|	Робърт Шекли
|	Разходка


	Папазиан се появи, маскиран като човек. Бързо провери дали главата му си е на мястото. „Носът и върхът на обувките трябва да гледат в една посока“ — припомни си той. Всички системи функционираха отлично, включително и компактната душа, захранвана от батерийки за джобно фенерче.
	Папазиан се оказа в неразбираемия, свръхестествен Ню Йорк, на кръстопътя на десет милиона човешки съдби.
	Той излезе от телефонната кабина, за да се срещне с човеците. Веднага се натъкна на дебел мъж, около четирисетгодишен. Мъжът го спря и попита:
	— Ей, приятел, как най-бързо да отида на ъгъла на Четирисет и девета и Бродуей?
	Папазиан отвърна без никакво колебание:
	— Опипвайте тази стена и когато намерите кухина, тръгвате направо. Този тунел го прокараха марсианците — когато все още бяха марсианци. Излизате точно на ъгъла на Четирисет и осма и Седмо авеню.
	— Много остроумно! — промърмори мъжът и продължи, без да докосне стената.
	— Какво невежество! — рече си Папазиан. — Трябва да го включа в рапорта.
	Но нямаше понятие дали изобщо ще трябва да прави рапорт.
	Беше време за хапване. Папазиан влезе в малка закусвалня на Бродуей, близо до Двайсет и осма улица, и попита бюфетчика:
	— Бих искал да опитам един от вашите знаменити „хот-дог“.
	— Знаменити ли? — изненада се бюфетчикът. — Де да беше дошъл този ден!
	— Вече дойде — възрази Папазиан. — Вашите хот-дог се ползват с добра репутация в цялата Галактика. Някои преодоляват хиляди светлинни години само за да опитат тези питки с кренвирш и горчица.
	— Глупости! — категорично отсече продавачът.
	— Тъй ли? А може би трябва да ви кажа, че в момента половината от клиентите ви са пришълци. Разбира се, гримирани.
	Половината клиенти прибледняха.
	— Вие какво, чужденец ли сте? — попита бюфетчикът.
	— Алдебаранец по майчина линия — обясни Папазиан.
	— Е, тогава всичко е ясно.

	* * *

	Папазиан крачеше по улиците. Нищо не знаеше за живота на Земята и се радваше на своето неведение: колко много му предстои да узнава тепърва. Изумително е — изобщо няма представа какво ще прави по-нататък, на какъв ще се прави, за какво ще говори…
	— Хей, приятелче! — повика го някакъв минувач. — Ще стигна ли по тази линия до Порт Вашингтон?
	— Не знам — каза Папазиан и си беше истината.
	За съжаление, в невежеството имаше известно неудобство. Някаква жена им обясни как се стига до Порт Вашингтон. Да научаваш нови неща е доста интересно, но Папазиан смяташе, че незнанието е по-увлекателно.
	На една сграда висеше надпис: „Дава се под наем“.
	Папазиан влезе и я нае. Вярваше, че е постъпил правилно, но дълбоко в душата си се надяваше да е грешка, защото така би било по-забавно.
	Влезе млада жена.
	— Добър ден. Аз съм госпожица Марш. Изпраща ме агенция. Да ви трябва секретарка?
	— Разбира се. Името ви?
	— Лилиан.
	— Подходящо. Можете да пристъпвате към работа.
	— Но тук няма нищо, дори машина.
	— Купете всичко необходимо. Ето ви пари.
	— А какви ще са изискванията към мен?
	— Вие мен ли питате? — с мек укор отвърна Папазиан. — Нямам понятие с какво ще се занимавам дори аз самият.
	— А какви са намеренията ви, господин Папазиан?
	— Ето точно това искам да си изясня.
	— О… Добре. Ще ви потрябват столове, бюро, машина и всичко останало.
	— Прекрасно, Лилиан! Да са ви казвали, че сте много хубава?
	— Не…
	— Е, значи аз греша. Щом вие не го знаете, откъде бих могъл да го знам аз?!

	* * *

	Папазиан се събуди в хотел „Централен“ под името Хол. Махна горната си кожа и я мушна под леглото, за да не се измие.
	Лилиан беше вече в кантората и подреждаше новите мебели.
	— Имате посетител, господин Папазиан — каза секретарката.
	— Отсега нататък за вас съм Хол. Нека влезе.
	Посетителят се оказа някакъв дребосък на име Джаспърс.
	— С какво мога да ви бъда полезен, господин Джаспърс?
	— Изобщо нямам представа с какво — смути се посетителят. — Дойдох при вас, тласкан от някакъв вътрешен порив.
	Хол бе напълно забравил къде би могла да бъде неговата Машина за Необяснимите Пориви.
	— И къде усетихте този порив? — попита.
	— На североизток от тук, на ъгъла на Пето авеню и Осемнайста улица.
	— Около пощенската кутия ли? Така и си знаех. Много ми помогнахте, господин Джаспърс. С какво мога да ви помогна?
	— Нали ви казах — не знам. Това беше един необясним…
	— Така. Но все пак нещо искате, нали?
	— Повече време — печално отвърна Джаспърс. — Нима всички не искат същото?
	— Не — твърдо отсече Хол. — Но може би ще ви помогна. Колко време ви трябва?
	— Около стотина години — помоли Джаспърс.
	— Елате утре. Ще видя какво мога да направя за вас.
	Когато посетителят си отиде, Лилиан попита:
	— Наистина ли можете да му помогнете?
	— Това ще си го изяснявам утре.
	— А защо не днес?
	— А защо не утре?
	— Защото карате да ви чакат, а това не е хубаво.
	— Съгласен съм — рече Хол. — Но затова пък е изпълнено с живот. Докато пътешествах, забелязах, че животът е всъщност едно очакване. Значи докато очакваш, трябва да се наслаждаваш на всичко, защото само това можеш.
	— Прекалено сложно е за мен.
	— В такъв случай напишете някакво писмо.

	* * *

	На тротоара стоеше човек с американското знаме в ръце. Наколо се бяха насъбрали неколцина. Човекът беше възрастен, с червеникаво сбръчкано лице. Говореше:
	— Аз искам да ви разкажа за света на мъртвите, защото те ходят по земята редом с нас. Какво ще кажете на това, а?
	— Лично аз ще се съглася — отвърна Хол, — защото до вас стои белокоса жена в астрално тяло с неподвижна лява ръка.
	— Боже мой, това сигурно е Етел! Тя почина миналата година, господине, и оттогава аз се опитвам да се свържа с нея. И какво казва?
	— Цитирам: „Херберт, стига си дрънкал врели-некипели, ами си върви у дома. В тендежарата има яйца, водата е изкипяла и до половин час жалката ти бърлога ще изгори до основи!“
	— Това си е Етел! — възкликна Херберт. — Етел, как можеш да наричаш врели-некипели разговорите с мъртви, щом самата ти си дух?!
	— Тя отвръща — доложи Хол, — че мъж, който не може да си свари даже едни яйца, без да подпали къщата, няма право да размишлява за духовете!
	— Цял живот ми трие сол на главата — измърмори Херберт и се отдалечи.
	— Мадам, не сте ли прекалено строга с него? — попита Хол.
	— И докато бях жива не ме слушаше, и сега. Как да не си прекалено строг с такъв човек… Приятно ми беше да си побъбрим, господине, но вече трябва да си тръгвам — каза Етел.
	— Къде? — позаинтересува се Хол.
	— В Дома за Престарели Духове, къде другаде — и изчезна.
	Хол поклати глава с възхищение: „Какво прекрасно място е Земята!“ — помисли си той.
	На Катедралната алея се тълпеше народ — главно венериани, маскирани като немци, и обитатели на съзвездието Стрелец, прикрити като хипита.
	Някакъв дебелак се приближи до Хол и го попита:
	— Извинявайте, вие не сте ли Хол Папазиан? Аз съм Артър Вентура, ваш съсед.
	— От Алдебаран ли? — попита Хол.
	— Не, от Бронкс.
	— На Алдебаран няма Бронкс! — отсече Хол.
	— Вземете се в ръце, Хол. Няма ви цяла седмица. Алина ще откачи от притеснения. Иска да се обърне към полицията.
	— Алина ли?
	— Вашата съпруга.
	Хол разбра какво става — просто Кризисно Съвпадение на Личности. Като правило извънземните туристи не се сблъскват с това явление. Съвпадението можеше да донесе на Хол потресаващи впечатления! Стига да се запазят в паметта…
	— Добре — рече Хол. — Благодаря за информацията. Съжалявам, че съм причинил толкова вълнения на моята съпруга, на моята прекрасна Полина…
	— Алина — поправи го Вентура.
	— Да де. Предайте й, че ще се върна, веднага щом изпълня задачата.
	— Каква задача?
	— Моята задача е да изясня каква е моята задача.
	Хол се усмихна и се опита да си тръгне, но Артър Вентура притежаваше уникалната способност да се рои и обгради Папазиан от всички страни, като вдигаше аларма и се опитваше да приложи силови похвати. Папазиан си помисли за лазерното си оръжие и замисли да убие всички Вентури, но после реши, че това не би било в духа на събитията…
	Униформени лица въдвориха Папазиан в дом, където той се строполи в обятията на ридаеща жена. Тя веднага започна да му съобщава сведения от личен характер. Хол стигна до извода, че жената се казва Алина. Тя беше убедена, че е негова жена. И би могла да му предостави съответните документирани доказателства.
	В началото дори беше забавно да имаш жена, деца, работа, сметка в банката, автомобил, няколко ката бельо и всичко останало, което имат земяните. Хол се радваше на новите си вещи. Почти всеки ден Алина го питаше:
	— Скъпи, още ли не си спомняш нищо?
	А той отвръщаше:
	— Нищо. Но съм сигурен, че всичко ще се оправи.
	Алина плачеше. Хол свикна и с това.
	Съседите бяха много грижовни, приятелите — много добри. Всички се стараеха да скрият от него, че е превъртял — чудак, идиот или психар.
	Хол Папазиан изучи всичко, което някога е вършел Хол Папазиан, и вършеше същото. Простите вещи наоколо намираше за доста занимателни. Какво повече би могъл да иска един алдебаранец? Та той живееше истински земен живот и земяните го приемаха за свой!
	Е, разбира се, понякога правеше грешки. Не можеше да се ориентира с времето, но постепенно се научи да не коси ливадата в полунощ, да не слага децата в леглото в пет сутринта и да не ходи на работа в девет вечерта. Той не виждаше никакви причини за такива ограничения, но те правеха живота му по-интерсен.
	По настояване на Алина Хол се обърна към доктор Кардоман — спец по четене на съдържимото в човешките глави. Докторът казваше кои мисли са добри и полезни, а какви — лоши и нечисти.
	Кардоман:
	— Отдавна ли имате усещането, че сте извънземно същество?
	— Малко след като се родих на Алдебаран.
	Кардоман:
	— Ще спестим много време, ако признаете, че сте в плен на странни идеи.
	Папазиан:
	— Точно толкова, колкото ако вие признаете, че съм алдебаранец, попаднал в затруднено положение.
	Кардоман:
	— Шшт, тихо! Слушай, приятел, такова изявление може да те докара дявол знае докъде.
	Папазиан:
	— Шшт, тихо!
	Нещата вървяха на добре. Нощите се сменяха с дни, седмиците се натрупваха в месеци. Хол имаше моменти на прозрения и доктор Кардоман се радваше. Алина пишеше мемоари под заглавие „Изповед на една жена, чийто мъж вярваше, че е от Алдебаран.“
	Веднъж Хол каза на Кардоман:
	— Изглежда паметта ми се връща.
	— Хм.
	— Спомних си, когато бях осемгодишен. Поих с какао едно железно фламинго край малка беседка, а наблизо мъкнеше своите води река Чесапик.
	— Лъжлива памет от филми — прокоментира доктор Кардоман, след като надникна в досието му. — Когато сте били на осем, сте живели в Йънгстаун, Охайо.
	— Дявол да го вземе! — чистосърдечно възкликна Папазиан.
	— Но сте на правилен път — успокои го Кардоман. — У всеки има такава памет, тя скрива насладите и страховете на болната психика. Не се разстройвайте, това е добър признак.
	Папазиан имаше и други спомени: за младост, която е прекарал като юнга на английска канонерка, за премеждия в Клондайк… Това безспорно бяха земни спомени, но доктор Кардоман търсеше друго.

	* * *

	В един хубав ден в дома дойде продавач на четки — искаше да види стопанката.
	— Ще се върне след няколко часа — извини се Папазиан. — Сега има урок по старогръцки, а след това е на каменоделство.
	— Прекрасно — рече продавачът. — Всъщност аз исках да поговоря с вас.
	— Не ми трябват четки — отвърна Папазиан.
	— Майната им на четките. Аз съм офицер от службата за връзки. Трябва да ви напомня, че отлепваме след точно четири часа.
	— Отлепваме ли?
	— Всички приятности рано или късно свършват. Даже отпуските.
	— Отпуски ли?
	— Я стига! — отряза го продавачът на четки или офицерът от службата за връзки. — Вие, алдебаранците, сте направо непоносими!
	— А вие откъде сте?
	— От Арктур. Как прекарахте времето с тукашните аборигени?
	— Май се ожених за една местна — призна Папазиан.
	— Истинска земна жена… Да, това е било включено във вашата програма. Е, тръгваме ли?
	— Бедничката Полина, ще се разстрои.
	— Тя се казва Алина. Все едно, и без това повечето земяни са постоянно разстроени. Но аз не мога да ви принудя. Ако пожелаете да останете, трябва да имате предвид, че следващият туристически кораб е след 50–60 години.
	— Що не вървят по дяволите! — каза Папазиан. — Тръгвам с вас. Ама пак така нищо не си спомням — оплака се той на офицера.
	— Естествено. Паметта ви остана в сейфа на кораба.
	— Защо?
	— За да не се чувствате в непозната обстановка. Ще ви помогна да се приготвите.
	Корабът отлетя в полунощ. Полетът беше засечен от локаторите на ВВС. Изображението на екрана беше обяснено с голямо натрупване на метан, през чийто облак е прелетяло плътно ято лястовички.
	Въпреки студенината на космоса, Хол стърчеше на палубата и наблюдаваше как Земята се смалява в далечината. Очаква го много скучен, живот, бъбрива жена, палави деца… И все пак не съжаляваше. Земята е чудесно място за почивка, но не е приспособена за живот…

I>
	© 1971 Робърт Шекли

	Robert Sheckley
	Tripout, 1971

	Източник: http://sfbg.us

	Свалено от „Моята библиотека“ [http://purl.org/NET/mylib/text/1455]
I$