Лоис Макмастър Бюджолд
Императорската гвардия — Моята библиотека

ГЛАВА 1

Майлс дойде в съзнание, но не отвори очи. В мозъка му сякаш тлееха въгленчетата на някакъв огнен сън, безформен и постепенно избледняващ. Струваше му се, че отново са го убили, ала паметта и разумът му започнаха да възстановяват обърканото преживяване.

Сетивата му се опитаха да подредят външните възприятия. Намираше се в безтегловност, лежеше по гръб, завързан с ремъци върху някаква повърхност, обвит в медицинско фолио стандартно военно производство. Все още носеше мекото си трико, но скафандърът му липсваше. Ремъците не бяха стегнати. Ноздрите му гъделичкаше миризма на многократно филтриран студен сух въздух. Като внимаваше да не вдига шум, той бавно освободи едната си ръка и докосна голото си лице. Нямаше контролни проводници и сензори, нито кръв… „Къде са оръжията ми, скафандърът, слушалките?“

Спасителната операция бе вървяла според плана. С капитан Куин и техния патрул проникнаха в кораба на похитителите и откриха килията на отвлечения бараярски куриер от Имперската служба за сигурност лейтенант Ворберг, жив, макар и упоен. После се отправиха обратно по мрачните коридори към очакващата ги бойна совалка на „Дендарии“. Заети другаде, похитителите не ги бяха нападнали. Тогава какво се беше случило?

Наоколо се разнасяха тихи звуци: пиукане на медицинска техника, свистене на рециклираща климатична инсталация, човешки шепот. Животински стон. Майлс облиза устни, просто за да се увери, че не е изпъшкал той. Можеше и да не е ранен, ала някой наблизо не бе в добра форма. Миришеше на антисептици. Той леко повдигна клепачи, готов отново да се престори, че е в безсъзнание, ако се окаже във вражески ръце.

Но се намираше — в безопасност, надяваше се — в собствената си бойна совалка и лежеше на една от четирите сгъваеми койки в дъното на каютата. Медицинската система за спешна помощ бе позната гледка, въпреки че обикновено я виждаше от друга гледна точка. Обърнат с гръб към него, санитарят стоеше до койката от другата страна на пътеката. Майлс не забеляза чували за трупове. „Само още един пострадал.“ Щеше да прибави: „Чудесно“, само че в тази операция не се предвиждаха жертви.

„Само един пострадал“ — поправи се той. Ужасно го болеше глава. Ала нямаше изгаряния от плазмено оръжие, нито беше парализиран с невроразрушител. В тялото му не се вливаха интравенозни системи за кръвни заместители или синергин против шок. Не плуваше в наркотичната мъгла на болкоуспокоителни и движенията му не бяха ограничени от превръзки. Само главоболието — нещо като мигрена след зашеметяване. „Как може да са ме зашеметили през бойния скафандър, по дяволите?“

Все още със скафандър, но без шлем и ръкавици, санитарят на „Дендарии“ се обърна и видя, че Майлс го гледа.

— Свестихте ли се? Ще съобщя на капитан Куин. — Той се вгледа за миг в лицето му и светна с фенерче в очите му, за да провери за реакция на зениците.

— Колко време… съм бил в безсъзнание? Какво се е случило?

— Получихте някакъв пристъп или гърч. Без очевидна причина. Полевият тест за токсини не даде резултат, но той е съвсем елементарен. Веднага щом се върнем на кораба, ще ви подложим на по-сериозен преглед.

„Значи не са ме убили. Още по-лошо. Като миналия път. По дяволите. Какво съм направил? Какво са видели?“

Предпочиташе да са го… е, не. Не предпочиташе да са го улучили с невроразрушител. Почти.

— Колко време? — попита Майлс.

— Пристъпът продължи четири-пет минути.

Оттогава със сигурност бяха изминали повече от пет минути.

— А после?

— Боя се, че останахте в безсъзнание около половин час, адмирал Нейсмит.

Никога не бе продължавало толкова време. Най-тежкият му пристъп. Беше се молил предишният да е последен. Оттогава бяха изминали повече от два месеца. По дяволите, бе убеден, че новото лекарство е подействало.

Майлс се освободи от ремъците и се измъкна от топлинното фолио.

— Не ставайте, господин адмирал.

— Трябва да изслушам докладите на хората си.

Медикът внимателно постави длан на гърдите му и го натисна обратно на леглото.

— Капитан Куин ми нареди да ви упоя, ако се опитате да станете.

„Отменям тази заповед!“ — едва не извика Майлс. Но изглежда в момента не водеха битка и санитарят го наблюдаваше с професионално безпристрастния поглед на човек, готов да изпълни дълга си въпреки рисковете.

— Затова ли съм останал толкова дълго в безсъзнание? Упоихте ли ме?

— Не, господин адмирал. Дадох ви само синергин. Жизнените ви признаци бяха стабилни и се страхувах да ви дам нещо друго преди да разберем с какво си имаме работа.

— Ами взводът? Всички ли са добре? Измъкнахме ли бараярския пленник?

— Да, всички са добре. А бараярецът, хм… ще оживее. Запазих краката му — има голяма вероятност хирургът да успее да му ги зашие. — Медикът се озърна, сякаш търсеше помощ.

— Какво? Тежко ли е ранен?

— Хм… Ще повикам капитан Куин, господин адмирал.

— Незабавно — изсумтя Майлс.

Санитарят се превъртя в безтегловното пространство и настойчиво зашепна в интеркома на отсрещната стена. После се върна при пациента си — лейтенант Ворберг? В ръката и крака му се вливаха интравенозни системи с плазма. Останалата част от тялото му бе покрита с топлинно фолио. Проблесна светлинен сигнал и санитарят припряно се вмъкна в скоковата си седалка. Совалката премина през бърза поредица от маневри в подготовка за скачване с кораба.

Първо качиха ранения заложник. На две части. Майлс изскърца със зъби при вида на войника, който носеше голям хладилен контейнер. Наоколо обаче като че ли нямаше много кръв. Тъкмо се беше отказал да чака Куин и се освобождаваше от предпазните ремъци, когато тя се появи от палубата и се понесе по пътеката към него.

Бе свалила шлема и ръкавиците на бронирания си скафандър и сега смъкна качулката на телесния си костюм и разпусна тъмните си, сплъстени от пот къдрици. Прелестно изваяното и лице беше бледо от напрежение, в кафявите й очи проблесваше страх. Но неговата малка флотилия от три кораба не можеше да е в непосредствена опасност, иначе Куин нямаше да е при него.

— Добре ли си? — пресипнало попита тя.

— Куин… какво… не. Първо докладвай за обстановката.

— Зеленият взвод изведе екипажа на отвлечения кораб. Всички. Нанесени са някои щети на оборудването — застрахователната компания няма да изпадне във възторг като предишния път, но нямаме жертви.

— Хвала на Бога и сержант Таура. А похитителите?

— Пленихме големия им кораб и деветнайсет души. Убихме трима. Всички са на борда. Шест-седем души избягаха със скоковия си катер. Той е съвсем леко въоръжен — на толкова голямо разстояние от най-близкия скоков пункт „Ариел“ спокойно може да ги настигне. Ти решаваш: можем да ги оставим, да ги взривим или да се опитаме да ги заловим.

Майлс разтърка лицето си.

— Разпитайте пленниците. Ако са от същата банда, която миналата година отвлече „Солера“ и уби всички пътници и екипажа, станция Вега ще плати награда и за една и съща операция можем да получим три пъти повече. Тъй като веганците предлагат същата награда за доказателство за смъртта им, внимателно документирайте всичко. Ще им наредим да се предадат. Само веднъж. — Той въздъхна. — Предполагам, че нещата не са минали точно според плана. Пак.

— Всяка операция за спасяване на заложник, при която не са дадени жертви, може да се смята за пълен успех. Ако корабният хирург не зашие наопаки краката на твоя нещастен бараярец, успехът ни е стопроцентов.

— Хм… да. Какво се случи, когато… Паднах ли? Какво стана с Ворберг?

— За съжаление, ранихме го ние. Ти падна и адски ни изненада. Скафандърът ти излъчи нещо неразбираемо, после се задейства плазменият ти пистолет. — Тя прокара пръсти през косата си.

Майлс погледна тежкия плазмен пистолет, вграден в десния ръкав на бронирания скафандър на Куин, същия като неговия. Сърцето му се сви.

— О, не! Мамка му. Само това не ми казвай.

— Боя се, че е така. Улучи го — точно през краката. Зя щастие, предполагам, лъчът е обгорил кръвоносните съдове, така че той не изгуби много кръв. Освен това беше толкова силно дрогиран, че едва ли е усетил нещо. За момент си помислих, че някой враг е овладял скафандъра ти с дистанционно управление, но инженерите се кълнат, че вече не било възможно. Взриви няколко стени — трябваше и четиримата да седнем върху ръката ти, за да те изключим. Здравата се мяташе — едва не очисти и нас. Накрая се наложи да те зашеметя в тила и ти изгуби съзнание. Уплаших се, че съм те убила. — Куин говореше малко задъхано. — Майлс, какво става с теб, по дяволите?

— Мисля, че съм получил… някакъв пристъп. Като епилепсия, само че, изглежда, не оставя неврологични следи. Опасявам се, че може да е страничен ефект от миналогодишното ми криосъживяване. — „Отлично знаеш, че е така, по дяволите.“ Майлс докосна еднаквите белези от двете страни на шията си, вече зараснали и избледнели — спомени от тази операция. Зашеметяването обясняваше продължителния период на безсъзнание и последвалото главоболие. Е, припадъците не бяха по-тежки от преди…

— О, Господи — въздъхна Куин. — Но това първият ли е… — Тя замълча и внимателно го погледна. Гласът й стана безизразен. — Това не е първият път, нали?

Мълчанието ставаше неловко. Майлс се насили да отговори.

— Случвало се е три-четири — „или пет?“ — пъти след като ме изкараха от стазата. Криоложката каза, че можело да мине от само себе си, също както амнезията и задъхването. И после пристъпите като че ли изчезнаха.

— И от ИмпСи са те пуснали на секретна операция с такава бомба със закъснител в главата ти?

— ИмпСи… не знае.

— Майлс…

— Ели — отчаяно каза той, — те веднага щяха да ме свалят от активна служба, знаеш го. В най-добрия случай щяха да ми заковат ботушите за пода зад някое бюро. И щяха да ме пенсионират по болест — в най-лошия. И това щеше да е краят на адмирал Нейсмит. Завинаги.

Тя се вцепени.

— Мислех, че ако пристъпите се повторят, сам ще мога да се справя с тях. Наистина мислех така.

— Някой знае ли?

— Почти… никой. Не исках да рискувам ИмпСи да научи. Казах на корабната лекарка на „Дендарии“. Заклех я да го пази в тайна. Работим по диагнозата. Но засега не сме стигнали много далеч. В края на краищата, тя е травматоложка. — Да, нейната специалност бяха плазмените изгаряния и зашиването на крайници. Поне лейтенант Ворберг не можеше да е в по-добри и по-опитни ръце, даже по някакво вълшебство да можеше незабавно да бъде пренесен в Имперската военна болница на Бараяр.

Куин стисна устни.

— Но на мен не ми каза нищо. Като оставим личните ни отношения, аз съм твоя заместничка в тази операция!

— Трябваше да ти кажа. Сега го разбирам.

Тя погледна към санитаря от „Перегрин“, който вкарваше празно гравитолегло през люка.

— Имам още малко работа по разчистването. Ти ще останеш в проклетия лазарет, докато се върна, нали?

— Вече съм добре! Може да минат месеци преди пристъпът да се повтори. Ако изобщо се повтори.

— Нали? — изскърца със зъби Куин и го стрелна с гневен поглед.

Майлс си помисли за Ворберг и измърмори:

— Добре.

— Благодаря.

Майлс презрително отказа гравитолеглото и настоя да върви сам. Чувстваше се унизен. „Губя контрол…“

 

* * *

 

Щом Майлс стигна в лазарета, един от санитарите му направи мозъчно сканиране, взе му кръв и проби от всички телесни течности и провери жизнените му признаци. После можеше само да чака лекарката. Той дискретно се оттегли в малкия кабинет за прегледи, където ординарецът му донесе корабната му униформа и загрижено застана до него, докато Майлс ядосано не го отпрати.

И остана сам в тихата стаичка. Нямаше какво друго да прави, освен да мисли, което навярно беше тактическа грешка. Куин щеше да поеме текущите задачи, иначе защо я бе направил своя заместничка? Отлично се беше справила предния път, когато го бяха извадили от строя, взривявайки с иглена граната гърдите му по време на операцията на Джаксън Хол.

Той обу сивия си панталон и разгледа тялото си. Пръстите му проследиха широката паяжина от белези по кожата му. Криоложката бе свършила чудесна работа. Новото му сърце, бели дробове и други органи вече бяха почти развити и функционираха нормално. След последните процедури крехките му кости, които го бяха измъчвали още от раждането му, почти изцяло бяха заменени със синтетика. Криоложката дори изправи гръбначния му стълб и увеличи ръста му с няколко сантиметра. Умората не си личеше. За очите на другите той беше в по-добра физическа форма, отколкото през целия си близо тридесетгодишен живот.

„Има само един малък проблем.“

От всички заплахи, помрачавали кариерата му, тази бе най-малко очаквана… и фатална. Майлс беше работил с пълна съсредоточеност, бе преодолял всички съмнения във физическите му недъзи, беше спечелил славата си на най-изобретателен галактически агент в бараярската Имперска служба за сигурност. Привидно независимият наемник спокойно можеше да стигне до там, докъдето нямаха достъп редовните бараярски сили — отвъд политическите прегради в мрежата от скокови пътища из галактиката. В продължение на десет години той бе усъвършенствал новата си самоличност на „адмирал Нейсмит“, самозван командир на „Свободните наемници от Дендарии“. „Нашата специалност са дръзките спасителни операции.“

Като последната. Жалките похитители бяха изгубили късмета си в деня, в който бяха отвлекли невъоръжен товарен кораб, регистриран на Здрача на Зоав, и бяха открили, че вози бараярски имперски куриер, носещ кредитни чекове и жизненоважна дипоматическа информация. Ако изобщо бяха имали някакъв инстинкт за самосъхранение, незабавно щяха да върнат лейтенант Ворберг и неговия багаж в най-близкия скоков пункт — и да поднесат извиненията си. Вместо това се бяха опитали да го продадат на онзи, конто предложи най-висока цена. „Избий ги до крак — бе измърморил Саймън Илян, шефът на ИмпСи. — Дяволът ще познае своите.“ После изложи подробностите на Майлс. Императорът не одобрявал някой да спира куриерите му, да ги измъчва или да ги продава като информационни чипове. Макар че операцията на „Дендарии“ официално се финансираше от застрахователната компания на кораба от Здрача на Зоав, нямаше да е зле да разкрият, че техен работодател също е Бараярската империя. За доброто на следващия куриер, който се натъкнеше на нещо подобно.

Майлс нямаше търпение да участва в разпита на пленниците. Втората основна грижа на Илян след освобождаването на Ворберг беше да установят дали куриерът е бил отвлечен случайно, или нарочно. Ако бе вярно второто… някой трябваше да проведе вътрешно разследване. Майлс се радваше, че тази неприятна задача не е в неговия ресор.

Лекарката най-после се появи, все още облечена в стерилна престилка. Тя постави ръце на хълбоците си, погледна го и въздъхна уморено.

— Как е бараярецът? — попита Майлс. — Ще се… хм… възстанови ли?

— Не е толкова зле. Краката бяха отрязани съвсем чисто и за щастие, точно под коленните стави, което спестява адски много усложнения. Ще е с около три сантиметра по-нисък.

Той потръпна.

— Но когато се прибере у дома, вече ще е на крака — прибави тя. — Ако пътят продължи около месец и половина.

— О, Господи! — Ами ако плазменият откос бе прерязал Ворберг точно през коленете? Или около метър по-високо, през кръста? Дори лекарката на „Дендарии“ не можеше да прави чудеса. Това нямаше да е кулминация на кариерата му — след като Майлс с леко сърце беше уверил шефа на ИмпСи, че няма проблем да спаси Ворберг. Прималя му от странната смесица от облекчение и ужас. „О, Господи, как ще го обясня на Илян?“

Лекарката разгледа скенерните му снимки.

— Не се проявяват очевидни аномалии. Единственият начин да разбера нещо е да те наблюдавам по време на пристъп.

— По дяволите, нали ме подложи на всякакви тестове, включително на електрошок, за да го предизвикаш в лабораторията? Мислех, че таблетките, които ми даде, са ме излекували.

— Обикновените противоепилептични средства ли? Редовно ли ги взимаш? — Тя го изгледа подозрително.

— Да. — Майлс сподави лаишките си възражения. — Няма ли какво друго да опиташ?

— Не. И тъкмо затова ти дадох да носиш монитора. — Тя се озърна наоколо, но не забеляза устройството. — Къде е?

— В моята каюта.

Лекарката ядосано стисна устни.

— Нека се досетя. Не си го носил, нали?

— Не влизаше под бойния ми скафандър.

Тя изскърца със зъби.

— Не можа ли да оставиш някое от оръжията си?

— Невъоръжен нямаше да съм от никаква полза за взвода си. Със същия успех можех да остана на „Перегрин“.

— Определено е трябвало.

„Или да се върна на Бараяр.“ Но освобождаването на Ворберг бе най-важната част от операцията и Майлс беше единственият офицер от „Дендарии“, който знаеше имперските разпознавателни кодове.

— Аз… — Нямаше смисъл да се оправдава. — Абсолютно права си. Няма да се повтори, докато… докато не решим този проблем. Какво ще правим сега?

Тя разпери ръце.

— Направих ти всички тестове, които са ми известни. Очевидно противоепилептичните таблетки не са отговорът. Това е някакво специфично крионично увреждане на клетъчно или субклетъчно равнище. Трябва да те прегледа най-добрият крионевролог, когото успееш да откриеш.

Майлс въздъхна и облече черната си тениска и сивата си униформена куртка.

— Свършихме ли засега? Трябва да участвам в разпита на пленниците.

— Да. — Лекарката сбърчи лице. — Но не ходи въоръжен.

— Слушам — покорно отвърна той и избяга навън.

 

ГЛАВА 2

Майлс седеше на комуникационния пулт в каютата си на борда на флагманския кораб „Перегрин“ и пишеше хилядния си секретен доклад до шефа на бараярската Имперска служба за сигурност Саймън Илян. Е, не беше хилядният, това бе абсурд. Не можеше да изпълнява повече от три-четири операции годишно, а той командваше „Дендарии“ от по-малко от десетилетие. Няма и четиридесет задачи. Ала вече не помнеше действителния им брой и това не бе резултат от криоамнезията.

„Не се разсейвай, момче.“ Обобщеното изложение трябваше съвсем накратко да покрива фактологичните приложения, качени от файловете на флота на „Дендарии“. Разузнавателните аналитици на Илян обичаха да разполагат с много сурови данни. Така си намираха работа в малките си кабинети в подземията на щабквартирата на ИмпСи във Ворбар Султана. И се забавляваха, понякога се боеше Майлс.

„Перегрин“, „Ариел“ и останалите от бойната група на „адмирал Нейсмит“ орбитираха около планетата Здрачът на Зоав. Корабната му счетоводителка уреждаше сметките със застрахователната компания, която най-после беше получила кораба и екипажа си, искаше награда за пленените кораби на похитителите и подаваше официално искане до посолството на станция Вега. Майлс въведе счетоводния баланс в доклада като „Приложение А“.

Пленниците бяха свалени на планетата и правителствата на Вега и Зоав можеха да си ги поделят — за предпочитане по същия начин като бедния Ворберг. Похитителите бяха отвратителна шайка. Майлс почти съжаляваше, че катерът се е предал. Приложение Б съдържаше записи от разпитите на пленниците. Властите на Вега и Зоав щяха да получат редактирани копия. Почти всички конкретни въпроси и отговори, свързани с Бараяр, бяха изтрити. Голяма част от признанията на престъпниците не представляваха особен интерес за ИмпСи, макар че същото не можеше да се каже за веганците.

От гледна точка на Илян, най-важен бе фактът, че няма доказателства бараярският куриер да е бил отвлечен по нечия заповед. Освен ако — Майлс не забрави да го отбележи в обобщението — тази информация не е била известна само на загиналите бандити. Тъй като сред тях бяха и така нареченият им капитан, и двама от най-старшите офицери, имаше достатъчно възможности в тази насока. Аналитиците на Илян получаваха шанс да си заслужат заплатите. Но това трябваше да се проследи от другия край, чрез представителите на дома Харгрейвс, които се бяха опитвали да уредят продажбата или откупа за товарния кораб от страна на похитителите. Майлс искрено се надяваше ИмпСи да съсредоточи интереса си върху полупрестъпния Велик дом на Джаксън Хол. Макар че агентите на дома Харгрейвс неволно бяха помогнали в организирането на операцията на „Дендарии“.

Докладът на счетоводителката щеше да се понрави на Илян. „Дендарии“ не само бяха успели да не надхвърлят бюджета си — за пръв път, — но и бяха получили удивителна печалба. ИмпСи безплатно получаваше обратно куриера си. „Страхотни сме, нали?“

И кога лейтенантът от ИмпСи лорд Майлс Воркосиган най-после щеше да получи дългоочакваното си повишение в капитан? Странно, бараярският му чин все още му се струваше по-действителен от този в „Дендарии“. Наистина, той първо се беше обявил за адмирал и после го бе заслужил, вместо обратното, както беше нормално, но вече никой не можеше да твърди, че не е такъв. От галактическа гледна точка, адмирал Нейсмит бе съвсем реален. Бараярската му самоличност просто представляваше още едно негово измерение. Или приложение?

„Нищо не може да се сравнява с дома. Не казвам, че няма нищо по-добро. Казвам само, че нищо не може да се сравнява с него.“

Това го върна към Приложение В, видеозаписите от бойните скафандри на „Дендарии“ при проникването във вражеския кораб и освобождаването на заложника, действията на зеления взвод на сержант Таура, която беше спасила екипажа на товарния кораб, собствения му син взвод и цялата… верига от събития. Майлс мъчително изгледа момента на пристъпа си. Камерата на скафандър №60 бе уловила в близък план лейтенант Ворберг, който изкрещя и изпадна в безсъзнание, докато отсечените му крака отхвърчаха в противоположната посока.

Моментът не беше подходящ да досажда на Илян с искане за повишение.

Предния ден бяха прехвърлили възстановяващия се Ворберг в сградата на Бараярския съвет на Здрача на Зоав, за да бъде откаран у дома по нормалните канали. Майлс тайно се радваше, че секретността не му бе позволила да отиде в лазарета, за да му се извини. Преди изстрела с плазмения пистолет лейтенантът не бе видял лицето му, скрито под шлема на скафандъра, а после, разбира се… Лекарката на „Дендарии“ беше казала, че Ворберг имал съвсем мъгляв и объркан спомен за спасяването си.

Искаше му се да може да изтрие от доклада си целия запис на синия взвод. Непрактично, уви. Отсъствието на най-интересната част щеше да привлече вниманието на Илян като сигнален огън на планински връх.

Разбира се, ако изтриеше цялото приложение, записите на всички взводове, липсата нямаше да направи впечатление…

Майлс се замисли с какво би могъл да замени Приложение В. В миналото беше писал предостатъчно кратки или мъгляви доклади — поради бързане или умора. „В резултат на повреда десният плазмен пистолет на скафандър №032 превключи на режим «Огън». Последваха няколко минути на смут и за съжаление, субектът беше улучен от плазмения лъч…“ Онзи, който четеше доклада, нямаше да хвърли вината върху него, ако приемеше, че повредата е била в скафандъра.

Не. Не можеше да излъже Илян. Дори в страдателен залог.

„Това няма да е лъжа. Просто съкращаване на доклада.“

Нямаше начин. Със сигурност щеше да пропусне някоя дребна подробност в другите файлове и аналитиците на Илян щяха да забележат.

Не че в другите части имаше много моменти, свързани с този кратък инцидент. Нямаше да е толкова трудно да прегледа целия доклад.

„Лоша идея.“

И все пак… щеше да е интересна проверка. Някой ден можеше да се озове на мястото на четящите, не дай си Боже. С образователна цел щеше да е полезно да види до каква степен може да ги манипулира. От любопитство, той записа целия доклад, копира го и започна да коригира копието. Какви незначителни промени бяха необходими за изтриването на такъв позор за един оперативен агент?

Отне му само двадесетина минути.

Майлс прегледа резултата. Майсторска работа. Чак му се пригади. „За това могат да ме уволнят.“

„Е, само ако ме хванат.“ Целият му живот сякаш се основаваше на този принцип — бягство от наемни убийци, лекари, правилника на Службата, ограниченията на ворския му ранг… бягство от самата смърт. „Мога да изпреваря дори теб, Илян.“

Той се замисли за независимите наблюдатели на Илян в „Дендарии“. Единият се намираше в основните сили на флота, вторият бе свързочен офицер на „Ариел“. Нито един не беше на борда на „Перегрин“, нито във взводовете, нито един не можеше да оспори твърденията му.

„Не е зле да обърна малко повече внимание на това.“ Майлс засекрети коригирания вариант и го записа при оригинала. После се протегна, за да облекчи болката в гърба си. Такива бяха последствията от канцеларската работа.

На вратата се позвъни.

— Да?

— Баз и Елена — разнесе се по интеркома женски глас.

Той изчисти комуникационния си пулт, облече униформената си куртка и натисна бутона за отключване на вратата.

— Влезте. — После се завъртя на стола си и се поусмихна.

Баз беше комодор Баз Джесек, главен инженер на флота и първи заместник на Майлс. Елена бе капитан Елена Ботари-Джесек, съпруга на Баз и в момента командир на „Перегрин“. Двамата бяха сред малцината бараярци в „Дендарии“ и знаеха всичко за двете самоличности на Майлс като адмирал Нейсмит, бетански наемник, и лейтенант лорд Майлс Воркосиган, таен оперативен агент на бараярската ИмпСи. Длъгнестият оплешивяващ Баз беше с него още от самото начало, дезертьор, когото Майлс бе прибрал и (според собственото му мнение) превъзпитал. Елена… беше съвсем друг въпрос.

Тя бе дъщеря на бараярския му телохранител, отгледана в имението на граф Воркосиган и приемна сестра на Майлс. Лишена от право да служи в бараярските въоръжени сили заради пола си, Елена копнееше да постъпи в армията. Майлс беше намерил начин да изпълни желанието й. Сега тя бе истински войник, стройна и висока като мъжа си в стегнатата си сива униформа. Прихваната над ушите й, тъмната и коса обрамчваше светлото й скулесто лице и будните й тъмни очи.

Животът им можеше да тръгне в съвсем друга посока, ако някога беше отговорила с „Да“ на пламенното, смутено предложение на Майлс да стане негова жена. Тогава и двамата бяха на осемнадесет. Къде ли щяха да са сега? Да водят разкошен живот на ворски аристократи в столицата? Дали щяха да са щастливи? Или щяха да си омръзнат и да съжаляват за пропуснатите възможности? Не, дори нямаше да знаят какво са пропуснали. Може би щяха да имат деца… Майлс се отърси от тези мисли. Непродуктивно.

И все пак някъде, дълбоко потискано в сърцето му, нещо все още чакаше. Елена изглеждаше щастлива със съпруга си. Но наемническият живот — както той знаеше от собствен опит — криеше много рискове. Някой вражески изстрел можеше да я превърне в скърбяща вдовица, очакваща утеха… само че Елена участваше в повече битки от Баз. Като коварен план, изплуващ нощем от тъмните кътчета на ума му, тези мисли имаха един съществен недостатък. Е, не можеше да го избегне. Обаче можеше да отвори уста и да каже нещо адски глупаво.

— Привет, приятели. Разполагайте се. С какво мога да ви бъда полезен? — весело попита Майлс.

Елена се усмихна в отговор и двамата седнаха от другата страна на комуникационния пулт. В поведението им имаше нещо необичайно официално. Баз даде знак на Елена да започне.

— Добре ли се чувстваш вече, Майлс? — попита тя.

— А, да. Нищо ми няма.

— Чудесно. — Тя дълбоко си пое дъх. — Милорд… — Фактът, че се обръща към него с бараярската му титла, бе още един сигурен признак, че предстои нещо необикновено. — …ние искаме да подадем оставка. — Смутената й усмивка стана още по-широка, сякаш току-що беше казала нещо изключително приятно.

Майлс едва не падна от стола.

— Какво? Защо?

Елена погледна Баз и той взе думата.

— Получих предложение за инженерска работа в един орбитален док на Ескобар. Заплатата е достатъчна и за двама ни.

— Аз… аз… не знаех, че не сте доволни от възнагражденията си. Ако става дума за пари, можем да уредим нещо.

— Не става дума за пари — отвърна Баз.

Тъкмо от това се боеше. Не, щеше да е прекалено лесно…

— Искаме да подадем оставка и да създадем истинско семейство — довърши Елена.

Какво толкова имаше в това просто, рационално обяснение, че напомняше на Майлс за момента, в който иглената граната пръсна гърдите му по паважа?

— Хм…

— Като офицери от „Дсндарии“ — продължи тя, — можем просто да отправим съответното предварително предупреждение и да напуснем, разбира се. Но като ваши васали, трябва да ви помолим да ни освободите от задълженията ни като Извънредна милост.

— Хм… не съм… не съм сигурен, че флотът е готов едновременно да изгуби днамата си старши офицери. Особено Баз. Когато отсъствам, а това се случва през половината време, аз разчитам на него не само за техническата част, но и да държи нещата под контрол. Да се грижи частните договори да не накърняват бараярските интереси. Да знае… всички тайни. Не виждам как бих могъл да го заменя.

— Първият ми заместник е готов за повишение — увери го Баз. — Чисто технически, той е по-добър от мен. И по-млад, както знаеш.

— И всеки знае, че от години подготвяш Ели Куин за командир — продължи Елена. — Крайно време е да я повишиш. Мисля, че миналата година тя доказа способностите си.

— Тя не е… бараярка. Илян може да се заяде за това — все още се колебаеше Майлс. — За толкова важен пост.

— Досега не е имал нищо против. Вече я познава достатъчно добре. Повечето агенти на ИмпСи също не са бараярци.

— Сигурни ли сте, че искате официално да напуснете? Искам да кажа, наистина ли се налага? Не е ли достатъчно да си вземете безсрочен отпуск?

Елена поклати глава.

— Родителството… променя хората. Не знам дали ще искам да се върна.

— Мислех, че армията те привлича. Че копнееш за това с цялото си сърце, повече от всичко. Като мен. — „Имаш ли представа, че всичко това е заради теб, само заради теб?“

— Така беше. Но вече… не. Зная, че за теб „достатъчно“ не значи нищо. Съмнявам се, че и най-невероятните успехи някога ще ти стигнат.

„Защото душата ми е толкова пуста…“

— Но… през цялото ми детство, през цялата ми младост Бараяр ми е набивал в главата, че да си войник е най-важното на света. И че никога няма да съм важна, защото никога не мога да стана такава. Е, аз доказах, че Бараяр греши. Бях войник, при това адски добър.

— Вярно е…

— И сега се питам в какво друго е сгрешил Бараяр. Например кое е най-важното на света и кой е истински важен. Когато миналата година ти беше в криостаза, прекарах много време с майка ти.

— О! — По време на пътуване до родния свят, на който някога се бе заклела никога да не стъпи, да…

— Много разговаряхме. Винаги съм смятала, че й се възхищавам, защото на младини е участвала в Ескобарската война на страната на колонията Бета преди да емигрира и да се омъжи за баща ти. Но веднъж тя ми разказа каква е била някога. Астрокартограф и учен, капитан на кораб и военнопленничка, съпруга, майка и политичка… списъкът продължава до безкрай. Нямало начин да предполага, каза ми майка ти, каква щяла да стане после. И аз си помислих… искам да съм такава. Да съм като нея. Не само едно нещо. Искам да открия още какво мога да бъда.

Майлс крадешком погледна Баз, който се усмихваше, горд от жена си. Това решение несъмнено се дължеше на нейната воля. Той бе неин покорен роб. Всичко, каквото казваше тя, се отнасяше и за него. Пфу!

— Не смяташ ли… че после може да поискаш да се върнеш?

— След десетина-двайсет години ли? — попита Елена. — Мислиш ли, че наемниците от Дендарии все още ще съществуват? Не. Смятам, че никога няма да поискам да се върна. Ще поискам да продължа нататък. Вече съм убедена.

— Но ще имаш нужда от някаква работа. От нещо, в което да прилагаш способностите си.

— Мислех да стана капитан на търговски кораб. Така ще използвам всичките си умения, освен да убивам хора. До гуша ми дойде от смърт.

— Сигурен съм… че ще си блестяща, с каквото и да се занимаваш. — За миг Майлс обмисли възможността да откаже да ги освободи. „Не, не можеш да си идеш, трябва да останеш при мен…“ — Технически погледнато, вие разбирате, че мога да ви освободя само от „Дендарии“. Не мога да ви освободя от васалната ви клетва, както император Грегор не може да ме освободи от ворската ми титла. Не че не можем… просто да забравяме за съществуването си за дълги периоди.

Елена му отправи мила усмивка, която му напомни за майка му, сякаш тя виждаше цялата ворска система като халюцинация. Като законна фантазия, която може да се променя по желание.

Не беше честно хората да се променят, докато самият той е мъртъв. Да се променят, без да го показват, без дори да искат разрешение. Щеше да завие от мъка, само че… „Ти я изгуби още преди много години. Тази промяна е започнала още тогава. Просто си патологично неспособен да се признаваш за победен.“ Това бе полезно качество за един военен командир. Понякога.

Но докато се питаше защо го приема толкова тежко, Майлс премина през съответния ворски протокол и те коленичиха пред него, за да поставят ръце между неговите. Той протегна дланите си напред и впери поглед във фините пръсти на Елена — като птица, освободена от клетка. „Не знаех, че съм те хвърлил в затвор, моя първа любов. Съжалявам…“

— Е, желая ви много щастие — каза Майлс, когато Елена се изправи и хвана Баз за ръка. Дори успя да им намигне. — Кръстете първото на мое име, а?

Тя се усмихна.

— Не съм сигурна, че на нея ще й хареса. Майлсана? Майлсия?

— Майлсия звучи като име на болест — призна той. — В такъв случай, недейте. Не искам да ме намрази.

— Кога можем да заминем? — попита Елена. — В момента нямаме договор. И без това флотът ще остане известно време тук.

— Всичко в машинното отделение е наред, снабдяването и персоналът също — прибави Баз. — За пръв път след операция да не се налага ремонт.

Да ги забави? „Не. Да свършим бързо.“

— Съвсем скоро, предполагам. Ще трябва да уведомя капитан Куин, разбира се.

— Комодор Куин — кимна Елена. — Ще й хареса как звучи. — Тя го прегърна на прощаване. Докато вратата зад тях се затваряше, Майлс остана неподвижен, като се мъчеше да улови последните следи от нейното ухание.

 

* * *

 

Куин имаше работа на повърхността на Здрача на Зоав. Майлс й остави заповед след завръщането си на „Перегрин“ незабавно да се яви при него. Докато чакаше, той отвори списъка с персонала на „Дендарии“ и проучи предложените от Баз заместници. Всички напълно отговаряха на изискванията. Повиши този, прехвърли онзи, за да запуши дупката… Това не го шокираше, уверяваше се Майлс. В края на краищата, склонността му да преувеличава значението на отделни хора си имаше граници. Може би бе изгубил равновесие, като човек, свикнал да се опира на декоративно бастунче, което ненадейно са му отнели. Или на бастун с шпага, като онзи на стария комодор Куделка. Ако не беше медицинският му проблем, щеше да се съгласи, че Баз и Елена са избрали подходящ момент от гледна точка на флота.

Куин най-после се появи, спретната и свежа в сивата си униформа. Носеше куфарче, заключено с шифър. Тъй като бяха сами, тя го поздрави с неуставна целувка, на която той заинтригувано отвърна.

— Бараярското посолство ти праща това, мили. Може би е подарък от чичо Саймън.

— Да се надяваме. — Майлс го отключи. — Ха! Наистина. Кредитен чек. Втори аванс за току-що приключената операция. В щабквартирата не може да са научили, че вече сме свършили — сигурно е искал да се погрижи парите ни да не свършат по средата. Радвам се, че толкова сериозно приема спасяването на хората си. Някой ден и аз може да имам нужда от такова внимание.

— Миналата година той ти обърна достатъчно внимание — каза Куин. — Трябва да отдадеш дължимото на ИмпСи, поне че се грижат за своите. Много старо бараярско качество за организация, която се опитва да е толкова съвременна.

— А това какво е, а? — Той извади втория пакет от куфарчето. Шифровани инструкции, лично.

Куин тактично се отдалечи и Майлс пусна записа на комуникационния си пулт, макар че каквато си бе любопитна по природа тя не успя да се сдържи и попита:

— Е? Заповеди от дома? Поздравления? Жалби?

— Ами… хм. — Той озадачено се отпусна назад. — Кратко и неинформативно. Защо са си направили труда да го шифроват? Нарежда ми се да се явя на Бараяр, лично, в щаба на ИмпСи, незабавно. През Тау Кит минава правителствен куриерски кораб, който ще ме изчака — колкото може по-бързо трябва да потегля. Дори с търговски кораб, ако се налага. Не са ли научили нещо от малкото приключение на Ворберг? Дори не пише „Приключи операцията и…“, а само „Ела“. Очевидно трябва да захвърля всичко. Щом е толкова спешно, трябва да е нова задача, но в такъв случай защо искат да изгубя седмици в път до Бараяр, след като после ще трябва да се върна обратно при флота? — Внезапно гърдите му се свиха от вледеняващ страх. „Освен ако не е нещо лично. Баща ми… майка ми… не.“ Ако нещо се беше случило с граф Воркосиган, който в момента служеше на Империята като вицекрал и губернатор на Сергияр, галактическите информационни мрежи щяха да съобщят дори на Здрача на Зоав.

— Какво ще стане, ако пак припаднеш по време на пътуването?

— Нищо особено — сви рамене той.

— Откъде знаеш?

— Ами…

Тя остро го изгледа.

— Не знаех, че отхвърлянето на истината може толкова рязко да понижи коефициента на интелигентност. По дяволите, трябва да направиш нещо за тези пристъпи. Не може просто да… забравиш за съществуването им, макар че очевидно се опитваш да направиш точно това.

— Не, наистина се опитвах да направя нещо. Мислех, че лекарката на „Дендарии“ ще успее да се справи с проблема. Отчаяно исках да се върна във флота, при лекар, на когото мога да вярвам. Е, мога да й вярвам, да, но тя казва, че не можела да ми помогне. Сега трябва да измисля нещо друго.

— Доверил си се на нея. Защо не на мен?

Майлс успя да свие рамене. Явно недостатъчният отговор го накара умолително да прибави:

— Тя изпълнява заповеди. Беше ме страх, че може да се опиташ да направиш нещо за мое добро, независимо дали аз го искам.

След кратък размисъл Куин продължи малко по-нетърпеливо:

— Ами собственият ти народ? Имперската военна болница във Ворбар Султана вече се доближава до галактическите медицински стандарти.

Той не отговори веднага.

— Трябваше да го направя миналата зима — накрая каза Майлс. — Сега… се налага да намеря друг изход.

— Значи просто си излъгал началниците си. И са те хванали.

„Все още не са ме хванали.“

— Знаеш, че имам много за губене. — Той се изправи, заобиколи бюрото и я хвана за ръката преди да е започнала да си гризе ноктите. Прегърнаха се и Майлс я притегли надолу, за да я целуне. Усещаше страха, потискан в нея също толкова, колкото и в него, усещаше го в ускореното й дишане и мрачните й очи.

— О, Майлс! Кажи им — кажи им, че тогава мозъкът ти още не се е бил размразил. Че не си бил отговорен за преценките си. Предай се на милостта на Илян, бързо, преди да е станало още по-лошо.

Той поклати глава.

— До миналата седмица това можеше да успее, но след случая с Ворберг? Мисля, че няма как да стане по-лошо. Самият аз не бих се отнесъл снизходително към свой подчинен, който ме е подвел така. Освен ако Илян… още отначало не е бил запознат с проблема.

— Велики и малки богове, нали не вярваш, че можеш да продължаваш да го криеш?

— Докладът за операцията спокойно може да мине и без този момент.

Куин ужасено се отскубна от ръцете му.

— Мозъкът ти наистина е пострадал от замразяването.

— Илян много грижливо си е създал репутация на всезнаещ, но това е преувеличение — ядосано изсумтя Майлс. — Не позволявай на ония значки с окото на Хор — той имитира емблемата на ИмпСи, като долепи палци и показалци в триъгълник и погледна през тези импровизирани очила — да влияят на мисленето ти. Виждал съм секретните файлове, знам как се прецакват нещата зад кулисите. Страхотният чип в мозъка на Илян не го прави гений, а само забележително противен.

— Има прекалено много свидетели.

— Всички операции на „Дендарии“ са секретни. Войниците няма да се раздрънкат.

— Освен помежду си. Вече знаят всички на кораба. Даже мен ме разпитваха.

— Хм… и ти какво им каза?

Куин ядосано сви рамене.

— Намекнах, че се е повредил скафандърът.

— А, добре. И все пак… всички те са тук, а Илян е чак на Бараяр. На огромно разстояние. Какво може да научи, освен онова, което аз му разкажа?

— Разстоянието не е чак толкова огромно. — Оголените й зъби нямаха нищо общо с усмивка.

— Хайде, помисли логично. Знам, че можеш. Ако в ИмпСи бяха научили, това щеше да е още преди месеци. Очевидно изобщо не подозират.

Тя видимо се напрегна.

— В това няма нищо логично! Да не си си изгубил ума? Заклевам се в боговете, ставаш също толкова невъзможен, колкото и брат ти Марк!

— Как пък се сети за Марк? — Това бе лош признак, предупреждение за опасна бездна в разговора. И трите най-свирепи спора, които беше водил с Ели, се отнасяха за Марк. Мили Боже! По време на тази операция беше избягвал в повечето случаи обичайната им интимност, защото се страхуваше тя да не стане свидетел на нов пристъп. Нямаше да може да го обясни като адски страхотен нов вид оргазъм. Дали Ели не отдаваше студенината му на постоянните им кавги за брат му? — Марк няма нищо общо с това.

— Марк има много общо с това! Ако не беше тръгнал след него, изобщо нямаше да те убият. И нямаше да останеш с някакво проклето крионично късо съединение в главата. Може би си мислиш, че той е най-великото откритие след Неклиновия двигател, но аз мразя този дебел дребен гадняр!

— Е, на мен пък този дебел дребен гадняр ми харесва! Все някой трябва да го харесва. Просто си адски ревнива. Не се дръж като кучка!

Двамата се гледаха, стиснали юмруци и задъхани. Ако се стигнеше до бой, той щеше да изгуби, във всяко едно отношение. Затова смени темата.

— Баз и Елена напускат, научи ли? Повишавам те в комодор и мой заместник на мястото на Баз. Пиърсън ще поеме поста главен инженер. Освен това ще изпълняваш длъжността капитан на „Перегрин“, докато се срещнеш с другата половина от флота. Тогава ще назначиш нов командир на „Перегрин“. Избери някой, на когото можеш да имаш дове… с когото ще можеш да работиш. Свободна си!

Не беше възнамерявал да й съобщи по този начин за отдавна желаното й повишение. Искаше да й го поднесе като награда, да я зарадва и да възнагради изключителните й усилия. А не да й го тросне в главата като тенджера по време на разгорещен семеен скандал, когато думите вече не могат да изразят чувстната ти.

Тя отвори уста, затвори я, после пак я отвори.

— А къде си мислиш, че отиваш ти, по дяволите, без мен да те пазя? — изсъска Куин. — Знам, че Илян ти е дал категорична заповед никога да не пътуваш сам.

— В този сектор телохранителят е формалност и разхищение на хора. — Той си пое дъх. — Ще взема… сержант Таура. Това би трябвало да задоволи и най-параноичния шеф на ИмпСи. А и тя определено си заслужи почивката.

— О! Ти! — Куин рядко изпускаше нервите си. Тя се завъртя на токове и се насочи към вратата, където се обърна и му отдаде чест, с което го принуди да й отвърне. Уви, нямаше начин да затръшне автоматичната врата, но тя се затвори сякаш със змийско съскане.

Майлс се отпусна на стола си и се загледа в комуникационния пулт. Колебаеше се. После отвори файла със съкратения доклад за операцията и го качи на шифрован диск. И изтри дългия вариант. Край.

Постави диска в заключващо се с шифър куфарче и се изправи, за да събере багажа си за пътуването.

 

ГЛАВА 3

Единствените две съседни каюти, останали на борда на първия скоков кораб, заминаващ за Тау Кит, бяха луксозни апартаменти. Майлс се усмихна и мислено си отбеляза да документира необходимостта от секретност за пред счетоводителите на Илян, за предпочитане докато посочва каква огромна печалба им е донесла току-що приключената операция. Той спокойно подреди оскъдния си багаж и изчака сержант Таура да завърши претърсването на каютите. Осветлението и обстановката вдъхваха ведрина, леглата бяха широки и меки, баните бяха отделни и дори не трябваше да излизат за храна — невероятната цена включваше неограничен рум-сървиз. Когато корабът излезеше в космоса, в продължение на седем дни щяха да обитават свои собствени вселени.

Останалата част от пътуването до дома нямаше да е толкова привлекателна. На трансферната станция на Тау Кит щеше да смени униформата и самоличността си и да се качи на борда на правителствен бараярски кораб като лейтенант лорд Майлс Воркосиган, куриер на ИмпСи, скромен млад офицер със същия ранг и задачи като на злощастния лейтенант Ворберг. Той извади зелената си имперска униформа и я закачи в гардероба при униформените си ботуши. Куриерите винаги бяха отлично прикритие за честите му пътувания — така никога не се налагаше да обяснява нищо. От друга страна, всички на борда на другия кораб щяха да са мъже, при това военни, и уви, бараярци. Нямаше нужда от телохранител. Сержант Таура можеше да се върне при „Дендарии“ и Майлс щеше да остане сам с другите поданици на Империята.

Имаше достатъчно богат опит и очакваше реакцията им към очевидната му физическа негодност за военна служба. Открито нямаше да му кажат нищо — щеше да им е ясно, че дължи тази приятна куриерска работа на баща си, вицекрал адмирал граф Вор-и-така-нататък. Тъкмо такава реакция и искаше, за да поддържа прикритието си, и лейтенант Воркосиган Тъпия с нищо нямаше да ги накара да променят мнението си. Е, може би в екипажа щеше да има хора, с които вече е пътувал и които са свикнали с него.

Той заключи гардероба. Поне през следващата седмица можеше да си почине от лейтенант Воркосиган и всичките му проблеми. Имаше по-непосредствени грижи. Стомахът му трепереше в очакване.

Сержант Таура най-после се върна и надникна през отворената междинна врата между каютите.

— Всичко е наред — докладва тя. — Не открих подслушващи устройства. Всъщност, откакто се качихме на борда, не са се появявали нови пътници и не е качван нов товар. Току-що напуснахме орбита.

Майлс се усмихна. Сержант Таура беше един от най-необикновените и най-добрите бойци на „Дендарии“. И нищо чудно, тя бе генетично създадена за тази цел.

Таура бе жив прототип на генетичен проект със съмнителна етика, замислен и изпълнен, къде другаде, на Джаксън Хол. Бяха искали свръхвойник и бяха събрали научен колектив, за да го създаде. Колектив, състоящ се изцяло от биоинженери и нито един опитен военен. Бяха се стремили към нещо зрелищно, за да впечатлят клиента. И определено го бяха постигнали.

Когато Майлс я видя за пръв път, шестнадесетгодишната Таура беше достигнала пълния си ръст от два метра и четиридесет. Пръстите на ръцете й краката й завършваха с тежки нокти и кучешките й зъби стърчаха от издадените й напред устни. Тялото й сякаш излъчваше топлината на яростен метаболизъм, който й осигуряваше необичайна сила и бързина. Това и златистокафявите й очи й придаваше вълчи вид. Когато напълно се съсредоточеше върху работата си, свирепият й поглед можеше да накара здрави мъже да хвърлят оръжието си и да се проснат на земята — психологически военен ефект, който Майлс лично бе наблюдавал в един изключително приятен момент.

По свой собствен начин Таура бе една от най-красивите жени, които беше виждал. Просто трябваше да я погледнеш както трябва. И за разлика от вече сливащите се в паметта му операции на „Дендарии“, Майлс можеше да изброи всеки от малкото случаи, в които се бяха любили, още от първата им среща преди шест-седем години. Всъщност преди да започне историята с Куин. Таура му бе първата, както и той на нея, и тази тайна връзка никога не отслабваше.

О, бяха се опитвали да се държат прилично. Уставът на „Дендарии“ срещу междудлъжностното сближаване — това беше в полза на всички, за да се предпазят войниците от експлоатиране и офицерите да не изпуснат юздите на дисциплината. И младият строг адмирал Нейсмит бе решен да стане пример за подражание на хората си, решителност, която му се беше изплъзнала… някъде. Навярно след поредния път, когато едва не го бяха убили.

Е, щом не можеше да е добър, поне трябваше да е дискретен.

— Отлично, сержант. — Той й подаде ръка. — Вече можеш да си починеш — през следващите седем дни, а?

Лицето й грейна, устните й се разтеглиха в усмивка, която изцяло разкри кучешките й зъби.

— Наистина ли? — с острия си, звънлив глас попита тя.

— Наистина.

Таура се приближи до него. Палубата леко заскърца под мускулестата й грамада. Тя се наведе и залепи на устните му многообещаваща целувка. Кучешките зъби може и да караха адреналина му да кипи, но иначе беше просто прекрасно… Таура се наслаждаваше на живота, живееше във вечно „сега“, при това основателно… Майлс се насили да откъсне мислите си от това бъдеще, а и от което и да е друго, и провря ръка зад тила й, за да отпусне оплетената й на плитка махагонова коса.

— Ще отида да се освежа — след известно време се усмихна тя и се откъсна от прегръдката му.

— Използвай всички удобства на банята — искрено я посъветва Майлс. — След банята в резиденцията на нашия посланик на станция Дайн не съм виждал по-хубава.

Той се оттегли в собствената си баня, съблече униформата си и се зае с приятния ритуал на депилирането, измиването и парфюмирането. Таура заслужаваше най-доброто. Освен това заслужаваше дълга почивка. Рядко й се случваше да захвърли маската на строг сержант и да разкрие свенливо скритата си отдолу женска същност. Рядко можеше да довери на някого уязвимостта си. „Приказната принцеса — помисли си Майлс. — Изглежда, всички имаме тайни самоличност.“

Той се уви в предварително затоплена пухкава хавлия и се отпусна на леглото си. Дали Таура бе очаквала този момент и в такъв случай каква оскъдна дреха щеше да извади от войнишката си раница? Тя настояваше да опитва с него тези ужким секси трикове и като че ли не съзнаваше, че и без това прилича на богиня. Надяваше се, че е успяла да изгуби онова ужасяващо розово нещо с червените пера. Предния път трябваше да приложи цялата си тактичност, за да й подхвърли, че навярно цветът и моделът не подчертават най-хубавото в нея, без нито веднъж да загатне за вкуса или вида й. Таура може и да беше способна да го пречупи с една ръка, ала той можеше да я убие с една дума. Никога.

Когато я видя, на лицето му разцъфтя усмивка. Тя носеше нещо кремаво, гладко и лъскаво копринено, метри плат, толкова фин, че човек без усилие можеше да го провре през пръстен.

— О, великолепно! — с неподправен ентусиазъм възкликна Майлс.

— Наистина ли смяташ така? — Таура се завъртя и коприната полетя около тялото й, разнасяйки мускусен аромат, който сякаш проникна направо от ноздрите в гръбначния му мозък. Ноктите на краката й не тракаха по пода — предвидливо ги беше отрязала преди да ги лакира със златен лак. Иначе този път щеше да му е ужасно трудно да обясни защо се налага да го шият.

Таура легна до него. Тук няй-после можеха да утолят жаждата си за човешка или почти човешка близост, без да ги прекъсват, без клюки… Той потръпна при мисълта, че някой може да ги наблюдава, че някой може да им се смее или да пуска язвителни забележки. Дали не бе нервен, защото нарушаваше собствените си правила? Не очакваше друг човек да разбере тази връзка.

А дали самият той я разбираше? Преди може би щеше да измърмори нещо за тръпката, за страстта си към алпинизма, за върховните сексуални фантазии на един нисък мъж. По-късно навярно нещо за победата на живота над смъртта. Или пък беше нещо по-просто?

Може би любов.

 

* * *

 

Той се събуди и се загледа в нея. Фактът, че неговото размърдване не я събуди мигновено, както бе генетично програмирана, беше признак за доверието й.

Той наблюдаваше играта на светлината и сенките по стройното й тяло, полускрито под измачканата завивка. Прокара ръка по заобленостите й на няколко сантиметра над златистата й кожа и усети излъчващата се от нея трескава топлина. Лекото повдигане на гърдите й караше сенките да танцуват. Както винаги, дишаше прекалено дълбоко, прекалено бързо. Искаше му се да го забави. Сякаш бяха преброени не дните й, а вдишванията и издишванията и, и когато ги изчерпаше…

Таура бе последната оцеляла от всички прототипи. Те имаха генетично програмиран кратък живот, отчасти навярно като предпазна мярка, отчасти за да им внушат войнишка смелост — на базата на някаква мъглява теория, че краткият живот по-лесно се жертва в битка. Майлс смяташе, че нейните създатели не са разбирали нито смелостта, нито живота. Свръхвойниците бяха умрели бързо, без да прекарат години в артритна старост. Сякаш бяха обречени да изгорят в пламъци, а не да потънат в срам. Той се загледа в няколкото сребристи нишки в махагоновата й коса. Предната година не ги бе имало.

„Тя е едва на двайсет и две, за Бога!“

Корабната лекарка на „Дендарии“ внимателно я беше прегледала и й бе дала лекарства, за да забави яростния й метаболизъм. Сега Таура ядеше само колкото двама мъже, не колкото четирима. Година след година бяха удължавали живота й, сякаш теглеха гореща златна тел. И все пак някога тя щеше да се скъса.

Още колко й оставаше? Година? Две? Дали когато Майлс се върнеше при „Дендарии“, Таура щеше да е там, за да го посрещне с „Привет, адмирал Нейсмит“ пред другите и със „Здрасти, миличък“, щом останеха насаме?…

„Добре че обича адмирал Нейсмит. Лорд Воркосиган не би могъл да го понесе.“

Малко виновно се замисли за официалната любовница на адмирал Нейсмит, Куин. Никой не трябваше да обяснява или да се извинява, че е влюбен в такава красавица. Тя очевидно бе достойна за него.

Не че изневеряваше на Ели Куин. Строго погледнато, Таура беше дошла преди нея. И двамата с Ели не си бяха обещавали нищо. Макар да я бе питал много пъти. Ала и тя беше влюбена в адмирал Нейсмит. Не в лорд Воркосиган. Мисълта да се превърне в лейди Воркосиган, завинаги прикована на планета, която наричаше „мръсна провинция“, бе достатъчна, за да накара израслата в космоса Куин да избяга с писъци в противоположната посока или поне неловко да се извини.

Любовният живот на адмирал Нейсмит малко приличаше на юношеска мечта: неограничен и понякога удивителен секс без отговорности. Защо това вече не му харесваше толкова?

Обичаше Куин, обичаше енергичността и интелигентността й, взаимната им привързаност към военния живот. Тя бе един от най-добрите му приятели. Но всъщност не предлагаше нищо.

Двамата нямаха бъдеще, също както той и Таура.

Почти с облекчение щеше да избяга от адмирал Нейсмит и да се върне към лорд Воркосиган. Лорд Воркосиган нямаше полов живот.

Кога се бе случило това… този пропуск в живота му? „Всъщност много, много отдавна.“ Странно. До този момент не беше обръщал внимание.

Клепачите на Таура се отвориха и тя сънено му се усмихна.

— Гладна ли си? — попита Майлс. Предварително знаеше отговора.

— Аха.

Прекараха доста време в проучване на дългото меню, предлагано от корабния камбуз, после пратиха поръчката си. Докато чакаха, Таура повдигна възглавниците, седна на леглото и замислено се загледа в него със златистите си очи.

— Спомняш ли си първия път, когато ме нахрани?

— Да. В тъмниците на Риовал. С онзи отвратителен сух порцион.

— Беше по-добре от суровите плъхове, уверявам те.

— Сега мога да ти дам нещо по-приятно.

Когато се спасяваха хора, с тях повече не биваше да се случи нищо лошо. Нали такава беше сделката? „И после всички живеем щастливо, нали?“ Но когато всеки момент го заплашваше нов пристъп, наистина ли бе толкова сигурен, че Таура първа ще си иде? Може би в крайна сметка това щеше да е адмирал Нейсмит…

— Това беше една от първите ми спасителни операции. И една от най-добрите.

— Любов от пръв поглед ли беше?

— Мм… честно казано, не. По-скоро ужас от пръв поглед. Влюбването стана след около час.

— С мен беше същото. Започнах да се влюбвам в теб едва когато се върна за мен.

— Нали знаеш, че… тона не започна точно като спасителна операция. — Всъщност го бяха наели да сложи край на експеримента.

— Но ти я превърна в такава. Винаги си щастлив, когато спасяваш някого, независимо колко опасно може да стане.

— Моята работа не ми носи само финансови възнаграждения. Не отричам, че изпитвам емоционална потребност да измъквам някого от блатото. Особено когато никой друг не вярва, че е възможно. Обожавам да се самоизтъквам и публиката винаги е ужасно мила. — „Е, може би без Ворберг.“

— Понякога се чудя дали не си като онзи бараярец, за когото ми разказа. Онзи, който раздавал на всички печен дроб за Зимния празник, защото самият той много го обичал. И винаги се ядосвал, че на него никой не му носел.

— Аз нямам нужда да ме спасяват. Обикновено. — Миналогодишният му престой на Джаксън Хол бе едно от малкото изключения. Само че споменът му за това време представляваше тримесечно бяло петно.

— Мм, всъщност нямам предвид точно спасяване. Спасяването е резултат. Свобода. Ти подаряваш свобода винаги, когато можеш. Може би защото самият ти се стремиш към нея.

„И не мога да я постигна?“

— Не. Обичам притока на адреналин.

Вечерята им пристигна — на две колички, Майлс отпрати стюарда и двамата се заеха да подредят блюдата. Каютата бе ужасно просторна, масата дори не беше сгъваема, а завинтена за палубата. Майлс преглътна първата си хапка я се загледа в Таура. В такъв момент винаги се чувстваше странно щастлив. Когато се хранеше, тя сама по себе си представляваше внушителна гледка.

— Да не пропуснеш тези пържени сиренца с лютив сос — услужливо посочи той. — В тях има много калории, сигурен съм.

— Благодаря. — Последва мълчание, нарушавано само от мляскане.

— Доволна ли си? — попита Майлс.

Таура преглътна нещо вкусно с формата на звезда.

— О, да.

Той се усмихна. Тя имаше дарба за щастие. Винаги живееше в настоящето. Дали мисълта за ранната й смърт някога се стоварваше върху раменете й като лешояд?… „Да, разбира се. Но хайде да не си разваляме настроението.“

— Стана ли ти неприятно, когато миналата година откри, че съм лорд Воркосиган? Че адмирал Нейсмит не е истински?

Таура сви рамене.

— Стори ми се нормално. Винаги съм смятала, че трябва да си някакъв принц.

— Нищо подобно! — засмя се той. „Бог да ме спаси от Империята, амин.“ Или може би лъжеше сега, а не тогава? Може би адмирал Нейсмит бе истинският, а лорд Воркосиган — маска? Бетанският акцент на Нейсмит толкова гладко прилягаше на езика му. Гърлените бараярски гласни на Воркосиган изискваха все по-големи усилия. Толкова лесно се вмъкваше в кожата на Нейсмит и толкова… мъчително в тази на Воркосиган.

— Всъщност — поде нишката на предишния разговор той, — тъкмо свобода не искам. Не искам да се мотая безцелно или… да остана без работа. — „Особено последното.“ — Не искам свободно време… освен моменти като този, разбира се — припряно прибави Майлс. Тя окуражително кимна. — Искам… да съм такъв, какъвто ми е писано. Да съм или да стана самия себе си. — Оттук и измислянето на адмирал Нейсмит, за да запази в личността си всичко онова, за което нямаше място на Бараяр.

Стотици пъти бе мислил по този въпрос. Понякога му се щеше окончателно да се откаже от Воркосиган и да стане просто Нейсмит. Да се отърси от финансовите и патриотични окови на ИмпСи, да стане отстъпник, да изкарва прехраната си със свободните наемници от Дендарии. Ала това пътуване щеше да е еднопосочно. Ворски лорд не можеше да има собствени въоръжени сили, това беше държавна измяна. Ако тръгнеше по този път, никога нямаше да може да се завърне у дома.

И най-вече, не можеше да причини това на баща си. „Баща-ми-графът“, име, изричано на един дъх. Не и докато старецът бе жив и хранеше всички стари бараярски надежди за сина си. Не беше сигурен как ще реагира и майка му, бетанка до мозъка на костите си дори след всички тези години на Бараяр. Тя нямаше да има принципни възражения, но не одобряваше военния начин на живот. И не само че не го одобряваше, но и ясно му даде да разбере, че според нея интелигентните хора могат да постигнат нещо по-добро в живота си. А когато умреше баща му… Майлс щеше да стане граф Воркосиган, да има област и глас в Съвета на графовете, наред с безкрайни задължения… „Дано живееш дълго, татко.“

Но и адмирал Нейсмит не беше всичко.

— Като стана дума за спасителни операции — върна го в настоящето прелестният баритон на Таура, — как е нещастният ти клонинг Марк? Открил ли е вече съдбата си?

Таура поне не наричаше единствения му брат „дебел дребен гадняр“. Той признателно й се усмихна.

— Добре е, струва ми се. Напуснал Бараяр с родителите ми, когато са заминали за Сергияр, останал малко с тях и после продължил за колонията Бета. Там го наглежда баба ми. Записал се в университета в Кварц, същия град, в който живее тя. Учи счетоводство. Изглежда, му харесва. Струва ми се малко непонятно. Предполагам, че близнаците би трябвало да имат еднакви вкусове.

— Може би с възрастта нещата ще се променят.

— Мисля, че Марк никога повече няма да стане военен.

— Не, но навярно ти ще се заинтересуваш от счетоводство.

Майлс подозрително я погледна — а, добре. Тя се шегуваше. Виждаше го по бръчиците в ъгълчетата на очите й.

Той отпи от виното си. Споменаването на Марк го върна към Джаксън Хол, към неговото криосъживяване и към всичките му тайни проблеми, които в момента се свеждаха до изключително неприятен страничен ефект. Спомни си и за доктор Дърона, неговата криоложка. Дали двете сестри Дърона бяха успели да избягат и да основат нова клиника на Ескобар, далеч от омразната си родна планета? Марк трябваше да знае, той продължаваше да им превежда пари. И в такъв случай дали бяха готови да приемат един стар пациент? С извънредна дискретност?

Можеше да си вземе продължителна отпуска под предлог, че ще посети родителите си на Сергияр. Ескобар бе на две крачки от Сергияр. Щом пристигнеше там, можеше да отиде при Роуан Дърона… Дори може би щеше да успее да представи пътуването си пред Илян като тайна любовна връзка. Или поне пред графа. Макар и неохотно, даже на агентите на ИмпСи се позволяваше да имат личен живот, въпреки че щеше да се изненада, ако научеше такова нещо за Илян. Кратката му любовна история с Роуан беше грешка. Бе се случило, докато все още страдаше от криоамнезия, но се бяха разделили, поне според него, като приятели. Навярно можеше да я убеди да го лекува без ИмпСи да научи?

Започваше да съжалява, че не е взел със себе си и двата варианта на доклада си. Можеше да отложи окончателното си решение за по-късно, когато имаше повече време да го обмисли. Ала вече нямаше връщане и се нуждаеше от по-добър план. Не биваше да се доверява на късмета си.

Ескобар, това беше. Веднага щом имаше възможност.

Майлс, се отпусна назад и се загледа в триумфалния блясък на чиниите, чашите и купите по масата, повече напомнящи на бойно поле след… е, след като оттам е минала Таура. Той се обърна към леглото.

— Е, милейди, какво ще кажете да подремнем? Или нещо друго?

Тя проследи погледа му.

— Нещо друго. После ще подремнем.

— Както заповядате. — Майлс се поклони и се изправи, да да и подаде ръка. — Нощта е ваша.

 

ГЛАВА 4

Както изискваше стандартната оперативна процедура за завръщащи се куриери, Майлс бе посрещнат на космодрума край Ворбар Султана от шофьор, който го откара направо в щаба на ИмпСи. Когато видя сградата му се прииска да се бяха движили по-бавно или да бяха обиколили центъра поне няколко пъти. Като че ли седмиците, прекарани в обмисляне на дилемата на борда на правителствения кораб, не му бяха достатъчни. Нямаше нужда от повече мислене, а от действие.

Шофьорът мина през контролния пост и спря пред огромното сиво здание, мрачно и навяващо лоши предчувствия. Това впечатление не се дължеше изцяло на психическото състояние на Майлс — щабквартирата на ИмпСи беше една от най грозните сгради във Ворбар Султана. Туристите от провинцията, които всъщност би трябвало да я избягват, специално идваха да я разлеждат, главно заради славата на архитекта, който според легендата полудял след неочакваното детрониране на своя покровител император Юри.

Майлс освободи шофьора с махване на ръка и застана под хладното есенно слънце пред вратата. Струваше му се, че грижливо разработеният му план изобщо няма да успее.

„И даже да успее, през остатъка от живота си все ще се озъртам през рамо в очакваме да ме хванат.“ Не. Нямаше да го направи. Щеше да предаде редактирания вариант, да, не си бе оставил друг избор, но после (и преди Илян да има възможност да прочете трижди проклетия доклад) щеше да каже на шефа истината. Можеше да се оправдае с това, че медицинският му проблем е прекалено сериозен, за да го документира.

Ако продължеше да стои на студа и да се преструва, че разглежда стилизираните гранитни чудовища, изрязани в нисък релеф над входа, щеше да привлече вниманието на охраната. Майлс съблече шинела си, внимателно го преметна през ръка, притисна куфарчето към зелената си куртка и влезе.

Служителят на пропуска без коментари го подложи на обичайната проверка. Майлс остави шинела си — ушит по поръчка за нестандартния му ръст — в гардероба. После, както се полагаше на офицер с неговия ранг, го пуснаха без придружител до иначе труднодостъпния кабинет на Илян. За да стигне на неговия етаж, трябваше да се качи с два различни асансьора и да слезе с трети.

Мина през последния скенер в коридора и завари вратата на външния офис отворена. Секретарят на Илян седеше на бюрото си и разговаряше с генерал Лукас Хароче, началник на вътрешния отдел, една от най-неприятните и неблагодарни служби. В този ресор бяха държавната измяна и антиправителствените групи на Бараяр. Неговият колега генерал Алегро се занимаваше със същото на непокорния Комар.

В редките случаи, в които не докладваше лично на Илян, Майлс обикновено се явяваше при началника на галактическия отдел. Но щабът на ГО се намираше на Комар, а този път го бяха повикали директно на Бараяр, без да се отбива на планетата, която охраняваше единств