Лоис Макмастър Бюджолд
Подаръци за зимния празник — Моята библиотека

Оръженосецът Роик чу по ръчния си комуникатор гласа на охраната при външната врата.

— Пристигнаха. Външните врати са заключени. — лаконично съобщи пазачът.

— Разбрах. — отговори Роик. — Отключвам защитния купол на сградата.

Той се обърна към скрития пулт за управление на защитата, инсталиран до резбованата двукрила врата на преддверието в замъка Воркосиган, притисна длан към скенера и въведе кратък код. Едва чутото бучене на силовото поле, защитаващо огромният дом, стихна.

Роик разтревожено погледна през тесния прозорец до главния вход. В задълженията му влизаше да отвори широко вратите, когато лимузината на м’лорд^[1] спре отпред. После се огледа, проверявайки състоянието на ливреята на дом Воркосиган — ботушите са излъскани до огледален блясък, ръбът на панталона е изгладен, сребърните обшивки проблясват, тъмно-кафявата тъкан е безупречно чиста.

Бузите му пламнаха от обидния спомен за това, как лорд Воркосиган се появи в това преддверие в компанията на почетни гости и завари непристойна сцена с участието на ескобарски съдебни пристави и буболечешко масло. В онзи момент Роик изглеждаше като последен глупак и беше почти гол, ако не броим дебелия слой от онази лепкава гадост. И досега чуваше строгата насмешлива реплика на лорд Воркосиган, режеща като бръснач: „Оръженосец Роик, вие не сте в униформа“.

Той ме мисли за идиот.

Още по-лошо беше това, че нахлуването на ескобарците беше пропуск в системата за сигурност и макар че формално дежурството не беше негово — та той спеше, по дяволите! — но все пак беше в къщата и следователно беше длъжен да е на разположение в случай на непредвидени ситуации. Цялата тази каша се стовари на неговата глава — в буквалния смисъл. М’лорд го отпрати от местопроизшествието с думите: „Роик… идете да се изкъпете“, но неясно защо Роик приемаше това като по-лошо наказание от което и да е друго.

Оръженосецът още веднъж провери външния си вид.

Дългата сребриста лимузина почти безшумно достигна до входа и спря. Вратата на предното отделение се вдигна, откривайки шофьора, старшия — и плашещо компетентен — оръженосец, Пим. Той отвори вратата на пътническия салон и бързо заобиколи лимузината, за да помогне на м’лорд и спътниците му да излязат. Старшият оръженосец погледна към тесния прозорец до входа и обходи с безпристрастен поглед Роик и преддверието зад гърба му: всичко е наред, този път няма нищо непредвидено. Пим натъртено беше информирал Роик, че пристигат Особено Важни Личности — другопланетни сватбени гости. За което Роик можеше и сам да се досети, след като м’лорд лично отиде до космодрума, за да ги посрещне при слизането им от орбита. Но нали Пим също присъства на онази катастрофа с буболечешкото масло. От онзи ден насам той формулираше своите указания към Роик пределно ясно, не оставяйки възможност за двусмислености или случайности.

Първи от лимузината изкочи нисък човек в добре скроен сив костюм: лорд Воркосиган. Той оживено сочеше огромния каменен замък и безспирно говореше нещо, като непрекъснато се оглеждаше назад и адресираше към своите гости горда, но топла усмивка.

Веднага щом резбованата врата се отвори, пускайки вътре струя хладен въздух от зимната вечер на Ворбар-Султана и няколко проблясващи снежинки, Роик се изпъна и мислено съпостави излизащите от лимузината хора със списъка на службата по безопасност, който беше получил предварително. Висока жена носеше бебе, завито в одеяло. До нея загрижено се суетеше пълничък усмихнат мъж. Това, разбира се, са Ботари-Джесек. Госпожа Елена Ботари-Джесек беше дъщеря на покойния легендарен оръженосец Ботари. Пим се постара да внуши на Роик, че тя има абсолютно право на допуск в замъка Воркосиган, където е израснала заедно с м’лорд. И без сребристите пластини на невроконтактите по челото и слепоочията не беше трудно да се разпознае в ниския възрастен мъж бетанския скоков пилот Ард Мейхю. (Странно: нима скоковите пилоти изглеждат толкова уморени след полет?) Е, какво пък — майката на м’лорд, графиня Воркосиган също беше бетанка, а често примигващия и тресящ се от студ пилот се стори на Роик съвсем безопасен. За разлика от последния гост. Роик изумено ококори очи.

Огромната фигура се разгъваше, излизайки от лимузината. Изправяйки се, тя ставаше висока — и по-висока — и по-висока… Пим, който беше с почти същия ръст като Роик, не достигаше дори до рамото й. Гостът поправи широкия сиво-бял шинел с военна кройка и отметна главата си назад. Светлината на горния фенер попадна на лицето му и се отрази от… Нима от долната устна стърчат зъби^[2]?

Сержант Таура — по метода на изключването Роик разбра, че именно това име принадлежи на този гост. Пим даде на Роик да разбере, че Таура е стар боен другар на м’лорд и нареди да не се заблуждава от ниското звание, защото това е много важна персона (макар и доста тайнствена, както, между другото, и всичко свързано с предишната работа на лорд Майлс Воркосиган в Имперската служба за безопасност). Самият Пим беше служил в ИмпСи. А Роик не беше, за което му напомняха… е, средно по три пъти на ден.

Следвайки лорд Воркосиган, всички пристигнали се струпаха в преддверието, смеейки се и говорейки, и отръскваха снега от дрехите си. Шинелът излетя от огромните рамене, точно като опънато от вятър платно, а притежателката му ловко се завъртя на пети, внимателно сгъвайки дрехата така, че да може удобно да я подаде. Роик се отдръпна, стараейки се да избегне удара от тежката кестенява коса, която мина пред лицето му, а после пристъпи напред и се оказа лице в… с носа в… втренчил поглед в съвсем неочаквано деколте. Деколтето беше обшито с ярко розова коприна и се спускаше в остър ъгъл надолу. Той вдигна очи. Издадена брадичка — гладка, без брада. Любопитни бледокехлибарени очи гледат надолу право към него — както му се стори, с лека насмешка. Зъбатата усмивка беше доста плашеща.

Пим делово се разпореждаше с прислугата и багажа. Гласът на лорд Воркосиган накара Роик да се опомни.

— Роик, графът и графинята още ли са на официалния обяд?

— Върнаха се преди около двадесет минути, м’лорд. Качиха се горе, в стаите си, за да се преоблекат.

Лорд Воркосиган се обърна към жената с бебето, които бяха вече обкръжени от ято гукащи прислужнички.

— Родителите ще ми одерат кожата, ако не те отведа незабавно при тях. Да тръгваме. Майка ми няма търпение да види кръщелничката си. Мога да се обзаложа, че малката Корделия ще грабне сърцето на графиня Корделия в пухкавите си ръчички за около три и половина секунди. Най-много.

Той се обърна и се заизкачва по парадното стълбище, повличайки със себе си всичките Ботари-Джесек. На площадката лорд Воркосиган се обърна и викна през рамо:

— Роик, придружи Ард и Таура до отделените им стаи и се погрижи да имат всичко необходимо. Ще се съберем в библиотеката след като се освежите или каквото там ви е нужно. Там ще има закуски и напитки.

Значи това е жена-сержант. В галактическите сили това е възможно. Някога майката на м’лорд е била прочут бетански офицер. „Само че тази дама-сержант освен всичко останало е дяволска великанка-мутантка“ — помисли си Роик и побърза да прогони тази мисъл. В дома на Воркосиган нямаше място за такива провинциални предразсъдъци. Макар че тя явно беше резултат от генно инженерство. Нямаше друга възможност. След като се поокопити, той успя да произнесе:

— Мога ли да взема чантата ви… ъ-ъ… сержант?

— О… добре.

Поглеждайки със съмнение Роик, тя му предаде чантата, която висеше на рамото й. Розовият лак на ноктите^[3] й не можеше да скрие факта, че това са оръжия, масивни и функционални, като на леопард. Тежката чанта едва не изкълчи ръката на Роик. Той изстиска от себе си отчаяна усмивка и с двете ръце повлачи чантата по стълбите.

Първи беше настанен умореният пилот. Стаите за гости на третия етаж, предоставени на сержант Таура, бяха модернизирани наскоро и имаха отделна баня. Покоите на м’лорд бяха в същия коридор, зад ъгъла. Тя вдигна ръка и прокара пръсти по тавана, усмихвайки се одобрително: таваните в замъка Воркосиган бяха на три метра височина.

— Е, — каза тя, обръщайки се към Роик, — сватба по време на Зимния празник се счита по бараярските обичаи за нещо благоприятно, така ли?

— По-често се правят сватби през лятото. Според мен, сватбата беше планирана за Зимния празник, защото годеницата на м’лорд има ваканция между семестрите в университа.

Гъстите вежди удивено се повдигнаха.

— Тя е студентка?

— Да, мадам^[4].

Към жените-сержанти май трябваше да се обръща с „мадам“. Виж, Пим не би сбъркал.

— Не знаех, че е толкова млада.

— Не, мадам. Госпожа Ворсоасон е вдовица. Има малък син, Ники. Той е на девет. Побъркан е на тема скокови кораби. Случайно да знаете, този пилот харесва ли деца?

Ники навярно щеше да се залепи за Мейхю.

— О, не зная. Мисля, че и Ард не знае. В наемническата флота не се срещат често деца.

Значи трябва да внимава малкия Ники да не се сблъска с груб отказ. Може би на м’лорд и бъдещата м’лейди в сегашната ситуация ще им е трудно да му отделят достатъчно внимание.

Сержант Таура обиколи стаята, разглеждайки (както се надяваше Роик, с одобрение) удобната обстановка, после надникна през прозореца, гледащ към градината, завита в бяло зимно одеяло. Под светлината на охранителните прожектори снегът проблясваше тържествено.

— Сигурно е правилно, че в края на краищата реши да се ожени за ворска жена. — Тя смръщи нос. — Всъщност, какви са тези вор — социална класа, воинска каста и нещо друго? От обясненията на Майлс не ставаше ясно. Той говори за тях така, че започва да ми изглежда като някаква религия. Или в краен случай — като неговата вяра.

Роик озадачено замига.

— Ами… не. И да. Те са всичко това. Ворите са… ами… вори.

— Но сега, когато Бараяр се обновява, нима останалите слоеве от обществото не изразяват недоволство от съществуването на наследствена аристокрация?

— Но те са си наши вор!

— Думи на бараярец. Хм. Значи вие можете да ги критикувате, но господ да е на помощ на онези външни, които посмеят да направят същото?

— Да. — потвърди той с облекчение. Изглежда тя разбра всичко, независимо от неговото объркано обяснение.

— Вътрешна работа. Ясно.

Насмешката й се смени с навъсена съсредоточеност, която, честно казано, не беше чак толкова тревожеща: поне не се виждаха хищните й нокти… Таура замислено мачкаше завесата с пръсти и случайно заплете нокти в скъпата тъкан. Намръщвайки се, тя освободи ръката си и я скри зад гърба си.

— Значи тя е вор. Прекрасно. Но дали го обича?

Роик почувства в гласа й странна тревога, но не знаеше как да я изтълкува.

— Абсолютно съм сигурен в това, мадам. — уверено заяви той.

Не му се искаше да се съмнява в това, че мрачното настроение на бъдещата м’лейди и навъсеното й чело са предизвикани от предсватбените вълнения в добавка към изпитните стресове, които се прибавиха към не толкова отдавнашната й загуба.

— Разбира се. — Усмивката на Таура не беше много искрена. — Отдавна ли служите на лорд Воркосиган, оръженосец Роик?

— От миналата зима, мадам. В отряда на оръженосците към дом Воркосиган се появи свободно място. Изпратиха ме по препоръка на Градската стража в Хасадар. — добави той малко жлъчно, очаквайки че тя ще се надсмее над скромния му, невоенен произход. — Разбирате ли, двадесетте оръженосци на графа винаги се набират от собствения му окръг.

Тя изобщо не реагира на думите му: изглежда, че думите „Градска стража на Хасадар“ не значеха нищо за нея.

Той реши, че също има право да зададе въпрос.

— А вие… дълго ли сте му служили? Там?

В онази галактическа пустош, където м’лорд е придобил толкова екзотични приятели.

Лицето й омекна и отново разцъфна в зъбата усмивка.

— В известен смисъл — през целия си живот. Или поне от момента, в който започна истинския ми живот. Преди десет години. Той е велик човек.

Това заявление беше направено с пълна убеденост. Е, той определено беше син на велик човек. Граф Арал Воркосиган беше колос, който се издигаше над последния полувековен отрязък от историята на Бараяр. Кариерата на лорд Майлс не беше толкова публична и гръмка. И никой не разказваше за нея на Роик, най-младия оръженосец, понеже той не беше служил в Имперската служба по безопасност, за разлика от м’лорд и почти всички останали оръженосци.

Но Роик харесваше дребния лорд. С всичките си родови травми и други подобни (Роик се стараеше да не употребява неприятната дума „мутация“) животът му не беше лесен, независимо от знатния му произход. Доста трудно му бе да си осигури най-обикновенни неща, като например… например, женитба. Макар че м’лорд имаше предостатъчно мозък — като компенсация за недоразвитото си тяло. На Роик само му се искаше той да не смята най-младшия си телохранител за глупак.

— Библиотеката е вдясно от стълбите на първия етаж. Трябва да се мине през още една стая, читалнята. — Той вдигна ръка в прощален поздрав, възнамерявайки да се раздели с тази плашеща великанка. — Обядът днес не е тържествен, така че няма нужда да се обличате. — Тя озадачено огледа своя измачкан от пътуването костюм: широк розов жакет и панталони и Роик припряно добави: — Имам предвид, че не трябва да обличате официален тоалет. Това, което е на вас, е напълно приемливо.

— О! — отзова се тя с явно облекчение. — Така е по-ясно. Благодаря

 

* * *

 

Завършвайки обичайната обиколка на помещенията, Роик се върна в стаята пред библиотеката — и откри великанката и пилота. Те разглеждаха изложените там сватбени подаръци. Вече няколко седмици пристигаха най-разнообразни предмети. Те се предоставяха на Пим; оръженосецът разопаковаше всичко, проверяваше безопасността им, после ги опаковаше отново, за да могат жениха и невестата отново да го разопаковат и да го поставят за всеобщо обозрение, заедно с картичката от дарителя.

— Виж, ето го твоя, Ард. — каза сержант Таура. — А ето го и подаръка от Ели.

— О, и какво е избрала в крайна сметка? — заинтересува се пилотът. — В един момент ми каза, че обмисля дали да не изпрати на булката нашийник с верига за Майлс, но се опасяваше, че няма да я разберат правилно.

— Не. — Таура демонстрира пухкава сияеща черна тъкан, дълга колкото нея. — Изглежда е някаква шуба… Не, почакай: това е одеяло! Красота! Пипни го, Ард. Потресаващо меко. И топло. — Тя притисна меката тъкан към бузата си и от дългите й устни се отрони радостен смях. — То мърка!

Мейхю удивено вдигна вежди.

— Боже мили! Нима тя… Е, това си е малко рисковано.

Таура го погледна недоумяващо и попита:

— Рисковано? Защо?

Мейхю неопределено махна с ръка.

— Това е живо одеяло. Генетичен конструкт. Прилича на онова, което някога Майлс подари на Ели. Ако тя е решила отново да се възползва от неговите подаръци, то това изглежда достатъчно прозрачен намек. — Той се поколеба. — Макар че ако е купила за щастливата двойка нов, то това вече има съвсем друг смисъл.

— Ох! — Таура наклони глава и мрачно погледна към одеялото. — Моя живот е твърде кратък, за да играя на толкова сложни игри, Ард. Така че, какво означава този подарък?

— Нямам никаква представа. Нощем всички котки са… е, в случая, черни. Интересно дали не е предназначено да послужи като редакционен коментар?

— Е, дори и да е така, да не си и помислил да разкажеш това на горката булка. Иначе ти обещавам: ще префасонирам скоковите ти приставки на дантелени салфетчици. — Тя разпери заплашително нокти и изразително ги размърда. — С голи ръце.

Разбира се, това беше шега, но пилотът примирително кимна и се усмихна, давайки да се разбере, че напълно е оценил сериозността на заплахата. В този момент Таура забеляза Роик, прибра живото одеяло обратно в кутията и скромно скри ръцете си зад гърба.

Врата към библиотеката се отвори и оттам надникна лорд Воркосиган.

— А, ето ви и вас! — Той влезе в читалнята. — Елен и Баз скоро ще слязат; тя храни малката Корделия. Ти сигурно вече страшно си огладняла, Таура. Да тръгваме, ще опиташ закуските. Днес готвачката ми е надминала себе си.

Той топло се усмихна на огромния сержант. Главата на Роик едва достигаше до рамото й, а лицето на м’лорд оставаше на нивото на кръста й. На Роик изведнъж му хрумна, че Таура се издига над него примерно така, както жените със среден ръст — над лорд Воркосиган. Та той през цялото време вижда жените такива!

Ох.

М’лорд покани гостите в библиотеката, но не тръгна след тях, а затвори вратата и повика Роик при себе си. Вдигайки глава, той замислено изгледа своя най-висок оръженосец и понижи глас:

— Ще ви помоля утре сутринта да заведете сержант Таура в Стария град. Уговорих лейди Алис да представи Таура на своята модистка и да й комплектова гардероб на бараярска лейди за предстоящите празници. Пригответе се целия ден да сте на тяхно разположение.

Роик трескаво преглътна. Лелята на м’лорд, лейди Алис Ворпатрил беше като че ли най-плашещата от всички жени, с които се беше сблъсквал Роик — дори и с поправката за ръст. В столицата тя се считаше за законодател на модата и приличието за високопоставените вор. На нея принадлежеше последната дума по въпросите за дрехите, стила и етикета — тя беше и официалната домакиня на приемите на самия император Грегор. А с езика си лейди Алис можеше да нацепи всеки неудачник на тънки лентички и да ги завърже на панделки още преди да успеят да паднат на пода.

— Как, по дяволите, успяхте да… — неволно изтърси Роик и със закъснение прехапа език.

М’лорд се ухили:

— Бях много убедителен. И освен това лейди Алис обича предизвикателствата. Ако й провърви, дори ще успее да откаже Таура от любимото й яркорозово. Някакъв безмозъчен тип й казал някога, че това е много непредизвикателен цвят и сега тя го ползва за най-неподходящи дрехи в най-неподходящи количества… А той не й отива! Е, лейди Алис ще се справи с това. Ако някой ти поиска мнението (не че има такава вероятност), гласувай за онова, което ще избере Алис.

„Като че ли бих посмял да й възразя!“ — едва не изтърси Роик. Той се изпъна и се постара да изглежда като внимателен и умен слушател.

Лорд Воркосиган почука с пръст по шева на панталона и усмивката му помръкна.

— И още — надявам се че ще се погрижиш Таура да не… хм… не я осърбяват или поставят в неудобно положение, или… е, разбираш ме. Не че можеш да попречиш на околните да я зяпат — няма никакви шансове за това. Но я придружавай на всички обществени места и бъди нащрек да отклоняваш от нея всички неприятности. Искаше ми се сам да я придружа, но тези предсватбени приготовления… Слава Богу, остана още малко.

— Как се справя госпожа Ворсоасон? — скромно се поинтересува Роик.

Той вече два дни се измъчваше от въпроса дали да доложи на някой за онзи пристъп на сълзи, но бъдещата м’лейди едва ли се досещаше, че тихият й плач в един от тъмните коридори на замъка Воркосиган беше в присъствието на един бързо оттеглил се свидетел.

Съдейки по това, колко затворено стана изведнъж лицето на м’лорд, той може би знаеше за това.

— Тя сега има… много допълнителни проблеми. Ще се опитам по възможност да я освободя от всички организационни задачи.

На Роик му се стори, че свива рамене далеч не толкова уверено, колкото би могъл.

Но м’лорд веднага се развесели.

— Както и да е, искам сержант Таура да остане доволна от посещението си на Бараяр в приказния сезон на Зимния празник. Сигурно повече няма да има възможност да дойде тук. Искам да си спомня тази седмица като че ли… По дяволите, искам да се чувства като Пепеляшка, която с едно махване на вълшебната пръчица се озовава на бала! Бог ми е свидетел, че го е заслужила. Полунощ настъпва твърде бързо.

Роик се опита да свикне с мисълта как лорд Воркосиган играе ролята на кръстник-вълшебник за тази великанка.

— Да… И кой е прекрасният принц?

Усмивката на м’лорд стана някак крива, а във въздишката му се чувстваше нещо като болка.

— А! Да. Сега това е основният проблем, нали?

Той освободи Роик с привичния си небрежен поздрав — неопределено махване с ръка към челото — и отиде при гостите си в библиотеката.

 

* * *

 

По време на цялата си служба в градската полиция на Хасадар на Роик не му се беше случвало да влиза в модна къща, която поне малко да прилича на салона на модистката на лейди Ворпатрил. На оживената улица във Ворбар Султана за съществуването му намекваше само скромна медна табелка, на която пишеше „Естела“. Той предпазливо се качи на втория етаж. Застланото с килим дървено стълбище жалостиво скърцаше под тежките крачки на Таура. След като се изкачиха, той надникна в тиха стая, която съвсем спокойно можеше да е гостна на някоя аристократка. Никъде нямаше закачалки с дрехи или поне манекен: само пухкав килим, приглушено осветление, столове и маса, на която без никакво неудобство можеше да се поднася чай даже в императорската резиденция. За негово огромно облекчение лейди Ворпатрил ги беше изпреварила и ги чакаше в стаята, разговаряйки с някаква жена в тъмна рокля.

Таура се приведе за да мине през вратата и отново се изправи. Жените се обърнаха. Роик вежливо се поклони. Той нямаше представа какво точно е казал м’лорд на своята леля, но когато тя погледна към Таура, очите й само леко се разшириха. Втората жена също не трепна при вида на острите зъби, нокти и огромния ръст — но когато погледът й се плъзна по розовия костюм, тя неодобрително се намръщи.

Настъпи мълчание. Лейди Алис отправи към Роик въпросителен поглед и той разбра, че в задълженията му влиза и представяне — както когато въвежда гости в замъка Воркосиган.

— Сержант Таура, миледи. — високо обяви той и млъкна, очаквайки следващите подсказки.

Изчаквайки още миг, лейди Алис разбра, че няма смисъл да разчита на него и с усмивка тръгна напред, протягайки ръка.

— Сержант Таура! Аз съм лелята на Майлс Воркосиган, Алис Ворпатрил. Позволете ми да ви приветствам с „добре дошла“ на Бараяр. Моят племенник ми разказа за вас.

Таура нерешително протегна грамадната си ръка, обгърна тънките пръсти на лейди Алис и внимателно ги стисна.

— Страхувам се, че на мен той ми разказа твърде малко за вас. — каза тя. От притеснение гласът й звучеше като хрипливо ръмжене. — Аз не познавам ничии лели. Неясно защо ми се струваше, че ще сте по-възрастна. И… не толкова красива.

Лейди Ворпатрил се усмихна — и то доста одобрително. Роик реши, че само няколкото сребърни кичура в прическата и леко избледнялата кожа издаваха истинската й възраст. Лейди Алис беше стройна, елегантна и уверена в себе си — както винаги. Тя представи Таура на втората жена — госпожа Някоя-си, но не Естела, макар че Роик мислено започна да я нарича именно така. Оказа се, че това е старшата модистка.

— Много се радвам на възможността да посетя родната планета на Майлс… лорд Воркосиган. — каза Таура. — Макар че когато ме покани за сезона на Зимния празник, не разбрах точно за какъв сезон става въпрос — светски или ловен, и какво трябва да си нося — тоалети или оръжие.

Усмивката на лейди Ворпатрил стана леко хищна.

— Но и тоалетите са оръжие, мила — в достатъчно умелите ръце. Позволете ми да ви запозная с останалите оръжейници.

Тя посочи към вратата в другия край на стаята, зад която изглежда се намираха по-скромни работни помещения, с лазерни скенери, пултове за моделиране, камари с екзотични тъкани и опитни шивачки. Или вълшебни пръчки — Роик изобщо не разбираше от тези неща. Втората жена кимна.

— Моля, елате насам, сержант Таура. Лейди Алис каза, че днес трябва да свършим много неща.

— Миледи! — извика паникьосано Роик към отдалечаващите се жени. — А аз какво да правя?

— Почакайте минутка тук, оръженосец. — подхвърли през рамо лейди Алис. — Сега ще се върна.

Таура също се озърна — точно в момента, в който вратата започна да се затваря зад нея. За миг на странното й лице се появи такова изражение, като че ли всеки момент щеше да помоли „Не ме изоставяй!“.

Смееше ли да седне в креслото? Роик реши, че не. Той постоя неподвижно няколко секунди, после обиколи цялата стая и накрая, след като се обърна с гръб към стената, покрита с изящни украшения, зае позата на охранител, в която, благодарение на богатата си напоследък практика, можеше да стои часове наред.

След малко лейди Ворпатрил се върна, преметнала през ръката си вързоп от ярко розова тъкан и връчи всичко на Роик.

— Отнесете това на племенника ми и му предайте, че съм поръчала да ги скрие. А още по-добре — да ги изгори. Изобщо, да прави каквото реши, но при никакви обстоятелства да не допуска отново да попаднат в ръцете на тази млада жена. Върнете се след около… ами… след четири часа. Вие, разбира се, сте най-декоративния от оръженосците на Майлс, но няма нужда да стърчите тук и да задръствате приемната на Естел. Изчезвайте!

Той погледна темето на безупречно сресаната глава, опитвайки се да разбере как тази жена винаги успява да го накара да се чувства като четиригодишно момченце — или да му внуши желанието да избяга и да се скрие в някой голям чувал. Опитвайки се някак да се утеши, Роик си помисли, че тя действа точно така и на собствения си племенник, който вече беше на трийсет и една и който трябваше вече да е свикнал с нея.

Той се яви на пост в посоченото време — и му се наложи да почака още около двадесетина минути, а може би и повече. Някаква младша шивачка го помоли да почака и му предложи по избор чай или вино, но той вежливо отказа. Най-накрая вратата се отвори и отначало до него достигнаха гласове.

Баритонът на Таура беше невъзможно да се сбърка.

— Не зная, лейди Алис. Никога в живота си не съм носила такива поли.

— Няколко минути ще потренирате: ще седнете, ще станете, ще се разходите. А, Роик се е върнал. Добре.

Лейди Алис влезе първа — и колкото и да беше странно, започна да наблюдава Роик. След нея в стаята влезе видение в яркозелено.

О, разбира се, това пак беше Таура, но… Кожата й, изглеждаща жълтеникава и мътна на розовия фон, сега изглеждаше като сияеща слонова кост. Зеления жакет плътно прилепваше по талията. По нагоре — бледи рамене и дълга шия изникваха като цвете над бялата ленена якичка. Изящен жакет до бедрата. Тясна зелена пола до средата на глезените. Широки маншети, обшити с тънък бял шнур — китките й вече изглеждаха не гигантски, а напълно пропорционални. Розовият лак беше изчезнал, заменен от тъмен, с цвят на червено дърво. Гъстата коса, отметната на гърба се беше превърнала в тайнствено заплетен възел, плътно притиснат към главата и украсен със зелена… шапка? Накратко — някакво хитроумно нещо, леко наклонено встрани. Странната форма на лицето й вече изглеждаше художествена и изискана, а не уродлива.

— Да-а. — каза лейди Ворпатрил. — Така е добре.

Роик затвори устата си.

Криво усмихвайки се, Таура внимателно пристъпи напред.

— Аз съм телохранител. — каза тя, явно продължавайки разговора си с лейди Ворпатрил. — Нима в това облекло ще мога да ритна някого по зъбите?

— На жените, облекли този костюм, няма да им се налага да правят това сами. — отговори лейди Алис. — Ще се намерят желаещи да избият зъбите на онзи, който й е досадил. Нали, Роик?

— Ако не се изпотрепят един-другиго в навалицата. — изтърси Роик и се изчерви.

Ъгълчето на устните й леко се повдигна. Златистите й очи заискриха, точно като шампанско. Таура забеляза в ъгъла на стаята голямо огледало в резбована рамка и, приближавайки се, започна да разглежда онази част от себе си, която успя да се отрази в него.

— Така… значи това е ефектно?

— До ужас! — потвърди Роик.

И веднага улови яростния поглед, хвърлен към него от лейди Алис иззад гърба на Таура. Устните й безмълвно произнесоха: „Не, глупако!“. Той млъкна изплашено.

— О! — зъбатата усмивка на Таура угасна. — Но аз и без това плаша хората. Човешките същества са толкова крехки! Ако успееш да ги хванеш както трябва, може да им откъснеш главата. Искаше ми се да се харесам на… някого. За разнообразие. Може би все пак ще е по-добре да облека розовата рокля с панделките?

Лейси Алис спокойно каза:

— Нали вече решихме, че неизкусителния външен вид е подходящ за далеч по-малки момиченца.

— Искате да кажете — за тези, които са с доста по-нисък ръст?

— Красотата може да бъде много различна. На вашата е необходимо достойнство. Аз самата никога не бих се украсила с розови панделки!

На Роик му се стори, че това беше казано с известно отчаяние.

Таура погледна към лейди Алис: изглежда това заявление я беше поразило.

— Да… Сигурно е така.

— Ще привлечете към себе си по-смелите мъже.

— О, това го знам. — Таура сви рамене. — Просто се надявах на… по-голям избор, поне сега. — И тя едва чуто добави: — И той вече не е свободен.

„Кой е този Той?“ — неволно си помисли Роик. Това беше казано с много тъжен тон. Някой много висок поклонник, който вече е слязъл от сцената? По-висок от Роик? Такива мъже не се срещат много често.

 

* * *

 

Лейди Алис завърши деня като заведе своята подопечна в кафето с ограничен достъп, което беше много популярно сред дамите, причисляващи себе си към класата на висшите вор. Това беше отчасти с образователна цел, отчасти — за удовлетворяване на нуждите от яростния обмен на веществата на Таура. Докато сервитьорът им носеше блюдата едно след друго, лейди Алис енергично я засипваше със съвети за всичко, започвайки от това как изящно да излезе от лимузината с тясна пола, с осанката, поведението на масата — чак до тънкостите в статуса на различните вори. Независимо от гигантските си размери Таура беше в прекрасна форма, а и не се оплакваше от липса на координация — така че възприемаше всичко в движение и постигаше потресаващи успехи.

Роик, на когото в това обучение беше отделена ролята на джентълмен, беше подложен на рязка критика. Отначало той се чувстваше страшно неловко и не на място, но скоро разбра, че редом до Таура може да счита себе си за невидим. Дори и да привличаха косите погледи на другите посетители, то поне коментарите им бяха достатъчно тихи или отдалечени, така че той не чувстваше необходимост да им обръща внимание. За щастие, цялото внимание на Таура беше приковано към нейната наставница. И за разлика от Роик, на нея не трябваше да й се повтаря два пъти едно и също указание.

Когато лейди Ворпатрил се отдалечи, за да обсъди някаква тънкост с метр д’отела, Таура се наведе над него и прошепна:

— Тя е много добре запозната с всичко това, нали?

— Повече от всички останали.

Тя се облегна и удовлетворено се усмихна:

— Хората на Майлс винаги са най-добрите. — И при това оценяващо погледна Роик.

Келнера преведе покрай тях добре облечена вореса, която водеше момиченце, приблизително на една възраст с Ники. Преди да стигне до стола си, момичето рязко спря и се втренчи в Таура. Ръката й с изпънат пръст изумено се повдигна:

— Мамо, виж тази огромна…

Майка й бързо я хвана за ръката, хвърли им разтревожен поглед и започна тихо да се кара на момичето колко е невежливо да се сочи с пръст. Таура отправи към момичето широка дружелюбна усмивка. Това беше грешка…

Момичето изписка и скри лицето си в полата на майка си, вкопчвайки се отчаяно в нея. Жената хвърли към Таура изплашено-яростен поглед и повлече момичето обратно, не към масата, а към изхода. В другия край на залата лейди Алис стремително се обърна.

Роик погледна към Таура — и веднага съжали. На лицето й отначало застина гримаса на ужас — а после изведнъж жално се смръщи. Изглеждаше готова да се разплаче, но задържа дишането си и се овладя.

Напрегнат, готов да се хвърли (накъде?), Роик безпомощно се облегна назад. Нима м’лорд не му поръча да я пази именно от такива инциденти?

Трепетно преглъщайки, Таура успокои дишането си. Видът й беше нездрав, като след раняване с нож. Но какво можеше да направи той? Не можеше да извади парализатора и да стреля в ужасеното момиченце!

Мигновено преценявайки станалото, лейди Алис бързо се върна при тях. Хвърляйки на Роик недоволен поглед, тя седна на мястото си. С някаква жизнерадостна забележка тя се опита да заглади впечатлението от случката, но не успя да възстанови приятната атмосфера. Таура през цялото време се опитваше да се свие и да изглежда по-малка, което беше безполезно, а започвайки да се усмихва, веднага се сепваше и се опитваше да прикрие устата си с ръка.

На Роик много му се искаше отново да стане патрулен в глухите улички на Хасадар.

 

* * *

 

Връщайки се в замъка Воросиган със своите подопечни, Роик се чувстваше така, като че ли са го прекарали през сокоизстисквачка. Със задника напред. И то няколко пъти. Опитвайки се да види нещо иззад планината от кутии, които му се наложи да носи (останалите, както мадам Естел увери Таура, щяха да ги доставят в замъка), той успя да ги внесе в къщата, без да изпусне нито една. Под ръководството на лейди Ворпатрил той предаде кутиите на две прислужнички, които бързо ги отнесоха.

От читалнята се дочу гласът на м’лорд:

— Вие ли сте, лельо Алис? Ние сме тук.

Роик със закъснение се вмъкна след толкова неприличащите една на друга жени и успя да види как м’лорд представя сержант Таура на бъдещата си съпруга, госпожа Екатерин Ворсоасон. Тя явно — както изглежда, всички останали, с изключение на Роик — беше предупредена предварително: без дори да мигне, тя протегна ръка към грамадната жена и я поздрави с безупречна вежливост. Бъдещата м’лейди тази вечер изглеждаше доста уморена — макар че вероятно това впечатление отчасти се обясняваше със скучното сиво полутраурно облекло, което тя продължаваше да носи. Тъмните й коси бяха прибрани в строг кок. Облеклото й прекрасно се съчетаваше със сивия граждански костюм, от онези, които предпочиташе м’лорд, така че изглеждаха като двама играчи от един отбор.

М’лорд огледа новия зелен костюм с искрено одобрение.

— Великолепна работа, лельо Алис! Знаех си, че мога да разчитам на вас. А с тази прическа ефектът е просто потресаващ, Таура. — Той вдигна глава нагоре. — Да не би флотските медици да са успели да намерят нови методи за лечение? Изобщо не виждам бели косми. Великолепно!

Тя се поколеба за секунда, но после каза:

— Не, просто си купих индивидуално подбрана боя за коса.

— А! — Той направи извинителен жест, като че ли се опитваше да отхвърли предишните си думи. — Е, изглежда великолепно.

От преддверието се дочуха гласове; оръженосец Пим въвеждаше нов гост.

— Можеш да не обявяваш пристигането ми, Пим.

— Да, сър. Те са тук. И лейди Алис току-щи пристигна.

— Още по-добре.

Саймън Илиян (шеф на ИмпСи в оставка) влезе в читалнята, сведе се над ръката на лейди Алис, след което я взе под ръка. Тя ласкаво му се усмихна. Илиян също прие съвършенно спокойно запознанството си със сержант Таура, целуна с поклон ръката й и каза:

— Много се радвам, че най-накрая имам възможност да се запозная с вас, сержант. Надявам се, че засега вашето гостуване в Бараяр протича приятно?

— Да, сър. — смутено отговори тя, явно преодолявайки желанието си да отдаде чест само защото той продължаваше да държи ръката й. Роик прекрасно я разбираше: той също беше по-висок от Илиян, но страшният шеф на Имперската служба за безопасност предизвикваше дори у него желание да отдаде чест, а той дори не беше в армията! — Лейди Алис беше великолепна.

Изглежда никой не възнамеряваше да споменава за неприятния инцидент в кафето.

— Това не ме учудва. А, Майлс — добави Илиян, — тъкмо идвам от императорския дворец. Точно когато се сбогувах с Грегор, донесоха приятна новина. Днес лорд Ворбаталия е арестуван в космодрума на Ворбар-Султана: опитал се да напусне планетата с променена външност.

М’лорд въздъхна продължително.

— Е, значи това противно задание е приключено. Отлично. Боях се, че ще се проточи през целия Зимен празник.

Илиян се усмихна:

— На мен ми се стори, че именно затова се зае толкова енергично с него.

— Ха! Ще се опитам да изтълкувам всичко в полза на нашия скъп Грегор и ще смятам, че възлагайки ми тази задача, той не е мислил за моя личен краен срок. Тази каша наистина се забърка напълно неочаквано.

— Задание? — попита сержант Таура.

— Моята нова длъжност на Имперски ревизор преди около месец направи странен и неочакван завой в посока на криминално разследване. — обясни м’лорд. — Открихме, че лорд Ворбаталия, който е наследник на граф (както и аз) на един от южните окръзи, се е забъркал с шайка джексъниански контрабандисти. Или, може би, е купен от тях. Накратко, по времето когато дойде часът за разплата, той беше затънал до уши в търговия със забранени стоки, в истории със заложници и убийства. Много гадна компания, но със задоволство мога да съобщя, че тя напълно прекрати своята дейност. Грегор обмисля дали да не изпрати джексънианците у дома им в кутия, замразени по всички правила. Нека техните покровители да решават дали си струва да харчат пари за съживяването им. Ако в края на краищата следствието установи, че Ворбаталия е виновен за всичко, което си мисля… сигурно ще му разрешат да извърши самоубийство в затвора, заради баща му. — М’лорд се намръщи. — А ако не е, ще се наложи да убеждаваме Съвета на Графовете да утвърди по-прям начин за възстановяване на ворската чест. Не трябва да се допуска корупцията на толкова високо ниво да се разпространява и да опорочава всички ни.

— Грегор е много доволен от резултатите в това твое разследване. — отбеляза Илиян.

— Има си хас. Той беше бесен заради отвличането на принцеса Оливия — макар че, както винаги, изглеждаше доста спокоен. Невъоръжен кораб, колко пътници загинаха! Горките. Боже, истински кошмар!

Роик слушаше всичко това с известно недоволство. Струваше му се, че би могъл да направи много повече през последния месец, когато м’лорд толкова активно се занимаваше с това нашумяло задание. Само че Пим не му възложи нищо. Разбира се, все някой трябваше да охранява замъка Воркосиган. Седмица след седмица…

— Но стига за това. — М’лорд улови благодарния поглед на госпожа Ворсоасон. — Нека минем на по-приятни теми. Защо не отвориш новия си подарък, любов моя?

Госпожа Ворсоасон се обърна към затрупаната с подаръци маса.

— Ето я картичката. О! Пак адмирал Куин?

М’лорд взе картичката, удивено повдигайки вежди.

— Какво, този път без стихче? Какво разочарование!

— Може би това е за да компенсира… О, Боже! Виж ти. И то от Земята! — Тя извади от кутийката къса тройна верижка с прекрасно подбрани перли и го поднесе към шията си. — Направено е като колие. Колко е красиво!

Тя приближи украшението към шията си, събирайки краищата на закопчалките зад врата си.

— Искаш ли да го закопчая? — предложи годеникът й.

— За малко. — Тя наклони глава, а м’лорд вдигна ръце и малко се позамота със закопчалката. Тя се приближи към огледалото над незапалената камина и се обърна за да се полюбува как чудното украшение блести на светлината, след което изпрати на м’лорд насмешлива усмивка. — Мисля, че тези перли прекрасно ще се съчетаят с това, което ще облека вдругиден. Как мислите, лейди Алис?

Лейди Алис леко наклони глава, обмисляйки този толкова важен въпрос.

— О… Да, разбира се.

М’лорд се поклони, приемайки това одобрение на висшата инстанция. Но виж, погледът който размени с годеницата си, Роик не успя да изтълкува, макар че изглеждаше доволен и дори спокоен. Сержант Таура, наблюдаваща тази сценка, разтревожено се намръщи.

Госпожа Ворсоасон свали перлите и ги прибра обратно в обшитата с кадифе кутия, където те меко засияха.

— Мисля, че трябва да позволим на гостите си да се освежат преди вечеря, Майлс.

— О, да. Само че трябва да задържа за малко Саймън. Ще ни извините ли? Когато всички сте готови, елате в библиотеката — ще се поднесат напитки. Някой да уведоми Ард. А къде е Ард?

— Ники го взе в плен и го отведе. — отговори госпожа Ворсоасон. — Сигурно ще трябва да се притека на помощ на горкия човек.

М’лорд и Илиян се оттеглиха в библиотеката. Лейди Алис отведе Таура — вероятно, за да й даде последен урок по бараярски етикет преди тържествената вечеря с участието на граф и графиня Воркосиган. Все още мръщейки се, Таура се обърна към булката. Роик изпрати великанката с леко съжалителен поглед; изведнъж му се прииска да узнае какво ли би било да патрулира по глухите улички на Хасадар заедно с нея.

— М’лейди, тоест, госпожо Ворсоасон. — заговори Роик, когато тя вече се беше обърнала, за да излезе.

— Още за малко. — Тя с усмивка се обърна към него.

— А какво й е на… тоест — на колко години е сержант Таура? Имате ли представа?

— Доколкото знам, на около двадесет и шест по стандартния календар.

Значи всъщност тя е малко по-млада от Роик. Стори му се несправедливо, че наемничката изглежда толкова по-… по-сложна.

— Тогава защо побеляват косите й? Ако тя е продукт на генно инженерство, струва ми се че не би трябвало да пропускат такива детайли?

Госпожа Ворсоасон съжалително разпери ръце.

— Предполагам, че това е личен въпрос, който трябва да се обсъжда с нея самата, а не с мен.

— О! — Роик озадачено смръщи чело. — А откъде е тя? Къде се е запознал м’лорд с нея?

— Както той ми обясни, по време на една от своите секретни операции. Той я измъкнал от една много отвратителна биолаборатория на Архипелага Джексън. Там се опитвали да създадат свръхвойник. Избавяйки се от робството, тя станала много ценен боец в оперативната му група. — Тя помълча малко и замислено добави: — И негова любовница. Доколкото разбрах, също доста високо ценена.

Роик внезапно се почувства като глупав селяндур. Провинциалист. Той въобще не беше подходящ за живота сред изкушените от галактичните обичаи столични вори.

— Ъ-ъ… той ли ви го каза? И… това не ви притеснява?

Той си помисли, че срещата й със сержант Таура може би е била много по-трудна, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

— Това е било преди мен, Роик. — Устните й леко се кривнаха. — Не разбрах точно дали се оправдаваше или хвалеше. Но сега, когато я видях, съм склонна да мисля, че се е хвалил.

— Но… но как… Искам да кажа — тя е толкова висока, а той… хм…

Сега очите й се присвиха, искрейки от смях.

— Не ми е разказвал такива подробности, Роик. Това не би било рицарска постъпка.

— Спрямо вас? Да, сигурно.

— Спрямо нея.

— О! О… Хм… аха.

— А щом стана дума за това, някога чух от него, че разликата в ръста няма никакво значение, когато и двамата лежат. И смятам, че съм напълно съгласна с това.

С усмивка, която той определено не би посмял да интерпретира, тя тръгна да търси Ники.

 

* * *

 

Не мина и час, когато, за учудване на Роик, Пим го повика по ръчния комуникатор и му заповяда да приготви лимузината на м’лорд. Роик спря колата пред входа и влезе в покрития с черно-бели плочки вестибюл, където откри м’лорд, помагащ на госпожа Ворсоасон да се облече.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойда с теб? — разтревожено я питаше м’лорд. — Искаше ми се да те изпратя до вкъщи и да се убедя, че всичко ще е наред.

Госпожа Ворсоасон притисна ръка към челото си. Лицето й беше бледо и влажно от пот — почти зелено.

— Не. Не, Роик ще ме закара. Връщай се при гостите си. Те са пристигнали отдалеч, а ти ще бъдеш с тях за много малко време. Съжалявам, че се държа така отвратително. Моля те, предай най-искрените ми извинения на графа и графинята.

— Ако се чувстваш зле, значи се чувстваш зле. Извиненията нямат нищо общо. Как мислиш, дали не се разболяваш? Мога да ти изпратя нашия личен лекар.

— Не знам. Надявам се, че не. В най-неподходящото време! Всъщност само ме боли глава. — Тя прехапа устни. — Струва ми се, че нямам температура.

Той вдигна ръка и попипа челото й. Тя се намръщи.

— Не, не гориш. Но имаш студена пот. — Той малко се поколеба и, вече по-тихо, попита: — Може би нерви?

Тя също не отговори веднага.

— Не зная.

— Всички приготовления за сватбата са под контрол, нали знаеш. Достатъчно е просто да се появиш.

Усмивката й се получи почти болезнена.

— И да не припадна.

Този път той мълча забележимо по-дълго.

— Знаеш ли, ако решиш, че наистина не можеш да се решиш на това, може да изкомандваш отбой. По всяко време. Дори в най-последната минута. Разбира се, аз се надявам, че няма да направиш това. Но трябва да знаеш, че можеш.

— Какво? Когато чакаме всичко живо, започвайки с императора и императрицата? Не мисля така.

— Ще оправя всичко, ако се наложи. — Той преглътна притеснено. — Помня, ти каза, че не искаш пищна сватба, но не разбрах че имаше предвид съвсем скромна. Извинявай.

Тя шумно въздъхна — почти с досада.

— Майлс, много те обичам, но ако ми се доповръща, бих предпочела първо да се върна вкъщи.

— О! Да. Роик, ако обичаш.

Той направи знак на оръженосеца да тръгва. Роик взе госпожа Ворсоасон под ръка. Тя трепереше.

— Ще изпратя Ники вкъщи с един от оръженосците след десерта — или веднага след като окончателно измъчи Ард. Ще позвъня у вас и ще има кажа, че се прибираш. — извика след нея м’лорд.

Тя помаха с ръка като знак, че го е чула. Роик й помогна да се настани в пътническото отделение и затвори вратата. Съдейки по тъмния силует, тя се беше свила на кълбо, стискайки главата си с ръце.

М’лорд хапеше кокалчетата си и разстроено гледаше след тях, докато вратите не се затвориха.

 

* * *

 

Нощната смяна на Роик завърши още преди съмване на следващата сутрин. Командирът на графската охрана го повика по ръчния комуникатор и му заповяда да се яви в преддверието в спортно облекло за бягане: един от гостите на м’лорд беше изявил желание да излезе на улицата, за да се поразтъпче.

Той излезе в преддверието, обличайки в движение горнището си, и откри там Таура. Тя енергично загряваше пред потресения поглед на Пим. Оказа се, че модистката на лейди Алис не е успяла да направи спортни облекла, така че великанката беше облечена в просто и далеч не ново спортно трико, но не ослепително розово, а в неутрално сив цвят. Тъканта плътно обгръщаще огромните форми и плътните мускули, които създаваха усещането за натегната мощна пружина. Малко неочаквано изглеждаше пуснатата на гърба й коса.

— А, оръженосец Роик! Добро утро. — поздрави тя, започвайки да се усмихва — и веднага прикри с длан устата си.

— Недейте… — Не успял веднага да подбере подходящите думи, Роик помаха с ръка. — Няма нужда да правите това заради мен. На мен усмивката ви ми харесва.

В този момент той разбра, че това не беше вежлива лъжа. Сега, когато започнах да свиквам с нея.

Острите й зъби пробляснаха.

— Надявам се, че не са ви изритали от леглото. Майлс каза, че хората му използват за бягане тротоара около замъка, защото дължината му е около километър. Мисля, че няма да сбъркам пътя.

Роик улови твърде красноречивия поглед на Пим. Бяха го извикали не защото галактическата гостенка на м’лорд можеше да се загуби в града; той беше необходим, за да разрешава всички конфликти, които могат да възникнат от факта, че при вида й потресените шофьори на Ворбар Султана ще блъснат колите си в тротоара или един в друг.

— Няма проблеми. — моментално заяви Роик. — В такова време обикновено превръщаме балната зала в нещо като спортен център, но сега я подготвят за тържествения прием. Така че този месец съм тренирал много малко. Ще ми е приятно за разнообразие да побягам с някой, който не е толкова по-стар… хм… по-нисък от мен.

Той крадешком погледна към Пим.

Хладната усмивка на старшия оръженосец, изпращащ отбора през отворените врати, обещаваше скорошна мъст.

— Забавлявайте се, деца.

Леденият вятър моментално издуха от Роик нощната му умора. Той преведе Таура покрай дежурния охранител на входа и веднага зави, за да тръгнат покрай високата сива стена. След няколко крачки Таура ускори хода си и побягна с леки подскоци. Още след няколко минути Роик съжали за нападките си към възрастния Пим: дългите крака на Таура просто гълтаха разстоянията. С края на окото си Роик следеше сутрешния трафик, който за щастие не беше особено оживен в този ранен час. Всичките си останали сили той съсредоточи на усилията да не опозори дома Воркосиган, рухвайки без дъх на земята. Очите на Таура блестяха от радостна възбуда, предизвикана от бягането: изглеждаше така, като че ли душата запълва цялото й тяло, а тялото се възвисява, за да й осигури повече място.

След пет-шест обиколки тя дори не се беше задъхала, но най-накрая забави ход — може би се беше съжалила над своя придружител.

— Да се разходим из градината, докато се поохладим. — прохриптя Роик.

Градината на госпожа Ворсоасон, заемаща една трета от квартала, беше сватбения й подарък към м’лорд. Стени и земни насипи го скриваха от чужди погледи откъм улицата. Те се промъкнаха покрай загражденията — градината беше временно затворена за външни лица и щеше да отвори отново след сватбата.

— О, господи! — ахна Таура, когато завиха по пътечката, криволичеща межди снежните хълмове.

Те видяха поточе: черната вълниста вода бягаше между перестия лед по бреговете, поточето изящно се извиваше от единия ъгъл на градината до срещуположния. Розово-златистата утринна светлина се отразяваше в сини сенки от заледените дървета и храсти.

— Боже, колко е красиво! Не съм и предполагала, че зимната градина може да е толкова приятна. А какво правят тези хора?

Група работници разтоварваха няколко товарни платформи, затрупани с планини от сандъци с всякакъв размер. На всеки имаше надпис „Внимание, чуплив товар“. Други двама работници обикаляха със шлангове в ръце, пръскайки с вода храстите, отбелязани с жълти флагчета, за да направят повече блестящи висулки. Силуетите на бараярските растения изглеждаха светещи и необичайни в този си посребрен вид.

— Подреждат ледени скулптури. М’лорд поръча ледени цветя и скулптури на всякакви същества и неща, за да запълни градината с тях, понеже почти всички истински растения са под снега. А живи цветя могат да се сложат едва преди самата церемония, късно сутринта.

— Боже господи, той организира сватба на открито в такова време? Това какво е — някакъв бараярски обичай ли?

— Хм, не. Не съвсем. Доколкото знам, м’лорд отначало се надяваше на есенна сватба, но госпожа Ворсоасон още не беше готова. Но той вече беше решил, че сватбата ще е в градината. Идеята е гостите да се съберат в замъка Воркосиган, после да излязат тук, за да присъстват при произнасянето на клетвите, а накрая да се приберат в балната зала, където ще има тържествен прием, храна, танци и всичко останало.

И замръзнали, и първа помощ за пострадалите от преохлаждане…

— Но мисля че ако слънчевото време се задръжи, всичко ще бъде наред.

Роик реши да премълчи за всички идеи на прислугата относно възможните катастрофи, заложени в този сценарий. Все едно, обслужващия персонал на замъка Воркосиган се беше обединил в решимостта си да направи така, че ексцентричния план на м’лорд да се осъществи.

Очите на Таура ярко пробляснаха на сутрешните лъчи на слънцето, промъкнало се между високите градски сгради.

— Нямам търпение да премеря роклята, която лейди Алис ми приготви за церемонията. Облеклата на бараярските дами са толкова интересни! Но сложни. Изглежда, в известен смисъл това е нещо като униформа, само че не знам каква да се чувствам в нея — новобранец или вражески агент. Е, мисля, че във всеки случай истинските дами няма да ме осъдят на разстрел. Налага се да уча толкова правила! Но сигурно на вас това ви изглежда много просто. Та вие сте израснали с това.

— Не съм израснал с това. — Неопределеното махване с ръка на Роик обхващаше внушителните каменни стени на замъка Воркосиган, издигащи се над обледенелите дървета на вътрешната градина. — Баща ми е прост работник-строител в Хасадар. Това е столицата на Окръг Воркосиган, тя се намира на няколкостотин километра оттук, в подножието на Дендарийските планини. Там сега строят много. Той искаше да ме уреди за чирак на строежите, но ми се отвори възможност да стана уличен страж и аз се възползвах от нея. Честно казано, това беше доста импулсивно решение. Бях на осемнайсет и твърде малко разбирах от живота. После се наложи да науча много.

— А какво охранява уличната стража? Улиците?

— Включително и улиците. Всъщност — целия град. Правиш всичко, което трябва да се прави. Регулираш движението, докато не се е превърнало в една огромна тапа за улиците — или след като вече се е случило. Решаваш проблемите на онези, които са недоволни от нещо, опитваш се да им попречиш да убият роднините си или разчистваш бъркотията след това, ако не си успял. Намираш откраднато имущество, ако ти провърви. Много време прекарах в нощни патрули. Когато обикаляш града пеша, виждаш страшно много неща, при това отблизо. Научих се как да се справям с парализатор, с шокова палка, с огромни пияни грубияни. И след няколко години започна да ми се струва, че се справям добре.

— А как се оказахте тук?

— А… Имаше един малък инцидент… — Той смутено сви рамене. — Някакъв психар окончателно превъртял и се опита да открие стрелба от автоматична иглена пушка на главния площад в час пик. Аз, хм… го разоръжих.

Веждите й удивено се вдигнаха.

— С парализатор ли?

— Уви, не. Тогава не бях на дежурство. Наложи се да правя всичко с голи ръце.

— Малко е трудничко да се приближиш достатъчно за ръкопашен бой до човек, който стреля с иглена пушка.

— Ъхъ. Това беше проблемът.

Устните й се отвориха в усмивка. Или поне белите й зъби изведнъж станаха по-дълги.

— В онзи момент всичко ми се струваше съвсем логично, макар че после изобщо не можех да си спомня за какво, по дяволите, съм си мислел. Както и да е, той уби само пет души, а не петдесет и пет. Неизвестно защо всички решиха че това е нещо изключително, макар че съм уверен, че това е нищо в сравнение с онова, с което се е налагало да се сблъсквате там.

Вдигнатият й поглед сигурно беше отправен към далечните звезди, макар че небето вече беше станало бледосиньо.

— Ей, ръстът ми може да е голям, но не съм иглобронирана. Ненавиждам онзи вой, с който режещите ленти се разгъват и прелитат край тебе, макар и с ума си да разбирам, че чувам само онези, които са ме пропуснали.

— Аха. — прочувствено се съгласи Роик. — Накратко, вдигна се идиотски шум и някой ме препоръча лично на старшия оръженосец на м’лорд, Пим. И ето ме тук. — Той обгърна с поглед блестящата вълшебна градина. — Мисля, че в хасадарските улички бях по̀ на място.

— Не. Майлс винаги е предпочитал да има крупни поддържащи сили. Страхува се от малките неприятности. Макар че с големите неприятности все пак се налага да се оправя сам.

След кратка пауза той попита:

— А как беше да си телохранителка, ъ-ъ… на м’лорд?

— Много ми е странно, когато чувам да го наричат така. За мен той винаги си остава малкия адмирал. Ами, най-често просто се надвесвах над хората. И ако трябваше, се усмихвах.

— Но усмивката ви всъщност е много мила! — запротестира той, успявайки да не добави на глас: „…когато свикнеш с нея“.

Изглежда имаше шанс да се научи на тактичност!

— О, не тази. Другата усмивка.

Тя я демонстрира, издавайки брадичката си напред. Роик беше принуден да признае, че тази усмивка беше по-широка. И… ъ-ъ… по-остра. Те точно минаваха покрай един от работниците. Той извика, стреснато отстъпи назад и припадна. Таура реагира мълниеносно: протегна ръка зад Роик и хвана тежката ледена скулптура, изобразяваща лисица в натурални размери, не позолявайки й да падне върху покритата с плочи пътека и да се разлети на парчета. Роик помогна на уплашено заекващия работник да стане и изтупа снега от куртката му. Таура му върна леденото украшение и похвали високата художественост на изделието.

Роик едва не се задави от сдържан смях. Когато работника остана зад гърба им, а те се отправиха обратно към замъка, той каза:

— Разбрах какво имате предвид. А случвало ли се е да не свърши работа?

— Понякога. Следващия вариант беше да вдигна досадника за реверите. Понеже ръцете ми винаги са по-дълги от техните, те махаха като побъркани, но не успяваха да ме ударят. Това сташно ги вбесяваше.

— А след това?

Тя се ухили:

— За предпочитане — парализатор.

— Ха! Аха.

Без да забележат, те непринудено тръгнаха един до друг.

„Професионален разговор“ — помисли си Роик.

— А колко килограма вдигате?

— С адреналин или без?

— Ами, да кажем, без.

— Двеста и петдесет килограма, при удобен захват и от удобна позиция.

Той с уважение подсвирна.

— Ако някога решите да спрете да наемничите, знам една пожарна бригада, в която с радост ще ви приемат. Брат ми работи като пожарникар вкъщи, в Хасадар. Макар че, ако се замислиш, препоръката на милорд ще е доста по-полезна от моята.

— Точно такава мисъл никога не ми беше хрумвала. — Устата й се присви, а веждите й насмешливо се извиха. — Но — не. Мисля, че — ползвайки вашия израз — ще „наемнича“ засега… до края на живота си. Харесва ми да попадам на нови планети. Харесва ми да опознавам вашата. Никога не съм си представяла, че ще имам тази възможност.

— А колко планети вече сте видели?

— Изглежда вече съм им изгубила бройката. Преди знаех точно. Няколко десетки. А колко сте видяли вие?

— Само тази. — призна си той. — Но редом с м’лорд и тази става все по-голяма, та чак главата ми се замайва. Става все по-сложна. Това не ви ли звучи странно?

Тя отметна глава и се разсмя.

— Да, това е нашият Майлс. Адмирал Куин винаги е казвала, че е готова да тръгне с него и в ада, само и само да може да види какво ще стане после.

— Почакайте… Значи адмирал Куин, за който през цялото време чувам от вас, всъщност е жена-адмирал?

— Когато се запознах с нея, тя беше жена-командир. Познавам само един човек, който беше по-добър тактик от нея. Ако тръгнеш след Ели Куин, можеш да си сигурен: нещата могат да тръгнат зле, но няма да тръгнат глупаво. Тя не направи кариерата си в леглото, това могат да твърдят само глупаците. — Тя мимолетно се усмихна. — Това беше просто привилегия. И някой би казал, че за него, но аз бих казала — за нея.

Докато Роик успее да осмисли чутото, очите му се събраха.

— Искате да кажете, че м’лорд е спал и с нея с…

Той с малко закъснение се прекъсна на „също“ и почервеня. Изглежда, че секретната работа на м’лорд беше още по-… объркана, отколкото му изглеждаше.

Тя наклони глава настрани, разглеждайки го с весело присвити очи.

— Това е любимия ми оттенък на розовото, Роик. Вие наистина сте просто момче, нали? Нашият живот е много неустойчив. Всичко може да тръгне на зле — бързо, неочаквано и във всеки момент. Хората свикват да вземат всичко, което могат и когато могат. Макар и за кратко. На всички ни е отпуснат кратък срок, на всеки различно. — Тя въздъхна. — Пътищата им се разделиха, когато той получи онези ужасни наранявания, заради които го изхвърлиха от службата по безопасност. Той не можеше да се върне обратно при флотата, а тя не пожела да се пресели тук. И за тези пропуснати шансове Ели Куин няма кого да вини, освен самата себе си. Макар че съм готова да призная, че на някои по рождение са им отпуснати повече шансове, отколкото на други. Затова казвам — улавяйте тези, които достигнете, дръжте ги здраво и не се оглеждайте назад.

— Може би нещо ви гони?

— Прекрасно зная, какво ме гони. — Усмивката й проблясна отново, но този път тя се получи странно крива. — Накратко… може Куин да е по-красива от мен, но затова пък винаги съм била по-висока.

Тук Таура кимна доволно, а после го погледна и добави:

— Мога да се обзаложа, че на Майлс му харесва вашия ръст. Той има мания на тази тема. И аз познавам офицери от всичките три пола, които се занимават с набиране на доброволци: на тях също биха им омекнали коленете при вида на вашите рамене.

Той изобщо не знаеше как трябва да реагира на това. Оставаше само да се надява, че тя се наслаждава на розовия цвят на бузите му.

— М’лорд ме мисли за глупак. — мрачно каза той.

Тя удивено вдигна вежди.

— Не може да бъде.

— О, да. И представа си нямате как се издъних.

— Бях свидетелка как той прощава издънки, заради които стомаха му беше размазан по пода. В буквалния смисъл. Едва ли можете да се сравнявате с това. Колко бяха загиналите?

Е, ако погледнеш на случилото се от тази гледна точка…

— Николко. — призна си той. — Просто ми се искаше да потъна вдън земя.

Тя съчувствено се усмихна.

— А, ето как сте се издънили! Хайде, разказвайте.

Той се поколеба.

— Имали ли сте сънища, в които се оказвате гол на главния площад на града, пред учителите ви, или нещо от този род?

— Обикновено сънувам по-екзотични кошмари, но — да.

— Е… Честно казано, точно това ми се случи наяве… Миналото лято братът на м’лорд, Марк, доведе вкъщи онзи проклет ескобарски биолог, доктор Боргос. Не знам къде го е намерил, но го настани в приземието на замъка Воркосиган. Направиха някакво акционерно предприятие. Биологът правеше бръмбари. А бръмбарите правеха масло. Тонове масло. Хлъзгаво бяло нещо, дори може да се яде. После се оказа, че биолога е нарушил мярка за неотклонение на Ескобар и е избягал. Там са искали да го съдят за мошенничество. И ето, съдебните пристави, които бяха изпратени да го арестуват, пристигнаха и успяха да принудят охраната да ги пусне в замъка Воркосиган. Естествено, избраха такъв момент, когато в къщата нямаше почти никой. Лорд Марк и сестрите Куделка, които също участваха в това буболечешко предприятие, се сбиха с приставите, за да не им позволят да отведат Боргос. Прислугата ме събуди, за да се оправя с това. Те бяха паникьосани — дори не ми дадоха да си обуя униформените панталони. А пък аз току-що бях заспал след нощна смяна. Почти бях успял да изхвърля всичкото това беозбразие навън, когато входната врата се отвори и влезе м’лорд с госпожа Ворсоасон и цялата й рода. Току-що се бяха сгодили и искаха да направят добро впечатление на всички. Впечатлението се получи незабравимо, уверявам ви. Бях само по шорти, ботуши и около пет килограма буболечешко масло — и се опитвах да се справя с онези крещящи с цяло гърло лепкави психари.

Таура издаде някакъв приглушен звук. Тя затисна устата си с ръка, но това не помогна: иззад ръката й продължаваше да се чува тих вой. Очите й искряха.

— Мога да се закълна, че всичко това нямаше да е толкова ужасно, ако бях обул шортите наопаки, но бях сложил парализатора правилно. Още чувам как Пим казва… — Тук той имитира най-сухия тон на старшия оръженосец: — „Оръжието трябва да се носи отдясно, оръженосец.“

Тук тя не издържа и се разсмя с цяло гърло, оглеждайки го от главата до петите — с леко смущаващо одобрение.

— Доста внушителна словесна картина, Роик.

Той неволно се усмихна.

— Сигурно. Не зная дали м’лорд ми е простил, но че Пим не е — това е сигурно. — Той въздъхна. — Ако случайно забележите някъде тези дяволски бръмбари-повръщачи, мачкайте ги безжалостно. Противни биотрансформирани мутанти, трябва да ги унищожават, за да не се размножават.

Смехът й рязко секна.

Роик мислено повтори последната си фраза и достигна до неприятен извод: с помощта на думите можеш да направиш далеч по-отвратителни неща, отколкото с помощта на съмнителни хранителни продукти или дори с иглена пушка.

Той не смееше да я погледне в лицето, но все пак се застави да обърне поглед надясно.

Лицето й беше съвсем неподвижно, съвсем бяло и съвсем безизразно. И съвсем ужасяващо.

„Имах предвид онези проклети бръмбари, а не вас!“ Той едва успя да стисне устни, за да не позволи на тези думи да се изплъзнат от тях. Само щяха да влошат положението му. Той не можеше да измисли начин да се извини така, че да не обърка още повече нещата.

— А! Да. — проговори тя най-накрая. — Майлс ме предупреждаваше, че бараярците имат доста гадно отношение към манипулацията с гените. Просто забравих.

А аз ви го припомних.

— Ние постепенно се поправяме. — осмели се да каже той.

— Надявам се, че наистина е така. — Тя въздъхна дълбоко. — Да се връщаме. Започнах да замръзвам.

Роик се беше вкочанил целия.

— Хм. Да.

Те се върнаха в къщата в пълно мълчание.

 

* * *

 

Роик проспа целия ден, опитвайки се да настрои организма си за скучните нощни дежурства, които през този Зимен празник щяха да са негово задължение, като най-младши от телохранителите. Той много съжаляваше, че заради тях няма да може да види как милорд ще придружи своите галактически гости и част от бъдещите си роднини на екскурзия из Ворбар Султана. Беше му страшно любопитно да види как тези толкова различни групи ще се възприемат един другигу. Роднините на госпожа Ворсоасон, Ворвейн, бяха истински провинциални вор. Някога Роик ги смяташе за типичните представители на класата, преди да постъпи на служба в замъка Воркосиган и да се запознае с каймака на бараярската аристокрация.

М’лорд… е, м’лорд не се побираше в рамки, каквито и рамки да използваш. И макар че четирите братя на Екатерин се зарадваха на това как рязко се повиши социалния им статус, те явно считаха м’лорд за доста плашеща придобивка. Роик съжаляваше че няма да види как ще реагират на Таура.

Той започна да се унася, а през това време обърканите му мисли обисуваха картина, в която той по някакъв начин прикриваше Таура с тялото си от някакво неопределено оскърбление. Може би тогава тя ще разбере, че неговата идиотска грешка не означаваше нищо особено…

Той се събуди по залез и се отправи към огромната кухня на замъка Воркосиган, разположена на първия етаж. Обикновено гениалната готвачка на м’лорд, мама Кости, оставяше в хладилника разни вкусни изненади за обслужващия персонал и винаги се радваше на възможността да посплетничи, но тази вечер сандвичите бяха малко, а личното внимание изобщо отсъстваше. Целия замък беше зает с последните приготовления за утрешното велико събитие и мама Кости, викаща по тичащите насам-натам помощник готвачи, ясно му даде да разбере, че в момента всеки посетител с ранг под графския (или може би дори императорски) само ще пречи. Роик хапна набързо и избяга.

Пак добре, че в кухнята не трябваше да приготвят и тържествена вечеря. М’лорд, графа с графинята и всички гости бяха в императорския дворец на бал в чест на Зимния празник, последван от нощна клада. Това бяха главните елементи на празника в чест на зимното равноденствие и приближаването на пролетта. Когато всички гости напуснаха замъка Воркосиган, Роик остана сам в огромната сграда — ако не броим донасящият се от кухнята шум и суетенето на прислугата, заета с довършване на аранжировката и празничното почистване на парадните апартаменти, голямата столова и рядко използваната бална зала.

Той много се удиви, когато около час преди полунощ външната охрана го повика за да въведе кода, отварящ парадната врата. Още повече се удиви, когато отпред спря малка кола с правителствени опознавателни символи, а от нея излязоха Майлс и сержант Таура. Колата потегли, а пътниците й влязоха във вестибюла, излъчвайки студен въздух от палтата си, които връчиха на Роик.

М’лорд беше облечен в най-слож