Лоис Макмастър Бюджолд
Дипломатически имунитет — Моята библиотека

ГЛАВА 1

Изображението над видеоплочата показваше елегантните, пъргави движения на сперматозоида. После дребосъкът се загърчи още по-упорито, поет от невидимата хватка на медицинския микровлекач, който го насочи към целта му — яйцеклетката — кръгла и лъскава като перла, натежала от обещания.

— Дай още веднъж, момчето ми, право в пробойната, за честта на Англия, Хари и свети Джордж! — мърмореше окуражително Майлс. — Или поне заради Бараяр, мен и, може би, дядо Пьотър. Ха! — С един последен спазъм сперматозоидът изчезна в предначертания си рай.

— Майлс, пак ли разглеждаш бебешките снимки? — долетя развеселеният глас на Екатерин, която тъкмо излизаше от престъпно разкошната баня на каютата им. Донави тъмната си коса на тила, закрепи я и се наведе над рамото на Майлс, който седеше във въртящия се стол пред комтаблото. — Кой е това — Арал-Александър или Хелен-Наталия?

— Самият Арал-Александър в процес на сътворение.

— Аха, пак се възхищаваме на спермата си.

— Както и на вашата прекрасна яйцеклетка, милейди. — Майлс вдигна поглед към жена си, така красива в туниката от тежка червена коприна, която й беше купил на Земята, и се ухили. Топлото, чисто ухание на кожата й погъделичка ноздрите му и той вдиша дълбоко и доволно. — Не мислиш ли, че бяха две прекрасни гамети? Поне докато бяха такива, де.

— Да, а после се превърнаха в прекрасни бластоцисти. Добре че тръгнахме на това пътуване. Иначе по цял ден щеше да обикаляш около репликаторите и да се опитваш да надзърташ под капаците им, или да разклащаш бедните дребосъчета, за да видиш на какво ще ти издрънчат, сякаш са подаръци за Зимния празник.

— Е, за мен всичко това е нещо ново.

— На миналия Зимен празник майка ти ми каза, че имплантират ли успешно ембрионите, ще се държиш така, сякаш ти си изобретил размножаването. А пък аз си помислих, че преувеличава!

Той хвана ръката й и я целуна съвсем леко по дланта.

— И това го казва дамата, която цяла пролет си учи уроците, седнала до репликаторния шкаф в детската стая? И чиито домашни внезапно започнаха да й отнемат два пъти повече време?

— Което, разбира се, няма нищо общо с факта, че господин съпругът й надничаше по два пъти на час да провери как се справя. — Тя вдигна ръката, която той беше целунал, нежно очерта с пръст линията на челюстта му и Майлс се замисли дали да не се лишат от доста скучноватия обяд в пътническия салон на кораба и вместо това да си поръчат храна в каютата, да се съблекат пак и да се върнат в леглото. На Екатерин обаче всичко, свързано с пътуването им, й се струваше крайно интересно.

Този им галактически меден месец може и да беше позакъснял, но толкова по-добре, помисли си Майлс. Сватбата им и без това се беше оказала едно доста притеснително начало, така че последвалият я спокоен период на домашен уют им беше дошъл повече от добре. Но като си помислеше сега, Майлс имаше чувството, че първата година след онази незабравима, трудна, зимна сватба се е вместила в някакви си нищо и никакви петнайсетина минути.

Отдавна се бяха уговорили да отбележат въпросната годишнина, като поставят началото на следващото поколение в утробните репликатори. Никога не беше стоял въпросът „кога“, само „колко“. Той все още смяташе, че предложението му да ги направят всичките наведнъж се отличава с достойна за възхищение ефективност. Цифрата дванайсет въобще не я беше мислил на сериозно, разбира се, просто беше смятал да започне от нея и да се спазари за шест. Майка му, леля му, както и кажи-речи всичките му познати от женски пол се бяха заели да го уверяват, че е ненормален, но Екатерин само се беше усмихнала. Така че се спряха на две, като за начало — Арал-Александър и Хелен-Наталия. Двойна доза чудо, ужас и радост.

Видзаписът „Първото клетъчно делене на Бебчо“ бе прекъснат от червената мигаща светлинка за прието съобщение и Майлс леко свъси вежди. Бяха на три скока от района на Слънчевата система, дълбоко в междузвездното пространство, и се движеха с подсветлинна скорост към следващия възлен проход, който отстоеше на цели четири дни. Пътуваха към Тау Кит, където им предстоеше орбитално прехвърляне на кораб за Ескобар, където пък щяха да се прехвърлят на друг, който да се промуши през скоковия маршрут покрай Сергияр и Комар и да ги достави у дома. Нямаше представа кой може да го търси тук по видеовръзката.

— Приемане — измърмори той монотонно.

Бъдещият Арал-Александър изчезна, заменен от главата и раменете на капитана на пътническия лайнер от Тау Кит. Майлс и Екатерин се бяха хранили два-три пъти на масата му в последния етап на пътуването. Капитанът удостои Майлс с напрегната усмивка и отсечено кимване.

— Лорд Воркосиган.

— Да, капитане? Какво има?

— Получихме съобщение от кораб, представящ се за бараярски имперски куриер. Молят за позволение да изравним скоростите си и да осъществим скачване. Изглежда, носят спешно съобщение за вас.

Веждите на Майлс литнаха нагоре, а стомахът му се сви. От опит знаеше, че не това е начинът, по който империята съобщава добрите си новини. Ръката на Екатерин се стегна на рамото му.

— Няма проблем, капитане. Свържете ги.

Тъмното лице на капитана изчезна и само след миг на негово място се появи образът на мъж в зелената непарадна имперска униформа на Бараяр, с лейтенантски нашивки и знака на Пети сектор на яката. През главата на Майлс се заредиха ужасяващи картини — императорът убит, Дом Воркосиган изгорял до основи с все репликаторите, или, нещо много по-възможно и затова два пъти по-страшно, че баща му е получил удар, пред който медицината се е оказала безпомощна — с ужас чакаше деня, в който някой куриер с безизразно лице ще се обърне към него с „Граф Воркосиган?“.

Лейтенантът го поздрави по военному.

— Лорд ревизор Воркосиган? Аз съм лейтенант Смоляни от куриерски кораб „Керкенез“. Нося съобщение, което трябва да ви предам на ръка, защитено с личния печат на императора, след което ми е наредено да ви кача на борда си.

— Не сме във война, нали? И никой не е умрял?

Лейтенант Смоляни поклати глава.

— Поне аз не съм чувал за такова нещо, сър. — Пулсът на Майлс се поуспокои малко; зад него Екатерин въздъхна облекчено. Лейтенантът продължи: — Но по всичко личи, че една комарска търговска флотилия е била задържана на някакво място, наречено станция Граф, Съюз на свободните общини. Регистрирана е като независима система, в покрайнините на Пети сектор. Имам изрична заповед да ви заведа там възможно най-бързо и да остана на ваше разположение. — Лейтенантът се усмихна по-скоро мрачно, отколкото весело. — Надявам се да не е война, сър, защото както изглежда, пращат само нас.

— Задържана? А не под карантина?

— Доколкото разбрах, се касае за някаква законова пречка, сър.

„Замириса на дипломация.“ Майлс изкриви лице.

— Е, шифрованото съобщение ще внесе някаква яснота, надявам се. Донесете ми го и ще му хвърля един поглед, докато си събираме багажа.

— Да, сър. „Керкенез“ ще се скачи с лайнера само след няколко минути.

— Много добре, лейтенант — каза Майлс и изключи комтаблото.

— Докато ние си събираме багажа? — тихо попита Екатерин.

Майлс се поколеба. Не било заради карантина, така каза лейтенантът. Нито военна заплаха, както изглежда. „Или поне не още.“ От друга страна, император Грегор едва ли би прекъснал дълго отлагания му меден месец заради дреболия.

— По-добре да видя какво има да ми каже Грегор, пък после ще говорим.

Тя го целуна по главата и сведе аргументите си до една дума:

— Добре.

Майлс вдигна китка към устата си и промърмори в личния си комуникатор:

— Гвардеец Роик, по служба, в каютата ми, веднага.

 

 

Информационният диск с Императорския печат, който лейтенантът връчи на Майлс малко по-късно, носеше гриф „Лично“, а не „Секретно“. Майлс прати Смоляни и Роик, изпълняващ по съвместителство длъжностите личен телохранител и ординарец, да опаковат и натоварят багажа, но на Екатерин даде знак да остане. Пъхна диска в обезопасеното четящо устройство, което лейтенантът беше донесъл, сложи го на нощното шкафче и го включи. После приседна на ръба на леглото до Екатерин, така че да усеща топлото присъствие на тялото й. Очите й бяха тревожни, затова той хвана ръката й и я стисна окуражително.

Появи се познатото лице на император Грегор — слабо, смугло, резервирано. Устните бяха едва доловимо присвити, което Майлс разчете като неоспорим знак за дълбоко раздразнение.

— Съжалявам, че се налага да прекъсна медения ти месец, Майлс — започна Грегор. — Но ако четеш това съобщение, значи не си променил разписанието си, което пък означава, че и без това си на път за вкъщи.

Тоест не съжаляваше чак толкова.

— За мой добър и твой лош късмет именно ти се случи най-близо до тази каша. Накратко, една от комарските ни търговски флотилии спряла за зареждане с провизии и прехвърляне на товари на някаква забита в дълбокия космос станция близо до Пети сектор. Един — или повече, докладите не уточняват — от офицерите, зачислени към бараярския й военен ескорт, или е дезертирал, или е бил отвлечен. Или убит — докладите не уточняват и това. Патрулът, който командирът пратил да го върне, влязъл в конфликт с местните. Разменени били изстрели — умишлено използвам думата „изстрели“, забележи, — нанесени са материални щети, хора и от двете страни са били сериозно ранени. Засега не е докладвано за нови жертви, но докато това съобщение стигне до теб, може и да докладват, да не дава Бог. Проблемът — поне един от многото — е, че версиите, които получаваме от местния наблюдател на ИмпСи, следящ нещата от станцията Граф, и от командира на флотилията ни относно събитията, довели до настоящата каша, се различават значително. В същото време продължават да постъпват доклади за нови бараярски служители, които или са взети за заложници, или са арестувани, в зависимост на коя версия реши да повярва човек. Заведени са искове, глобите и разноските се трупат лавинообразно, а местните власти реагират, като задържат всички кораби, намиращи се понастоящем на доковете им, докато бъркотията не се разреши по задоволителен за тях начин. Комарските търговци ни плачат на нас през главите на бараярския си ескорт, като тяхната версия се различава от първите две. За твое, ъъ, наслаждение, всички оригинални доклади, които сме получили до този момент от всички замесени страни, са приложени към това съобщение. Приятно прекарване. — Грегор изкриви лице по начин, от който на Майлс му се пригади. — И за да стане проблемът още по-деликатен, въпросната флотилия е приблизително наполовина собственост на семейство Тоскана. — Младата съпруга на Грегор, императрица Лайза, беше комарка по рождение, при това от същото това семейство Тоскана, а бракът им имаше политически привкус и беше от огромно значение за крехкия мир между планетите, съставящи Империята. — Проблема как роднините на жена ми да останат доволни, без при това да дам повод на комарските им търговски конкуренти да се съмняват в императорската ми безпристрастност… оставям на твоята изобретателност. — Възтънката усмивка на Грегор беше достатъчно красноречива. — Знаеш си упражнението. Моля и настоявам ти, като мой Глас, да се придвижиш до станция Граф възможно най-бързо и да се ориентираш в ситуацията преди нещата да са се влошили още повече. Измъкни всичките ми поданици от ръцете на местните и се погрижи флотилията да продължи по пътя си. Без да започваш война, ако обичаш, или да нанасяш непоправими щети на имперския ми бюджет. И, това е много важно, разбери кой лъже. Ако е наблюдателят на ИмпСи, ще им натресем проблема да си се оправят както знаят. Ако е командирът на бойния ескорт — който между другото се казва Йожен Ворпатрил и има чин адмирал, — проблемът… в голяма степен ще се стовари на моите плещи.

Или по-точно на плещите на Грегоровия пълномощник, неговия Императорски глас, неговия имперски ревизор. Тоест Майлс. Майлс прехвърли през ум интересните смъртоносни капани, неразривно свързани с евентуалния му опит — без подкрепления и далеч от дома — да арестува главнокомандващия висш офицер пред очите на отдавнашния му и навярно предан лично нему екипаж. Че и Ворпатрил при това, издънка на бараярски аристократичен род с дълбоки и важни политически връзки в Съвета на графовете. Леля Алис и братовчед му Иван бяха Ворпатрил. „О, много ти благодаря, Грегор.“

Императорът продължи:

— Колкото до събитията по-близо до Бараяр — има някакво раздвижване сред сетаганданците около Ро Сета. Сега няма смисъл да те занимавам с подробности, но добре би било да уредиш тази криза със задържаната флотилия възможно най-бързо и ефикасно. Ако ситуацията при Ро Сета се усложни, ще ми трябваш у дома. Закъсненията при комуникацията между Бараяр и Пети сектор са твърде големи, за да ти дишам във врата, но някой и друг доклад как вървят нещата би бил добре дошъл от твоя страна, ако нямаш нищо против. — Гласът на Грегор не се промени, за да предаде иронията. Нямаше и нужда. Майлс изсумтя. — Късмет — завърши Грегор. На екрана се върна нямото изображение на Императорския печат. Майлс протегна ръка и изключи устройството. Подробните доклади можеше да проучи и докато пътува за станцията.

„Аз ли докато пътувам? Или ние?“

Вдигна поглед към бледия профил на Екатерин и тя обърна към него сериозните си сини очи. Майлс попита:

— Кое предпочиташ — да дойдеш с мен или да продължиш към къщи?

— Мога ли да дойда с теб? — със съмнение попита тя.

— Разбира се, че можеш! Единственият въпрос е дали искаш?

Тъмните й вежди се вдигнаха.

— Със сигурност не е единственият въпрос. Мислиш ли, че ще има някаква полза от мен, иди само ще те разсейвам и ще ти преча да си гледаш работата?

— Колкото до ползата, има официална полза и неофициална полза. И не бъди сигурна, че първата е по-важна от втората. Нали знаеш как хората си развързват езиците пред теб с надеждата нещо от казаното да стигне и до мен?

— О, да. — Устните й се изкривиха отвратено.

— Е, да, знам, че е досадно, но теб много те бива да отсяваш важното от плявата. Да не говорим за информацията, която може да получи човек само от това кой какви лъжи се опитва да пробутва. Е, и истини също. Като нищо може да се срещнем с хора, които по една или друга причина не биха говорили пред мен, но биха споделили с теб.

Тя махна леко със свободната си ръка в знак, че признава аргумента му.

— Освен това… за мен ще е истинско облекчение да има поне един човек, с когото да мога да разговарям свободно.

При тези му думи усмивката й леко се кривна на една страна.

— Събеседник ли ти трябва, или отдушник?

— Аз… ха!… подозирам, че тази история ще ми образува достатъчно нерви и душевни отпадъци, вярно. Дали ще можеш да ме изтраеш? Ситуацията може да загрубее. Да не говорим за задължителната досада.

— Знаеш ли, Майлс, ти непрекъснато повтаряш, че работата ти е скучна, обаче оченцата ти изведнъж нещо засвяткаха.

Той се изкашля и сви рамене без грам разкаяние.

Доброто й настроение се стопи, веждите й бавно се смъкнаха.

— Колко време мислиш, че ще ти отнеме тази задача?

Майлс се замисли за сметките, които без съмнение си правеше и Екатерин. Оставаха още шест седмици, плюс-минус няколко дни, до насрочените раждания. Според първоначалните им планове за пътуването щяха да са се прибрали по живо по здраво в Дом Воркосиган цял месец по-рано. Пети сектор беше в посока противоположна на Бараяр от сегашното им местоположение, доколкото мрежата от точки за скок, които хората използваха, за да се придвижат от „тук“ до „там“, можеше да има посоки. Няколко дни да стигнат до станция Граф, плюс още две седмици най-малко, за да се придвижат оттам до дома, дори с най-бързия от бързите куриерски кораби.

— Ако успея да уредя нещата за по-малко от две седмици, ще се приберем вкъщи навреме.

Тя се засмя тихичко.

— Колкото и да се опитвам да бъда модерна и да се държа по галактически, това ми се вижда много странно. Мъжете често не успяват да се приберат навреме вкъщи за раждането на децата си. Обаче „Майка ми не е била в града, когато съм се родил, и не е могла да присъства“ просто ми се струва… струва ми се някак по-основателно като оплакване.

— Ако нещата се проточат, сигурно ще мога да те пратя вкъщи сама с подходящ ескорт. Но и аз искам да съм там. — Поколеба се. „За пръв път ми е, по дяволите, естествено е да се държа като побъркан“ беше израз на очевидното, който съумя да преглътне преди да е стигнал до устните му. Първият брак на Екатерин й беше оставил наследство от чувствителни на досег белези, нито един физически, а темата, която обсъждаха сега, се приближаваше опасно до някои от тях. „Перифразирай, о, велики дипломате.“ — По-… по-лесно ли ти е, като ти е за втори път?

По чертите й се разля вглъбеност.

— Ники се роди по естествения начин, така че всичко беше много по-трудно. Репликаторите ни спестяват толкова много рискове — всички генетични дефекти на децата се отстраняват в самото начало, не ги заплашват и увреждания при тежко раждане… Знам, че износването в репликатор е нещо по-добро, по-отговорно, откъдето и да го погледнеш. Не е като да измамиш на дребно децата си. И все пак…

Той вдигна ръката й и притисна устни към кокалчетата й.

— Мен не ме мамиш на дребно, уверявам те.

Собствената му майка беше ревностен фен на репликаторите и с пълно основание. Той вече се беше примирил, на трийсет и кусур години, с физическите увреди, които беше получил в утробата й при нападението със солтоксин. Дължеше живота си на спешното прехвърляне в утробен репликатор. Тератогенната военна отрова му беше оставила за спомен нисък ръст и чупливи кости, но адът от хирургически интервенции в детството му беше осигурил почти ненарушени жизнени функции, макар, уви, не и пълния му ръст. Повечето му кости бяха заменени една по една със синтетични, кога планирано, кога поради инцидент, но винаги една по една. Останалите му здравословни проблеми обаче си бяха изцяло по негова вина. Това, че все още беше жив, му се струваше по-малкото чудо в сравнение с чудото, че беше спечелил сърцето на Екатерин. Техните деца нямаше да страдат от травми като неговите.

Той добави:

— А ако ти се струва, че сега ти е прекалено лесно и по тази причина не се чувстваш достатъчно добродетелна, е, само почакай да излязат от репликаторите.

Тя се засмя.

— Много добър аргумент!

— Така-а — въздъхна той. — Намислил бях с това пътуване да ти покажа великолепието на галактиката, в компанията на най-елегантното и изискано общество. А сега, изглежда, съм на път да се озова в клоаката на Пети сектор, в компанията на банда настръхнали, истерични търговци, леснораздразними бюрократи и параноидни военни. Животът е пълен с изненади. Ела с мен, любов моя! За да не полудея окончателно.

Тя развеселено присви очи.

— Как да устоя на подобна покана? Ще дойда, разбира се. — После пак стана сериозна. — Ще се сметне ли за нарушаване на секретността, ако пратя на Ники съобщение, че ще закъснеем?

— Ни най-малко. Обаче го изпрати от „Керкенез“. Ще пристигне по-бързо.

Тя кимна.

— Никога не се бях отделяла от него за толкова дълго. Дали му е било много мъчно?

Бяха оставили Ники с четирима вуйчовци и един дядо от страна на Екатерин, плюс съответните вуйни, плюс цяло ято братовчеди, малка армия от приятели и баба му Ворсоасон. От страна на Майлс детегледачи му бяха членовете на многобройния персонал на Дом Воркосиган, с все многолюдните си семейства, плюс чичо Иван и чичо Марк и целият клан Куделка като подкрепление. Предстоеше му да се справи и с леко оглупелите от новата си роля на заварени баба и дядо Майлсови родители, които бяха планирали да пристигнат след тях двамата с Екатерин за купона по случай раждането, но сега можеше и да ги изпреварят. На Екатерин може и да й се наложеше да тръгне сама за Бараяр, ако той не успееше да си проправи достатъчно бързо път през очакващата го бъркотия, но определено нямаше да е „сама“, стигнеше ли във Ворбар Султана.

— Не виждам как — честно отговори Майлс. — Ако питаш мен, на тебе той ти липсва повече, отколкото ние му липсваме на него. В противен случай едва ли щеше да се задоволи с единственото, съставено от едносрични думи съобщение, което получихме едва след като пристигнахме на Земята. Единайсетгодишните момчета обикновено са доста егоцентрични. За себе си го знам със сигурност.

Тя вдигна вежди.

— Тъй ли? А колко съобщения прати ти на твоята майка през последните два месеца?

— Ние сме на сватбено пътешествие. Никой не очаква да… Пък и тя винаги намира начин да се добере до секретните ми служебни доклади.

Веждите й си останаха вдигнати. Майлс добави добродетелно:

— Ще й пусна едно съобщение от „Керкенез“.

И бе своевременно награден с усмивка в стил „Лигата на майките“. Е, можеше да адресира съобщението и до баща си, не че двамата не четяха заедно посланията му. И също толкова единодушно се оплакваха колко били редки.

 

 

След час на почти овладян хаос прехвърлянето им на бараярския имперски куриер приключи. По-голямата част от бързината на този тип космически кораби си беше за сметка на товарния им капацитет. Майлс се видя принуден да подбере само най-необходимия им багаж. Останалото, значително като обем и тежест, както и стряскащото изобилие от сувенири, щеше да продължи пътешествието си към Бараяр заедно с по-голямата част от малкия им антураж — личната прислужница на Екатерин, мис Пим, както и, за огромно съжаление на Майлс, двамата подчинени на Роик гвардейци. Със закъснение се сети, докато с Екатерин се сместваха в новата си каюта, че е трябвало да й спомене колко тесни са жилищните помещения тук. Докато работеше за ИмпСи, беше пътувал толкова често с този клас кораби, че приемаше ограниченията им като нещо естествено — един от много малкото аспекти на предишната му работа, при които дребният му ръст работеше в негова полза.

Така че, когато все пак прекара остатъка от деня в едно легло с жена си, то беше предимно поради липсата на други места за сядане. Вдигнаха горното легло, за да не си удрят непрекъснато главите в него, и седнаха в двата края на долното, Екатерин — за да почете на спокойствие от джобно четящо устройство, а Майлс — да се гмурне в пълната с доклади от дипломатическия фронт Кутия на Пандора, която му беше осигурил Грегор.

Не бяха минали и пет минути, когато от устата му се изтръгна едно „Ха!“.

Екатерин даде знак, че няма нищо против да я прекъснат, като вдигна глава и отговори на неговото „Ха!“ с едно „Хм?“.

— Току-що разбрах защо станция Граф ми звучеше познато. Отиваме в Квадикосмоса, за бога.

— Квадикосмоса? Това някакво място, където си бил преди, ли е?

— Не, лично не съм бил. — Явно щеше да му е нужна по-задълбочена политическа подготовка, отколкото беше очаквал. — Макар че веднъж се запознах с една квади. Квадите са раса от хора, изменени чрез биоинженерство, някъде преди, ами, двеста или триста години. Преди Бараяр да бъде открит повторно. По план трябвало да живеят в постоянна безтегловност. Но каквито и да били първоначалните намерения на създателите им, всичко се провалило с навлизането на новите гравитационни технологии и квадите се превърнали в нещо като икономически бегълци. След куп пътешествия и приключения най-накрая се установили на едно място, което по онова време било в покрайнините на възлената връзка. Вече били прекъснали до голяма степен отношенията си с други хора, така че съзнателно си избрали система без обитаеми планети, но със значителни астероидни и кометни ресурси. Смятали са да живеят като отшелници, предполагам. Разбира се, оттогава проучената част от възлената връзка се е разраснала около тях, така че понастоящем си осигуряват чужда валута, като обслужват кораби и осигуряват трансферни съоръжения. Което обяснява защо флотилията ни е пристанала на док там, макар да не обяснява случилото се след това. Био… ъъ… — поколеба се той, — биоинженерната намеса включвала многобройни метаболитни промени, но най-зрелищното нововъведение било, че имали втори чифт ръце на мястото на краката. Което наистина е удобно при безтегловност. Всичко ти е, хм, подръка, така да се каже. На мен лично често ми се е искало да имах още един чифт ръце, когато се е налагало да свърша нещо във вакуум.

Той й подаде четящото си устройство и извика на екрана снимка на квади, облечен в яркожълти шорти и потник и придвижващ се на ръце през коридор с ниска гравитация, при това със скоростта и лекотата на маймуна, подскачаща от клон на клон.

— Уф — преглътна Екатерин, после побърза да се овладее. — Колко, ъъ… интересно. — След малко добави: — Наистина изглежда много практично за начина им на живот.

Майлс малко се поотпусна. Каквито и погребани бараярски рефлекси да имаше по отношение на видимите мутации, те нямаше да имат и нищожен шанс за изява в желязната хватка на доброто й възпитание.

Това, за съжаление, изглежда, не важеше за сънародниците им от Империята, понастоящем заседнали в квадисистемата. Разликата между вредната мутация и положителните, носещи предимства модификации определено убягваше на бараярците от провинцията. Като се има предвид, че един от офицерите ги беше нарекъл черно на бяло в доклада си „онези ужасни паяци мутанти“, Майлс с чиста съвест можеше да добави и расово напрежение към кашата от неприятности, която ги чакаше в края на курса им.

— Човек бързо свиква с тях — увери я той.

— Ти къде си се запознал с онази квади, щом живеят отшелнически?

— Ъъ… — Малка доза скоростно редактиране, такаа… — По време на мисия на ИмпСи. Не мога да говоря за това. Но въпросната квади беше музикантка, представи си. Свиреше на цимбал с всичките си четири ръце. — Опитът му да наподоби забележителната гледка му донесе болезнен удар на лакътя в стената на каютата. — Казваше се Никол. Би ти допаднала, мисля. Измъкнахме я от голяма каша. Чудя се дали е успяла да се прибере у дома? — Разтърка лакътя си и добави с надежда: — Сигурен съм, че техниката на квадите за градинарство в условия на безтегловност ще ти се стори интересна.

Лицето на Екатерин светна.

— Ами да, със сигурност.

Майлс се върна към докладите с неприятното чувство, че точно в тази мисия не е добре да се впуска неподготвен. Така че добави още една задача към списъка си за следващите няколко дни — бърз преглед на историята на квадите.

 

ГЛАВА 2

— Добре ли ми е яката?

Студените пръсти на Екатерин подръпнаха делово тук-там отзад на врата му и Майлс прикри зиморничавата тръпка, плъзнала по гръбнака му.

— Сега вече е — каза тя.

— Дрехите ме правят ревизор — измърмори той.

Малката каюта не притежаваше такива удобства като голямо огледало, така че вместо него се наложи да използва очите на жена си. Което май не беше недостатък. Тя отстъпи колкото можа назад — половин крачка до преградната стена — и го огледа от главата до петите, преценявайки ефекта от фамилната униформа на Воркосиган — кафява куртка с извезан в сребърно семеен герб на високата яка, избродирани със сребърно маншети, кафяви панталони със сребърни странични кантове и високи кафяви ботуши за езда. В периода на разцвета си ворската класа била съставена от войници кавалеристи. Е, тук коне нямаше на Бог знае колко светлинни години, това поне беше сигурно.

Той докосна комуникатора на китката си, комплект с онзи, който носеше Екатерин, само дето нейният беше изработен по дамски и ворски като декоративна сребърна гривна.

— Ще ти дам знак, когато съм готов да се върна и да се преоблека. — Кимна към обикновения сив костюм, който жена му вече беше изпънала върху леглото. Униформа за пред военните, цивилни дрехи за пред цивилните. И нека тежестта на бараярската история и единайсетте поколения графове Воркосиган зад гърба му компенсират ниския му ръст и леко изгърбената стойка. Не така видимите си дефекти не беше нужно да споменава.

— Аз какво трябва да облека?

— Понеже ще трябва да влезеш в ролята на целия ми антураж — нещо ефектно. — Усмихна се криво. — Онова червено копринено нещо май ще е достатъчно, за да кръстоса очите на домакините ни от станцията.

— Само на мъжката половина, любими — отбеляза тя. — Представи си, че шефът на сигурността им е жена? Всъщност квадите изпитват ли влечение към външни?

— Една поне явно е изпитала — въздъхна той. — Оттам и цялата каша… Повечето сектори в станция Граф са с нулева гравитация, така че ще ти е по-удобно с панталон, вместо с пола по бараярската мода. Така че да можеш да се движиш по-свободно.

— О. Да, разбира се.

На вратата се почука и гвардеец Роик го повика нерешително от коридора:

— Милорд?

— Идвам, Роик. — Майлс и Екатерин си смениха местата и, озовал се на височината на гърдите й, Майлс си открадна една приятно подплатена прегръдка на минаване, след което излезе в тесния коридор на куриерския кораб.

Роик се беше нагиздил със съвсем малко по-скромна версия на фамилната воркосиганска униформа, както подобаваше на един заклет васален гвардеец.

— Ще искате ли да ви опаковам нещата за прехвърляне на бараярския флагмански кораб, милорд? — попита той.

— Не. Ще останем на куриера.

Роик почти успя да прикрие реакцията си, но болезнено присвитите очи го издадоха. Беше млад мъж с внушителен ръст и застрашително широки рамене, а койката си над тази на корабния инженер беше описал по следния начин: „То е все едно да спиш в ковчег, милорд, само дето в ковчег няма кой да ти хърка“.

Майлс добави:

— Нямам намерение да връча контрола над движението си, да не говорим за снабдяването с въздух, на никоя страна в тази караница, засега поне. Пък и койките във флагманския кораб не са много по-широки, уверявам те, гвардеец.

Роик се усмихна жално и сви рамене.

— Боя се, че трябваше да вземете Янковски вместо мен, сър.

— Защо, защото е по-нисък ли?

— Не, милорд! — Роик, изглежда, бе обзет от лек пристъп на възмущение. — Защото е истински ветеран.

По закон всеки бараярски граф трябваше да ограничи охраната си до двайсет заклети мъже. Графовете Воркосиган по традиция набираха гвардейците си сред редиците на пенсиониращите се ветерани с двайсетгодишен стаж в Имперските служби. По политическа целесъобразност през последните десетилетия това бяха все бивши служители на ИмпСи. Всичките усърдни, но с все повече сиво в косите. Роик беше интересно ново изключение от правилото.

— И откога това има значение? — Гвардейците, които беше подбрал бащата на Майлс, се отнасяха към Роик като към младок, защото си беше такъв, но ако го третираха като човек второ качество…

— Ъъъ… — Роик размаха определено ръка в жест, обхващащ куриерския кораб, от което Майлс заключи, че проблемът е възникнал в по-ново време.

Вместо да тръгне по късия коридор, Майлс се облегна на стената и скръсти ръце.

— Виж, Роик, съмнявам се в Имперските служби да има друг мъж на твоите години или по-млад, който да е попадал в толкова напечени ситуации в служба на императора, при колкото си оцелявал ти в Градската гвардия на Хасадар. Не им позволявай на проклетите зелени униформи да ти вземат страха. Само се перчат. Половината ще изпопадат в несвяст, ако им се наложи да озаптят някой като онзи побеснял ненормалник, дето стреляше на главния площад в Хасадар.

— Аз вече бях по средата на площада, милорд. Щеше да е все едно си преплувал половината река и тогава да решиш, че няма как да стигнеш до другия бряг, и да заплуваш обратно. По-безопасно беше да му скоча, отколкото да се обърна и да хукна слепешката. И в двата случая онзи имаше еднакво време да ме вземе на мушка.

— Но така не му остана време да застреля още десетина минувачи. Иглената автоматична карабина е гадно оръжие — замислено каза Майлс.

— Така си е, милорд.

Въпреки ръста си Роик го връхлиташе пристъп на стеснителност, окажеше ли се в неизгодна откъм социално положение компания, което, за съжаление, се случваше кажи-речи постоянно, откакто беше постъпил на служба в домакинството на Воркосиган. И понеже стеснителността му приемаше външен израз във вид на тъповата флегматичност, в повечето случаи оставаше незабелязана.

— Ти си гвардеец на Воркосиган — твърдо рече Майлс. — Духът на генерал Пьотър е втъкан в тази кафяво-сребърна униформа. Ти ще им вземаш страха, обещавам ти.

Кратката усмивка на Роик изразяваше по-скоро признателност, отколкото убеденост.

— Ще ми се да бях познавал дядо ви, милорд. Като знам какви неща разправят за него в окръга, ще да е бил голяма работа. Прадядо ми е служил с него в планините по време на Сетаганданската окупация, така казва майка.

— А! А интересни истории разказва ли за него?

Роик сви рамене.

— Той умрял от радиацията след унищожението на Воркосиган Вашной. Баба не обича да говори за него, така че не знам.

— Жалко.

Лейтенант Смоляни подаде глава иззад ъгъла.

— Скачихме се с „Принц Ксав“, лорд ревизор Воркосиган. Трансферната тръба е прикачена и от „Принца“ са готови да се прехвърлите при тях.

— Много добре, лейтенант.

Майлс последва Роик, комуто се наложи да наведе глава на минаване през овалната врата към претъпканата служебна шлюзова палуба на куриерския кораб. Смоляни застана до контролното табло на шлюза. Индикаторите примигнаха и забибипкаха, вратата се плъзна и откри шлюза и еластичната тръба отвъд. Майлс кимна на Роик, който видимо си пое дъх и се промуши през не особено широкия отвор. Смоляни застана мирно и отдаде чест, Майлс му кимна отсечено в отговор, промърмори едно „Благодаря, лейтенант“ и последва Роик.

Единият метър в преобръщащата червата нулева гравитация на тръбата свърши с втори шлюз, не по-различен от първия. Майлс сграбчи ръкохватките, залюля се и стъпи в отворения шлюз. Служебната палуба от тази страна беше значително по-просторна. Вляво от него Роик го чакаше, надвиснал застрашително в стойка мирно. Вратата на флагманския кораб плавно се затвори зад гърба му.

Трима мъже в зелена униформа и един цивилен стояха изпънати по устав. Изражението на нито един не се промени при вида на майлсовата съвсем небараярска физика. Изглежда, Ворпатрил, когото Майлс си спомняше бегло от няколко случайни срещи в столицата, от своя страна го беше запомнил значително по-добре и своевременно бе информирал хората си за мутантската външност на най-ниския, да не споменаваме и най-младия и най-новия, Глас на император Грегор.

Адмирал Йожен Ворпатрил беше среден на ръст, набит, побелял и мрачен. Пристъпи напред и отдаде чест, отсечено и като по учебник.

— Милорд ревизор. Добре дошли на борда на „Принц Ксав“.

— Благодаря, адмирале. — Не добави: „Радвам се, че съм тук“ — едва ли някой от посрещачите му се радваше да го види при така стеклите се обстоятелства.

Ворпатрил продължи:

— Позволете да ви представя командира на флотската сигурност капитан Брюн.

Тънкият напрегнат мъж, по-мрачен даже и от адмирала си, кимна рязко. Брюн беше командвал злополучния патрул, чиито стрелкови подвизи бяха превърнали дребното законово недоразумение в сериозен дипломатически инцидент. Не, този изобщо не се радваше.

— Главен каргокапитан Молино от Комарския флотски консорциум.

Молино също беше на средна възраст и също толкова кисел на вид като бараярците, макар и облечен в спретната кафява туника и панталони по комарската мода. Главният каргокапитан се явяваше най-висшият изпълнителен и финансов служител на временната корпоративна единица, каквато всъщност представляваше всеки търговски конвой, и като такъв носеше повечето от отговорностите на флотски адмирал и само малка част от пълномощията и властта му. Освен това имаше незавидната задача да посредничи между потенциално разнопосочните търговски интереси, от една страна, и техните бараярски военни пазители, от друга, което обикновено беше достатъчно да обясни киселия вид като на човек, страдащ от храносмилателни смущения, и без да има криза като тукашната. Каргокапитанът промърмори едно учтиво: „Милорд Воркосиган“.

Гласът на Ворпатрил пристърга леко при следващите му думи:

— Юрисконсултът на флотилията, младши лейтенант Деслориер.

Високият Деслориер, восъчноблед под следите от младежко акне с различна давност, успя да кимне.

Майлс примигна от изненада. Докато самият той беше ръководил, под прикритие към Секретни операции, една предполагаемо независима наемническа флота, работеща в действителност за Галактически операции на ИмпСи, юридическият му отдел беше разполагал с достатъчно кадри и значителен бюджет — дори само договарянето на коридор за преминаване на бойни кораби през законовите лабиринти на различните местни юрисдикции беше изисквало неуморните и изтощителни усилия на много хора.

— Младши лейтенант. — Майлс отвърна на кимването му и подбра грижливо думите си: — Вие, аа… изглежда, носите голяма отговорност за чина и възрастта си.

Деслориер се прокашля и измънка едва доловимо:

— Шефът на отдела ни беше пратен у дома преди да пристигнем тук. Отпуск поради смърт в семейството. Майка му е починала.

„Май вече започвам да усещам откъде духа вятърът.“

— Това да не би случайно да ви е първият галактически курс?

— Да, милорд.

Ворпатрил вметна, вероятно от съчувствие към младия си подчинен:

— С екипажа ми сме напълно на ваше разположение, милорд ревизор. Готови сме и с докладите си, както поискахте. Бихте ли ме последвали в залата за инструктаж?

— Да, благодаря, адмирале.

След кратка разходка по коридорите под съпровода на влачещи се крака и с ритъма на привеждани при всяка вътрешна врата глави, групичката им се озова в стандартна военна зала за инструктаж — закована за пода дълга маса, снабдена с холовидеооборудване, въртящи се столове и подово покритие, запазило слабата миризма на плесен, типична за всяко затворено и тъмно помещение, не видяло слънчева светлина и свеж въздух. Залата просто миришеше по военному. Майлс потисна внезапното си и носталгично желание да вдиша дълбоко и продължително, в името на доброто старо време. По негов знак Роик застана на пост до вратата. Останалите го изчакаха да седне, после сами се настаниха около масата — Ворпатрил вляво от Майлс, Деслориер колкото се може по-далече.

Ворпатрил, демонстрирайки добро разбиране за етикета на ситуацията, или най-малкото известна доза чувство за самосъхранение, започна:

— Така. Какво искате да направим, милорд ревизор?

Майлс събра пръстите на ръцете си върху масата.

— Аз съм ревизор, първата ми задача е да слушам. Ако обичате, адмирал Ворпатрил, опишете ми събитията от ваша гледна точка. Как се стигна до тази безизходица?

— От моя гледна точка? — Ворпатрил изкриви лице. — Започна се като обичайната поредица от дребни неприятности. По план трябваше да останем на док тук пет дни, за договорено прехвърляне на стоки и пътници. И понеже по онова време нямах основание да смятам, че квадите са враждебно настроени, пуснах възможно най-много от хората си в неколкодневен отпуск, който да прекарат на станцията, каквато е стандартната процедура.

Майлс кимна. Целите на бараярските военни ескорти, придружаващи комарски кораби, варираха от явни, през негласни, до такива, за които никога не се говореше. Явното предназначение на ескорта бе да пази търговските съдове от отвличане и да усили маневреността на военната част от флотилията. Негласно, пътуванията даваха възможност да се събира всякакъв вид разузнавателна информация — не само военна, но също икономическа, политическа и социална. Освен това осигуряваше на бараярски провинциалисти, били те бъдещи офицери или цивилни лица, допир до по-широката галактическа култура. Колкото до онази част, за която никога не се говореше, то тя беше свързана с дремещото напрежение между бараярци и комарци, наследство от напълно оправданото, поне от гледната точка на Майлс, завладяване на вторите от първите преди едно поколение. Изричната политика на императора бе да се премине от състояние на окупация до пълна политическа и социална асимилация между двете планети. Този процес обаче се оказваше бавен и осеян с препятствия.

Ворпатрил продължи:

— Корабът на Корпорация Тоскана, „Идрис“, пристана на док за настройка на скоковия драйвер, но при разглобяването се натъкнаха на неочаквани усложнения. Поправените части не издържаха калибровъчните тестове при повторното инсталиране и бяха върнати на станцията за преработка. Петте дни станаха десет, докато двете страни си отправяха взаимни обвинения в некадърност. После изчезна и лейтенант Солиан.

— Правилно ли съм разбрал, че лейтенантът е бил бараярският офицер за свръзка на борда на „Идрис“? — каза Майлс. С други думи, районното ченге на флотилията, натоварено със задачата да следи за реда и спокойствието сред екипажа и пътниците, като си отваря очите за незаконни или опасни дейности, или подозрителни лица — не едно и две останали в аналите отвличания бяха вътрешна работа, — както и да бъде първата защитна линия срещу контраразузнаването. И негласно — да се ослушва за потенциални брожения сред комарските поданици на императора. Имаше и задължението да съдейства активно на екипажа при спешни случаи, да координира евакуации или спасителни мисии с военния ескорт. Работата на офицера за свръзка можеше да се преобрази от скучна до смърт в смъртно опасна за едно мигване на окото.

Капитан Брюн се обади за пръв път:

— Да, милорд.

Майлс се обърна към него.

— Един от вашите хора, нали? Как бихте описали лейтенант Солиан?

— Беше новоназначен — отвърна Брюн, после се поколеба. — Не го познавах отблизо, но всичките му предишни характеристики бяха повече от добри.

Майлс погледна към каргокапитана.

— Вие познавахте ли го, сър?

— Говорили сме няколко пъти — каза Молино. — Аз стоях предимно на борда на „Рудра“, но ми беше направил впечатление на приятелски настроен човек, който си разбира от работата. Струваше ми се, че се погажда добре с екипажа и пътниците. Направо ходеща реклама на асимилацията.

— Моля?

Ворпатрил се изкашля.

— Солиан беше комарец, милорд.

— Аа. — „Уф!“ В докладите тази подробност не се споменаваше. Комарците едва наскоро бяха допуснати в бараярските Имперски служби. Първото поколение такива офицери бяха подбирани внимателно и правеха всичко възможно да докажат лоялността и компетентността си. „Домашните любимци на императора“ — Майлс беше чувал поне един бараярски офицер да ги описва с тези думи и с тон на едва прикрито негодувание. Грегор лично се беше заангажирал с успеха на тази интеграция. И адмирал Ворпатрил нямаше начин да не го знае. Майлс придвижи мистериозната съдба на Солиан с няколко степени по-нагоре в списъка си с най-важни приоритети.

— При какви обстоятелства изчезна лейтенантът?

Отговори Брюн:

— Нищо необичайно, милорд. Подписал се в края на смяната си както винаги, но така и не се яви за следващото си дежурство. Когато проверихме каютата му, се оказа, че липсват някои от личните му вещи, както и един куфар, макар че повечето от униформите му си бяха там. Нямаше данни да е напускал кораба, но той най-добре би знаел как да се измъкне, без да бъде видян. Поради което лично аз съм на мнение, че е дезертирал. Впоследствие корабът беше претърсен основно. Трябва да е променил записите, или да се е измъкнал с товара, или нещо друго.

— Да сте останали с впечатление, че не харесва работата или назначението си?

— Не… не, милорд. Нищо особено.

— А нещо неособено?

— Ами, обичайните хронични задевки, че е комарец, пък носи това. — Брюн посочи униформата си. — А и на пост като неговия, сигурно са го тормозели и от двете страни.

„Сега се опитваме всички да бъдем от една страна.“ Майлс реши, че не му е нито времето, нито мястото да се занимава с подсъзнателните тежнения зад избора на думи на Брюн.

— Каргокапитан Молино, вие имате ли някакви странични наблюдения по този пункт? Бил ли е Солиан обект на, ъъ, укори от страна на сънародниците си комарци?

Молино поклати глава.

— Доколкото мога да кажа, лейтенантът беше в много добри отношения с екипажа на „Идрис“. Гледаше си работата и не влизаше в спорове.

— И въпреки това, правилно ли разбирам, че първото ви… впечатление е било, че е дезертирал?

— Изглеждаше възможно — призна Брюн. — Не искам да очерням никого, но той все пак беше комарец. Може да се е оказало по-трудно, отколкото е очаквал. Адмирал Ворпатрил не се съгласи — побърза да добави той.

Ворпатрил разклати ръка, имитирайки крехко равновесие, и каза:

— Натежаха основанията срещу възможното му дезертиране. Висшето командване избира внимателно комарците, които допуска в Службите. Точно за да се избегнат публични провали.

— За всеки случай — продължи Брюн, — вдигнахме на крак целия си охранителен състав да го търси, помолихме за помощ и властите на станция Граф. Която те не ни оказаха твърде охотно. Само повтаряха, че нямат данни да се намира нито в секторите с нормална, нито в тези с нулева гравитация, както и че не е засечен да напуска станцията с някой от местните им превозвачи.

— И какво стана после?

Отговори адмирал Ворпатрил:

— Времето си течеше. Ремонтът на „Идрис“ приключи, всички документи бяха разписани. Натискът — той погледна недоволно към Молино — да продължим по планирания маршрут нарасна. Аз обаче не зарязвам хората си, ако има и най-малкия шанс да го избегна.

Молино ядосано се обади:

— Икономически неоправдано беше да се задържа цяла флотилия заради един човек. Можехте да оставите малък съд или дори група от хората си, които да разследват инцидента и да ни последват след изясняването му, а останалите да си продължат по пътя.

— Имам изрична заповед да не разделям флотилията — каза Ворпатрил и челюстта му се стегна.

— Но в този сектор от десетилетия не е имало опит за отвличане — продължи да спори Молино. Майлс остана с усещането, че е свидетел на незнайно кой поред рунд от един и същ спор.

— Откакто Бараяр започна да ви осигурява военен ескорт, оттогава — каза Ворпатрил с фалшива сърдечност. — Странно съвпадение, нали? — Гласът му стана по-твърд. — Не изоставям хората си. Още по време на ескобарския погром, когато самият аз бях младши лейтенант с жълто около устата, се заклех никога да не изоставя човек под мое командване. — Погледна към Майлс. — Между другото, тогава служех под командването на баща ви.

„Охо. Това може да се окаже проблем…“ Майлс остави веждите си да се вдигнат в знак на любопитство.

— И какво стана с вас там, сър?

Ворпатрил изсумтя замислено.

— Бях младши пилот на една бойна совалка, която осиротя, след като ескобарците взривиха кораба майка във висока орбита. Предполагам, че ако бяхме успели да се приберем по време на отстъплението, щяха да ни издухат заедно с него, но все пак… Нямаше къде да се приберем, нямаше къде да бягаме, дори и малкото оцелели кораби с открити докове за совалки не спираха да ни вземат, а на борда си имахме двеста и повече мъже, включително ранените — беше си жив ад, това мога да кажа.

Майлс усети, че адмиралът едва в последния момент отряза обръщението „синко“ от края на разказа си, и каза предпазливо:

— Не мисля, че на адмирал Воркосиган му е бил останал кой знае какъв избор по времето, когато е поел командването на инвазията след смъртта на принц Серж.

— Даже никакъв — съгласи се Ворпатрил и отново махна с ръка. — Не казвам, че не направи всичко възможно при дадените обстоятелства. Но не можа да свърши всичко и аз бях един от пожертваните. Почти година прекарах в ескобарски военнопленнически лагер преди преговорите да приключат и да се прибера у дома. Ескобарците не ни галеха с перце, това мога да кажа.

„Можело е да бъде и по-лошо. Можело е да си ескобарска военнопленничка в един от нашите лагери.“ Майлс реши да не насочва въображението на адмирала в тази посока, не сега поне.

— Сигурно.

— Само казвам, че знам какво е да те изоставят и че няма да изоставя свой човек заради нечии капризи. — От острия поглед, който хвърли на каргокапитана, стана повече от ясно, че изпаряващите се комарски корпоративни печалби определено не се класират в тежката категория причини, които биха го накарали да наруши този си принцип. — Събитията доказаха… — Поколеба се и перифразира думите си: — За известно време смятах, че събитията са доказали правотата ми.

— За известно време — повтори Майлс. — Но вече не?

— Ами… сега… случилото се след това беше доста… доста смущаващо. Засечено бе неразрешено задвижване на служебен шлюз в товарния док на станция Граф точно до мястото, където е скачен „Идрис“. Само дето няма данни наблизо да се е придвижил кораб или обслужваща сонда — печатите на тръбата не са били активирани. Когато охраната на станцията стигнала там, докът бил празен. Но по пода имало доста кръв, както и следи от нещо влачено до шлюза. Изследванията показаха, че кръвта е на Солиан. Изглеждаше, че се е опитал да стигне до „Идрис“, но някой му е попречил.

— Някой, който не оставя отпечатъци от крака — мрачно добави Брюн.

При въпросителния поглед на Майлс Ворпатрил обясни:

— В секторите с гравитация, използвани от външните, квадите се придвижват с малки лични подемници, наричат ги плъзгачи. Управляват ги с долните си ръце, така че горният чифт да е свободен. Никакви следи нямаше. То пък от какво ли и да останат.

— А, да. Разбирам — каза Майлс. — Кръв, но не и труп. Открихте ли тялото му?

— Още не — каза Брюн.

— А търсихте ли го?

— О, да. По всички възможни траектории.

— Предполагам сте се сетили, че един дезертьор би могъл да инсценира собственото си убийство или самоубийство, за да се отърве от преследване.

— Сигурно щях да се сетя за това — каза Брюн, — ако не бях видял лично пода на товарния док. Няма начин да загубиш толкова кръв и да останеш жив. Имаше поне три или четири литра.

Майлс сви рамене.

— Първото нещо, което правят при спешен случай на криотична подготовка, е да източат кръвта на пациента и да я заменят с криотечност. Така спокойно може да останат няколко литра кръв по пода, а жертвата — ами, може и да е жива. — Беше лично запознат с въпросния процес, или така поне му го бяха описали Ели Куин и Бел Торн впоследствие, при онази катастрофална мисия на свободната наемническа флота „Дендарии“. Той, разбира се, не помнеше точно тази част, затова пък Бел му я беше описал подробно.

Веждите на Брюн скочиха нагоре.

— Не се сетих за това.

— Просто ми хрумна — извинително рече Майлс. „Мога да ти покажа белезите.“

Брюн се намръщи, после поклати глава.

— Не мисля, че биха имали достатъчно време преди пристигането на момчетата от местната сигурност.

— Дори ако са разполагали с готова преносима криокамера?

Брюн отвори уста, после пак я затвори. Най-накрая каза:

— Това е доста сложен сценарий, милорд.

— Изобщо не настоявам, че е станало така — лековато рече Майлс. После се замисли за финалната процедура при криосъживяването. — Нека само посоча, че съществуват и други източници на няколко литра кръв освен тялото на жертвата. Като лабораторен или болничен синтезатор например. Продуктът със сигурност би издържал проверката на повърхностно ДНК сканиране. Един вид фалшив положителен резултат. В лаборатория по съдебна медицина биха хванали разликата, разбира се. Следи от криотечност също биха се открили, стига някой да се сети да ги потърси. — После добави замислено: — Мразя косвените доказателства. Кой извърши идентификационното изследване на кръвта?

Брюн се размърда притеснено.

— Квадите. Прехвърлихме им копие от ДНК картата на Солиан още когато изчезна. Но офицерът за свръзка на „Рудра“ присъства на теста — дишал е буквално във врата на техника им. Докладва ми за съвпадението веднага щом излезе резултатът. Тогава отидох лично да видя всичко с очите си.

— Беше ли взета друга проба за контролно изследване?

— Ами… мисля, че да. Мога да попитам флотския главен лекар дали е получил втора проба преди да ни, хм, застигнат следващите събития.

Адмирал Ворпатрил седеше с вдървен гръб и неприязнено изражение.

— Бях сигурен, че горкият Солиан е бил убит. От някой… — И млъкна.

— Струва ми се, че все още не можем да изключим и тази хипотеза — успокои го Майлс. — Във всеки случай, по онова време искрено сте вярвали в нея. Предайте на флотския лекар да изследва по-подробно кръвните проби и ми докладвайте за резултатите, моля.

— Както и на службата за сигурност на станция Граф?

— Ъъ… засега само на мен. — Дори резултатите да бяха отрицателни, самият факт, че е правено ново тестуване, би събудил нови подозрения у квадите относно намеренията на бараярците. А ако бяха положителни… Майлс искаше първо да помисли, пък после да действа. — Както и да е, какво стана после?

— Фактът, че Солиан беше офицер от флотската сигурност, правеше убийството му — очевидното му на пръв поглед убийство — да изглежда особено зловещо — призна Ворпатрил. — Може би се е опитвал да се добере до кораба, за да ни предупреди за нещо? Нямаше как да разберем. Така че прекратих всички отпуски, обявих тревога и наредих всички кораби да се разкачат от доковете.

— Без никакво обяснение защо — вметна Молино.

Ворпатрил му се облещи.

— При състояние на тревога командирът не губи време да обяснява заповедите си. Просто очаква всички да се подчиняват своевременно. Пък и както си гризяхте ноктите от нетърпение и мърморехте заради забавянето, въобще не ми и хрумна, че ще има нужда да повтарям. — Един мускул заподскача на бузата му, той си пое дълбоко въздух и се върна към разказа си: — По същото време възникнаха и някои комуникационни недоразумения.

„Ето я и димната завеса, най-после.“

— Както ние разбрахме нещата, патрул от двама души, изпратен да върне офицер, който закъснявал да се яви…

— Става дума за младши лейтенант Корбо?

— Да. Корбо. Така както го разбрахме в онзи момент, патрулът и младши лейтенантът били нападнати, обезоръжени и задържани от квадите. Както се оказа по-късно, истината е била доста по-сложна, но по онова време разполагах само с тази информация, като същевременно се опитвах да изтегля целия си персонал от станция Граф и да се подготвя за всякакви евентуалности, дори за незабавна евакуация от местното космическо пространство.

Майлс се приведе напред.

— Каква беше информацията ви тогава — че някакви случайни квади са задържали хората ви, или че са били от службата за сигурност на станция Граф?

Ворпатрил не че чак изскърца със зъби, но почти. Въпреки това отговори:

— Знаехме, че са от службата им за сигурност.

— Обърнахте ли се за съвет към юрисконсулта си?

— Не.

— Младши лейтенант Деслориер опита ли се да ви даде съвет по своя инициатива?

— Не, милорд — успя да прошепне Деслориер.

— Разбирам. Продължете.

— Наредих на капитан Брюн да прати боен патрул, който да измъкне тримата мъже от ситуация, която, както смятах по онова време, се е оказала опасна за бараярския личен състав.

— Въоръжени далеч не само със зашеметители, доколкото разбирам?

— Не можех да поискам от хората си да излязат срещу толкова многоброен противник само със зашеметители, милорд — каза Брюн. — Онези мутанти са цял милион!

Майлс остави веждите си да се повдигнат.

— На станция Граф? Мислех, че постоянното й население е около петдесет хиляди. Цивилни.

Брюн махна нетърпеливо с ръка.

— Един милион срещу дванайсет или петдесет хиляди срещу дванайсет — все едно, хората ми се нуждаеха от оръжия, които внушават респект. Спасителният патрул трябваше да се придвижи натам и обратно по най-бързия начин, при възможно най-слаба съпротива от страна на квадите и без спорове. Със зашеметители не можеш да уплашиш никого.

— Този аргумент ми е познат. — Майлс се облегна назад и потърка устни. — Продължете.

— Патрулът ми стигна до мястото, където бяха задържани хората ни…

— Трето управление на службата за сигурност на станция Граф, ако не се лъжа? — прекъсна го Майлс.

— Да.

— Кажете ми нещо — за цялото време, през което флотилията ви е била тук, не се ли е случвало някой от отпускарите ви да се забърка в неприятности с местната служба за сигурност? Пиянство, неприлично поведение, нарушения на сигурността или нещо друго?

Брюн, с вид сякаш някой изтегля думите от устата му със зъболекарски клещи, каза:

— Миналата седмица трима от нашите бяха арестувани за надбягване с плъзгачи по особено опасен начин и в състояние на алкохолно опиянение.

— И какво стана с тях? Как ви посъветва да постъпите вашият юрисконсулт?

Младши лейтенант Деслориер измрънка:

— Останаха няколко часа в ареста, после отидох и се погрижих глобите им да бъдат платени, след което поех ангажимент пред местния съдия нарушителите да бъдат държани под домашен арест на корабите им до края на престоя ни тук.

— Значи, когато е настъпил въпросният инцидент, вече сте били запознати със стандартните процедури по измъкване на хора, забъркали се в неприятности с властите на станцията?

— Тези обаче не са били пияни и не са се държали неприлично. Били са хора от собствената ни сигурност, които са си вършели работата — каза Ворпатрил.

— Продължете — въздъхна Майлс. — Какво стана с патрула ви?

— Все още не разполагам с докладите им от първа ръка, милорд — вдървено рече Брюн. — Квадите допуснаха само един невъоръжен медик да ги посети на мястото, където ги държат сега. В Трето управление бяха разменени изстрели, както от зашеметители, така и от плазмени пушки. Квадите буквално заляха сградата, хората ни се огънаха пред численото превъзходство и бяха арестувани.

„Залелите“ сградата квади бяха включвали — нещо съвсем естествено от майлсова гледна точка — повечето от професионалните и доброволни пожарни отряди на станция Граф. „Плазмени пушки. В цивилна космическа станция. Ох, направо ще ми се сцепи главата.“

— И така — спокойно рече Майлс, — след като отстреляхме полицейското управление и запалихме пожар, какво изпълнихме за бис?

Адмирал Ворпатрил стисна челюсти, за кратко.

— Боя се, че след като комарските кораби на док не изпълниха спешната ми заповед да потеглят и вместо това допуснаха да ги заключат по местата им, инициативата ми беше отнета. Вече бяхме допуснали твърде много заложници да попаднат в ръцете на квадите, независимите комарски капитани не изпълниха навреме заповедите ми за позициониране и милицията на квадите успя да ни обгради. Почти два пълни дни останахме в патова ситуация. След това получихме заповед да отстъпим и да чакаме пристигането ви.

„За което благодаря на всички богове.“ Проявите на военна интелигентност бяха нищожни в сравнение с тези на военна глупост. Но да се плъзнеш до половината път към невероятна глупост и да спреш, си беше наистина рядко явление. Ворпатрил заслужаваше да му се признае поне това.

Брюн вметна мрачно:

— Не че имахме голям избор на онзи етап. Не можехме да ги заплашим, че ще взривим станцията, при положение че собствените ни кораби са пристанали на док.

— И без това не бихте могли да взривите станцията — спокойно отбеляза Майлс. — Би било масово убийство. Да не споменавам наказателния кодекс. Императорът веднага би заповядал да ви разстрелят.

Брюн се размърда нервно и притихна.

Ворпатрил сви устни.

— Императорът или вие?

— С Грегор бихме хвърляли чоп кому да се падне честта.

След тези му думи последва кратко мълчание.

— За щастие — продължи Майлс, — изглежда, че страстите тук са се поуспокоили. За което ви благодаря, адмирал Ворпатрил. И ако позволите да добавя, по-нататъшната професионална съдба на всеки от вас е въпрос, който ще трябва да уредите с командването на отдела си. — „Освен ако заради вас не закъснея за раждането на най-най-първите си деца, в който случай ще е по-добре да си потърсите някоя много, ама много дълбока дупка.“ — Моята задача е чрез преговори да измъкна колкото мога повече поданици на императора от ръцете на квадите, при това на колкото се може по-ниска цена. И ако извадя много голям късмет, някой ден нашите флотилии отново ще могат да пристават в доковете на станция Граф. За съжаление, картите, които сте ми раздали, не са от най-силните. Въпреки това ще видя какво мога да направя. Искам да ми осигурите копия от всички необработени записи, имащи връзка с последните събития.

— Да, милорд — изръмжа Ворпатрил. — Но — в гласа му прозвуча нещо близко до тревога — не виждам как това ще ни помогне да разберем какво се е случило с лейтенант Солиан!

— Ще имам грижата и този въпрос да получи полагащото му се внимание, адмирале. — Майлс го погледна в очите. — Обещавам ви.

Ворпатрил кимна отсечено.

— Но, лорд ревизор Воркосиган! — намеси се притеснено каргокапитан Молино. — Властите на станция Граф се опитват да наложат глоби на нашите комарски кораби за щети, нанесени от бараярски военни. Трябва ясно да им бъде заявено, че военните и единствено военните имат пръст в тази… криминална активност.

Майлс се поколеба и се колеба дълго.

— Вие наистина сте късметлии, каргокапитане — най-накрая каза той, — защото в случай на истинско нападение обратното няма да е вярно. — Потропа по масата и стана.

 

ГЛАВА 3

Майлс се повдигна на пръсти да надникне през малкия илюминатор до служебния шлюз на „Керкенез“, който в момента маневрираше към определената му рама за пристан. От архитектурна гледна точка, станция Граф представляваше сложна и очевидно хаотична съвкупност, което не беше за учудване предвид факта, че се разширяваше вече трето столетие. Погребан нейде в недрата на ширналата се, бодлива като таралеж конструкция се гушеше малък метален астероид, надупчен като медна пита, както за осигуряване на допълнително пространство, така и заради материала, с който беше построено това най-старо обиталище на квадите. Пак някъде в най-вътрешните сектори все още можеха да се видят, поне според туристическите видеоматериали, оригинални елементи от разглобения и отново сглобен скоков кораб, с който първата група дръзки пионери квади бяха извършили историческото си пътуване до това убежище.

Майлс отстъпи назад и даде знак на Екатерин да погледне през илюминатора. Замисли се за политическата астрография на Квадикосмоса, или по-точно, както гласеше официалното наименование, на Съюза на свободните общини. От тази начална точка групи квади се бяха разпръснали и бяха изградили дъщерни колонии по протежение на вътрешния от двата астероидни пръстена, заради които предците им бяха избрали тази система. Няколко поколения по-късно квадите вече не ги грозеше опасността да им се свърши пространството, енергията или природните ресурси. Населението им можеше да разширява владенията си толкова бързо, колкото преценеше за необходимо.

Само шепа от многобройните им, пръснати из системата общини поддържаха места с изкуствена гравитация за човеци с крака, били те посетители или постоянно пребиваващи, а повечето въобще нямаха взимане-даване с външни. Станция Граф беше от онези, които приемаха галактиците и тяхната търговия, същото важеше и за няколко други орбитални станции, известни като Метрополията, Убежището, Минченко и Съюзна. Последната беше седалище и на правителството, доколкото имаше такова — политическата система на квадите беше вариант на представителната демокрация с изборност отдолу нагоре, стъпила, както му беше дадено да разбере, на работната група като първична единица. Майлс най-горещо се надяваше, че последната инстанция, с която ще се наложи да води преговори, няма да се окаже някой комитет.

Екатерин погледна и с развълнувана усмивка махна на Роик да погледне и той. Той наведе глава и почти залепи нос в илюминатора — зяпаше с неприкрито любопитство. За Екатерин това беше първото и пътуване извън Бараярската империя, а Роик за пръв път напускаше родния Бараяр. Майлс доволно си отбеляза наум, че благодарение на придобитата си лека форма на параноя си беше направил труда да прати и двамата на кратък интензивен курс по процедури за безопасност в открития космос и при нулева гравитация, преди да ги повлече след себе си из галактиката. Беше използвал връзките си да получи достъп до съоръженията на военната академия, макар и само за една свободна седмица между насрочени предварително занятия, та двамата да преминат през посъкратена версия на курса, който по-старите колеги гвардейци на Роик бяха преминали като част от рутинната програма на обучението си за имперските служби.

Екатерин се беше шашнала не на шега, когато Майлс я беше подканил… убедил… добре де, принудил да се запише в курса за охранители към орбиталното училище. В началото беше като уплашен заек, по средата — изтощена и на крачка от открит бунт, а накрая — въодушевена и горда от себе си. При проблеми с херметизацията пътническите лайнери обикновено натикваха платилите билетите си клиенти в най-прости мехури, наречени спасителни шушулки, където да изчакат специализираните екипи за спешна помощ. Самият Майлс беше пребивавал едни-два пъти в такава шушулка. Беше се заклел, че нито един от неговите хора, особено пък неговата съпруга, не ще бъде подложен на такава изкуствена безпомощност в случай на извънредна ситуация. Така че цялата му групичка беше пътувала с ушити по поръчка костюми последен модел за бързо обличане в куфарите. За съжаление Майлс беше оставил стария си, удобен боен костюм на склад…

Роик се разгъна и обърна гръб на илюминатора. На лицето му бе изписано особено стоическо изражение, две тревожни бръчки се бяха събрали между веждите му.

— Взехте ли си хапчетата против гадене? — попита Майлс.

Роик кимна сериозно.

— А ти взе ли си твоите? — каза Екатерин.</