и да минавате тестове за ниво на интелект и пресметливост? Сигурно. Сега всеки се сблъсква с това (между другото, резултатите от всички тестове постъпват в Централата). Постепенно вие привиквате и придобивате качество, което психолозите наричат „невъзприемчивост към тестовете“. Казано иначе, вие знаете правилните отговори.

Точно така е. Вие сте свикнали да давате отговорите, които очакват от вас, и придобивате някои начини, позволяващи ви да пестите време. Губите страха си от тестовете, съзнавайки, че може да предвидите всички ходове на противника.

Невъзприемчивостта към наркотиците е от този род. Ако не се боите от „ваксината на истината“ и ви се е случвало вече да изпитате въздействието й на себе си, то няма да й се поддадете.

 

* * *

 

— Зададох един въпрос. Отговаряйте, да ви вземат дяволите!

Винаги съм смятал, че страхът от болката, подсилен от самата болка, развързва лесно езика. Сега смятах да го пробвам на практика.

 

* * *

 

Станах много рано и веднага си приготвих закуска. Налях си сок от праскова и разтърсих стареца за рамото.

— Кой дявол…

— Хайде, закуската е готова. Ставай.

Той изпи чашата със сока и после заедно отидохме в кухничката. Настанихме се на на масата. Той ме изгледа надвесен над омлета с яйца и ми каза:

— Остане ли ти време, отбий се отново при мен. Разбрано?

— Обещавам ти — съгласих се с него и оттогава го посещавах няколко пъти, защото ми харесваше като човек.

Разговорът ни тази сутрин продължи дълго и ние успяхме да пресушим цели три кафеварки. Някога той бил служил като лекар във флотата и практиката му била бол (след време старецът извади няколко куршума от тялото ми и не каза на никого). Отгоре на всичкото той бил един от първите астронавти. А сега, според неговите думи, бил един жалък старец. Впоследствие разбрах, че преди шест години жена му умряла от рак. Той изоставил медицината и станал отшелник.

Ние с него продължаваме да дружим, но въпреки това не му казвам, че е дал подслон на самозванец, който е фалшифицирал родословното си дърво. Бих могъл да го осветля, та той е от онези хора, на които можеш да се довериш. Но аз не исках да стоварвам на гърба му моралната отговорност за черните ми дела.

Така станах човек, който всъщност го няма. Но заедно с това придобих възможността да бъда който си искам. Нужна беше само една дреболия — да съставя програма и да я вкарам в Централата. По сложно беше другото — да намирам средства за съществуване. За това трябваше да работя и то такава работа, за която плащат добре. Бях свикнал да живея както ми се иска, т.е. красиво.

Това условие значително стесняваше сектора на търсене и ме принуждаваше да се отказвам от множество професии, които не противоречаха на закона. Но можех да си осигурявам надежден „покрив“, като се настанявам на работа по всяка специалност, която не предизвикваше в мен скука. В края на краищата така и постъпих.

Осведомих Централата за преждевременната ми смърт и тя покорно погълна лъжата. И понеже нямах роднини, преходът ми в отвъдния свят не причини на никого тревоги. Цялото си имущество превърнах в налични пари и така си напълних двобовете.

После си създадох нова биография и множество привички, разни чудачества, така свойствени на всеки човек. Живеех си на „Протей“, който бях закотвил на крайбрежието на Ню Джърси, под закрилата на островчето. Корабчето ми също не съществуваше в природата. Трудих се безспир и преуспях — станах един от най-добрите наемници на света.

Сериозно се заех с джудо. Тази борба има три школи: кадокан — чистият японски стил, будо куай и школата на Френската федерация. Последните два стила приличат на първия, но се отличават с по-твърди подсичания, хвърляния и захващания. Създателите на тези школи разбирали, че стилът бил разработен за ниски хора, в него голяма роля се отделя на бързината и точността на движенията, а не на силата. Те се опитали да приспособят основните техники за високи на ръст спортисти, допускайки употребата на физическа сила в замяна на точността. Според мен никак не беше лошо, аз съм човек висок и як. Всъщност предполагам, че някога може и да съжалявам за мързела си. Но когато вече си навършил четиридесетте, силите ти намаляват с всяка година. Но ако си се занимавал с тази борба, то и на осемдесет ще си останеш майстор. Сигурен съм, че ако набера търпение, след двадесет години отново ще си върна формата. Не съм чак толкова голяма посредственост — притежавам черен пояс.

През своодното си от физически упражнения време минах курс по отваряне на най-разли�