|	Лоис Макмастър Бюджолд
|	Оковният пръстен


A>
	Отгледана от овдовелия си баща, легендарен майстор на магически предмети на изкуството, Фиамета е добра и предана дъщеря… пък макар и малко необуздана. Отчаяно й се иска да бъде нещо повече от неплатен и необучен чирак на баща си, иска й се да използва магията, която усеща в себе си. Но въпреки всичките й молби, майстор Бенефорте предпочита дъщеря му да чисти пещта, отколкото да й помогне в направата на магически потир. В края на краищата, истинска загуба на време е да обучаваш едно момиче в тайните на магическото изкуство.
	Но всичко това се променя, когато бащиният й покровител загива от предателска ръка. Скоро баща и дъщеря бягат, за да спасят живота си, а не след дълго Фиамета остава сама. И може да я спаси само едничкото й магическо творение…

	Първичен ужас и чувство за абсурдното, наравно с напрежение, красота и смях!
A$

D>
	На Джим и Труди
D$

>	1.

	Фиамета завъртя буцата топла червеникава глина в ръката си и тревожно попита:
	— Мислиш ли, че е готово, папа? Мога ли да вече да я разчупя?
	Баща й сложи ръката си до нейната, за да прецени температурата.
	— Не още. Остави я — няма да изстине по-бързо, като я подмяташ насам-натам.
	Тя въздъхна нетърпеливо и остави глинената топка на работния тезгях, огрян от утринната светлина, която се сипваше през желязната решетка на прозореца.
	— Не можеш ли да направиш изстиващо заклинание?
	Той се засмя.
	— На тебе ще ти направя изстиващо заклинание, момиче. Стихията на огъня ти е в повече. Дори и майка ти го казваше. — Майстор Бенефорте се прекръсти и сведе глава при споменаването на покойната. — Недей да гориш толкова бързо. Само затрупаните въглища горят цяла нощ.
	— Затова пък се спъваш в тъмното — не му остана длъжна Фиамета. — А онова, което гори бързо, гори ярко. — Подпря се с лакти на тезгяха, запотропва с пантофката си по плочите на пода и се загледа в резултата от работата си. Глина със златно сърце. В неделните си проповеди епископ Монреале често казваше, че човек е направен от глина. Обзе я томително чувство на единение с буцата върху тезгяха, кафява и груба — тя отново въздъхна, — но пълна с тайни обещания, които само чакаха някой да им разчупи обвивката.
	— Може да се е повредил — притеснено каза тя. — Някоя кухина… или бучка… — Нима баща й не го усещаше? Чистото, тъничко жужене като пулс на миниатюрно сърце?
	— Ако е така, можеш да го претопиш и да опиташ отново, докато не стане както трябва — каза баща й и сви рамене. — Вината ще е само твоя и ще си си получила заслуженото, дето избърза като пале пред майка си и го изля, без да ме изчакаш. Металът няма да се изгуби, или поне не би трябвало… и ще те нашляпам като последния чирак, ако ми извъртиш чирашки номер като този. — Намръщи й се свирепо, но Фиамета разбираше, че заканата му не е сериозна.
	Не от загубата на метала се притесняваше тя. Но нямаше намерение да споделя тайната си с него и да се сблъска с неодобрението или присмеха му, а най-вероятно именно такава щеше да е реакцията му. Когато бе чула бащините си стъпки в коридора, тя бе изтрила припряно с плюнка и ръкав тебеширената диаграма и бе наемела от тезгяха листа с указанията, внимателно преписани с най-хубавия й почерк, както и символичните неща — сол, сухи цветя, парче необработено злато и пшеничени зърна. Престилката, в която ги беше увила, сега бе на ръба на тезгяха и сякаш крещеше да забележат присъствието й. В крайна сметка папа й бе дал разрешение само да излее злато. Фиамета седна на едно високо столче, изтри някакво петно от кожената престилка, която бе сложила върху сивата си вълнена рокля, и вдиша дълбоко хладния пролетен въздух, който нахлуваше през неостъкления прозорец на работилницата. „Но ето че се получи! Първото ми влагане се оказа сполучливо. Или поне… не се провали с гръм и трясък.“
	Някой потропа на тежката дъбова врата и се чу мъжки глас:
	— Майстор Бенефорте! Просперо Бенефорте, буден ли сте?
	Фиамета се покатери на масата и притисна лице към решетката, за да види кой е на улицата.
	— Двама са — стюардът на дука, месер Куистели, папа. И — тя се усмихна — швейцарският капитан.
	— Ха! — Майстор Бенефорте припряно свали кожената си престилка и приглади туниката си. — Може би най-после ми носи бронза! Крайно време беше. Още никой ли не е махнал резето на вратата? — Подаде глава през другия прозорец на работилницата, който гледаше към вътрешния двор, и изрева: — Тесео! Свали резето! — Побелялата му брада щръкна първо надясно, после наляво. — Къде се е дянало това глупаво момче? Тичай да отвориш, Фиамета. Но първо си натикай косата под бонето, че си се разрошила като някоя перачка.
	Фиамета скочи на пода, развърза връзките на семплото си бяло ленено боне и приглади с пръсти къдравите си черни кичури, които се бяха измъкнали незабелязано, докато вниманието й бе погълнато от сутрешните й занимания. После пристегна бонето прилично — и все пак няколко немирни къдрици на тила й се бунтуваха срещу наложения ред и се проточваха чак под плешките й. Прииска й се да беше отделила малко време, за да сплете косата си, вместо да хукне презглава да накладе огън в малката пещ в ъгъла на работилницата преди папа да се е събудил и да е слязъл долу. Още по-добре щеше да е, ако си бе сложила дантеленото боне от Брюже, което папа й беше подарил миналата пролет за петнайсетия й рожден ден.
	Тропането се поднови.
	— Има ли някой?
	Фиамета изприпка по настланото с каменни плочи преддверие, издърпа резето на голямата врата, после я отвори и направи реверанс.
	— Добро утро, месер Куистели. — И мъничко по-срамежливо: — Добро утро, капитан Окс.
	— Здравей, Фиамета. — Месер Куистели й кимна. — Дойдох да приказвам с майстора.
	Месер Куистели беше облечен с дълга тъмна роба като на учен. Гвардеецът Ури Окс носеше ливреята на дука — къса черна туника с ръкави на червени и златни ивици и черен клин. Не носеше нито метален нагръдник, нито пика или шлем в това мирно утро, само меча на хълбока си и черна кадифена барета с кокардата на дука на Монтефолия, накривена на една страна. Кокардата с цвете и пчела беше дело на майстор Бенефорте — позлатена мед, която приличаше на масивно злато и бе предназначена да прикрива тайната за относителната бедност на капитана. Швейцарецът пращал половината си плата на майка си у дома, беше прошепнал майстор Бенефорте и бе поклатил глава — дали от възхищение към тази синовна преданост, или от смущение пред финансовото му лекомислие, Фиамета не можа да прецени. Краката на капитан Окс обаче изпълваха клина му и той не висеше на грозни торби като панталоните на кльощавите млади чираци и съсухрените старчоци.
	— Дукът ли ви праща? — попита обнадеждено Фиамета. Кожената кесия, която висеше на колана на месер Куистели до очилата му, изглеждаше обещаващо издута. Но пък дукът го биваше да обещава, казваше папа. Фиамета покани двамата мъже да влязат и ги въведе в предната работилница, където ги посрещна майстор Бенефорте — потриваше ръце.
	— Добро утро, господа! Надявам се, че носите добри новини за бронза, който дук Сандрино обеща да осигури за моята велика творба. Шестнайсет блокчета мед, имайте предвид, не по-малко. Уредено ли е вече?
	Месер Куистели посрещна досадната му настойчивост с вдигане на рамене.
	— Не още. Макар да съм сигурен, че когато вие сте готов, майсторе, ще е готов и металът. — И съвсем леко, но все пак иронично вдигна вежда. Майстор Бенефорте се намръщи — имаше нюх като на ловно куче и за най-малкото незачитане или обида. Фиамета затаи дъх. Но месер Куистели докосна кесията на кръста си и продължи: — Все пак ви нося сумата, която господарят обеща за дървения материал, восъка и работниците ви.
	— Дори и аз не съм чак такъв магьосник, че да правя бронз от дърво и восък — изръмжа майстор Бенефорте. Но въпреки това посегна към кесията.
	Месер Куистели се извъртя настрани.
	— Уменията ви не подлежат на съмнение, майсторе. За съжаление, същото не може да се каже за бързината, с която работите. Може би приемате твърде много поръчки и това води до забавяне на всичките?
	— Трябва да използвам пълноценно времето си, ако искам домочадието ми да има какво да яде — високомерно рече майстор Бенефорте. — Ако милорд дукът желае съпругата му да не поръчва повече бижута, би трябвало да го обсъди с нея, а не с мен.
	— Колкото до солницата… — твърдо поде месер Куистели.
	— Работя по нея с неотстъпна грижа. Както вече съм имал случай до отбележа.
	— Да, но готова ли е?
	— Остава само да й сложа емайл.
	— Както, навярно, и да й заложите действените заклинания? — предположи месер Куистели. — Заложихте ли ги вече?
	— Не, не съм ги заложил — каза майстор Бенефорте. По тона му личеше, че достойнството му е засегнато. — Онова, което вашият господар иска от мен, не е някакво долнопробно уподобяващо заклинание. Това заклинание е вътрешно, вградено, влагано с всеки натиск на длетото ми.
	— Дук Сандрино очаква от мен да следя как напредва работата — каза месер Куистели малко неуверено. — Новината още не е обявена официално, но трябва да ви кажа, че годежът на дъщеря му е в процес на договаряне. Той иска да е сигурен, че солницата ще бъде готова навреме.
	— Аха! — Лицето на майстор Бенефорте просветна. — Достоен дебют за моето изкуство. За кога е планиран годежът?
	— За края на този месец.
	— Толкова скоро! И кой е щастливият младоженец?
	— Уберто Феранте, лорд на Лозимо.
	Последва красноречива пауза.
	— Разбирам защо милорд дукът се е разбързал — рече накрая майстор Бенефорте.
	Месер Куистели разпери ръце, предотвратявайки всеки по-нататъшен коментар.
	— Фиамета. — Майстор Бенефорте свали връзката ключове от колана си. — Тичай да донесеш златната солница от раклата в стаята ми. И не забравяй да заключиш както раклата, така и вратата.
	Фиамета взе ключовете, излезе с бавната стъпка на истинска дама — никакво детинско подскачане пред очите на швейцарския капитан, — продължи в същия дух до стълбите във вътрешния двор, после затича нагоре през две стъпала.
	В голямата, обкована с желязо ракла до долната табла на бащиното й легло имаше десетина подвързани с кожа книги, няколко стегнати с панделки свитъка със записки и документи — тя разтревожено се опита да си спомни дали последния път ги беше оставила в точния порядък, в който ги беше заварила — и една кутия от полирано орехово дърво. От раклата се излъчваше силна миризма на хартия, кожа, мастило и магия. Фиамета извади тежката кутия, после заключи раклата и вратата на стаята с тежките, украсени с филигран ключове. Усети как предпазващите заклинания си падат на мястото заедно с резетата — като слаб трус, плъзнал по нервите на ръката й. Явно бяха изключително мощни, щом бе успяла да ги усети, особено при непрестанния стремеж на баща й към максимална изтънченост в магическото изкуство. Тръгна обратно към работилницата на долния етаж. Леките й кожени пантофки не вдигаха почти никакъв шум. Гласът на капитана привлече вниманието й — тя застина и се заслуша с ухо на вратата.
	— Майката на дъщеря ви е била мавърка, тогава, или негърка?
	— От Етиопия, със сигурност — изказа мнение месер Куистели. — Ваша робиня ли е била?
	— Не, беше християнка — отговори бащата на Фиамета. — От Бриндизи. — В гласа му се долавяше известна сухота, дали от уважение към християнките, или към Бриндизи, Фиамета не можа да прецени.
	— Сигурно е била много красива — учтиво рече швейцарецът.
	— Да. А и аз не винаги съм бил толкова спаружен и очукан, какъвто ме виждате днес, преди да ми счупят носа и косата ми да побелее.
	Капитан Окс издаде някакъв извинителен звук, предназначен да изтъкне, че думите му не са съдържали зловреден намек относно физиономията на домакина. Месер Куистели, човек също на години, се засмя и попита:
	— А наследила ли е таланта ви във вашето изкуство, или и с него се е разминала както с формата на носа ви, майстор Бенефорте?
	— Със сигурност е по-добра от онзи мой чирак с непохватните пръсти, дето го бива само да цепи дърва. Рисунките и моделите й са много хубави. Аз, разбира се, не й го казвам, защото няма нищо по-противно от възгордяла се жена. Позволявам й да работи със сребро, а днес за пръв път й разреших да опита и със злато.
	Месер Куистели даде ход на едно „Хм“, което да прозвучи достатъчно впечатлено като за случая.
	— Аз по-скоро имах предвид другото ви изкуство.
	— Ааа. — Гласът на майстор Бенефорте се хлъзна в низходяща крива. — Голяма загуба на време и усилия е да обучаваш една дъщеря, която ще отнесе знанията и тайните ти при друг мъж, когато се ожени. Макар че ако някои хора продължат да закъсняват с плащанията, полагащи се на творец от моя ранг, то знанията й може да се окажат единствената зестра, която ще съм в състояние да й осигуря. — Той въздъхна дълбоко и съкрушено. — Разказвал ли съм ви как папата беше толкова завладян от красотата на златния медальон, който изработих за филона му, че ми плати два пъти повече от договореното?
	— Да, няколко пъти — побърза да отбележи месер Куистели, но напразно.
	— Освен това се канеше да ме направи главен майстор на Монетния двор, но враговете ми пуснаха онзи отвратителен лъжлив слух, който ми докара обвинение в не-кромантство, и цяла година гних в тъмниците на замъка Свети Андже л о…
	Това и Фиамета го беше чувала. Отдръпна се няколко крачки, провлачи шумно пантофки по плочите и влезе в работилницата. Постави внимателно ореховата кутия пред баща си и му върна ключовете. Той се усмихна, отри ръце в туниката си, промърмори нещо под нос и отключи кутията. Разгъна копринената кърпа, извади предмета, който се бе гушил в нея, и го постави в центъра на решетката от светлосенки върху тезгяха.
	Златната солница заискри на светлината и двамата гости затаиха дъх. Статуетката се издигаше от овална абаносова основа с богата дърворезба. Две златни фигурки, високи по една длан — красива гола жена и силен брадат мъж с тритон в ръка — седяха върху нея, преплели нозете си.
	— Символична среща на сушата и морето — заобяснява ентусиазирано майстор Бенефорте. Изящно изработен кораб — Фиамета по-скоро би го оприличила на гребна лодка — близо до ръката на морския цар бе предназначен за солта, а един малък гръцки храм под грациозно отпуснатата ръка на богинята на земята — за пипера. Около мъжа подскачаха моржове, риби и разни странни ракообразни, а около жената се тълпеше безгрижен рояк от красиви земни създания.
	Швейцарският капитан зяпна, а месер Куистели измъкна очилата си от колана, нагласи ги на носа си и се вторачи жадно в прекрасната творба. Майстор Бенефорте се надуваше все повече и повече, като току посочваше разни изпълнени със съдържание детайли и се наслаждаваше на изумлението, лъхащо на вълни от двамата мъже.
	Месер Куистели пръв дойде на себе си и глуповато попита:
	— Но работи ли?
	Майстор Бенефорте щракна с пръсти.
	— Фиамета! Тичай да донесеш две чаши, бутилка вино — киселото вино, което Руберта използва за готвене, да не донесеш от хубавото кианти — и от онзи бял прах, с който мори плъховете в килера. По-живо!
	Фиамета хукна, грейнала щастливо заради тайната си. „Аз направих проекта за делфините. И за малките зайчета също.“ Чуваше как зад нея майстор Бенефорте зове с мощен глас чирака Тесео. Прекоси на бегом вътрешния двор и влетя в кухнята, където я посрещна Руберта, възмутена от суетнята й и от задъханото й:
	— Папа иска…
	— Тъй, тъй, момиче, ама бас държа, че ще иска и обяда си, а огънят в пещта загасна. — Руберта посочи с дървената си лъжица облицованата със сини плочки пещ.
	— О, това ли е всичко? — Фиамета се наведе, отвори желязната вратичка и огледа тъмната вътрешност. Наложи покой на мислите си. — Piro* — прошепна тя. Ярки сини и жълти пламъци се подгониха като танцьори по изстиналите въглени. — Това ще свърши работа. — Вкуси доволно жегата от заклинанието върху езика си. Поне едно нещо можеше да прави като хората. Дори и папа казваше така. А щом може едно, защо да не може и друго?
	[* Огън (лат.). — Бел.пр.]
	— Благодаря ти, мила — каза Руберта и се обърна да вземе желязната тава. Ако се съдеше по уханните улики върху дъската за рязане, тя се канеше да сътвори чудеса с лук, чесън, розмарин и агнешко.
	— Няма защо — рече Фиамета, после припряно занарежда необходимите за демонстрацията неща върху един поднос, включително и последните две винени чаши от венецианския сервиз, който носачите бяха изпочупили при пренасянето им тук, н Монтефолия, преди почти пет години. Папа беше забравил за солта и пипера, но тя грабна съответните бурканчета от високата лавица и ги прибави към бойния ред върху подноса, после отнесе всичко в работилницата, гордо изправила гръб.
	С тайнствена усмивка майстор Бенефорте сипа малко сол в корпуса на корабчето. За миг лицето му застина вглъбено, той промърмори нещо под нос и се прекръсти. Когато баща й започна да говори, Фиамета докосна месер Куистели по ръката, да не би дукският стюард да прекъсне неволно този критичен етап. Жуженето откъм солницата, надигнало се в унисон с шепота на майстор Бенефорте, беше дълбоко и богато, но много, много слабо, мелодично и нежно. Преди година тя въобще не би го доловила, а месер Куистели определено не подозираше за съществуването му.
	— Пиперът, папа? — подсети го Фиамета и му подаде бурканчето.
	— Днес няма да използваме пипера. — Той разтърси глава, после сипа пълна лъжица от отровата за мишки в една от чашите и върза конец около столчето й за нишан. Сетне наля вино и в двете чаши. Отровата се разтвори бавно, с едва доловимо съскане.
	— Къде се губи това момче? — промърмори майстор Бенефорте, след като почакаха още няколко минути. За щастие, преди раздразнението на господаря му да е достигнало опасни размери, Тесео влетя през входната врата. Баретата му бе изкривена на една страна, панталоните му не бяха дозакопчани, а треперещите му пръсти стискаха свит на топка пешкир.
	— Успях да хвана само един на бунището, майсторе — заизвинява се Тесео. — Другият ме ухапа и избяга.
	— Ха! Може пък да те използвам вместо него, щом е така — свъси се майстор Бенефорте. Тесео побледня.
	Майсторът взе пешкира, в който бе увит един голям пощурял плъх с жълти изпочупени зъби и проскубана козина. Тесео засмука кървящия си палец. Плъхът се мяташе, съскаше и се извиваше. Хванал животинчето здраво за кожата на врата, майстор Бенефорте взе една тънка стъклена тръбичка, засмука през нея малко от бледорозовото вино от чашата с конеца и изля течността в гърлото на плъха. След няколко секунди пусна гризача на плочките. Животинката хукна напред, после започна да тича в кръг, като хапеше собствените си хълбоци. Накрая потръпна конвулсивно и умря.
	— А сега наблюдавайте внимателно, господа — рече майстор Бенефорте. Двамата му гости се наведоха по-близо. Той взе щипка сол и я посипа в чашата без конец. Нищо не се случи. Взе втора, по-щедра щипка, и я пусна в отровеното вино. Солта припламна, зрънцата й заискриха в оранжево, после в чашата лумна син пламък като от запалено бренди и горя цяла минута. Майстор Бенефорте бавно разбърка сместта с пипетата. Съдържанието беше станало прозирно и рубиненочервено като в другата чаша. Той взе обозначената с конец чаша и каза:
	— Сега… — Погледът му падна върху Тесео, който изписка също като плъха и отстъпи уплашено. — Ха. Недостойно момче — презрително констатира майстор Бенефорте. Погледна към Фиамета и странна, вдъхновена усмивка цъфна на лицето му. — Фиамета. Изпий това.
	Месер Куистели ахна и затаи дъх, а капитанът стисна потресен юмруци, но Фиамета им се усмихна гордо и самоуверено, после взе чашата от ръката на баща си, вдигна я и я пресуши на един дъх. Капитан Окс се напрегна, когато лицето й се изкриви в гримаса, и дори в очите на майстор Бенефорте за миг проблесна лека тревога, но тя вдигна успокоително ръка.
	— Не стига, че е кисело, ами е и солено. — Прокара език по зъбите си и потисна надигащата се в стомаха й оригня. — Не става за закуска.
	Майстор Бенефорте метна тържествуваща усмивка към дукския стюард.
	— Дали работи? Очевидно да. Което можете спокойно да докладвате и на своя господар.
	Месер Куистели плесна с ръце и възкликна:
	— Възхитително! — Все пак очите му току се местеха неуверено към Фиамета.
	Макар и със съжаление, Фиамета се отказа от изкусителното хрумване да се хване за корема, да се свлече на земята и да запищи. Колкото и прекрасна да беше идеята, чувството за хумор на майстор Бенефорте не включваше шегите за негова сметка, нито принципната му почит към отмъщението се простираше върху справедливото възмездие за обиди, нанесени от самия него. „Голяма загуба на време и усилия е да обучаваш една дъщеря…“ Фиамета въздъхна.
	Месер Куистели докосна изящната златна статуетка.
	— И колко дълго ще издържи?
	— Самата солница — вечно, защото такава е нетленната природа на златото. Колкото до заклинанието за пречистване — може би двайсетина години, стига статуетка да не се повреди и да не се използва без нужда. Молитвата за задействане ще бъде гравирана на дъното, защото имам всички основания да вярвам, че творбата ми ще ме надживее.
	Месер Куистели вдигна впечатлено вежди.
	— Толкова дълго!
	— Аз не се скъпя в работата си — отвърна майстор Бенефорте.
	Схванал намека, месер Куистели отброи месечната дукска издръжка върху тезгяха и Фиамета отново беше изпратена да заключи както солницата, така и кесията в тежката ракла.
	Когато се върна, месер Куистели си беше тръгнал, но капитан Окс още приказваше с баща й, както правеше често.
	— Хайде, Ури, ела да идем на двора — тъкмо казваше майстор Бенефорте, — да ти покажа твоя юначен близнак преди да съм го облякъл в глинената му туника. Онзи ден приключих с восъчната отливка. А глината втасва от месеци.
	— Вече е готов? Нямах представа, че сте напреднали толкова много — каза капитан Окс. — Това означава ли, че ще поканите дука да инспектира този свой най-нов войник?
	Майстор Бенефорте се усмихна горчиво и вдигна пръст пред устните си.
	— Дори и на теб нямаше да кажа, но искам да проверя някои последни детайли. Смятам да го отлея тайно и да изненадам дука, като му покажа готовата бронзова статуя. Пък да видим тогава дали враговете ми ще имат куража да се подиграват с усърдието ми!
	— Все това повтаряте — със съмнение каза Ури. — Но пък по-добре е да обещаеш по-малко и да направиш повече, отколкото обратното.
	— Да бе.
	Майстор Бенефорте поведе младия мъж към вътрешния двор. Плочите, с които беше настлан, още тънеха в утринна сянка, макар че една светла линия пълзеше почти видимо надолу по стената с издигането на слънцето. Фиамета ги последва тихичко, иначе току-виж баща й я забелязал, а това със сигурност би й спечелило някоя нежелана домакинска работа, така че да не ги чува какво си говорят.
	Под брезентено покривало имаше статуя, висока един и половина човешки ръст, малко зловеща в здрача на утрото. Майстор Бенефорте се качи на едно столче и внимателно свали покривалото. Най-напред се показа силна мъжка ръка, вдигната високо и стиснала отрязана глава е коса от гърчещи се змии — лицето й бе застинало в предсмъртна гримаса. После се появи спокойно, юначно лице под крилат шлем, а след него и останалата част от голата снага на статуята. В дясната си ръка героят стискаше меч със закривено острие. Стегнатите мускули сякаш държаха тялото нащрек, натегнато като пружина, размахало триумфално страховития си трофей. Статуята беше направена изцяло от златистокафяв восък, от който се излъчваше слабо ухание на мед.
	— Това — най-после се сети да издиша Ури и пристъпи напред, — това наистина е вълшебно, майстор Просперо! Изглежда съвсем като жив. Дори и гипсовият модел не беше толкова хубав!
	Майстор Бенефорте се усмихна доволно.
	— Никакво вълшебство няма в него, момче. Само изкуство и нищо повече. Когато го отлея, ще прослави името ми во веки веков. Просперо Бенефорте, майстор скулптор. А онези невежи глупаци, които ме наричат прост златар и калайджия, ще бъдат освиркани и посрамени в деня, в който го изложа на площада. „Дукският бижутер“, ха!
	Ури се взираше омагьосан във восъчното лице на героя.
	— Наистина ли изглеждам така? Опасявам се, че сте били твърде благосклонен, майстор Бенефорте.
	Майстор Бенефорте сви рамене.
	— Лицето е идеализирано. Персей е бил грък, а не швейцарец, нито пък лицето му е било надупчено като сирене. Но виж, тялото ти нямаше равно като модел. Стегнато, силно, но без излишните буци, като при някои мъже.
	Ури потръпна демонстративно.
	— Че е великолепен, великолепен е, но втори път няма да ме уговорите да ви позирам през зимата, докато вие си седите, увит в кожи.
	— Мангалът гореше постоянно. Мислех, че вие, планинските кози, не усещате студа.
	— Когато се движим, да. У нас през зимата има доста работа. Не толкова студът, колкото това, че трябваше да стоя неподвижно и усукан като въже, ми взе здравето. След като приключихме, цял месец ме боля главата.
	Майстор Бенефорте махна пренебрежително с ръка.
	— Струваше си. А сега, така и така си тук, искам да си събуеш десния ботуш. Малко ме притеснява стъпалото на статуята. При отливането ще се наложи да сваля метала с цели пет аршина надолу. Главите ще се получат страхотно, защото огънят се движи нагоре. Но той все пак е Персей, нали така, а не Ахил.
	Швейцарският капитан послушно свали ботуша си и размърда пръсти под зоркия поглед на скулптора. Майстор Бенефорте помълча, после изгрухтя удовлетворено.
	— Е, ще мога да оправя липсващото, ако се наложи.
	— Направо се виждат вените по тялото на този приятел — рече Ури. — Почти съм изненадан, че не сте включил забелените кожички около ноктите ми и мазолите, толкова истински изглежда. И бронзов ли ще изглежда толкова добре, след като махнете глината? Плътта е толкова нежна. — Той заподскача, за да нахлузи ботуша си.
	— Ха! Колкото до това, мога да ти го демонстрирам веднага. Тази сутрин отляхме една джунджурийка от злато — ще разчупя глината пред очите ти и сам ще прецениш дали забелените кожички около ноктите на моята статуя ще оцелеят, или не.
	— О, папа — прекъсна го тревожно Фиамета, — може ли аз да го извадя? Дотук всичко свърших сама. — А и той със сигурност щеше да усети новоизкованото заклинание, ако се заемеше лично, при това толкова скоро след влагането му.
	— Ти какво, още ли се мотаеш тук? Нямаш ли си друга работа? Или ти се е прищяло още веднъж да видиш гол мъж? — Майстор Бенефорте вирна брадичка към восъчния Персей.
	— Нали ще го слагаш на градския площад, папа? Всички девойки ще го видят — защити се Фиамета. Дали не я беше забелязал да наднича, докато Ури му позираше?
	Живият Персей, Ури, изглежда, се притесни от тази явно нова за него мисъл. Отново погледна статуята, сякаш обмисляше дали да не помоли за бронзова препаска.
	— Е — майстор Бенефорте се изкиска гръмогласно на смущението й, — ти си едно смело и добро момиче, Фиамета, и заслужаваш някаква награда, задето закуси с киселото вино и затвори устата на онзи неверник Куистели. Ела. — Той поведе и двамата към предната работилница. — Ще видиш, капитане. Процесът е толкова лесен, че и дете може да се справи.
	— Вече не съм дете, папа — вметна Фиамета.
	Той се усмихна невъзмутимо.
	— Така изглежда.
	Глинената буца лежеше на тезгяха, където я беше оставила. Фиамета взе най-тънките длета от лавицата на стената, подържа за миг топката в ръце и отправи една безмълвна молитва. Недоловимото жужене на заклинанието нарасна до безшумно мъркане. Баща й и капитанът наблюдаваха внимателно действията й. Тя удари леко с длетото и глината се разпука. В недрата й проблесна злато.
	— Ах! Това е пръстен! — възкликна Ури и се наведе по-близо. Фиамета му се усмихна.
	— Малка лъвска маска — продължи заинтригувано капитанът, докато пръстите й се трудеха с иглата, изчегъртвайки последните остатъци от глината. — О! Вижте само миниатюрните зъбчета! Как реве само! — Той се засмя.
	— Зъбите са предназначени да държат рубин — обясни Фиамета.
	— Гранат — поправи я майстор Бенефорте.
	— Рубинът ще стои по-добре.
	— И ще струва по-скъпо.
	— Според мен ще изглежда добре на пръста на някой благородник — каза Ури. — Можете да си върнете парите за рубина.
	— Този пръстен е за мен — каза Фиамета.
	— Така ли? Но големината му е като за мъж, девойко.
	— Това е пръстен за палец — обясни Фиамета.
	— Модел, който ми струва два пъти повече злато, отколкото за обикновен пръстен — вметна майстор Бенефорте. — Следващия път ще внимавам повече какво обещавам.
	— Вълшебен ли е пръстенът, мадонна?
	Майстор Бенефорте поглади брадата си и отговори вместо Фиамета:
	— Не.
	Фиамета вдигна очи към него изпод защитния вал на ресниците си. Той нито се усмихна, нито се навъси, но тя долавяше скрита бдителност под маската на невъзмутимото му поведение. Завъртя се рязко, пусна пръстена в шепата на капитана и затаи дъх.
	Той го обърна и погали с пръст миниатюрните вълни на лъвската грива. Не понечи да си го сложи. После в очите му се появи озадачение.
	— Знаете ли, майстор Бенефорте, вие често и горко се оплаквате от мързела и несръчността на работниците си. Току-що ми хрумна нещо — какво ще кажете, ако пиша на брат си Тур в Брюинвалд? Той е само на седемнайсет, но е работил какво ли не в тамошните мини и ковачници, още от дете. Много е схватлив, а и напоследък помага на майстор Кунц при пещта. Не е като да ви натрапя някой млад и неопитен чирак. Той вече знае доста за металите, особено за медта. А и сега трябва да е много по-едър и силен, отколкото когато го видях за последен път. Точно той ви трябва за вашия велик Персей.
	— Често ли пишеш на брат си? — попита майстор Бенефорте, загледан как швейцарецът върти пръстена в ръката си.
	— Не… небеса! Не съм се прибирал у дома от четири години. Миньорският живот е труден и кратък. И досега ме втриса, като си спомня за тесните тъмни тунели. Вече два пъти предлагах на Тур да му намеря работа в личната гвардия на дука, но той казва, че не искал да става войник. А според мен просто не си знае интереса. Но ако прославените воискари на дука не могат да го примамят от онази дупка в земята, може би вашето прославено изкуство ще успее. — Ръката му отново се сви около пръстена, после той го върна на Фиамета и потри разсеяно дланта си.
	— Работил е с топена мед значи? — каза майстор Бенефорте. — Ами. Да. Пиши му. Пък ще видим какво ще стане.
	Капитанът се усмихна.
	— Още сега ще го направя. — Поклони се на Фиамета, пожела приятен ден на майстор Бенефорте и побърза да си тръгне.
	Фиамета седна на столчето с пръстена в ръка и разочаровано въздъхна.
	— Прав си, папа. Безсмислено е. Просто не мога да правя магии и това е.
	— Така ли мислиш? — кротко попита майстор Бенефорте.
	— Заклинанието не проработи! Вложих душата и сърцето си в него и нищо не се случи! Той дори не си сложи пръстена. — Вдигна очи, осъзнала, че току-що е издала тайната си, но майстор Бенефорте изглеждаше по-скоро замислен, отколкото ядосан. — Не е като да не съм ти се подчинила, папа. Ти не ми забрани да влагам магия в пръстена.
	— Не си ме питала — кратко отговори той. — Много добре знаеш, че никога не съм те окуражавал. Металната магия е твърде опасна за жена. Или поне аз така съм смятал винаги. Сега започвам да се чудя дали няма да е още по-опасно, ако те оставя необучена.
	— Много внимавах да използвам само светени заклинания в пръстена, папа!
	— Да, знам… да не мислиш, че си невидима, Фиамета? — добави той, като видя притеснения й поглед. — Аз съм майстор, дете. Дори и друг майстор не би могъл да използва книгите и инструментите ми, без да разбера.
	— Но моята магия се провали.
	Майсторът взе пръстена и го завъртя на светлината.
	— Би трябвало да те напляскам заради хитринките ти… — Той разгъна смачканата престилка в края на тезгяха, огледа съдържанието й и стисна устни. — Използвала си заклинанието за истинска любов на Майстора от Клуни, нали?
	Тя кимна обезсърчено.
	— Това заклинание не създава истинска любов, дете. Би било терминологично противоречие, защото предизвиканите чрез магия чувства не са истински. То само разкрива истинската любов.
	— О!
	— Пръстенът ти може и да е проработил, макар че магията на Майстора от Клуни не е упражнение за чираци. Поне едно разкри със сигурност — че красивият, макар и белязан от шарка капитан Окс не е истинската ти любов.
	— Но… аз го харесвам. Той е мил и е истински кавалер, а не грубиян като повечето войници.
	— Той просто е първият мъж, когото си видяла, или поне забелязала. А определено си го видяла целия.
	— Е, вината за това едва ли е моя — нацупи се тя.
	— Всичко е заради онези твои кикотещи се приятелки, които ти внушават това неподобаващо безсрамие.
	— След няколко седмици ставам на шестнайсет, папа. Знаеш, че приятелката ми Мадалена се сгоди миналия месец. Вече й шият сватбената рокля. А и новината от тази сутрин — Джулия, дъщерята на дука е само на дванайсет!
	— Нейното е въпрос на политика — каза майстор Бенефорте. — И при това не мирише на рози. А ти гледай да си държиш езика за това или ще знам откъде е тръгнал слухът. Лорд Феранте от Лозимо е на цели трийсет и пет години и му се носи съмнителна слава. Втората му жена не беше навършила още шестнайсет — точно колкото теб, между другото, — когато умря при раждане преди няма и два месеца. Едва ли съдбата й би ти се сторила толкова привлекателна.
	— Не, естествено! И все пак… изведнъж всичко живо тръгва да се жени. Освен мен. Всички свестни мъже ще се окажат заети, а ти ще ме вардиш, докато стана стара и дебела, само за да съм ти подръка за заклинанията. „Дай малко кръв в тази купа от зелено дърво, скъпа, само капка“ — докато накрая не се скапя. Кръв от девица. Коса от девица. Плюнка от девица. Пикня от девица. Понякога се чувствам като някаква магическа дойна крава.
	— Метафората ти е доста объркана, мила.
	— Знаеш за какво ти говоря! А после ще ме сгодиш за някой стар петел с кльощави крака и глава плешива като яйце.
	Майстор Бенефорте потисна усмивката си.
	— Е, животът на богатите вдовици не е чак толкова лош.
	— Ха! Не е смешно, папа. — Тя млъкна, после продължи по-сърдито: — Освен ако вече не си опитал, но никой не е пожелал да ме вземе, защото кожата ми е прекалено тъмна. Или защото зестрата ми никаква я няма.
	— Никой не ще обвини моята дъщеря, че няма зестра — сопна й се той, достатъчно засегнат, за да зареже отвратителната си веселяшка физиономия. Миг по-късно се овладя и добави: — Зарий пламтящата си душа с търпение, Фиамета, докато не отлея своя велик Персей и дукът не ме възнагради така, както заслужавам. И не беден войник ще ти купя за съпруг, дъще. Дрънкащите челюсти на приятелките ти ще замръзнат — като никога — и ще увиснат от завист пред сватбената процесия на щерката на Просперо Бенефорте! — Той й върна пръстена. — Така че запази тази златна дрънкулка да ти напомня, че трябва да разчиташ повече на баща си, отколкото на собственото си невежество. Този малък лъв тепърва ще реве на сватбата ти.
	„Изпих отровното ти вино. Колко още доверие ще искаш от мен?“ Фиамета скри пръстена в един дълбок джоб на роклята си и отиде да вземе метла, за да изчисти глината от тезгяха.

>	2.

	Снегът хрущеше под ботушите на Тур Окс, докато той се катереше от малкото селце Брюинвалд в долината към бараката при входа на мината. Изрита разсеяно една сиво-бяла пряспа край пътеката и тя се разлетя на тъжни буци — не фината студена пудра отпреди няколко седмици, нито кишата на все още ненастъпилата пролет. На кишата би се зарадвал, както и на всеки намек за предстоящо затопляне. Оловносивото утро обаче обещаваше поредния оловносив ден на една зима, която сякаш не смяташе да си ходи. Не че той щеше да види много от въпросната дневна светлина. Намести кирката на рамото си и пъхна свободната си ръка под мишницата в безуспешен опит да я стопли.
	Някой извика предупредително от високото, той вдигна поглед и побърза да отскочи встрани, като се прикри предвидливо зад едно дърво. Дървена шейна, управлявана от седнало върху натъпкан с руда кожен чувал момче, което надаваше бойни викове като татарски конник, профуча покрай Тур, последвана от още една в състезание, чийто финал беше чак в долината. На финала можеше да има и счупени кости, ако момчетата не заоряха с крака при следващия завой. Все пак успяха някак да завият, скриха се от погледа му и Тур се ухили. Допреди няколко години прекарването на рудата с шейни до потока в долината беше сред предпочитаните му зимни задължения, но после бе пораснал до сегашните си размери и всички изведнъж бяха решили, че му се полагат най-тежките задачи.
	Стигна до дървената барака, приютяваща подемния механизъм и вентилационните мехове, и с облекчение се скри от студения утринен вятър, който бръснеше скалистия пущинак наоколо. Майсторът го беше изпреварил и вече отмерваше дневната порция масло в лампите им. Колегата на Тур, Хензи, отблокираше подемния скрипец и проверяваше зъбците и колелета на механизма. Може би догодина щяха да имат достатъчно печалба, за да разширят машината и да купят впряг коне или волове, които да въртят водещия мост. Междувременно рудата трябваше да бъде издигана на повърхността, така че двама едри мъже крачеха върху едно колело, което се въртеше под напрегнатите им нозе. Тежка работа, но поне виждаха дневния светлик.
	— Добро утро, майстор Ентелбух — поздрави любезно Тур старшия майстор с надеждата, че днес ще го разпределят на колелото. Но майстор Ентелбух изгрухтя нещо, без да вдига глава, и му подаде лампа. Влезе копачът Фарел, тропна да изчисти снега от ботушите си и също получи заредена с масло лампа, както и кошниците и дървените тарги.
	— Майстор Ентелбух, свещеникът идва ли вече да кади срещу нашествието на гномовете? — разтревожено попита Фарел.
	— Не — кратко отговори майстор Ентелбух.
	— Станали са много нахални там долу. Вчера събориха цели две лампи. А и оная скъсана верига на водната помпа — не ще да е било само ръжда.
	— Ръжда беше — сопна му се начумерено старшият. — Заради небрежната работа на онзи, който я е смазвал, най-вероятно. Колкото до лампите, за мен поне „гном“ е друга дума за „нескопосан“. Така че си завлечете задниците долу и изкопайте малко свястна руда, преди да сме измрели от глад. Вие двамата започнете на горния забой.
	Тур и Фарел натовариха интрументите си в голямата кофа на подемния механизъм и заслизаха по дървената стълба в недрата на мината.
	— В скапано настроение е днес — прошепна Фарел над Тур в облицованата с дъски шахта веднага щом се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват от бараката горе. — Обзалагам се, че просто му се свиди да плати за тамяна на свещеника.
	— По-скоро няма с какво — въздъхна Тур. Малкото жили, които все още се работеха, от година на година ставаха все по-бедни. Вече нямаше достатъчно обогатена по мокър начин руда, която да създава работа на топилнята на майстор Кунц повече от два пъти месечно. Иначе Тур и сега щеше да е долу и да помага при огнището, да почиства изстиналите пещи, да подклажда ревящите огньове и да гледа как майстор Кунц, като истински магьосник, превръща черните буци в чисти, искрящи течни метали. Ако работеше при майстор Кунц, щеше да е сгрят като препечена филийка. Може би трябваше да си пробва късмета при въглищарите, макар че при тези принудителни почивки на топилнята за въглищата също нямаше голямо търсене. Бергмайстерът заплашваше да затвори мината, ако печалбата й не се подобри. Именно призракът на оскъдицата правел старшия толкова раздразнителен и начумерен, или така поне твърдеше чичото на Тур. Колкото до Тур, е… той просто трябваше да си отваря очите за гномове.
	Стигнаха до дъното на вертикалната шахта и Хензи свали инструментите им. Тур стегна качулката около главата си, така че скалният прах да не полепва по русата му коса и да не му влиза във врата. Безмълвието на камъка притисна ушите му, докато вървяха надолу по наклонения тунел под трептящата оранжева светлина на лампите. На някои мъже тишината им се струваше зловеща, но Тур винаги я бе намирал за доста успокояваща, търпелива и неизменна, издръжлива като майка. Не тишината, а шумът, внезапното пъшкане на разместващ се камък беше онова, което го ужасяваше.
	На четирийсетина стъпки навътре в планината пътят се разделяше на два закривени тунела, всеки следващ някогашна богата жила. Единият се спускаше стръмно надолу и Тур промърмори кратка благодарствена молитва, задето днес няма да влачи кошници с руда по него. Още тъмни дупки зееха в стените — изчерпани жили, изоставени и със свалени дървени подпори. Тръгнаха по един висок и сравнително равен ръкав, който свършваше с твърда, необработена скала.
	Фарел внимателно остави лампата си извън обсега на свърчащите отломки и вдигна кирката си.
	— Давай, момче.
	Тур си избра място, където обратният му замах нямате да удари Фарел, и двамата започнаха да разтрошават обезцветената част от скалата, която бележеше обедняващата рудна жила. След половин час работа и двамата бяха останали без дъх.
	— Онзи идиот Ентелбух още ли не е задвижил меховете? — каза Фарел и изтри потта от челото си.
	— Иди да викнеш — предложи Тур, взе лопатата и напълни половин кошница с изкопаната до този момент руда — Фарел можеше да я занесе, щом така и така щеше да ходи при подемника. Докато го чакаше да се върне, Тур чуваше далечните удари на метал в камък, долитащи от долния забой. Скалата беше твърда, рудата — малко и за последните три месеца бяха удължили тунела само с петнайсетина стъпки. Тур нагласи кожените наколенки, които му беше направила майка му, коленичи и атакува скалата близо до пода. Копа, докато не остана без дъх и тялото му не започна да протестира заради неудобната стойка. Изправи се и се подпря на кирката да си почине.
	Фарел още не се беше върнал. Тур се огледа, после пристъпи към скалната стена, допря разперените си пръсти към обезцветения участък и затвори очи. Бълбукането на мислите му избледня в несловесно безмълвие. Той беше камъкът. Усещаше рудната жила, като сухожилие, обтегнато през собственото му тяло. Изтъняваше десет стъпки навътре, където се стопяваше почти напълно… и все пак на още няколко стъпки по-навътре като удар с меч косо надолу имаше богата жила, естествена мед, кипреща се като ярка замръзнала река, зовяща светлината, която би могла да отрази…
	— Металът ме вика — прошепна Тур. — Мога да го усетя. Мога.
	Но кой би му повярвал? И откъде идваха тези видения? Или бяха дяволски сънища, лъжливи изкушения? Веднъж щавачът Струси беше крещял за някакви видения, повален от треска, после от носа му беше изпълзял дълъг червей и Струси умря. Видението на Тур туптеше с пулса на опасност, влудяващо неясна, стопяваща се в мига, в който празнотата в него се замъглеше от самия въпрос: „Какво?…“ Ръцете му се свиха в юмруци.
	Нещо потрепна в крайчеца на полезрението му — изгасваща лампа? Или Фарел се връщаше? Той отскочи изчервен от скалната стена. Но не се чуваше тропот на ботуши, а и лампата гореше спокойно.
	Там. Сянка в трепкащите сенки — един камък със странна форма помръдна. Тур стоеше застинал, едва смееше да диша.
	Камъкът се изправи. Беше чворесто кафяво джудже, високо около две стъпки, с нещо като миньорска кожена престилка на слабините. Изкиска се и подскочи. Черните му очички лъщяха на светлината на лампата като полирани скъпоценни камъни. Приближи се с подскоци до кошницата на Тур и се направи, че слага в нея парче руда.
	Тур внимаваше да не прави резки движения. През всичките си години в мините никога не беше виждал гном толкова ясно и от толкова близо, а само помръдване в крайчеца на окото, което сякаш изчезваше в стената, понечеше ли да се приближи. Джуджето се изкиска отново и кривна тясната си брадичка в гримаса на комично любопитство.
	— Добра среща, малко човече — прошепна омагьосан Тур, като се надяваше, че гласът му няма да го подплаши.
	— Добра среща, метални майсторе — отвърна с тънко гласче гномът, скочи в кошницата, погледна Тур над ръба й, после изскочи от нея — всичко това бе изпълнено с бързи, резки движения. Ръцете и краката му бяха тънки, пръстите — дълги, със стави като възлите на корен.
	— Никакъв майстор не съм — усмихна се Тур, седна на пода, за да не стърчи толкова заплашително, и бръкна в колана си за кожената манерка, която майка му беше напълнила с козе мляко преди зазоряване. Посегна внимателно към батото — широка дървена купа, в която изнасяха най-качествената руда — изтръска го с дъното нагоре от прахта и сипа в него малко мляко. Бутна го подканящо към малкото създание. — Можеш да го изпиеш. Ако искаш.
	То се изкиска отново и подскочи към батото. Не го вдигна, а наведе глава и започна да лочи млякото като котка, Заостреното му езиче се подаваше бързо-бързо от устата. Ярките му очи и за миг не се откъснаха от Тур. Млякото свърши за нула време. Гномът седна, оригна се тихо, но съвсем ясно, и изтри уста с опакото на ръката си.
	— Вкусно!
	— Майка ми ми го слага, в случай че ожаднея преди вечеря — без да се замисля, отвърна Тур, после се почувства глупаво. Би трябвало да се опита да улови съществото, а не да си приказва с него, нали така? Да го притисне, докато не му каже къде има злато или сребро, или нещо друго. Ала набръчканата му като изсушена ябълка физиономия го правеше да изглежда старо, а не зло или опасно.
	То се примъкна странично към Тур и той се напрегна. Много бавно едно студено възлесто пръстче се протегна и докосна Тур по китката. „Сега би трябвало да го сграбча.“ Но не можеше — не искаше — да помръдне. Гномът прекрачи нервно през нападалите камънаци и се отри в обезцветената скална жила. Тя прокапа, сякаш се топеше… „То си отива, ще се измъкне!“
	— Майстор гноме — изграчи отчаяно Тур, — кажи ми къде да си намеря съкровище?
	Гномът спря. Наполовина закритите му от клепачите очи се впериха право в Тур. Отговорът му приличаше повече на скрибуцащ напев, като претоварена дървена лебедка, издигаща тежък товар:
	— Въздух и огън, метални майсторе, въздух и огън. Ти си земя и вода. Иди при огъня. Ледената вода ще те угаси. Студената земя ще запуши извора ти. Студената земя е добра за гномите, но за металните майстори не е. Копачо, копачо, гробокопачо, иди при огъня и живей.
	После джуджето се стопи в жилата и след него остана само слабо хихикане. Гатанки. Задай на проклетия гном най-обикновен и ясен въпрос, и ще получиш в отговор гатанки. Трябваше да се досети. Ритъмът на речта му бе привнесъл двойно значение в думите. Гробокопач*. Достойният миньор, или нещастникът, копаещ педя по педя собствения си гроб? Тоест той, Тур? Потта му изсъхваше и студът се бе просмукал чак до костите му. Той се отпусна треперещ на колене. Гърдите го стягаха, а в ушите му тътнеше рев като в пещите на майстор Кунц, когато натискаха духалата. Пред очите му притъмняваше… не, просто пламъкът на лампата намаляваше, мъничък и слаб… но имаше достатъчно масло…
	[* Игра на думи — написано като една дума „gravedigger“ означава „гробокопач“, „гробар“, ако се изпише отделно — „grave digger“, означава „сериозен, важен копач“. — Бел.пр.]
	Гласът на Фарел изкънтя болезнено в ушите му:
	— Мама му стара, тук направо смърди! — А после: — Хей, момче, хей…
	Силни пръсти стиснаха Тур над лакътя и грубо го изправиха. Младежът се олюля. Фарел изпсува, прехвърли ръката на Тур през раменете си и го поведе през тунела.
	— Лош въздух — рече Фарел. — Вентилационните мехове работят нормално. Сигурно има запушване някъде по тръбата. По дяволите! Може би гномовете са го направили.
	— Видях гном — каза Тур. Сърцето му още се блъскаше тежко в гърдите, но зрението му започваше да се прояснява.
	— Дано си му метнал някой камък! — рече Фарел.
	— Дадох му да пие мляко. Изглежда, му хареса.
	— Ти си идиот бе! За Бога! Опитваме се да се отървем от тая напаст, а не да ги каним на закуска! Нахрани го веднъж и ще ти се довлече с всичките си братчета. Нищо чудно, че са плъзнали така!
	— За пръв път виждам гном. Стори ми се приятен.
	— Пфу! — Фарел поклати глава. — От лошия въздух ще да е. Лош въздух — лоши видения.
	Стигнаха до разклонението на тунела. Тук въздухът беше достатъчно свеж. Фарел остави Тур да седне до дървената тръба, която довеждаше напомпвания въздух до по-долните нива на мината.
	— Стой тук, докато доведа майстор Ентелбух. По-добре ли си?
	Тур кимна. Фарел забърза по тунела. Тур го чуваше как крещи нагоре по подемната шахта, надвиквайки скърцането и стоновете на дървената машинария. Още му беше студено, затова обви ръце около тялото си и придърпа дългите си крака към гърдите. Фарел беше взел лампата. Тъмнината настъпи.
	След известно време Фарел се върна с майстор Ентелбух, който вдигна лампата си пред лицето на Тур и го огледа притеснено. Разпита го как се чувства, после тръгна по тунела заедно с Фарел, като почукваше с една пръчка тръбата. По-късно Фарел се върна, понесъл изоставените инструменти и лампата на Тур.
	— Паднали са камъни и са премазали тръбата. Майстор Ентелбух каза, че днес повече няма да се работи в горния тунел. Като се почувстваш по-добре, иди при другите в долния забой. И в началото само да влачиш кошниците, чу ли?
	Тур кимна и се изправи. Фарел запали лампата му с пламъчето на своята. „Въздух и огън — помисли си Тур. — Живот.“ Вече не се чувстваше толкова слаб, затова тръгна към долния тунел да потърси другия работен екип. Крачеше предпазливо по стръмната пътека, така че да не разлее маслото в лампата, и още по-предпазливо заслиза по стълбата във вертикалната шахта, която се спускаше още трийсет стъпки надолу. Този най-долен тунел следваше извиваща се като тирбушон жила, която ту се спускаше надолу, ту пак се изкачваше нагоре. В края му завари четирима мъже, които копаеха на смени в твърдата скална стена, а почивките използваха, за да сортират отломките. Поздравиха го със сърдечност, която варираше от обичайното добро настроение на Никлаус до меланхоличното изсумтяване на Бирс.
	Тур напълни една кошница с богати на руда отломки, метна я на рамо и я понесе нагоре и после надолу по тунела към шахтата. Изсипа я в една кожена кофа, качи се по стълбата, преметнал кошницата през ръката си, завъртя лебедката и изтегли кофата, изсипа рудата обратно в кошницата, занесе я до горната подемна шахта, там прехвърли съдържанието й в голямата дървена кофа и извика на Хензи, който изтегли товара нагоре. После Тур се върна за следващия товар и за последващия, и за по-следващия, докато не им изгуби бройката. Беше изтощен от усилието и глада, когато Хензи най-после спусна кофа с хляб, сирене, бира и ечемичена отвара — мъжете в долния забой посрещнаха храната с много по-голямо въодушевление, отколкото бяха посрещнали Тур.
	След почивката за обяд Фарел слезе при тях и каза:
	— С майстор Ентелбух изрязахме повредения участък от тръбата и той отиде да вземе ново парче, с което да го замести.
	Приеха Фарел в работния екип с обичайното одобрително мърморене. Тур взе чук и кирка и се захвана с най-твърдия участък от скалната стена; камъкът звънтеше и парчета хвърчаха под ударите на инструментите му, докато ръцете, гърбът и вратът му не изтръпнаха от болка. Миризмата на мината сякаш изпълваше главата му — студена, суха прах, метал, горящо вонливо масло (защото маслото не беше от най-добрите), потни вълнени дрехи, сиреняво-лученият дъх на мъжете.
	Когато най-сетне разтрошиха достатъчно руда, за да напълнят голяма кошница, Тур и Фарел я вдигнаха заедно. Бяха на половината път до стълбата, когато оранжевото пламъче на лампата освети малка чвореста фигурка, прокрадваща се покрай стената на тунела.
	— Хей, напаст дребна! — извика Фарел. — Изчезвай! — После пусна своята половина от кошницата, грабна кирката си и я метна с всичка сила по гнома. Фигурката се стопи с тъничък писък в стената.
	— Ха! Май му взех страха — каза Фарел и отиде да си прибере кирката, която се беше заклещила в скалата.
	— Ще ми се да не го беше правил — каза Тур и, ще не ще, пусна и своята половина от кошницата на пода. Закрепи лампата отгоре й. — Те са мирни създания. Не знам да са направили някаква беля, а все тях винят, ако нещо се обърка.
	— Не са направили беля друг път — изръмжа Фарел и дръпна кирката, която се беше заклещила здраво. Дръпна отново, после запъна крак в стената и затегли с всичка сила. Кирката се освободи рязко, откъсвайки голямо парче от стената, а Фарел падна назад и си цапна главата на една от дървените подпори. — Нямало беля значи! — изписка той, като разтриваше тила си. — На това как му викаш?
	От дупката в стената на тунела тръгваше дълга пукнатина и с всеки миг ставаше някак по-тъмна. После започна да се процежда вода.
	— Олеле! — задавено прошепна Фарел.
	Планината простена — дълбока вибрация, която Тур долови не с ушите си, а някак с корема. Тънката струйка стана по-силна, после водата бликна и накрая изригна в мощен гейзер, който се удари с плясък в отсрещната стена. Откъм дъното на тунела се чу трясък, викове и писък на агония.
	— Покривът поддава! — изврещя Фарел, гласът му бе изтънял от ужас. — Спасявай се! — Хвърли кирката и хукна към горния край на тунела. Тур го последва ужасен, вдигнал ръце, за да предпази главата си от сблъсък с някоя подпорна греда в тъмното.
	При стълбата, която откриха с опипване в мрака, двамата поспряха за миг.
	— Друго май не е паднало — каза Тур.
	— Засега — рече Фарел. Ръката му се появи отникъде, опипвайки за Тур. Той я сграбчи; беше хлъзгава от студената пот.
	— Някой от мъжете долу пострада — каза Тур.
	— Аз ще изтичам при майстор Ентелбух и ще доведа помощ… — Фарел преглътна. — Ти се върни и виж какво е станало.
	— Добре.
	Тур се обърна и пипнешком тръгна обратно. Усещаше цялата огромна тежест на планината. Дебелите подпорни греди щяха да се скършат като съчки, ако пластовете се размърдаха още малко. „Студената земя ще запуши извора ти, гробокопачо…“ Вече не чуваше викове напред, само змийския съсък на водата.
	Скоро видя килнатата кошница с руда и горящата отгоре й лампа. Водата, извираща от стената, се изливаше надолу по тунела. Тур взе лампата и бавно тръгна по хлъзгавия разкалян под. Близо до дъното на вкопаната извивка на жилата водата се беше размътила. Простираше се от краката на Тур чак до мястото, където снижаващият се покрив на тунела се съединяваше с повърхността й. Нищо чудно, че не чуваше викове. Мъжете в забоя бяха откъснати във въздушен джоб и водната запушалка заглушаваше виковете им. А лукавата вода се просмукваше през всички пукнатинки, които намереше, и смаляваше въздушния джоб все повече и повече…
	Мокра глава изскочи над мътната трептяща повърхност, плю и загълта въздух на огромни, свирещи глътки. Втора глава изскочи до първата. Тур се пресегна и помогна на мъжете да излязат от водата; вторият бе впил пръсти в краката на първия.
	Вторият мъж имаше рана на челото. Кръвта се смесваше със стичащата се вода и създаваше впечатление за огромен кръвоизлив. Очите на първия мъж бяха ококорени от ужас.
	— Другите идват ли? — попита Тур.
	— Не знам — задъхано каза Мат, първият, който излезе от водата. — Мисля, че Никлаус го затисна свличане.
	— И Брис е останал с него? — Храбрият Брис. По-храбър от Тур, това поне беше сигурно. Ако преди шест години бащата на Тур беше имал толкова храбър колега, можеще и до днес да е жив.
	Мат поклати глава.
	— Мислех, че идва с нас. Него обаче го е страх от водата. Някаква вещица му предсказала, че ще умре от удавяне. Оттогава пие бира вместо вода.
	Покачващата се вода заплиска около ходилата на Тур и той отстъпи назад. Всички се взираха напрегнато, но повече глави не изскочиха на повърхността. Раненият се олюля замаяно.
	— По-добре го изведи преди да се е наложило да го носим — отбеляза Тур. — Помощта сигурно вече идва. Аз ще… поостана тук. Кажете им горе да не спират вентилационните помпи. Може би това ще задържи водата.
	Мат кимна, подхвана ранения и бавно тръгна нагоре по тунела. Тур стоеше и гледаше как тъмната вода се покачва. Колкото повече чакаха, толкова по-лошо щеше да става, по-дълбоко и по-трудно. „Ледената вода ще те угаси.“ Все така никакъв знак от оцелелите долу. Водата отново облиза краката на Тур и той отново отстъпи назад. Тъничък стон на страх и смут се надигна в гърлото му, хлип като на гнома, когото Ферал беше уплашил, и той го потисна с мъка. Остави лампата на пода на няколко стъпки навътре в тунела и нагази във вира.
	Остана без дъх, когато ледената вода нахлу в ботушите му и покри слабините му, но продължи напред, докато подът не изчезна под краката му. Пое си дълбоко въздух, задържа го, обърна се и започна да се изтласква по протежение на наводнения таван на тунела. Надолу, надолу… усещаше как налягането расте в ушите му, дори и след като заглъхнаха безчувствени. После нагоре, благодаря ти, Боже! Оттук нататък тунелът само се изкачваше. Той се заизтласква по-бързо. Но ако в другия край нямаше въздушен джоб, той…
	Ръката му плясна и хлътна в нищожното съпротивление на въздуха, после изскочи и главата му. Той загълта също както преди малко бе гълтал Мат. Имаше слаба светлина — нечия лампа все още гореше. Краката му стъпиха на твърда земя и той изгази до суха скала. Трепереше, настръхнал от студ, а пръстите му се бяха превърнали в разкривени безчувствени пръчки.
	Бирс стоеше до ръба на водата и хлипаше. В сенките на пода близо до стената се гърчеше някаква фигура — явно Никлаус — и го ругаеше. Ругатните спряха за миг.
	— Тур? Ти ли си?
	Тур коленичи до Никлаус и го опипа за рани. Ръбът на надвиснал скален пласт притискаше крака на Никлаус към пода. Костта беше раздробена, плътта бе кашеста и подута. Плочата беше толкова голяма, по дяволите! Тур грабна една захвърлена наблизо кирка, промуши края й отдолу и натисна. Плочата едва-едва се помести.
	— Бирс, помогни ми! — извика настоятелно Тур, но Бирс продължи да хлипа, сякаш нито чуваше, нито виждаше, така изгубен в собствената си въображаема неволя, че не забелязваше реалната на няколко крачки зад себе си. Тур отиде при него и го разтърси за раменете, отначало лекичко, а после доста силно. — Стегни се, глупако!
	Бирс не спря да плаче, но все пак се размърда. С помощта на кирката, една лопата и лост, както и на камъни, които набутваха под плочата, за да удържат всеки спечелен с мъка и пъхтене рунд, двамата най-после я повдигнаха достатъчно. Никлаус изкрещя, когато кръвта нахлу обратно в крака му, но все пак успя да го издърпа и да се претърколи настрана.
	— Водата продължава да се покачва — каза Тур.
	— Беше предсказано! — захленчи Бирс.
	Ръцете на Тур се свиха в юмруци и той се наведе над мъжа.
	— Вещицата е била права. Наистина ти е писано да се удавиш. Аз лично ще ти държа главата под водата, ако не ми помогнеш!
	— Добре му го каза, Тур — простена Никлаус.
	Бирс се сви и захленчи по-тихо.
	— Хвани Никлаус за другата ръка. Трябва само да задържите въздуха си и да се избутвате покрай стената.
	Другите двама се справиха с лекота.
	Довлякоха Никлаус до водата и зацапаха напред. Тур се оттласна с крака и се гмурна. Бирс изпищя паникьосано и отстъпи назад.
	Безнадежден случай. Като влачеше Никлаус, който запази достатъчно самообладание поне да опипва стената със свободната си ръка и да помага в изтласкването, Тур продължи напред. Този път водата изсмукваше по-бързо топлината от уморената му плът. Когато изскочиха на повърхността, Никлаус припадна.
	Но майстор Ентелбух и Фарел ги чакаха заедно с още двама мъже. Тримата работници бързо сложиха Никлаус върху едно одеяло и го понесоха към шахтата.
	— Някой остана ли? — попита майстор Ентелбух.
	— Бирс — изхриптя Тур.
	— Ранен ли е?
	— Не. Но се е смахнал — водата го изпълва с ужас заради някакво глупаво предсказание.
	— Можеш ли да го измъкнеш?
	— И сам може да се измъкне, стига да поиска.
	Вълнената, прикачваща се качулка, туниката и панталоните на Тур бяха подгизнали и висяха натежали от водата като мъртъв товар, теглещ тялото му надолу. Само отклоняваха вниманието му и Тур дръпна вбесен капещата качулка през главата си и тя тупна с тежък плясък на пода.
	Планината отново изпъшка. Дебелите подпорни греди запищяха като гайди, последва ги градушка от тихи припукващи звуци вътре в дървесината.
	— Ще поддаде — рече с изтънял глас майстор Ентелбух. — Трябва веднага да се махаме.
	Преглъщайки вътрешния си стон, Тур се обърна и нагази за трети път. Растящата безчувственост на крайниците му правеше студа почти поносим. Главата му туптеше и странна червена дантела затанцува под здраво стиснатите му клепачи преди да стигне до въздушния джоб. Когато този път изскочи над водата, сухият скален участък се беше свил до не повече от три стъпки. Бирс клечеше до стената и се молеше или по-скоро плачеше на глас:
	— Господи, Господи, Господи, Господи… — Хленчът му приличаше на овчо блеене.
	— Ела! — извика Тур. — Или ще останем погребани тук!
	— Ще се удавя! — изпищя Бирс.
	— Може и да се удавиш, но няма да е днес — тросна му се Тур и го удари с юмрук в челюстта. За негова изненада, Бирс се блъсна в стената и падна замаян, въпреки че го беше ударил само веднъж. За пръв път Тур удряше някого с новопридобитата си мъжка сила, а не в разгорещените момчешки боричкания отпреди година-две. И изглежда измести челюстта на Бирс. За момента обаче нищо не можеше да се направи по въпроса. Тур стисна главата на Бирс под мишница и го повлече в ледената вода.
	Макар и зашеметен, Бирс понечи да се отскубне. Тур го стисна по-здраво и се изтласка напред. Дробовете му горяха и пулсираха. Не издържа и издиша малко въздух. „Ледената вода ще те угаси…“, но не днес, не днес, не днес. „Господи, запази ме, та ако ще би за бесилото.“
	Накрая подаде глава на повърхността и жадно вдиша, но го чакаха нови проблеми. Беше тъмно като в рог. Майстор Ентелбух си беше отишъл. И беше взел лампата. Тур заопипва за стената и накрая я напипа. Краката му усетиха наклона на пода. Беше вдървен, превит като лък от студа, мускулите по краката и ръцете му бяха целите на възли, големи и твърди като орехи. Измъкна се от водата с товара си. Бирс се давеше и плюеше, следователно беше жив. Тур не посмя да го пусне в тъмното дори когато той се превъртя и повърна погълнатата вода в скута му. Младежът успя някак да се изправи и повлече Бирс нагоре по тунела.
	Стълбата в долната шахта се превърна в кошмарна бариера — той имаше чувството, че никога не ще смогне да изтика замаяния Бирс по нея. Ту го заплашваше, ту му даваше кураж:
	— Мърдай! Мърдай! Премести се ръцете! А сега краката!
	Собствените му пръсти бяха безчувствени и почти безполезни. А после откъм тунела под тях долетя почти ритмична поредица от пукот на разцепващ се камък и тътен на свличаща се скална маса. Ботушите на Бирс изчезнаха някъде, а само допреди миг бяха на длан от носа на Тур. „Паднал е“ — беше първата мисъл, прекосила паникьосаното му съзнание. После по главата му се посипаха ситни камъчета, изкъртени от бясно ритащите крака на Бирс, който се опитваше да излезе от шахтата. „Не, просто е дошъл на себе си.“ Тур също се закатери и след като се измъкна в горния тунел, хукна като подгонен заек.
	Присъедини виковете си към немощните крясъци на Бирс, когато най-сетне го настигна при подемната шахта. Сякаш минаха години преди голямата рудна кофа да се спусне. Тур натика Бирс в нея, а самият той пое по стълбата. На половината път едва не изгуби съзнание, но сивкавата светлина над главата му го притегляше като обещание за рая. Когато се измъкна, Хензи тъкмо изваждаше Бирс от кофата. Младежът застана прав, ръцете му бяха отпуснати безсилно, дробовете му помпаха въздух като мехове.
	— Не донесе ли поне част от инструментите? — тревожно попита майстор Ентелбух.
	Тур го зяпна като теле, втрещен. Бирс, току-що стъпил на крака, промърмори нещо нечленоразделно, но с определено враждебен тон, замахна с юмрук към Тур, не улучи и се пльосна на пода. През отворената врата на бараката се виждаше пролетната киша, съскаща косо под напора на вятъра.
	— Искам да си ида у дома — каза Тур.


	Затъпял от студа, той най-после се довлече до къщурката им. Майка му го огледа ужасено, свали замръзващите му дрехи, набута го в собственото си легло между два пухени юргана с горещи камъни при краката, напои го с гореща ечемичена отвара, подсладена с мед, и нито веднъж не попита защо не е изнесъл инструментите, нито дори къде е останала качулката му. Въпреки грижите й, минаха два часа преди да спре да трепери като болен от треска. Разказа й, в орязан и накъсан вариант, за случилото се през деня, но дори и така лицето й се изопваше все повече, а устните й бяха свити в тънка черта. Не го остави сам и за минутка, докато зъбите му не престанаха да тракат.
	След като гласът на сина й укрепна достатъчно, за да е сигурна, че няма да се разболее, тя отиде при лавицата над камината в другия край на стаята и се върна с лист хартия.
	— Вземи, Тур. Пристигна тази сутрин от брат ти Ури. Намерил ти е нещо, което ще ти хареса.
	Ури сигурно пак го убеждаваше да вземе в ръка наемническата пика. Червеният восъчен печат на писмото вече беше счупен от притеснената им майка, която посрещаше със зле прикрит ужас редките писма на по-големия си син, очаквайки новини за болест, възпалени рани, ампутация, изгубени на хазарт пари или злощастен годеж за някоя от курвите, които се мотаят около лагерите — все рискове на войнишкия живот.
	Не точно рисковете на войнишкото занятие отблъскваха Тур. Животът по принцип си беше един голям риск. А и той не би имал нищо против да кове мечове. Беше виждал мечове, направени от миланските оръжейници, от които му беше секнал дъхът. Но да вземеш после това произведение на изкуството и да го мушнеш в тялото на жив човек… не. Той въздъхна страдалчески и взе писмото.
	Странен гъдел плъзна по ръката му. Пръстите му се стоплиха. Докато четеше, умората му се стопи и той седна в постелята. Значи не било за войниклък. Погледът му се плъзна по-бързо по редовете… „…чирак на дукския златар и главен магьосник… чуден бронзов двойник за милорд дука… има нужда от силно и схватливо момче… възможност…“
	Тур погали хартията. Слънцето сигурно вече бе затоплило южните склонове на прохода към Монтефолия. А през лятото напичаше като в ковашка пещ. Той облиза устни и попита майка си:
	— Какво ще кажеш?
	Тя си пое дълбоко дъх.
	— Мисля, че трябва да идеш. Преди тази дяволска планина да е погълнала и теб, както погълна баща ти.
	— Ще останеш сама.
	— Чичо ти ще се грижи за мен. Предпочитам да знам, че си на безопасно място в Монтефолия, отколкото да те мисля всеки божи ден в онази трижди проклета мина. Ако Ури те искаше за войник, щеше да е друго. Знам колко мъчно ти беше, когато той замина да се глави наемник. Много често момчетата като се върнат, и то ако въобще се върнат, или са прекършени и болни, или са се променили, станали са едни такива жестоки и безчувствени. Но това…
	Тур завъртя писмото в ръцете си.
	— Главният магьосник дали знае, че нямам магическа дарба?
	Майка му сви устни.
	— Признавам, че точно това никак не ми харесва. Този майстор Бенефорте е флорентинец. Може да се занимава с черните изкуства и даже с по-лоши извращения, които са опасни и за момчетата, не само за девойките. Но пък работи за дука на Монтефолия, който по думите на Ури е почтен човек като за благородник.
	— Монтефолия. — Досега никога не беше забелязвал как самото име сякаш излъчва топлина.
	— Можеш да четеш и да пишеш на два езика, знаеш и малко латински. Докато се учеше при брат Гларус, той веднъж ми рече, че си можел да идеш в Падуа и да се изучиш за доктор. Често съм си го мечтала, но после баща ти се спомина и за всички ни стана по-трудно.
	— Никак не обичах латинския — разтревожено призна Тур, внезапно осъзнал, че може да има и по-лоша съдба от войнишката. Но майка му не каза нищо, а отиде да нагледа яхнията от грах, която къкреше на огъня, днес с повечко бекон по случай чудодейното избавление на Тур.
	Той се зарови между пухените юргани, притиснал писмото до гърдите си. Плътта му още беше студена като свинска мас, но от хартията сякаш се излъчваше топлина. „Гробокопачо, гробокопачо, иди при огъня…“ Засмя се, а после заглуши смеха си под завивките, когато майка му го погледна през рамо и се усмихна, макар да не знаеше какво го е развеселило. Монтефолия. „Господ и гномът са ми свидетели, мисля да го направя.“ Лежеше и гледаше как пламъците в огнището трептят като отражения по водна повърхност върху варосания таван между тъмните подпорни греди и си мечтаеше за жежко лято.

>	3.

	Икономката Руберта помогна на Фиамета да нахлузи тежката червена кадифена рокля през главата си и да я приглади надолу върху фустата от тънък лен. Фиамета прокара длани по гънките на широко скроената пола, така греховно разточителна откъм плат, и въздъхна с неподправено доволство. Роклята надхвърляше всичките й несмели надежди. Майстор Бенефорте я беше извадил, съвсем неочаквано, от една стара ракла, когато Фиамета се беше оплакала, че ще стане за смях, ако отиде на давания от дука банкет в семплата си сива вълнена рокля. Дрехата, която носеше в момента, някога бе принадлежала на майка й и двете с Руберта си бяха играли цяла седмица, докато я прекроят като за нея. Ако се съдеше по мерките, Фиамета вече беше висока почти колкото е била майка й, макар и по-слаба. Странно. Помнеше майка си като висока жена — висока, тъмна и топла.
	Фиамета протегна ръце и Руберта нахлузи ръкавите, после ги завърза за раменете на роклята и издърпа за контраст по малко от ръкавите на долната рокля през прорезите на лактите. Червените кадифени ръкави бяха избродирани със сребърен конец в тон със сребърната лента, обточваща сякаш безкрайния подгъв на полата.
	— Я стига си подскачала, момиче — оплака се Руберта, без да влага много чувство и прехапа съсредоточено долната си устна, докато връзваше фльонгите. Отстъпи крачка и огледа Фиамета хем критично, хем с гордост. — А сега — косата.
	— О, да, моля те. — Фиамета се чучна послушно на едно столче. Никакви момичешки бонета днес, нито обикновената плитка на гърба. Роклята вървеше с подходяща мрежичка за коса от сребърна нишка и перли, сякаш с магия опазени от белезите на времето. Руберта раздели косата й на две спретнати, пък макар и вълнисти половинки, нави ги на тила й и стегна мрежичката върху цялата тази маса, като остави навън само две черни къдрици, които пусна артистично пред ушите й. Фиамета се взираше алчно в малкото си огледалце и доволно въртеше глава насам-натам, за да накара къдричките да подскачат. — Благодаря ти, Руберта! — Прегърна икономката през кръста и я стисна силно. — Такава си ми умница!
	— О, пантофките ти! Още са в кухнята. Ще ида да ги донеса.
	Руберта изтича навън. Фиамета изпробва отражението си в огледалото от различни ъгли, после отново запрокарва длани по меката тъкан. Засмука долната си устна и подчинявайки се на внезапен импулс, стана и отиде при раклата до леглото си.
	Разбута ленените чаршафи и изрови едно плоско дъбово ковчеже. Вътре стоеше смъртната маска на майка й. Много хора пазеха за спомен смъртни маски от восък. Просперо Бенефорте беше излял образа на съпругата си от бронз, потъмнен от изкуството му до богат кафяв тон, близък до естествения цвят на покойната. Живите черни очи сега бяха затворени, като в сън, но сън странно тъжен, над меките извивки на носа и широката й уста. Фиамета вдигна маската на нивото на деколтето си и надникна над нея към огледалото, което държеше в изпънатата си напред ръка. Примижа, опитвайки се да слее маската и роклята в общ размазан образ. После свали маската под брадичката си и сравни двете лица. Колко от по-бледото беше на Просперо Бенефорте, и колко на тази изгубена жена? Носът на Фиамета определено не беше плосък, а и брадичката й бе по-рязко очертана от тази на тъмния образ, но иначе… „Коя съм аз? И чия съм? Къде ми е мястото, майко?“
	Стъпките на Руберта долетяха откъм галерията, както наричаха верандата, обикаляща от четири страни вътрешната фасада на къщата, и Фиамета побърза да прибере маската в ковчежето и да го заключи в раклата. Руберта й подаде лъснатите обувки през вратата.
	— Побързай. Татко ти те чака долу.
	Фиамета бързо нахлузи обувките, изскочи от стаята си и хукна по галерията на втория етаж. Вдигна полите си и заслиза по стълбите, после ги приглади и тръгна по-бавно и тържествено, както подобаваше на дамската й прическа. Тази рокля не беше рокля на робиня, нито дори обикновена слугинска рокля, а явно доказателство, че майка е била истинска християнка и съпруга на един велик творец. Фиамета вирна решително брадичка.
	Майстор Бенефорте стоеше в настланото с плочи преддверие и също изглеждаше великолепно. Носеше плащ от черно кадифе, който се поклащаше чак до коленете, и голяма шапка от същата материя, завита като тюрбан, а краят й се спускаше наперено на едното му рамо. Туниката му беше от меденокафяво кадифе, вталена и с висока яка, над която се показваше искрящобяла ивица лен, с разкроени поли до коленете и с черен клин. Въпреки сивото в косата си, майстор Бенефорте още се опъваше на дългите роби, предпочитани от възрастните мъже, макар че тъмните цветове, които беше избрал, целяха да покажат сила и зрялост. Топлият цвят на туниката изпъкваше още повече в съчетание със златната верига около врата му, която беше негово собствено дело и се явяваше като реклама на изкуството му.
	— А, ето те и теб най-после. — Той я огледа от главата до петите, очите му станаха странно унесени, промърмори едно „Ха!“ и разтърси глава, сякаш да проясни зрението си.
	— Добре ли изглеждам, папа? — попита стресната от реакцията му Фиамета.
	— Добре изглеждаш. Вземи. — И протегна ръка към нея.
	През дланта му беше преметнат сребърен колан с великолепна изработка. Фиамета го взе изненадана. Беше във формата на сребърна змия, кръгла и гъвкава като въже. Лъскавите люспици бяха фини като на истинска змия, а застъпващите им се плочки скриваха свързващия механизъм отдолу, какъвто и да беше той. Главата беш�