| Лоис Макмастър Бюджолд | Етан от Атон D> На най-първите ми читатели: Ди, Дейв, Лаура, Барбара, Р.Дж, Уес и търпеливите дами от M.A.W.A. D$ > ГЛАВА 1 Раждането протичаше нормално. Внимателните пръсти на доктор Етан хванаха малката игла и я извадиха от гнездото й. — Хормонален разтвор „C“! — заповяда той на стоящия до него асистент. — Готово, доктор Еркхарт. Етан съедини впръсквателя с кръглия накрайник на иглата, въведе строго премерената доза и провери резултата: плацентата равномерно се изду и започна да се отделя от хранителния източник, който я поддържаше в продължение на девет месеца. И така, последни секунди! Той бързо счупи пломбите и отвори капака на контейнера, след което прекара виброскалпела по меката дантела от микроскопични обменни тръби. Рядката плетеница се отдели; асистентът я отмести встрани и затвори крана през който се подаваше хранителната смес. Само няколко жълти прозрачни капчици се стекоха по облечените в ръкавици ръце на Етан. Той беше доволен: стерилността бе безупречна, а скалпела прекара толкова точно, че под тръбите, върху сребристата околоплодна торбичка не остана дори драскотина. В нея нетърпеливо се извиваше розово телце. — Сега, сега. — бодро го увери Етан. Още едно движение на скалпела — и ето: той държи влажното розово новородено, напуснало своето първо жилище. — Всмукател! Асистентът подаде „крушата“ и Етан почисти слузта от устата и носа на новороденото преди то да успее да направи своето първо вдишване. Бебето трепна, пронизително изплака, след което примига и тихо загугука в ласкавите и надеждни ръце на Етан. Асистента докара „люлката“. След като постави момчето под топлата светлина, Етан прищипа и преряза пъпната връв. — Е, момче, вече си самостоятелен! — каза той. Към маточния репликатор, който девет месеца надеждно пазеше и хранеше плода, незабавно се спусна техник. Многобройните индикатори, мигащи на повърхността на машината, изгаснаха и техника започна да я измъква от редицата подобни апарати, за да я отнесе долу за стерилизация и препрограмиране. Етан се обърна към бащата на детето. — Отлично тегло, отличен цвят, отлични рефлекси! Аз бих поставил на вашия син оценка пет плюс. Мъжът широко се усмихна, пое дълбоко дъх и се разсмя, неловко изтривайки сълзата, блеснала в крайчеца на окото му. — Това е чудо, доктор Еркхарт! Етан се усмихна. — Това е чудо, което при нас в Севарин се случва всеки ден. — Нима това никога не ви омръзва? Етан още веднъж погледна малкото същество, свиващо юмручета и махащо с крачета в люлката си. — Не. Никога… * * * Етан се притесняваше за ембрион СДБ-9. Крачейки по тихите чисти коридори на районния Репродукционен Център на Севарин, той ускори ход. Специално беше пристигнал по-рано, преди началото на смяната, за да извърши израждането. Последния половин час на нощната смяна винаги беше най-трескав — в бесен темп се въвеждаха в работата новопростигналите, трескаво се запълваха регистрационните журнали. На Етан вече не му се спеше, но преди да влезе в кабинета на началника на нощната смяна се спря при автомата за кафе и наля две чаши. Джеорос приветливо му помаха с ръка и посегна за кафето. — Благодаря. Как прекара ваканцията? — Забележително. По-малкия ми брат измоли от частта си неделен отпуск и решихме за разнообразие да прескочим до вкъщи. Това е в Южната Провинция. Стареца се зарадва като малко дете! А братлето, между другото, са го повишили — сега той е първа флейта в полковия оркестър. — Той какво, иска да остане след като отслужи двете си години ли? — Изглежда, че да. В крайна сметка поне още за две години. Там той се занимава с музика, това наистина му е интересно, а и значителната добавка към соцкредитите му също няма да му навреди. — М-м-м. — съгласно промуча Джеорос. — Южната Провинция, казваш? А аз все се чудя защо не се отбиваш да ни видиш… — Единствената ми възможност да си почина на спокойствие е когато съм извън града. — уклончиво отговори Етан и започна да разглежда датчиците. Началника на нощната смяна потъна в размишления, посръбвайки от кафето си и поглеждайки над чашката към колегата си. Надвисна неловко мълчание, когато общите теми за разговор се изчерпаха. На екраните постъпваше информация за първия блок репликатори. Етан превключи датчиците на шестнайсети блок, където се намираше ембриона СДБ-9. — По дяволите! — изруга той и тежко въздъхна. — Точно от това се боях… — М-да… — съчувствено проточи Джеорос. — Абсолютно нежизненоспособен, няма какво да се спори. Миналата нощ извърших акустично сканиране — само купчина клетки и нищо повече. — О, Бог-Отец! Те какво, не са ли могли да го забележат по-рано? Защо не са задали нов цикъл? Има и други желаещи в крайна сметка! — Още не сме получили разрешението на бащата за изключването на ембриона. — Джеорос прочисти гърлото си. — Роучи му определи среща с тебе за тази сутрин. — А… — Етан се намръщи с досада и разроши късите си черни коси, нарушавайки професионалната строгост на прическата си. — Напомни ми да благодаря на скъпия ни шеф. Каква мръсна работа още си ми приготвил? — Е, има една генетична настройка в Б-5 — прилича на ферментен дефицит. Помислихме си, че ще искаш сам да се заемеш с това. — Правилно сте помислили. И началника на нощната смяна премина към обичайния доклад. * * * Етан едва не закъсня за срещата си с бащата на ембрион СДБ. Правейки утринната си обиколка, той влезе в репликаторното отделение, където завари дежурния техник жизнерадостно да подскача под гръмките звуци на песничката „Не спи, не спи!“. Хрипкавите пронизителни звуци на този танцувален мотив, доста популярен сред младите нехранимайковци, изригваха от стимул-говорителите. Етан заскърца със зъби: тази какафония едва ли ставаше за звукова стимулация на растежа на зародишите. А напусна отделението под звуците на плавната, успокояваща мелодия на класическия химн „Боже на нашите бащи, освети пътя ни“ в изпълнението на Обединения Братски Камерен Оркестър. Унилия техник демонстративно се прозяваше. В другото отделение той откри блок от репликатори, чиято концентрация на токсини в обменния разтвор беше достигнала до седемдесет и пет процента. Дежурния обясни, че чака концентрацията да достигне осемдесет процента, за да замени филтрите — точно както е по инструкция. Етан убедително и находчиво му разясни в какво точно се състои разликата между минимум и оптимум и сам проследи за смяната на филтрите. Нивото се понижи до по-разумните четиридесет и пет процента. Сигналът на секретаря прекъсна на най-интересното място лекцията, която Етан изнасяше на техника относно точния жълто-лимонен оттенък с кристален блясък, характеризиращ кислородно-хранителния разтвор в стадия на готовност. Той припряно се понесе към офисния етаж и се спря пред вратата за да поеме дъх и да реши кое ще е по-уместно: да се появи пред клиента в ролята на солиден представител на Центъра или да влезе веднага, без да го кара да чака. Най-накрая, след като въздъхна дълбоко още веднъж, Етан изобрази приятна усмивка и бутна вратата. Златния надпис на матово бялата табела гласеше: „Д-р Етан Еркхарт, зав.отдел репродуктивна биология“. — Брат Хаас? Аз съм доктор Еркхарт. Не, не, стойте си, чувствайте се като у дома си. — добави той, когато посетителя, нервно скачайки на крака, почтително закима с глава. Чувствайки се глупаво скован, Етан го заобиколи и седна на стола си. Мъжът беше огромен като мечка. Червено от слънцето и вятъра лице, големи и силни ръце, втвърдени от мазоли. — Аз си мислех че сте по-възрастен. — подхвърли той, разглеждайки Етан. Етан докосна гладко избръснатата си брадичка, но опомняйки се, бързо свали ръката си. Ако имаше брада или поне мустаци, щяха да престанат да го вземат за двайсетгодишен младеж, при неговите метър и осемдесет височина!… Лицето на брат Хаас беше обрамчено с двуседмична брада, твърде бедна в сравнение с разкошните мустаци — привилегия на родител, чакащ реда си. Уважаван гражданин… Етан въздъхна. — Седнете, моля. — повтори той, сочейки стола. Мъжът седна на самия край на стола, мачкайки с нескривано вълнение шапката си. Официалният му костюм беше торбест и далеч не модерен, но за сметка на това старателно изчистен и изгладен. Етан мимоходом се зачуди колко ли време е трябвало горкия фермер да чисти ръцете си, за да не остави и най-малкия намек за мръсотия. — И така, докторе… — започна брат Хаас, плясвайки с кепето по бедрото си. — нещо е станало със сина ми ли? — A… нима не са ви информирали по кома? — Не, сър. Просто ми казаха да дойда. Така че заех автомобил от общинската мотостанция и ето, пристигнах. Етан хвърли поглед на досието, лежащо на бюрото му. — Значи тази сутрин сте изминали целия път от Кристалните Ручеи? Дълъг път е това… Брадаткото се усмихна. — Аз съм фермер. Свикнал съм да ставам рано. А и нима може да е проблем, щом става дума за сина ми! Първородния, знаете… — той поглади растящата си брада и се засмя. — Е, мисля, че разбирате. — А как се оказахте в Севарин, след като там в Лас-Сендес имате собствен Център? — Заради СДБ. В Лас-Сендес ми казаха, че нямат нито един. — Ясно… — Етан се прокашля. — Кажете ми, по някакви специални причини ли избрахте тази култура? Фермера кимна утвърдително. — Реших така след един случай по време на миналата жътва. Един мой приятел попадна под вършачката и остана без ръка. Случват се такива работи във фермите. А после му казват: ако беше отишъл по-рано при лекар, можеше да спасят ръката ти. Общината ни расте, скоро ще добавим и нови земи. Необходим ни е наш лекар, собствен. Всички знаят, че от СДБ излизат добри лекари. Кой знае дали някога ще успея да събера соцкредити за втори или трети син? Така че исках да получа най-доброто. — Не всички лекари са произлезли от СДБ, — отбеляза Етан, — и разбира се, не всички които са произлезли от СДБ, са станали лекари. Хаас се усмихна — вежливо, но скептично. — А вие самият какъв сте, доктор Еркхарт? — Е… да, — обърка се Етан, — наистина, аз съм СДБ-8. Фермерът доволно кимна с вид на човек, когото лесно не можеш да излъжеш. — Чух, че сте най-добрият доктор тук. Той разглеждаше Етан с жадно любопитство, като че ли в чертите на доктора виждаше дълго лелеяния облик на сина си. Етан събра ръцете си на триъгълник, стараейки се да изглежда доброжелателно и солидно едновременно. — Така, добре. Много жалко, че не са ви съобщили нищо по кома. Нямало е нужда да ви държат в неведение. Както правилно се досетихте, при нас всъщност възникнаха проблеми с вашия, ъ-ъ… зародиш. — Моят син. — настръхна Хаас. — Н-не. Боя се, че не. Не и този път. — бързо произнесе Етан, съчувствено накланяйки глава. Хаас се повъртя, сви устни и отново вдигна поглед, пълен с надежда. — Може би все още не всичко е загубено? Знам, че можете да правите разни неща с гените. И да е скъпо, няма значение — братята ми по община ще ми помогнат, а аз ще се разплатя с тях по-късно… Етан поклати глава. — Съществуват само около тринайсет стандартни нарушения с които сме в състояние да се справим — някои форми на диабет, например. Те могат да се отстранят с помощта на генна комбинация в малка група клетки, ако открием дефекта в начален стадий. Понякога се удава да филтрираме болните клетки заедно с дефектните X-хромозоми от спермата. Има и много способи за предварителна диагностика, която се извършва още преди зародишния мехур да се постави в репликатора и да започне формирането на плацентата. По принцип ние вземаме една клетка и я прекарваме през системата за автоматична проверка. Само че системата открива само тези нарушения, за които е програмирана — около сто често проявяващи се дефекта. Не е изключена възможността, че системата ще пропусне някой рядък и трудноуловим дефект, такива случаи имаме около шест за година. Така че вие не сте единствен. Такъв ембрион обикновено го премахваме и оплождаме друга яйцеклетка. Това е най-разумното решение и всичко отнема не повече от шест дена. — Значи да започнем всичко отначало… — въздъхна Хаас и почеса брадичката си. — Казваше ми Дъг, че е лоша поличба — да си пускаш бащинска брада преди да му е дошло времето. Изглежда, че е вярно… — Това е само забавяне. — ободри Етан унилия фермер. — И понеже причината за нарушението е в яйцеклетката, а не в спермата, Центъра няма да ви иска заплащане за този месец. — добави той, правейки съответната бележка в досието. — И какво да правя сега — пак да отида в родителската палата за да дам нов образец? — покорно попита Хаас. — Да, не е лошо да го направите преди да си тръгнете. Тогава няма да ни се наложи да ви безпокоим излишно. Но има още един малък въпрос, който трябва да решим още сега. — Етан почувства, че се изчервява. — Боя се, че повече не можем да ви предложим формулата СДБ. — Но аз пристигнах чак тук само заради СДБ — запротестира Хаас, свивайки огромните си юмруци. — По дяволите, аз имам право на избор! Защо да не можете? — Разбирате ли… — Етан помълча, подбирайки думите си. — Работата е там, че заради СДБ вашия случай далеч не е първия. За съжаление, в последно време тази култура започна да… като че ли да остарява. Ние действително много се постарахме — всички яйцеклетки произведени за цяла седмица отидоха само за вашата поръчка. — Нямаше нужда да му обяснява колко ужасяващо мизерна беше тази продукция. — Ние положихме всички усилия — и аз, и най-добрите техници, отчасти поради факта, че това беше на практика последния шанс: от всички зародиши само един се оказа жизнеспособен след като започна делението на клетката. А после СДБ престана да работи. Боя се, че окончателно. Хаас въздъхна така тежко, като че ли му изпуснаха въздуха и отново набра решителност. — А къде има? Няма значение, дори да ми се наложи да обиколя целия континент. Трябва ми само СДБ! „И защо ли упоритостта се счита за положителна черта?“ — мрачно помисли Етан. — „Просто глупост и инат…“ Той събра сили и каза това, което се надяваше някак да премълчи: — Боя се, брат Хаас, че вече никъде я няма. Нашата култура СДБ беше последната действаща на Атон. Хаас беше обезкуражен. — Няма повече СДБ? А откъде сега ще взимаме лекари, медицински персонал и… — Гените СДБ не са загубени. — прекъсна го Етан. — Навсякъде по планетата живеят хора, които носят в себе си тези гени и те ще ги предадат на синовете си. — Но какво е станало с нея, с тази култура? Защо вече не работи? — не се отказваше Хаас. — Нали не са… не са я отровили и нещо от този род? Може би някакви вредители… — Не, не! — възкликна Етан. О богове, от такива слухове можеше да възникне _такъв_ скандал. — Всичко е съвършено естествено. Първата култура СДБ е доставена на Атон още от Отците-Основатели, когато планетата още се е заселвала. В момента тя е на почти двеста години. Два века безупречна служба. Тя е вече стара. Износила се е и е умряла. Настъпил е краят на жизненият й цикъл. Тя и така е прослужила двадесет години повече, отколкото ако се намираше в… о… — добре де, той е доктор, за него това не е ругатня, а само точен медицински термин, — …в жена! Без да чака фермерът да намери ново възражение, той бързо продължи: — Затова, брат Хаас, имам едно предложение към вас. Моят най-добър медтехник, великолепен, добросъвестен работник, е ДДИ-7. Севарин разполага в момента с отлична култура ДДИ-8 и тя е на ваше разположение. Аз самият не бих имал нищо против да имам син от ДДИ ако… — Етан се прекъсна за да не нагази в блатото на личните си проблеми и то пред клиент. — Мисля, че ще останете много доволен. Наложи се да го уговаря дълго, но в крайна сметка брат Хаас все пак се отправи да дава нов образец в родителската палата — тази същата, в която беше влязъл преди месец с толкова много надежди. Най-накрая Етан успя да си поеме дъх. След заминаването на клиента го заболя глава и той започна да разтрива слепоочията си за да усмири болката, но вместо това изглежда я разнесе по целия череп. Още една логическа връзка… Що се отнася до клетъчните култури, то всичките произлизаха от онези, началните, които бяха докарани на Атон от Отците-Основатели. В Репродукционните Центрове това не беше тайна за никого вече повече от две години — още малко и този факт ще получи широка гласност. СДБ не беше първата култура загинала в последно време. Шейсет процента от зародишите, развиващи се в меките, уютни гнезда на репликаторите, произлизаха само от осем култури. През следващата година, ако тайните му прогнози се оправдаят, положението ще стане още по-лошо. Колко ли време оставаше до момента когато повече нямаше да могат да обезпечават прираста или дори простото възпроизводство на населението? Етан застена, представяйки си как броди безработен по улиците — разбира се, ако преди това не го разкъсат на парченца бесните тълпи от нереализирани мечкоподобни бащи. Но не, не трябва да се предава на унинието! Те непременно ще измислят нещо и всичко ще бъде наред. Всичко би трябвало да бъде наред… * * * Минаха вече три месеца откакто Етан се върна от отпуската си, но все по-често го преследваха неуспехи, придобиващи наистина зловеща регулярност. Още една клетъчна култура, ЛМС-10, се сгърчи и загина окончателно, а производителността на ЕЕХ-9 намаля наполовина. Нова загуба в близко бъдеще… Надеждата за промяна възникна неочаквано, а неин предвестник беше звънът на ком-пулта. — Етан? — гласът на Деброучес звънеше от вълнение, на лицето му се четеше скрито ликуване, ъгълчетата на устните му, оградени от черна редееща брада и пищни мустаци, лукаво потрепваха. Това изражение нямаше нищо общо с онази унила физиономия, която през последната половин година заплашваше да срасне с лицето му. Заинтригувания Етан остави микровпръсквателя на лабораторната маса и се приближи към екрана. — Да, сър? — Бих желал незабавно да се явите в кабинета ми. — Но аз тъкмо започвах оплождането на… — Значи веднага след като приключиш. — умилостиви се Деброучес, царствено махвайки с ръка. — Случило ли се е нещо? — Вчера пристигна ежегодния пощенски кораб. — Деброучес посочи с пръст нагоре, макар че единствената космическа станция на Атон, изведена на синхронна орбита, висеше над другата половина от планетата. — Има поща. Твоите списания са одобрени от Съвета на Цензорите и на масата ми лежи целия миналогодишен абонамент. И още някои неща… — Още нещо? Но аз поръчах само списанията… — То е предназначено не само за теб. За целия Център. — Деброучес проблесна с белозъбата си усмивка. — Приключвай и идвай. Екранът изгасна. Ама че работа!… Миналогодишния абонамент за „Бетанско списание за репродуктивна медицина“, поръчан за луди пари, макар и да представляваше необичайно събитие, едва ли би могло да е причина за ликуването което проблясваше в черните очи на Деброучес. Приключвайки бързо, но педантично работата си, Етан положи контейнера в инкубационната камера (откъдето след шест-седем дена, ако всичко тръгне нормално, ще пренесат зародиша в един от репликаторите, намиращи се зад стената) и като стрела полетя нагоре, към кабинета на шефа. Наистина, дванайсет дискети с ярки етикети се издигаха в акуратно стълбче в ъгъла на огромното бюро. Втория ъгъл се заемаше от холограмно изображение на две момчета на гърба на пони. Етан удостои и едното и другото само с бегъл поглед — цялото му внимание мигновено беше завладяно от голямата хладилна камера, стояща в самия център на бюрото. Индикаторите на контролния й панел светеха с равна, умиротворяваща зелена светлина. „Концерн Бхарапутра и Синове, Биологическа продукция, Архипелага Джексън“ — това пишеше на товарния етикет. „Съдържание: Замразена тъкан, човешки яйчници, 50 единици. Да се съхранява в топлообменна система, да не се разтръсква. Този край нагоре“. — Получили сме ги! — възкликна Етан. Той веднага разбра всичко и от радост запляска с ръце. — Да, най-накрая. — усмихна се Деброучес. — По дяволите, Съвета на Населението ще организира днес разкошен банкет. Фу-у! Сигурно си спомняш колко търсихме кои доставчици да изберем, после цялата тази бъркотия с валутите, обмените… Понякога даже си мислех, че ще ни се наложи да изпратим там някой нещастник. Етан потръпна и се засмя: — Бр-р! Слава на Бога-Отца, на никой от нас не му се наложи да минава през това! — Той благоговейно прекара пръсти по голямата пластмасова кутия. — Скоро на Атон ще има нови лица… Деброучес отвърна със замислена, но доволна усмивка. — Разбира се. Между другото, доктор Еркхарт, всичко това е твое. Остави текущата си работа на техниците и се заеми сам с разпределянето на новите образци. Сега това е по-важно от всичко друго. — Не мога да не се съглася с вас. * * * След като се върна със скъпоценния си товар в лабораторията, Етан внимателно постави камерата на масата и настрои терморегулатора на режим „бавно размразяване“. Сега оставаше само да чака. Днес той ще размрази дванайсет единици; те ще запълнят с нов живот агрегатите за поддържане на културите, които сега стояха студени и празни. А размразяването на останалите култури ще трябва да почака, докато инженерната служба не инсталира до втората стена допълнителен блок от агрегати. Той се усмихна, представяйки си в каква суматоха ще се превърне иначе спокойния живот на настройчиците. Нищо, малко физически упражнения няма да им навредят. Докато чакаше размразяването, Етан реши да прегледа бетанските списания. От деня, в който го назначиха за завеждащ отделение (а това се случи миналата година), неговия цензурен статус нарасна до ниво „А“. Сега му се предоставяше първата възможност да се възползва от него, да провери силата на убежденията си, без които просто е опасно да си имаш работа с истински, несъкратени галактически публикации. Етан се поколеба, облиза устни и се приготви да докаже, че наистина е заслужил това доверие. Той взе напосоки една от дискетите, постави я в четящото устройство и извика списъка на статиите. Те се оказаха около трийсет и повечето бяха посветени на проблемите на репродукцията в живия женски организъм. Това не го учуди, макар и малко го разочарова, защото този вид информация на Атон беше съвършено безполезна. Етан имаше достатъчно целомъдрие, за да се пребори с желанието си да надникне в тях. Но все пак в списанието се намери и нещо интересно: статия за ранна диагностика на скрития рак в сърдечните съдове и още една, направо находка: „За повишаване проницаемостта на обменните мембрани в маточния репликатор“. Маточния репликатор някога беше изобретен на известната с техническите си достижения колония Бета и се използваше в случаите, когато износването на плода представляваше опасност за здравето на майката. Повечето от откритията и усъвършенстванията, даже след толкова много години, бяха заимствани на Атон от Бета — факт, приветстван далеч не от всички. Етан изведе статията на дисплея и я прочете с голям интерес. Общо взето, целия фокус се свеждаше до някаква дяволски хитроумна смес от липопротеини и полимери, което приятно раздвижи пространственото въображение на Етан. Той загуби известно време, пресмятайки колко ще струва повтарянето на този опит при тях, в Севарин. Трябваше да обсъди това с главния инженер. Между другото, продължавайки да пресмята, той извади списъка с авторите. Статията „За повишаване…“ беше подадена от университетската клиника на някаква Силика. Етан не беше силен в космическата география, но съдейки по названието ставаше дума за град, а не за орбитална станция. В чия ли блестяща глава е дошла тази забележителна идея?… „Кара Бертон, д-р по медицина и философия; Елизабет Нейсмит, магистър по естествени науки, биоинженер“… И тук Етан съобрази, че от екрана го гледат двете най-странни лица, които някога е виждал. Лицата бяха без бради, като на мъже които още не са станали бащи, или като на момчета, но лишени от юношеската прелест. Тези бледи лица с тънки, изискани черти, бяха белязани с печата на времето и покрити с бръчки. В косите на инженера прозираше сивота; доктора по медицина изглеждаше безформен в своя бледосин лабораторен халат. Етан затрепери в предчувствие на безумието, което всеки момент щеше да го връхлети от погледите на тези неподвижни, като медузи очи… Но кой знае защо, разумът му не бързаше да го напуска. Етан с удивление разтвори пръстите си, впити в ръба на масата. Може би това масово умопомрачение, от което са овладени всички мъже в галактиката и заради което ставаха роби на тези същества, се причиняваше само от присъствието им, така да се каже — от плът и кръв? Някаква неуловима телепатична аура?… Възвръщайки самообладанието си, той се вгледа в странните лица на дисплея. Да. Това беше жена, или по-точно — две жени. Етан проанализира реакциите си и за голямо свое облекчение не откри в себе си никакви нарушения на психиката. Безразличие, даже леко отвращение… Греха на съзерцанието не повлече душата му в бездните на порока, ако разбира се, предположим, че имаше душа, а подобна възможност Етан не изключваше. Разочаровано изключвайки дисплея, Етан реши, че за днес му стигат психологически тестове и извади дискетата. Температурата в хладилната камера вече почти беше достигнала нужното ниво. Той приготви две вани с буферен разтвор и превключи на охлаждане. Сложи си изолационните ръкавици, счупи пломбите, повдигна капака… Какво е това? Опаковъчна хартия? _Опаковъчна хартия?!_ Той изумено се втренчи в камерата. Всеки тъканен образец трябваше да се съхранява отделно от другите, в собствена стерилна клетка — елементарно и неотменно правило! Но тези странни сиви парчета бяха опаковани като месо за готвене. От ужас сърцето му сякаш пропадна в бездна… Стоп, стоп, само без паника! Може би това е някаква нова галактична технология, за която той още не знае? Той внимателно претърси камерата за инструкции, позволявайки си даже да порови сред пакетите. Нищо. Съвсем нищичко. Той дълго гледа сивите пакети докато накрая не съобрази, че това изобщо не са клетъчни култури, а суровините от които ги произвеждат. Решили са, че културите ще си ги изработи самия възложител? Етан преглътна. Какво пък, в това нямаше нищо невъзможно, уверяваше се той. Той намери ножици, отвори най-горния пакет и изсипвайки съдържанието му във ваната започна да го разглежда с известно безпокойство. Може би трябва да разгъне образеца за по-добро проникване на хранителния разтвор? Не, още е рано, в замразено състояние това може да разруши клетъчната структура. Нека първо се размрази. Подтикван от все по-нарастващата си тревога, Етан се зае с изучаване на останалите пакети. Странно, странно… Имаше нещо лъскаво и кръгло с размери около шест пъти по-голямо от обикновен яйчник. Другото „нещо“ имаше отвратителен вид и приличаше парчета фермерски суровини. Подозирайки нещо нередно, Етан преброи пакетите. Тридесет и осем. А тези големите, на самото дъно? Някога като войник той се писа доброволец да помага на месаря — още тогава го интересуваше сравнителната анатомия. Догадката го порази като гръм. — Та това… — издиша той през зъби, — та това са кравешки яйчници! Инспекцията беше много подробна и продължи до вечерта. Когато приключи, лабораторията изглеждаше така, като че ли тук са се упражнявали в препариране цяло стадо студенти-зоолози. Затова пък всичко беше съвсем ясно. В кабинета на завеждащия той нахлу без чукане, свил юмруци и опитвайки се някак да възстанови дишането си. Деброучес тъкмо се обличаше, приготвяйки се да си отива; в очите му проблясваше отражението на холограмата — напускайки кабинета, той винаги я изключваше последна. — Боже мой, Етан, какво се е случило? — Боклуци, остатъци! Сувенири от патологоанатома! Четвъртината от всичко са само метастази, половината са атрофирали, плюс пет кравешки яйчника, дявол да ги вземе всичките! И цялата тази гадост е абсолютно мъртва! — Какво? — Деброучес се хвана за сърцето. — Правилно ли размрази всичко? Нали не… — Идете да видите. Просто погледнете. — изсъска Етан и вече обърнал се към вратата, подхвърли през рамо: — Не знам колко е платил Съвета на Населението за тези лайна, но здравата са ни преметнали! > ГЛАВА 2 — Може би, — с надежда каза старшия делегат на Лас-Сендес, — това е просто някакво недоразумение. Може би са решили, че материалите са предназначени за студенти-медици… Съвета на Населението беше в пълен състав. Присъствайки на екстреното съвещание, Етан се чудеше защо Роучи го беше довел тук? В качеството си на свидетел-експерт? При други обстоятелства пищната обстановка би го довела до свещен трепет: разкошен мек килим, дълга маса от скъпоценно дърво, великолепния вид на столовете и суровите, брадати лица на старейшините, отразени в полираната повърхност. Но сега беше толкова озлобен, че едва забелязваше и масата, и самите старейшини. — Все едно, това не обяснява защо там имаше тридесет и осем единици, а на кутията бяха посочени петдесет! — прекъсна той говорещия. — И после, тези проклети кравешки яйчници! Те какво, да не си мислят, че тук развъждаме минотаври? — А пък нашата камера беше съвсем празна. — замислено вметна най-младия делегат от Делири. — Пфу! — избухна Етан. — Това си е явна измама! Не може да става дума нито за грешка, нито… С недоволен жест Деброучес го накара да седне. Етан се подчини. — Не друго, а злобен саботаж! — все пак довърши своята мисъл той на ухото на шефа си. — По-късно. — обеща Деброучес. — По-късно ще се върнем на това. Председателя прочете официалните съобщения от всичките девет центъра, остави ги на масата и въздъхна. — За какъв дявол избрахме точно този изпълнител? — попита той. Въпросът, разбира се, беше чисто риторичен. — Те предложиха най-ниските цени. — измърмори председателя на комисията по доставките. Опрял глава на ръцете си, той хипнотизираше чаша с вода, в която със съскане се разтваряха две таблетки болкоуспокояващи. — И вие сте посмели да оцените бъдещето на Атон по най-ниската цена?! — избухна някой от делегатите. — И вие всички до един се съгласихте, или вече не помните? — отговори главния снабдител, излизайки от вцепенението. — Даже сами настоявахте на този вариант, когато стана ясно, че другите ще ни дадат за същите пари само трийсет единици. Петдесет различни култури за всеки център — та вие едва не се напикахте от радост, доколкото си спомням! — Господа, господа, нека да не се отвличаме. — намеси се председателя. — Нямаме време за търсене на прави и виновни. След четири дена пощенския кораб ще напусне орбита и ако дотогава не измислим нищо, ще се наложи да чакаме още една година. — Крайно време е да се снабдим със собствен кораб. — отбеляза един от делегатите. — Колко дълго можем да разчитаме на нечия милост и да зависим от техния график! — И военните вече колко години молят за същото! — каза друг. — Е, и кой от Репродукционните Центрове ще заложим, за да се обзаведем със собствена флотилия? — саркастично се поинтересува трети. — Отбраната и ние — това са двете най-големи пера на бюджета след селското стопанство, което храни нашите деца. И вие искате да излезете и да заявите на хората, че детския порцион трябва да се намали наполовина, за да подарим на тези шутове големи играчки, които абсолютно с нищо не допринасят за икономиката ни? — Засега не допринасят. — упорито промърмори първия. — Без да броим и технологиите, които ще ни се наложи да внесем. А какво, ако мога да запитам, можем да продадем според вас? Всичките ни излишъци отиват за… — Ами тогава нека корабите сами да се изплащат! Ако ги имахме, с тях бихме могли да продаваме нещо и да спечелим достатъчно галактична валута, за да… — Идеята за разширяване на контактите с тази извратена цивилизация противоречи на замисъла на Отците-Основатели. — възрази четвърти делегат. — Те избраха тази планета, намираща се далеч от всички звездни магистрали именно за да ни оградят от съблазните… Председателя рязко почука по масата. — Оставете тези дебати за Генералния Съвет, господа. Днес сме се събрали, за да обсъдим конкретен проблем, при това спешно. Раздразненият му тон не предразполагаше към по-нататъшни спорове. Всички делово се изправиха и зашумоляха с бумагите си. Мълчанието наруши най-младият делегат от Барки, подтикван от своя началник. — Аз мисля, — започна той след кратко прокашляне, — че можем да решим този проблем, без да прибягваме към външна помощ. Трябва просто да отгледаме собствени култури. — Точно това е проблема, че нашите култури повече не растат! — прекъсна го друг. — Не, не, това и аз го разбирам много добре! — разгорещи се представителя на Барки, който беше на същата длъжност, както и Деброучес. — Исках да кажа… — той още веднъж се прокашля, — че трябва да отгледаме женски ембриони. Даже не е необходимо да ги поддържаме за целия цикъл, може просто да ги използваме за яйцеклетъчен материал и да започнем всичко отначало. Над масата отново надвисна мълчание, този път негодуващо. Председателя изкриви устни така, като че ли беше изял резен недоузрял лимон. Делегатът от Барки побърза да седне. — Ние все още не сме в толкова отчайващо положение. — произнесе накрая председателя. — Макар че може би е добре, че споменахте това за което другите рано или късно щяха да се сетят. — Не е необходимо този факт да се разгласява. — смирено каза младия волнодумец. — Предполагам. — сухо се съгласи председателя. — Вашето предложение е прието като сведение и в протокола този пункт ще се засекрети. И все пак съм длъжен да отбележа, че това предложение не решава най-важния проблем, който вече с години стои пред Съвета и Атон: поддържане на генетичното многообразие. Този проблем още не се е отразил върху нашето поколение, но всички знаем какви последствия може да има той… — Гласът на председателя омекна. — Ние нямаме право да си затваряме очите за този проблем и да поставяме под съмнение бъдещето на нашите внуци. Тази благоразумна реч се хареса на всички. Ободри се даже делегатът от Барки. — Емиграцията би могла да ни помогне. — включи се поредния делегат, който една седмица годишно изпълняваше задълженията на ръководител на Отдела по Емиграция и Натурализация на Атон. — Ако нещата вървяха по-добре… — А колко емигранта пристигнаха на този кораб? — попита го заместника му. — Трима. — По дяволите! Какво, винаги ли са толкова малко? — Не, миналата година бяха двама. А преди две години — нито един. — Завеждащият емиграцията въздъхна. — Предполагаше се, че бежанците направо ще ни обсаждат. Може би Отците-Основатели малко са се престарали, избирайки най-отдалечената планета. Понякога ми се струва, че никой не знае за нас. — А може би информацията за нас се укрива от тези… е, сами знаете кои. — Ами ако тези, които се опитват да пристигнат при нас, ги затварят на станция Клайн? — предположи Деброучес. — И само някои успяват да се измъкнат? — Изглежда, че е така. — съгласи се завеждащият емиграцията. — Тези, които пристигат при нас, са малко… как да го кажа?… странни. — Нищо чудно, ако си спомним, че всички те са продукти на… ъ… травматичен генезис. Не е тяхна вината. Председателя отново почука по масата. — Ще обсъдим това по-късно. Засега явно се съгласихме с едно: необходими са ни чуждопланетни образци от тъканни култури… Етан, който все още не беше изпуснал цялата пара, придоби дар слово. — Господа! Нима искате пак да се свържете с тези кожодери?! Деброучес го дръпна за сакото и накара да седне на мястото си. — …от по-надежден източник. — завърши председателя и някак странно погледна Етан — не сърдито, но с толкова непонятна усмивка, като че ли зад нея се криеше нещо. — Съгласни ли сте с мен, господа делегати? По залата премина одобрителен ропот. — Решението е прието с болшинство. Смятам също, че ще се съгласите да не повтаряме два пъти една и съща грешка: повече никакви котки в чували. Следователно сега трябва да изберем агент по покупките. Ако обичате, доктор Деброучес. Деброучес се изправи. — Благодаря ви, господин председател. Аз обмислих този въпрос. Разбира се, за да може правилно да оцени, избере, опакова и транспортира културите, нашия агент трябва да е отлично запознат с цялата техническа страна на въпроса. Такива хора сред нас има малко и това облекчава задачата. После, това трябва да е човек с безупречна репутация — не само затова, че в ръцете му ще се окаже почти цялата валута, която Атон е събрал за тази година… — Цялата валута. — тихо го поправи председателя. — Генералния Съвет одобри това тази сутрин. Деброучес кимна. — …но и затова, че той ще трябва с чест да се противопоставя на всичките онези съблазни, — Деброучес се намръщи, — с които може да се срещне! Жените, разбира се, и това, което те правят с мъжете! Нима Роучи сам се натиска за доброволец? — зачуди се Етан. Разбира се, цялата биологическа кухня я познава като петте си пръста. Етан беше възхитен от смелостта на началника си, макар че подобен апломб граничеше със самохвалство. Може би така и трябваше да действа човек, за да се издигне? И все пак не беше за завиждане. Да не вижда синовете си цяла година; а Деброучес и душата си би продал за тях… — Също така това трябва да е човек, неангажиран със семейни връзки, понеже грижата за децата му би била непосилно бреме за партньора му. — продължаваше Деброучес. Всички брадатковци важно закимаха. — И накрая, това трябва да е човек с такава енергия и убеждения, че нито едно препятствие което би изправила на пътя му съдбата… или ъ-ъ… който и да било, не би могло да го отклони от верния път. — Ръката на Деброучес твърдо се отпусна на рамото на Етан; председателя, вече без да се прикрива, се усмихваше с цялата си уста. Думите на поздравления и съчувствия, приготвени за шефа, заседнаха на гърлото на Етан. На езика му се въртеше само една кратка фраза: „Добре, Роучи, някой ден ще ти го припомня!“ — И така, господа, аз предлагам доктор Еркхарт! — Деброучес седна и с бащинска усмивка добави, обръщайки се към Етан: — Сега вече можеш да станеш и да се изкажеш. * * * Мълчанието в автомобила, носещ ги назад към Севарин, беше дълго и тягостно. Първи, малко развълнувано, заговори Деброучес: — Можеш ли да потвърдиш, че ще се справиш с това задание? Етан не отговори веднага. — Вие всичко сте нагласили. — изръмжа най-накрая той. — Подготвили сте всичко предварително с председателя. — Какво да се прави? Наложи се. Смятах, че си твърде скромен за да предложиш услугите си. — Скромен! Друг път! Просто сте решили, че е по-лесно да ме атакувате изненадващо! — Аз съм убеден, че ти си най-подходящия кандидат. А без моята подсказка, един Бог-Отец знае кого щеше да избере комисията. Може би онзи идиот Франклин от Барки. Би ли искал бъдещето на Атон да зависи от него? — Не! — принудително се съгласи Етан и изведнъж избухна: — Да! Ще се справя! И дори и сянката му да не се мярка тук! Деброучес се усмихна. Белите му зъби проблеснаха на разсеяната светлина от пулта за управление. — И после, помисли си за соцкредитите, които ще заработиш за това! Три сина и спестявания, които при обичайния ход на нещата би натрупал едва след десет години — и всичко това само за една година. Според мен това би трябвало да те вдъхнови. Изведнъж Етан с необичайна яснота си представи своето бюро, а на него — холограма, пълна с живот и веселие. И разбира се, пони, слънце и дълги ваканции под платната… Борейки се с вятъра и вълните, както го учеше баща му… И смях, шум, бъркотия в големия дом, звънтящ от нови гласове… Но на глас само каза мрачно: — Ако успея и ако се върна. Във всеки случай соцкредитите ми и сега стигат за син и половина. Макар че, разбира се, това не значи нищо, докато не се отпуснат и не признаят семейния ми партньор. — Извинявай за откровеността, но именно такива хора като млечния ти брат принуждават държавата толкова да внимава с отпускането на дотации. — каза Деброучес. — Очарователен млад човек, но дори ти би трябвало да признаеш абсолютната му безотговорност. — Той просто е още млад. — неуверено възрази Етан. — Трябва му време, за да улегне. — Глупости! Той, ако не се лъжа, е само с три години по-малък от теб? Никога няма да улегне, докато ти виси на шията. По-добре да си беше намерил семеен партньор със сертификат, а не да чакаш, докато издадат такъв на Янос. — Хайде да оставим на спокойствие личния ми живот! — сопна се засегнатия на болното му място Етан и без да може да се удържи, добави: — Който тази командировка ще разруши окончателно! За което съм ви много благодарен! Прегърбил се на пътническото място, той се загледа през страничното стъкло. Автомобила летеше като стрела в нощта. — Можеше и да е по-зле. — каза Деброучес. — Спокойно можехме да си спомним армейската ти специалност, да оформим командировката чрез военното ведомство и да те изпратим със заплата на санитар. За щастие, ти съвсем правилно оцени ситуацията. — Не предполагах, че блъфирахте. — И не блъфирахме. — Деброучес въздъхна и добави, вече по-сериозно: — Ние не те избрахме случайно, Етан. Много ще е трудно да ти намерим заместник в Севарин… * * * Деброучес остави Етан до къщата му, обкръжена с дървета и след като му напомни, че трябва да се яви в Центъра рано сутринта, се понесе към града. Етан вяло му помаха с ръка. Четири дни… Два — за да помогне на най-старшия асистент да навлезе в новите си задължения, един — за уреждане на личните си дела (може би, за да състави завещание?) и още един — за инструктаж в Съвета на Населението в столицата. А после — заповядайте в космопорта. С какво беше заслужил този кошмар, който му се стовари на главата? Приближавайки се към вратата, той се натъкна на електромобила на Янос, зарязан небрежно между контейнерите за боклук. Колкото и да се възхищаваше Етан на това великолепно равнодушие, с което неговия брат-идеалист се отнасяше към материалните блага, той не би възразявал, ако Янос се научеше да пази вещите си, но за това можеше само да се мечтае. Янос беше син на семейния партньор на бащата на Етан. Бащите им отглеждаха синовете си заедно, заедно се занимаваха и с бизнеса си — експериментална и извънредно печеливша рибна ферма в Южната Провинция. Всички съдби в това семейство отдавна се бяха слели неразделимо в една безупречна сплав, без да се прави разлика между братя, били те родни или млечни. Етан, по-големия брат, ерудит, събирателна точка за честолюбивите бащини надежди; Стив и Станислав, появили се на бял свят с една седмица разлика, от същата култура, от която произхождаше и партньора на баща им; Янос, остроумен и жизнен, като живак; малкия Брет, роден музикант… Семейството на Етан. Беше му до болка мъчно за тях; в армията, по време на обучението си, и даже в Севарин, на своята нова длъжност, която беше твърде добра, за да се откаже от нея. Когато Янос го последва в Севарин, сменяйки с възторг фермерския живот с градския, Етан беше много доволен. Нищо, че това пречеше на първите му стъпки в новото общество. Независимо от успешната си кариера, Етан беше много срамежлив и тайно презирайки ергенските купони, се зарадва на възможността да се отърве от тях. Двамата с Янос отново се върнаха към онази сексуална близост, която напомняше и на двамата за безгрижните години на детството. И сега Етан искаше да се обгърне с този покой, за да забрави за страха, който се опита да скрие от Деброучес зад маската на иронията. В къщата беше тъмно и непривично тихо. Етан бързо обиколи стаите, надникна в гаража… Скутерътът му беше изчезнал! Машината, изработена по специална поръчка само преди две седмици, купена с първите спестявания, които дълго и старателно отделяше от заплатата си. Вътрешно той изруга, но изведнъж си спомни, че смяташе да даде на Янос да изпробва машината, когато попремине очарованието от новата придобивка. Имаха твърде малко време, за да се карат за дреболии… Етан се върна в къщата с намерението да си легне и да се наспи както трябва. Но не, имаше твърде малко време! Той провери ком-пулта. Никакви съобщения. Е, разбира се, нали Янос смяташе да се прибере преди него, това си го спомняше добре. Той опита да се свърже с ком-пулта на скутера. Нямаше отговор. Като помисли малко, Етан се усмихна, влезе в градската мрежа и набра кода. Маякът беше едно от малките удобства на този модел-лукс, а ето и самата машина, паркирана само на два километра от къщата, в Парка на Основателите. Значи, Янос се забавлява наблизо? Добре, да вървят по дяволите всички домашни навици! Днес Етан ще се присъедини към брат си, без да каже и дума за скутера и ще го срази със своето великодушие… Нощният вятър си играеше с тъмните му коси и го ободряваше с прохладата си; Етан се приближаваше на тресящият се електромобил към Парка на Основателите. Внезапен ужас прониза сърцето му — той видя жълтите мигащи лампи на аварийните коли. О не, Бог-Отец, само не това! Ако „Бърза Помощ“ се е оказала до Янос, защо трябва да мисли, че между тях непременно има някаква връзка… Така. Това не е „Бърза Помощ“, не е и градския патрул, а само два гаражни теглича. Етан малко се поотпусна. Но какво зяпа толкова очаровано тази тълпа? Той спря до група шумолящи дъбове и се вгледа в гъстата корона, накъдето бяха обърнати погледите на зяпачите и белите лъчи на прожекторите. Там, отгоре, се перчеше неговият скутер, паркиран на върха на двайсетметровия дъб. Не! Разбит във върха на този проклет дъб! Стабилизаторите са потрошени на парчета, неприбраните крила са изкривени, вратите висят над земята, откривайки зеещата вътрешност, и… Етан едва не получи удар, когато видя спасителните ремъци, отпуснати под кабината. Налетя нов порив на вятъра, клоните зловещо заскърцаха и тълпата благоразумно отстъпи назад. Етан се втурна да оглежда кабината. Нямаше дори капка кръв… — Ей, господине, по-добре се отдръпнете! — Там е моят скутер. — каза Етан. — На онова проклето дърво! Той сам не разпозна гласа си. Откъсвайки с огромни усилия очи от немислимото зрелище, той се хвърли към работника от гаража и го сграбчи за куртката. — Момчето, шофьора на скутера — къде е? — Шофьора? Ами вече няколко часа, откакто го откараха. — В Централната болница? — А, не-е. Какво да прави там? Приятеля му си е цапнал главата, затова го изпратиха набързо в къщи. А шофьора, е, той пееше с цяло гърло. В участъка е, сигурно. — Ах, копе… — Вие ли сте собственика на това транспортно средство? — приближи се към Етан мъж в униформата на градската озеленителна служба. — Да, аз съм. Доктор Етан Еркхарт. — Давате ли си сметка, — продължаваше служителя, вадейки квитанции за глоба, — че това дърво е почти двестагодишно? То е посадено от самите Основатели, историческата му ценност е огромна. А сега е разцепено на две!… — Закачих го, Фред! — донесе се глас отгоре. — Добре, слизай! — …носите отговорност за нанесените вреди… Думите на чиновника бяха заглушени от пукота на чупещите се клони, дружната въздишка на тълпата и високия усилващ се вой — антигравитационното устройство самоволно излезе от фаза. — Ах, мамка му! — раздаде се вопъл от върха на дъба. Зрителите панически се разбягаха. Скутера се сгромоляса с носа напред върху гранитната алея. Блестящо червеният корпус се покри с пукнатини. В настъпилата след грохота тишина Етан можеше да различи деликатното писукане на скъпия електронен механизъм, но и той скоро заглъхна. * * * Стъпките отекваха ясно в коридора на полицейския участък. Когато вратата се отвори, Янос трепна и се обърна. — А, Етан. — жалостно каза той. — Днес имах кошмарен ден! Ти… ти намери ли си скутера? — Намерих го. — С него всичко е наред, остави това на мен. Извиках екип от гаража. Брадатия полицейски сержант прихна, едва сдържайки смеха си: — Може би там, на дървото, ще измъти два детски велосипеда? — Скутера вече е долу. — лаконично отвърна Етан. — И глобата за дървото заплатих. — За дървото? — Да, за повредите. — А-а… — Е, какво се случи? — попита Етан. — Защо се заби в него? — Ами пак тези проклети птици… — обясни Янос. — Разбира се, птиците! Принудиха те да се снижиш рязко, така ли? Янос напрегнато се засмя. Всички севарински птици бяха потомци на мутирали кокошки, избягали още от първите заселници и впоследствие подивели. На кокошки те вече въобще не приличаха, а малкия им размер и тегло даже позволяваха да ги заподозрат като някакъв нов вид, но като летци не струваха и пет пари. В града гледаха на птиците като на нещо неизбежно зло. Крадешком поглеждайки към сержанта, Етан с облекчение отбеляза на лицето му пълна липса на загриженост за съдбата на пернатите. Да плаща глоба и за птиците, това щеше да е твърде… — Ъ-ъ… разбираш ли, — каза Янос, — ние си помислихме, защо да не ги подплашим малко? И значи долитаме, а те там — цял облак, и с крилата — пляс-пляс… А ние — право върху тях като пикиращ бомбардировач, бам! — Янос замаха с ръце, изобразявайки героична атака на звездолет. През двестагодишната си история Атон не беше воювал с никого, нито веднъж. Етан успокои дишането си и преброи до десет. Твърде малко време… — А за повдигане на бойния дух решихте първо да пийнете. Може ли да попитам, с кого? — С Ник. — Янос сви глава между раменете си, очаквайки неизбежния взрив. — Ясно… Предполагам, че той е дал идеята да воювате с птиците? Ник беше приятел на Янос и предводител на всичките им авантюри. В минути на лошо настроение Етан не веднъж се питаше дали отношенията на неразделната двойка се ограничаваха само с дружбата… Но сега не беше времето да се изяснява това. Взрив не последва и силно удивения Янос отпусна рамене. Изваждайки портфейла си, Етан вежливо се обърна към полицая: — Колко трябва да заплатя, за да ви избавя от тази заплаха за пернатите? — Е, ако искате незабавно да заплатите бъдещите разходи по ремонта на скутера… Етан отрицателно поклати глава. — На вечерното заседание на съда вече разгледаха неговия случай. — каза офицера. — Той е свободен. — Нима? — зарадва се Етан. — Без глоби? Даже за… — Не, глоби, разбира се, има. — И сержанта започна да изброява: — За шофиране в нетрезво състояние, за застрашаване на обществената безопасност, за нанасяне ущърб на градско имущество. И таксата за спасителните екипи… — Ти какво, да не си получил обезщетение за уволнение? — попита Етан, бързо пресмятайки сумата и сравнявайки я с наличността в сметката на брат си. — Е… не съвсем. — уклончиво отговори героят-въздухоплавател. — Добре, хайде да се прибираме. Главата ми се цепи. Сержантът написа квитанцията и Янос, без да гледа, надраска отдолу името си. * * * Шумът на електромобила беше добър предлог да се отърве от разговор по пътя към къщи, но на Янос все пак не му провървя, понеже Етан използва времето, за да преразгледа предишните си изчисления. — Откъде взе пари? — попита той, докато затваряше входната врата, мимоходом поглеждайки към часовника в антрето. Работния ден започваше след три часа. — Не се вълнувай. — каза Янос, сритвайки обувките си под дивана, и насочвайки се към кухнята, добави: — Този път не от твоя джоб. — Тогава от чий? Надявам се, че не си взел назаем от Ник? — не се отказваше Етан, следвайки го по петите. — Ама че го каза! Разбира се, не. Той самия е затънал до уши в дългове. — Янос извади от шкафа бутилка бира, прехапа със зъби замразителя и с наслаждение отпи. — Няма грешка за оправяне на главата! Искаш ли? — с хитра усмивчица попита той, безсрамно провокирайки Етан да му изнесе дълга лекция против алкохола. И отново не позна… — Да. — каза Етан. Янос изумено вдигна вежди и му подаде бирата. С бутилката в ръка Етан се строполи на стола. — И така, глобите, Янос. Янос с копнеж погледна към вратата, явно мечтаейки да е някъде другаде. — Отчислиха ги от соцкредитите ми, много ясно… — О, Боже! — простена Етан. — Откакто се върна от армията, пропадаш все по-надолу и все по-надолу… Другите на твоята възраст вече имат достатъчно кредити за статус на партньор, даже без допълнителни заработки. Той преодоля желанието си да хване Янос за врата и да блъсне главата му в стената само защото нежеланието да стане се оказа по-силно. — Как бих могъл да ти поверя дете, ако смяташ да продължаваш в същия дух? — Дявол да го вземе, Етан, а моли ли те някой? Нямам никакво време да се занимавам с тези фабрики за лайна. Заради тях може направо да се загробиш. Не, не и ти, разбира се. Ти си мислиш, че си готов за родител, не аз. В този Център съвсем си се побъркал. А преди беше толкова весело с теб! Осъзнавайки, че невижданото досега търпение на Етан може все пак да се взриви, Янос забърза към банята. — Репродукционните Центрове са сърцето на Атон — с горчивина отбеляза Етан. — Цялото ни бъдеще. Но ти не се вълнуваш за Атон, нали? Ти не се вълнуваш за нищо, освен за собствената си персона! — Ъ-ъ… Съдейки по мимолетната усмивка, преминала по устните на Янос, той искаше да успокои гнева на брат си с някаква игрива шегичка, но, поглеждайки към мрачното му лице, бързо премисли. Внезапно Етан разбра, че му стига толкова. Пръстите му безсилно се разтвориха, празната бутилка падна на пода и се търколи с леко подрънкване. Той тъжно се усмихна. — Можеш да вземеш скутера ми, когато замина. Янос се вцепени, побелявайки като платно. — Да си заминеш?! Етан, не исках… — А, не. Не това исках да кажа. Ти нямаш нищо общо. Просто забравих, че не успях да те предупредя — Съвета на Населението спешно ме изпраща на една секретна командировка. На Архипелага Джексън. Няма да ме има най-малко една година. — В такъв случай кой от нас не се интересува от нищо? — сърдито попита Янос. — Изчезваш за цяла година и само ми помахваш с ръка? Ами аз? Как ще живея сам, докато ти си на… — Той помълча и изведнъж извика: — Етан! Та Архипелага Джексън е планета?! Друга планета? И там има от онези… онези?… Етан кимна. — Заминавам след четири, не, след три дена с пощенския кораб. Оставям ти всичките си вещи. Кой знае какво може да се случи там с мен… От миловидното лице на Янос се изпариха и последните остатъци на пиянска безгрижност. — Ще отида да се приведа в ред. — тихо каза той. Най-накрая успокоен, Етан подремна на стола, докато Янос не излезе от банята. > ГЛАВА 3 Станция Клайн… Основана преди триста години, тя поразяваше въображението с гигантските си размери и сложността на конструкцията си. Станция Клайн заемаше област, през която минаваха шест оживени междугалактически трасета, на разумна дистанция едно от друго. Най-близката мъртва звезда нямаше планети и станция Клайн самотно се въртеше на стационарна орбита около угасналото светило. Когато Атон още се заселваше, станцията вече имаше богата история. Именно станция Клайн послужи като стартова площадка за благородния експеримент на Отците-Основатели. Лоша крепост, но отлично място за бизнес, тя преминаваше от ръка в ръка, колкото пъти на някой от съседите му дотрябваше аванпост на своите граници, без да говорим за неизчерпаемия източник на бързи пари. В момента й се удаваше да поддържа в несигурно равновесие политическата си независимост, най-вече благодарение на силно развитата система за подкуп на външните врагове, а така също на упоритостта, огромния делови опит и вътрешната сплотеност на станционерите. Сто хиляди човека живееха из обърканите й разклонения, а в пиковите периоди това число се увеличаваше около шест пъти заради транзитните пътници. Всичко това Етан разбра от разговорите с екипажа на пощенския кораб. Екипажа се състоеше от осем души, само мъже, което, както се изясни, беше продиктувано не от уважение към правилата и законите на Атон, а само защото женския персонал на Бюрото отказвал да замине на четиримесечен рейс без право да слиза на планетата. Независимо от причините, Етан получи отсрочка преди да се потопи с главата напред в галактическата култура. Екипажа се отнасяше вежливо към него, но нищо повече. Никой не се опита да му помогне да се отпусне, така че двата месеца път той прекара основно в каютата си, четейки и отдавайки се на тревожни мисли. За тренировка той реши да прочете всички статии от „Бетанско списание за репродуктивна медицина“, написани от жени. На кораба, разбира се, имаше библиотека, но сигурно цялото й съдържание беше забранено от Цензорния Съвет на Атон, а Етан не знаеше какво точно е нивото на допуска му по време на командировката. По-добре да не се поддава, издръжливостта ще му потрябва по-късно. Жени… В края на краищата това не бяха нищо повече от ходещи маточни репликатори. Той нямаше точна представа дали жените са подстрекатели към грях, или грехът ги изпълва както сока — портокала. Впрочем, има още един вариант — грехът да се прихване от тях като вирус. Изглежда, в училище е трябвало да обръща по-голямо внимание на уроците по катехизис, а не да слуша какво се шушука за това по ъглите. Макар че, след като най-внимателно прочете един от броевете без да поглежда в съдържанието, Етан така и не успя да разбере кои са „женските“ статии и кои са „мъжките“… Тук нещо не пасваше. Може би работата е там, че душата им е друга, а с разумът им всичко е наред? Една от статиите, която Етан без колебание приписа на мъж, всъщност, както се оказа, беше написана от бетански хермафродит — човек с такъв пол, какъвто просто не е съществувал когато Отците-Основатели са се спасявали с бягство на Атон. Етан се отплесна за минута, представяйки си каква бъркотия ще настъпи на атонската митница, ако подобно същество се появи и пожелае да живее на планетата. Чиновниците щяха да се побъркат, чудейки се: да го пуснат, отчитайки мъжките признаци, или да го изгонят, откривайки женските? Решението щеше да се проточи стотина години, а през това време хермафродита за радост на всички сам ще разреши този проблем, умирайки от старост… Почти с такъв бюрократизъм го посрещна и митницата на станция Клайн. На по-щателни контролни процедури и микробиологична проверка Етан не се беше подлагал никога досега. На митничарите, както се разбра, беше безразлично дали носиш контрабандно оръжие, наркотици или политически бежанци, само на подметките ти да няма някоя зловредна гъба-мутант. Когато Етан най-сетне получи разрешение да напусне кораба и да се отправи през гъвкавия тунел към изследване на непознатата вселена, го тресеше от страх и любопитство. Непознатата вселена го разочарова. Мръсен, унил товарен док. Етан се спря, опитвайки се да определи кой от многочислените изходи води към обитавани от човека места. Екипажа на кораба беше твърде зает; микробната инспекция, след като приключиха работата си, изчезнаха — вероятно бързаха към друг кораб… До един от изходите стоеше човек, облегнат на стената; неговата небрежна поза говореше за това, че всъщност е много приятно да не правиш нищо, когато другите работят. Етан се отправи към него, за да разпита за пътя. Сиво-бялата униформа беше непозната на Етан, но безусловно принадлежеше на военен, за което говореше и оръжието на бедрото му. Това беше всичко на всичко парализатор, разрешен за носене в станцията, но въпреки това изглеждаше доста заплашително. Стройният млад войник хвърли на Етан оценяващ поглед и вежливо се усмихна. — Извинете, сър, — започна Етан, но нерешително се сепна. Бедрата бяха твърде широки за такава слаба фигура, очите — твърде големи, брадичката — твърде малка и крехка, а кожата — гладка като на новородено — това можеше да е изключително изящен юноша, ако не… Чувайки мелодичния й смях, Етан се смути окончателно. — Вие, без съмнение, сте от Атон. — каза тя. Етан се приготви за отстъпление. Не, тази особа по нищо не приличаше на онези възрастни жени-учени, чийто лица беше видял в бетанското списание. Нищо чудно, че се беше объркал. Беше твърдо решил да избягва всякакво общуване с жени, доколкото е възможно — и веднага да направи такъв пропуск… — Как да се измъкна оттук? — промърмори той, трескаво оглеждайки се настрани. — А нима не ви дадоха карта? — вдигна удивено вежди тя. Етан нервно замаха с глава. — Нима? Та това е направо престъпление — да захвърлиш новак на станция Клайн без карта! Тук може да тръгнеш да търсиш тоалетна, а после да се заблудиш и да умреш от глад. Аха, ето човека, който търся. Ей! Дом! — тя помаха с ръка на пилота на пощенския кораб, който тъкмо минаваше през дока с преметнат през рамо спортен сак. — Не ме отминавай! Мъжът промени курса си; недоволството на лицето му плавно се смени с изражение на човек, желаещ да се хареса, макар и малко озадачен. Той се поизпъчи и прибра корема си — Етан не го беше виждал такъв на кораба. — Срещали ли сме се някъде, мадам?… Надявам се… — Е, ти би трябвало да помниш — нали седеше до мен на лекциите по катастрофи цели две години. Наистина, оттогава мина много време. — Тя прекара ръка през тъмните си, късо подстригани къдрици. — Представи си дълги коси… Хайде де, регенерацията не би могла да ме промени толкова. Аз съм Ели. Той се втренчи в нея, отваряйки уста. — О, богове, нима това е Ели Куин? Какво си направила със себе си? — Пълна регенерация на лицето. — съобщи тя, докосвайки бузата си. — Харесва ли ти? — Фантастично! — Бетанската изработка, както знаеш, е най-добрата. — Да, но… — Дом смръщи чело. — Защо? Ти и така беше доста поносима за гледане преди да избягаш при наемниците. — Той се ухили така, като че ли тайно я е смушкал в ребрата, макар и ръцете му да бяха сключени зад гърба, като на момче пред витрината на сладкарница. — Или внезапно си забогатяла? Тя отново докосна лицето си, но вече не така радостно. — Не. Не съм станала пират. Просто се наложи да го направя. Преди няколко години ме улучи плазмен лъч в едно сражение, близо до Тау Верде. Някак смешно беше да ходя насам-натам без лице, затова адмирал Нейсмит, който не обича половинчатите решения, ми купи ново. — А… — разбиращо каза Дом. Етан не се вълнуваше много от загадъчните тънкости на женската красота, но съчувстваше напълно искрено на непознатата: всяко плазмено изгаряне е ужасно, а тогава тя навярно е била на косъм от смъртта. Той отново започна да разглежда лицето й, но вече с професионален интерес. — А нима не беше с момчетата на адмирал Озер? — попита Дом. — Това е неговата униформа, нали? — А… Разрешете да се представя. Командир Ели Куин, от флота на „Наемниците на Дендарии“, на вашите услуги! — Тя кимна по военному, леко изчервявайки се. — Дендарийците присъединиха флота на Озер към своя, заедно с всичките хора, запазвайки униформата. Честно казано, едва оттогава светът започна да се открива пред мен. Но аз за пръв път от десет години се връщам в къщи да си почина и смятам да извлека от това максимум удоволствие. Да се въртя около старите си училищни приятели и да им разбивам сърцата — само за да потвърдя предсказанията на онези, които казваха, че ще свърша лошо. Като говорим за лошите завършеци — струва ми се, че си оставил пътника си без карта. Дом подозрително се вгледа в наемническия командир. — Ти какво, искаш да ме бъзикаш ли? Летя на Атон вече четири години и ми писна всеки път да слушам вкъщи всички тези глупашки шеги! Отмятайки глава, жената се разсмя. Смехът й летеше нагоре, разбивайки се в горните панели на дока. — Тайната на вашата изостаналост е разкрита, атонецо. — каза тя на Етан и отново се обърна към приятеля си. — Може ли аз да го поема? Като се има предвид пола ми, няма опасност да ме заподозрат в ъ-ъ… противоестествени наклонности. — А мен какво ме засяга? — сви рамене Дом. — Моля. А мен жена ми ме чака вкъщи. — Нарочно отстъпвайки, той заобиколи Етан отдалеч. — Всичко хубаво! Ако нямаш нищо против, някой ден ще намина на гости, става ли? — каза жената. Дом й кимна, малко разочаровано, и закрачи по тунела. Етан, оставен насаме с жената, едва се удържа да не се хвърли след капитана, молейки за защита. Той смътно си спомняше, че желанието за примамване винаги се е считала за една от неотменните черти на тази проклета порода. Ами ако тази харпия се е прицелила в портфейла му — цялата годишна валута на Атон? Етан с ужас се вгледа в парализатора й. В странните очи на жената отново затанцуваха весели искри. — Струва ми се, че сте притеснен от нещо? Не се бойте, няма да ви изям. — тя неочаквано изхъмка. — Конверсивната терапия не е по специалността ми. В гърлото на Етан нещо избълбука. Той се прокашля и заекна с треперещ глас: — Аз съм верен… на моя… моя Янос. Искате ли да ви покажа негова снимка? — Достатъчна ми е и думата ви. — отговори тя. Игривото изражение на лицето й се смени с нещо, приличащо на съчувствие. — Аз наистина ви изплаших, нали? Предполагам, че досега не сте виждали жена? Етан подтиснато кимна. Дванайсет тунела, а той трябваше да се натресе точно на този… Ели въздъхна. — Вярвам ви. — повтори тя и замълча замислено. — Смятам, че трябва да наемете добър гид от местните. Станция Клайн се ползва с добра репутация сред пътешествениците — ние тук винаги сме готови да помогнем. Без дружелюбие няма бизнес. А аз съм много дружелюбен туземец. Етан поклати глава с измъчена усмивка. Тя сви рамене. — Добре, когато се съвземете след „културния“ шок, сама ще ви намеря. За дълго ли сте тук? — тя извади от джоба си някакъв малък предмет. — Ето. Това е холокристал. Дават такъв на всички пътници, които слизат от обикновените кораби. Вземете го, на мен не ми трябва. Във въздуха се появи разноцветна схема. — Ние се намираме тук. А вие трябва да стигнете тук — в Транзитната Зона. Там има автостоянки, ще имате и прекрасната възможност да наемете стая или разкошен апартамент, макар че едва ли смятате да харчите много… Значи, ще идете до тази секция, после по тунела и така до второто отклонение. Знаете ли как да ползвате това нещо? Е, желая ви късмет! — Тя пусна кристала в ръката на Етан и усмихвайки се за последно, се скри в друг тунел. Етан взе оскъдния си багаж и след като се полута малко, сравнително бързо стигна до посоченото място. По пътя си той срещна много жени. От тях гъмжеше по коридорите, стоянките, тротоарите, асансьорните шахти и магазините. В ръцете на една Етан забеляза безпомощно бебе и с труд подтисна героичния си порив да грабне бебето и го отнесе със себе си. Едва ли ще успее да изпълни заданието си с бебе в ръце, а и освен това, всичките не можеш да спасиш… По-късно, докато се промъкваше между смеещите се деца, които изскочиха на пътя му и като стадо врабци изпърхаха към асансьорната шахта, му дойде на ум, че това бебе би могло да е от женски пол. Това малко успокои съвестта му. * * * Етан си избра стая, съобразявайки се с цената, след кратко телесъвещание с управителя на хотела, обществената компютърна система на станция Клайн и управителя на транзитния отдел. А за да определи обменния курс на атонските фунтове, му се наложи да се запознае с пет чиновника с нарастващи рангове. Впрочем, те се отнесоха с него напълно милостиво, намирайки печеливш способ за прехвърлянето на фунтовете му през две валути, за които той никога не беше чувал, в максимално количество бетански долари — една от най-твърдите валути, охотно приемана навсякъде. Но в крайна сметка доларите все пак се оказаха много по-малко, отколкото бяха фунтовете и се наложи да се откаже от предложения суперлукс в полза на икономична класа. Малката стаичка приличаше по-скоро на килер. Но и тук можеше да се наспи — в края на краищата, каква е разликата… Само че сега не му се спеше. Натискайки бутона, той напълни матрака с въздух, излегна се и започна да прехвърля наум получените инструкции… На заключителното заседание на Съвета беше решено да не изпращат Етан да връща пратката на Архипелага Джексън: щеше да струва много пари, а вероятността за възмездяване на загубите им изглеждаше доста съмнителна. Затова, след дълги дебати, Етан беше упълномощен с правото на самостоятелен избор на друг изпълнител, като изхожда от последните данни, които ще получи на станция Клайн. После — цял куп попътни наставления. Постарай се да бъдеш икономичен. Да купиш само първокласна стока. Можеш да отпътуваш толкова надалеч, колкото се наложи. Не харчи пари за неоправдани пътувания. Да избягваш ненужни контакти с галактическите жители, да не им разказваш нищо излишно за Атон. Да просвещаваш галактическите жители, да вербуваш емигранти, да им разкажеш всичко за чудесния живот на Атон. Да не предизвикваш критични ситуации. Да не им позволяваш да издевателстват над теб. Да се оглеждаш за допълнителни възможности за бизнес. Помни: използването на държавните фондове за лични цели се счита за кражба, и като такова се наказва от закона… За щастие, след заседанието председателя поговори с Етан насаме. — Това ли е всичко, което ти наприказваха? — кимна той към листчетата със записки, които Етан разсеяно прехвърляше. — Я ги дай тук. Главната ти задача е да закупиш културите и да се върнеш вкъщи. — добави той, хвърляйки хартийките в сейфа. — Всичко останало са пълни глупости! Припомняйки си този епизод, Етан се ободри. Усмихвайки се, той се надигна, подхвърли кристала във въздуха, хвана го, пъхна го в джоба си и излезе да се поразходи. * * * Зоната на транзитните хотели най-накрая разкри пред Етан станцията в пълния й блясък. За това трябваше само да се повозиш на автомобил до най-разкошния пътнически док, да се върнеш назад, а после още веднъж да минеш по този маршрут пеша. От двете страни, през огромни илюминатори, на фона на бездънната дълбина на космоса, се виждаха многочислените разклонения на станцията, облени от весела светлина; проблясваха, въртейки се бавно, дисковете на най-старите секции — гравитацията в тях се създаваше по примитивен начин, за сметка на центробежния ефект. Те не бяха изоставени — тук никъде не оставяха нещо да запустее. От време на време някои се използваха, а други бяха частично демонтирани, използвайки ги като материал за нови конструкции. Под прозрачните стени на Транзитната Зона буйстваше зелено великолепие от лиани, дървета и папрати. Цъфтяха орхидеи, тихо звънтяха камбанки, удивителните фонтани бяха обърнати наопаки, отгоре надолу, обвивайки със спирали висящи мостчета — всички тези чудеса бяха извършвани от изкуствената гравитация. Етан захласнато постоя четвърт час при един от фонтаните, чиято струя, стоейки във въздуха, течеше непрекъснато, образувайки лента на Мьобиус*. А зад тънката прозрачна преграда, на разстояние една протегната ръка, в мъртва тишина се спотаяваше хлад, който само за миг можеше да превърне всичко живо в камък… Контрастът зашеметяваше, и Етан не беше първия планетник, изумено взиращ се в чудесата на станцията. [* Лента на Мьобиус — пространствена фигура с форма на лента, имаща само една повърхност. ] По-нататък, след парка, се намираха кафетата и ресторантите, където, както пресметна Етан, би могъл да вечеря, ако ядеше само веднъж седмично. И още — театри, кабини за реални сънища, и секция, която според картата предлагаше на пътешествениците утешение чрез която и да е от осемдесет и шестте официално признати религии. Религията на Атон, разбира се, не влизаше в тази бройка… Някаква процесия — съдейки по всичко, погребална — премина покрай Етан. Някой философски настроен субект се бе отказал от процедурата по замразяването, предпочитайки микровълновата кремация. Етан, в чийто очи още стоеше бездънния мрак на космоса, беше готов да разбере това решение: по-добре огън, отколкото вечен студ. След това той наблюдава много загадъчна церемония: смеещи се хора посипваха с ориз двете главни действащи лица — жена в алена коприна и мъж в искрящо синьо, след което ги вързаха за китките с дузина разноцветни лентички. Достигайки центъра на Транзитната Зона, Етан реши, че е време да се заеме с работа… Тук се намираха посолствата, консулствата и търговските представителства на планетите, търгуващи с космическите съседи на станция Клайн. Той ще открие износител на биопродукция, отговарящ на нуждите на Атон, след това ще купи билет за тази планета, и… Впрочем, от този един ден на станцията вече му се въртеше главата. За успокоение на съвестта Етан все пак надзърна в посолството на Колония Бета. За нещастие, зад компютъра с търговска информация стоеше същество, в което безпогрешно се разпознаваше жена. Етан побърза да се скрие, докато не го е забелязала. По-добре да се върне по-късно — може би ще застъпи друга смяна. Той игнорира цялата редица консулства, представляващи най-големите синдикати на Архипелага Джексън, а на фирмата Бхарапутра реши да изпрати строга рекламация, но също друг път. Минавайки през различни нива, Етан успя да се отдалечи от разкошния док на повече от два километра, но страстта му към откритията и все още неудовлетвореното му любопитство го подтикнаха да напусне Транзитната Зона и да се потопи в район, заселен с местни жители. Тук имаше по-малко лукс, но повече уют. Ароматите, носещи се от малката кафетерия до работилницата за ремонт на скафандри, напомни на Етан че не беше ял нищо от момента, в който напусна кораба. Но вътре имаше цяла тълпа жени. Той преглътна слюнката си и продължи нататък. Маршрутът му, избран напосоки, го отведе след две спускания до тесен и доста неприятен на вид търговски пасаж. Сега той се намираше много близо до дока, през който пристигна на Клайн. Странстванията му неочаквано бяха прекъснати от миризмата на прегоряла мазнина, долитаща от полуотворена врата. Етан надникна вътре… В помещението цареше полумрак. На столовете стояха мъже в разноцветни, в зависимост от работата си, работни комбинезони на станцията. Ленивите им пози свидетелстваха за това, че атмосферата тук е приятелска и дружеска. Жени не се забелязваха, и Етан, вече загубил надежда, отново се оживи. Може би ще успее да си почине малко тук, и даже да се подкрепи с нещо, а току-виж и разговор се завързал. Всъщност, ако вземе