|	Лоис Макмастър Бюджолд
|	Комар


A>
	Лъжи след лъжи, предателство след предателство. Майлс е заклещен в надпревара с времето, за да спре един заговор, който би могъл да го изпрати в изгнание. Налага се да повярва на неочакван съюзник, дълбоко наранен, също като него.

	Поклонниците на Бюджолд с право ще приемат тази книга като шедьовър — прекрасна проза и великолепни герои!
A$

>	ГЛАВА 1

	Последните сребристи лъчи на истинското слънце на Комар се скриха от погледа зад ниските хълмове на западния хоризонт. Влачейки се подире му в небесния свод, отразеният огън на слънчевото огледало пламтеше в ярък контраст с потъмняващата, преливаща във виолетово синевина. Когато за пръв път зърна шестоъгълната конструкция откъм повърхността на Комар, Екатерин веднага я оприличи на гигантски орнамент от Зимния празник, закачен в небето като снежинка, направена от звезди, блага и внушаваща утеха. Сега стоеше на балкона с изглед към централния градски парк на купол „Серифоза“, вперила изучаващ поглед в несиметричните пръски светлина. Снежинката искреше измамно на фона на прекалено тъмното небе — три от шестте й диска не светеха въобще, а централният седми изглеждаше опушен и мътен.
	Беше чела, че древните земяни смятали промените в обичайното движение по небето — комети, нови, падащи звезди — за предсказващи бедствия поличби, било природни или политически. Сблъсъкът отпреди две седмици между един превозващ руда товарен кораб за вътрешносистемни полети и слънчевото огледало, което допълваше получаваната от Комар слънчевата енергия, определено и съвсем буквално си беше бедствие, най-вече за половин дузината комарци от поддържащия екип на огледалната станция, които бяха загинали при катастрофата. А оттогава целият механизъм сякаш работеше на забавен каданс, макар засега това да не се беше отразило видимо на херметично запечатаните куполи, които приютяваха населението на планетата. В парка група работници монтираха допълнително осветление върху високи трегери. Явно аварийните мерки от подобен характер в произвеждащите храна оранжерии вървяха към приключване, щом бяха отделили работна ръка и оборудване за декоративна задача като тази. Не, напомни си тя, в купола нито един представител на растителния свят не изпълняваше единствено декоративна функция. Всяко растение имаше своя мъничък дял в биологичното равновесие, което поддържаше живота тук. Куполните паркове щяха да оцелеят под топлите грижи на своя партньор в симбиозата — човека.
	Извън куполите, в крехките плантации, които се опитваха да биотрансформират цял един свят, положението беше съвсем различно. Бяха й известни данните — редовна тема за разговор по време на вечеря от две седмици насам — за загубите в проценти на слънчева енергия в зоната на екватора. За дните, натегнали от зимни мъгли — в което не би имало нищо лошо, ако не се отнасяше за цялата повърхност на планетата, и които се точеха еднообразно… докога? Кога щяха да приключат ремонтните работи? Кога щяха да започнат, по-точно? За саботаж, ако беше саботаж, щетите бяха необясними. За полусаботаж — два пъти по-необясними. „Ще опитат ли пак?“ Ако въобще съществуваха те, ако се касаеше за ужасяваща злонамереност, а не за ужасяващ инцидент.
	Тя въздъхна, обърна гръб на гледката и включи прожектора, който бе инсталирала, за да помогне на собствената си балконска градинка. Някои от бараярските растения, които отглеждаше, бяха особено докачливи на тема светлина, така че тя провери силата й с прибора и премести две саксии с еленова стъпка по-близо до прожектора, после нагласи таймерите. Обикаляше кутиите, проверяваше температурата и влагата на пръстта с чувствителните си опитни пръсти и поливаше по малко, където преценеше за необходимо. Замисли се дали да не внесе стария си скелит-бонзай вътре, за да му осигури по-контролирани условия, но тук, на Комар, всъщност нямаше „вън“ в нормалния смисъл на думата. Почти година, откакто не беше усещала вятър в косите си. Потръпна от странно усещане за съпричастие с трансплантираната екология отвън, жадна за светлина и топлина, задушаваща се в една отровна атмосфера… „Глупачка. Престани. Имаме късмет, че сме тук.“
	— Екатерин! — стресна я приглушеният вик на съпруга й, долетял някъде от вътрешността на жилищната кула.
	Тя подаде глава през вратата.
	— На балкона съм.
	— Слез долу!
	Екатерин прибра градинарските си инструменти в кутията, затвори капака, запечата прозрачните врати след себе си и забърза през стаята, по коридора и надолу по спиралното стълбище. Тиен стоеше нетърпеливо до двойната врата, през която се излизаше от апартамента им в коридора на сградата. Държеше комуникатор.
	— Току-що се обади вуйчо ти. Кацнал е на космодрума. Ще ида да го прибера.
	— Само да взема Николай и ще дойдем с теб.
	— Не си прави труда — ще ме чака при шлюза на станция „Запад“. Каза да те предупредя, че води гост. Още един ревизор — каза го така, сякаш му е нещо като помощник. Но каза и да не се притесняваш, щели да хапнат каквото имало. Изглежда, мисли, че ще ги нахраним в кухнята или нещо такова. Боже! Двама имперски ревизори! Защо въобще ти трябваше да го каниш?
	Тя го погледна объркана.
	— Може ли вуйчо Вортис да дойде на Комар и да не ни гостува? А и едва ли можеш да твърдиш, че собственият ти отдел не е засегнат от разследването му. Естествено, че ще иска да го види. Мислех, че го харесваш.
	Той се плесна по бедрото.
	— Когато си беше старият смахнат професор — да. Ексцентричният вуйчо Вортис от Ворския технологичен. Но това негово имперско назначение беше като гръм от ясно небе за целия род. Един Господ знае срещу какви услуги го е получил.
	„Това ли е единствената ти представа за начина, по който се издигат хората?“ Но не го каза на глас, а измърмори:
	— От всички политически назначения постът на имперски ревизор е последният, който може да се спечели по този начин.
	— Наивната ми Кат. — Тиен се усмихна и я прегърна. — Никой не получава нещо срещу нищо във Ворбар Султана. Освен навярно помощникът на вуйчо ти, за когото подразбрах, че е тясно свързан със самия Воркосиган. Той явно е получил назначението си като награда за това, че диша. Невероятно млад за поста, ако е същият, за когото чух, че положил клетва на Зимния празник. Лека категория, доколкото разбрах, макар вуйчо ти да каза само, че бил чувствителен на тема ръст и че не трябвало да го споменаваме. Поне ще има нещо в цялата тази простотия, което да разпръсне скуката.
	Той прибра комуникатора в джоба на туниката си. Ръката му едва забележимо трепереше. Екатерин го сграбчи за китката и я обърна нагоре. Треморът се засили. Тя вдигна потъмнелите си от тревога очи и го погледна въпросително.
	— Не, по дяволите! — Тиен дръпна ръката си. — Не започва. Просто съм малко напрегнат. И уморен. И гладен, така че виж да приготвиш нещо свястно за ядене, докато се върнем. Вуйчо ти може и да има пролетарски вкусове, но не вярвам те да се споделят и от онова ворбарсултанско лордче. — Пъхна ръце в джобовете на панталона си и отклони поглед от отчаяното й лице.
	— Сега си по-стар, отколкото беше брат ти тогава.
	— Началото варира, не помниш ли? Скоро ще отидем. Обещавам.
	— Тиен… иска ми се да се откажеш от този план за галактическо лечение. На Комар има медицински центрове, които са почти толкова добри, колкото… колкото на колонията Бета или другаде. Когато спечели поста си тук, мислех, че ще го направиш. Зарежи секретността, просто открито потърси помощ. Или дискретно, щом настояваш. Но не чакай повече!
	— Не са достатъчно дискретни. Кариерата ми най-после потръгна, най-после започна да се отплаща за усилията ми. Не горя от желание точно сега публично да ме заклеймят като мутант.
	„Щом за мен няма значение, защо се тревожиш какво ще си помислят другите?“
	— Затова ли не искаш да се видиш с вуйчо Вортис? Тиен, от всичките ми роднини — а и от твоите — най-малко него би го интересувало дали заболяването ти е генетично, или не. Него го е грижа за теб. И за Николай.
	— Всичко е наред — настоя той. — Да не си посмяла да ме издадеш пред вуйчо ти, когато съм толкова близо до истинския успех. Всичко е наред. Ще видиш.
	— Само… само не избирай онзи изход, който избра брат ти. Обещай ми! — Злополуката със скутер, която не беше съвсем злополука, повела след себе си всичките тези години на хронично, неподвластно на медицината, кошмарно чакане и вглеждане…
	— Нямам такова намерение. Всичко е планирано. Ще приключа с тазгодишното си назначение, после ще си организираме една дълга галактическа ваканция — ти, аз и Николай. Всичко ще се оправи и никой няма да разбере. Стига ти да не си загубиш ума и да не се паникьосаш в последния момент! — Стисна я за ръката, усмихна се насила и излезе.
	„Почакай и ще оправя всичко. Имай ми доверие. Така каза и последния път. И преди това, и по-преди това… Кой е предаденият? Тиен, времето ти изтича, не разбираш ли?“
	Тръгна към кухнята, като внасяше наум промени в планираната семейна вечеря, така че да включи и един ворски лорд от имперската столица. Бяло вино? Ограниченият й опит с този вид хора и нашепваше, че ако успееш да ги напиеш порядъчно, е без значение какво ще им дадеш да ядат. Сложи още една от безценните си, донесени от дома бутилки да се изстудява. Не… нека бъдат още две.
	Добави още един прибор на масата на балкона пред кухнята, който обикновено използваха за трапезария. Ех, да можеше да наеме сервитьор за вечерта. Но хората сервитьори на Комар бяха прекалено скъпи. А и тя държеше да осигури на вуйчо Вортис малко домашен уют. Дори умерените официални репортери от видеоновините тормозеха всеки, свързан с разследването. Пристигането не на един, а на двама имперски ревизори в комарска орбита не беше успокоило трескавите спекулации, а само ги бе пренасочило. Когато за пръв път беше говорила с него малко след влизането им в орбита — по канал за далечна свръзка с дълги паузи след всяка реплика, което проваляше всеки опит за нормален разговор — обикновено търпеливият вуйчо Вортис изглеждаше видимо раздразнен; оплакваше се от брифингите, в които трябвало да участва. Беше намекнал, че не би имал нищо против да се измъкне за малко от тях. Тъй като годините му като преподавател със сигурност го бяха калили срещу глупави въпроси, Екатерин се чудеше дали раздразнението му не се дължи на факта, че не е в състояние да отговори на журналистическите въпроси.
	Но най-вече, трябваше да го признае, просто бе искала да улови отново стария привкус на едно по-щастливо минало, заради самата себе си. Беше живяла с вуйчо си и вуйна си две години след смъртта на майка си и бе учила в Имперския университет под ненатрапчивия им надзор. Животът с професора и професорката й изглеждаше някак не толкова скован, колкото в консервативния ворски дом на баща й в граничното градче на Южния континент, където се бе родила. Навярно защото се бяха отнасяли към нея като към порасналата Екатерин, каквато се бе стремила да бъде, а не като към детето, каквото беше тогава. Беше ги чувствала, с известна доза вина, по-близки от баща си. За кратко всяко бъдеще й бе изглеждало постижимо.
	Сетне бе избрала Етиен Ворсоасон, или той я беше избрал… „По онова време този факт те правеше щастлива.“ Беше казала „да“ на брачното споразумение, изработено от бащиния й Баба, при това от все сърце. „Ти не знаеше. Тиен не знаеше. Дистрофия на Ворзон. Никой не е виновен.“
	Доветгодишният Николай влезе в кухнята с гръм и трясък.
	— Гладен съм, мамо. Може ли да си взема торта?
	Тя успя навреме да пресече пътя на бързите пръстчета, устремили се към глазурата.
	— Можеш да изпиеш чаша плодов сок.
	— Ооо… — Но все пак прие заместителя, лукаво поднесен в една от хубавите винени чаши, подредени в очакване. Изгълта го на един дъх, като подрипваше от крак на крак. Превъзбуден ли бе, или се беше заразил от нервността на родителите си? „Престани да приписваш на детето собствените си чувства“ — каза си тя. Последните два часа Николай бе човъркал съсредоточено моделите си в детската — крайно време беше да се поразкърши.
	— Помниш ли дядо Вортис? — попита го тя. — Ходихме му на гости преди три години.
	— Помня го. — Детето доизпи последните капки сок. — Заведе ме да разгледам лабораторията му. Мислех, че ще е пълно с епруветки и разни бълбукащи неща, но имаше само големи машини и бетон. Миришеше странно, някак прашно и остро.
	— Заради заварките и озона, точно така — каза Екатерин, впечатлена от ясните му спомени. И спаси чашата. — Дай ръка. Искам да видя колко още има да пораснеш. Кученцата с големи лапи стават големи кучета, нали знаеш. — Той протегна ръка към нейната и дланите им се долепиха. Пръстите му бяха само с два сантиметра по-къси от нейните. — Леле мале!
	Той й се ухили самодоволно, после се загледа в краката си и размърда пръсти. Палецът на десния му крак се подаваше от дупка в новия му чорап.
	Светлата му детска коса потъмняваше, току-виж станала кестенява като нейната. Стигаше й до гърдите, макар да можеше да се закълне, че само преди петнайсетина минути й е бил до кръста. Очите му бяха кафяви като на татко му. Омацаната му ръчичка — къде бе намерил толкова мръсотия под купола? — беше също толкова стабилна, колкото ясни и невинни бяха очите му. „Няма тремор.“
	Ранните симптоми на дистрофията на Ворзон бяха измамни — бяха същите като на куп други болести — и можеха да се появят по всяко време, от пубертета до зрялата възраст. „Но не днес и не Николай.“
	„Още не.“
	Откъм антрето се чу шум и ниски мъжки гласове. Николай се стрелна пред нея. Когато го настигна, той вече се гушеше в прегръдките на набит белокос мъж, който сякаш изпълваше цялото помещение.
	— Ох! — Вуйчо й май се канеше да завърти Николай във въздуха, но се спря навреме. — Пораснал си, Ники!
	Не се беше променил, въпреки внушаващата си страхопочитание нова титла — същият величествен нос и големи уши, същата измачкана, провиснала туника и твърде широки панталони, които винаги изглеждаха така, сякаш е спал с тях, същият дълбок смях. Остави внук си на облицования с плочи под, някак успя да прегърне племенницата си, която му отвърна крепко, после се наведе и затърси нещо в пътната си чанта.
	— Тук май имаше нещичко за теб, Ники… — Николай подскачаше възбудено, а Екатерин се оттегли временно, чакайки реда си.
	Тиен се промъкна странично през входната врата, помъкнал багажа. Едва тогава тя забеляза мъжа, който стоеше леко встрани, усмихваше се и наблюдаваше тази мила семейна сцена.
	Екатерин преглътна някак потреса си. Едва ли беше по-висок от деветгодишния Николай, но определено не беше дете. Главата му беше голяма и се крепеше върху къс врат, гърбът — леко превит. Останалата част от него изглеждаше слаба, но солидна. Беше облечен с туника и панталон в светлосиво, под отворената туника се виждаше хубава бяла риза, а на краката си имаше ниски излъскани ботуши. По дрехите му нямаше и помен от псевдовоенната декорация, която ворският елит предпочиташе обикновено, но съвършенството на изработката — дрехите сто на сто бяха ушити по поръчка, за да паснат на това странно тяло — говореше за цена, която Екатерин не смееше дори да си представи.
	Не можа да определи със сигурност възрастта му — не много по-голям от нея, може би? В тъмната му коса нямаше бели косми, но бръчки от смях край очите и бръчки от болка покрай устата браздяха зимно-бледата му кожа. Той остави пътната си чанта на пода и се обърна към Николай, който бе обсебил окончателно дядо си, но, като се изключеше известна скованост в движенията, по нищо друго не личеше да е инвалид. Не беше човек, който се слива с тълпата, но в поведението му се долавяше определена ненатрапчивост. Дали не се чувстваше неудобно сред непознати? Последното внезапно й напомни за задълженията й на ворска дъщеря и тя пристъпи към него.
	— Добре дошли в дома ми… — Ох, Тиен не бе споменал как му е името! — Милорд ревизор.
	Той протегна ръка и пое нейната в едно съвсем обикновено, делово ръкостискане.
	— Майлс Воркосиган. — Ръката му беше суха и топла, по-малка от нейната, но определено мъжка. С чисти нокти. — А вие, мадам?
	— О! Екатерин Ворсоасон.
	За нейно облекчение, той пусна ръката й, без да я целуне. Тя хвърли поглед към темето му, което й стигаше до ключицата, осъзна, че ще му се наложи да говори на деколтето й, и отстъпи крачка назад. Той вдигна очи към нея със същата лека усмивка.
	Николай вече влачеше голямата чанта на дядо си Вортис към стаята за гости и гордо се перчеше със силата си. Тиен последва старшия си гост, както си му беше редът. Екатерин премисли набързо ситуацията. Със сигурност не би могла да настани този член на семейство Воркосиган в стаята на Николай — детското легло щеше да му бъде смущаващо по мярка. Какво тогава — да покани един имперски ревизор да спи на кушетката в хола? Едва ли. Направи му знак да я последва по отсрещния коридор към кабинета й, който по съвместителство приютяваше и оранжерията й. Едната му страна беше изцяло заета от работен тезгях и претоварели стелажи. Осветителни тела се катереха в боен ред по краищата, подхранвайки крехки разсади в буйно разнообразие от земно зелено и бараярско червеникавокафяво. Пред широкия прозорец имаше достатъчно празно пространство.
	— Жилището ни е малко — извини се тя. — Боя се, че тук дори бараярските администратори трябва да се съобразяват с предписанията. Ще ви поръчам едно гравитолегло, сигурна съм, че ще го доставят преди да сме приключили с вечерята. Но поне стаята е самостоятелна. Вуйчо хърка ужасно… Банята е малко вдясно по коридора.
	— Много е хубаво тук — увери я той, пристъпи към прозореца и се загледа в парка. Светлините на заобикалящите го сгради блещукаха топло в сияйния здрач на полутъмното огледало.
	— Знам, че не е на каквото сте свикнали.
	Едното ъгълче на устата му се изви нагоре.
	— Веднъж спах месец и половина на голата земя. Заедно с десет хиляди изключително мръсни марилаканци, много от които хъркаха. Уверявам ви, всичко е наред.
	Тя също се усмихна, без да е сигурна как да разбира шегата му, ако въобще беше шега. Остави го да си подреди нещата както намери за добре и побърза да се обади на компанията за вещи под наем и да сложи масата за вечеря.
	Въпреки добрите й намерения да направи вечерята малко по-официална, в крайна сметка всички се събраха в кухнята, където дребният ревизор отново не оправда очакванията й, като й позволи да му налее само половин чаша вино.
	— Денят ми започна със седем часа в компресионен костюм. Току-виж съм заспал с лице в чинията още преди десерта. — Сивите му очи проблеснаха.
	Тя ги подбра всичките към масата на балкона и им поднесе леко лютивата яхния на основата на ват-протеин, която вуйчо й много хареса, както всъщност бе предполагала. След като поднесе хляба и виното, най-после й се отвори възможност да размени няколко думи с вуйчо си.
	— Как върви разследването? Колко време можеш да останеш?
	— Боя се, че не сме напреднали кой знае колко. Основното си го чула по новините — отговори той. — Можем да останем долу само докато екипът, разследващ вероятната причина за инцидента, приключи със събирането на отломките. Все още ни липсват някои от основните парчетии. Шлепът на товарния кораб е бил натоварен до дупка и масата му е била огромна. Когато двигателите са избухнали, парчета с всякакъв размер са се разлетели във всички възможни посоки и с най-различни скорости. Отчаяно се нуждаем от всяка част от контролните му системи, която успеем да открием. Би трябвало да приберат повечето в рамките на следващите три дни. Ако имаме късмет.
	— Е, било ли е умишлен саботаж, или не? — попита Тиен.
	Вуйчо Вортис сви рамене.
	— Пилотът е мъртъв, така че ще е много трудно да се докаже. Може да е било самоубийствена акция. Досега екипите не са открили и следа от военни или химически експлозиви.
	— Експлозивите биха били излишни — промърмори Воркосиган.
	— Въртящият се около оста си товарен кораб се е врязал в огледалото под най-лошия възможен ъгъл, с ръба напред — продължи Вортис. — Половината от разрушенията са причинени от парчета от самото огледало. При инерцията, която е поело от разнопосочните сблъсъци, то просто се е раздрало на парчета.
	— Ако резултатите са били планирани предварително, значи си имаме работа с наистина забележителни изчисления — сухо заяви Воркосиган. — Това е едно от нещата, които ме навеждат на мисълта, че е било инцидент и нищо повече.
	Екатерин наблюдаваше съпруга си, който пък скришом наблюдаваше малкия ревизор, и прочете в очите му мълчаливата, неуравновесена присъда: „Мутант!“ Как щеше да възприеме Тиен този човек, който открито и явно, без желание да се извинява на околните за съществуването си, без стеснителност дори, носеше такава дамга за ненормалност?
	— Разбирам защо император Грегор е изпратил професора, най-големия авторитет в Империята по анализ на грешките и така нататък — каза Тиен. — Каква е, хм, вашата роля във всичко това, лорд ревизор Воркосиган?
	Усмивката на Воркосиган се изкриви.
	— Имам известен опит с космическите инсталации. — Облегна се на стола, вирна брадичка и смекчи странния проблясък на ирония върху лицето си. — Всъщност, що се отнася до разследването на вероятната причина, аз съм само един обикновен наблюдател, възползвал се от възможността да попътува. Това е първият наистина интересен проблем, откакто преди три месеца положих ревизорската си клетва. Исках да видя как се прави. Като се има предвид предстоящата му сватба с комарка, Грегор живо се интересува от евентуалните политически последици на този инцидент. Моментът би бил крайно неподходящ за едно сериозно влошаване на бараярско-комарските отношения. Но без значение дали е саботаж, или злополука, повредата на огледалото ще се отрази пряко върху проекта за тераформиране. Доколкото разбирам, положението във вашия сектор е типично за цялата планета, нали?
	— Така е. Утре ще направим една обиколка — обеща Тиен. — Комарските ми асистенти в момента ви подготвят пълен технически доклад, с всички цифри. Но за най-важната цифра все още можем само да гадаем. За колко време ще бъде поправено огледалото?
	— Срокът отчасти зависи от това колко пари е склонна да похарчи Империята. И точно тук нещата опират пряко до политиката — Воркосиган се намръщи. — Части от самия Бараяр са все още в процес на тераформиране, а планетата Сергияр привлича имигранти и от двата свята с невиждани темпове, кораб след кораб, така че някои членове на правителството открито се чудят защо харчим толкова много имперски средства за незначителен свят като Комар.
	Екатерин не можа да прецени по премерения му тон дали е съгласен с тези членове на правителството, или не. Каза притеснено:
	— Тераформирането на Комар е започнало три века преди ние да го завладеем. Едва ли можем да спрем сега.
	— Значи да хвърляме пари в едно обречено капиталовложение? — Воркосиган вдигна рамене, въздържайки се да отговори на собствения си въпрос. — Ситуацията може да се разглежда и от друга гледна точка, чисто военна. Като се ограничи населението в рамките на куполите, Комар става по-уязвим във военно отношение. Защо да предоставяме на гражданите на един победен свят допълнителна територия, в която да се оттеглят и да прегрупират силите си? Този ред на мисли почива върху интересната предпоставка, че след още триста години, когато тераформирането най-сетне ще е завършило, населенията на Комар и на Бараяр все още няма да са се слели в едно. Ако стане обратното обаче, куполите ще са наши и ние със сигурност не бихме искали те да са уязвими във военно отношение, нали?
	Той замълча, колкото за хапка хляб, лъжица яхния и глътка вино, после продължи:
	— Тъй като асимилацията е официалната политика на Грегор, с която той лично се е ангажирал от висотата на поста си… въпросът за мотивацията на един саботаж се превръща в, хм, сложен въпрос. Възможно ли е саботьорите да са бараярски изолационисти? Комарски екстремисти? С цел да прехвърлят отговорността върху първите? Доколко средният обитаващ купол комарец е емоционално привързан към една идея, чийто резултат никой от живите днес не ще доживее да види, и дали няма да предпочетат да спестят тези пари за нещо обозримо? Дали е било саботаж, или злополука няма никакво значение от инженерна гледна точка, но е изключително важно от политическа. — Двамата с вуйчо й Вортис се спогледаха кисело.
	— Така че аз наблюдавам, слушам и чакам — завърши Воркосиган. После се обърна към Тиен. — А на вас как ви се струва Комар, администратор Ворсоасон?
	Тиен се ухили и сви рамене.
	— Всичко му е наред, с изключение на комарците. Прекалено докачливи са за моя вкус.
	Веждите на Воркосиган подскочиха.
	— Нямат ли чувство за хумор?
	Екатерин присви очи при суховатата острота, промъкнала се в бавния му, спокоен говор, но Тиен явно не я бе усетил, защото само изсумтя пренебрежително:
	— Половината са алчни, а на останалите им е крив целият свят. А да измамиш бараярец се счита за патриотичен дълг.
	Воркосиган вдигна празната си винена чаша към Екатерин.
	— А вие какво мислите, мадам Ворсоасон?
	Тя му наля, преди той да е успял да я спре, като същевременно обмисляше внимателно отговора си. Ако вуйчо й бе техническият експерт в това ревизорско дуо, това означаваше ли, че Воркосиган е… политическият? Кой всъщност бе старшият член на екипа? Беше ли усетил Тиен поне едно от тънките загатвания в думите на дребния лорд?
	— Не сме имали много възможности да завържем приятелства с комарци. Николай ходи в бараярско училище. А аз не ходя на работа в истинския смисъл на думата.
	— На една ворска дама рядко й се налага да работи — усмихна се Тиен.
	— На един ворски лорд също — добави Воркосиган много тихо. — И все пак ето ни тук…
	— Това зависи от способността на човек да си избере подходящи родители — каза Тиен малко раздразнено. — Извинете любопитството ми. Роднина ли сте на бившия регент?
	— Той ми е баща — обезкуражаващо кратко отвърна Воркосиган. Не се усмихна.
	— Значи вие сте самият лорд Воркосиган, наследникът на графа?
	— Така излиза.
	Тонът на Воркосиган ставаше все по-изнервящо сдържан. Екатерин изтърси, без да се замисля:
	— Детството ви трябва да е било изключително трудно.
	— Е, той се справи — измърмори Воркосиган.
	— Исках да кажа за вас!
	— Аа. — Леката му усмивка се върна, после угасна отново.
	Разговорът беше тръгнал в ужасяващо погрешна посока, но Екатерин не смееше да отвори уста и да се опита да го върне в правилното русло. Вместо нея се обади Тиен, но само дозабърка кашата:
	— Баща ви, великият адмирал, примири ли се с факта, че вие не можете да направите военна кариера?
	— Дядо ми, великият генерал, държеше на това повече от него.
	— Самият аз служих десет години, обичайното. В администрацията, голяма скука. Не сте загубили много, повярвайте ми. — Тиен махна с ръка, любезно и едновременно с това пренебрежително. — Но в днешно време не всеки вор трябва непременно да бъде войник, нали, професор Вортис? Вие сте живият пример за това.
	— Доколкото знам, капитан Воркосиган е служил, хм, тринайсет години, нали така беше, Майлс? В Имперската служба за сигурност. Галактически операции. Беше ли ти скучно там?
	Усмивката на Воркосиган, отправена към професора, беше искрена — поне за секунда.
	— Не беше достатъчно скучна. — Вирна брадичка, явно някакъв обичаен нервен тик. За пръв път Екатерин забеляза тънките светли белези от двете страни на късия му врат.
	Тя стана и отиде в кухнята, за да поднесе десерта и да даде време на попарения разговор да се съвземе. Когато отново влезе при тях, нещата се бяха поуспокоили, или поне Николай бе престанал да се държи неестествено добре, тоест тихо, и бе сключил договор с дядо си Вортис да му обърне внимание след вечеря, тоест да поиграят на последната му любима игра. Това поддържаше разговора, докато служителите от компанията за вещи под наем не позвъниха на входната врата с гравитолеглото и великият инженер не излезе, начело на цялата мъжка част, за да надзирава инсталирането му. Екатерин с облекчение се зае с рутинната задача да раздига масата.
	Тиен с върна с новината, че всичко е наред и че ворският лорд е настанен успешно.
	— Тиен, ти наблюдава ли внимателно този човек? — попита Екатерин. — Мутант, вор-мутант, а се държи така, сякаш няма и помен от нещо необичайно. Щом той може… — Тя остави изречението незавършено, надявайки се, че Тиен сам ще стигне до „значи и ти ще можеш“.
	Той се намръщи.
	— Не започвай отново. Очевидно е, че, според Воркосиган, за него правилата не важат. Той е син на Арал Воркосиган, за Бога! На практика е доведен брат на императора. Нищо чудно, че е получил това хубавичко имперско назначение.
	— Аз не мисля така, Тиен. Ти слушаше ли го въобще? — „Всички тези подводни течения…“ — Според мен… според мен той е машата на императора и е изпратен тук да прецени състоянието на целия проект за тераформиране. Умен е… и навярно опасен.
	Тиен поклати глава.
	— Баща му беше умен и опасен. Той е просто привилегирован. Проклет глупак със синя кръв. Не се тревожи за него. Вуйчо ти скоро ще го отведе оттук.
	— Не за него се тревожа.
	Лицето на Тиен потъмня.
	— Взе да ми писва от всичко това! Оспорваш всяко нещо, което кажа, буквално обиждаш интелигентността ми пред своя свръхблагороден роднина…
	— Не е вярно! — Или беше? Опита се да прецени всяка от репликите си по време на вечерята. Какво толкова беше казала, че да го ядоса?
	— Само защото си племенницата на великия ревизор, не значи, че и ти си нещо, момичето ми! Това е нелоялност, да, нелоялност!
	— Не… не е. Извинявай…
	Но той вече излизаше от кухнята. Студеното мълчание щеше да се настани помежду им и тази вечер. Тя едва не изтича след него да го моли за прошка. Тиен беше под голямо напрежение в работата си и моментът не бе подходящ да настоява за решение на медицинската му дилема… Но изведнъж се почувства прекалено уморена, за да опитва отново. Прибра и последната чиния и излезе на балкона с преполовената бутилка вино и пълната си чаша. Изключи цветния прожектор за растенията и седна под слабата отразена светлина на запечатания комарски град. Осакатената снежинка на слънчевото огледало почти се бе сляла със западния хоризонт, пъплейки след истинското слънце към нощта, настъпваща с въртенето на планетата.
	Нечий силует се раздвижи мълчаливо в кухнята и я стресна. Беше лордът-мутант — бе свалил елегантната си сива туника, а явно и ботушите си. Подаде глава през незатворената врата и каза:
	— Хубава вечер.
	— Да, лорд Воркосиган. Излязох да погледам как залязва огледалото. Искате ли още вино? Ей сега ще ви донеса чаша…
	— Не, не ставайте, мадам Ворсоасон. Аз ще си взема.
	Бледата му усмивка й намигна откъм сенките. От кухнята долетя тракане на стъкло, после той излезе на балкона. Като добра домакиня, тя напълни догоре чашата му, а Воркосиган застана до парапета и вдигна очи към небето, по-скоро към онази част от него, която се виждаше между трегерите на купола.
	— Това е най-хубавата гледка оттук — каза тя. — Западната. — Светлината на огледалото се усилваше от атмосферата близо до хоризонта, но обичайните вечерни цветни ефекти от сблъсъка с леките облаци бяха помрачени от повредата. — Залезът на огледалото обикновено е много по-красив, отколкото сега. — Отпи от виното си, хладно и сладко върху небцето й, и най-сетне започна да усеща мозъка си набъбнал. Хубаво усещане. Успокояващо.
	— Разбирам — съгласи се той, все още загледан нагоре. Отпи голяма глътка. Това означаваше ли, че се е отказал да бяга от съня с помощта на алкохола, и вместо това се стреми към него посредством същия метод?
	— Хоризонтът тук е толкова претъпкан в сравнение с този у дома. Боя се, че тези запечатани куполи събуждат клаустрофобията ми.
	— А къде е домът за вас? — Той се обърна да я погледне.
	— Южният континент. Вандевил.
	— Значи сте израснали с тераформирането.
	— Комарците биха казали, че това не е било никакво тераформиране, а само обработка на почвата. — Той се засмя заедно с нея на престорено сериозната й интерпретация на комарския техноснобизъм. Екатерин продължи: — Прави са, разбира се. Не е като да сме започнали от нулата, с половинхилядолетен план за коренна промяна в атмосферата на цяла една планета. Единствената трудност, с която сме се сблъскали в периода на Изолацията, е, че сме се опитали да го направим практически без никаква технология. И все пак… обичах откритите пространства у дома. Липсва ми откритото от хоризонт до хоризонт небе.
	— Това важи за всеки град, с или без купол. Значи сте селско момиче?
	— Отчасти. Макар че Ворбар Султана ми хареса, когато учех в университета. Там има друг вид хоризонти.
	— Ботаника ли сте учили? Забелязах библиотечката в кабинета ви. Забележителна е.
	— Не. Просто ми е хоби.
	— Така ли? А аз реших, че е страст. Или професия.
	— Не. По онова време не знаех какво искам.
	— А сега знаете ли?
	Тя се засмя неуверено. Не отговори, така че той просто се усмихна и тръгна покрай парапета, разглеждайки градинката й. Спря пред бонзая, който клечеше в саксията си като някакъв яркочервен чуждопланетен Буда, вдигнал вейки в поза на смирена молитва.
	— Не мога да се въздържа да не попитам — замислено каза той, — какво е това нещо?
	— Бонзай.
	— Наистина? Това е… не знаех, че може да се направи със скелит. Обикновено са високи по пет метра. И с много грозен кафеникав цвят.
	— Една от сестрите на баба ми обичаше градинарството. Често й помагах като малка. Беше истински пионер — от стария вид, твърда като стомана — и вор до мозъка на костите си. Дошла на Южния континент веднага след Сетаганданската война. Оцеляла след серия от съпрузи… след… ами, всичко. Наследих го от нея. Той е единственото растение, което донесох на Комар от Бараяр. На повече от седемдесет години е.
	— Невероятно!
	— Истинско дърво си е, с всички жизнени функции.
	— И… ха!… ниско.
	За момент тя се уплаши, че може да го е засегнала несъзнателно, но явно не беше. Той свърши с инспекцията и се върна при парапета и виното си. Отново се загледа към западния хоризонт и залязващото огледало, веждите му се свъсиха.
	Притежаваше излъчване, което, поради факта, че сам не обръщаше внимание на физическите си особености, предизвикваше наблюдателя да го направи, и то на глас. Но малкият лорд бе разполагал с целия си живот, за да се нагоди към състоянието си. Не като ужасната изненада, която Тиен бе открил сред документите на покойния си брат и която тайните изследвания впоследствие бяха потвърдили за самия него и за Николай. „Можеш да си направиш изследвания анонимно“ — беше спорила тя. „Но не мога да се лекувам анонимно“ — й бе възразил той.
	Откакто бяха дошли на Комар, Екатерин беше на крачка да въстане срещу обичая, закона и заповедите на своя господар и съпруг и самоволно да заведе неговия син и наследник на лекар. Знаеха ли комарските лекари, че една ворска майка не е законен настойник на собствения си син? Навярно би могла да се престори, че генетичният дефект е наследен от нея, а не от Тиен. Но генетиците, колкото и малко да си разбираха от работата, със сигурност щяха да открият истината.
	След малко тя каза, без връзка с предишния им разговор:
	— Лоялността на всеки ворски мъж трябва да е насочена първо към неговия император, но тази на ворската жена трябва да принадлежи най-напред на съпруга й.
	— Исторически и от законова гледна точка е така. — Гласът му прозвуча развеселено — или изумено? — и той отново се обърна към нея. — Това не винаги е било в нейна вреда. Когато екзекутирали съпруга й за измяна, съдът приемал, че съпругата само е изпълнявала заповедите му и така се измъквала безнаказано. Всъщност чудя се дали чисто прагматичната причина зад всичко това не е, че един слабонаселен свят не би могъл да се лиши от утробата й.
	— Не ви ли е хрумвало, че в това има някаква извратена асиметрия?
	— Но така е било по-лесно за нея. Повечето жени обикновено имат само по един съпруг наведнъж, докато мъжете често имат голям избор от императори и тогава накъде трябва да насочи човек лоялността си? Лошият избор може да се окаже пагубен. Макар че, когато дядо ми генерал Пьотър и армията му изоставили лудия император Юри и подкрепили император Ецар, това се оказало пагубно за Юри. И добро за Бараяр, между другото.
	Тя отпи отново. От мястото, където седеше, силуетът му се очертаваше ясно на фона на потъмняващия купол, потънал в сенки, загадъчен.
	— Значи вашата страст е политиката, така ли?
	— Господи, не! Не бих казал.
	— Историята?
	— Само от време на време. — Той се поколеба. — Преди беше армията.
	— Преди?
	— Преди — твърдо повтори той.
	— А сега?
	Беше негов ред да не отговори. Сведе поглед към чашата си и разклати остатъка от виното. Най-сетне каза:
	— Според бараярската политическа теория всичко е взаимосвързано. Обикновените поданици са верни на своя граф, графовете са верни на императора, а за императора се предполага, че е верен на цялата империя, на тялото на империята под формата на всичките й, ъъъ, тела. Тук става малко прекалено абстрактно за моя вкус. Как може да е отговорен пред всички, без да е отговорен пред всеки поотделно? И ето че се връщаме на първото квадратче. — Той пресуши чашата си. — Как да си бъдем верни един на друг?
	„Аз вече не знам…“
	Настана мълчание. Двамата гледаха как последните лъчи на огледалото се скриват зад хълмовете. За още минута-две бледо сияние увенчаваше залеза му в небето.
	— Така. Боя се, че ме хвана здраво. — На нея не й изглеждаше чак толкова пиян, но той завъртя чашата между дланите си и се отблъсна от парапета. — Лека нощ, мадам Ворсоасон.
	— Лека нощ, лорд Воркосиган. Приятни сънища.
	Той внесе чашата си в кухнята и изчезна в тъмния апартамент.

>	ГЛАВА 2

	Майлс с мъка се отърси от един сън, който се въртеше около косата на домакинята му и който, ако и да не беше еротичен, се отличаваше със смущаваща доза чувственост. Освободена от строгата прическа, която притежателката й бе предпочела снощи, тя бе разкрила дълбокия си тъмнокестеняв цвят с кехлибарени оттенъци, копринена маса, която се стелеше хладна между късите му пръсти — прие, че ръцете са били негови, в края на краищата нали той беше сънувал. „Събудих се прекалено рано. По дяволите!“ Видението поне не беше опетнено от кървавите гротески на редките му кошмари, от които се будеше изстинал и потънал в пот, а сърцето му биеше като полудяло. Сега му беше топло и приятно в глупавото луксозно гравитолегло, което беше настояла да му поръча.
	Мадам Ворсоасон нямаше вина, че принадлежеше към един особен физически тип, който събуждаше стар резонанс в спомените на Майлс. Някои мъже бяха вманиачени на далеч по-странни теми… неговата идея фикс, както унило си бе признал много отдавна, беше насочена към високи студени брюнетки с излъчване на тиха резервираност и с топли алтови гласове. Разбира се, в един свят, където хората променяха лицата и телата си почти толкова лесно, колкото подменяха гардероба си, в красотата й нямаше нищо необичайно. Докато човек не си спомнеше, че тя не е оттук, и не си дадеше сметка, че бялото й лице едва ли е имало среща с пластични хирурзи… Дали беше разбрала, че идиотизмите, които й беше наговорил на балкона, не са нищо друго освен потисната сексуална паника? Беше ли онази странна забележка за дълга на ворските жени завоалирано предупреждение да се оттегли? Но той не беше направил нищо, поне не съзнателно. Нима бе толкова прозрачен?
	Не бяха минали и пет минути от пристигането им, когато Майлс си даде сметка, че въобще не е трябвало да се оставя на сърдечния и многословен Вортис да го придума да слезе с него долу, но пък старецът изглеждаше принципно неспособен да зареже колегата си в орбита и сам да се наслади на домашната атмосфера. А мисълта, че радостта от семейната среща може и да не е чак толкова приятна за един външен човек — или за домакините, на които е бил натрапен — явно въобще не беше хрумнала на професора.
	Майлс въздъхна, изпълнен със завист към домакина си. Администратор Ворсоасон, изглежда, бе извадил най-големия ворски късмет. Разбира се, бил е достатъчно умен да заработи по въпроса преди десетина години. Вносът на галактическа технология за предварителен избор на пола бе предизвикал недостиг на женски бебета на Бараяр. Тази оскъдица на жени бе достигнала най-заплашителното си ниво при поколението на Майлс, макар че напоследък родителите като че ли бяха започнали да идват на себе си. Въпреки това всички ворски жени на възраст близка до неговата, които Майлс познаваше, вече бяха женени, и то от години. Нима щеше да му се наложи да чака още две десетилетия за своя собствена булка?
	„Ако се налага. Никакво заглеждане подир омъжени жени, момче. Сега си имперски ревизор.“ От деветимата имперски ревизори се очакваше да бъдат образци на висока нравственост и почтеност. Не помнеше някога да е чувал и за сянка от сексскандал, свързан с някой от лично подбраните наблюдатели на император Грегор. „Естествено, че няма да си чувал. Другите ревизори са на по осемдесет години и през последните петдесет от тях са женени.“ Майлс изсумтя. Пък и тя вероятно го мислеше за мутант, макар че, за щастие, беше твърде възпитана, за да го каже на глас. В лицето му.
	„Ами тогава да разберем дали има сестра, а?“ Измъкна се от предизвикващата мързел хватка на гравитолеглото и седна, насилвайки мозъка си да смени скоростите. Дори според най-консервативната преценка, денят щеше да го засипе с нова информация в рамките на неколкостотин хиляди думи относно инцидента с огледалото и последствията от него. Реши да започне с един студен душ.
	Днес нямаше да го огреят удобните трикотажни корабни гащеризони. След като избра един от трите нови официални цивилни костюма, които си бе донесъл от Бараяр — в нюанси на сиво, сиво и сиво — Майлс грижливо среса влажната си коса и се отправи към кухнята на мадам Ворсоасон, откъдето се носеха гласове и аромат на кафе. Там завари Николай, който дъвчеше овесени ядки с мляко в бараярски стил, администратор Ворсоасон — напълно облечен и явно готов за тръгване, и професор Вортис, все още по пижама, който преглеждаше нова доставка инфодискове и се мръщеше. До лакътя му се мъдреше недокосната чаша с розов плодов сок. Вортис вдигна очи и каза:
	— А, добро утро, Майлс. Добре, че си станал вече.
	Което бе последвано от любезния поздрав на Ворсоасон:
	— Добро утро, лорд Воркосиган. Спахте добре, надявам се?
	— Чудесно, благодаря. Какво има, професоре?
	— От местния офис на ИмпСи ти изпратиха комуникатор. — Вортис посочи устройството до чинията си. — Не ми убягна от вниманието, че на мен не изпратиха.
	Майлс смръщи чело.
	— Баща ти не е бил толкова известен, когато сме завладели Комар.
	— Вярно — съгласи се Вортис. — Старият джентълмен принадлежеше към онова уникално поколение между войните — твърде млад да се бие в Сетаганданската война и твърде стар, за да тормози бедните комарци. Тази липса на възможност да демонстрира войнствеността си бе източник на дълбоко лично неудовлетворение за него, както ни бе дадено да разберем на нас, децата.
	Майлс закопча комуникатора на лявата си китка. Машинката за свръзка представляваше един вид компромис между него и ИмпСи в Серифоза, която в противен случай би носила отговорност за доброто му здраве, докато е тук. От ИмпСи предпочитаха да сгрешат в полза на предпазливостта и бяха настояли да го обградят с трудноподвижна тълпа от телохранители. Майлс бе решил да изпробва властта си на имперски ревизор, като им нареди да не му се мотаят в краката и, за негово удовлетворение, се беше получило. От друга страна, освен че му осигуряваше директна връзка с ИмпСи, комуникаторът следеше и местоположението му… Той се помъчи да не се чувства като опитно животинче, пуснато на свобода.
	— А тези какви са? — Той кимна към инфодисковете.
	Вортис вдигна дисковете и ги подреди във ветрило като карти.
	— Куриерът, който дойде сутринта, донесе и записи от снощната реколта прибрани отломки. Както и нещо специално за теб, понеже бе така добър да се пишеш доброволец по медицинската страна на въпроса. Още една предварителна аутопсия.
	— Да не би най-после да са открили пилота? — Майлс взе дисковете.
	Вортис изкриви лице.
	— Части от нея.
	Мадам Ворсоасон влезе от балкона навреме, за да чуе последното.
	— О, Боже. — Беше облечена както вчера, с ежедневно облекло по комарската мода в земни тонове — свободни панталони, блуза и дълго елече, които успешно скриваха фигурата й, каквато и да бе тя. Би била очарователна в червено, или зашеметяваща в светлосиньо с тези нейни сини очи… косата й отново беше вързана на стегната опашка, за голямо облекчение на Майлс. За миг се притесни от мисълта, че вследствие на последните си наранявания е развил и способността да предчувства, наред с онези отвратителни пристъпи.
	Майлс й кимна за добро утро и предвидливо насочи вниманието си пак към Вортис.
	— Явно съм спал добре. Въобще не съм чул кога е дошъл куриерът. Прегледа ли вече доклада?
	— Отгоре-отгоре.
	— Каква част от пилота са открили? — попита Николай, раздиран от любопитство.
	— Не е твоя работа, младежо — твърдо заяви Вортис.
	— Благодаря — прошепна мадам Ворсоасон и му кимна.
	— Това беше последното неоткрито тяло. Добре — каза Майлс. — Толкова е тежко за роднините, ако нямат дори тяло, което да погребат. Когато бях… — Той премълча останалото. „Когато бях командир на флот за секретни операции, обръщахме небето наопаки, докато не открием телата на нашите другари и не ги върнем на семействата им.“ Тази глава от живота му беше приключила.
	Мадам Ворсоасон, тази прекрасна жена, му подаде чаша черно кафе. После попита гостите какво биха искали за закуска. Майлс остави Вортис да отговори пръв, а сетне се присъедини към избора му в полза на овесените ядки. Докато тя се суетеше, сервирайки закуската и разчиствайки след Николай, администратор Ворсоасон каза:
	— Докладът на моя отдел ще бъде готов днес следобед, ревизор Вортис. Сутринта Екатерин се чудеше дали не би искал да разгледаш училището на Николай. А след като изслушате доклада, може би ще ни остане време за един оглед отвисоко на някои от проектите ни.
	— Не звучи зле за дневен ред. — Професор Вортис се усмихна на Николай. В бързината около внезапното им тръгване от Бараяр той — или може би професорката — не бяха забравили да му купят подарък. „Трябваше да взема нещо за хлапето — със закъснение се сети Майлс. — Най-сигурният начин да се подмажеш на една майка.“ — А, Майлс?
	Майлс потупа купчинката дискове до купичката си.
	— Няма да ми липсват занимания до обяд. Мадам Ворсоасон, забелязах, че в работната ви стая има комуникационно табло. Може ли да го използвам?
	— Разбира се, лорд Воркосиган.
	Ворсоасон любезно се извини, че трябвало да огледа нещата в отдела си преди изслушването на докладите, и тръгна. След малко станаха и всички други. Майлс, с дисковете в ръка, се върна в стаята за работа/гости на мадам Ворсоасон.
	Преди да се настани зад комтаблото й, той се помота пред херметически затворения прозорец, вперил поглед в парка и в прозрачния купол. Бледото комарско слънце не се виждаше, но линията на утринната му светлина бавно пълзеше през другия край на парка. Следващото го осакатено слънчево огледало още не беше изгряло, за да направи сенките двойни.
	„Означава ли това седем хиляди години нещастие?“
	Той въздъхна, затъмни поляризираното стъкло на прозореца — което едва ли беше необходимо, — настани се зад комтаблото и започна да вкарва информацията от дисковете. За последната нощ бяха прибрани двайсетина прилично големи отломки. Той изгледа видеозаписите, на които се виждаше как те се въртят бавно из космоса, докато корабите по прибирането се приближават. Теорията гласеше, че ако откриеш всички фрагменти, ако направиш прецизни записи на въртенето и траекториите им, а после ги пуснеш отзад-напред, може да получиш компютърно генериран модел на самата катастрофа и така да определиш причината. Уви, в истинския живот нещата никога не сработваха толкова гладко, но и най-малката информация беше от полза. Комарската ИмпСи продължаваше да пресява орбиталните трансферни станции в търсене на туристи с видеокамери, евентуално снимали въпросния участък от космоса в момента на сблъсъка. Но нямаше смисъл, опасяваше се Майлс — в подобни случаи хората сами бързаха да се обадят на властите, развълнувани и водени от желание да помогнат.
	Вортис и екипът, работещ върху вероятната причина, бяха стигнали до предварителното заключение, че шлепът с руда не е бил цял, когато се е сблъскал с огледалото — хипотеза, която още не беше направена обществено достояние. Така че изникваше въпросът — била ли е унищожилата доказателствата експлозия на двигателите причина или следствие от катастрофата? И в кой момент тези разкъсани парчета метал и пластмаса са се сдобили с някои от по-интригуващите си деформации?
	Майлс върна, за двайсети път тази седмица, компютърния запис на курса на товарния кораб преди сблъсъка и за стотен път се замисли над аномалиите му. На кораба беше бил единствено пилотът, а полетът бе рутинен — всъщност скучен до смърт — бавен преход от астероидния рудодобивен пояс до една от орбиталните рафинерии. Двигателите не би трябвало да са работили на специален режим по време на катастрофата — ускорението е било завършено, а забавянето на скоростта още не би трябвало да е започнало. Влекачът се бе движил пет часа преди графика си, но само защото е тръгнал по-рано, а не заради по-висока от обичайното скорост. Отклонението от курса беше около шест процента, в рамките на нормалните параметри — корекциите на този етап бяха излишни, макар че пилотът може да се бе опитал да прогони скуката, стараейки се да постигне по-голяма прецизност с помощта на микротласъци извън предварителното разписание. Дори преди минималните корекции в курса обаче пътят на влекача бе минавал на предостатъчните неколкостотин километра от огледалото, всъщност дори по-далеч, отколкото ако се беше движил точно по зададения курс.
	Промяната в курса всъщност бе довела до това, че пътят на товарния кораб бе минал право през една от неизползваните комарски точки за скок. Космическото пространство около Комар бе необичайно богато на активни скокови точки, факт със стратегически и исторически последствия. Една от тях бе единственият достъп на Бараяр дотук. Именно заради контрола върху точките за скок, а не заради самата студена планета, бараярската флота се бе изсипала тук преди трийсет и пет години.
	Тази точка за скок обаче не се използваше нито за транспорт, нито за търговия, нито беше от стратегически интерес. Изследователските експедиции, пътували през нея, бяха стигали до задънена улица, озовавайки се или в дълбокото междузвездно пространство, или близо до звезди, които нямаха нито обитаеми планети, нито полезни изкопаеми, чието добиване да е икономически изгодно. Никой не скачаше през тази точка, никой не би трябвало да скача през нея. Идеята как някой пират злодей с неясна мотивация изскача от възела, гръмва невинния товарен кораб — с оръжие, което не оставя никакви следи, забележете — и после изчезва, засега не бе подкрепена от никакви доказателства, макар районът да бе претърсен основно за такива. Това беше предпочитаният за момента сценарий на новинарската медия. Но в петизмерното пространство не беше засечена никаква следа, каквато оставяше след себе си всеки кораб, извършил скок.
	Петизмерната аномалия при скок дори не се забелязваше с обикновени средства откъм триизмерното пространство и не би трябвало да се отрази по никакъв начин на влекача, дори ако той беше минал право през централния й вихър. Влекачът се използваше единствено за вътрешносистемни полети, не беше оборудван с неклинови тръби и не можеше да извършва скокове. И все пак… точката за скок беше там. За разлика от всичко останало.
	Майлс потри тила си и извика доклада за аутопсията.
	Зловещо, както винаги. Беше пилотирала комарка, към петдесетте. Може да беше бараярски сексизъм, но труповете на жени винаги го бяха притеснявали повече от труповете на мъже. Смъртта беше най-злонамереният унищожител на човешкото достойнство. И той ли бе изглеждал толкова уязвим и оголен, след като го бе покосил снайперисткият огън? По трупа на жената личеше обичайната последователност — бе премазан, декомпресиран, облъчен и замръзнал — всичко това беше типично за катастрофите в дълбокия космос. Едната ръка бе откъсната, по-скоро в началото на сблъсъка, отколкото по-късно, ако се съдеше по кадрите в близък план на ефекта на замръзване при течностите, изтекли от крайника. Поне смъртта й беше била бърза. Майлс имаше достатъчно опит в полза на обратното, за да добави „и почти безболезнена“. В замръзналите й тъкани не бяха открити следи от забранени наркотици или алкохол.
	Наред с шестте си окончателни доклада комарският лекар, направил аутопсията, бе включил и една бележка, в която искаше да знае дали има позволението на Майлс да освободи телата на шестимата членове на екипа по поддръжка на огледалото и да ги предаде на семействата им. Боже, нима не го бяха направили вече?
	Като имперски ревизор, от него не се очакваше да ръководи това разследване, а само да наблюдава и да докладва за него. Не искаше самият факт на присъствието му да смазва инициативността на останалите. Веднага изпрати нареждане да освободят телата.
	После зачете шестте доклада. Бяха по-подробни от предварителния, който бе прегледал току-що, но не криеха изненади. Беше стигнал дотам, че копнееше за някаква изненада, за нещо, каквото и да било, отвъд „Космически кораб избухва безпричинно, убива седем души“. Да не говорим за астрономическата цифра, на която възлизаха материалните щети. След три преглътнати доклада и символичната закуска, изпълваща стомаха му с носталгия, си позволи кратък период на умствено възстановяване.
	Докато чакаше гаденето да премине, заразглежда разсеяно информационните файлове на мадам Ворсоасон. Файлът, озаглавен „Виртуални градини“, му прозвуча добре. Тя сигурно нямаше да възрази, ако той си направеше една виртуална разходка из тях. „Водна градина“ го съблазни окончателно и той я извика на видеоплочата.
	Както бе предположил, файлът съдържаше програма за пейзажно оформление. Човек можеше да погледне от всякакъв ъгъл и разстояние — от миниатюрен изглед отгоре до увеличено подробно изображение на всяко отделно растение, можеше и да програмира разходка по алеите на градината на всякакво ниво. Той избра своето собствено, някъде, хм, под метър и петдесет. Отделните растения се развиваха според реалистичната програма, която взимаше предвид светлината, влагата, гравитацията, хранителните вещества и дори атаките на виртуални вредители. Градината беше запълнена около една трета с експериментални подредби на различни видове трева, теменужки, острица, водни лилии и хвощ. В момента страдаше от мощен взрив на водорасли. Цветовете и формите изчезваха внезапно по протежение на незавършените краища, сякаш нашествие от някаква непозната сива геометрична вселена бе на път да я погълне цялата.
	Любопитството му се събуди и, в най-добрия стил на ИмпСи, той слезе в поднивото на програмата и потърси равнищата на активност. Откри, че най-използваният напоследък е озаглавен „Бараярска градина“. Качи се обратно на ниво изображение, избра отново собствения си ръст и влезе.
	Не беше градина с хубави земни растения, разположена на удобно за целта, известно място на Бараяр. Беше градина, изградена изцяло и единствено от местни видове, нещо, което той не би сметнал за възможно и още по-малко за красиво. Винаги бе намирал еднообразните им червеникавокафяви оттенъци и ниските им разкривени стъбла, в най-добрия случай, досадни. Единствените бараярски растения, които бе в състояние да познае и назове без колебание, бяха онези, към които беше силно алергичен. Но мадам Ворсоасон бе използвала някак формите и натюрела, за да създаде хармония в червеникавокафяво. Камъни и течаща вода ограждаха в рамки различните растения — близо до земята се разстилаше бордюр от гъст карминеночервен любовен сърбеж покрай високи талази трева-бръснач, която, както го бяха уверили веднъж, не била трева от ботаническа гледна точка. Никой не оспорваше частта с бръснача обаче. Ако се съдеше по популярните им имена, изгубените бараярски колонисти не бяха обичали много растителния свят на новия си дом — дяволски бурен, кокоша пъпка, козя напаст… „Красиво е. Как е успяла да го направи красиво?“ Никога не беше виждал нещо подобно. Може би човек просто се раждаше с този усет за красивото — както и с идеален тембър на гласа, друго нещо, с което той не можеше да се похвали.
	В имперската столица Ворбар Султана имаше една малка и глуповата градска градина в края на пресечката край замъка Воркосиган, на мястото на друга стара господарска къща, която отдавна бяха съборили. Малкият парк бе заравнен по-скоро от съображения за сигурността на лорд-регента, живеещ в съседство, отколкото по някакви естетически съображения. Нямаше ли да е прекрасно, ако се заменеше с по-голяма версия на тази великолепна и в същото време изящна градина, която да създаде у гражданите вкус към собственото им планетарно наследство? Дори ако се наложеше да минат години, докато израсте.
	Предназначението на виртуалната градинарска програма бе да се избегнат изяждащите време и средства дизайнерски грешки. Но ако единствените градини, които можеш да имаш, трябва да се побират в ръчния ти багаж, тя можеше да се превърне в хоби сама по себе си. И със сигурност беше по-чиста и по-лесна за поддържане от реалния си вариант. И все пак… защо ли му се струваше, че виртуалната градина едва ли радва Екатерин повече, отколкото холоизображението на вечеря, която не можеш да изядеш?
	„А може би просто я мъчи носталгия по дома.“ Той неохотно излезе от файла.
	По навик следващата му стъпка бе да отвори финансовата й програма за един бърз анализ. Оказа се, че файлът съдържа домакинския й баланс. Бюджетът, с който поддържаше дома си, бе доста свит, като си имаше предвид каква заплата би трябвало да получава администратор Ворсоасон. Седмичният бюджет беше направо оскъден. За ботаническото си хоби тя харчеше доста по-малко, отколкото подсказваха резултатите. Други хобита, други пороци? Следата, която оставяха парите, като правило разкриваше най-вярно истинската природа на хората. ИмпСи наемаше най-добрите счетоводители в империята, за да изнамерят хитроумни начини да прикрият собствените й дейности именно по тази причина. Харчеше дяволски малко за дрехи, освен за тези на Николай. Майлс беше чувал свои познати да се оплакват колко е скъпо да облечеш едно дете, но това тук наистина минаваше всички разумни граници… чакай, парите не бяха похарчени за облекло. Средства, отклонени от няколко места, неизменно се вливаха в една малка частна сметка, озаглавена „Николай, лечение“. Защо? Като подопечни на бараярски бюрократ, работещ на Комар, медицинските им такси не се ли покриваха от империята?
	Той извика сметката. Годишните спестявания от домакинския й бюджет не възлизаха на нищо впечатляващо, но моделът на прехвърлянето им беше неизменен до натрапчивост. Озадачен, той излезе от файла и извика целия програмен списък. Търсеше нещо, за което да се хване.
	Един файл, към края на списъка, нямаше име. Той го извика моментално. Оказа се, че е единственият документ в комтаблото й, който изискваше кодова дума за достъп. Интересно.
	Работната програма на таблото беше от най-опростения и евтин вид за широко потребление. Кадетите в ИмпСи разфасоваха подобни програми като загряващо упражнение. На свой ред Майлс усети убождането на носталгията. Слезе в поднивото и за пет-шест минути го накара да изплюе кодовата си дума. „Дистрофия на Ворзон?“ Виж, точно за тази парола едва ли би се сетил веднага, каквато и мнемонична техника да използваше.
	Рефлексите надвиха растящото му неудобство. Даде команда за отваряне на файла, като в същото време със закъснение си помисли: „Вече не работиш за ИмпСи. Не би трябвало да вършиш такива работи.“
	Файлът съдържаше статии, достатъчни за цял университетски курс по медицина, събрани от всички възможни бараярски и галактически източници, върху едно от редките и непроучени бараярски генетични заболявания. Дистрофията на Ворзон се бе появила в периода на Изолацията, предимно, както подсказваше и името й, сред ворската каста, макар да не бе диагностицирала като мутация преди завръщането на галактическата медицина. Първо, при нея липсваха външните белези, благодарение на които, хм, той например би се озовал с прорязано гърло още при раждането си. Тази болест се развиваше в по-зряла възраст, започвайки с объркващо разнообразие от леки симптоми и завършвайки с умствен срив и смърт. В по-дивия свят на бараярското минало носителите на болестта често бяха срещали смъртта си по други причини, след като бяха родили или създали деца, но преди симптомите да се изявят. Лудостта се предаваше в немалко семейства — „Включително и сред някои от скъпите ми ворски предци“ — и по други причини, така че късното начало често се бъркаше с нещо друго. Гадна работа, откъдето и да я погледнеш.
	„Но вече се лекува, нали?“
	Да, макар и срещу много пари — това се дължеше на факта, че се срещаше рядко, а евтини бяха само услугите за масово потребление. Майлс прегледа набързо статиите. Симптомите бяха податливи на различни скъпи биохимични буламачи, които изтръгваха и заместваха увредените молекули. Ретрогенетичното окончателно лечение беше достъпно на по-висока цена. Е, почти окончателно лечение — бъдещото потомство при всички случаи трябваше да бъде сканирано за заболяването, за предпочитане по време на зачатието и преди да го мушнат в утробния репликатор, заместващ бременността.
	Нима малкият Николай не беше износен в утробен репликатор? Боже, не бе възможно Ворсоасон да е настоял жена му — и детето му — да рискуват с опасностите на старомодното телесно износване, нали? Само малка част от най-консервативните стари ворски семейства все още се придържаха към него — обичай, върху който собствената му майка изливаше най-язвителната критика, която Майлс бе чувал да излиза от устата й.
	„Какво става тук, по дяволите?“ Той стисна устни. Ако, както излизаше от файловете, Николай носеше, или имаше подозрение, че носи дистрофията на Ворзон, то единият или и двамата му родители също я имаха. Откога знаеха за това?
	Внезапно си даде сметка за нещо, което трябваше да забележи много по-рано, още в първия момент, когато му бе натрапена илюзията за блажен семеен уют, която Ворсоасон успяваше да внуши. Това винаги беше най-трудното — да видиш липсващите парченца. В случая — липсващите две-три дечица. Няма ли някое малко сестриче за Николай бе, хора? Не, нямаше. „Значи са разбрали най-късно малко след раждането на сина си.“ Каква лична трагедия! „Но той ли е носителят, или тя?“ Надяваше се да не е мадам Ворсоасон. Изтръпваше от мисълта как ведрата й хубост се срива под яростната атака на болестта…
	„Защо трябваше да науча всичко това?“
	Празното му любопитство бе справедливо наказано. Подобно тъпанарско душене определено не подобаваше на един имперски ревизор, колкото и да се бе сраснало с мисленето на един агент по секретни операции към ИмпСи. Бивш агент. Къде беше останала лъскавата му нова ревизорска неподкупност? Със същия успех можеше да си навре любопитния нос в чекмеджето с бельото й.
	Години наред се бе дразнил до смърт от военните правилници, с които бе принуден да се съобразява, докато най-после се бе сдобил с работа, за която не съществуваха писани правила. Усещането, че е умрял и е отишъл в рая, бе продължило около пет минути. Имперският ревизор беше Гласът на императора, неговите очи и уши, а понякога и ръце — чудесно описание, докато не спреш да се кефиш и не си зададеш въпроса какво, по дяволите, означава тази поетическа метафора.
	Щеше ли да е полезен тест, ако се запиташе: „Мога ли да си представя Грегор да прави това?“ Външната студенина на Грегор прикриваше почти болезнена срамежливост. Мислите му се оплетоха като пате в кълчища. „Добре, нека променим въпроса: Мога ли да си представя Грегор в кабинета си като император да прави това?“ Кои точно действия, нередни за отделния индивид, бяха законни за един изпълняващ дълга си имперски ревизор? Много, според прецедентите, за които беше чел. Това означаваше ли, че истинското правило гласи: „Прави каквото знаеш, докато допуснеш грешка, а после ние ще ти видим сметката“? Съвсем не беше сигурен, че това му се нрави.
	А дори и докато работеше за ИмпСи, ровенето в частните файлове беше запазено за враговете или, в най-лошия случай, за заподозрените. Е, и за бъдещите новобранци. И за неутралните, на чиято територия се очаква да оперираш. И… и… той изсумтя, изпълнен със самопрезрение. Грегор поне имаше по-добри маниери от ИмпСи.
	Окончателно объркан, Майлс затвори файловете, изтри всяка следа от вмешателството си и извика следващия доклад от аутопсия. Разгледа внимателно уликите, които успя да събере от частите от разкъсани тела. Смъртта си имаше температура и тя беше дяволски ниска. Спря, колкото да нагласи термостата в стаята с няколко градуса по-нагоре, после продължи.

>	ГЛАВА 3

	Екатерин не си бе дала сметка до каква степен едно посещение на имперски ревизор ще хвърли в смут ръководството на училището на Николай. Но професорът, самият той с дълъг преподавателски стаж, бързо им даде да разберат, че не е дошъл на официална инспекция, и само с няколко изречения успя да ги успокои. Все пак тя и вуйчо Вортис не останаха в училището толкова дълго, колкото й бе заръчал Тиен.
	За да убият малко време, тя го заведе на бърза обиколка из най-хубавите места в Серифоза — най-красивите градини, най-високите платформи за наблюдение, от които се виждаше съсухреният комарски пейзаж отвъд запечатаната градска зона. Серифоза беше столицата на този планетен сектор — все още трябваше да полага усилие, за да не мисли за него като за бараярски окръг. Границите на бараярските окръзи бяха по-органични, безразборно очертани територии, следващи речни корита, планински вериги и криви линии там, където графските армии бяха губили исторически битки. Комарските сектори представляваха чистички геометрични порязаници, разделящи безпристрастно планетата. Макар че така наречените куполи — всъщност хиляди взаимосвързани структури с най-различни форми — бяха загубили още преди векове първоначалната си геометрична организация вследствие на случайните външни достроявания и несиметричните изблици на архитектурно обновяване.
	С известно закъснение Екатерин осъзна, че би трябвало да разведе заслужилия инженер из най-дълбоките комунални тунели и да му покаже енергийните станции и тези за пречистване на въздуха. Но вече бе станало време за обяд. Обиколката им ги бе отвела близо да любимия й ресторант, чиито маси се кипреха в следващ контурите на естествения релеф парк под остъкленото небе. Повреденото слънчево огледало вече се виждаше, пълзящо по еклиптиката, макар и полускрито зад воал от прозирни облаци, сякаш се срамуваше от обезобразеното си лице.
	Огромната власт на Имперски глас, с каквато се ползваха ревизорите, не беше променила много вуйчо й, с удоволствие забеляза Екатерин. Беше запазил ентусиазма си на тема десерти и, под нейно ръководство, подбра менюто си отзад-напред, като започна със сладките неща. Не би могла да каже „не, въобще не се е променил“ — изглежда, се бе сдобил с някак по-силно изразена предпазливост в общуването и паузите пред думите му едва ли се дължаха само на професорската му разсеяност. Но като че ли не успяваше да отмине и с пълно безразличие новите и пресилени реакции на околните.
	Дадоха поръчката си и той вдигна очи към небето, по-точно към огледалото. Екатерин проследи погледа му и каза:
	— Нали няма наистина опасност Империята да изостави проекта за слънчевото огледало? Ще трябва поне да го поправим. Искам да кажа… сега изглежда толкова нестабилно…
	— Всъщност в момента наистина е нестабилно. Слънчев вятър. Ще трябва да направят нещо по този въпрос, при това скоро — отвърна той. — Аз поне със сигурност не бих искал да го видя изоставено. То беше най-голямото инженерно постижение на старите комарски колонизатори, заедно със самите куполи, разбира се. Израз на най-доброто у човека. Ако е било саботаж… тогава значи е било израз на най-долното у човека. Вандализъм, безсмислен вандализъм.
	Дори и художник, говорещ за обезобразяването на велик шедьовър, не би го направил с по-пламенно възмущение.
	— Чувала съм по-старите комарци да разказват как са се чувствали, когато нашественическата армия на адмирал Воркосиган завзела огледалото — първото му завоевание всъщност — каза Екатерин. — Едва ли е имало голяма тактическа стойност при високите скорости, с които се се водели космическите битки, но определено е нанесло сериозен психологически удар на противника. Било е почти сякаш сме пленили самото им слънце. Според мен това, че преди няколко години го върнахме под комарски граждански контрол, беше много добър политически ход. Надявам се, че този инцидент няма да провали всичко.
	— Трудно е да се каже. — Пак тази нова предпазливост.
	— Говореше се, че пак ще отварят за туристи наблюдателната му платформа. Макар че сега сигурно са доволни, че не са го направили.
	— Все още организират доста ВИП-обиколки. Самият аз го разгледах преди няколко години, когато водех един кратък курс в Равноденственския университет. За щастие, в деня на катастрофата горе не е имало туристи. И все пак редно е да го отворят за обществеността, има какво да си види и научи горе. Да се направи както трябва, защо не и с един музей, който да разказва как е било построено. Огледалото е велико постижение, въпреки че основната му задача е да създаде тресавища.
	— Тресавищата обаче създават годен за дишане въздух. Рано или късно. Късно. — Тя се усмихна. В съзнанието на вуйчо й чистата инженерна естетика очевидно засенчваше лепкавата биологична крайна цел на проекта.
	— Като нищо ще започнеш да защитаваш и плъховете. Тук май наистина има плъхове, доколкото разбрах?
	— О, да, в куполните тунели има плъхове. И хамстери, и други гризачи. Децата ги ловят за домашни любимци, каквито вероятно са били първоначално, като се замислиш. Аз например намирам черно-белите плъхове за изключително сладки. На контрольорите от Борба с вредителите им се налага да работят в пълна тайна от по-младите си роднини. Освен това си имаме и хлебарки, но пък къде ли няма хлебарки? А в Равноденствие имат диви папагали. Какаду. Няколко двойки избягали или били пуснати на свобода преди няколко десетки години. И сега из целия град хвърчат големи птици с цветовете на дъгата, превърнали са се във всеобщи любимци и не страдат от недояждане. От санитарния контрол искали да се отърват от тях, но акционерите на купола гласували против.
	Сервитьорката донесе салатите им и изстудения чай, което доведе до кратка пауза в разговора, докато вуйчо й се наслаждаваше на пресния спанак, мангото, червения лук и захаросаните орехи. Както и бе предположила, захаросаните орехи му харесаха. Хидропонната градинска продукция на Серифоза беше сред най-добрите на Комар.
	Екатерин се възползва от паузата в разговора, за да го насочи към темата, която най-силно гъделичкаше любопитството й.
	— Твоят колега лорд Воркосиган наистина ли е бил тринайсет години в Имперската служба за сигурност? — „Или ти просто се беше ядосал на Тиен?“
	— Три години в Имперската военна академия и десет в ИмпСи, ако трябва да сме точни.
	— Как въобще са го приели, как е минал теста за физическа годност?
	— С връзки, предполагам. В известен смисъл. Но справедливостта изисква да отбележа, че след това, изглежда, рядко се е възползвал от положението на семейството си. Имах възможността да се запозная с пълното му засекретено военно досие, когато Грегор помоли мен и колегите ми ревизори да обмислим кандидатурата на Воркосиган преди да подпише назначението му. Удивително четиво.
	Екатерин беше разочарована.
	— Засекретено. Значи не можеш да говориш пред мен за това.
	— Е — ухили се той с пълна със салата уста, — там беше и онази история с Дагула IV. Сигурно си чула — масовото бягство на марилаканците от сетаганданския военнопленнически лагер преди няколко години.
	Тя имаше само смътен спомен за събитията. По онова време беше затънала до гуша в майчинските си задължения и почти не обръщаше внимание на новините, особено на галактическите, които бяха толкова далеч от малкия й свят. Но кимна утвърдително, подтиквайки го да продължи.
	— Стара история. Разбрах от Воркосиган, че марилаканците са се хванали да правят холовидео-драма за случилото се. „Великото бягство“ или нещо такова, така са я кръстили. Направили опит да го наемат — или по-скоро личността под прикритие, под която го познават — за технически консултант по сценария, предложение, което със съжаление трябвало да откаже. Но упорството, с което ИмпСи продължава да класифицира като строго секретна информацията за събития, върху които в същото време марилаканците правят филм, който ще се гледа по цялата планета, ми се струва прекалено дори за ИмпСи. Във всеки случай Воркосиган е бил бараярският агент, организирал бягството.
	— Дори нямах представа, че наш агент е стоял зад това.
	— Той е бил нашият човек на мястото.
	Значи онази странна шега за хъркащите марилаканци… не бе… съвсем шега.
	— Щом е бил толкова добър, защо е напуснал?
	— Х�