|	Лоис Макмастър Бюджолд
|	Братя по оръжие


A>
	Над цялата планета се е възцарил мир. Горчиви мисли спохождат лейтенант Майлс Воркосиган. Ако враговете му просто го оставят на мира, флотът на „Свободните наемници от Дендарии“ ще се разпадне от само себе си.
	Но враговете на Майлс Воркосиган замислят нов гибелен план.
A$

>	ГЛАВА 1

	Бойната му спускателна совалка стоеше неподвижна и безмълвна на ремонтния док — в предубедените очи на Майлс дори зловеща. Белези и изгаряния покриваха повърхността й от метал и фибропластмаса. А като нова изглеждаше толкова горда, лъскава и мощна! Може би травмите й бяха предизвикали психотична личностна промяна. Беше я взел само преди няколко месеца.
	Майлс уморено разтърка лице и въздъхна. Ако някой наоколо страдаше от начална фаза на психоза, това не бе корабът. Той свали крак от пейката и се изправи, поне доколкото позволяваше изкривеният му гръб. Командир Куин, която не изпускаше от очи нито едно негово движение, незабавно го последва.
	— Ето там — Майлс закуцука покрай корпуса и посочи левия борд на совалката, — е производственият дефект, който най-много ме безпокои. — Той даде знак на инженера от Кеймърските орбитални докове да се приближи. — Рампата от този шлюз автоматично се спуска и издига, с възможност за ръчен контрол — дотук всичко е наред. Но слотът е от вътрешната страна на люка, което означава, че ако поради някаква причина рампата се затвори, вратата не може да се херметизира. Надявам се, че можете да си представите последствията. — Самият Майлс нямаше нужда да си ги представя — през последните три месеца те дълбоко се бяха отпечатали в паметта му.
	— Лично ли го установихте на Дагула IV, адмирал Нейсмит? — искрено заинтригуван попита инженерът.
	— Да. Изгубихме… няколко души. Едва не се оказах един от тях.
	— Разбирам — почтително отвърна инженерът. Но ъгълчетата на очите му потрепнаха.
	„Как смееш…“ За свое щастие, инженерът не се усмихна. Слаб човек, малко над среден на ръст, той протегна ръце, хвана се за въпросния слот, набра се нагоре на мускули, започна да го разглежда и зашепна бележките си в записващото си устройство. Майлс се надигна на пръсти. Недостойно. И глупаво. Очите му бяха на равнището на гърдите на инженера и щеше да му трябва еднометрова стълба, за да достигне до слота, дори ако се повдигнеше на пръсти. А в момента беше прекалено уморен за физически упражнения и нямаше намерение да помоли Ели Куин да го повдигне. Той отметна брадичка нагоре в стария си нервен тик и зачака в подобаваща на униформата му стойка „свободно“, сключил ръце зад гърба си.
	Инженерът с тупване скочи на пода.
	— Да, адмирале, мисля, че „Кеймър“ може да реши проблема ви. Колко такива спускателни совалки казахте, че имате?
	— Дванайсет. — Четиринайсет минус две бе равно на дванайсет. Освен в математиката на „Свободните наемници от Дендарии“, където четиринайсет минус две совалки означаваше двеста и седем убити. „Престани — заповяда на натрапчивия глас в главата си Майлс. — Вече няма никакъв смисъл.“
	— Дванайсет — каза инженерът. — Нещо друго? — И плъзна поглед по очуканата совалка.
	— Тъй като изглежда, че известно време ще се наложи да поостанем, с по-дребните ремонти ще се заеме собственият ми инженерен отдел. Искаше ми се лично да реша проблема с рампата, но моят заместник-командир комодор Джесек е главен инженер на флота ми и би желал да поговори с вашите скокови техници за калибрирането на някои от неклиновите ни тръби. Един от моите скокови пилоти е ранен в главата, но както разбрах, скоково-имплантната неврохирургия не е в ресора на „Кеймър“. Нито оръжейните системи, нали?
	— Не — припряно се съгласи инженерът и докосна обгорелия корпус на совалката, навярно възхитен от жестоките битки, в които беше участвала. — Кеймърските орбитални докове обслужват главно търговски кораби. Наемническите флоти са малко необичайни за тази част на пространствено-времевия възел. Защо дойдохте при нас?
	— Вие предложихте най-ниска цена.
	— А… не в „Кеймър Корпорейшън“. Имам предвид на Земята. Чудех се защо сте дошли на Земята. Ние сме малко встрани от главните търговски пътища и ни посещават предимно туристи и историци. Хм… Земята е мирна планета.
	„Пита дали сме тук в акция — разбра Майлс. — Тук, на планета с население от девет милиарда души срещу петте хиляди на «Дендарии». Мисли си, че съм дошъл да мътя водата на старата майка Земя и че може да му издам някоя военна тайна.“
	— Мирна планета, точно така — спокойно отвърна той. — „Дендарии“ се нуждаят от почивка и ремонт. Докторът ни предписа тъкмо такава мирна планета, надалеч от главните канали на възела. — Майлс вътрешно потръпна, като си спомни за сметката, която трябваше да платят на доктора.
	Проблемът не бе в самата Дагула. Спасителната операция бе завършила с тактически триумф, едва ли не с военно чудо. Собствените му хора постоянно го уверяваха в това и накрая може би щеше да повярва и той.
	Операцията на Дагула IV била третото по мащаби бягство на военнопленници в историята, твърдеше комодор Тънг. Тъй като военната история беше негово хоби, той навярно имаше право. „Дендарии“ бяха измъкнали над десет хиляди войници изпод носа на Сетаганданската империя и ги бяха превърнали в нова партизанска армия на планета, смятана от сетаганданците за лесна плячка. Цената бе нищожно малка в сравнение с грандиозните резултати — освен за онези, които бяха платили за триумфа с живота си. За тях цената беше нещо безкрайно, разделено на нула.
	Последиците от Дагула обаче им струваха прекалено много. Разярените сетаганданци ги бяха преследвали чак докато „Дендарии“ не пресякоха границите на политическа юрисдикция, които бойните кораби на империята не можеха да преминат. След това продължиха да отмъщават с нелегални саботажни групи. Майлс смяташе, че най-после са избягали от убийците.
	— На Дагула IV ли понесохте всички тези щети? — все още заинтригуван от совалката, попита инженерът.
	— Дагула е секретна операция — сковано отвърна Майлс. — Не подлежи на обсъждане.
	— Преди няколко месеца направихте страхотна сензация — увери го земянинът.
	„Боли ме главата…“ Майлс притисна длан към челото си, после скръсти ръце и мъчително се усмихна на инженера.
	— Чудесно — промърмори той. Командир Куин потръпна.
	— Вярно ли е, че сетаганданците са обявили награда за главата ви? — весело продължи разпита си земянинът.
	Майлс въздъхна.
	— Да.
	— Ооо! — рече инженерът. — Ааа! Мислех, че са само приказки. — Сякаш засрамен, той отстъпи назад. Или се боеше, че полепналото по наемника смъртоносно насилие е заразно? Можеше да се окаже прав. — Добре, как смятате да платите за ремонта?
	— В брой при изпълнение на поръчката — бързо отвърна Майлс. — След като моите инженери одобрят работата ви. Струва ми се, това са условията, които ни предложихте.
	— Хм… да. Хм. — Вниманието на земянина вече не бе насочено към совалката. Майлс усещаше, че е превключил на делови режим. — Такива условия обикновено предлагаме на фирмите, които са ни постоянни клиенти.
	— „Свободните наемници от Дендарии“ са фирма от Джаксън Хол*.
	[* Общността на Джаксън. Б. пр.]
	— Мм, да, но… как да се изразя… най-сериозният риск, който поемаме с обичайните си клиенти, е да банкрутират, а ние сме взели всички законни предпазни мерки. Положението с вашия наемнически флот е… хм…
	„Чуди се как да получи пари от труп“ — помисли си Майлс.
	— …малко по-рисковано — искрено довърши инженерът и извинително сви рамене.
	„Поне е честен.“
	— Няма да искаме по-висока цена. Но се боя, че ще се наложи да помолим за предварително заплащане.
	„Щом стигнахме до търговски обиди…“
	— Но така нямаме гаранция срещу некачествени услуги — възрази Майлс.
	— Можете да ни съдите — отбеляза инженерът, — също като всички останали.
	— Мога да взривя… — Той забарабани с пръсти по шева на панталона си, където в момента нямаше кобур. Земята, старата Земя, цивилизованата Земя. Застанала плътно до него, командир Куин леко го докосна по лакътя. Майлс й прати успокоителна усмивка — не, нямаше намерение да се поддаде на странните особености на адмирал Майлс Нейсмит, главнокомандващ на „Свободните наемници от Дендарии“. Просто беше уморен, това казваше усмивката му. Едва доловимото разширяване на блестящите й кафяви очи му отвърна: „Глупости, адмирале“. Ала това беше друг спор, който не можеха да продължат тук, на глас и пред публика.
	— Ако желаете — хладно заяви инженерът, — можете да потърсите по-добро предложение.
	— Търсихме — лаконично отвърна Майлс. „Както добре ти е известно…“ — Ясно. Хм… какво ще кажете… половината в аванс, другата половина при изпълнение на поръчката?
	Земянинът се намръщи и поклати глава.
	— „Кеймър“ не надува сметките си, адмирал Нейсмит. И надценките ни са сред най-ниските в бранша. Гордеем се с това.
	След случилото се през последните месеци от думата „надценки“ го заболяха зъбите. Какво всъщност знаеха тук за Дагула?
	— Ако наистина се безпокоите за качеството на работата ни, можете да внесете парите на сметка, контролирана от трета неутрална страна, например от самата банка. От гледна точка на „Кеймър“, този компромис не е най-благоприятен, но повече нищо не мога да направя.
	„Трета неутрална земянитска страна“ — помисли си Майлс. Ако не се беше уверил в качествената работа на „Кеймър“, нямаше да е тук. Проблемът бяха собствените му финансови възможности. Които изобщо не интересуваха „Кеймър“.
	— Финансови проблеми ли имате, адмирале? — попита инженерът.
	— Ни най-малко — без да му мигне окото, излъга Майлс. Носещите се слухове за затрудненията на „Дендарии“ можеха да навредят на много по-важни неща от този ремонт. — Добре. Ще преведа сумата на сметка, контролирана от банката. — Ако той нямаше да е в състояние да използва парите си, поне нямаше да може и „Кеймър“.
	Докато вървяха към офиса на инженера, Майлс спря за миг при един илюминатор, от който се разкриваше прелестна гледка към Земята. Инженерът се усмихна и любезно, дори гордо го изчака.
	Земята. Старата романтична древна Земя, огромната синя сфера. Майлс винаги бе вярвал, че някой ден ще я посети, макар и определено не при такива обстоятелства.
	Земята продължаваше да е най-голямата, най-богатата, най-разнообразната и най-гъсто населената планета в целия пространствено-времеви възел на човечеството. От галактическа гледна точка, отсъствието на удобни изходни точки в местното слънчево пространство и на централизирано управление я правеше незначителна във военно и стратегическо отношение. Ала Земята продължаваше да царува, ако не да управлява, в областта на културата. По-обезобразена от войни, отколкото Бараяр, също толкова технически напреднала, колкото колонията Бета, тя бе притегателен център на религиозно и светско поклонничество — и по тази причина тук бяха събрани основните посолства на всички светове, които можеха да си го позволят. Включително, помисли си Майлс, като гризеше нокътя на показалеца си, на Сетаганда. Адмирал Нейсмит трябваше да направи всичко възможно, за да избягва срещите с враговете си.
	— Господин адмирал? — извади го от унеса му Ели Куин. Той се усмихна, вдигнал поглед към изваяното й лице, най-красивото, което й бяха осигурили парите му след плазменото изгаряне. И въпреки гения на хирурзите, все същата Ели. Ех, да можеше да изкупи така всички жертви! — Комодор Тънг ви чака на комуникационния пулт — съобщи тя.
	Усмивката му изчезна. Какво имаше пък сега? Майлс се извърна от илюминатора, последва я в офиса на инженера и каза любезно, но категорично:
	— Бихте ли ни извинили, моля?
	Над видеоплочата се появи широкото лице на втория му заместник.
	— Да, Ки?
	Вече в цивилно облекло, Ки Тънг отсечено кимна.
	— Току-що уредих приемането на деветимата тежко ранени в рехабилитационния център. Общо взето, прогнозите са добри. Освен това смятат, че ще успеят да възкресят четирима от осмината замразени мъртви. Ако имаме късмет, може би дори петима. Лекарите мислят, че след като нервната тъкан се възстанови, ще са в състояние да поправят скоковия имплант на Деми. Не безплатно, разбира се… — Тънг назова цената в галактически кредити. Майлс я обърна наум в бараярски имперски марки и тихо ахна.
	Тънг сухо се усмихна.
	— Да. Освен ако не се откажете. Това ще ни струва повече от всичко останало.
	Майлс сбърчи вежди и поклати глава.
	— Във вселената има много хора, от които с готовност ще се откажа, но ранените ми воини не са сред тях.
	— Благодаря — отвърна Тънг. — Съгласен съм с вас. Добре. Вече съм почти готов за тръгване. Само трябва да подпиша разписка, че поемам лична отговорност за сметката. Убеден ли сте, че ще получите парите, които ни дължат за операцията на Дагула?
	— Веднага ще се заема с това — обеща Майлс. — Подпиши се. Аз ще уредя въпроса.
	— Слушам, господин адмирал. Може ли после да изляза в домашна отпуска?
	Тънг земянина, единственият човек от Синята планета, когото Майлс познаваше. Навярно тъкмо на това се дължеше подсъзнателното благоразположение, което изпитваше към Земята.
	— Колко отпуска ти се е събрала, Ки? Около година и половина, нали? — „Платена отпуска, уви“ — прибави някакъв гласец в ума му, но Майлс не му обърна внимание. — Можеш да я вземеш цялата.
	— Благодаря. — Лицето на Тънг грейна. — Преди малко разговарях с дъщеря си. Имам внук!
	— Честито — отвърна Майлс. — Това първият ти внук ли е?
	— Да.
	— Тогава тръгвай. Ако се появи нещо, ще се справим и сами. Ти си незаменим единствено в битка, нали? Хм… къде ще отседнеш?
	— При сестра ми. В Бразилия. Там имам поне четиристотин братовчеди.
	— Значи в Бразилия? Добре. — Къде се намираше Бразилия, по дяволите? — Приятно прекарване.
	— Благодаря. — Тънг небрежно отдаде чест и лицето му изчезна от видеоплочата.
	— По дяволите! — въздъхна Майлс. — Не ми се иска да го изгубя, дори да е заради отпуска. Е, той я заслужава.
	Ели опря ръце върху облегалката на стола пред комуникационния пулт. Дъхът й погали тъмната му коса и мрачните му мисли.
	— Позволи ми да ти напомня, Майлс, че той не е единственият старши офицер, който се нуждае от малко почивка. Дори ти понякога трябва да се освобождаваш от напрежението. Не забравяй, че ти също беше ранен.
	— Ранен ли? — Той стисна зъби. — А, костите! Счупените кости не влизат в сметките. През целия си живот съм бил с крехки кости. Просто трябва да се науча да устоявам на изкушението да се правя на войник. Мястото ми е върху стол с мека възглавница в тактическия щаб, а не на фронтовата линия. Ако предварително знаех, че на Дагула ще стане толкова… напечено, щях да пратя някой друг. Както и да е, аз си прекарах отпуската в лазарета.
	— И после цял месец обикаля като криотруп, затоплен в микровълнова фурна. Когато влизаше в някоя стая, хората все едно виждаха призрак от отвъдното.
	— Тогава бях изпаднал в пълна истерия. Не можеш да останеш толкова дълго на крак и после да не платиш за това. Поне аз не мога.
	— Май има и още нещо.
	Той се завъртя на стола си и намръщено я изгледа.
	— Остави ме на мира! Да, изгубихме много добри хора. Не обичам да губя хора. И плача за тях с истински сълзи — насаме, ако не възразяваш!
	Ели отстъпи назад и лицето й помръкна. Засрамен от избухването си, Майлс омекна.
	— Извинявай, Ели. Просто не съм на себе си. Смъртта на онзи нещастен военнопленник, който падна от совалката, ме потресе повече, отколкото… повече, отколкото трябваше да допусна. Изглежда, не мога…
	— Аз не бях на мястото си, господин адмирал.
	Това „господин адмирал“ се заби като нож в сърцето му и Майлс потръпна.
	— Нищо подобно!
	Защо, защо, защо сред всички слабоумни решения на адмирал Нейсмит се нареждаше и желязното правило да не търси интимност с жена от собствената си организация? Навремето това му се струваше правилно. Тънг го бе одобрил. Тънг беше дядо, за Бога, тестисите му навярно отдавна бяха изсъхнали. „Добрият офицер на ходи на пазар в ротния склад“ — бе казал на Ели той. Защо не го беше ударила за тези идиотски думи? Ели мълчаливо бе приела неволната обида и никога повече не бе направила опит за физическа близост. Дали бе разбрала, че е имал предвид себе си, а не нея?
	Когато пътуваше с флота за по-дълго, той обикновено й възлагаше задачи, изискващи отсъствието й, и тя неизбежно се връщаше с блестящи резултати. Беше оглавила авангарда му на Земята и когато „Дендарии“ влязоха в орбита, вече се бе свързала с „Кеймър“ и повечето от доставчиците им. Добър офицер, може би най-добрият след Тънг. Какво не би дал да потъне в това гъвкаво тяло и да се изгуби в него! Твърде късно — беше проиграл шанса си.
	Ели иронично нацупи кадифените си устни и сви рамене.
	— Повече няма да те занимавам с това. Но поне помисли. Не съм виждала друг човек, който повече от теб да се нуждае от жена.
	О, Господи, колко откровени думи — какво всъщност означаваха те? Сърцето му се сви. Другарска забележка или покана? Ако бяха само забележка, а той ги вземеше за покана, тя нямаше ли да схване реакцията му като сексуален тормоз? В противен случай сигурно пак щеше да се обиди и изобщо нямаше да припари край него. Той панически се усмихна.
	— Пари. В момента се нуждая от пари, не от жена. После… после, хм… сигурно бихме могли да се поразходим. Истинско престъпление е да изминем целия този път и да не видим Земята, дори набързо. И без това би трябвало винаги да съм с телохранител, така че можем да съчетаем приятното с полезното.
	Тя въздъхна и се изправи.
	— Да, на първо място дългът, разбира се.
	Да, на първо място дългът. А следващото му задължение беше да се свърже с работодателите си. Това щеше да реши всичките му проблеми.


	Искаше му се преди да се бе отправил на тази експедиция да бе могъл да се преоблече в цивилни дрехи. Стегнатата му сиво-бяла адмиралска униформа изглеждаше ужасно подозрителна на този пазар. Или поне да бе накарал Ели да се преоблече — можеха да се престорят на войник в отпуска, излязъл на разходка с приятелката си. Но сандъкът с багажа му се намираше на няколко планети оттук — дали изобщо щеше да го отвори пак? Дрехите му бяха шити по поръчка и много скъпи, не толкова в знак на социално положение, колкото от чиста необходимост.
	Обикновено забравяше особеностите на тялото си — огромна глава, къса шия и крив гръб, всичко метър четирийсет и пет, резултат от вроден дефект. Нищо не можеше да го накара да осъзнае недъга си повече от това да се опита да заеме дрехи от някой с нормален ръст и фигура. „Убеден ли си, че подозрителността се дължи на униформата, момче? — помисли си той. — Или пак се мъчиш да се самозаблуждаваш? Престани.“
	Майлс отново насочи вниманието си към града. Със своето съчетание от близо две хилядолетия най-различни архитектурни стилове, Лондон бе неотразим. Слънчевите лъчи проникваха през релефното стъкло на купола и му придаваха поразително богати цветове. Дори само това можеше да го наведе на заключението, че се е върнал на планетата майка. Навярно по-късно щеше да има възможност да посети повече исторически обекти, да направи обиколка с подводница на Лосанджелиското езеро или на Ню Йорк зад огромните диги.
	Ели отново нервно плъзна поглед по тълпата. Сетаганданските ударни отряди едва ли щяха да се появят тук, но въпреки това Майлс се радваше на бдителността й, която компенсираше неговата умора. „Винаги можеш да търсиш убийци под леглото ми, моя любов…“
	— В известен смисъл е добре, че сме тук — каза той. — Това може да се окаже отлична възможност адмирал Нейсмит да изчезне за известно време. „Дендарии“ ще си поотдъхнат. Сетаганданците са също като бараярците — имат изключително персонализирано виждане за командването.
	— Говориш така, като че ли не се отнася за теб.
	— От малък съм свикнал с това. Чувствам се като у дома си, когато се опитват да ме убият абсолютно непознати хора. — Внезапно му хрумна зловеща мисъл. — Знаеш ли, за пръв път се опитват да ме убият заради самия мен, а не заради роднините ми. Разказвал ли съм ти някога какво направил дядо ми, когато съм бил…
	Тя прекъсна брътвежа му с повдигане на брадичка.
	— Струва ми се, че е онзи…
	Майлс проследи погледа й. Наистина беше уморен. Ели бе забелязала свръзката им преди него. Мъжът, който се приближаваше към тях с въпросително изражение, носеше модерни земянитски дрехи, но косата му беше прихваната с бараярска военна халка. Навярно сержант. Офицерите предпочитаха по-мек римски патрициански стил. „Трябва да се подстрижа“ — помисли си той и внезапно го засърбя под яката.
	— Милорд? — попита непознатият.
	— Сержант Барт? — отвърна Майлс.
	Мъжът кимна и погледна Ели.
	— Коя е тази?
	— Моята телохранителка.
	— Аха.
	Почти незабележимото свиване на устни и разширяването на очи изразяваше невероятно силно презрение.
	— Тя е изключителна в работата си.
	— Сигурен съм, милорд. Насам, моля. — Той се завъртя и ги поведе.
	Безизразното лице на сержанта му се присмиваше, Майлс го усещаше, въпреки че вървеше след него. Доловила внезапното му напрежение, Ели го погледна смаяно. „Всичко е наред“ — мислено й каза той и я хвана за ръката.
	Закрачиха след водача си, минаха през някакъв магазин, спуснаха се с асансьор, после слязоха по стълбище. Подземното равнище представляваше лабиринт от тунели и коридори, през които минаваха оптични кабели. Накрая сержантът отвори врата, която се отключваше с отпечатък от длан, и къс тунел ги отведе пред втора врата. Пазеше я войник, изключително стегнат в зелената си бараярска имперска униформа — той се изправи от комуникационния си пулт и едва се сдържа да не отдаде чест на цивилния им водач.
	— Тук ще оставим оръжията си — каза Майлс на Ели. — Всички. Имам предвид абсолютно всички.
	Командир Куин повдигна вежди, изненадана от неочакваната промяна на акцента му — от бетанския говор на адмирал Нейсмит към топлите гърлени звуци на родния му бараярски. Рядко чуваше неговия бараярски глас. Нямаше съмнение кой от двата ще използва с хората от посолството.
	Приносът на Майлс към купчината върху пулта на пазача бе джобен зашеметител и дълъг стоманен нож с кания от гущерова кожа. Войникът го разгледа, отвори сребърното капаче в края на изящната ръкохватка, под което се криеше личен печат, и внимателно му го подаде обратно. Водачът им повдигна вежди при вида на миниатюрния технически арсенал на Ели. „Така, така — помисли си Майлс. — Напъхай си всичко това в придирчивия нос.“ Внезапно се почувства в прекрасно настроение.
	Качиха се нагоре с асансьор и се озоваха сред плюш и разкошни мебели.
	— Бараярското имперско посолство — прошепна Майлс на Ели.
	Съпругата на посланика наистина имаше вкус. Но в сградата витаеше странна, загадъчна атмосфера, в която опитният му нос надушваше параноични мерки за сигурност. „А, да, посолството на една планета е нейната душа. Точно като у дома.“
	След поредния асансьор закрачиха по коридор с офиси — Майлс забеляза сензорните скенери, монтирани в една от арките — после минаха през две автоматични врати и влязоха в тих кабинет.
	— Лейтенант лорд Майлс Воркосиган — застанал мирно, съобщи водачът им. — И… неговата телохранителка.
	Майлс сви юмруци. Само бараярец можеше да изрази толкова фино презрение с пауза от половин секунда. Отново у дома.
	— Благодаря ви, сержант, свободен сте — отвърна капитанът зад комуникационния пулт. Пак зелената имперска униформа — посолството трябваше да поддържа етикета.
	Майлс заинтригувано погледна човека, който щеше да е негов командир. Капитанът му отвърна със същото любопитство.
	Привлекателен наглед мъж, макар и далеч не красив. Тъмна коса. Очи с цвят на индийско орехче, тежки клепачи. Волева уста, месест нос с римски профил в тон с офицерската му прическа. Пръстите му бяха тъпи, с чисти нокти. Седеше неподвижно със сключени пред брадичката длани и позата му издаваше напрежение. Трийсетинагодишен.
	„Но защо ме гледа като кутре, което се е изпикало на килима? — зачуди се той. — Току-що идвам, още не съм имал време да го обидя. О, Господи, надявам се да не е от ония бараярски селяци, които ме смятат за мутант, резултат от неуспешен аборт…“
	— Е — започна капитанът и с въздишка се облегна назад, — значи вие сте синът на великия мъж, а?
	Пред очите на Майлс заплува червена мъгла. Можеше да чуе кръвта в ушите си, пулсираща като смъртоносен марш. Ели го наблюдаваше, затаила дъх. Устните му помръднаха — той мъчително преглътна. После отново опита.
	— Тъй вярно, господин капитан — сякаш от огромно разстояние се чу да казва Майлс. — А кой сте вие?
	Едва се сдържа да не попита „А вие чий син сте?“ Не трябваше да проявява яростта, която караше стомаха му да се свива. Щеше да му се наложи да работи с този човек. А може изобщо да не беше възнамерявал да го обиди. Откъде би могъл да знае този непознат, че Майлс с кръв и пот е доказал собствените си способности? „Мутантът е тук, само защото баща му го е пратил…“ Можеше да чуе думите на баща си: „За Бога, момче, със задника си ли мислиш?“ Той изпусна гнева си с продължителна успокояваща въздишка и дръзко изправи глава.
	— А — рече капитанът, — да, вие сте приказвали само с помощника ми. Аз съм капитан Дъв Галени. Военен аташе в посолството и по заместителство и шеф на службата за сигурност тук. Признавам, че появяването ви ме смущава. Не ми е съвсем ясно какво трябва да правя с вас.
	Не говореше със селски акцент. Гласът му звучеше хладно, образовано, градски. Майлс не можеше да определи мястото му в бараярската география.
	— Не съм изненадан, господин капитан — отвърна той. — Самият аз не очаквах да се озова на Земята. Преди месец трябваше да се явя в командването на Имперската служба за сигурност в Сектор две на Тау Кит. Но поради изненадваща сетаганданска атака се наложи флотът на „Свободните наемници от Дендарии“ да напусне пространството на Махата Соларис. Тъй като не ни бяха платили, за да воюваме директно със сетаганданците, ние избягахме и не успяхме да се върнем по по-пряк маршрут. Това е първата ми възможност да се явя пред представител на Службата, откакто откарахме бегълците в новата им база.
	— Не ми беше… — Капитанът замълча и устните му потръпнаха. — Не ми беше известно, че изключителното бягство на Дагула е било тайна операция на бараярското разузнаване. Нямаше ли опасност да се схване като явен враждебен акт срещу Сетаганданската империя?
	— Тъкмо затова бяха използвани наемниците от „Дендарии“, господин капитан. Операцията трябваше да е по-малка, но положението излезе от контрол. Стигна се до бойни действия. — Застанала до него, Ели продължаваше да гледа право напред и дори не мигна. — Аз… хм… нося подробен доклад.
	Капитанът очевидно водеше вътрешна борба.
	— Каква е връзката между „Свободните наемници от Дендарии“ и Имперската служба за сигурност, лейтенант? — накрая попита той. В гласа му прозвучаха почти жалостиви нотки.
	— Хм… какво ви е известно, господин капитан?
	Капитан Галени вдигна ръце.
	— До вчера, когато се свързахте с нас, бях чувал за тях съвсем бегло. В моя архив — архивът на Службата за сигурност! — успях да открия само три неща. Че не трябва да ги атакуваме, че сме длъжни незабавно да се отзоваваме на молбите им за помощ и за повече информация да се обръщаме към щаба на Службата в Сектор две.
	— А, да — отвърна Майлс, — точно така. Вашето посолство е едва от трети клас, нали? Хм, добре, всъщност е съвсем просто. „Дендарии“ се използват за строго секретни операции, които или са извън обхвата на Имперската служба за сигурност, или поради политически причини не бива да се свързват с Бараяр. В случая с Дагула бяха налице и двете условия. Генералният щаб издава заповедите със съгласието на императора и шефът на Имперската служба за сигурност Илян ги предава на мен. Командната верига е съвсем къса. Аз съм посредникът, единствената свръзка. Напускам имперския щаб като лейтенант Воркосиган и се появявам някъде като адмирал Нейсмит. Изпълняваме поставената ни задача и после аз изчезвам също толкова загадъчно, колкото съм се появил — поне от гледна точка на „Дендарии“. Бог знае с какво си мислят, че се занимавам в свободното си време.
	— Наистина ли ви интересува? — с блеснали очи попита Ели.
	— По-късно — с ъгълчето на устата си измърмори той.
	Капитанът забарабани с пръсти по пулта си.
	— В официалното ви досие изобщо не се споменава такова нещо. Двайсет и четири годишен — не сте ли прекалено млад за ранга си, а, адмирале? — сухо попита той и подигравателно плъзна поглед по униформата на „Дендарии“.
	Майлс се опита да не му обръща внимание.
	— Това е дълга история. Действителният мозък на организацията е комодор Тънг, един от най-старшите офицери в „Дендарии“. Аз играя далеч по-скромна роля.
	Очите на Ели се разшириха от гняв. Майлс строго я изгледа и се опита да я накара да замълчи.
	— Вършите много повече — възрази тя.
	— Щом сте единствената свръзка — свъси вежди Галени, — коя е тази жена, по дяволите?
	— Ами, има още трима наемници от „Дендарии“, които знаят действителната ми самоличност. Нали разбирате, за извънредни случаи. Една от тях е командир Куин, която е в организацията още от самото начало. Имам заповед от Илян постоянно да се движа с телохранител, така че командир Куин винаги знае, когато се налага да сменям самоличността си. Имам й пълно доверие. — „Каквото и да си мислиш за мен, ще трябва да уважаваш хората ми, проклет да е присмехулният ти поглед…“
	— Откога продължава това, лейтенант?
	— А — Майлс се завъртя към Ели, — от седем години, нали?
	Светлите й очи проблеснаха.
	— Като че ли беше вчера — отвърна тя. Изглежда, и Ели се дразнеше от тона му. Дано поне успееше да сдържи присъщия си хаплив сарказъм.
	Капитанът погледна ноктите си, после рязко се втренчи в него.
	— Е, ще се свържа със Сектор две, лейтенант. И ако установя, че това е поредната ворска шега, ще направя всичко възможно да бъдете наказан. Независимо кой е баща ви.
	— Всичко е вярно, господин капитан. Имате думата ми на Воркосиган.
	— Въпреки това — през зъби отвърна капитанът.
	Разярен, Майлс дълбоко си пое дъх — и най-после се сети откъде е акцентът на Галени. Той вирна брадичка.
	— От… от Комар ли сте, господин капитан?
	Галени предпазливо кимна. Майлс се вцепени. Ели го сръга с лакът.
	— По дяволите, какво… — прошепна тя.
	— По-късно — измърмори Майлс. — Бараярска вътрешна политика.
	— Ще се наложи ли да си водя бележки?
	— Сигурно. — Той повиши глас. — Трябва да вляза във връзка с действителните си началници, капитан Галени. Дори нямам представа какви ще са следващите ми заповеди.
	— Аз съм вашият действителен началник, лейтенант Воркосиган — спокойно каза Галени.
	И се намръщи, ядосан, че го отрязват от собствената му командна верига. Кой можеше да го обвинява? По-спокойно…
	— Разбира се, господин капитан. Очаквам заповедите ви.
	Галени иронично сви устни.
	— Докато въпросът се изясни, ще трябва да ви приема на служба при мен. Като трети заместник военен аташе.
	— Чудесно, господин капитан, благодаря ви — отвърна Майлс. — В момента адмирал Нейсмит наистина трябва да изчезне. След Дагула сетаганданците обявиха награда за неговата… за моята глава. Досега на два пъти имах късмет.
	Бе ред на Галени да се вцепени.
	— Шегувате ли се?
	— Заради мен бяха убити четирима и ранени шестнайсет души от „Дендарии“ — сковано каза Майлс. — Нямам намерение да се шегувам с това.
	— В такъв случай — мрачно рече Галени — нямате право да напускате територията на посолството.
	„И да не видя Земята?“ Майлс неохотно въздъхна.
	— Слушам, господин капитан — съгласи се той. — Стига командир Куин да може да изпълнява ролята на моя свръзка с „Дендарии“.
	— Защо ви е да поддържате контакт с „Дендарии“?
	— Нося отговорност за тях, господин капитан.
	— Струва ми се, казахте, че комодор Тънг командва парада.
	— В момента той е в домашен отпуск. Но преди адмирал Нейсмит да потъне вдън земя, единственото му задължение е да плати някои сметки. Ако покриете непосредствените ни разходи, мога окончателно да приключа тази акция.
	Галени въздъхна. Пръстите му затанцуваха по пулта, после спряха.
	— Незабавно да се отзоваваме на молби за помощ. Ясно. Колко ви трябват?
	— Приблизително осемнайсет милиона марки, господин капитан.
	Пръстите на капитана увиснаха във въздуха като парализирани.
	— Лейтенант — внимателно каза той, — това е над десет пъти повече от годишния бюджет на цялото посолство. И няколко десетки пъти повече от бюджета на моя отдел!
	Майлс разпери ръце.
	— Това са шестмесечните разходи за пет хиляди войници и единайсет кораба, плюс загубите на оборудване на Дагула, заплати, храна, дрехи, гориво, медицински разноски, боеприпаси, ремонти — мога да ви покажа счетоводните документи, господин капитан.
	Галени се отпусна назад.
	— Не се и съмнявам. Но с този въпрос ще трябва да се заеме щабът на Службата за сигурност в Сектор две. Средствата в тази сметка изобщо не съществуват тук.
	Майлс задъвка нокътя на показалеца си.
	— Уф. — Наистина уф. Не трябваше да изпада в паника… — В такъв случай, господин капитан, ще ви помоля колкото може по-скоро да се свържете с щаба на Сектор две.
	— Повярвайте ми, лейтенант, смятам прехвърлянето ви под командването на някой друг за приоритетен въпрос. — Той се изправи. — Извинете ме. Почакайте тук. — И като клатеше глава, капитанът излезе от кабинета.
	— Какво става, по дяволите? — попита Ели. — Стори ми се, че имаш намерение да разпердушиниш този тип, независимо, че е капитан. Какво толкова особено има в това, че е от Комар?
	— Нищо — отвърна Майлс. — Определено нищо особено. Но е много важно.
	— По-важно от това да си ворски лорд ли?
	— В известен смисъл, да, поне в момента. Виж, нали знаеш, че планетата Комар е първото междузвездно имперско завоевание на Бараяр?
	— Струва ми се, че го наричаше „анексиране“.
	— Както и да е. Завладели сме я заради местоположението й, защото се намирала в единствената ни възелна връзка, защото пречила на търговията ни и най-вече, защото приела подкуп, за да пропусне сетаганданския флот, когато Сетаганда се опитала да анексира нас. Навярно също си спомняш кой е предвождал нашите войски.
	— Баща ти. Когато все още е бил само адмирал лорд Воркосиган, преди да стане регент. Оттам води началото си репутацията му.
	— Да, страхотна репутация. Ако искаш да видиш как от ушите му излиза дим, само му прошепни: „Палача на Комар“. Наистина са го наричали така.
	— Преди трийсет години, Майлс. — Тя замълча за миг. — Има ли нещо вярно в тази история?
	Майлс въздъхна.
	— Изглежда. Така и не успях да го накарам да ми разкаже всичко, но съм абсолютно сигурен, че написаното в историческите книги не е цялата истина. Така или иначе, при завоюването на Комар се проляла много кръв. В резултат през четвъртата година от регентството му избухнало Комарското въстание и настанала истинска касапница. Оттогава комарските терористи са кошмар за Службата за сигурност. Все пак с времето положението се поуспокои и всички енергични личности от двете планети вече се занимават със заселването на Сергияр. Сред либералите се оформи движение, оглавявано от баща ми, за пълно интегриране на Комар в Империята. Бараярската десница не си пада много по тази идея. Старецът се е вманиачил на тази тема. „Между справедливост и геноцид няма средно положение“ — напевно произнесе Майлс. — Когато стане дума за това, той изпада в невероятно красноречие. Е, пътят към върха на милите стари, изпълнени с кастови предразсъдъци и лудо влюбени във войната бараярци винаги е минавал през имперската военна служба. И този път бе открит за комарци едва преди осем години. Което означава, че всички комарци на служба са в изключително трудно положение. Трябва да доказват верността си също както аз трябва да доказвам своята пригод… — както аз трябва да доказвам качествата си. Така че ако работя заедно с или под командването на комарец и някой ден внезапно загина, комарецът е загубен. Защото баща ми е бил Палача и никой няма да повярва, че не се касае за отмъщение. И не само този комарец. Всеки друг от планетата в Имперската служба ще бъде в сянката на същия облак. Това ще върне бараярската политика с години назад. Ако сега загина — Майлс безпомощно сви рамене, — баща ми ще ме убие.
	— Надявам се, че нямаш такова намерение — каза Ели.
	— И сега стигаме до Галени — припряно продължи Майлс. — Той е офицер и има пост в самата Служба за сигурност. Трябва здраво да е работил, за да стигне дотук. Извънредно доверен човек — за комарец. Но не на главен или стратегически пост. Някои важни подробности очевидно са му спестени. И ето че се появявам аз и му ги развявам пред носа. И ако някой от роднините му е участвал в Комарското въстание… е, всичко пак се свежда до мен. Съмнявам се, че ме харесва, но ще се наложи да ме пази като зеницата на окото си. И аз, Бог да ми е на помощ, трябва да му го позволя. Положението е адски деликатно.
	Тя го потупа по ръката.
	— Ще се справиш.
	— Хм — мрачно изсумтя Майлс, после внезапно отпусна чело на рамото й и възкликна: — О, Господи, Ели! Не успях да получа парите за „Дендарии“… няма да ги получа Бог знае докога… какво ще кажа на Ки? Дадох му думата си…
	Този път Ели го погали по главата. Но не отговори.

>	ГЛАВА 2

	Той продължаваше да притиска чело към униформената й куртка. Ели протегна ръце към него. Дали се канеше да го прегърне? В такъв случай щеше да я грабне в обятията си и да я целуне. И после…
	Вратата на кабинета се отвори и двамата се отдръпнаха един от друг. Тя отметна късите си тъмни къдрици и застана леко разкрачена, със сключени на гърба ръце. Майлс изруга наум.
	Още преди да се обърне чу и позна провлечения глас.
	— …блестящ, естествено, но и ужасно нервен. На човек му се струва, че всеки момент може да излезе от релси. Пази се, когато започне да говори прекалено бързо. А, да, това е той, да…
	— Иван! — Майлс въздъхна и затвори очи. — Мили Боже, с какво съм прегрешил към Теб, че ми пращаш Иван — тук…
	Тъй като Господ не благоволи да му отговори, той се усмихна криво и се обърна. Ели стоеше с наклонена настрани глава, мръщеше се и слушаше с изненадваща съсредоточеност.
	Галени водеше един висок млад лейтенант. Въпреки леността си, Иван Ворпатрил очевидно поддържаше форма, защото атлетичното му тяло съвършено изпъваше зелената униформа. Приветливото му, открито лице бе обрамчено от къдрава тъмна коса, прихваната с патрицианска халка. Майлс не успя да се сдържи и погледна Ели, за да види реакцията й. В сравнение с нейното лице и физика всеки изглеждаше грозен край нея — но това не се отнасяше за Иван.
	— Здрасти, Майлс — поздрави го той. — Какво правиш тук?
	— Бих могъл да те попитам същото.
	— Аз съм втори заместник военен аташе. Предполагам, че ме пратиха тук да се цивилизовам. Земята, нали знаеш.
	— А — обади се Галени и едното ъгълче на устата му се повдигна нагоре. — Значи затова сте тук. Чудех се.
	Иван засрамено се усмихна и попита Майлс:
	— Как е животът при теб? Още ли продължаваш с оная твоя измама с адмирал Нейсмит?
	— Да. „Дендарии“ са с мен. В орбита са. — Той посочи с показалец нагоре. — И в момента умират от глад.
	Лицето на Галени се сбърчи, сякаш беше изял нещо кисело.
	— Само аз ли не зная за тази секретна операция? Вие, Ворпатрил — сигурен съм, че равнището ви на достъп до информация в Службата не е по-високо от моето!
	Иван сви рамене.
	— Това е семеен въпрос.
	— Проклети ворски връзки! — измърмори капитанът.
	— А, значи това е братовчед ти Иван! — сети се Ели. — Винаги съм се чудила как изглежда.
	Иван, който още от влизането си в стаята скришом й хвърляше погледи, се напрегна като ловно куче, надушило дивеч, усмихна се ослепително и се поклони над ръката й.
	— За мен е удоволствие да се запознаем. Ако се съди по вас, „Дендарии“ се развиват.
	Тя отдръпна ръката си.
	— Срещали сме се.
	— Невъзможно. Не бих могъл да забравя това лице.
	— Не бях с това лице. Доколкото си спомням, тогава ме нарекохте „лукова глава“. — Очите й проблеснаха. — Тъй като по онова време бях сляпа, нямах представа, че пластокожата наистина изглежда ужасно. Докато вие не ми казахте. Майлс никога не ми го беше споменавал.
	Усмивката на Иван се стопи.
	— Аха. Жената, обгорена от плазма.
	Майлс се подсмихна и пристъпи към Ели, която го хвана под ръка и погледна Иван с ледена самурайска усмивка. Като се мъчеше да запази достойнството си, той се обърна към Галени и го погледна въпросително.
	— Тъй като се познавате, лейтенант Воркосиган, наредих на лейтенант Ворпатрил да ви покаже посолството и да ви обясни задълженията ви — каза капитанът. — Независимо, че сте Вор, след като сте на служба при императора, той спокойно може да ви използва. Надявам се скоро да получа информация, която да изясни положението ви.
	— А аз се надявам също толкова скоро да пристигнат заплатите на „Дендарии“ — отвърна Майлс.
	— Вашата… телохранителка може да се върне в организацията ви. Ако поради някаква причина се наложи да напуснете територията на посолството, ще ви дам някой от хората си.
	— Слушам, господин капитан — въздъхна Майлс. — Но все пак трябва да мога да поддържам контакт с „Дендарии“ в случай на извънредна ситуация.
	— Ще се погрижа командир Куин да получи кодиран комуникатор. Всъщност… — Той докосна пулта си. — Сержант Барт?
	— Слушам, господин капитан — отвърна гласът на сержанта.
	— Готови ли сте с комуникатора?
	— Тъкмо го кодирахме, господин капитан.
	— Добре, донесете го в кабинета ми.
	Барт се появи след секунди — все още цивилен. Галени придружи Ели до вратата.
	— Сержант Барт ще ви изведе от посолството, командир Куин. — Тя хвърли поглед през рамо към Майлс, който успокоително й махна с ръка.
	— Какво да предам на „Дендарии“? — попита Ели.
	— Предай им… предай им, че парите пристигат — извика след нея той. Вратите се затвориха зад гърба й.
	Галени се върна на пулта си, чиито лампички премигваха.
	— Ворпатрил, моля ви, накарайте братовчед си да свали този… костюм и да облече униформата, която подобава на действителния му чин.
	„Да не би адмирал Нейсмит да ви плаши — поне мъничко… господин капитан?“ — раздразнено се зачуди Майлс и каза:
	— Униформата на „Дендарии“ е също толкова истинска, колкото и вашата, господин капитан.
	Галени го изгледа гневно.
	— Това не ми е известно, лейтенант. Когато бях малък, баща ми можеше да ми купува само оловни войничета. Свободни сте.


	Вбесен, Майлс едва изчака вратата да се затвори, смъкна сиво-бялата си куртка и я хвърли на пода.
	— Костюм! Оловни войничета! Ще го убия това комарско копеле!
	— Охо — рече Иван. — Днес сме много докачливи.
	— Чу го какво каза!
	— Да, чух… виж, Галени не е лош. Малко прекалява с устава, да. Из пространствено-времевия възел има десетки наемнически организации. Някои от тях са точно на ръба на закона. Откъде да знае, че твоите „Дендарии“ не са крадци?
	Майлс вдигна куртката си, изтупа я и грижливо я преметна през ръката си.
	— Хм.
	— Хайде — рече Иван. — Ще те заведа долу в склада и ще те облечем в цвят, който повече подхожда на вкуса му.
	— Дали ще открием нещо, което да ми е по мярка?
	— Тук правят лазерна карта на тялото ти и компютърът директно ти ушива дрехите, също като онзи ужасно скъп шивач, при когото ходиш във Ворбар Султана. Това е Земята, приятелю.
	— Моят шивач на Бараяр ми шие дрехи от десет години. Знае някои трикове, които са непостижими за компютъра… Е, все ще го преживея някак. Компютърът на посолството може ли да шие цивилни дрехи?
	Иван сбърчи лице.
	— Ако имаш консервативен вкус. Ако искаш нещо по-модерно, за да шашнеш местните момичета, ще се наложи да излезеш навън.
	— Докато Галени ми е бавачка, имам чувството, чо няма да ми се удаде такава възможност — въздъхна Майлс. — Ще трябва да се примиря.


	Майлс погледна зеления ръкав на бараярската си униформа, нагласи маншета и повдигна глава над високата яка. Почти бе забравил колко е неудобна заради късата му шия. Отпред червените правоъгълници на лейтенантския му чин като че ли се забиваха в брадичката му, отзад яката стягаше все още неподстриганата му коса. А ботушите направо изгаряха краката му. Лявото стъпало, което бе счупил на Дагула, продължаваше да го боли дори след като отново го бяха счупили, за да го наместят и излекуват с електростимулатор.
	И все пак зелената униформа му напомняше за дома. За истинската му самоличност. Може би беше време адмирал Нейсмит да излезе в отпуска и да се замисли за по-сериозните проблеми на лейтенант Воркосиган, чиято единствена задача в момента бе да усвои процедурите на службата и да търпи Иван Ворпатрил. „Дендарии“ не се нуждаеха от него за рутинния си отдих и ремонт, нито пък можеше да уреди по-сигурно и пълно изчезване на адмирал Нейсмит.
	Кабинетът на Иван представляваше стаичка без прозорци дълбоко в недрата на посолството. Основното му задължение беше да вкарва стотици дискове с информация в компютър, който ги обработваше и превръщаше в ежеседмичен доклад за положението на Земята, пращан на шефа на Службата Илян и в генералния щаб на Бараяр. Майлс предполагаше, че там го обобщават със стотици други, за да получат бараярското виждане за вселената.
	— Повечето от тези данни са обикновена статистика — обясняваше му Иван, който седеше зад пулта си и изглежда, наистина се чувстваше удобно в униформата си. — Промени на броя на населението, информация за селскостопанското и промишленото производство, публикуваните бюджети на различните политически фракции. Компютърът ги сравнява по шестнайсет различни начина и сигнализира, когато нещо не се връзва. Тъй като всички информатори също имат компютри, това не се случва често — всички лъжи били уговорени преди да стигнат до нас, твърди Галени. По-важни за Бараяр са данните за движенията на корабите в пространството на Земята.
	— После стигаме до по-интересната част, истинската шпионска работа — продължи той. — На Земята има неколкостотин души, които поради една или друга причина посолството се опитва да следи. Сред най-големите групи са комарските бунтовници. — Иван махна с ръка и над видеоплочата едно след друго започнаха да се появяват различни лица.
	— Наистина ли? — заинтригувано попита Майлс. — Галени поддържа ли тайна връзка с тях? Затова ли е пратен тук? Двоен агент… троен агент…
	— Вярвам в преценките на Илян — отвърна Иван. — Доколкото зная, те смятат Галени за прокажен. Злостен колаборационист с потисниците империалисти и така нататък.
	— От толкова далеч и след толкова много години те определено не представляват сериозна опасност за Бараяр. Бегълци…
	— Някои от тях обаче са били изключително хитри. Онези, които са прехвърлили парите си преди анексирането. Някои са финансирали Комарското въстание по време на регентството — сега повечето са много по-бедни. И започват да остаряват. Ако интеграционната политика на баща ти успее, още половин поколение и окончателно ще изгубят инерция. Така твърди капитан Галени.
	Иван взе друг диск.
	— И сега стигаме до най-важната ни задача — да следим какво правят другите посолства. Например сетаганданското.
	— Надявам се да са от отсрещната страна на планетата — искрено рече Майлс.
	— Не, повечето галактически посолства и консулства са съсредоточени в Лондон. Така е много по-удобно да се наблюдават взаимно.
	— Мили Боже! — изпъшка Майлс. — Само не ми казвай, че са на отсрещния тротоар.
	Иван се усмихна.
	— Почти. Посолството им е на около два километра оттук. Ходим си на партита, за да се упражняваме в презрителност и да играем на игрички от рода на „Аз знам, че ти знаеш, че аз знам“.
	— Мамка му.
	— Какво има, братовчеде?
	— Тези хора се опитват да ме убият.
	— Невъзможно. Това ще доведе до война. В момента сме в мир с тях, забрави ли?
	— Е, поне се опитват да убият адмирал Нейсмит.
	— Който вчера изчезна.
	— Да, но… една от причините измамата с „Дендарии“ да не бъде разкрита толкова време е разстоянието. Адмирал Нейсмит и лейтенант Воркосиган никога не са се появявали на стотици светлинни години един от друг. Не сме попадали на една и съща планета, да не говорим за един и същ град.
	— Докато униформата ти е в моя гардероб как биха мигли да направят връзката?
	— Колко гърбави с ръст метър четирийсет и пет, черна коса и сиви очи може да има на тази проклета планета? Да не мислиш, че на всеки ъгъл е бъкано с нервни джуджета?
	— На планета с девет милиарда души население — отвърна Иван, — трябва да има поне стотина. Успокой се! — Той замълча за миг. — Знаеш ли, за пръв път те чувам да произнасяш тази дума.
	— Коя?
	— „Гърбав“. Всъщност ти не си такъв. — Иван го погледна с приятелско безпокойство.
	Майлс сви юмрук, после рязко го разтвори и махна с ръка.
	— Така или иначе — сетаганданците. Ако имат човек, който се занимава с твоята работа…
	Иван кимна.
	— Познавам го. Казва се гем-лейтенант Табор.
	— В такъв случай знаят, че „Дендарии“ са тук, както и че адмирал Нейсмит е бил забелязан в града. Сигурно разполагат със списък на всички поръчки, които сме правили по мрежата, или скоро ще го получат. Следят ме.
	— Може да те следят, но не получават заповеди от началството си по-бързо от нас — отвърна Иван. — А и във всеки случай, в момента не им достигат хора. Нашата служба е четири пъти по-многобройна от тяхната. Искам да кажа, тук може и да е Земята, но посолството е малко. Не се бой — той зае горда поза, — братовчедът Иван ще те закриля.
	— Много ме успокояваш — измърмори Майлс.
	Иван се усмихна на сарказма му и се върна към работата си.
	Денят безкрайно и еднообразно се точеше в тихата стаичка. Клаустрофобията му, установи Майлс, достигна необичайно високо равнище. Той слушаше обясненията на Иван и нервно крачеше назад напред.
	— Знаеш ли, можеш да го правиш два пъти по-бързо — отбеляза той и посочи анализа на братовчед си.
	— Но тогава ще свършвам още по обед — отвърна Иван — и няма да има с какво да се занимавам.
	— Галени все ще ти намери нещо.
	— Тъкмо от това се боя. Работният ден скоро ще свърши. И после отиваме на парти.
	— Не, ти отиваш на парти. Аз се прибирам в стаята си, както ми е наредено. Може би най-после ще си отспя.
	— Точно така, мисли позитивно. Ако искаш, ще позагрея с теб в гимнастическия салон на посолството. Не изглеждаш много добре. Блед си и, хм… много блед.
	„Искаше да кажеш «скапан»“ — помисли си Майлс и вдигна очи към изкривеното отражение на лицето си в хромираната облицовка на пулта. „Чак толкова ли е зле?“
	— Упражненията — Иван се удари с юмрук в гърдите — ще са ти от полза.
	— Несъмнено — промърмори Майлс.


	Дните бързо се сляха в сиво еднообразие. Иван го будеше в общата им стая, правеха упражнения в салона, взимаха душ, закусваха и отиваха на работа. Майлс започна да се чуди дали някога отново ще му позволят да види красивото земно слънце. След три дни пое задълженията на братовчед си, като свършваше по обед, за да може след това да чете. Поглъщаше документи за процедурите за сигурност в посолството, книги по земянитска история, галактически новини. Накрая завършваше деня с упражнения в салона. Вечерите, в които Иван не излизаше, двамата гледаха видеодрами. Когато оставаше сам, следеше филми за интересни туристически обекти, които не му разрешаваха да посети.
	Ели ежедневно му докладваше за състоянието на флота на „Дендарии“, който все още се намираше на орбита. Майлс с все по-голямо нетърпение очакваше да чуе гласа й. Съобщенията й бяха лаконични, но после дълго разговаряха за дребни неща. Той си фантазираше как я ухажва в собствената си самоличност — дали един командир щеше да се съгласи да излезе на среща с обикновен лейтенант? Дали изобщо щеше да хареса лорд Воркосиган? Дали Галени щеше някога да го пусне извън посолството?


	Десетте дни на спокоен живот, упражнения и твърдо установен режим му се отразиха зле — поне така реши Майлс. Лорд Воркосиган нямаше къде да изразходва енергията си, докато задачите на адмирал Нейсмит все повече се трупаха…
	— Ще престанеш ли да се разхождаш насам-натам, Майлс? — оплака се Иван. — Седни за малко. Дълбоко си поеми дъх. Постой на едно място пет минути. Поне опитай.
	Майлс направи още една обиколка на стаичката, после се строполи на един от столовете.
	— Защо Галени още не ме е повикал? Куриерът от секторния щаб пристигна преди цял час!
	— Остави го да отиде до тоалетната и да си изпие кафето. Остави капитана да прочете докладите. Сега не сме във война, всеки има достатъчно време, за да пише дълги доклади. Ще се обидят, ако никой не ги чете.
	— Това е проблемът с правителствената войска — каза Майлс. — Разглезени сте. Плащат ви, за да не воювате.
	— Нима веднъж не се е случило същото и с наемнически флот? Появил се някъде на орбита и му платили — за да не воюва. Случило се е, нали? Ти просто не си достатъчно изобретателен наемнически командир, Майлс.
	— Да, флота на Лавар. Но после корабите на Тау Кит ги настигнали. И Лавар свършва в анихилаторната камера.
	— Онези от Тау Кит нямат чувство за хумор.
	— Никакво — съгласи се Майлс. — Баща ми също няма.
	— И това е вярно. Хм…
	Лампичките на комуникационния пулт запремигваха и Майлс се хвърли към него и задъхано каза:
	— Слушам, господин капитан!
	— Елате в кабинета ми, лейтенант Воркосиган — заповяда Галени. Както обикновено, лицето му беше мрачно и не издаваше нищо.
	— Слушам, господин капитан. — Майлс изключи комуникатора и се затича към вратата. — Моите осемнайсет милиона марки! Най-после!
	— Или ти е намерил друга работа — отвърна Иван. — Може би иска да преброиш златните рибки във фонтана в балната зала.
	— Хайде стига шегички!
	— Не бе, сериозно! Нали разбираш, те постоянно плуват насам-натам.
	— Откъде знаеш? — Майлс се закова на място и очите му блеснаха. — Наистина ли те е накарал да го направиш?
	— Беше свързано с вероятно изтичане на информация. Това е дълга история.
	— Убеден съм. — Майлс забарабани с пръсти по бюрото и изсвири кратка заря. — Ще го обсъдим по-късно. Тръгвам.


	Капитан Галени скептично гледаше комуникационния си пулт, сякаш получената информация все още бе кодирана.
	— Господин капитан?
	— Хм. — Галени се отпусна назад. — Е, от секторния щаб се получи заповед за вас, лейтенант Воркосиган.
	— И?
	Галени стисна устни.
	— И потвърждават временното ви назначение под мое командване. Официално. Можете да се считате на заплата в моя отдел. Що се отнася до останалите ви заповеди, те са същите като на Ворпатрил — всъщност може да са били копирани от неговите и само да са променили името. Трябва да ми помагате, да сте на разположение, за да придружавате посланика и съпругата му, и ако ви остава свободно време, да се възползвате от уникалните земни възможности за образование, подходящи за статуса ви на имперски офицер и ворски лорд.
	— Какво? Има някаква грешка! За какво придружаване говорите? — „Като момиче на повикване.“
	На устните на Галени заигра едва забележима усмивка.
	— Най-вече да се киприте в парадна униформа на официалните прояви на посолството и да се правите на Вор пред местните. Удивително много хора намират аристократите — даже чуждопланетните аристократи — за особено обаятелни. — Гласът на капитана ясно показваше, че самият той намира това за извънредно странно. — Ще ядете, ще пиете, навярно ще танцувате… — за миг в думите му прозвучаха скептични нотки, — и изобщо ще сте изключително любезен към всеки, когото посланикът иска, хм, да впечатли. Понякога ще ви молят да си спомняте и докладвате разговорите си. За моя изненада, Ворпатрил отлично се справя с това задължение. Той ще ви обясни подробностите.
	„Не се нуждая от уроци по етикет от Иван — помисли си Майлс. — А и Вор е военна каста, не аристократична.“ Какво си въобразяваха в щаба? Това изглеждаше невероятно тъпо дори за тях.
	И все пак, ако нямаха готов проект за „Дендарии“, защо да не дадат възможност на сина на граф Воркосиган да придобие малко дипломатическо лустро? Никой не се съмняваше, че е предопределен да се издигне до най-висшите равнища на Службата. Смущаваше го не съдържанието на заповедта, а липсата на разграничаване на втората му самоличност…
	Но… „Да докладвам разговорите си?“ Дали това не представляваше начало на някаква специална шпионска задача? Навярно скоро щеше да получи допълнителни заповеди, които да му изяснят положението.
	Дори не искаше и да мисли за вероятността в щаба да са решили, че най-после е настъпил моментът да приключат секретните операции на „Дендарии“.
	— Хм… — неохотно отвърна Майлс, — добре…
	— Много се радвам — промърмори Галени, — че заповедите ви допадат, лейтенант.
	Майлс се изчерви и стисна устни. Но ако се погрижеше за хората си, останалото нямаше значение.
	— Ами моите осемнайсет милиона марки, господин капитан? — като се мъчеше да говори смирено, попита той.
	Галени забарабани с пръсти по бюрото.
	— По този куриер не се получи нареждане да ви отпусна такава сума, лейтенант. Не се споменава нито дума.
	— Какво! — извика Майлс. — Невъзможно! — Едва не се хвърли към видеоплочата, за да прочете заповедта лично. Успя да се овладее точно навреме. — Смятах, че десет дни ще са достатъчни за всичко… — Мозъкът му го заля с ненужни данни — гориво, такси за орбиталните докове, провизии, медицинско обслужване, заплати, прехвърляне на средства, платежоспособност, марж… — По дяволите, ние проляхме кръвта си за Бараяр! Те не могат… Сигурно има някаква грешка!
	Галени безпомощно разпери ръце.
	— Несъмнено. Но не е по силите ми да я поправя.
	— Пратете ново допитване… господин капитан!
	— О, непременно.
	— Още по-добре — използвайте за куриер мен. Ако лично отида в щаба…
	— Хм. — Галени потърка устни. — Съблазнителна идея… не, по-добре да не го правя. Заповедта е ясна. Вашите „Дендарии“ просто ще трябва да почакат следващия куриер. Ако всичко е както твърдите вие, убеден съм, че проблемът ще се реши.
	Майлс очакваше капитанът да продължи, но напразно.
	— Слушам, господин капитан. — Той отдаде чест и се обърна да излезе. Десет дни… още десет дни… най-малко още десет дни… Можеха да издържат още десет дни. Но се надяваше, че дотогава онези в щаба ще се вразумят.


	Най-високопоставеният гост на следобедния прием беше посланичката на Тау Кит, стройна жена с неопределима възраст, очарователна костна структура на лицето и проницателни очи. Майлс подозираше, че дори само разговорът с нея ще е истински курс по политика и финес. Уви, след като бараярският посланик я монополизира, Майлс просто не получи възможност да провери това.
	Възрастната дама, която трябваше да забавлява, бе съпруга на лорд-кмета на Лондон, когото в момента развличаше жената на посланика. Старицата не преставаше да бъбри, главно за облеклото на другите гости. Сервитьор с типично военна стойка (цялата прислуга в посолството се числеше в отдела на Галени) предложи на Майлс чаша с белезникава течност върху златен поднос, която той с радост прие. Майлс не носеше на алкохол и две-три чаши щяха да му са предостатъчно за цяла вечер. Въпреки недъзите си, той си беше проправил път в Имперската служба, за да избегне точно такива обществени задължения. Ако изпиеше повече от три чаши, щеше да заспи, проснат върху инкрустирания под с глупава усмивка на уста, и когато се събудеше, здравата щеше да загази.
	Майлс отпи голяма глътка и едва не се задави. „Ябълков сок…“ Проклетият Галени! Бързо се огледа и се увери, че неговата напитка не е същата, която поднасят на гостите. Пъхна показалец под високата яка на униформената си куртка и нервно се усмихна.
	— Не ви ли харесва виното, лорд Воркосиган? — загрижено попита старицата.
	— Малко е… хм, младо — промърмори Майлс. — Може би трябва да предложа на посланика да го подържи в избата. — „Докато се махна от тази планета…“
	Балната зала бе с високо остъклен таван. Изящното помещение изглеждаше така, сякаш гласовете трябваше да отекват като в пещера, ала бе странно тихо за огромния брой хора, които можеха да се поберат на различните му равнища. Някъде трябваше да има звукопоглъщатели. Майлс можеше да се обзаложи, че са скрити и заглушители, ако човек знаеше къде да застане. За всеки случай обърна внимание къде стоят посланиците на Бараяр и Тау Кит. Да, дори движението на устните им изглеждаше някак замъглено. Естествено, скоро предстояха преговори за подновяване на договора за право на преминаване през пространството на Тау Кит.
	Майлс и неговата събеседница се насочиха към фонтана — архитектурния център на залата. В тъмните води на басейнчето плуваха червено-златисти рибки.
	Майлс се напрегна, после се насили да се отпусне. Към него се приближаваше млад мъж в черна сетаганданска униформа — лицето му беше боядисано в жълто-черно, отличителен знак на гем-лейтенант. Мъжът се усмихна и двамата сдържано си кимнаха.
	— Добре дошли на Земята, лорд Воркосиган — каза сетаганданецът. — На официално посещение ли сте, или на галактическа обиколка?
	— По малко от двете — сви рамене Майлс. — Назначиха ме в посолството с… хм, образователна цел. Но ми се струва, че нямам честта да ви познавам. — Познаваше го, разбира се — още в началото му бяха посочили двамата униформени сетагандинци, както и двамата цивилни, плюс други трима, за които се подозираше, че са техни тайни агенти.
	— Гем-лейтенант Табор, военен аташе в сетаганданското посолство — любезно се представи Табор. — За дълго ли ще останете, милорд?
	— Едва ли. А вие?
	— Знаете ли, в свободното си време се занимавам с бонзай. Казват, че древните японци работели по едно-единствено дърво в продължение на цели сто години. А може само да са казвали така, нали?
	Майлс си помисли, че сетаганданецът се шегува, но лицето на лейтенанта продължаваше да е абсолютно безизразно. Може би се боеше да не повреди боята си.
	Висок смях привлече вниманието им към отсрещната страна на фонтана. Иван Ворпатрил стоеше облегнат на хромираните перила, свел тъмната си глава към русо момиче с розово-сребриста дреха, която сякаш се носеше във въздуха. Изкусно небрежно фризираните й златисти коси се спускаха като водопад върху бялото й рамо. Тя оживено жестикулираше и ноктите й проблясваха в сребристорозово.
	Табор тихо изсъска, поклони се над ръката на старицата, заобиколи фонтана и зае позиция до Иван — но кой знае защо, Майлс реши, че в момента гем-лейтенантът не се интересува от военни тайни. Нищо чудно, че не прояви особено любопитство към Майлс. Настъплението на Табор към блондинката обаче беше прекъснато от сетаганданския посланик, който му даде знак и той неохотно го последва навън.
	— Лорд Ворпатрил е изключително мил младеж — рече съпругата на лорд-кмета. — Всички го обичаме. Жената на посланика ми каза, че двамата сте роднини, вярно ли е? — Тя въпросително го погледна.
	— Братовчеди сме — поясни Майлс. — Хм… коя е младата дама с него?
	Старицата гордо се усмихна и каза:
	— Дъщеря ми Силвет.
	Дъщерята, разбира се. Посланикът и съпругата му имаха типично бараярско отношение към нюансите на социалния статус. Като наследник на извънредно знатен род и син на премиер-министъра граф Воркосиган, Майлс заемаше по-високо обществено положение от Иван. Което означаваше — о, Господи! — че е обречен. Никога нямаше да може да се откопчи от стариците, докато Иван — Иван щеше да се забавлява с всички дъщери…
	— Прекрасна двойка — изсумтя Майлс.
	— Наистина. Точно какви братовчеди сте, лорд Воркосиган?
	— Моля? А, ние с Иван, да. Бабите ни са сестри. Моята баба е най-голямата дъщеря на принц Ксав Ворбара, бабата на Иван — най-малката.
	— Принцеси? Колко романтично!
	Майлс подробно разказа как баба му, брат й и повечето им деца загинали по време на ужасното управление на лудия император Юри. Да, за съпругата на кмета тази история можеше да е страшна, дори нещо повече — романтична. Но той се съмняваше, че старицата е способна да схване действителния смисъл на идиотската жестокост на Юри, чиито последствия измъчваха Бараяр до ден днешен.
	— Лорд Ворпатрил има ли замък? — лукаво попита тя.
	— А, не. Майка му, леля ми Ворпатрил… — „която е истинска социална баракуда и жива ще те изяде“, — има прекрасен апартамент в столицата Ворбар Султана. — Майлс замълча за миг. — Някога имахме замък. Но в края на Изолацията беше изгорен до основи.
	— Разрушен замък? Това е почти същото.
	— Адски беше живописен — увери я той.
	Някой бе оставил върху парапета на фонтана чиния с остатъци от ордьовър. Майлс взе рулото, започна да къса парченца и да храни златните рибки.
	Една от тях не се издигна към примамката и остана на дъното. Колко интересно! Златна рибка, която не яде — виж, това беше решение на проблема с преброяването на рибите. Тя можеше да е дяволско изобретение на сетаганданците и люспите й лъщяха като златни, защото може би наистина бяха такива.
	Можеше да я извади навън с котешки скок, да я стъпче с механично хрущене и електрическо бръмчене, после да я вдигне във въздуха с триумфален вик: „С помощта на интелигентността и бързите си рефлекси открих шпионина сред вас!“
	Но ако грешеше — олеле! Под крака му щеше да се разнесе отвратителен звук на размазана плът, старицата ужасено щеше да отскочи и синът на бараярския премиер мигновено щеше да си създаде репутация на младеж със сериозни емоционални проблеми… Майлс си представи как извиква на смаяната жена: „Трябва да видиш какво правя с котетата!“
	Голямата златна рибка най-после лениво се издигна на повърхността и лапна едно от парченцата, като хвърли пръски към лъснатите му ботуши. „Благодаря ти, рибке — помисли си той. — Спасяваш ме от ужасно излагане.“ Разбира се, ако наистина бяха добри, сетаганданските майстори можеше да са създали механична риба, която наистина да яде и да…
	Съпругата на кмета току-що му бе задала нов въпрос за Иван, но в унеса си Майлс не успя да го чуе докрай.
	— Да, много жалко за болестта му — измърмори той и се приготви за монолог, описващ гените на Иван, увредени от радиацията след Първата сетаганданска война, и лудия император Юри, но в този момент комуникаторът в джоба му сигнализира.
	— Извинете ме, госпожо. Викат ме. — „Бог да те благослови, Ели“ — помисли си Майлс, докато се отдалечаваше от старицата, за да намери някое тихо кътче. Наоколо не се виждаха сетаганданци. Откри свободна ниша на второто равнище.
	— Да, командир Куин?
	— Майлс, слава Богу. — Говореше припряно. — Изглежда, имаме извънредна ситуация и ти си най-близо от всички офицери на „Дендарии“.
	— Каква ситуация? — Обикновено Ели не беше склонна към панически преувеличения. Стомахът му нервно се сви.
	— Не успях да науча достоверни подробности, но изглежда, че четирима-петима наши войници в отпуска в Лондон са се барикадирали в някакъв магазин и държат заложник. Въоръжени са.
	— Нашите или полицията?
	— За съжаление, и двете страни. Полицейският командир, с когото разговарях, очевидно е готов да лее кръв. Съвсем скоро.
	— По дяволите! Какво е станало?
	— Проклета да съм, ако зная. В момента съм в орбита и се готвя за спускане, но докато стигна дотам, ще минат четирийсет и пет минути, дори час. Тънг е на два часа път. Но мисля, че ти можеш да стигнеш за десетина минути. Ето, пращам ти адреса.
	— Как са успели да слязат на планетата с оръжие?
	— Основателен въпрос, но се боя, че ще трябва да изчакаме с отговора. Ще откриеш ли мястото?
	Майлс погледна адреса на екрана.
	— Да, струва ми се. Ще те чакам там. — По някакъв начин…
	— Ясно. Край на връзката.

>	ГЛАВА 3

	Майлс прибра комуникатора в джоба си и се огледа. Приемът беше в разгара си. Присъстваха стотина души, облечени в ослепително разнообразни земянитски и галактически дрехи, както и в униформи на различни чужди армии. Неколцина от първите гости вече си тръгваха и техните бараярски придружители ги превеждаха през охраната. Сетаганданците, изглежда, наистина си бяха отишли заедно със своите приятели. Трябваше да използва момента и да се измъкне незабелязано.
	Иван все още бъбреше край фонтана с красивото момиче. Майлс безмилостно го прекъсна.
	— След пет минути те чакам на главния изход.
	— Какво?
	— Спешно е. По-късно ще ти обясня.
	— Какво толкова… — започна Иван, но Майлс вече излизаше от залата и се насочваше към задните асансьори. Трябваше да се насили да не се затича.
	В стаята си се съблече, събу си ботушите и се хвърли към гардероба, откъдето извади черната тениска и сивите панталони на униформата си от „Дендарии“. Бараярските ботуши водеха произхода си от кавалерийската традиция, докато кубинките на „Дендарии“ се бяха развили от снаряжението на пехотинците. Ако човек яздеше, бараярските бяха по-практични, макар че никога не бе успявал да го обясни на Ели. Трябваха й само два часа на седлото в пресечена местност, за да ожули прасците си до кръв — това щеше да я убеди. Ала тук нямаше коне.
	Той закопча сиво-бялата си куртка и се втурна обратно към асансьора. Долу спря, поправи униформата си, вирна брадичка и дълбоко си пое дъх. Ако дишаше тежко, незабавно щеше да привлече вниманието. Закрачи по друг коридор, който водеше към централния изход. Все още не се виждаха сетаганданци, слава Богу.
	Очите на Иван се разшириха. Той се усмихна на блондинката, извини се и отведе Майлс до някаква саксия с буйно растение, сякаш за да го скрие от поглед.
	— Какво става, по дяволите?
	— Трябва да ме изведеш оттук. През охраната.
	— А, не! Ако те види в тази униформа, Галени жив ще те одере и ще използва кожата ти за изтривалка.
	— Нямам време нито да споря, нито да ти обяснявам. Тъкмо затова не се обръщам към Галени. Куин нямаше да ме повика, ако не се нуждаеше от мен. Трябва веднага да тръгна.
	— Това означава да се отклониш от служба!
	— Не и ако не забележат отсъствието ми. Кажи им… кажи им, че съм се оттеглил в стаята си поради мъчителни болки в костите.
	— Пак ли онази твоя остео не знам какво си? Убеден съм, че лекарят на посолството може да ти даде лекарство за…
	— Не, не — не повече от обикновено — но поне е нещо действително. Може би ще повярват. Хайде, доведи я. — Майлс посочи с брадичка Силвет, която чакаше Иван с въпросително изражение на прелестното си личице.
	— Защо?
	— За маскировка. — Майлс се усмихна през зъби и поведе Иван за лакътя към централния изход.
	— Много ми е приятно да се запознаем — каза той на Силвет и я хвана под ръка. — Забавлявате ли се? Лондон е прекрасен град…
	Двамата със Силвет също бяха прелестна двойка, реши Майлс. На излизане крадешком хвърли поглед към охраната. Войниците забелязваха единствено нея. С малко късмет той щеше да остане само като сиво петно в паметта им.
	Момичето озадачено зяпна Иван, ала вече бяха излезли навън.
	— Но ти нямаш телохранител — възрази братовчед му.
	— Скоро ще се срещна с Куин.
	— Как ще влезеш обратно в посолството?
	Майлс се замисли.
	— Докато се върна, ще трябва да откриеш някакъв начин.
	— Кога ще се върнеш?
	— Не зная.
	Вниманието на външната охрана беше привлечено от наземна кола, която спря пред посолството. Майлс припряно пресече улицата и се шмугна във входа на метрото.
	Десет минути и две прехвърляния по-късно отново излезе навън и се озова в много по-стара част на града с реновирана архитектура от XXII век. Нямаше нужда да проверява уличните номера, за да забележи целта си. Тълпата, барикадите, мигащите светлини, полицейските гравитокари, пожарникарите, линейките…
	— Проклятие — изруга той и после прибави с бетанския акцент на адмирал Нейсмит: — Мамка му…
	Предполагаше, че полицейският командир е мъжът с високоговорителя, а не някой от шестимата в бронирани жилетки и с плазмени пушки. Той си проби път през тълпата и прескочи барикадата.
	— Вие ли сте старшият офицер?
	Полицаят озадачено се огледа, после сведе глава надолу, сепна се и свъси вежди към униформата на Майлс.
	— Да не сте от онези психопати?
	Майлс се олюля назад на пети, като се чудеше как да му отговори. Трябваше да потисне и трите си първоначални реакции.
	— Аз съм адмирал Нейсмит, главнокомандващ флота на „Свободните наемници от Дендарии“. Какво се е случило? — Той замълча за миг, бавно протегна показалец и побутна нагоре дулото на плазмената пушка, насочена към него от някаква жена в бронирана жилетка. — Моля ви, аз съм на ваша страна. — Тя недоверчиво го стрелна с поглед през визьора на шлема си, но полицейският началник е кимна и жената отстъпи назад.
	— Опит за грабеж — отвърна полицаят. — Когато продавачката се опитала да им попречи, те я нападнали.
	— Грабеж ли? — попита Майлс. — Извинете ме, но това е абсурд. Мислех, че всички разплащания тук се извършват по електронен път. Какви пари са можели да ограбят? Трябва да има някакво недоразумение.
	— Не пари — поясни полицаят. — Стока.
	С периферното си зрение Майлс забеляза, че в магазина се продава алкохол. Витрината бе разбита. Той сподави лошото си предчувствие и продължи с бодър глас:
	— Така или иначе, не разбирам този маскарад със смъртоносни оръжия заради някакъв обикновен обир на магазин. Не преигравате ли малко? Къде са ви зашеметителите?
	— Взели са заложница — мрачно отвърна полицаят.
	— И какво от това? Зашеметете всички вътре, Господ ще познае своите.
	Полицейският командир го стрелна със странен поглед. Не познаваше собствената си история, предположи Майлс — тези думи бяха изречени съвсем близо до Англия, за Бога.
	— Твърдят, че са заложили взривно устройство и че целият квартал щял да избухне в пламъци. — Полицаят замълча за миг. — Възможно ли е?
	Майлс също се замисли.
	— Успяхте ли да идентифицирате някого?
	— Не.
	— Как се свързвате с тях?
	— По комуникатора. Поне допреди малко — изглежда, преди няколко минути са го унищожили.
	— Разбира се, ще платим щетите — задавено рече Майлс.
	— И не само тях ще платите — изръмжа полицаят.
	— Хм… — С периферното си зрение Майлс видя, че на улицата се спуска гравитокар с надпис „ЕВРОНЮЗ НЕТУЪРК“. — Мисля, че е време да сложим край на тази история.
	И закрачи към магазина.
	— Какво ще правите? — попита полицаят.
	— Ще ги арестувам. И ще ги изправя п�