Лоис Макмастър Бюджолд
Игрите на Вор — Моята библиотека

ПЪРВА ГЛАВА

— Корабна служба! — извика ликуващо младши лейтенантът, който беше четирима души преди Майлс. Щом зърна заповедта, лицето му се озари от радост. Пластмасовата бланка на телеграмата потрепваше в ръцете му.

— Ще бъда младши оръжеен офицер на имперския кръстосвач „Комодор Ворхалас“. Трябва да докладвам веднага в космодрума на космическата база „Танъри“ за орбитално прекачване.

След остро смушкване отзад той подскочи, съвсем не по устав, и освободи пътя на следващия в строя. Въздухът между устните му свистеше от възторг.

— Младши лейтенант Плоус — застаряващият сержант зад бюрото държеше следващия плик между палеца и показалеца си. Във високомерния му глас се долавяше досада. Колко ли дълго е заемал този пост в Имперската военна академия — зачуди се Майлс. Колко ли стотици, хиляди млади офицери са минали пред ироничния му поглед в този изключителен момент от своята кариера. Дали всички започват да си приличат след няколко години — същите светлозелени униформи, същите правоъгълни петлици от лъскава пластмаса за новоспечелените лъскави чинове, които красяха високите яки, същите гладни очи — страховитите випускници на най-елитното училище в Империята — Академията на имперските служби. Всичките с видения за славна военна съдба. „Ние не просто маршируваме към бъдещето, ние го щурмуваме.“ Плоус направи крачка встрани, докосна с палец ключалката на плика и го отвори.

— Е? — попита Иван Ворпатрил, който стоеше точно пред Майлс в строя. — Не ни дръж в напрежение.

— Езикова школа — отговори Плоус, без да вдига поглед от плика.

Плоус вече говореше и четирите местни езика на Бариар.

— Като курсант или инструктор? — поинтересува се Майлс.

— Курсант.

— Аха, галактически езици значи. В разузнаването ще те очакват с нетърпение след завършването. Със сигурност няма да си на планетата.

— Не е задължително — отвърна Плоус. — Може просто да ме затворят някъде, в някоя бетонна кутия, да програмирам компютри за превод, докато ми изтекат очите.

Но в погледа му проблесна надежда.

— Младши лейтенант Лобачик.

През живота си Майлс беше срещал толкова болезнена добросъвестност само в още един човек, така че не се изненада, когато Лобачик едва не се задави, като отвори плика си.

— ИмпСи. Курсът на сигурността за повишаване на квалификацията. Охрана и антитероризъм.

— А, школата за дворцова стража. — Иван надничаше любопитно над рамото на Лобачик.

— Това е голяма чест — отбеляза Майлс, — обикновено Илиян подбира курсанти с двайсетгодишен стаж и окичени с медали.

— Може пък император Грегор да е помолил Илиян за някой на възраст по-близка до своята — предположи Иван. — за разведряване на обстановката. Онези изкопаеми със съсухрените лица, с които Илиян обикновено го обгражда, щяха да ме докарат до депресивна истерия. Не се издавай, че имаш чувство за хумор, Лобачик. Мисля, че това автоматически води до дисквалификация.

„Ако е така, няма опасност Лобачик да загуби мястото“ — помисли си Майлс.

Лобачик погледна нервно Майлс и Иван.

— Наистина ли ще видя императора?

— Вероятно отсега ще го гледаш да закусва всеки божи ден — отговори му Иван. — Горкият глупак!

Лобачик ли имаше предвид или Грегор? Без съмнение Грегор.

— Вие от рода Вор го познавате. Какво представлява?

Майлс се намеси, преди пламъчетата в очите на Иван да се материализират в някаква груба шега:

— Много е прям. Ще се разбирате чудесно.

Лобачик се отдалечи поуспокоен, препрочитайки заповедта.

— Младши лейтенант Ворпатрил — чу се напевният глас на сержанта. — Младши лейтенант Воркосиган.

Високият Иван взе пакета си, Майлс също прибра своя и се отместиха заедно с двамата си приятели. Иван отвори своя плик.

— О, Имперския щаб във Ворбар Султана. Искам да знаеш, че ще бъда адютант на комодор Джолиф — „Операции“. — Той се поклони и върна заповедта. — Всъщност започвам от утре.

— О-хо — младши лейтенантът, който беше получил назначение на космически кораб, все още леко подскачаше от възторг, — внимавай само генерал Ламитц да не те помоли да седнеш в скута му. Чувам че…

Иван направи неприличен жест и леко го перна.

— Завист, чиста завист. Излизам в цивилизацията и заживявам като цивилен — работа от седем до пет, самостоятелен апартамент в града… А, трябва да отбележа — едва ли ще видиш някакви момичета на тая твоя служба. — гласът на Иван беше спокоен и жизнерадостен. Само очите му не успяваха да скрият разочарованието му. Иван също искаше корабна служба. Те всички искаха.

Майлс също искаше корабна служба. Евентуално — командване. „Като баща ми, неговия баща, и неговия… Желание, молитва, мечта…“ Той се поколеба, преди да отвори плика. Искаше да се овладее, да потисне страха и удължи последните мигове на голямата надежда. Той натисна предпазливо ключалката и акуратно отвори плика. Само една заповед и шепа пътни пропуски. Предпазливостта му трая само миг. Толкова му трябваше, за да възприеме краткия параграф пред очите си. Замръзна на място и започна да чете заповедта отначало. Не можеше да повярва.

— Е, братовчед, какво пише? — Иван надзърна над рамото му.

— Иван — попита Майлс сподавено, — аз ли имам пристъп на амнезия, или наистина никога не сме имали курс по метеорология в учебния план?

— Петизмерна математика — да. Ксеноботаника — да. — Иван разсеяно се почесваше. — Геология и оценка на терени — спомням си. Ами… в първи курс имахме авиационна метеорология.

— Да, но…

— Е, какво? — попита Плоус. Беше готов да изкаже своите поздрави или съчувствие, според случая.

— Назначен съм за главен МТО-офицер в база „Лазковски“. Къде по дяволите е база „Лазковски“? Никога не съм чувал за нея!

Внезапно сержантът зад бюрото вдигна очи и се усмихна злобно.

— Аз съм чувал, сър — предложи услугите си той, — намира се нагоре, близо до арктическия кръг, на едно място, наречено остров Кирил. Зимна тренировъчна база на пехотата. Мърлявите кашици й викат „Лагера на вечния скреж“.

— Пехота! — каза Майлс.

Иван повдигна вежди и смръщен сведе глава към Майлс.

— Пехота? Ти? Това не ми изглежда справедливо.

— Не. Не е — едва продума Майлс. Заля го студена вълна при мисълта за физическите му недъзи. Годините на мистериозни медицински мъчения почти бяха успели да поправят жестоките деформации, от които Майлс едва не умря при раждането си. Изгърбен като жаба през ранното си детство, сега той стоеше почти прав. Ронливите, сякаш тебеширени кости, сега бяха почти здрави. Съсухрен, като дете на джудже, сега се изправяше почти на четири фута и девет инча. Лекарят му все още твърдеше, че последните шест инча височина са били грешка. След това Майлс чупи краката си достатъчно пъти, за да се съгласи с него, но вече беше твърде късно. Но не бе уродлив. Не… вече едва ли имаше някакво значение. Ако само му разрешаха да използва своите умения в служба на императора, той щеше да ги накара да забравят неговата слабост.

В службите имаше сигурно хиляди места, на които странната външност и деликатната му структура нямаше да имат ни най-малко значение. Като адютант или преводач в разузнаването. Или дори оръжеен офицер на кораб — да наглежда компютрите си. Но в пехотата? Някой не играеше по правилата. Или е била допусната грешка. Нямаше да е първата. Той се поколеба. Юмрукът му се свиваше около заповедта и я мачкаше. Отправи се към вратата.

— Къде отиваш? — попита Иван.

— Да видя майор Сесил.

Иван издиша през свитите си устни.

— О! Късмет.

Сержантът не скри ли една малка усмивчица, навеждайки глава, за да разлисти следващия куп пакети?

— Младши лейтенант Дрот — извика той. Редицата се придвижи с един човек напред.

 

* * *

 

Когато Майлс влезе в кабинета на майор Сесил и поздрави, майорът се консултираше с видеомонитора си, приседнал на бюрото на писаря.

Майор Сесил вдигна очи към Майлс, след което погледна часовника си.

— А, по-малко от десет минути. Печеля баса. — Майорът отвърна на поздрава на Майлс. Писарят извади с мрачна усмивка снопче банкноти от джоба си, отдели банкнота от една марка и мълчаливо я подаде на своя началник. Съдейки по лицето му, майорът беше развеселен. Той кимна към вратата. Писарят откъсна бланката от пластмаса, която току-що беше изскочила от машината му, и напусна стаята.

Майор Сесил беше на около петдесет, слаб, уравновесен и наблюдателен. Много наблюдателен. Въпреки че не беше титуляр на отдел „Кадри“ — административен пост, който принадлежеше на офицер от по-висок ранг, Майлс отдавна беше забелязал, че Сесил е прикрепен към него. Всяко назначение за всеки випусник на академията най-накрая минаваше през ръцете на Сесил. Майлс винаги го беше смятал за човек, в когото ученият и учителят вземаха връх над офицера. Притежаваше аналитичен ум и беше ревностно предан на службата. Майлс винаги му беше вярвал. Досега.

— Сър — той протегна разочаровано заповедта си, — какво е това?

Очите на майора все още блестяха весело. Той прибра банкнотата в джоба си.

— Искате да ви я прочета ли, Воркосиган?

— Сър, аз… — Майлс спря, но езикът му продължи сам. — Имам няколко въпроса относно моето назначение.

— МТО-офицер, база „Лазковски“ — издекламира майор Сесил.

— Значи… Значи не е грешка? Получил съм точния плик?

— Ако на заповедта в него е написано това, което ви казах, да.

— Вие… давате ли си сметка, че единственият курс но метеорология, който съм имал, е авиационният? В първи курс.

— Да. — Лицето на майора беше безизразно. Майлс спря. Това, че Сесил изпрати писаря навън, беше явен сигнал, че разговорът ще е откровен.

— Това някакво наказание ли е? — „Какво съм ти направил?“

— Защо, младши лейтенант — гласът на Сесил беше равен, — това е напълно нормално назначение. Вие нещо необикновено ли очаквахте? Работата ми е да попълвам молбите за кадри с подходящи кандидатури. Всяка молба трябва да бъде попълнена от някого.

— Тази би могла да бъде попълнена и от випусник на кой да е техникум. — Майлс направи усилие да не заръмжи и отпусна свитите си пръсти. — И то по-добре. Мястото не изисква кадет от академията.

— Това е вярно — съгласи се майорът.

— Тогава защо? — избухна Майлс. Гласът му се извиси по-високо, отколкото беше искал. Сесил въздъхна и се изправи.

— Защото забелязах, Воркосиган, докато те наблюдавах, а ти знаеш много добре, че беше най-внимателно наблюдаваният кадет, който някога е минавал през тези зали, с изключение на самия император Грегор — Майлс кимна леко, — че освен блясъка, който ти демонстрира в някои области, се проявиха и някои хронични слабости. Няма да говоря за твоите физически проблеми, за които всички освен мен смятаха, че ще са причина да напуснеш академията, преди да изтече първата ти година тук.

Майлс повдигна рамене.

— От болката боли, сър. Не я търся.

— Много добре. Но твоят най-коварен, хроничен проблем е в областта на… как да кажа… подчинението. Прекалено много спориш.

— Не, не споря — възмутено започна Майлс, след това затвори устата си. Сесил се усмихна за миг.

— Спориш, и то доста. Плюс дразнещия ти навик да третираш старшите си офицери като твои, а… — Сесил спря, отново търсейки най-подходящата дума.

— Равни? — попита Майлс.

— Говеда — поправи го Сесил, — които да вървят по твоята свирка. Ти си par excelence манипулатор, Воркосиган. Изучавам те от три години. Енергията ти в група е забележителна. Дали ти беше отговорен за това или не, но някак си все твоите идеи се реализираха.

— Толкова ли съм бил непочтителен, сър? — Майлс усети стомаха си да изстива.

— Напротив, като се има предвид произхода и средата ти, истинско чудо е, че успяваш да скриеш тази, ъ… малка, арогантна жилка толкова добре. Но, Воркосиган — накрая Сесил отново стана напълно сериозен, — Имперската академия не е цялата Имперска служба. Тук другарите ти те ценят високо, защото при нас на пиедестал е умът. Беше избиран пръв в стратегическите екипи поради същата причина, поради която беше избиран последен във физическите състезания. Тези млади жребци искаха да печелят. През цялото време. Каквото и да им струваше.

— Не мога да бъда обикновен и да оцелея, сър!

Сесил наведе глава.

— Съгласен съм. И все пак някога трябва да се научиш да командваш и обикновени хора. И да бъдеш командван от тях! Това не е наказание, Воркосиган, и не е моята представа за шега. От моя избор може да зависи не само живота на нашите новоизлюпени офицерчета, но и живота на невинните хора, на които ги натрапвам. Ако допусна сериозна грешка в преценката си за някого, аз рискувам не само него, но и хората около него. Така. След около шест месеца Имперската орбитална корабостроителница ще завърши „Принц Серж“. Също и попълването на екипажа.

Дъхът на Майлс спря.

— Разбра ме — кимна Сесил. — Най-новото, най-бързото, най-смъртоносното нещо, което Негово Величество Императора някога е извеждал в космоса. И с най-дълъг обсег. Ще остава в открития космос за по-дълги периоди от всичко, което сме имали досега. Следователно непрекъснатите периоди, по време на които членовете на екипажа неизменно ще си лазят по нервите, ще са по-дълги откогато и да било преди. Впрочем, при попълването на екипажа на този кораб висшето командване обръща определено внимание на психопрофилите. Изглежда са решили, че е време да се разнообразят. Сега слушай — Сесил се наведе напред. Неволно, Майлс също се наведе. — Ако можеш да си опазиш носа чист само за шест месеца на изолирана глуха служба, или казано направо, ако докажеш, че можеш да се справиш с Лагера на вечния скреж, ще приема, че можеш да се справиш с всичко, с което може да те сблъска службата. И ще подкрепя молбата ти за прехвърляне на „Принца“. Но ако се оплескаш, нищо няма да може да се направи за теб. Потъвай или плувай, младши лейтенант.

„Лети“, помисли си Майлс. „Искам да летя.“

— Сър… кой точно кръг на ада е това място?

— Не искам да ви насаждам предубеждения, младши лейтенант Воркосиган — отговори Сесил загрижено.

„И аз ви обичам, сър.“

— Но пехота… Физическите ми ограничения… няма да ми попречат да си нося службата, ако се имат предвид, но не мога да се преструвам, че тях ги няма. — „Бих могъл и да скоча от някоя стена, веднага да се пребия и да спестя времето на всички.“

„По дяволите, защо ме оставиха три години да заемам от пространството на най-скъпата класна стая на Бариар, ако са смятали направо да ме убият.“

— МТО-офицер е техническа специалност, младши лейтенант — успокои го майорът, — никой не ще се опитва да те размаже под тежестта на пълно бойно снаряжение. Съмнявам се, че в службите има офицер, който би се наел да обясни смъртта ти на адмирала. — Гласът му леко охладня: — Постът на баща ти е твоето единствено достойнство, мутант!

Сесил нямаше предубеждения. Просто проверяваше. Винаги проверяваше. Майлс сви глава между раменете си.

— Може и да съм. За мутантите, които идват след мен.

— Това ти си го измисли, нали?

— Преди години, сър.

— Хм. — Сесил се изправи зад бюрото, приближи се и протегна ръка. — В такъв случай на добър час и късмет, лорд Воркосиган.

— Благодаря ви, сър! — Майлс пое ръката му.

После размеси снопчето пътни пропуски, опитвайки се да ги подреди.

— Коя е първата ти спирка? — попита Сееил.

Пак проверка. Трябва да е някакъв проклет рефлекс.

— Архива на академията — неочаквано и за себе си отвърна Майлс.

— О!

— За копие от метеорологическия справочник на Службата. И допълнителни материали.

— Много добре. Между другото, вашият предшественик на поста ще остане няколко седмици, докато се ориентирате.

— Изключително радостен съм да го чуя, сър — искрено каза Майлс.

— Не се опитваме да го направим невъзможно, младши лейтенант.

„Само много трудно.“

— Радостен съм да чуя и това, сър — на излизане Майлс се опита да вложи в поздрава си повече подчинение. И почти успя.

 

* * *

 

Последния етап от пътя до остров Кирил Майлс пропътува едва-едва на товарна совалка, придружен от отегчен дублиращ пилот и осемдесет тона провизии. По-голямата част от самотното си пътешествие той прекара в неистово зубрене на метеорология. Накрая, когато совалката спря на база „Лазковски“, той се оказа доста по-напред в материала, отколкото беше очаквал, защото в резултат на големите закъснения разписанието на полета се беше объркало.

Вратите на товарния док се отвориха и пропуснаха слабата светлина на слънцето, което сякаш се криеше зад чертата на хоризонта. Летният бриз, който подухваше, беше около пет градуса над нулата.

Първите войници, които Майлс видя, бяха облечени в черни гащеризони мъже под ръководството на изглеждащия смъртно уморен ефрейтор, който посрещна совалката. С тях имаше и товарачни машини. Като че ли на никой от тях не беше специално възложено да посрещне новия МТО офицер. Майлс наметна шубата си и се приближи към тях.

Двама от облечените в черно, които го бяха наблюдавали, когато той скочи от рампата, си размениха забележки на бариарски гръцки — малцинствен диалект, произхождащ от Земята, напълно изроден през вековете на Ерата на изолация.

Майлс беше твърде уморен от пътя, а и израженията на лицата им му бяха до болка познати, затова взе най-лесното решение — да не им обръща внимание, като се преструва, че не разбира езика. И без това Плоус му беше натяквал достатъчно често, че неговият гръцки е отвратителен.

— Я, моля ти се! Виж това. Дете ли е?

— Знаех, че ни изпращат разни дечковци, но това е нещо ново.

— Ей, ама това не е дете. Това е някакво шибано джудже. Със тоя акушерката сто на сто си е изтървала хонорара. Гледай го, бе! Тоя е мутант.

Майлс направи усилие да не погледне към коментиращите. Все по-уверени в своята анонимност, те престанаха да шептят и заговориха на висок глас:

— И какво прави в униформа, а?

— Може да е новият ни талисман.

Старите генетични страхове, втълпявани неуловимо през годините, бяха заседнали дълбоко в него. Дори и сега те бяха толкова силни — възможността да бъдеш пребит до смърт от хора, които дори не са съвсем сигурни защо толкова те мразят, а просто са се увлекли от възбудата на тълпата… Майлс много добре знаеше, че рангът на баща му винаги го е предпазвал, но такива грозни неща можеха да се случат на по-особените, които имаха по-малко късмет в социалното си положение. Само преди две години в секцията на стария град във Ворбар Султана се беше случил ужасен инцидент — един сакат бедняк беше кастриран със счупена винена бутилка от тайфа пияници. Това, че случаят не бе подминат, а стана скандал, беше прието за напредък. Едно детеубийство в самия район, където Воркосиган живееха, стана причина за още по-безпощадни мерки. Да, рангът — обществен или военен — имаше своите предимства. И Майлс смяташе да си ги осигури, преди да му бъде изпята песента. Той подръпна шубата си назад, така че да се виждат офицерските петлици на яката му.

— Здравейте, ефрейтор. Имам нареждане да се представя на лейтенант Ан, МТО-офицера на базата. Къде мога да го намеря?

Майлс изчака полагащия му се поздрав, който дойде бавно. Ефрейторът все още се пулеше към него. Най-накрая му стана ясно, че Майлс наистина е офицер.

Накрая той отдаде чест.

— Извинете! Какво казахте, сър?

Майлс учтиво отвърна на поздрава и повтори въпроса си на висок глас.

— Ъ-ъ, лейтенант Ан, да. Той обикновено се скатава — искам да кажа обикновено е в кабинета си. В главната административна сграда. — Ефрейторът вдигна ръка назад и посочи към двуетажна сграда, някогашна фабрика, която стърчеше на километър от тях, зад редица вкопани в земята складове, на края на асфалтирания плац. — Няма начин да я объркате, това е най-високата сграда в базата.

Също така, отбеляза си Майлс, набиваща се в очи с разнообразието от свързочно оборудване, което стърчеше на покрива й. Много добре.

Така. Сега дали да връчи мешката си на тези главорези и да се моли Богу тя да го последва до последното му местоназначение, или да прекъсне работата им и да реквизира една от транспортните машини. За миг си представи как стърчи като украшение на предницата на товарачката и се тътрузи към съдбата си заедно с половин тон бельо — тип дълго, зимно, в опаковки но двайсет и четири в кашон, модел №6774932. Реши, че е по-добре да преметне багажа си чрез рамо и да върви.

— Благодаря ви, ефрейтор. — Той се отправи в указаната посока с ясното съзнание за накуцването си и за скобите на краката си, които, скрити под крачолите на панталоните му, поемаха своя дял от допълнителната тежест. Разстоянието се оказа по-дълго, отколкото изглеждаше, но той внимаваше да не спира и да не се препъва, докато не се скрие от погледите им зад сградата на първия склад.

Базата изглеждаше почти безлюдна. Преобладаващата част от състава й бяха новобранците от пехотата, които пристигаха и си тръгваха на две смени през зимата. Сега тук беше само постоянният личен състав и Майлс можеше да се обзаложи, че повечето от тях си взимат отпуските през краткия летен отдих. В административната сграда Майлс спря, хриптейки.

Не срещна друг човек.

Според написана на ръка бележка, лепната напряко на стъклото на видеомонитора, дисплеят на справочника и картата на базата бяха повредени. Майлс преброди първия и единствен коридор вдясно в търсене на някого. Който и да е. Повечето от стаите бяха затворени, но вратите стояха отключени, а осветлението загасено. В един от кабинетите, с табелка „Главно счетоводство“, имаше мъж, облечен в черни работни дрехи, с червени лейтенантски петлици на яката. Той седеше, напълно погълнат пред екран, изобразяващ дълги колони данни и тихичко псуваше.

— Метеорологическия кабинет? Къде е? — извика от вратата Майлс.

— Втория — отвърна му лейтенантът, без да се обръща, като се приведе още по-напред и продължаваше да псува. Майлс излезе на пръсти, без повече да го безпокои.

Най-накрая го откри на втория етаж. Затворена врата с табелка с избелели букви. Той се спря, остави мешката си и ската шубата си върху нея. След това провери външния си вид. Четиринайсетте часа път бяха поомачкали първоначалната му свежест. Все пак беше успял да опази зелената бойна униформа от лекета, кал и други неподходящи за случая декорации. Сгъна кепето си и внимателно го нагласи на мястото му на колана. Беше пресякъл половин планета и преминал през половин човешки живот, за да достигне до този момент. Зад него лежаха три години обучение и тренировки до степен на трескава готовност. И все пак през годините в академията винаги се беше усещал лекият привкус на преструвката „Сега-само-се-обучаваме“. Най-после той беше изправен лице в лице с истинското — неговия първи истински командир. Първото впечатление може да бъде фатално, особено в неговия случай. Той си пое дъх и почука.

Сякаш от дъното на гроб се чу приглушен глас. Думите бяха неразбираеми. Покана? Майлс отвори вратата и прекрачи прага.

Зърна компютърни интерфейси и видеодисплеи, които проблясваха със сиянието си покрай едната стена. В лицето го удари топлина, която го накара да се олюлее. Въздухът в стаята беше с телесна температура. С изключение на дисплеите, вътре беше тъмно.

При някакво движение отляво Майлс се обърна и отдаде чест.

— Младши лейтенант Майлс Воркосиган. Явявам се по служба, сър — представи се отсечено и вдигна очи. Нямаше никой.

Движението беше дошло отдолу. Облегнал гръб в конзолата на компютъра, на пода, само по шорти, седеше брадясал мъж на около четирийсет години. Той се ухили на Майлс, вдигна бутилка, наполовина пълна с кехлибарена течност, и смутолеви:

— Салю, малкия. Обишъм тъ. — След това бавно се строполи.

Майлс се втренчи в мъжа и застина.

Мъжът започна да хърка.

 

* * *

 

Майлс намали отоплението, свали куртката си и хвърли едно одеяло върху лейтенант Ан (защото това беше той). После отдели половин час за размисъл и подробно огледа новото си владение. Без съмнение щеше да има нужда от инструктаж. Както изглеждаше, освен от сателитните изображения на реалното време, автоматизираните данни постъпваха и от дванайсет микроклиматични измервателни съоръжения, разположени около острова. Ако някога са съществували ръководства за експлоатация, те не бяха тук, нямаше ги дори в компютрите. След известно време на почтително колебание, което Майлс използва, за да изследва задълбочено помръдващата и хъркаща фигура на пода, той прерови картотеката в конзолата на компютъра и бюрото на Ан.

Откри няколко факта относно Ан, които му помогнаха да види зрелището пред себе си в по-разбираема перспектива. Както се оказа, Ан имаше двайсетгодишен стаж и му оставаха седмици до уволнението. От последното му повишение беше изминало много, много дълго време. Дори повече от момента на последното му преместване: той беше единственият МТО-офицер на остров Кирил през последните петнайсет години.

„Глупакът му нещастен виси на този остров откакто съм бил на шест годинки“, пресметна Майлс и вътрешно потръпна. След толкова време е трудно да се каже дали проблемът на Ан с алкохола е причина или следствие. Е, ако до следващия ден изтрезнееше достатъчно, за да покаже на Майлс как да продължи — много добре. Ако ли не, Майлс би могъл да измисли половин дузина начини, като се започне от жестоки и се стигне до необичайни, за да го изправи на крака, независимо дали той иска да е в съзнание, или не. Ако можеше да го накара да изплюе поне някаква техническа ориентация, Ан можеше да се завърне в своята кома, докато дойдат и го изтъркалят на някое превозно средство, напускащо острова.

След като реши съдбата на Ан, Майлс облече куртката си, остави багажа си зад бюрото и излезе да се поогледа наоколо. Някъде по веригата на йерархията трябваше да има някое трезво, нормално и в съзнание човешко същество, което наистина да си върши работата или това място дори не би могло да функционира на такова равнище. Или пък го управляват ефрейтори, кой знае? В такъв случай, предположи Майлс, би трябвало да се открие и постави под контрол най-действеният ефрейтор, който можеше да се намери тук.

Във фоайето на първия етаж някаква човешка фигура се приближи към Майлс. Силуетът й се очерта на светлината на входната врата. Движейки се в прецизен двоен такт на джогинг темпо, фигурата се превърна във висок, як мъж по шорти, тениска и маратонки. Явно току-що влизаше след някое пет километрово кросче за поддържане на формата, приключило вероятно с неколкостотин лицеви опори за десерт. Стоманеносива коса, очи, твърди като метал: можеше да е само мрачният фелдфебел, строевак, при това страдащ от лошо храносмилане. Той спря внезапно и се втренчи в Майлс. Изненадата му се сведе само до по-здраво стиснатите устни на смръщеното му лице.

Майлс застана с леко разтворени крака, отметна глава назад и отвърна на погледа със същата сила. Изглежда, мъжът беше забравил напълно за петлиците на яката на Майлс. Вбесен, Майлс излая:

— Всички пазачи ли са в отпуск, или все пак някой управлява този шибан зоопарк!

Сякаш желязото в очите на мъжа бе ударило в кремък. В тях блеснаха искри, които запалиха малката предупредителна лампичка в мозъка на Майлс. Трябваше да си прехапе езика, но вече беше късно. „Здрасти, сър!“, изкрещя истеричният наблюдател от дъното на съзнанието му и придружи коментара си с подскок, превъртане и поклон: „Аз съм най-новият ви експонат.“ Майлс безмилостно потисна гласа. В лицето, което се мержелееше над него, не се долавяше и следа от хумор.

Командващият базата изгледа кръвнишки Майлс. Издяланите му сякаш ноздри се разтвориха и той студено изръмжа:

— Аз го управлявам, младши лейтенант.

 

* * *

 

Гъста мъгла се стелеше от морето, което тътнеше в далечината. Когато най-накрая Майлс откри новата си квартира, офицерските помещения и всичко наоколо беше потънало в сивота и студ и очертанията им се губеха в мръсната пяна на мъглата. Майлс реши, че това е предзнаменование.

О, Господи, щеше да бъде дълга зима.

 

ВТОРА ГЛАВА

Когато на следващата сутрин Майлс влезе в кабинета на Ан, той беше твърде изненадан да намери лейтенанта буден, трезвен и облечен в униформа. Не че човекът изглеждаше съвсем добре: бледен и дишащ на хрипове, той се беше свил пред един монитор и с присвити очи се взираше в цветната метереологична карта. Изображението просветваше и трептеше замайващо от импулсите на дистанционното управление, което Ан стискаше в треперещата си влажна длан.

— Добро утро, сър — Майлс милостиво снижи гласа си и затвори вратата, без да я затръшва.

— А? — Ан вдигна очи и без да се замисля, отвърна на поздрава. — Какво по дяволите прави… а, младши лейтенант?

— Аз съм вашият заместник, сър. Никой ли не ви предупреди, че пристигам?

— А, да! — Ан веднага се оживи. — Чудесно, влезте. — Майлс, който беше вече влязъл, леко се усмихна. — Смятах да ви посрещна на дока — продължи Ан. — Подранили сте. Но явно сте намерили пътя без проблеми.

— Пристигнах вчера, сър.

— О, трябваше да ми се представите.

— Представих ви се, сър.

— О! — Ан погледна притеснено към Майлс. — Представили сте се?

— Обещахте, че тази сутрин ще ми осигурите пълно техническо въведение в службата, сър — добави Майлс.

— О — премигна Ан, — чудесно. — Разтревоженото му лице се изостри. — Ами, ъ-ъ… — Ан се огледа наоколо. Реакцията си към физиката на Майлс лейтенантът ограничи до един прикрит поглед и вероятно реши, че са приключили със светските задължения по запознаването още предишния ден, защото веднага се впусна в описание на оборудването, което опасваше стената. Започна отляво надясно.

Това беше запознаване в буквалния смисъл на думата. Всички компютри носеха женски имена. С изключение на склонността си да говори за своите машини като за живи хора, Ан изглеждаше достатъчно последователен и излагаше в подробности своята работа. От време на време се отклоняваше от темата, отплесваше се, след което настъпваше тишина. С уместни въпроси Майлс внимателно го връщаше към метеорологията и си водеше бележки. След объркана обиколка из стаята, която напомняше Брауново движение, Ан най-после откри дисковете с техническите ръководства, прикрепени на долната страна на съответните елементи от оборудването. Той направи прясно кафе в неразрешена от устава кафеварка, наречена Джорджет, инсталирана дискретно в ъгловия шкаф. После заведе Майлс на покрива, за да му покаже центъра за събиране на данни, който беше разположен там. Ан прегледа различните измервателни уреди, колектори и проби доста небрежно. Изглежда, главоболието му се влошаваше заедно с усилията му тази сутрин. Той се облегна тежко на антикорозионната ограда, която заобикаляше автоматизираната станция и се загледа в далечния хоризонт. Майлс го следваше добросъвестно, макар че Ан сякаш медитираше по няколко минути на всяка от четирите точки на компаса. А може би този интроспективен поглед просто означаваше, че той се кани да повърне?

Утрото беше светло и ясно. Слънцето бе високо в небосклона — то беше високо от два след полунощ, напомни си Майлс. Току-що бяха оставили зад себе си най-късите нощи от годината за тази географска ширина. От този необичайно висок за околността наблюдателен пункт Майлс с интерес се загледа в база „Лазковски“ и равния пейзаж зад нея.

Остров Кирил представляваше яйцевиден блок, широк около седемдесет километра, сто и шейсет километра дълъг, на повече от петстотин километра от каквато и да е земя. „Вълнисто и кафяво“ даваха представа за по-голямата част както от острова, така и от базата. Повечето от близките сгради, включително и офицерските помещения, където беше настанен Майлс, бяха вкопани в земята и покрити с местен торф. Никой не се беше главоболил със земеделско терасиране на почвата. На острова се беше запазила естествената бариарска екология, белязана от прекомерно използване и злоупотреби. Казармите за новобранците от пехотата, сега празни и тихи, бяха покрити с дълги и дебели вълма торф. Коловози, пълни с кална вода, изкачваха неравния терен и се спускаха към опустели стрелбища, полигони с препятствия и надупчени сякаш от шарка сектори за тренировки с бойни муниции.

Недалеч на юг се надигаше оловното море, което осуетяваше и най-смелите опити на слънцето да заблести. Далече на север верига от мъртви вулканични планини маркираше със сива линия границите на тундрата.

Майлс беше изкарал къс офицерски курс по зимни маневри в Черните склонове — планинска местност, дълбоко във вътрешността на втория континент на Бариар: много сняг и убийствен терен, но въздухът беше сух и свеж и действаше стимулиращо. Дори днес, в късното лято, влагата на морето сякаш се промъкваше под широката му шуба и гризеше костите му на всички счупени места. Майлс се сгуши в дебелата яка и се опита да прогони мокрия студ, но напразно.

При това движение Ан, все още наведен над оградата, погледна през рамо към Майлс.

— Кажете, младши лейтенант, имате ли някаква връзка с Воркосиган? Почудих се, когато оня ден видях името на заповедта.

— Баща ми е — кратко отговори Майлс.

— Милостиви Боже! — Ан премигна и се изправи, след това притеснено се отпусна отново на лактите си. — Милостиви Боже! — впечатлен повтори той и прехапа устни. За миг в помътнелите му очи светна неподправено любопитство.

— Какъв е той в действителност?

Какъв невъзможен въпрос, помисли си Майлс с раздразнение. Адмирал граф Арал Воркосиган — колосът в историята на Бариар през този половин век, завоевателят на Комар, герой от ужасното отстъпление от Ескобар; шестнайсет години лорд-регент на Бариар по време на изпълненото с грижи непълнолетие на император Грегор; доверен премиер-министър на императора през последните четири години; разрушител на домогванията към властта на Вордариан, инженер на чудната победа в третата война със Сетаганда, човекът, който непоколебимо сложи край на смъртоносните междуособици на Бариар през последните две десетилетия. „Тат, Воркосиган, виждал съм го да се смее с чиста наслада, застанал на дока на Бариар Сърлии и да крещи назидателно, когато плавах за първи път и обърнах планера, а след това сам го изправих по курса. Виждал съм го да плаче, докато му потече носа, по-мъртво пиян, отколкото беше ти вчера, Ан, в нощта, когато получихме съобщението, че майор Дювалие е бил екзекутиран за шпионаж. Виждал съм го така вбесен, че се страхувахме за сърцето му, когато пристигаха доклади, описващи глупостите, довели до бунтовете на Солстис. Виждал съм го да се лута из къщи по бельо, да се прозява и да подканя майка ми, още сънена, да му помогне да си намери два еднакви чорапа. Той не е като всички, Ан. Той е необикновен.“

Тишината стана неловка.

— Той обича Бариар — най-накрая проговори Майлс. — Трудно е да го разбере човек.

„А, да, и единственото му дете е уродлив мутант. Това също.“

— И аз така смятам. — Ан изпусна дъха си и сякаш въздъхна съчувствено, а може би му се беше повдигнало.

Майлс реши, че би могъл да приеме съчувствието на Ан. В него като че ли не се долавяше проклетото снизходително състрадание, нито пък, интересно, обичайното отвращение. „Защото съм неговата смяна тук, реши Майлс, дори да бях с две глави, той пак щеше да е извън себе си от радост да ме види.“

— Вървиш по стъпките на баща си, а? — с равен глас попита Ан. И след като се огледа, със съмнение добави: — Тук?

— Аз съм Вор — с нетърпящ възражение глас каза Майлс. — Аз служа. Или поне се опитвам. Където и да ме изпратят. Такава беше сделката.

Объркан, Ан вдигна рамене. Майлс не можеше да прецени дали го е объркал той, или прищевките на службите, които го бяха изпратили на остров Кирил.

— Добре — изсумтя Ан и се надигна от парапета. — Днес няма признаци за уа-уа.

— Няма признаци за какво?

Ан се прозя и натрака колонка цифри на отчетното си табло, които представляваха почасови прогнози за времето през деня и които, доколкото разбра Майлс, лейтенантът изсмука от редкия въздух.

— Уа-уа. Никой ли не ти каза за уа-уа?

— Не…

— Трябвало е. Преди всичко. Дяволски опасно нещо е уа-уа.

Майлс започна да се чуди дали Ан не се опитва да му извърти номер. Грубите шеги можеха да бъдат достатъчно тънка форма на мъчение, за да проникнат дори през защитата, която рангът му осигуряваше. Чистата омраза на боя причиняваше само физическа болка.

Ан отново се наведе над парапета и посочи с ръка.

— Когато то излезе, увисваш на въжетата, за да не те издуха. Ако изпуснеш хвата си, не разтваряй широко ръце и не се опитвай да се спреш. Виждал съм много момчета да си чупят китките по този начин. Свиваш се на кълбо и се търкаляш.

— Какво по дяволите е уа-уа, сър?

— Силен вятър. Внезапен. Виждал съм го от мъртво затишие и десет градуса температура да стига до сто и шейсет километра и двайсет под нулата само за седем минути. Може да продължи от десет минути до два дни. Когато условията са налице, почти винаги духа от северозапад. Външните станции на брега ни предупреждават с около двайсет минути по-рано. Надуваме сирена. Това означава, че никога не бива да се оставяш да бъдеш хванат без термална екипировка или на по-малко от петнайсет минути от някой бункер. Ей там — Ан махна с ръка — из тренировъчните полигони на новобранците бункерите са разпръснати навсякъде. — Изглеждаше напълно сериозен, дори настойчив. — Чуеш ли сирената, бягай с всички сили към някое прикритие. С твоите размери, ако някога те вдигне и отвее в морето, никога няма да успеят да те открият.

— Добре. — Майлс безмълвно реши при първа възможност да провери тези мними факти в метеорологичните архиви на базата. Той проточи врат, за да погледне в отчетното табло на Ан. — Откъде взехте числата, които току-що въведохте?

Ан изненадан зяпна таблото.

— Ами, това са точните цифри.

— Не питах за тяхната точност — търпеливо обясни Майлс. — Искам да знам как точно постъпвате с тях, за да мога да го направя утре, докато все още сте тук, за да ме поправите, ако се наложи.

Ан махна раздразнително.

— Ами…

— Нали не си ги измисляте? — подозрително го попита Майлс.

— Не! Не съм мислил за това, но… начина, по който мирише денят, предполагам — той си пое дълбоко въздух, сякаш за да покаже.

Майлс сбърчи нос и експериментира с едно помирисване. Студ, морска сол, крайбрежна тиня. Средната температура, барометричното налягане и влажността в дадения момент, нито пък прогнозите за осемнайсет часа напред не можеха да бъдат открити в обонятелната информация, която притискаше неговите ноздри. Той заби палеца си в редицата метеорологично оборудване.

— Това тук има ли някакъв вид мирисометър, който да дублира това, което правите? Каквото и да е то.

Ан изглеждаше истински объркан, като че ли неговата вътрешна система, каквато и да бе тя, се беше разстроила от факта, че внезапно я е осъзнал.

— Съжалявам, младши лейтенант Воркосиган. Разбира се, имаме стандартните компютърни проекции, но да ви призная истината, не съм ги използвал от години. Не са достатъчно точни.

Зяпнал в Ан, Майлс стигна до ужасяващ проблясък. Ан не лъжеше, не се шегуваше и не си измисляше. Петнайсетте години опит, вече подсъзнателен, изпълняваше тези неуловими функции. Запас от опит, който нямаше да може да използва, нито да придобие. „Не че бих искал“, призна пред себе си той.

По-късно същия ден, под предлог, че се ориентира в системите, Майлс провери в метеорологичните архиви на базата всички поразяващи твърдения на Ан. Лейтенантът не се беше пошегувал за уа-уа. По-лошо, не се беше пошегувал и за компютърните проекции. Автоматизираните системи даваха местни прогнози с точност от 85%, които падаха до 73% при прогнозите за една седмица напред. Ан и магическият му нос поддържаха точност от 96%, падаща до 94% при седмичните предвиждания. „Когато Ан напусне, този остров ще преживее 11 до 21% спад в точността на синоптичните прогнози. Те ще забележат това.“

Без съмнение, МТО-офицер в Лагера на вечния скреж беше по-отговорен пост, отколкото Майлс си представяше в началото. Тук времето можеше да бъде смъртоносно.

„И този човек ще ме остави сам на този остров, заедно с шест хиляди въоръжени мъже и ми казва да ходя и да душа за уа-уа?“

 

* * *

 

На петия ден, когато Майлс току-що беше решил, че първото му впечатление е било прекалено сурово, Ан го потвърди. Около час Майлс почака лейтенантът и неговият нос да се появят в метеорологичния кабинет, за да започнат всекидневните си задължения. Накрая той извади рутинните показания от невписващите се в нормите за точност компютърни системи, въведе ги някак и започна хайката.

Най-накрая го откри. Ан беше все още в леглото си, в своята квартира в офицерската сграда. Хъркаше, пропит от вонята на отлежала… плодова ракия? Тръпки побиха Майлс. Разтърсването, ръчкането и крясъците в ухото на Ан не успяха да го вдигнат. Стенейки, той само се заравяше още по-дълбоко в своето спално бельо. Майлс със съжаление изостави картините на насилие, които се въртяха в главата му, и се приготви да продължи сам. И бездруго съвсем скоро щеше да е сам.

С накуцване той се отправи към моторния пул. Вчера Ан го беше завел на редовната обиколка за поддръжка на петте най-близко разположени до базата външни премателни станции. Шестте по-отдалечени бяха запланувани за днес. Рутинните пътувания около остров Кирил се извършваха с всъдеходи, наричани скатери, управлението на които се беше оказало почти толкова забавно, колкото и на антигравитационните шейни. Скатерите представляваха наземни машини с капковидна форма, боядисани в цветовете на дъгата. При движението си те разкъсваха тундрата, но бяха гарантирани срещу отнасяне от уа-уа. На Майлс му беше дадено да разбере, че на персонала на базата му е дошло до гуша да прибира загубени антигравитационни шейни от студеното море.

Моторният пул представляваше още един вкопан в земята бункер — като повечето от останалите на база „Лазковски“, само че по-голям. Майлс измъкна ефрейтора, как му беше името, Олни, който им беше разписал предишния ден. Техникът, който му помагаше и сега изкарваше скатера от подземния гараж към входа, също му се стори слабо познат. Висок, черен работен гащеризон, тъмна коса — това описание съвпадаше с външния вид на осемдесет процента от мъжете в базата — но когато заговори, силният му акцент подсети Майлс. Беше единият от коментаторите с приглушените гласове, които Майлс беше дочул на дока при пристигането си в базата. Майлс си наложи да не реагира.

Преди да се подпише, Майлс внимателно провери описа на инвентара на превозното средство, както го беше научил Ан. Изискванията към всички скатери включваха носенето на пълна термална екипировка по всяко време. Ефрейтор Олни наблюдаваше Майлс с леко пренебрежение, докато той се пипкаше наоколо за да открие всичко. „Добре, бавен съм, с раздразнение си помисли Майлс, нов и зелен. Това е единственият начин да стана по-малко нов и зелен. Стъпка по стъпка.“ Той с мъка се контролираше. Досегашният му болезнен опит го беше научил, че за него това е най-опасното душевно състояние. „Концентрирай се върху задачата, не върху проклетата публика. Винаги си имал публика. Вероятно винаги ще имаш.“

Майлс разгърна картата върху купето на скатера и посочи плана на маршрута си на ефрейтора. Според Ан такъв брифинг също беше част от сигурността. Олни изсумтя в потвърждение. Досадата в многострадалното му изражение беше точно премерена — осезаема, но точно на границата, извън която Майлс щеше да бъде принуден да забележи.

Облеченият в черно техник, Патас, който гледаше над ръбестото рамо на Майлс, присви устни и проговори:

— О, младши лейтенант, сър — отново интонацията беше на ръба на иронията, — отивате към Девета станция, нали?

— Да.

— Може би ще поискате да се осигурите, като паркирате скатера, ъ-ъ, на завет — в тази котловинка, точно под станцията. — Дебелият пръст докосна картата в участък, означен със синьо. — Ще я видите. Така двигателят ще запали със сигурност.

— Енергоносителите на тези двигатели са изчислени за космоса — каза Майлс. — Как е възможно да не запалят?

Очите на Олни припламнаха, след това изведнъж станаха напълно безразлични.

— Да, но в случай на внезапно появяване на уа-уа, не бихте искали вятърът да отвее скатера ви.

„Първо ще отвее мен.“

— Мислех, че скатерите са достатъчно тежки.

— Е, не да ги отвее, но се е случвало да ги обръща — промърмори Патас.

— О! Добре, благодаря.

Ефрейтор Олни се поокашля. Майлс изкара скатера. Патас жизнерадостно му помаха.

Брадичката на Майлс трепна — стар нервен тик. Той дълбоко си пое дъх. Косата му беше настръхнала. Изчака да се успокои. След това обърна скатера и пое през откритата местност, отдалечавайки се от базата. Той увеличи оборотите на двигателя. Машината с плющене си запробива път през кафявата, приличаща на папрат растителност. Не се чувстваше във форма. Така ли щеше да бъде всеки път, когато заеме нов пост? Най-вероятно, горчиво разсъди той и още малко увеличи мощността. Беше наясно, че това ще е част от играта още когато беше поискал да се включи в нея.

Днес времето беше почти топло. Бледото иначе слънце — почти ярко. А когато стигна Станция 6 на източния бряг на острова, Майлс почти беше в настроение. За него беше истинско удоволствие да е сам. Просто за разнообразие. Само той и работата му. Никакви зрители. Може да не бърза и да разбере същността. Работеше внимателно, като проверяваше енергийните източници, разтоварващите устройства, оглеждаше за признаци на корозия, повреди или разхлабени връзки в оборудването. И ако се случеше да изпусне инструмент, нямаше кой да прави забележки за спазматичните мутанти. Когато напрежението започна да се разсейва, той започна да греши по-рядко, а тикът изчезна. Майлс приключи, протегна се и блажено пое огромна порция от влажния въздух. Необичайният лукс на самотата го опияняваше. Той дори отдели няколко минути за разходка из плажа. Обърна внимание и на сложните плетеници от морски организми, изхвърлени на брега.

Едно от разтоварващите устройства на Станция 8 беше повредено, един влагоизмервателен уред — разбит. Докато го сменяше, разбра, че разписанието на маршрута му е било прекалено оптимистично. Когато напусна Станция 8, слънцето клонеше надолу към зеления здрач. Станция 9 беше разположена в област близо до северния бряг, където тундрата се смесваше с оголени скали. Докато стигне до нея, почти се беше стъмнило.

На светлината на вграденото в писалката си фенерче Майлс още веднъж провери картата. Станция 10 беше разположена високо във вулканичните скали между глетчерите. Най-добре е да не се опитва да я търси в тъмното. Ще изчака през кратките четири часа до разсъмване. Докладва по предавателя за промяната в плановете си. Базата остана на сто и шейсет километра на юг. Гласът на дежурния не прозвуча особено заинтересовано. — „Добре.“

Щастлив, че няма зрители, Майлс с радост се възползва от възможността да изпробва всички тези чудати принадлежности, натъпкани в задната част на скатера. Далеч по-добре е да се упражни сега, когато условията са добри, отколкото по-късно но средата на някоя виелица. Когато разпъна малката двуместна палатка, тя му се стори почти като палат за неговото кратко и самотно царуване. Палатката беше за зимни условия — предвидена да бъде изолирана с утъпкан сняг. Той я разположи на завет зад скатера, паркиран в препоръчаната му долчинка на неколкостотин метра от синоптичната станция, която беше кацнала на едно скалисто възвишение.

Майлс се замисли за относителната тежест на палатката в сравнение със скатера. Ан му беше показал запис на типичен уа-уа, който не напускаше съзнанието му. Гледката на походния клозет, който, полегнал настрани, се носеше из въздуха със сто километра в час, беше особено внушителна. Ан не знаеше дали вътре е имало някой, когато са правили записа. Майлс взе допълнителна предпазна мярка, като прикрепи палатката към скатера с къса верига. Доволен, той пропълзя вътре.

Екипировката беше първокласна. Той окачи една нагревателна лампа на тавана на палатката, включи я и седна с кръстосани крака, наслаждавайки се на топлината й. Провизиите бяха от добро качество. От концентрата, който намери в припасите, Майлс си направи приемливо количество плодов сок. Взе и една самоподгряваща се консерва. В различните отделения на подноса имаше яхния, зеленчуци и ориз. След като се нахрани и прибра остатъците, той се разположи удобно на възглавницата, подбра информационен диск и като зареди визьора си, се приготви да прекара в четене късата нощ.

Беше доста напрегнат през последните няколко седмици. През последните няколко години. Дискът — бетиански роман на добрите обноски, който му беше препоръчан от графинята, нямаше нищо общо с Бариар, военните маневри, мутациите, политиката или метеорологията. Дори не забеляза кога е задрямал.

 

* * *

 

Събуди се внезапно, като премигваше в гъстия мрак. Единствено слабата светлина на нагревателната лампа хвърляше лека позлата наоколо. Чувстваше, че сънят му е продължил дълго, но въпреки това прозрачните повърхности на палатката бяха катранено черни. Паниката го сграбчи за гърлото. По дяволите, нямаше значение, ако се е успал. Тук нямаше опасност да закъснее за изпит. Той погледна проблясващия екран на ръчния си часовник. Трябваше да е съвсем светло. Гъвкавите стени на палатката бяха поддали навътре. Подът беше нагънат, а от оригиналния обем не бе останала и една трета. Майлс бутна с пръст тънката студена пластмаса. Тя поддаде бавно, като меко масло, и остана така. Какво по дяволите…?!

В главата му сякаш блъскаха чукове, гърлото му се беше свило, а въздухът беше задушен и влажен. Беше точно като… като кислороден глад и насищане с въглероден двуокис по време на критическа ситуация в космоса. Шеметът на неговата дезориентация сякаш наклони пода. С негодувание Майлс разбра, че подът наистина беше наклонен. Силно изтеглен надолу от едната страна той беше заклещил крака му и Майлс го разтърси, за да го освободи. Като се бореше с паниката, причинена от въглеродния двуокис, той се отпусна по гръб и се опита да диша по-бавно. Едновременно с това се опитваше да мисли по-бързо.

„Погребан съм. Потънал съм в някакви движещи се пясъци. Или движеща се тиня.“ Двете проклети копелета на моторния пул ли му бяха скроили това? Беше се хванал. Беше увиснал на въдицата.

Бавна тиня може би. Скатерът не беше затънал забележимо, докато опъваше палатката. В противен случай щеше да усети капана. Разбира се, беше тъмно. Ами ако се беше настанил за по-дълго? Заспал…

Спокойно, повтаряше си той неистово. Повърхността на тундрата, изобилният въздух може да са на някакви си десет сантиметра над главата ти. Или десет метра… спокойно! Той опипа из палатката за нещо, което да използва като сонда. Имаше една дълга телескопична тръба, завършваща с щик, която се използваше за вземане на проби от леда на глетчерите. В снаряжението на скатера. До свързочната апаратура. Майлс отмери около два и половина метра надолу от ъгъла на пода, на запад от мястото, където се намираше. Надолу го влечеше скатерът. Самата палатка можеше чудесно да си плава по замаскираните блатни езера на тундрата. Дали ще се вдигне, ако успее да откачи веригата? Не достатъчно бързо. Усещаше гръдния си кош като натъпкан с памук. Трябваше скоро да си пробие път до въздуха или щеше да се задуши. Играчка-плачка. Дали когато най-накрая го откриеха, родителите му щяха да са тук? Дали щяха да видят как отварят този гроб, как тежкият ховър измъква скатера и палатката от тресавището… замръзналото му тяло със зейнало гърло. Тази отвратителна пародия на амниоти… спокойно.

Той се изправи и се изтласка нагоре срещу натежалия таван. Краката му потънаха в пода като в тесто, но беше в състояние да освободи едно от вътрешните ребра на палатката, изкривено от голямото натоварване. Едва не припадна от усилието в задушния въздух. Откри горния край на входа на палатката и отвори само с няколко сантиметра ципа. Само колкото да промуши пръта. Страхуваше се, че черната кал може да протече през отвора и веднага да го удави, но тя само избълбука и се плъзна по стената, откъдето започнаха да падат тинести капки — пльок, пльок… Сравнението беше явно и отблъскващо. „Господи, и досега съм си мислил, че до гуша съм затъвал в лайна.“

Той бутна реброто нагоре. То се съпротивляваше и се плъзгаше в потните му длани. Десет сантиметра. Двайсет. Метър, метър и трийсет, прътът като че ли щеше да се окаже къс. Той поспря, стисна още по-здраво и бутна отново. Съпротивлението не намаляваше ли? Беше ли пробил до повърхността? Той раздвижи пръта напред-назад, но всмукващата тиня все още го покриваше.

Може би разстояние по-малко от собствения му ръст делеше върха на палатката от повърхността. Повърхността, където можеше да си поеме дъх. Вдишване, издишване. Или смърт. Колко време ще му трябва, за да прокопае пътя си с ръце? Колко бързо се затваряше една дупка в тази кал? Започна да му причернява пред очите, но не заради отслабващата светлина. Той изключи нагревателната лампа и я напъха в предния джоб на куртката си. Ужасът от неестествения мрак го разтърси. Или причината бе въглеродния двуокис. Сега или никога.

Без да се колебае повече, той се наведе, разхлаби връзките на ботите си и катарамата на колана, след това пипнешком свали ципа на палатката. Започнала копае като куче. Калта се трупаше на големи буци в малкото останало пространство на палатката. Той се промъкна през отвора, подпря се и като си пое последен дъх, бутна нагоре.

Гърдите му пулсираха, а пред очите му играеха червени петна, когато главата му се показа на повърхността. Въздух! Изплю черна мръсотия и парченца папрат и премигна, опитвайки се да почисти очите и носа си. С мъка извади едната си ръка, после и другата и се опита да се изтегли до хоризонтално положение, като жаба. Студът осуети намерението му. Чувстваше как тинята се стяга около краката му, вцепеняваща като прегръдката на вещица. Стъпил на покрива на палатката, Майлс се вдигаше колкото можеше на пръсти. Издигна се с един сантиметър и тя потъна. Последната му опорна точка. Сега трябва да се тегли. Ръцете му сграбчиха папрата. Поддаде. Повече. Повече. Напредваше по малко. Студеният въздух браздеше благодарното му гърло. Вещицата стегна своята хватка. Той изви краката си и за последен път се опита да се измъкне. Без успех. Добре. Сега! Тегли!

Краката му се измъкнаха от ботите и панталоните. С мляскащ звук бедрата му се освободиха и той се претърколи настрани. Лежеше с широко разперени ръце, за да си осигури максимална опора върху коварната повърхност, с лице обърнато към сивото, въртящо се небе. Униформената му куртка и наполеонките му бяха пропити с тиня и бе загубил единия термален чорап, както и ботите си и панталона. Валеше суграшица.

 

* * *

 

Откриха го няколко часа по-късно, свит около догарящата термална лампа в едно празно отделение, предназначено за оборудването в автоматизираната синоптична станция. Очите му бяха хлътнали в нашареното с черно лице, пръстите на краката и ушите му бяха бели. Вкочанясалите му морави пръсти потракваха две жици една в друга в постоянен хипнотичен ритъм — кодът за спешни случаи на Службите, за да бъде прочетен в пропукванията на статичното електричество в уреда за измерване на барометричното налягане в метеорологичния кабинет в базата. Ако, разбира се, някой забележи внезапно дефектиралите показания от тази станция или схемата в белия шум.

Няколко минути, след като го извадиха от малката кутийка, пръстите му продължаваха спазматично да потрепват в същия ритъм. Когато се опитаха да изправят тялото му, ледът по гърба на куртката му се напука. Дълго време не можаха да изкопчат и една дума от него — само зъзнещо съскане. Единствено очите му бяха изгарящи.

 

ТРЕТА ГЛАВА

В лазарета на базата, докато лежеше отпуснато във водата на топлинния резервоар, Майлс обмисляше разпъването на кръст на двамата саботьори от моторния пул в няколко варианта. Например, с главата надолу. Или провесени ниско над морето от антигравитационна шейна. А още по-добре, завързани за колове, проснати по гръб сред някое тресавище по време на виелица… Тялото му се стопли и фелдшерът го извади от резервоара, за да изсъхне. Прегледаха го отново, а после изяде предписаната му храна. Главата му се поизбистри.

Не беше опит за убийство и следователно не беше длъжен да прехвърля случая на Саймън Илиян — страховития шеф на ИмпСи и дясна ръка на баща му. Представата как зловещите офицери от ИмпСи отвеждат надалече, много надалече онези двама шегаджии, беше прекрасна, но непрактична. Все едно да трепеш мишки с мазерно оръдие. Пък и надали ИмпСи би могла да им измисли по-лошо място от това тук.

Естествено, бяха очаквали, че скатерът му ще затъне, докато обслужва станцията, а за него ще остане неудобството да се обади в базата за тежко оборудване, което да го изтегли. Неудобно да, но не фатално. Не биха могли, никой не би могъл да предвиди вдъхновението на Майлс, породило идеята за предпазното осигуряване с веригата, което в крайна сметка едва не го уби. В най-добрия случай, макар че и той беше достатъчно неприятен, въпросът беше в компетенциите на Сигурността на службите — военното контраразузнаване, или за нормално наказание.

Той провеси крака от единственото заето легло в празния лазарет и отмести настрана останалата в подноса му храна. Фелдшерът се помота из стаята и погледна останките от храната.

— Добре ли се чувствате сега, сър?

— Чудесно — мрачно му отвърна Майлс.

— Не сте си довършили обяда.

— Често го правя. Винаги ми слагат прекалено много.

— Да, предполагам сте доста ъ-ъ… — „Бацилът“ въведе нещо в картона на Майлс и се надвеси над него, за да прегледа ушите му. След това се наведе и провери пръстите на краката му, като ги разтриваше с опитните си пръсти. — Тялото ви май ще си остане цяло-целеничко. Късметлия!

— Много измръзвания ли лекувате?

„Или аз съм единственият идиот?“ — фактите подсказваха този извод.

— О, веднъж да пристигнат новобранците и тук става навалица. Измръзвания, пневмонии, счупвания, контузии, мозъчни сътресения… през зимата става доста оживено. Дебили! Нещастни новобранци! И няколко нещастни инструктори, които новобранците са завлекли със себе си. — Фелдшерът се изправи и записа още нещо в картона на Майлс. — Страхувам се, че ще трябва да ви изпиша, сър.

— Страхувате се? — въпросително повдигна вежди Майлс.

Фелдшерът се изпъна в несъзнателната поза на човек, който се чувства виновен, че предава лоши новини.

— Наредено е да се представите на командващия базата веднага щом ви изпиша, сър.

Майлс прехвърли през ума си възможността за един бърз рецидив. Не. По-добре да свършва с черната работа.

— Кажете, фелдшер. Някой друг потапял ли е някога скатер?

— О, разбира се. Новобранците губят по четири-пет на сезон. Плюс по-малките затъвания. На инженерите наистина им писва. Комендантът им обеща следващия път да ги… хм! — Фелдшерът млъкна.

Чудесно, помисли си Майлс. Направо велико. Падаше му се. Наистина си го заслужаваше.

 

* * *

 

Майлс се втурна към жилището си, за да се преоблече. Предположи, че болничният халат едва ли е подходящо облекло за срещата. Оказа се, че има малко затруднение. Всекидневното му черно облекло беше прекалено развлечено, а зелената парадна униформа беше прекалено официална, за да се носи по време на служба където и да е извън Имперския щаб във Ворбар Султана. Панталонът и ботите от зелената бойна униформа все още бяха на дъното на тресавището. Беше взел само по един комплект от всяка униформа. Резервните още не бяха пристигнали.

Едва ли можеше да заеме от някой съсед. Униформите му се шиеха лично за него, на приблизително четири пъти по-висока от имперската цена. Част от разликата в цената идваше от усилията униформите да бъдат скроени така, че шивашките тънкости донякъде да скриват особеностите на неговото тяло, като заедно с това бъдат неотличими от фабрично скроените. Той изруга под носа си и се намъкна в парадната униформа, допълнена от огледално лъснати ботуши до колената. Ботушите поне премахваха нуждата от скобите на краката.

„Генерал Станис Метцов“ гласеше табелката на вратата: „Командващ базата“. Майлс усърдно отбягваше командващия след злополучната им среща. В компанията на Ан нямаше проблеми, въпреки оредялото население на остров Кирил през този месец. Ан отбягваше всички. Сега на Майлс му се искаше да беше проявявал по-голяма инициатива в отношенията с колегите си в офицерската столова. Изолацията бе грешка. За пет дни, дори и в най-произволните разговори, все някой щеше да спомене за лакомата тиня-убиец на остров Кирил.

В преддверието един ефрейтор стана от компютърната конзола и преведе Майлс през вътрешните помещения. Трябва да намери обратния път до добрата страна на Метцов, ако се допуснеше, че генералът има добра страна. Майлс имаше нужда от съюзници. Генерал Метцов сериозно погледна над бюрото си, когато Майлс отдаде чест и застина в очакване.

Днес генералът беше облечен войнствено — в черно бойно облекло. На стъпалото от йерархията, което заемаше Метцов, този стилистичен избор обикновено показваше преднамерена идентификация с Мъжа-войн. За неговия ранг можеше да се съди само по спретнатите изгладени дрехи. Украшенията скромно бяха сведени само до три. И трите — високи отличия за бойни заслуги. Престорена скромност. Подчертани от заобикалящите ги листа, те се набиваха в очите. Мислено Майлс се възхити, дори завидя на ефекта. Метцов се вписваше в ролята си на боен командир с абсолютна и неподправена естественост.

„С униформата не познах“, ядоса се Майлс, когато очите на Метцов огледаха от горе до долу мекия блясък на парадното му облекло. „А шансовете ми бяха петдесет на петдесет.“ Сигурно изглеждаше като някакъв щабен укор на рода Вор, ако съдеше по вдигнатите вежди на Метцов. Майлс реши да форсира встъплението и прекрати инспекцията на Метцов.

— Да,сър?

Метцов се облегна в стола си и сви устни.

— Виждам, че сте си намерили някакви гащи, младши лейтенант Воркосиган. Ах, също и… ботуши за езда. Знаете ли, на този остров няма коне.

„Нито пък в Имперския щаб, с раздразнение си помисли Майлс. Проклети ботуши. Да не съм ги измислил аз.“ Веднъж баща му беше изказал предположението, че на щабните офицери ботушите сигурно им трябват, за да яздят на конче дървени пръчки, високомерни като вещици на метли. Застанал мирно, с вдигната брадичка, без да може да намери подходящ отговор на ироничната забележка на генерала, Майлс запази величествено мълчание.

— Сър.

Стиснал ръцете си, Метцов се наведе напред и изостави мрачния хумор. Погледът му отново стана твърд.

— Загубихте ценна, напълно екипирана машина, като я оставихте паркирана в област, ясно обозначена като Инверсионна зона. Вече не преподават ли топография в Имперската академия или в Новите служби сега всичко е дипломация: „Как да пием чай с дамите?“

Майлс си представи картата. Виждаше я ясно.

— Сините области бяха обозначени с И.З. Тези инициали не бяха формулирани в легендата или където и да е другаде.

— В такъв случай, предполагам, не сте успели да прочетете и ръководството си.

Беше заровен в ръководства от момента на пристигането си. Ръководства за работата в синоптичния кабинет, технически спецификации на оборудването…

— Кое, сър?

— Устава на база „Лазковски“.

Майлс правеше неистови опити да си спомни дали е виждал такъв диск.

— Мисля… мисля, че лейтенант Ан може би ми е дал едно копие… оная вечер. — Всъщност Ан беше стоварил цял кашон с дискове на леглото му. Беше му обяснил, че е започнал предварителни приготовления по опаковането на багажа си и завещава на Майлс библиотеката си. Майлс беше прочел два метеорологични диска, преди да си легне същата вечер. Без съмнение Ан се беше заврял в килийката си за малка предварителна почерпка. Следващата сутрин Майлс беше изкарал скатера…

— И още не сте го прочели?

— Не, сър.

— Защо не?

„Беше ми скроено“, виеше съзнанието на Майлс. Можеше да почувства присъствието и големия интерес на писаря, който не беше освободен. Той стоеше като свидетел на цялата сцена до вратата зад него. Публичността още повече угнетяваше Майлс. Само ако беше прочел проклетото ръководство. Дали онези две копелета от моторния пул изобщо щяха да са в състояние да му погодят това? Дали, нали… Този път щеше да претърпи поражение.

— Нямам извинение, сър.

— Е, младши лейтенант. В Глава трета от Устава на база „Лазковски“ ще намерите пълно описание на всички зони, заедно с правилата за избягването им. Можете да ги погледнете, когато успеете да се освободите за малко от пиенето на чай.

— Да, сър. — Лицето на Майлс беше замръзнало в стъклена маска. Генералът имаше право да го одере с вибрационен нож, ако предпочиташе — но насаме. Авторитетът, който униформата даваше на Майлс, едва балансираше деформациите, превръщащи го в мишена на дълбоките генетически предразсъдъци, чиито корени се криеха в историята на Бариар. Едно публично унижение, подкопаващо този авторитет пред хора, които той също трябваше да командва, по своята същност твърде много се приближаваше до акт на саботаж. Несъзнателен или преднамерен?

Генералът още загряваше.

— Може в Имперския щаб Службите все още да осигуряват магазия за излишните лордове от класата Вор, но тук навън, в истинския свят, където се води борба, не са ни притрябвали търтеи. Проправял съм си пътя нагоре в битки. Виждал съм как във Вордарианското претендентство падат жертви, преди ти още да си бил роден…

„Аз самият станах жертва във Вордарианското претендентство, преди още да бъда роден“, помисли си Майлс. Все по-трудно обуздаваше раздразнението си. Солтоксинът, който едва не беше убил майка му по време на нейната бременност, и който беше направил от него това, което е, си беше чисто военна отрова.

— …участвах в потушаването на бунта на Комар. Вие, дечурлигите, дето изникнахте през последните десет години и повече, нямате и понятие от сражение. Тези дълги периоди на непрекъснат мир отслабват Службите. Ако продължат още дълго, когато настъпи криза, няма да има останал един човек с истински опит. — От вътрешното напрежение очите на Майлс леко се разфокусираха. „Сигурно Негово Имперско Величество трябва да